Част първа
1. Постановка на въпроса
При спор относно вещни права върху недвижими имоти, този спор може да бъде разрешен по съдебен ред. В този случай се подава искова молба до компетентния съд, която трябва да бъде вписана в книгите за вписванията по ПВ или имотния регистър, ако такъв е въведен в съответния съдебен район. Вписването има значение за даване на гласност на спора и за даване на ход на делото – чл. 114, ал. 2 ЗС. За него съдът следи служебно – арг. от чл. 7, ал. 1 ГПК. Тук трябва да се посочи, че изискването за вписване на исковата молба не се отнася към условията за нейната допустимост по чл. 129, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК. Това е самостоятелно законово изискване, което поставя задължение в тежест на ищеца. То има за своя основна цел оповестяване на съдебния спор, а когато е изрично предвидено в норма – и възникване на ефект на противопоставимост спрямо трети лица с конкуриращи права относно спорния имот. Ако ищецът не е изпълнил задължението си по чл. 114, ал. 2 ЗС, тогава съдът оставя исковата молба без движение и трябва да даде на ищеца указание да впише исковата си молба в едноседмичен срок по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. Съдът няма правомощие сам да отправи искане до съдията по вписванията да извърши вписване. Ако ищецът изпълни задължението си да впише исковата молба, тогава се счита, че тя е била редовна от датата на подаването й и съдът дава ход на делото – арг. от чл. 129, ал. 5 ГПК. При неизпълнение на указанието на съда и липсата на представени доказателства по делото за извършено вписване, тогава се прилагат санкционните правните последици на чл. 129, ал. 3 ГПК и исковата молба трябва да бъде върната на ищеца. В този случай съдът трябва с определение да прекрати делото. Целта на гореописаната правна конструкция е даване на яснота на заявените в съдилищата искови молби и по-голяма стабилност на решенията по тези дела, с оглед на защитата и на обществения интерес при засиления граждански оборот на сделки с вещни права.[1]
Подлежат на вписване и предявени искови молби от кредитор на длъжника, който е овластен от съда да предяви акта на основание чл. 134 ЗЗД. В този случай кредиторът предявява исковата молба от свое име, действайки в качеството си на процесуален субституент.
На вписване подлежи и отговорът на искова молба, чрез който ответникът предявява насрещен иск по чл. 211 ГПК, който се отнася до вещни права върху имоти и подлежи на вписване. Чрез насрещния иск ответникът въвежда нов спорен предмет на делото, търсейки от съда самостоятелна защита срещу ищеца. В този случай за отговора на исковата молба ще се поставят по аналогичен начин всички горепосочени изисквания, които се отнасят и до исковата молба.
Според мен не подлежат на вписване искови молби и отговорите на искови молби относно вещни права върху имоти, които се предявяват пред арбитражен съд. Тези актове са недопустими поради липса на компетентност на арбитражния съд. Поради това ответникът в процеса трябва да оспори компетентността на арбитража, позовавайки се на нищожност на арбитражната клауза поради противоречие със закона – арг. от чл. 20, ал. 1 ЗМТА във вр. с чл. 19, ал. 1 ГПК. Ако бъде постановено решение по такава искова молба, то подлежи на отмяна на ВКС на основание чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА.
Даването на гласност на спора чрез вписване на исковите молби е основната идея за уреждане на всички хипотези на вписване на искови молби. При някои искови молби това е единственото действие, което възниква от вписването. При липсата на изрично предвидено действие на вписаната искова молба спрямо трети лица, тогава вписването има значение единствено за даване на гласност на спора относно имота – чл. 114, ал. 1, б. „а”, изр. трето ЗС. Чисто оповестително действие възниква от вписването на следните искови молби:
- ревандикационен иск по чл. 108 ЗС[2];
- негаторен иск по чл. 109 ЗС[3];
- иск за определяне на граници по чл. 109а ЗС;
- установителен иск по чл. 124, ал 1 ГПК[4];
- иск за прекратяване на право на ползване по чл. 61 ЗС;
- иск за прогласяване на нищожност на акт по чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД, с изключение на привидните договори – арг. от чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД;
- унищожаване на договор по чл. 27 и сл. ЗЗД, с изключение на договорите, сключени при крайна нужда при явно неизгодни условия – арг. от чл. 33, ал. 3 ЗЗД;
- иск за недействителност на публичната продан по чл. 496, ал. 3 ГПК[5];
- иск за унищожаемост на завещателно разпореждане по чл. 43 ЗН и т.н.
В някои случаи, когато това е уредено изрично в закона, въз основа на вписването възниква противопоставимост на исковата молба спрямо актове на трети лица, от които те черпят конкуриращи права спрямо ищеца относно същия имот – чл. 114, ал. 1 ЗС. Такива хипотези са предвидени в разпоредбите на: чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД; чл. 33, ал. 3 ЗЗД; чл. 88, ал. 2 ЗЗД; чл. 135, ал. 1, изр. трето ЗЗД; чл. 211, ал. 2 ЗЗД; чл. 227, ал. 5 ЗЗД; чл. 646, ал. 7 ТЗ; чл. 647, ал. 3 ТЗ; чл. 114, ал. 1, б. „б”, изр. второ ЗС; чл. 114, б. „в”, изр. второ ЗС, чл. 37, ал. 1 ЗН. Това действие на вписването е оповестително-защитно. От вписването не възниква конститутивни действие, тъй като то не е елемент от фактическия състав, по силата на който възникват правните последици от конститутивното съдебно решение.[6] Смисълът от вписването е, че действието му позволява на ищеца да противопостави своите права и на трето лице, приобретател на имота по време на висящия съдебен процес, предвид разпростиране на силата на пресъдено нещо на постановеното съдебно решение по вписаната искова молба и спрямо него – чл. 226, ал. 3 ГПК.[7] Приобретателят може да придобие имота както по силата на прехвърлителен договор, така и по силата на властнически акт.[8] Поради това не е задължително той да участва в процеса и да бъде конститутиран като страна.[9] Процесът може да продължи между същите страни и след прехвърлянето и това няма да опорочи съдебното решение – чл. 226, ал. 1 ГПК. Приобретателят обаче може да замести страната-праводател при условията на чл. 222 ГПК или да встъпи в процеса като трето лице-помагач – чл. 226, ал. 2 ГПК. В процеса той не може да твърди, че е придобил имота по давност, опитвайки се да неутрализира ефекта на вписването на исковата молба. За него важат правните последици на чл. 115, ал. 1, б. „ж” ЗЗД и чл. 116, б. „б” ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС.[10]
Гореизложеното относно чл. 226, ал. 3 ГПК не се прилага, когато приобретателят на спорния имот е придобил собствеността преди началото на процеса и неговият акт е вписан преди исковата молба с оповестително-защитно действие. В този случай в процеса като страна трябва да бъде конститутиран приобретателят на имота.
Третото лице, вписало своя придобивен акт по-рано от исковата молба, може да се защитава и при опит собствения му имот да бъде осъществен въвод във владение от съдебен изпълнител по реда на чл. 523 ГПК. Позовавайки се на по-ранното вписване на своя придобивен акт от по-късно вписаната искова молба с оповестително-защитно действие, третото лице може да заяви възражения спрямо въвода във владение пред съдебния изпълнител. В този случай съдебният изпълнител е длъжен да отложи въвода и да даде тридневен срок на третото лице да поиска от районния съд спиране на принудителното изпълнение – чл. 523, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 524 ГПК.[11] Ако въводът бъде спрян, третото лице трябва да предяви искова молба срещу взискателя по изпълнителното дело и спорът относно поредността на вписванията на актовете и възникналата противопоставимост в полза на по-ранното вписване да се реши по исков ред. Ако третото лице не подаде искова молба, въпреки възникнала противопоставимост от вписването на акта му в негова полза, тогава съдът отменя спирането на въвода и принудителното изпълнение продължава.
Трябва да се има предвид, че оповестително-защитното действие на вписването на исковата молба е ограничено във времето. Това е т.н. времево действие на вписването. То трябва да се обясни чрез задължението на ищеца по вписаната искова молба да поиска от съдията по вписванията отбелязване на препис от съдебното решение в 6-месечен срок от влизането му в сила – чл. 115 ЗС.
Гореизложеното поставя някои въпроси. Какво е съдържанието на уредената противопоставимост спрямо трети лица в различните хипотези на вписване на искови молби? В кои случаи добросъвестността на третите лица е предпоставка за възникване на противопоставимост на техния акт спрямо вписаната искова молба? Какво е действието на отбелязването на преписа от влязлото в сила съдебното решение? Какви са правните последици от изтичане на 6-месечния срок за отбелязване на съдебното решение? Струва ми се, че отговорите на тези въпроси могат да се извлекат единствено при по-детайлен анализ на отделните хипотези на вписване.
2. Искови молби по чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД
Пример за уредена противопоставимост е при вписване на искова молба по установителен иск за прогласяване за нищожен на привиден (симулативен) договор относно прехвърлено или учредено вещно право върху недвижим имот– чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. пето ЗЗД. Тя подлежи на вписване в книгите за вписване по ПВ съобразно чл. 11, б. „а” ПВ. Такова основание за вписване ще е налице и при въвеждане на имотния регистър – чл. 28, т. 1 от Наредба № 2/2005 г. При този порок на договора липсва волеизявление, насочено към пораждане на вещноправни последици. При тях вътрешната воля на страните е тези последици да не се породят, поради което тя не съответства на външно изявената воля в клаузите на договора. За нищожността на привидния договор е без значение дали симулацията е абсолютна или относителна.[12] Типичната цел, която един привиден договор с вещен ефект преследва, е въвеждане в заблуда на третите лица, че недвижимият имот е прехвърлен на приобретателя или е учредено ограничено вещно право върху този имот. По този начин третите лица биват заблудени, че не могат да имат права или претенции спрямо прехвърлителя, които да са обвързани с недвижимия имот. В този случай трябва да се предяви установителен иск и да се докаже, че договорът е нищожен.[13] Пример за такава цел е налице, когато прехвърлителят продава своя недвижим имот, за да създаде привидно състояние, че той е напуснал патримониума му и поради това неговите кредитори не могат да насочат принудителното изпълнение спрямо този имот. Това правно положение налага нуждата от извършване на анализ в светлината на конкуренцията между правата на лицата, предявяващи установителния иск за разкриване на нищожността на привидния договор, и третите лица, придобили права върху имота от приобретатя по привидния договор, или третите лица, кредитори на приобретателя по привидния договор. Те трябва да се анализират в светлината на предвидената противопоставимост от вписването по чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД.
Противопоставимостта по чл. 17, ал. 2 ЗЗД
В хипотезата на противопоставимост по чл. 17, ал. 2 ЗЗД се конкурират процесуалното право на ищеца по вписаната искова молба за разкриване на нищожността и правата на третото лице, което се е доверило на привидността и е сключило договор с приобретателя, касаещи същия недвижим имот. Разпоредбата посочва, че ако актът на третото добросъвестно лице бъде вписан преди исковата молба, неговите права се „запазват”, въпреки нищожността на привидния договор.
Струва ми се, че използваният в закона термин „запазват” е неточен. Няма как да запазиш право, което никога не си притежавал, защото праводателят ти никога не го е притежавал. В тази хипотеза се прилага принципът „Nemo plus iuris ad alium transfere potest, quam ipse habet” (“Никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава”). Поради тази причина е неправилно да се прави извод, че защитната функция на вписването има за цел да съхрани придобити права от третото лице. Като че ли по-правилно е да се разсъждава по въпроса как трябва да бъде обяснено действието на вписването, след като чл. 17, ал. 2 ЗЗД дава решение, че третото добросъвестно лице, вписало своя акт преди исковата молба, притежава права върху недвижимия имот и те няма да бъдат засегнати от разкриване на нищожността на привидния договор.
Отговор трябва да се търси в светлината на въпроса за правоприемството на вещни права. Противопоставимостта на акта на третото добросъвестно лице трябва да се обясни с оглед на въведена законова фикция за настъпило правоприемство, въпреки липсата на права върху недвижимия имот в патримонуима на приобретателя по привидната сделка. В теорията и съдебната практика на ВКС тази правна последица се нарича „фингирано правоприемство”.[14] Тази фикция е материалноправна. За нейното приложение обаче е необходимо да е налице една задължителна предпоставка – третото лице да е добросъвестно. Ако у него липсва субективно знание за привидността на договора, тогава ще се счита, че третото лице е придобило вещните права върху недвижимия имот. Тази добросъвестност се предполага. При спор това предположение трябва да се обори от лицето, което има правен интерес третото лице да знае за привидността на договора. Най-често такъв интерес има отчуждителят по привидния договор.[15]
Ако у третото лице е налице субективно знание за привидността на сделката и този факт бъде доказан в процеса, тогава фикцията няма да се приложи, въпреки че актът на третото лице е вписан преди исковата молба. Ще се счита, че по силата на неговия придобивен акт не е настъпило правоприемство относно вещните права върху недвижимия имот.
Ако актът на третото лице е вписан след исковата молба, тогава въпросът за субективната добросъвестност на третото лице е без значение. Конкуренцията между права относно недвижимия имот се решава единствено въз основа на обективния критерий поредност на вписаните актове. Преимущество ще има ищецът с първи по време вписан акт.
Противопоставимостта по чл. 17, ал. 3 ЗЗД
В хипотезата на противопоставимост по чл. 17, ал. 3 ЗЗД се конкурират процесуалното право на ищеца по вписаната искова молба за разкриване на привидната сделка и правата на добросъвестните кредитори на приобретателя по привидната сделка, в чиято полза е вписана по-рано възбрана върху недвижимия имот. В тази хипотеза е налице даване на възможност на добросъвестните кредитори на приобретателя да насочат принудителното изпълнение спрямо имота, въпреки че се твърди, че вещните права върху него се черпят въз основа на нищожен договор. Това правило внася изключение от общия принцип в чл. 133 ЗЗД, че имуществото на длъжника служи за обезпечение на кредиторите, и дава законова възможност на добросъвестните кредитори да се удовлетворят от чуждо имущество.
Гореизложеното се прилага само при наличието на две предпоставки. Първата е добросъвестността на кредитора на приобретателя по привидния договор. Това означава, че у него трябва да липсва субективно знание, че договорът, въз основа на който приобретателят черпи права върху недвижимия имот, е привиден. Втората е по-ранното вписване на възбраната спрямо вписаната искова молба. Те трябва да са налице кумулативно. Само в този случай уредената противопоставимост от вписването може да се обвърже с правните последици на дадената законова възможност на кредитора на приобретателя да насочи принудителното изпълнение спрямо чуждия недвижим имот.
Трябва да се подчертае, че аналогично на хипотезата в чл. 17, ал. 2 ЗЗД, така и тази в чл. 17, ал. 3 ЗЗД дава приоритет на конкуриращите права на кредиторите на приобретателя по привидния договор, само ако възбраната е вписана преди исковата молба. Ако тя е вписана след исковата молба, тогава конкуренцията между правата относно недвижимия имот ще се реши единствено въз основа на поредността на вписванията. Добросъвестността на кредитора ще е без правно значение.
3. Искови молби по чл. 19, ал. 3 ЗЗД
Исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД подлежи на вписване в книгите за вписванията по ПВ на основание чл. 11, б. „б” ПВ. Такова основание ще е налице и при въвеждане на имотния регистър – чл. 28, т. 2 от Наредба № 2/2005 г.[16] При този вид искова молба ищецът има за цел постановяване на конститутивно съдебно решение, с което се замества липсващият окончателен договор, с който се прехвърля или учредява вещно право върху недвижим имот. При постановяване на такова решение се счита, че вещното право е прехвърлено или учредено с влизане в сила на съдебния акт – арг. от чл. 19, ал. 3, изр. второ ЗЗД.
По време на съдебния процес за ищеца съществува опасност ответникът да се разпореди със спорното вещно право върху имота в полза на трето лице. Възможно е и кредитор на ответника да води изпълнително дело и по това дело съдебният изпълнител да впише възбрана върху имота и да го продаде на публична продан. Друга опасност за ищеца е кредитор на ответника със сключен предварителен договор относно същия недвижим имот да впише по-рано по време конкурираща искова молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. По този начин биха се обезсмислили правните последици на влязлото в сила съдебно решение, с което искът се уважава.
За да се даде защита на ищеца при наличието на конкуриращи права на горепосочените трети лица – приобретатели на имота или кредитори на ответника, в чл. 114, б. „б”, изр. второ ЗС е предвидена противопоставимост на вписаната искова молба спрямо актовете на тези трети лица. Ако исковата молба е вписана първа по време, тогава третите лица няма да могат да противопоставят правата си на ищеца.[17] Тази защита се изразява в това, че ищецът ще може да се ползва в пълнота от конститутивния ефект на съдебното решение. Действието му ще обвърже както страните по исковото производство, така и третите лица с конкуриращи права относно същия недвижим имот. Той ще стане носител на вещното право върху имота и при спор с приобретател или кредитор на ответника неговите права ще се ползват с приоритет.[18]
Ако обаче исковата молба е вписана по-късно, тогава конститутивният иск на ищеца трябва да бъде отхвърлен, тъй като вещното право върху имота е напуснало патримониума на ответника към момента на образуване на исковото производство.[19]
При по-късно по време вписана искова молба от възбрана, тогава като правна последица това ще позволи провеждане на законосъобразна публична продан на имота и успешната противопоставимост както на процесуалните права на кредитора на ответника – чл. 114, б. „б”, изр. второ ЗС във вр. с чл. 453, т. 2 ГПК, така и на придобитите вещни права от купувача на публичната продан – чл. 496, ал. 2, изр. второ ГПК.
Трябва обаче да се подчертае, че възникналата противопоставимост не може да послужи като защитен аргумент срещу вземания на държавата или общината срещу праводателя. За тези вземания, станали изискуеми до деня на прехвърлянето или учредяването на вещното право, държавата или общината може да насочи принудителното изпълнение към имота, в чиито и ръце да се намира той – чл. 114, б. „б”, изр. трето ЗС.
4. Искови молби по чл. 33 ЗЗД
Исковата молба се вписва в книгите за вписване по ПВ на основание чл. 11, б. „а” ПВ. Такова основание ще е налице и при въвеждане на имотния регистър – чл. 28, т. 1 от Наредба № 2/2005 г. В тази хипотеза на вписване е налице упражняване на преобразуващо право на страна по договор с предмет вещно право върху недвижим имот, която го е сключила при крайна нужда и явно неизгодни условия. Този договор е действителен и произвежда правни последици до неговото унищожаване с влязло в сила конститутивно съдебно решение. В този случай се счита, че всички правни последици от унищожения договор се заличават с обратна сила и приобретателят на вещното право изгубва своите права върху недвижимия имот.
Преди да настъпи ефектът на унищожаването, възможно е ответникът по иска да се разпореди с вещното право и трети лица да придобият конкуриращи на ищеца права върху имота. Поради тази причина в чл. 33, ал. 3 ЗЗД е уредена хипотеза на противопоставимост на вписаната искова молба по чл. 33 ЗЗД спрямо вписани актове на трети лица. Приема се, че унищожаването не засяга правата, придобити от трети лица преди вписването на исковата молба, ако те са вписали своя акт в по-ранен момент от нея. Тези трети лица са приобретатели, черпещи своите права от сключени договори с ответника по иска по чл. 33 ЗЗД.[20]
Струва ми се, че в тази хипотеза на вписване доборосъвестността на третите лица има правно значение, макар това да не е посочено в нормата на чл. 33, ал. 3 ЗЗД. Такова е и преобладаващото становище в правната доктрина.[21] Конкуренцията между правата на ищеца и на приобретателя не трябва да се решава изцяло на плоскостта на поредността на вписванията на тези актове. Субективното знание на приобретателя относно съществуващия порок на волята у ищеца може и да не е изрично включено като предпоставка за възникването на противопоставимостта по чл. 33, ал. 3 ЗЗД, както това е сторено в чл. 17, ал. 2 и 3 ЗЗД, но принципът за справедливостта изисква да се даде закрила само на тези трети лица, които не злоупотребяват с правата си. Именно до такава злоупотреба би се стигнало, ако се пренебрегнат правата на ищеца. Поради това трябва да се приеме, че за възникване на противопоставимостта по чл. 33, ал. 3 ЗЗД в полза на третото лице трябва да са кумулативно налице две предпоставки – добросъвестност на третото лице и по-ранното вписване на неговия акт от исковата молба по чл. 33 ЗЗД. Добросъвестността се предполага до доказване на противното.
Трябва да се има предвид, че съдът може да унищожи договора занапред – арг. от чл. 33, ал. 2, изр. първо ЗЗД. В този случай правните последици на договора се запазват до влизане в сила на съдебното решение. Счита се, че вещните права на ответника по иска са се запазили до този момент. Поради това ответникът, който се е разпоредил със спорния имот, е сторил това по времето, когато е бил притежател на имота. От това следва, че в тази хипотеза от вписването на исковата молба ще възникне чисто оповестително действие. Уредената противопоставимост в чл. 33, ал. 3 ЗЗД не намира приложение, тъй като липсва нуждата от закрила на третото лице от отпадането с обратна сила на правата на праводателя.
Автор: Ивайло Василев
Хон. ас. по Вещно право и Гражданско право-обща част в
ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски“,
Главен секретар на дружеството на СЮБ в гр.Пловдив
[1] Вж. ТР от 19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г., ОСГК на ВКС. Вж. също т. 4 от ТР № 6 от 14.03.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г., ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че в случаите, при които вписването на исковата молба има оповестително-защитно действие, е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и в периода между постъпване на исковата молба в съда и вписването й.
[2] Вж. Тенева, Л. Практически аспекти на вписванията. С.: Фенея, 2004, 208-210, както и: опр. № 377 от 18.03.2015 г. по гр. д. № 7095/2014 г., IV г. о. на ВКС. В съдебния акт е посочено, че невписването на исковата молба по такъв иск не изключва възможността собственикът на имота да ревандикира този имот от трети лица, които са придобили този имот от ответника по делото, дори това придобиване да е било вписано преди вписване на исковата молба по иска с правно основание чл. 108 ЗС. Вписването на актове за придобиване на собственост защитава само лицата, които са придобили един имот и са вписали придобивното си основание по-рано от лицата, които валидно са придобили същия имот от същия праводател, но не защитава лица, които са придобили имот от праводатели, които не са собственици, спрямо действителните собственици на този имот.
[3] Обратно т. 2 от ТР от 06.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г., ОСГК на ВКС, в която се приема, че исковите молби по чл. 109 ЗС не подлежат на вписване. Мисля, че този извод е неправилен. Поради това ми се струва, че подкрепа за вбъдеще трябва да намери аргументацията на съдиите от ВКС в особеното мнение по т. 2 от ТР, към която се присъединявам и аз.
[4] Вж. ТР от 19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г., ОСГК на ВКС.
[5] Вж. опр. от 19.01.2011 г. по ч. гр. д. № 45/2011 г., АС-Пловдив.
[6] Обратно Стоянов, В. Имотен регистър. С.: БАН, 2005, 153-154.
[7] Вж. В. Попова – В: Сталев, Ж. и др. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, 425-429, както и р. № 176 от 07.12.2015 г. по гр. д. № 2620/2015 г., I г. о. на ВКС, р. № 154 от 22.05.2009 г. по гр. д. № 6089/2007 г., III г. о. на ВКС.
[8] Вж. р. № 315 от 01.04.2009 г. по гр. д. № 104/2008 г., I г. о. на ВКС, в което изрично се приема, че чл. 121 ГПК (отм.), аналогичен на сега действащия чл. 226, ал. 1 ГПК, се прилага и спрямо постановлението за възлагане на недвижим имот, издадено от съдебен изпълнител. Обратно опр. № 866 от 17.02.2010 г. по ч. гр. д. № 332/2009 г., IV г. о. на ВКС.
[9] Вж. напр. т. 1 от ППВС № 4/1964 г. във вр. със съдебната делба.
[10] Вж. р. № 97 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 6353/2014 г., II г. о. на ВКС. Такова позоваване е допустимо само за движимите вещи – арг. от чл. 226, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 78 ЗС.
[11] Вж. също т. 1 от ТР от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г., ОСГТК на ВКС.
[12] Подробно за симулацията – вж. Цончев, Кр. Симулацията в гражданското право. С., 1974, с. 5 и сл.; Павлова, М. Гражданско право – обща част. С.: СОФИ-Р, 2002, с. 541 и сл.; Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: СОФИ-Р, 2001, с. 509 и сл.; Джеров, Ал. Гражданско право – обща част. Трето преработено и допълнено издание. С.: ИК „Труд и право”, 2012, с. 484 и сл.
[13] Вж. р. № 94 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5791/2014 г., IV г. о. на ВКС.
[14] Вж. Стоянов, В. Цит. съч., с. 148; т. 2 от ТР № 1 от 02.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК на ВКС; р. № 459 от 01.02.2011 г. по гр. д. № 1292/2009 г., II г. о. на ВКС; р. № 312 от 14.02.2011 г. по гр. д. № 829/2009 г., II г. о. на ВКС.
[15] Вж. Василев, Л. Българско вещно право. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 1995, с. 608.
[16] Подробно за правната същност и упражняване на правото по чл. 19, ал. 3 ЗЗД – вж. Славов, Н. Предварителният договор по българското право. С.: Фенея, 2012, с. 346 и сл.
[17] Вж. р. № 387 от 13.05.2003 г. по гр. д. № 948/2002 г., II, г. о. на ВКС.
[18] Вж. Голева, П. Облигационно право. С.: Нова звезда, 2015, с. 71; Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С.: ЮРИСПРЕС, 2002, с. 101; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Седмо издание. С.: Сиби, 2016, 161-163, както и: р. № 1104 от 14.11.2006 г. по гр. д. № 1072/2005 г., IV-Б г. о. на ВКС; р. № 387 от 13.05.2003 г. по гр. д. № 948/2002 г., II г. о. на ВКС; р. № 1927 от 02.02.1999 г. по гр. д. № 2460/1997 г., IV г. о. на ВКС.
[19] Вж. напр. р. № 19 от 28.03.2016 г. по гр. д. № 1600/2015 г., III г. о. на ВКС.
[20] Вж. Павлова, М. Цит. съч., с. 563, както и р. № 491 от 07.07.2010 г. по гр. д. № 1348/2009 г., I г. о. на ВКС.
[21] Вж. Малчев, М. Унищожаемост на гражданскоправните сделки. Второ преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2013, с. 263; Таджер, В. Цит. съч., с. 580; Василев, Л. Гражданско право – обща част. Варна, 1993, с. 329. Обратно Павлова, М. Цит. съч., с. 563; Йосифова, Т. Запазване правата на трети лица при отпадане с обратна сила правата на праводателя. – Търговско право, 2005, № 5-6, 9-11.
