ПРАВНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ЗА ПРЕДСТАВЛЯВАНИЯ ОТ ВОЛЕИЗЯВЛЕНИЯ, ПРЕДАДЕНИ НА ЕДИН ОТ КОЛЕКТИВНО ОВЛАСТЕНИТЕ МУ ПРЕДСТАВИТЕЛИ

ПРАВНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ЗА ПРЕДСТАВЛЯВАНИЯ ОТ ВОЛЕИЗЯВЛЕНИЯ, ПРЕДАДЕНИ НА ЕДИН ОТ КОЛЕКТИВНО ОВЛАСТЕНИТЕ МУ ПРЕДСТАВИТЕЛИ*

I. Въведение.

1. a. Представителството е предвидена и гарантирана от правната норма възможност правното действие на едно лице (представител), извършено от чуждо име, по правоотношение с трети лица, да обвърже непосредствено друго лице (представляван) – арг. от чл. 36, ал. 2 от Закон за задълженията и договорите (ЗЗД)^[1]. За чия сметка действа представителят, е без значение.

Всъщност, представителят може не само да действа от чуждо име, но и да възприема волеизявления от чуждо име. Съобразно това представителството може да бъде активно, пасивно или смесено. Когато представителят е овластен само за извършването на волеизявления от чуждо име, с директно действие в чуждо имущество, представителството е активно. Пасивно е тогава, когато овластяването се ограничава единствено до това представителят да може да възприеме непосредствено чуждо изявление към представлявания. Пасивното поведение на представителя е задължителен елемент от фактическия състав на правното действие на трето лице, без което пасивно възприемане активно изявената воля не би могла да има исканите правни последици[2]. (Позитивната уредба на материалното пасивно представителство се характеризира с това, че често е незадоволителна[3].) А когато представителят може и да действа от чуждо име, и да възприема чужди волеизявления – представителството е смесено[4].

б. Активна или пасивна, представителната власт за едно и също действие може да бъде предоставена както на едно лице – индивидуално представителство^[5], така и на няколко лица едновременно. В последния случай са налице множество представители^[6].

Ако от овластяването не следва друго, то всеки от представителите би могъл да задължава самостоятелно представлявания – арг. от чл. 39, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Това е т. нар. самостоятелно представителство^[7], което е и принципът. Но упражняването на представителната власт може да бъде ограничено, като за валидността на действията от чуждо име (alieno nomine) се изисква съвместно извършване на волеизявления от всички представители – т. нар. колективно представителство^[8].

2. Това отклонение в упражняването на представителната власт е предизвикано от необходимостта интересът на представлявания да бъде защитен и гарантиран в по-голяма степен от предприемането под формата на активно поведение на нецелесъобразни, прибързани и рисковани действия (т. нар. злоупотреба с представителна власт^[9]) от когото и да било от представителите му^[10]. При все това вътрешните отношения между представителите са непротивопоставими на публиката^[11].

– Упълномощителят, подтикнат от тези съображения, изявява волята си, така че неколцината да го задължават непосредствено, но само съвместно – чл. 39, ал. 2 in fine ЗЗД.

– Законодателят регламентира с диспозитивна правна норма (jus dispositivum) колективното представителство на обикновените акционерни дружества по ТЗ – чл. 235, ал. 1, пр. 1, а с повелителна (jus cogens) – представителната власт на управителните органи на инвестиционните посредници (чл. 11, ал. 1, изр. 1 от Закона за пазарите на финансови инструменти) и на кредитните институции (чл. 10, ал. 1, изр. 1 от Закона за кредитните институции), постановявайки в последните два случая управителите да са най-малко двама (качественото прилагателно индицира, че разпоредбата е от вида на jus cogens).

– Подчертано повелителен характер има и разпоредбата чл. 269, ал. 2, изр. 1 от ТЗ, постановяваща ликвидаторите, упражняващи активно представителната власт, да представляват дружеството само заедно. Наречието само указва именно този характер на правилото.

3. Имайки предвид изложеното дотук, е напълно разбираемо, че колективното представителство намира най-широко приложение в органното представителство на капиталовите търговски дружества (акционерните^[12] и дружествата с ограничена отговорност), поради оперативния му характер и по-големия материален интерес, поверен на управителните органи на тези дружества, в сравнение с дружествата на личността.

Този вид представителство визира чл. 235, ал. 1 ТЗ: „Членовете на съвета на директорите, съответно на управителния съвет, представляват дружеството колективно освен ако уставът предвижда друго“. Същото важи и за чл. 141, ал. 2, изр. 2 ТЗ, но той, обратното, отдава приоритет на самостоятелните действия на представителите (управителите), когато са повече от един, доколкото дружественият договор не предвижда друго^[13].

4. Колективното представителство е предвидена и гарантирана от правото възможност упражняването на представителната власт да бъде ограничено от упълномощителя или от разпоредбата на закона, така че волеизявленията на представителите да обвързват представлявания само когато са извършени заедно.

а. Целта на ограничаването е срещу активните самостоятелни, автономни и самоволни действия на когото и да било от представителите. Овластените трябва да (съ)действат заедно, последователно или едновременно, извършвайки, изрично или конклудентно, съвпадащи волеизявления, които да образуват волеизявлението от чуждо име с преки последици в чужд патримониум.

Изявленията на представителите, образуващи окончателното волеизявление alieno nomine, са сделки решения^[14] (наричани още колективни, съставни, единни сделки^[15]). Колективните сделки^[16] обезпечават интереса (описан в т. I. 2), подтикнал представлявания към колективното представителство.

б. Ограничаването на представителната власт при колективното представителство е функционално, а не количествено. Представителите имат еквивалентен обем правомощия да действат от чуждо име. Възможното им поведение с непосредствено действие в чужд правен кръг е винаги за едно и също действие^[17]. В този смисъл е и правилото на чл. 10:3 Директива 2009/101/ЕО, чиято разпоредба толерира противопоставими на трети лица ограничения в представителната власт, но само доколкото те се отнасят към общата представителна власт, предоставена на няколко лица (управители).

Всъщност субстанцията на представителната власт е винаги една и съща както при колективното, така и при самостоятелното представителство. Това следва по аргумент от чл. 39, ал. 2 ab initio ЗЗД, където под атрибутивното прилагателно известно („действие, за което са били овластени неколцина“) следва да се разбира едно и също правно действие, т. е. идентична представителна власт в полза на няколко лица.

5. Видно е, че колективното представителство има за предмет все активните действия на представителите. Интересът, описан по-горе (т. I. 2 и I. 4), може да бъде нарушен или поставен в опасност единствено чрез позитивните действия на всяко от колективно овластените лица^[18]. Тогава би ли породило правни последици за представлявания адресирано до него волеизявление, което е възприето само от един от колективно овластените му представители?

6. Въпросът ще породи ли правни последици за представлявания волеизявление към него, което е било възприето само от един от колективно овластените му представители, се разглежда по-долу през призмите на доброволното представителство – по общото гражданско право (т. II), на задължителното, органното представителство – при капиталовите търговски дружества (т. III) и на пасивното процесуално представителство – при връчването на съобщения и призовки (т. IV). В края са дадени заключение (т. V) и предложение de lege ferenda (т. VI).

Извън обхвата на изложението остават са търговското представителство по глава VI от Търговския закон (чл. 21-52), за което ще важи съответно казаното в т. II, и задължителното представителство.

II. Доброволно представителство.

1. В раздела, посветен на представителството, глава II от общата част на Закона за задълженията и договорите, липсва позитивно правило, което да постановява, че при колективното представителство само активните действия следва да бъдат извършени съвместно от представителите. Липсва и аналогично правило, от което да се изведе такова заключение, но празнотата може да бъде лесно преодоляна по analogia legis и то вътре в същия законодателен акт.

2. Че законодателят разбира принципа за самостоятелното възприемане на волеизявления, когато положителните действия следва да се извършат заедно, следва имплицитно от нормите, уреждащи задълженията с правото на избор (obligatio alternativa) – чл. 130-132^[19], във връзка с неделимите задължения – чл. 128-129^[20] от Закона за задълженията и договорите.

3. Едностранното волеизявление – право на избор (ius variandi), поражда своя ефект, когато бъде доведено до знанието дори само на едно от лицата, стоящи от едната страна по гражданското правоотношение – чл. 130, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.

Разгърната, правната норма има следното съдържание: самостоятелност при получаването на волеизявленията (в случая правото на избор) от лицата, стоящи зад едната страна по облигацията, когато активните действия трябва да бъдат извършени от тях съвместно, т. е., когато те са били задължени алтернативно по една неделима престация.

4. Тази интерпретация следва да бъде подкрепена със систематичното тълкуване на разпоредбите относно obligatio alternativa. Нормативно отреденото място на тези задължения (sedes materiae) е в дял 3 от глава VI на общата част на Закона за задълженията и договорите – Особени видове задължения (чл. 121-131). В тази глава са уредени още и солидарността^[21] (дял 1) и неделимите задължения (дял 2). В този смисъл е и правилото на чл. 129, ал. 2 ЗЗД: „за всичко останало спрямо неделимите задължения се прилагат съответно правилата за солидарните задължения“.

5. В тази връзка разпоредбите на чл. 130, ал. 2, изр. 2 и чл. 39, ал. 2, пр. 2 ЗЗД обуславят възможността за прилагане по аналогиа на закона на първата към втората – чл . 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА). А именно, когато зад страна, спрямо която трябва да бъде манифестирано ius variandi, стои един субект, но неколцина са били колективно овластени да действат от негово име, получаването ще бъде валидно („неотменимо“), дори да е извършено само пред един от представителите му.

Нещо повече, правилото на чл. 130, ал. 2, изр. 2 ЗЗД следва да се приложи по analogia legis към чл. 39, ал. 2 ЗЗД не само в хипотезите на правото на избор, но и въобще, за всяко отправено правнорелевантно поведение към представлявания, нуждаещо се от узнаване от него. Тоест волеизявление към представлявания може да бъде възприето, обвързвайки го директно, самостоятелно и от един от колективно овластените му представители (чл. 130, ал. 2, изр. 2 във вр. с чл. 39, ал. 2 in fine ЗЗД).

Тук би могло да се възрази по следния начин. Страните по правоотношението и представителството са две различни явления и място за аналогия на закона няма. Струва ми се, че такова тълкуване ще бъде неоправдано. Защото „представителството се намира и не може да не се намира в тясна връзка с правните субекти и тяхната функция при осъществяване на правните явления“^[22]. Изхождайки от това разбиране, законодателят е уредил в една и съща глава пета от ГПК правния режим на страните и представителството за нуждите на гражданското съдопроизводство (т. IV). Именно тази връзка оправдава интерпретирането analogia legis. От друга страна, подобно стеснително тълкуване (stricto sensus) ще бъде и несправедливо (т. V. 1, буква „б“).

III. Колективно органно представителство.

1. Частен случай на принципа самостоятелност при пасивните действия и съвместност при активните действия на колективните представители е уреден в чл. 269 ТЗ.

Ликвидаторите са приравнени на управителните органи на юридическото лице, явявайки се колективно овластени негови представители (чл. 269, ал. 1 ТЗ). А и на практика най-често управителите на дружеството в ликвидация са негови ликвидатори  (чл. 156, ал. 2 ab initio ТЗ). В изр. 2, ал. 2 на чл. 269 ТЗ недвусмислено е изтъкнато, че волеизявление към дружеството може да се приеме и от един ликвидатор.

Следователно при колективното представителство на търговски дружества във фазата на ликвидация само активните действия следва да бъдат предприети съвместно, а що се отнася до пасивните действия – те може да бъдат валидно извършени пред всеки от ликвидаторите, т.е. за тях важи самостоятелността.

Допустимо ли е разпоредбата на чл. 269, ал. 2, изр. 2 ТЗ да се тълкува разширително относно колективното органно представителство при акционерните и ограничено отговорните дружества?

2. Видно е, че колективното представителство има за предмет само активните действия на представителите, понеже интересът, продиктувал използването на този вид оперативно ограничаване на представителната власт, може да бъде нарушен или поставен в опасност единствено чрез позитивните действия на което и да е от колективно овластените лица (т. I. 4). Самостоятелното възприемане на волеизявления към представлявания, обвързващи го непосредствено, не би могло да се отрази с нищо и по никакъв начин на този интерес, който го е стимулирал към колективното представителство (т. I. 2). При колективното представителство липсва резон, който да оправдае съвместното възприемане на волеизявленията към представлявания^[23].

В тази връзка колективното представителство от гл. т. на професионалното управление на капиталовите търговски дружества добива характер на хоризонтален, респ. взаимен, контрол^[24], спрямо едноличните положителни действия на когото и да е от членовете на изпълнителните им органи. При самостоятелното приемане на волеизявления от представителите има ли място за квалифицирано ръководство, съответно за някакъв надзор?

3. Предвид изложеното по-горе, приемам, че при уреждането на частния случай на чл. 269, ал. 2, изр. 2 ТЗ, представляващ нормативна хипотеза на самостоятелна пасивна представителна власт на всеки един от ликвидаторите, които следва да упражняват активната представителна власт колективно (изр. 1 от същата разпоредба), законодателят буквално е изразил по-малко от това, което в действителност е целял да каже. Правилото следва да се тълкува разширително (interpretatio extensiva) в полза на рационализирането на търговския оборот.

Волеизявления към дружеството могат да бъдат приети самостоятелно, обвързвайки го ефективно, от всеки един от колективно овластените му управители – членове на съвета на директорите или на управителния съвет при акционерното дружество  (чл. 235, ал. 1^[25] във вр. с чл. 269, ал. 2, изр. 2), съответно при дружеството с ограничена отговорност (чл. 141, ал. 2, изр. 2^[26] във вр. с чл. 269, ал. 2, изр. 2 ТЗ) ^[27].

Изричната уредба на правилото за разделността при получаването на чужди волеизявления в глава XVIII от Търговския закон не би следвало да се приема като изключение, което да парира по-горните съждения и да оправдае стриктното ѝ тълкуване. А именно, че при колективното представителство съвместността важи еднакво за активните и за пасивните действия на представителите. Напротив, interpretatio extensiva е в унисон с концепцията на колективното представителство – редуциране упражняването на представителната власт от няколко лица до това те ефективно да задължават друго лице, но само заедно (т. III. 2). Приемането на волеизявления към представлявания, както от един ликвидатор, така и от един управител, не би могло нито да засегне, нито да постави в опасност интереса, мотивирал представлявания към колективното представителство (т. III. 2).

Освен че предложената интерпретация на текстовете може да бъде оправдана с предходната уредба на колективното представителство при капиталовите търговски дружества в Царство България – чл. 193, ал. 2 ТЗ (отм.), респ. чл. 20, ал. 3 ЗДОО (отм.), тя е в съответствие с духа на закона (ratio legis) (чл. 46, ал. 1, пр. 1 ЗНА), за който следва да се държи сметка при тълкуването на нормативните актове. Ето защо законодателната интервенция е повече от желателна (т. VI. 3).

IV. Пасивно процесуално представителство.

1. а. Представителството (т. I. 1, буква „а“) е институт, който надхвърля рамките частното право, като се проявява във всички области на публичното право с изключение на материалното наказателно право^[28]. А за нуждите на гражданското съдопроизводство Гражданският процесуален кодекс урежда процесуалното представителство в глава V (чл. 28-36)^[29].

б. Процесуалното представителство, както и материалното може да бъде доброволно или задължително. Доброволно е тогава, когато представителната власт произтича от волята на представлявания^[30]. А ако представителят черпи своите правомощия да действа alieno nomine въз основа на други юридически факти, вън от волята на представлявания, представителството е задължително^[31]. За разлика от материалното представителство, при доброволното процесуално представителство са налице известни ограничения, що се отнася до това кой може да бъде пълномощник – адвокати, родители, деца или съпругът, юрисконсулти или служители с юридическо образование и т. н. (чл. 32 ГПК)^[32].

Както материалното, така и процесуалното представителство може да бъде индивидуално или множествено в зависимост от това дали представлявания има един, или няколко представители с еквивалентна представителна власт. В последния случай представителството отново бива или самостоятелно – при което всеки представител може да извършва правни действа и да възприема волеизявления за представлявания отделно от другите, или колективно – където представителите, за да обвържат представлявания, трябва да действат едновременно^[33] (т. I. 1, буква „б“, 2, 3 и 4).

На следващо място, процесуалното представителство също може да бъде активно или пасивно съобразно това дали представителят може само да възприема чужди изявления (пасивно представителство), или може единствено да действа от чуждо име (активно представителство) (т. I. 1, буква „а“). Пасивното процесуално представителство^[34] се характеризира с много подробна нормативна уредба (за разлика от регламентацията на материалното пасивно представителство (вж. бел. № 3). To е уредено преимуществено в глава VI – Съобщения и призовки^[35] (чл. 39, 40, 43, 45, 46, 50, 51, 52 и 54 ГПК).

2. При доброволното процесуално представителство, както бе посочено, законодателят поставя изисквания за това кой може да бъде процесуален представител (чл. 32 ГПК). Такъв, на първо място (т. 1, чл. 32 ГПК), може да бъде адвокат (лице по смисъла на чл. 4 и сл. от Закона за адвокатурата). Но страната в гражданския процес може да упълномощи не само един, но и няколко адвокати при условията на т. нар. колективно представителство^[36].

Гражданският процесуален кодекс не съдържа правило, което да задължава връчителя (лице по смисъла на чл. 42 ГПК) при няколко колективно упълномощени процесуални представители (адвокати) с различни адреси (кантори) да връчи на всеки един от тях по отделно съобщението или призовката, адресирани до представлявания. Това би било житейски абсурдно (вж. по-долу т. V. 1, буква „а“). Как следва да процедира връчителят в такива случаи?

Член 51 ГПК урежда връчването на съобщения и призовки на един адвокат (което е и най-честият случай на практика). В ал. 1, изр. 2 е постановено, че съобщения или призовки могат да бъдат валидно връчени на всяко лице, което работи при или сътрудничи на адвоката, с непосредствени последици за адресата им (представлявания). Правилото намира приложение и когато колективно упълномощените адвокати са имали един адрес (кантора). Тоест изявлението за представлявания може да бъде валидно възприето както от един измежду колективно упълномощените му процесуални представители, така и от всяко друго лице, което работи при или сътрудничи на представителите му, намиращо се в адвокатската кантора (чл. 50, ал. 1, изр. 2 ГПК).

А щом всяко трето лице от кантората на колективно упълномощените адвокати, което работи там или им сътрудничи, може да приеме волеизявление към представлявания, то по аргумент от по-силното основание (per argumentum a fortiori), когато колективно упълномощените адвокати имат различни кантори – връчването на съобщения или призовки ще бъде валидно и непосредствено прието за адресата им, и когато е извършено пред един измежду колективните му представители, където и да се намира той по служба или в кантората му  (чл. 50, ал. 1, изр. 1 ГПК).

4. Процесуалният закон предоставя такова непритезателно субективно право и на служителите (работниците) на търговските дружества при изявено от тях съгласие да получават ефективно волеизявления от чуждо име – съобщения или призовки (чл. 50, ал. 3, изр. 1 ГПК) – т. нар. пасивна представителна власт на служителите и работниците.

Per argumentum a fortiori, получените волеизявления по глава VI от ГПК от член на управителния орган на дружество, което се представлява колективно по смисъла на чл. 235, ал. 1, съответно управител по смисъла на чл. 141, ал. 2, изр. 2 in fine от Търговския закон, задължават юридическото лице – търговец, като се считат за редовно, непосредствено връчени му (вж. по-долу т. V. 1, буква „а“).

V. Съвместност при пасивните действия на представителите? 

1. Във всички случаи на колективното представителство противоположното допускане – че съвместно следва да бъдат предприети активните действия на представителите и че заедно следва да бъдат възприети пасивните действия към представлявания – би било най-малкото в контраст с интересите на представлявания. А това е видно благодарение на следните примери (exempli gratiа).

а. Необвързаният, но узнал за волеизявлението, би могъл да черпи права от своята недобросъвестност (за знание), заявявайки, че представителите му са били колективно упълномощени, в противовес на правилото, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение.

Например предявен е запис на заповед (чл. 535 и сл. ТЗ) чрез нотариална покана до акционерно дружество. Връчването е станало срещу подпис от член на съвета на директорите. В устава на дружеството не е предвидено отклонение от правилото на чл. 235, ал. 1 ТЗ. Догматичното тълкуване на последната разпоредба води до извода, че акционерното дружество не е било обвързано, защото връчването е следвало да бъде извършено съвместно пред всички директори. Нещо повече, търговецът, най-малко поради едно човешко предположение (praesumptio hominis), трябва да е узнал за предявения  срещу него ефект, но въпреки това би могъл да възрази срещу уговорена лихва при предявяването на записа (чл. 459, ал. 3 във вр. с чл. 537 ТЗ), а и срещу мораторна лихва (чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД). Изглежда, че е напълно резонно да очакваме от връчителя да събере последователно подписите на всеки член от съвета на директорите, а обратното би било неполагане на дължимата грижа.

б. Необвързването на представлявания от волеизявлението, защото е било направено пред едно от колективно упълномощените му лица, освен че би могло да бъде способ за упражняване на права въз основа на недобросъвестно поведение (за знание), в други случаи би могло да бъде в ущърб на правно оправдани и защитени очаквания на представлявания.

Лицето К. упълномощава А. и Б. съвместно да купят от П. движима вещ (чл. 39, ал. 2 in fine ЗЗД). Преговорите завършват с предложение от името на К., изявено от А. и конклудентно одобрено от Б. (непротивопоставяйки му се), важащо до изтичането на определен срок (чл. 13, ал. 1, пр. 1 ЗЗД). Преди срокът да изтече, П. съобщава безусловното си приемане на офертата, но само на А. След което П. отчуждава възмездно вещта в полза на Т. Последният, бидейки добросъвестен (чл. 70, ал. 2 ЗС), придобива оригинерно собствеността ѝ (чл. 78, ал. 1, изр. 1 ЗС). П. възразява на К. по отговорността си за съдебно отстраняване, защото покупко-продажбата (чл. 183 и сл. ЗЗД) не е била сключена с възприемането на волеизявлението (accept) на П. само от А. К. е бил овластил А. и Б. да действат alieno nomine колективно, следователно и приемането е трябвало да бъде извършено едновременно или непосредствено пред тях (арг. от чл. 39, ал. 2 in fine ЗЗД), или пред К.

2. Изложените примери очертават недопустимостта и неуместността на буквалното тълкуване при текстовете, уреждащи колективното представителство, в смисъл че то изисква съвместност при получаването на волеизявленията от всички колективно овластени лица. Очевидно подобна схоластична интерпретация на разпоредбите би била противна на ценността, която нормите се опитват да защитят – интересът на представлявания^[37].

VI. Заключение.

1. а. От разгърнатата уредба на частния случай на чл. 130, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е видно принципното положение, което законодателят е възприел – разделност при получаването на волеизявленията от няколкото лица, стоящи зад едната страна по правоотношението, когато активните действия следва да бъдат извършени от тях съвместно. Отнесено към института на представителството по чл. 36 и сл. ЗЗД това принципно положение би имало следното съдържание: самостоятелност при възприемането на чужди волеизявления към представлявания от представителите му и съвместност при извършване действията от негово име при колективното представителство (чл. 39, ал. 2 във вр. с чл. 130, ал. 2, изр. 2 ЗЗД) (т. II).

б. До същия извод се стига при телеологичното тълкуване на чл. 269, ал. 2, изр. 2 ТЗ, който съдържа изрично такова правило, но само за дружествата в ликвидация. Волеизявления към дружеството могат да бъдат приети ефективно от всеки един от членовете на съвета на директорите му или на управителния му съвет или от управителите му, представляващи го колективно, така както и от един измежду няколкото ликвидатори, които винаги го представляват колективно – чл. 269, ал. 2, изр. 2 във вр. с чл. 235, ал. 1, респ. чл. 141, ал. 2, изр. 2, пр. 2 ТЗ (т. III).

в. Горните разсъждения намират своята основателност още и при пасивното процесуално представителство. Гражданският процесуален кодекс овластява всяко лице в адвокатска кантора, което работи в нея или сътрудничи на адвокат – процесуален представител на страна в съдопроизводството, да получава валидно от името на представлявания съобщения и призовки (чл. 51, ал. 1 ГПК). Per argumentum a fortiori с такава пасивна представителна власт следва да разполага всеки един поотделно от колективно упълномощените процесуални представители, намиращи се или работещи в една и съща кантора. А щом трети лица, при определени от закона хипотези, имат пасивна процесуална представителна власт, то колективно упълномощените адвокати, намиращи се в различни кантори или където и да се „намират по служба“, могат валидно да приемат съобщения и призовки за процесуалния им представител (чл. 50, ал. 1 ГПК).

С пасивна представителна власт от закона са овластени още работниците и служителите на търговските дружества. А fortiori такава следва да имат и техните колективно овластени управители, независимо дали са, или не са в трудови правоотношения с търговеца (чл. 50, ал. 3, изр. 1 ГПК) (т. IV).

2. Предвид всичко гореизложено, въпреки липсата на позитивно правило, приемам, че: колективното представителство е доброволно или задължително, деятелно ограничаване на представителната власт, имащо за предмет единствено активните действия на представителите, извършвани от чуждо име; за пасивните действия важи самостоятелността, т.е. волеизявления към представлявания може да бъдат възприети от когото и да било от представителите му, обвързвайки го валидно.

3. De lege ferenda мястото на такъв текст би могло да бъде в Търговския закон, като се има предвид, че колективното представителство се използва най-вече в дружественото право. Мисля обаче, че това няма да бъде оправдано, защото подобно правило следва да намери приложение не само при представителството на търговските дружества, но и въобще при задължителното представителство, както и при доброволното овластяване. Sedes materiae на правилото би трябвало да е в общата част на Граждански кодекс, в съответната глава, уреждаща представителството като общ институт на частното право. При липсата на кодификация, съответно разпръсната обща част на гражданското право в различни нормативни актове, мястото на такава разпоредба е в общата част на Закона за задълженията и договорите. Член 39, ал. 2 ЗЗД може да бъде допълнен по следния начин: „Когато за известно действие са били овластени неколцина, всеки от тях може да извърши сам действието, ако от овластяването не следва друго, но и тогава изявление към представлявания може да бъде прието и от един представител“.

                                                                       Автор:  Светослав Иванов

---

---

---

* Статията е публикувана за пръв път в сп. Съвременно право, бр. 5 от 2013 г.

[1] Подробности за представителството вж. у Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. 3. прераб. и доп. изд. С.: Георги Димитров, 1956, 486-489 (гл. XX, т. 1). Таджер. В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. 2. изд. С.: Софи-Р, 2001, 591-594 (§ 85, т. 3). Павлова, М. Гражданско право – обща част.  2. прераб. и доп. изд. С.: Софи-Р, 2001, 590-593 (§ 58, т. 4). Йосифова, Т. Мнимото представителство. 2. прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2008, 29-34. Други автори разглеждат представителството като усложнена съвкупност от правоотношения – вж. повече подробности у Ганев, В. Учебник по обща теория на правото. Том II. Част първа: Правни субекти. Фотот. изд. С.: 7М График, 1990, 112-113 (§ 19, №182). Таков, Кр. Доброволното представителство. 2. изд. С.: Сиби, 2008, с. 20. За преглед на теоретичните позиции вж. Йосифова, Т. Мнимото представителство…, 27-29.

[2] Вж. Ганев, В. Представителството. – Год. СУ ЮФ, 1934, с. 1-118.

[3] Такава е била и в Царство България. Това е дава повод на някои автори да отрекат този разграничителен критерий, приемайки, че представителство е винаги смесено. Така според Дабев, Д. Е. Договорно представителство. С.: Б. А. Кожухаров, 1931, 187–193: „Тая дейност не може никога да се състои само от активни моменти [вж. по-долу бел. № 34 – бел. моя, Св. И.] […] Също така ние не можем да си представим дейност на представителя, която да се състои изключително от пасивни моменти […] в тоя случай представителят не ще бъде вече представител, а само пратеник“. Всъщност пасивни положения не може да бъдат предмет на представителството само когато са юридически бездействия, т. е., когато те са единственият волеви елемент, запълващ целия фактически състав на проявеното юридическо бездействие (така и Ганев, В. Представителството…, 1-118). Тези пасивни действия са винаги задължения intuitu personae, при които представителството е a priori недопустимо.

Близко до мнението на Др. Дабев е това на Кристиан Таков. (Вж. Таков, Кр. Цит. съч., с. 51.) Последният автор, за разлика от първия, основателно отграничава пасивния представител от пасивния пратеник с оглед на момента, в който волеизявлението се счита за достигнало до адресата му. (Пак там, с. 116.) Според Кр. Таков обаче „тази разлика в момента на получаването обаче няма законодателна опора в действащото българско право. […] В германското право има изричен текст – § 164 BGB, който няма аналог в българското право“. (Пак там, 51-52.) Според мен, тълкувайки разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗЗД разширително относно волеизявленията към представлявания, приети от пълномощниците му, по арг. от чл. 42, ал. 1, пр. 1 Търговски закон (ТЗ), както и чл. 46, ал. 4, изр. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), може да се направи извод, че представител може да бъде овластен единствено да възприема волеизяления от чуждо име. Предложение de lege ferenda в тази насока по повод проекта за Граждански кодекс на Народна република България е направено от Кожухаров, Ал. Представителството. – Год. СУ ЮФ, 1964, т. 55,№ 2, 1-22.

[4] Вж. Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част III. Чл. чл. 483-668. С.: Херман поле, 1928, с. 27. Василев, Л. Цит. съч., 502-503 (гл. ХХ, т. 10). Кожухаров, Ал. Представителството…, с. 8. Таджер, В. Цит. съч., 623-624 (§ 86, 5, буква „б“).  Павлова, М. Цит. съч., 606-607 (§ 58, т. 2).

[5] По-подробно у Ганев, В. Представителството…, 1-118. Тасев. С., М. Марков, Гражданско право – обща част. Modus studendi. 6. прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2010, с. 254. Таков, Кр. Цит. съч., 52-54.

[6] По-подробно вж. Василев, Л. Цит. съч., с. 497 . Таджер, В. Цит. съч.,  615-616 (§ 86, т. 2). Павлова. М. Цит. съч., с. 608 (§ 58, т. 4). Таков, Кр. Цит. съч., 52-54.

[7] В доктрината за означение на това явление се използва още и терминът колективно представителство   Таков, Кр. Цит. съч., с. 53. В изложението съм използвал понятието самостоятелно представителство, придържайки се към текста на Закона за задълженията и договорите, в който е дадена обща уредба на института на представителството, а именно чл. 39, ал. 2, пр. 1: всеки един представител може да извърши действието сам. В този смисъл е и чл. 141, ал. 2, изр. 2 ТЗ. Въпреки това законодателят не е последователен в използването му – вж. например чл. 21, ал. 1, изр. 2 ТЗ, където се говори за отделно упражняване на представителната власт, а в чл. 269, ал. 2, изр. 2 ТЗ – за единично приемане на волеизявления.

[8] То се нарича още съвкупно, свъместно, задружно представителство. Вж. Ганев, В. Представителството…, с. 104. Василев, Л. Цит. съч., с. 497 (гл. ХХ, т. 5). Таджер, В. Цит. съч., с. 615 (§ 86, т. 2). Павлова. М. Цит. съч., с. 608 (§ 58, т. 4). Тасев. С., Марков, М. Гражданско право…, с. 254.  Таков, Кр. Цит. съч., с. 53. Преобладаващо, в теорията и практиката се употребява терминът колективно представителство – вж. р. № 125–2006–ТК, ВКС; р. № 6878–2002, 5-членен състав, ВАС; р. № 42–1997, ВАД, АС при БТПП. Този термин ще бъде използван и в изложението. Законодателят също си служи с него (вж. чл. 235, ал. 1, пр. 1 ТЗ), но не е особено последователен в употребата му ‒ вж. чл. 21, ал. 1, изр. 2; чл. 655, ал. 4, изр. 2, пр. 1 ТЗ, чл. 10, ал. 1, изр. 1 и чл. 105, ал. 3, пр. 1 от Закона за кредитните институции;  чл. 11, ал. 1, изр. 1 и чл. 124, ал. 5, пр. 1 от Закона за пазарите на финансови инструменти; както и чл. 12, изр. 1 от Закона за адвокатурата, където за определяне на същото явление е използван терминът съвместно.

[9] Вж. Таков, Кр. Цит. съч., с. 189.

[10] Вж. в този смисъл Таков, Кр. Цит. съч., с. 189, както и Heyken, J. Die Vertretungsmacht des Vorstandes der Aktiengesellschaft. Quakenbrück: Verlag C. Trute, 1993, 15-16. Gotte, W., M. Habersack. Münchener Kommentar zum Aktiengesetz. Band 2, § 76-112. 3. Aufl. München: C. H. Beck, 2008, S. 140. Цит. по Колев, Н. Органно представителство при акционерните дружества. С.: Сиби, 2012, с. 89.

[11] В този смисъл е и съдебната практика. Въззивният съд правилно е отказал да образува производство по подадена жалба от процесуален представител само на един ликвидатор, давайки му седемдневен срок останалите ликвидатори да приподпишат жалбата (чл. 129, ал, 1, изр. 1, пр. 1 ГПК), което не се е случило. А касационният съд е потвърдил определението му (о. № 184–2010–II ТК): „в допълнението към частна жалба жалбоподателят твърди, че е уведомил останалите ликвидатори с нотариална покана, но предвид наличието на конфликт на интереси между тях, А. и Г. явно не желаят да подпишат както частната, така и въззивната жалба. Посочените доводи са ирелевантни към настоящото производство, което касае последиците от неизпълнение на дадени от съда указания и отношенията между ликвидаторите в случая са без значение и не следва да бъдат обсъждани“. Такава е и практиката на ВАС – вж. о. № 1685–2000–III, о. № 4318–1999–III.

[12] В изследването въпросите не са разгледани относно командитното дружество с акции (чл. 253-260 ТЗ). За него ще важи съответно казаното за акционерното дружество и неговата едностепенна система на управление – чл. 256 ТЗ.

[13] Срв. чл. 10:3 от Директива 2009/101/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. Ако националното законодателство предвижда, че в отклонение от правните норми в тази област уставът може да предоставя правомощия да се представлява дружеството на едно лице или на няколко лица, които действат заедно, това законодателство може да предвиди, че подобна разпоредба на устава може да се противопостави на трети лица, при условие че е свързана с общата представителна власт […]. Вж. за повече подробности Йосифова, Т. По някои въпроси на представителството на капиталовите търговски дружества в светлината на първата директива на Европейския съюз. – Правна мисъл, 2003, № 3, 78-87; Йосифова, Т. По някои въпроси на органното представителство според първата директива 61/151 ЕИО и българското право. – Търговско право, 2004, № 3, 35-47.

[14] По-подробно вж. Василев, Л. Цит. съч., с. 391 . Таджер, В. Цит. съч., 392-395 (§ 65, т. 1, бук. „д“). Павлова, М. Цит. съч., 461-462 (§ 46, т. 3).

[15] Вж. Василев, Л. Цит. съч., с 391 .

[16] В тази връзка от упълномощитетеля или от разпоредбата на закона може да бъдат предвидени други ограничения. А именно – представителната власт, когато представителите са повече от двама, да бъде валидно упражнявана с абсолютно или с квалифицирано мнозинство (от ½, ⅔, ⅝ и пр.), както и в различни случаи да се процедира по различни начини. При капиталовите търговски дружества такива ограничения не може да бъдат противопоставени на трети лица и не подлежат на вписване в търговския регистър – чл. 235, ал. 4; чл. 141, ал. 2, изр. 3 ТЗ (вж. още и чл. 10 на Директива 2009/101/ЕО).

[17] По същия начин Таков, Кр. Цит. съч., с. 188. Както и Heyken, J. Op. cit., 15-16. Gotte, W., M. Habersack. Op. cit.  p. 140. Jüngst, U. Der Mißbrauch organschaftlicher Vertretungsmacht. – Schriften zum bürgerlichen Recht. 1968, Band 68, S. 32. Цит. по: Колев, Н. Органно представителство…, с. 89.

[18] Що се отнася до правните последици от положително действие, което е било предприето самостоятелно от едно измежду няколко лица, овластени да действат колективно, практиката на съдилищата е противоречива.

„Съгласно чл. 235, ал. 1 ТЗ членовете на управителния съвет на акционерното дружество представляват дружеството колективно. Сключването на договор от името на дружеството само от един от членовете на управителния съвет не е сключване на сделка без представителна власт, а липса на сделка поради това, че няма валидно формирано съгласие […] сделката е нищожна на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД поради липса на съгласие“ – р. № 125–2006–ТК на ВКС. Същата позиция е изразена и в р. от 12.01.2006г., II о., ТК, ВКС по т. д. № 429 от 2005 г. Такава е практиката и на повечето долустоящи съдилища – р. от 23.03.2010г. по гр. д. № 668–2009 г. на Окръжен съд – Сливен, р. № 391–2009 на Районен съд – Сливен, р. № 99–2010 на Окръжен съд – Пазарджик. Касационният съд застъпва и друго разбиране в р. № 553–2006–I ТК на ВКС: „Подписването на авала само от единия от двамата ликвидатори на търговското дружество опорочава волята на дружеството за солидарна отговорност с издателя на ценната книга […] поради липса на представителна власт“. В аналогичен смисъл е и р. № 37–2003, ВАД, АС при БТПП.

Първото становището следва да бъде подкрепено. То е в съответствие със застъпената тук теза, че колективното представителство не ограничава обема на представителната власт, а само прийома за формиране на волята от представителите alieno nomine (т. I. 4, буква „б“). А схващането, че действията на един от колективно овластените са действия при липса на представителна власт, следва да бъде отхвърлено. Подробното разглеждане на така поставения въпрос е извън предмета на изследването. Вж. подробности у Колев, Н. Органното представителство…, с. 93; Колев, Н. Въпроси на управлението и представителството на акционерното дружество (анализ на съдебната практика). – Търговско право, 2001, №1, 25-35; Хорозов, Г. Действия от името на търговец без представителна власт – същност и последици. – Търговско и конкурентно право, 2008, № 12, 9-15.

[19] Вж. повече подробности у Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар на Закона за задълженията и договорите. Част I. Чл. чл. 1-333. С.: Фотинов, 1924, 195-200 (чл. 82-88). Диков, Л. Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том III. С.: Придворна печатница, 1934, 95-103. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. С.: ИБАН, фотот. изд., 1990, 448-457 (§ 41). Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. Нова редакция и допълнения Петко Попов. С.: УИ „Св. „Климент Охридски”, 2002, 159-162. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. 5. изд. С.: Сиби, 2010, 190-194. Марков, М. Облигационно право. Modus studendi. 8. прераб. и доп. изд. С.: Сиби, 2013, с. 40.

[20] Вж. повече подробности у Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи. Коментар… Част I, 232-233 (чл. 112-113). Диков, Л. Цит. съч., 523-538. Апостолов, И. Цит. съч., 448-457 (§ 41). Кожухаров, Ал. Цит. съч., 532-534. Калайджиев, А. Цит. съч., 566-577. Марков, М. Облигационно право…, с. 147.

[21] По-подробно вж.  Меворах, Н., Д. Лиджи, Л. Фархи.  Коментар…. Част I, 200-226 (чл. 89-106). Диков, Л. Цит. съч., 493-533. Апостолов, И. Цит. съч., 427-447 (§ 39-40). Кожухаров, А. Цит. съч., 509-531. Калайджиев. А. Цит. съч., 549-570. Марков, М. Облигационно право…, с. 150.

[22] Ганев, В. Учебник по обща теория… Том II. Част първа. с. 58 (№ 181).

[23] В същия смисъл Larenz, К., М.  Wolf. Allgemeiner Teil des Bürgerlichen Rechts. 9. Aufl. 2004, § 46, Rn. 34, 53-54. Цит. по Таков. Кр. Цит. съч., с. 190.

[24] Вж. Heyken, J. Op. cit., p. 12. Gotte, W., M. Habersack. Op. cit., p. 140. Цит. по  Колев, Н. Органното представителство…, с. 89; Кацаров, К. Систематичен курс по българско търговско право. 4. фотот. изд. С.:  Георги Димитров, 1990, с. 129; Герджиков, О., А. Калайджиев, К. Касабова, Т. Бузева, А. Кацарски. Коментар на Търговския закон. Кн. 1. Чл. 1 – 112. 2. прераб. изд. С.: Софи-р, 2007, с. 163; Таков. Кр. Цит. съч., с. 189.

[25]Изрично правило относно пасивната представителна власт при управлението на акционерното дружество е съдържал старият Търговски закон (обн., ДВ, бр. 114 от 1 януари 1897 г., отм., Изв., бр. 78 от 28 септември 1951 г.). Член 193, ал. 2 от него гласи: „Съобщенията, които се отнасят до дружеството, се считат редовни, ако са връчени на едного от членовете на управителния съвет”. Вж. Джидров, П. Коментар на Търговския закон. Том 3. Фотот. изд. С.: Христо Ботев, 1994, с. 855. Кацаров, К. Цит. съч., с. 243.Предложение de lege ferenda като изречение второ на чл. 235, ал. 1 ТЗ в този смисъл е направено у Колев, Н. Органното представителство…, с. 91.

[26] Така и Герджиков, О. Коментар на Търговския закон. Книга втора. Дружество с ограничена отговорност чл. 113-157. Фотот. изд. С.: Софи-Р, 2000, с. 514. Авторът не посочва аргументи за това твърдение, може би, следвайки германската уредба на дружеството с ограничена отговорност, в която има изрично правило – § 35, ал. 2 Gesetz betreffend die Gesellschaften mit beschränkter Haftung (така и в австрийския GmbH-Gesetz – § 18, ал. 4). Такова правило е съдържал и чл. 20, ал. 4 от Закона за дружествата с ограничена отговорност (утвърден с Указ № 88 от 4 май 1924 г., отм., ДВ, бр. 78 от 28 септември 1951 г.,  отм., ДВ, бр. 78 от 28 септември 1951 г.): „Съобщения и връчване на призовки и други книжа за дружеството могат да се правят валидно на всяко лице, което има право да го подписва“.

[27] В този смисъл и Таков, Кр. Цит. съч., 189-190.  „Въпросният извод се генерализира и в германската доктрина, макар че и в германското право няма изрично правило в тази насока. Вж. Larenz, К., Wolf, М. AT, § 46, Rn. 34. Цит. по Таков, Кр. Цит. съч., 53-54. Според Таков, К. Цит. съч., с. 190: „Изрична уредба на това положение има само в специалния случай на чл. 269, ал. 2 ТЗ […] Въпросният принцип може безпрепятствено да се извлече чрез телеологическо тълкуване. Нуждата, извикала на живот съвместното представителство, е взаимният контрол на представителите […] при пасивните действия контрол не е нужен […] Нещо повече – ако за приемането на изявление би било нужно съвместно или дори едновременно уведомяване на всички представители, това в много случаи направо би осуетило извършването на уведомлението […] В обобщение – съвместността при представителството може да изиграе ролята си само при активното представителство и понеже съвместността при пасивното представителство може да послужи само за злоупотреба и нищо друго, дори когато едно представителство е учредено от упълномощителя или е уредено от закона като съвместно, тази съвместимост се отнася само до активните действия; за пасивните възприятия на изявления важи общия принцип на разделното представителство.“ Като че ли на по-различно мнение е Колев, Н. Органното представителство…, с. 91, който клони към стриктно тълкуване на разпоредбите (вж. по-горе бел. № 25).

[28] Вж. повече подробности у Ганев, В. Учебник… Част II., 56-57 (§ 19, № 180).

[29] За подробности вж. Силяновски, Д. Гражданско сѫдопроизводство. Част първа. С.: Придворна печатница, 1938, 170-185 (§ 47-49). Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. 9. прераб. и доп. изд. Първо по действащия ГПК. С.: Сиела, 2012, 158-179 (§ 32-35). Корнезов, Л.  Гражданско съдопроизводство. Том първи. Исков процес. С.: Софи-Р, 2009, с. 263-286 (§ 40-43).

[30] Силяновски, Д. Цит. съч., 171-174, § 48, и Корнезов, Л. Цит. съч., 276-286, § 43, определят този вид представителство като договорно. Според мен терминът е неточен, тъй като представителната власт произтича не от договор, а от едностранна сделка (чл. 36, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). Вж. още и Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., 164-167 (§ 34).

[31] То се нарича още законово представителство  – вж. Силяновски, Д. Цит. съч., 174-186 (§ 49), и Корнезов, Л. Цит. съч., 268-271 (§ 41). Това понятие може би не е най-прецизното, защото, освен че институтът на представителството не може да съществува в правния свят без да е предвиден от правната норма, задължителното представителство може да възникне и въз основа на други актове (по разпореждане на съда – чл. 29 ГПК). По-подробно вж. и Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., 161-167 (§ 33).

[32]По-подробно вж. Силяновски, Д. Цит. съч., с. 175 (§ 49). Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с 164 (§ 34). Корнезов, Л. Цит. съч., 278-281 (§ 43, т. 5).

[33] По-подробно вж. Силяновски, Д. Цит. съч., с. 175-176 (§ 49). Според последния автор колективното процесуално представителство следва да бъде забранено изрично от закона по съображения за простота и бързина на правораздаването. Това становище е изолирано. Вж. още Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 166 (§ 34); с. 169 (§ 35).

[34]  Това е явление е оспорвано от Дабев, Др. Цит. съч., с. 190. Според него „ако едно лице е посочило някого като такова, на което да се връчват призовките и другите съобщения по дадено дело” то няма да е пасивен представител, а пратеник. За узнаването им от адреса ще се призумира, че той е бил осведомен. „Ако това лице поради непреодолими препятствия не е могло да уведоми страната […] то страната ще може да се позове на своето незнание”, което „не би се слушало, ако казаното лице беше представител. […] Ако лицето, получило призовката или съобщението, не е уведомило […] страната по делото” ще сме изправени пред „един небрежен nuntius“.

Становището на Дружелюб Дабев е изолирано и не може да бъде споделено. Кодексът не предполага, а приема, че с получаването на съобщенията и призовките от получателя те са непосредствено връчени на адресата (чл. 45, изр. 2 и чл. 46, ал. 4, изр. 1, във вр. с чл. 58). Възприемането им от пасивния представител е необходим елемент от фактическия състав на редовното връчване при изявено съгласие от него (чл. 46, ал. 1 in fine ГПК). С това пасивно поведение съставът е завършен, а адресатът се счита за директно уведомен именно към този момент; известяването му post factum не е част от фактическия състав. Видно е още, че получателят не е пратеник, защото ако беше такъв, волеизявлението щеше да се счита за връчено от момента на съобщаването му на адресата (вж. Таков, Кр. Цит. съч., с. 116). А възможността за позоваването на непреодолими обстоятелства (чл. 46, ал. 4, изр. 2 ГПК) не означава, че представляваният не е бил обвързван от получаването – чл. 46, ал. 4, изр. 1 ГПК. Напротив, той трябва да докаже трудностите, които са го възпрепятствали да се осведоми за съобщението, респ. призовката (чл. 64, ал. 2 ГПК). Тогава, ако съдът констатира, че причините са уважителни, следва да поднови срока, постановявайки нов. Определението на му по реда на глава VII, раздел II от ГПК, с което се уважава искането за възстановяване на срок, премахва с обратна сила правните последици на уведомлението.

[35] Вж. по-подробно Силяновски, Д. Цит. съч., 231-238 (§ 58). Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., 225-236 (§ 48). Корнезов, Л. Цит. съч., 163-171 (§ 24).

[36] За последиците от различни волеизявленията на представителите вж. Силяновски, Д. Цит. съч., 176-177 (§ 49); Сталев, Ж., Р. Иванова. – В: Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Цит. съч., с. 166 (§ 34); с. 169 (§ 35).

[37] В този смисъл и според Таков, Кр. Цит. съч., с. 54, „ако би се приело, че волеизявлението към упълномощителя може да се приеме само заедно от всички представители, на практика би означавало пълна парализа на възможността този упълномощител въобще да получи каквото и да било изявление. Такова удобство за упълномощитетеля обаче правото не може да иска и не може да предвижда”.