ПРАВНАТА УРЕДБА НА ЕЛЕКТРОННИЯ ФИШ ПРОТИВОКОНСТИТУЦИОННА ЛИ Е?

отговорността-за-чужди-данъчни-задължения

Законът за административните нарушения и наказания (ЗАНН) е основен закон в областта на административното наказване и съдържа принципите и основните положения в сферата на административнонаказателното право. ЗАНН установява единна система на административни наказания, както и единно административнонаказателно производство. Дейността по реализиране на административната отговорност най-често преминава през две фази: административнонаказателно производство, което се образува със съставяне на акт за установяване на административното нарушение (АУАН) съгласно изискванията на разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от ЗАНН, и производство по налагане на административно наказание, което завършва с издаване на наказателно постановление (НП) на извършителя на административното нарушение.

Изключение от единното административнонаказателно производство е предвидено в чл. 189, ал. 4 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП), която разпоредба урежда възможността да се ангажира административната отговорност на нарушителя чрез издаване на електронен фиш. Правната уредба на електронния фиш се съдържа в разпоредбите на чл. 189, ал. 4 – ал. 11, ал. 14 и ал. 15 от ЗДвП, чл. 190, ал. 3 от ЗДвП, § 6, т. 62, т. 63 и т. 65 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП, чл. 59, ал. 1 и 2 от ЗАНН, чл. 60, ал. 1 и 2 от ЗАНН, чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, чл. 85а от ЗАНН и § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗАНН. От подзаконовите нормативни актове релевантна за електронния фиш е Наредба № 8121з-532 от 12 май 2015 г. за условията и реда за използване на автоматизирани технически средства и системи за контрол на правилата за движение по пътищата.

В настоящата статия ще бъде разгледан проблемът, свързан с конституционосъобразността на правната уредба на електронния фиш. За тази цел на първо място следва да бъде изяснена същността на електронния фиш и в тази връзка трябва да бъде изследван и въпросът за същността на НП.

I. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 4, изр. 1 от ЗДвП, при нарушение, установено и заснето с автоматизирано техническо средство или система, за което не е предвидено наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство или отнемане на контролни точки, се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител за налагане на глоба в размер, определен за съответното нарушение.

Легалната дефиниция на електронния фиш се съдържа в две правни разпоредби: параграф 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗАНН и параграф 6, т. 63 от ЗДвП. Съгласно съдържанието им електронният фиш е електронно изявление, записано върху хартиен, магнитен или друг носител, създадено чрез административно-информационна система въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от автоматизирани технически средства или системи.

В параграф 6, т. 65 от ЗДвП се посочва, че „автоматизирани технически средства и системи“ са уреди за контрол, работещи самостоятелно или взаимно свързани, одобрени и проверени съгласно Закона за измерванията, които установяват и автоматично заснемат нарушения в присъствие или отсъствие на контролен орган и могат да бъдат:

а) стационарни – прикрепени към земята и обслужвани периодично от контролен орган;

б) мобилни – прикрепени към превозно средство или временно разположени на участък от пътя, установяващи нарушение в присъствието на контролен орган, който поставя начало и край на работния процес.“

От систематичното тълкуване на тези разпоредби може да се направи извод, че електронният фиш е акт, който е създаден автоматично и чрез административно-информационна система въз основа на постъпили и обработени данни за нарушения от автоматизирани технически средства или системи. Оттук следва да се заключи, че макар законът да го определя като „електронно изявление“, електронният фиш не е акт на правен субект[1] и затова няма как да съдържа воля, насочена към пораждане на определени правни последици. Българският правен ред все още не е признал правосубектност на машини, технически средства и други подобни на тях явления. Още по-малко те биха могли да бъдат носители на качеството „административнонаказващ орган“.

Както е отбелязано в Решение № 1420 от 11.06.2012 г. на Административен съд – Пловдив, ХІХ състав, к.н.а.х дело № 1258 по описа за 2012 г., и в Решение № 130 от 17.01.2013 г. на Административен съд – Пловдив, ХІХ състав, к.н.а.х дело № 3583 по описа за 2012 г., в българското законодателство все още не са делегирани правомощия на технически средства да изпълняват функциите на административнонаказващ орган. В цитираните решения се посочва още, че техническите средства могат да служат като средство за събиране на данни за извършени административни нарушения, но преценката, дали действително са извършени такива, и налагането на самите административни наказания следва да бъдат сторени от нарочно овластен за това орган.

На следващо място ще разгледам същността на наказателното постановление, защото това е важен въпрос, свързан с предмета на изследване на настоящата статия, очертан по-горе. Следва да се отбележи, че както според теорията[2], така и според съдебната практика (Тълкувателно постановление № 2/2014, гр. София, 19.05.2015 г., на Върховен касационен съд на Република България, Общо събрание на съдиите от Гражданска колегия на Върховен касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, Решение № 1480 от 25.09.2017 г. на Административен съд – град Бургас, 8-ми състав, Решение № 1180 от 26.06.2017 г. на Районен съд – град Пловдив, и др.) НП е правораздавателен акт. Това е така, защото то е крайният акт на административнонаказателната дейност, която е специфична правораздавателна дейност, насочена към решаване на един правен спор. Друг белег, индикиращ факта, че НП е правораздавателен акт, е възможността то да бъде обжалвано (чл. 59, чл. 60 и чл. 63 от ЗАНН). Както е посочено и в Решение № 1 от 2012 г. по к. д. № 10/2011 г. на Конституционния съд (КС), „…правораздаването е свързано с възможност за съдебно обжалване.“

Съгласно трайната съдебна практика (Решение № 691 от 17.03.2014 г. на Административен съд – гр. Пловдив, 24-и касационен състав, Решение № 947 от 10.04.2014 г. на Административен съд – гр. Пловдив, 24-и касационен състав, Решение от 10.04.2017 г. по дело № 560 по описа за 2017 г. на районен съд – град Стара Загора, Решение № 568 от 08.12.2014 г. на Административен съд – гр. Плевен, 1-ви касационен състав и др.), законът третира еднакво наказателното постановление и електронния фиш. Това се извежда по аргумент от разпоредбата на чл. 189, ал. 11 от ЗДвП). В практиката си Конституционният съд също поддържа това становище (Решение № 1 от 2012 г. по к. д. № 10/2011 г.). Следователно електронният фиш, подобно на наказателното постановление, е уредено от закона като правораздавателен акт. Както беше посочено по-горе, институтът на електронния фиш урежда изключение от единното административнонаказателно производство, като създава възможността да се ангажира административната отговорност на нарушителя не чрез последователното създаване на два вида актове – АУАН и НП, а чрез издаване на електронен фиш, който едновременно въплъщава в себе си функциите и на АУАН, и на НП. Оттук следва да се направи неизбежният извод, че законодателят регламентира електронния фиш като правораздавателен акт. Допълнителен аргумент в тази насока е и фактът, че ЗАНН и ЗДвП предвиждат възможността електронният фиш да бъде оспорван (чл. 59, чл. 60 и чл. 63 от ЗАНН, чл. 189, ал. 8, ал. 10, ал. 11 и ал. 14 от ЗДвП), а на оспорване подлежат предимно правораздавателните актове. След като електронният фиш е уреден от закона като правораздавателен акт, за целите на настоящата статия следва да бъде изяснена същността на понятието „правораздавателен акт“. Правораздавателният акт се проявява в правното пространство в много различни форми и разновидности. Например, както беше отбелязано по-горе, НП представлява правораздавателен акт. В наказателния процес съдът издава присъди и решения, в гражданския – решения. Въпреки различията между всички тези правораздавателни актове, законодателството урежда една съществена обща черта между тях – правораздавателните актове следва да са подписани от лицето/лицата, оправомощено/оправомощени да реши/решат правния спор (аргумент от чл. 57, ал. 2 от ЗАНН за НП, за присъдата и решението в наказателния процес – чл. 34, предл. последно от НПК, чл. 310, ал. 1 от НПК, а за решението в гражданския процес – чл. 236, ал. 3 от ГПК, чл. 273 от ГПК и чл. 295, ал. 2 от ГПК). Законодателят е предвидил такова изискване за всички тези актове, защото, без да са подписани, те не биха съдържали волеизявления и не биха представлявали правораздавателни актове по своята същност.

В областта на гражданското право например Живко Сталев дава следната дефиниция на съдебното решение: „съдебното решение е държавен правосъден акт, т.е. едностранно, властническо изявление /курсивът е мой – В.Ш./ на съда, което разрешава правния спор, като установява какво е правното положение между спорещите и ги задължава да се съобразяват с него.“[3] Същият автор защитава тезата, че съдебното решение представлява волеизявление, и в своята статия „Правораздаването и неговите видове“, където е посочено, че „правораздавателният акт е не само констатация, но и волеизявление /курсивът е мой – В.Ш./, насочено да породи занапред, подобно на всеки правен акт, нови правни последици. [4]

Разпоредбата на чл. 189, ал. 4, изр. 2 от ЗДвП определя задължителните реквизити на електронния фиш. Той съдържа информация за: териториалната структура на Министерството на вътрешните работи, на чиято територия е установено нарушението, мястото, датата, точния час на извършване на нарушението, регистрационния номер на моторното превозно средство, собственика, на когото е регистрирано превозното средство, описание на нарушението, нарушените разпоредби, размера на глобата, срока, сметката, начините за доброволното ѝ заплащане.

Следователно законодателят не е предвидил електронният фиш да бъде подписан като условие за неговата валидност. Щом върху електронния фиш не е положен подпис, това означава, че липсва волеизявление и фишът не следва да породи правни последици. Като допълнителен аргумент в тази насока следва да се припомни и посоченото по-горе, че електронният фиш не се издава от правен субект. Въпреки всичко това обаче законът го зачита за валиден правораздавателен акт, с който се налага глоба на нарушителя.

Както е видно, от една страна, законът урежда електронния фиш като правораздавателен акт, а, от друга, не е налице законово изискване той да бъде подписан и съответно фишът не съдържа волеизявление. А законови норми, които уреждат правораздавателен акт по своята същност, в който обаче липсва волеизявление, но въпреки това съгласно нормативните предписания този акт поражда правни последици, са противоконституционни поради несъответствието им с принципа на правовата държава, заложен в Преамбюла на КРБ и в чл. 4, ал. 1 от КРБ.

Конституционният съд в своята практика е имал възможност да изследва и разкрие голям брой аспекти от многопластовия конституционен принцип на правовата държава (Решение № 13 от 1993 г. по к. д. № 13/1993 г., Решение № 9 от 1994 г. по к. д. № 11/1994 г., Решение № 21 от 1995 г. по к. д. № 18/1995 г., Решение № 9 от 1996 г. по к. д. № 9/1996 г., Решение № 22 от 1996 г. по к. д. № 24/1996 г., Решение № 7 от 1998 г. по к. д. № 5/1998 г., Решение № 22 от 1998 г. по к. д. № 18/1998 г., Решение № 17 от 1999 г. по к. д. № 14/1999 г., Решение № 5 от 2000 г. по к. д. № 4/2000 г., Решение № 14 от 2000 г. по к. д. № 12/2000 г., Решение № 4 от 2001 г. по к. д. № 15/2000 г., Решение № 7 от 2001 г. по к. д. № 1/2001 г., Решение № 17 от 2001 г. по к. д. № 13/2001 г., Решение № 6 от 2002 г. по к. д. № 9/2002 г., Решение № 5 от 2002 г. по к. д. № 5/2002 г., Решение № 6 от 2003 г. по к. д. № 23/2002 г., Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г., Решение № 7 от 2006 г. по к. д. № 6/2006 г., Решение № 8 от 2006 г. по к. д. № 7/2006 г., Решение № 4 от 2008 г. по к. д. № 4/2008 г., Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г., Решение № 1 от 2010 г. по к. д. № 14/2009 г., Решение № 11 от 2010 г. по к. д. № 13/2010 г., Решение № 13 от 2010 г. по к. д. № 12/2010 г., Решение № 14 от 2010 г. по к. д. № 17/2010 г., Решение № 9 от 2011 г. по к. д. № 7/2011 г., Решение № 10 от 2011 г. по к. д. № 6/2011 г., Решение № 1 от 2012 г. по к. д. № 10/2011 г., Решение № 14 от 2014 г. по к. д. № 12/2014 г., Решение № 9 от 2016 г. по к. д. № 8/2016 г., Решение № 1 от 2017 г. по к. д. № 6/2016 г., Решение № 3 от 2017 г. по к. д. № 11/2016 г., Решение № 5 от 2017 г. по к. д. № 12/2016 г., Решение № 6 от 2017 г. по к. д. № 15/2016 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1/2017 г., Решение № 10 от 2017 г. по к. д. № 10/2016 г., Решение № 1 от 2018 г. по к. д. № 3/2017 г., Решение № 3 от 2018 г. по к. д. № 9/2017 г., Решение № 4 от 2018 г. по к. д. № 14/2017 г., Решение № 5 от 2018 г. по к. д. № 11/2017 г., Решение № 8 от 2018 г. по к. д. № 13/2017 г., Решение № 9 от 2018 г. по к. д. № 5/2017 г., Решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г., Решение № 13 от 2018 г. по к. д. № 3/2018 г., Решение № 14 от 2018 г. по к. д. № 12/2017 г., Решение № 17 от 2018 г. по к. д. № 9/2018 г. и др.).

Конституционният съд защитава тезата, че правовата държава следва да се разглежда в два аспекта – формален и материален. Формалният аспект се състои в изискването за спазване на принципа на правната сигурност, а материалният се отнася до така наречената от конституционната юрисдикция материална справедливост (Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1/2017 г., Решение № 13 от 2018 г. по к. д. № 3/2018 г., Решение № 14 от 2018 г. по к. д. № 12/2017 г. и др.). В случая за целите на настоящата статия ще разгледам основно формалния елемент на принципа на правовата държава.

КС приема, че правната сигурност е съществен елемент на върховенството на правото както на национално, така и на общностно ниво (Решение № 5 от 2017 г. по к. д. № 12/2016 г., Решение № 5 от 2018 г. по к. д. № 11/2017 г.).

На следващо място КС последователно е провел в своята практика разбирането, че правната сигурност предполага законите да са ясни, точни и непротиворечиви (Решение № 9 от 1994 г. по к. д. № 11/1994 г., Решение № 1 от 27.01.2005 г. по к. д. № 8/2004 г., Решение № 7 от 2005 г. по к. д. № 1/2005 г., Решение № 4 от 2014 г. по к. д. № 12/2013 г., Решение № 3 от 2017 г. по к. д. № 11/2016 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1/2017 г., Решение № 1 от 2018 г. по к. д. № 3/2017 г., Решение № 13 от 2018 г. по к. д. № 3/2018 г. и др.). В тази връзка конституционната юрисдикция е заключила, че създаването на противоречиви, взаимноизключващи се и лишени от логика и смисъл законови норми е нарушение на чл. 4, ал. 1 от Конституцията (Решение № 9 от 1994 г. по к. д. № 11/1994 г., Решение № 5 от 2000 г. по к. д. № 4/2000 г., Решение № 14 от 2000 г. по к. д. № 12/2000 г., Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г., Решение № 1 от 2018 г. по к. д. № 3/2017 г. и др.).

В Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г. КС отбелязва още, че „в сферата на законодателната дейност принципът на правовата държава се проявява като изискване към действащите закони не само и не толкова с оглед процедурата на приемане и външното им оформяне, но и от гледна точка на тяхното съдържание и мястото им в правната система /курсивът е мой – В.Ш./. Целта е тя да се ръководи не от случайния фактор и силата на властта, а от духа и разпоредбите на Конституцията.“.

Според КС освен с изискването за правна сигурност формалната правова държава се характеризира с още три важни елемента, а именно последователност, предвидимост и стабилност на законодателните решения (Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г., Решение № 3 от 2017 г. по к. д. № 11/2016 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1/2017 г. и др.). Например в Решение № 3 от 2017 г. по к. д. № 11/2016 г. е посочено, че „правната сигурност и стабилност са характеристики на правовата държава, която изисква трайно и последователно законодателно регулиране на обществените отношения.“

В Решение № 17 от 2018 г. по к. д. № 9/2018 г. е посочено също, че съгласно принципа на правовата държава разпоредбите по прилагане на даден правен институт следва да бъдат не само точно и ясно разписани, но да са формулирани в тясна близост и унисон с неговата правна същност и предназначение, да съобразяват контекста, в който този институт се прилага /курсивът е мой – В.Ш./.

От всичко това следва, че правната уредба на електронния фиш е противоконституционна поради несъответствието ѝ с формалния аспект на принципа на правовата държава, заложен в Преамбюла на КРБ и в чл. 4, ал. 1 от КРБ. Това е така, защото законът не съдържа изискване един правораздавателен акт, какъвто е електронният фиш по своята същност, да бъде подписан и съответно да съдържа волеизявление, но едновременно с това същият този нормативен акт повелява, че електронният фиш поражда правни последици, а това противоречи на принципа на правната сигурност, предвидимост, стабилност и последователност на законодателните решения, които са част от многопластовия и сложен конституционен принцип на правовата държава. Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е, че разпоредбите по прилагане на института на електронния фиш не са „формулирани в тясна близост и унисон“ (Решение № 17 от 2018 г. по к. д. № 9/2018 г. на КС) с неговата правна същност и предназначение (електронният фиш е правораздавателен акт и по своето естество следва да бъде подписан и съответно да съдържа волеизявление).

Тук следва да се изтъкне още един аргумент в подкрепа на изложената в настоящата статия теза, че правната уредба на електронния фиш е несъвместима с конституционно предвидения принцип на правовата държава.

Съгласно трайната практика на КС, принципът на правовата държава повелява законодателят да уреди „сходните случаи по еднакъв начин, а различните – по различен начин“ (Решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г. на КС). Това се подкрепя и от изложеното в Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г. на КС, където е отбелязано, че „в правовата държава подобните случаи трябва да се третират еднотипно и да не се допуска диференциация в законодателните разрешения по чужди на Конституцията критерии“.

Както беше отбелязано по-горе, законодателят е уредил един общ елемент между правораздавателните актове, а именно това, че те трябва да бъдат подписани (аргумент от чл. 57, ал. 2 от ЗАНН за НП, за присъдата и решението в наказателния процес – чл. 34, предл. последно от НПК, чл. 310, ал. 1 от НПК, а за решението в гражданския процес – чл. 236, ал. 3 от ГПК, чл. 273 от ГПК и чл. 295, ал. 2 от ГПК).

След като законът не съдържа изискване електронният фиш в качеството си на правораздавателен акт да бъде подписан, а в същото време съгласно критериите на актове с висша юридическа сила задължително трябва да са положени подписи върху всички други правораздавателни актове в правната система, това означава, че в този случай законодателят не е спазил изискването на принципа на правовата държава, съгласно което „подобните случаи трябва да се третират еднотипно“ и е допуснал съществуването на „диференциация в законодателните разрешения по чужди на Конституцията критерии“.

II. Съгласно посоченото в правната доктрина, всеки акт представлява писмено волеизявление на определено лице с детерминирани правни последици, а в частност административният акт е волеизявление на конкретен орган, на когото са възложени изрично властнически правомощия и функции, като с това волеизявление се засяга благоприятно или неблагоприятно правната сфера на трети лица. В разпоредбата на чл. 189, ал. 4, изр. 2 от ЗДвП, където са уредени задължителните реквизити на електронния фиш, не е предвидено в него да е посочен издател на фиша. Изискването в един правораздавателен акт да бъде посочен неговият издател е функционално свързано с изискването този акт да бъде подписан, тъй като актът се подписва от неговия издател или издатели.

В чл. 47 от ЗАНН са посочени лицата, които могат да налагат административни наказания, като тук трябва да се отбележи, че тази разпоредба следва да намери приложение и за електронния фиш. След като законът не е предвидил в електронния фиш да се съдържат имената и длъжността на издателя му, това означава, че електронният фиш така, както е уреден от закона, не представлява волеизявление и не би следвало да поражда правни последици, но текущият законодател въпреки това е регламентирал, че електронният фиш въздейства неблагоприятно върху правната сфера на нарушителя.

Тук следва да се припомни и посоченото по-горе, че съгласно съдебната практика, в българското законодателство все още не са делегирани правомощия на технически средства да изпълняват функциите на административнонаказващ орган, както и че техническите средства могат да служат като средство за събиране на данни за извършени административни нарушения, но преценката, дали действително са извършени такива, и налагането на самите административни наказания следва да бъдат сторени от нарочно овластен за това орган (Решение № 1420 от 11.06.2012 г. на Административен съд – Пловдив, ХІХ състав, к.н.а.х дело № 1258 по описа за 2012 г., Решение № 130 от 17.01.2013 г. на Административен съд – Пловдив, ХІХ състав, к.н.а.х дело № 3583 по описа за 2012 г. и др.).

Липсата на законово изискване за посочване на издател на електронния фиш възпрепятства възможността да бъде извършена преценка относно компетентността на лицето, което го е издало. Освен това не може да се определи и лицето, което би могло да носи отговорност за съдържанието на електронния фиш.

Всичко това отново навежда на извода, че правната уредба на електронния фиш противоречи на принципа на правовата държава и в частност на правната сигурност, предвидимост, стабилност и последователност на законодателните решения.

Следва още да се обърне внимание на факта, че законодателят е уредил последователно изискването във всички правораздавателни актове в правната система да бъде посочен издател на акта (чл. 57, ал. 1, т. 1 от ЗАНН за НП, чл. 34 и чл. 305, ал. 2 от НПК – за присъдата и решението в наказателния процес, и чл. 236, ал. 1, т. 2, чл. 273 и чл. 295, ал. 2 от ГПК). В същото време, както беше отбелязано по-горе, законът не предвижда изискване в електронния фиш да се съдържа като задължителен реквизит кой го е издал.

Оттук става ясно, че законодателят не е спазил принципа на правовата държава и в още един аспект, а именно: подобните случаи следва да се третират по подобен начин (Решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г. на КС и Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г. на КС).

III. Сред задължителните реквизити на електронния фиш, уредени в чл. 189, ал. 4, изр. 2 от ЗДвП, не е и датата на издаване на фиша. Част от съдебните състави на територията на Република България считат, че този реквизит е задължителен с оглед на решаване на въпроси от съществено значение относно законосъобразното налагане на съответното административно наказание, каквито са наличие на компетентност на длъжностното лице – издател на фиша (както беше посочено по-горе, сред задължителните реквизити на електронния фиш не е и неговият издател), към датата на издаване на електронния фиш и изчисляване на давностни и преклузивни срокове (напр. Решение на Плевенски районен съд от 30.06.2017 г., по НАХ дело № 1664/2017, 13-и наказателен състав, и Решение на Плевенски районен съд от 22.12.2016 г., по НАХ дело № 2644/2016, 13-и наказателен състав). Тук е мястото да бъде отбелязано, че авторът на тази статия споделя това мнение, изложено в съдебната практика. Затова следва отново да се посочи, че правната уредба на електронния фиш е в разрез с принципа на правовата държава и в частност на правната сигурност, предвидимост, стабилност и последователност на законодателните решения.

Тук важи казаното за липсата на изискване електронният фиш да съдържа подпис и в него да е посочен издателят му, а именно, че законът не съответства на принципа на правовата държава и в частност на изискването подобните случаи да се третират по подобен начин от страна на законодателя (Решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г. на КС и Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г. на КС). Това е така, защото законодателят е регулирал обществените отношения по начин, според който във всички правораздавателни актове в правната система трябва задължително да бъде посочена датата на издаване на акта (чл. 57, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗАНН за НП, чл. 34 и чл. 305, ал. 2 от НПК – за присъдата и решението в наказателния процес, и чл. 236, ал. 1, т. 1, предл. 1, чл. 273 и чл. 295, ал. 2 от ГПК) и тъй като не е налице законово изискване електронният фиш да съдържа дата на издаване, следва да се посочи, че това е допълнителен аргумент в подкрепа на тезата, че правната уредба на института на електронния фиш е противоконституционна.

IV. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 4, изр. 2 от ЗДвП не е необходимо в електронния фиш да е посочено пред кой съд и в какъв срок може да се обжалва. Липсата на законово изискване в електронния фиш да бъде посочено пред кой съд и в какъв срок може да се обжалва той, води до противоконституционност на цитираната разпоредба в частност, от една страна, и на правния институт на електронния фиш в цялост, от друга страна, поради противоречието на чл. 189, ал. 4, изр. 2 и на цялата правна уредба на елетронния фиш с принципа на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от КРБ и Преамбюл на Конституцията). Това е така, тъй като в случая упражняването на държавната власт е на основата на закон, който материално не съответства на Конституцията (аргумент от Решение № 1 от 2005 г. по к. д. № 8/2004 г., съгласно което “Правова държава” означава упражняване на държавна власт на основата на конституция, в рамките на закони, които материално и формално съответстват на конституцията и които са създадени за запазване на човешкото достойнство, за постигане на свобода, справедливост и правна сигурност.“).

Правната уредба на института на електронния фиш противоречи на принципа на правовата държава и в още един аспект. Реквизит на наказателното постановление е дали то подлежи на обжалване, в какъв срок и пред кой съд (чл. 57, ал. 1, т. 10 от ЗАНН). Следва да се добави още, че това е така и при присъдата и решението в наказателния процес (чл. 305, ал. 4 от НПК), и при решението в гражданския процес (чл. 236, ал. 1, т. 8 и чл. 273 от ГПК). Подобното естество на наказателното постановление, на присъдата и решението в наказателния процес, на решението в гражданския процес и на електронния фиш (всички тези актове са правораздавателни) не оправдава юридически това различие в реквизитите им. Тук следва да се припомни, че един от основополагащите елементи на принципа на правовата държава се изразява в изискването сходните случаи да бъдат уредени по еднакъв начин, а различните – по различен начин (Решение № 12 от 2018 г. по к. д. № 1/2018 г. на КС), и „да не се допуска диференциация в законодателните разрешения по чужди на Конституцията критерии“ (Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12/2009 г. на КС).

Следователно, и в наказателното постановление, и в присъдата и решението в наказателния процес, и в решението в гражданския процес, и в електронния фиш е задължително да бъде указано пред кой съд и в какъв срок могат да бъдат обжалвани тези актове, ако законът позволява обжалването им. Противното би било в разрез с изискванията на конституционния принцип на правовата държава.

Липсата на законово изискване в електронния фиш да бъде посочено в какъв срок и пред кой съд може да бъде обжалван той, води до противоконституционност на този правен институт не само поради противоречието му с принципа на правовата държава, но и заради несъответствието му с гарантираното и признато право на защита на всеки гражданин, регламентирано на конституционно ниво в чл. 56 от КРБ.

В Решение № 3 от 1994 г. по к.д. № 1 от 1994 г. на КС е посочено, че „…разпоредбата на чл. 56 от Конституцията не прогласява обема на правата, а е гаранция и способ за осъществяването на правото на защита на личността, на нейното свободно развитие и защита на нейните основни блага: живот, достойнство, чест и сигурност (чл. 4, ал. 2 от Конституцията). Правото по чл. 56 от Конституцията има всеобщ, универсален характер. С него разполага всеки гражданин за защита на нарушени права или законни интереси. При наличието на правен интерес то включва в себе си субективното право като гарантирана възможност от закона за действие, както и правото да бъде защитен всеки застрашен законен интерес. Разпоредбата на чл. 56 от Конституцията действа съвместно с други норми на Конституцията и законите, но тя може да действа самостоятелно като последна защитна възможност, щом други не са предвидени. Член 56 от Конституцията има непосредствено действие.“

Съгласно изложеното в Решение № 1 от 2012 г. по к.д. № 10 от 2011 г. на КС: „…достъпът до съд едновременно като възможност и необходимост е жизненоважно условие за нормалното функциониране на правовата държава и на разделението на властите. От гледна точка на съдържанието си изискването за достъп до съд засяга широк кръг въпроси, като специално в областта на административното правораздаване на преден план стои съдебното обжалване на актовете и действията на администрацията.“

В Решение № 10 от 2017 г. по к.д. № 10/2016 г. на КС е посочено, че „поначало ограничаването на едно основно право, каквото е правото на защита, е допустимо, но само когато това се налага, за да бъдат охранени висши конституционни ценности.“

В Решение № 14 от 2018 г. по к.д. № 12/2017 г. на КС се отбелязва, че „осъществяването на основното право на гражданина по чл. 56 от Конституцията е възможно само при получаване на ефективно съдействие от държавата, съответно от нейните органи.“

От цитираните извадки от трите решения на КС става ясно, че за да бъдат проведени в своята цялост и пълнота принципът на разделението на властите (чл. 8 от КРБ) и принципът на правовата държава (чл. 4, ал. 1 от КРБ) и за да се гарантира възможността на гражданите и юридическите лица да осъществяват пълноценно конституционно уреденото си право на защита (чл. 56 от КРБ), следва актовете с висша юридическа сила, каквито са законите и кодексите, не само да доразвиват и разгръщат съдържанието на правото на защита, като уреждат правото на достъп до съд, в какви хипотези и при какви предпоставки и обстоятелства то се поражда и упражнява, но и да предвиждат изискването в правораздавателните актове да бъде посочено подлежат ли те на обжалване, в какъв срок и пред кой съд.

Гражданите и юридическите лица следва да бъдат информирани за своите права, за компетентния орган, пред който може да се обжалва съответният правораздавателен акт, както и за срока, в който това може да бъде осъществено.

Поради тези съображения следва да се приеме, че в този аспект правната уредба на института на електронния фиш противоречи не само на конституционния принцип на правовата държава, но и на универсалното право на защита, предвидено в чл. 56 от КРБ.

V. В заключение може да се обобщи, че всички изложени аргументи в настоящата статия подкрепят извода, че правният институт на електронния фиш е противоконституционен предимно поради противоречието му с многоаспектния, многопластов и сложен конституционен принцип на правовата държава, както и поради несъответствието му с разпоредбата на чл. 56 от КРБ, която урежда конституционното право на защита на всички граждани и юридически лица. За да бъде преодоляно противоречието на правните норми, уреждащи института на електронния фиш, с Конституцията, следва да бъдат направени съответните законодателни промени от страна на Народното събрание, в качеството му на титуляр на законодателната власт в Република България, с цел предвиждане на изискването в електронния фиш задължително да са налице подпис на издалия фиша, посочване на издател, дата на издаване, както и на това, в какъв срок и пред кой съд може да се обжалва електронният фиш.

Автор: Виктор Шуманов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1]Субектът на правото представлява отделен човешки индивид или някаква форма на социална колективност, които въз основа на действащото право могат да бъдат носители на юридически права и задължения – определението е по Милкова, Д., Обща теория на правото, София, 2002, с. 106-107.

[2] Дерменджиев, И., Костов, Д., Хрусанов, Д., Административно право на Република България – Обща част, София, 2001 г., стр. 336; Костов, Д., Хрусанов, Д., Административен процес на Република България, София, 2011 г., стр. 332-333

[3] Сталев, Ж., Българско гражданско процесуално право, София, 2001 г., стр. 332, девето преработено и допълнено издание от Мингова, А., Стамболиев, О., Попова, В., Иванова, Р.

[4] Сталев, Ж., „Правораздаването и неговите видове“, публикувана на http://www.sadebnopravo.bg/biblioteka/2016/2/22/-