ПО НЯКОИ СПЕЦИФИКИ НА ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛ. 7 ОТ ЗАКОНА ЗА ОСОБЕНИТЕ ЗАЛОЗИ

Повод да се насоча към изследването на настоящия въпрос беше случай на колега-адвокат, който беше запитан от свой клиент дали при продажбата на всички стоки, налични при дадено търговско дружество в случай на наличие на особен залог върху тях същият ще се погаси за продадените стоки или не. До голяма степен, при отговора на този въпрос следва да бъдат изследвани последиците от такова разпореждане, а също така и възможността за доказване от страна на заложния кредитор на това дали такова поведение само по себе си би представлявало опит за намаляване на обезпеченията в негова полза- в случая на стоките. И може би по-общо въпросът се фокусира върху това докъде се простира границата между обичайната търговска дейност на дадено лице и дейността насочена към намаляване на обезпеченията, подлежащи на принудително изпъление.

На първо място, следва да се има предвид, че масово търговските дружества в предмета си на дейност при регистрацията посочват, че кръгът им на дейност обхваща всякакви сделки, незабранени от закона. По този начин, не мисля, че бихме могли да търсим там ориентира, който ни трябва. Следва също така да поразсъждаваме върху въпроса дали обикновените сделки по занятие следва да бъдат окачествени като такива на базата на количествен критерий- брой продажби на месец. Ако тръгнем по тази линия на анализ, следва във всеки конкретен случай да маркираме колко и какви продажби на месец представляват част от извършването на нормалната търговска дейност, а къщо така и кога от страна на залогодателя на стоките, предмет на особения залог има необичайна активност, която не съотвества на нормалния икономически цикъл на осъществяване на дейността на конктретното дружество.

Може би в случая следва да се занимаем малко с теория. Предпоставките за прилагането на чл. 7 от ЗОЗ са кумулативни. Специалният фактически състав на погасяване по чл. 7 от ЗОЗ включва случаите, когато залогодателят извърши разпоредително действие чрез сделка със заложеното имущество, но единствено и само в кръга на обикновената му дейност по занятие. В тези случаи, ако правата, възникнали в полза на третото лице – страна по сделката, са несъвместими със заложното право – то се погасява. Страни по сделката трябва да са именно залогодателят и третото лице. Ако заложеното имущество се прехвърля от лице, paзлично от залогодателя, нормата на чл. 7 от ЗОЗ не се прилага. Законодателят не е дефинирал термина „кръг на обикновена дейност по занятие”, като е оставил тази задача на доктрината и практиката. В сборникът от обучителни материали на Националния институт по правосъдието „Проблеми на особените залози”, съставен от съдиите Диана Митева и Вера Иванова, в частта относно приложението на чл. 7 се развива идеята, че терминът „ обикновена дейност по занятие” не може да има различно значение от аналогичните термини, известни на търговското право. Обикновената дейност е тази, която залогодателят обичайно извършва в практикувания, а не в обявения или вписан в търговския регистър предмет н а дейност.Дейността се извършва по занятие, когато има траен характер, залогодателят има намерение да я използва като източник на постоянен доход и се извършва с цел реализиране на печалба. Като основен въпрос е поставено това как да се отграничи съдържанието на израза “обикновена дейност по занятие” от другите дейности, които търговецът е вписал в търговския регистър като предмет на дейност. Посочено е, че ако търговецът е вписал множество дейности в търговския регистър като евентуален предмет, а извършва преимуществено търговия с компютри и с това е известен на пазара, то “обикновената му дейност по занятие” ще бъде тази. Дейността следва да се характеризира с постоянност, ритмичност и е основен източник на доход за търговеца. Прието е, че разпоредбата на чл. 7 от ЗОЗ не се отнася за останалата част от имуществото на залогодателя, която има обслужващо значение към “обикновената му дейност по занятие”. Посочва се също така, че при тълкуване на понятието би могло да се ползват количествените критерии, въведени от тогавашната Главна данъчна дирекция към Министерство на финансите по приложение на данъчните закони /чл. 65 ЗДДС(отм. 2006г)/, където за „основна дейност” са приети осъществени доставки, представляващи повече от 50 на сто от общата стойност на изпълнените от търговеца доставки през последните 12 месеца преди текущия месец на спорната сделка. Несъвместими са както вещните права, придобити например чрез продажба, така и облигационни права, например ползването по договор за наем или за лизинг. Достатъчно е тези права да са възникнали за третото лице – преобретател в резултат на сделка на залогодателя в кръга на обикновената му дейност по занятие.

Макар и горните разсъждения да звучат логично, не считам същите за напълно точни и правилни по следните съображения. На първо място, няма как да извеждаме причинно-следствена връзка между вида на стоките, с които даден търговец търгува в определен момент и неговата „обикновена дейност по занятие”. В тази връзка считам, че липсата на законодателно уреждане на процесния термин е допуснато по-скоро съзнателно, отколокото да се дължи на законодателен пропуск. Защото каквато и дефиниция да се опитаме да дадем за обикновена дейност на даден търговец, тя би била точна в един сравнително картък период от време. Защото предвид движението на търговския оборот, непрекъснато растящите изисквания на пазара и промяната на търсенето и предлагането на дадени стоки, дори и да искат, голяма част от средните по обем предприятия много трудно биха могли да дефинират точно кои стоки от наличните им търгуват като част от обикновената си дейност и дейност и кои не. Просто в едни момент дадени стоки се търсят повече и се продават, в друг момент други… но това не означава, че и самото им закупуване и заприходяване се осъществява непосредствено преди пускането им зя продажба. В тази връзка, считам за некоректно да бъде използван подхода, при която понятието за обикновена дейност на търговеца се тълкува въз основа на количественият критерий за осъществени доставки, представляващи повече от 50 на сто от общата стойност на изпълнените от търговеца доставки през последните 12 месеца преди текущия месец на спорната сделка. Защото ако го използваме в конкретния казус, койта стана повод, за да пиша настоящите редове, би означавало да приемем, че щото през 2016 година основно са се търгували луксозни ръкавици и шалове, а не чанти и портмонета, то това означава, че ако търговецът реши да продаде всички чанти и портмонета, подобна сделка няма да бъде в кръга на неговата обикновена дейност и спрямо нея чл. 7 ЗОЗ няма да намира приложение.

Още повече, субективното отношение на залогодателя и третото лице е ирелевантно. Правилото на чл. 7 от ЗОЗ се прилага дори и залогодателят и третото лице да са знаели за залога. Приложението на този специален текст е ограничено в масовата практика, тъй като заложните кредитори се въздържат да приемат за обезпечение на свое вземане имущество, което би могло да се включи в сегмента на тази част от имуществото на залогодателя, която е в кръга на неговата обикновена дейност по занятие. Тази особеност в поведението на кредиторите е закономерна към днешна дата, защото няма достатъчно стабилност, съдебна практика, както и практика по реализация на привилегията на кредитора, която се запазва върху насрещната престация и след погасяването на заложното право в хипотезата на чл. 7 от ЗОЗ.

Може би все пак следва да се спрем на анализа на намеренията на двете страни за сключване на подобна сделка. На първо място, считам, че не може да определеним субективното отношение на залогодателя и третото лице към сделка, която по един или друг начин е относима към обременената със залог съвкупност от вещи като ирелевантно. Какво имам в предвид. Не е без значение, когато предмет на особен залог са стоки на обща стойност 100 000 лв и залогодателят с една сделка се разпорежда със стоки на същата или по-висока стойност. И в практиката може би това е причината, при уговарянето на клаузи за предсрочна изискуемост да се поставят такива, звучащи по-общо и визиращи умисъл за увреждане на заложния кредитор, които да доведат до предсрочна изискуемост по договорите за кредит към които е уговорено като обезпечение особеният залог на стоките. С цел защита на кредитора, в подобни сделки се уговарят и условия, съгласно които ежемесечно заложният длъжник се задължава да предоставя оборотна ведомост за наличните си стоки. Друг е въпросът дали в ситуация като тази в нашия казус реално подобна клауза защитава интересите на кредитора.

Ако погледнем по-общо и от икономически аспект подобна сделка, едновременното прехвърляне на собствени на залогодателя стоки до размера на тези, предмет на особения залог, не би представлявало съществен пробелм при положение, че в предприятието остава обем от стоки , позволяващ осъществяването на нормална търговска дейност и след подобна стока. Но дали така стоят нещата, ако процесните стоки представляват всички налични за дадено предприятие в момента на продажбата? Очевидно в случая ще сме изправени пред ситуация при която с наглед правомерни действия насочени към реализирането на пазара на стоки, чиято продажба представлява обичайната търговска дейност на дадено предприятие, би се постигала неправомерна цел- достигането до ситуация, при която заложният кредитор е останал без обезпечение.

С оглед на гореизложеното, определено при подобен тип сделки количественият критерий е от значение за това дали продажбата представлява част от обикновената търговска дейност на предприятието. Така или иначе, не считам че има икономическа логика в продажбата на всички стоки с една сделка макар и същото да се извършва по пазарни цени. Макар и в теорията да се приема, че е налице трансформация към получените вследствие на продажбата парични суми, считам, че в случая е налице едностранна промяна на даденото обезпечение и трансформацията му в такова, което не обезпечава в необходимата степен вземанията на кратидора по договора за кредит, тъй като веднъж постъпили по сметки на предприятието, много лесно е сумите да бъдат изразходвани по начин, по който да не се остави възможност на кредитора да се удовлетвори от тях.

Въз основа на горните разсъждения съм противник на това, кръгът на обичайната търговска дейност за даденно предприятие да бъде ограничаван посредством икономически показатели като брой и вид продадени стоки през даден период от време. Това само по себе си би означавало създаване на несигурност в търговския оборот, тъй като невинаги могат да се подберат точните показатели, а също и така да се направи вярно предвиждане кои имменно стоки регулярно ще бъдат продавани от дадено предприятие през определен последващ период от време.

Автор: Александър Натов