ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С ВЪЗЛАГАНЕТО НА НЕПОДЕЛЯЕМ ИМОТ – ЖИЛИЩЕ

Въведение

Възлагането на неподеляем имот – жилище е един от възможните способи за извършване на съдебната делба и е предвиден в чл. 349 ГПК.[1] По отношение на производството за възлагане на неподеляемо жилище в правната доктрина има различни становища във връзка с това дали е част или не от особеното исково производство за съдебна делба. Живко Сталев нарича производството за възлагане на неподеляемо жилище производство по изкупуването му. Той приема, че не е делба конститутивното съдебно решение за нареченото от него производство за изкупуване на идеалните части на другите съсобственици от един от съсобствениците в светлината на чл. 349 ГПК. Според Живко Сталев, макар и да се свързва със съдебната делба, производството за изкупуване на неподеляемото жилище не е част от производството за съдебна делба, а различно от съдебната делба производство. На обратното становище са Валентина Поповa, Гергана Боянова и Любен Корнезов.

В подкрепа на становището си Валентина Попова изтъква, че възлагането на неподеляемо жилище не може да бъде осъществено, без да се проведе първата фаза по съдебната делба – тази по допускането й.[2]

Гергана Боянова пък е на мнение, че възлагането на неподелямо жилище се извършва при спазване правилата на съдебната делба като особено исково производство, уредено в глава 29 ГПК.[3]

Според Любен Корнезов производството за възлагане на неподеляемо жилище е един от способите за ликвидиране на съсобствеността в делбеното производство.[4]

Възлагането на неподеляем имот – жилище като способ за придобиване на вещни права

Субективното право да се иска възлагане на неподелям имот-жилище се упражнява само по съдебен ред посредством предявяване на конститутивен иск от съделител, който покрива някой от фактическите състави, инкорпорирани в чл. 349 ГПК. Субективното право по чл. 349 ГПК е потестативно по своя характер, защото дава правна възможност на своя носител (съделител) да предизвика едностранно правна промяна в правната сфера на останалите съделители. При възлагането на неподеляемо жилище, законът изисква преобразуващото право в светлината на чл. 349 ГПК да бъде упражнено изрично по съдебен ред. Именно тогава се предявяват конститутивни искове. С конститутивния иск за възлагане на неподеляемо жилище, съделителят, заявил възлагателна претенция, цели придобиване на определено вещно право – правото на собственост върху процесния имот. За да се придобие това право на собственост се изисква да е налице влязло в сила решение, което да уважава предявен конститувен иск за възлагане на неподеляемото жилище. Само това решение има конститутивен харакер и се ползва освен със сила на пресъдено нещо и с конститутивно действие – поражда исканата от ищецът-съделител правна промяна – поставя процесния имот в негов дял. Конститутивното съдебно решение, с което се постановява възлагане на неподеляемо жилище като способ за придобиване на вещни права включва следният фактически състав: наличие на материално потестативно право; предявяване на конститутивен иск; и съдебно решение, което уважава предявеният конститутивен иск.[5]

Тук възниква любопитният въпрос – от кой момент съделителят, чиято възлагателна претенция е уважена, придобива правото на собственост върху делбения имот – от влизане в сила на конститутивното съдебно решение или от изплащане на паричното уравнение на дяловете на останалите съделители в законоустановения 6-месечен преклузивен срок от влизане в сила на съдебното решение?

В правната доктрина преобладаващото становище е, че вещно-прехвърлителният ефект на съдебния акт настъпва от момента на изплащане на паричното уравнение на дяловете на останалите съделители в 6-месечния преклузивен срок, заедно с полагащата се законна лихва. Това становище заемат Валентина Попова, Любен Корнезов и Гергана Боянова.

Според Валентина Попова законодателят обвързва вещноправният ефект на възлагателното решение от изплащането на паричното уравнние в 6-месечния преклузивен срок. Според нея релевантно е само плащането в този срок и само то ще доведе до придобиването на качеството собственик от съделителя, чиято възлагателна претенция е уважена. [6]

Любен Корнезов изтъква, че съделителят, на когото е възложен имотът, не става веднага негов собственик, въпреки съдебното решение. Според него съсобствеността продължава – тя не е ликвидирана. Любен Корнезов споделя, че съделителят, чието искане за възлагане е уважено, ще стане собственик на неподеляемото жилище само след като в 6-месечния срок заплати определеното парично уравнение, заедно със законната лихва. Според Корнезов от този момент съсобствеността се ликвидира и съдебната делба приключва.[7]

Гергана Боянова подчертава, че влязлото в сила възлагателно решение няма незабавно вещно действие. Според нея това е придобиване на право на собственост под отлагателно условие, че съделителят, на когото е възложено неподеляемото жилище, ще изплати паричното уравнение на дяловете на останалите съделители заедно със законната лихва, направено в 6-месечния преклузивен срок.[8]

Има обаче становище и в обратната посока, че съделителят с уважена възлагателна претенция, става собственик на процесния имот от момента на влизане в сила на съдебното решение, постановено по уважен конститутивен иск за възлагане. В Решение № 721 от 11.11.2010 г. относно дело № 1433/2009 ВКС отбелязва, че решенията по чл. 349, ал. 1 ГПК имат конститутивно действие и правото на собственост върху имота възниква с влизане на решението в сила. В посоченото решение ВКС приема, че изплащането на вноските за уравнение на дяловете има облигационно значение и не се отразява върху собствеността. [9]

Смея да твърдя, че по-оправдани и примливи са становищата, изложени в правната доктрина. По мое мнение юридически оправдано е, вещно-прехвърлителният ефект на възлагателното решение да е обусловен от изпълнението на парично задължение от страна на съделителя, на когото е възложено неподеляемото жилище. Подобно правно разрешение би защитило в най-голяма степен интересът на останалите съделители, които имат вземане за парично уравнение на техните дялове, което трябва да бъде удовлетворено в 6-месечния преклузивен срок. Неплащането на дължимото от ищеца-съделител в преклузивния срок ще доведе до обезсилване на решението по право, каквото всъщност предвиджда и разпоредбата на чл. 349, ал. 6 ГПК. Това ще доведе до негативна правна последица за съделителя с уважено възлагателно искане – той няма да придобие правото на собственост върху делбения имот. Следователно смисълът на тази разпоредба е да бъде защитен в най-голяма степен интересът на останалите съделители.

Актуални въпроси във връзка с възлагането на неподеляем имот – жилище в практиката на ВКС

В настоящата статия ще акцентирам върху някои актуални въпроси с особена практическа приложимост по въпроса за възлагането на неподеляем имот – жилище, които са допуснати до касационно обжалване и по които ВКС е изразил категоричната си воля посредством постановени от него решения.

2.1. Първият от въпросите, поставени пред ВКС, който ще разгледам и анализирам в настоящата статия е: „Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК съделителят да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и пребиваването към този момент в чужбина поради служебно командироване изключва ли приложението на тази норма?“[10]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е с определение № 115 от 26.02.2016 г. по касационна жалба срешу решение № 413 от 26.10.2015 г. по гр. д. № 1486/2015 г. на Окръжен съд – Стара Загора, с което е потвърдено решение № 491/25.05.2015 г. по гр. д. № 4547/2017 г. на Районен съд – Стара Загора. С първоинстанционното решение е извършена съдебна делба, като допуснатият до делба недвижим имот е изнесен на публична продан. Не са уважени възлагателните претенции на касатора и на друг съделител на основание чл. 349, ал. 2 ГПК по отношение на процесния имот.

Касаторът прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК и със съдебната практика, която приема, че командироването в чужбина от външнотърговска организация не изкючва факта на постоянно живеене в жилище в България заедно с наследодателите към момента на откриване на наследството. Касаторът моли да бъде уважено искането му за възлагане на делбения имот, ведно с всички законни последици от това.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т.1 по въпроса: „Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК съделителят да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и пребиваването към този момент в чужбина поради служебно командироване изключва ли приложението на тази норма?“

По въпроса: „Как следва да се тълкува разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК?“ с Решение № 166/04.07.2011 г. по гр. д. № 1390/2010 г. II гр. о. е прието, че изискването съделителят да е живял в делбения имот не следва да се тълкува стеснително. Съставът на ВКС по разгглежданото дело споделя тази практика.

По въпроса: „Временното пребиваване в чужбина с цел работа към външнотърговска централа пречка ли е да се приеме, че този съделител е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството?“ е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. С решение № 241/17.12.2014 г. по гр. д. № 452/2014 г. на ОС – Видин, влязло в сила след недопускане до касация с определение № 190/14.05.2015 г. по гр. д. № 1326/2015 г. II гр. о и решение № 86/21.02.2013 г. по гр. д. № 1088/2012 г. на Плевенски окръжен съд, недопуснато до касация с определение № 413/17.07.2013 г. по гр. д. № 3294/2013 I гр. о. на ВКС е прието, че пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено, че за времето, когато се е завръщал в страната е живеел в същото жилище. Тази практика се споделя и от състава на ВКС по настоящото дело, тъй като противното би означавало неоснователно да се ограничи правото на български гражданин да получи възлагане на имота на основание чл. 349, ал. 2 ГПК. ВКС подчертава, че за да е приложима тази норма това следва да е единственото жилище за него в страната. ВКС намира, че подобно ограничаване на права по отношение на жилището, в което съделителят живее към момента на смъртта на родителите поради това, че често е изпращан на командировки в чужбина или защото е на специализация, би противоречало на целта на закона, а резултатът би бил непропорционален. ВКС изтъква, че командироването и специализацията предполагат временно пребиваване в чужбина, което не изключва, а напротив предполага необходимостта от постоянно жилище в България, в което командирования, специализанта живее. ВКС подчертава, че целта на нормата не е да санкционира наследника за това, че към момента на откриване наследството е отсъствал от наследственото жилище, а да задоволи жилищната нужда на този от наследниците, за който наследствения имот, предмет на делба, е единствено жилище и няма други съделители, с които да се конкурира за възлагане.

Съставът на ВКС по настоящото дело приема за установено, че с влязло в сила решение е допуснат до делба процесният имот. По делото е установено, че имотът е неподеляем, че квотите произтичат от наследяване и че претенции за възлагане са заявили касаторът и друг съделител. Последният не е представил декларация за семейно и имотно състояние, поради което не е доказал наличието на предпоставките за възлагане по чл. 349, ал. 2 ГПК и не може да се конкурира за възлагане. Касаторът е декларирал, че не притежава друг имот. Спорно е дали към момента на откриване на наследството касаторът е живял в делбения имот. ВКС изтъква факта, че касаторът често е пътувал като командирован и че адресната му регистрация до 2000 г. е била в Стара Загора, но не е посочен точен адрес в официалното удостоверение за постоянен адрес. ВКС приема за установено, че когато се е връщал в България, касаторът се е прибирал в процесното жилище на първия етаж до смъртта на родителите си. ВКС прави важното уточнение, че законът не изисква само заявилият претенция съделител единствен да е живял в процесното жилище към момента на откриване на наследството. ВКС споделя фактът, че при конкуренция между няколко съделители, за които са доказани всички предпоставки за възлагане, делбата се извършва чрез възлагане на жилището на този от тях, който предложи най-високата цена – чл. 349, ал. 2, изр. последно ГПК. В случая няма конкуренция между касатора и другият съделител, претендиращ възлагане, защото вторият не е доказал, че не притежава друго жилище. Фактът, че касаторът е ползвал процесното жилище като постоянен адрес за пребиваване в страната към момента на откриване на наследството се установява от събраните по делото доказателства. Касаторът е декларирал, че не разполага с друго жилище.

Имайки предвид изложеното, ВКС приема, че въззивното решение, което потвърждава първоинстанционното такова относно способът, по който е извършена делбата е постановено в противоречие с процесуалните правила, касаещи изискването доказателствата да се обсъждат поотделно и в съвкупност и е необосновано, поради което следва да бъде отменено. ВКС изтъква, че избраният способ за извършване на делбата – публична продан е приложим, когато допуснатото до делба жилище е неподеляемо и то не може да бъде възложено поради това, че не са налице предпоставките за възлагане на заявилия претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК. ВКС приема, че тъй като препоставките за възлагане по претенцията на касатора са доказани и не се налага събиране на нови доказателства, настоящата инстанция следва да се произнесе по същество, като по изложените съображения възложи на касатора процесното жилище на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, като определи и сумите за уравнение на дяловете на останалите съделители.

ВКС отменя въззивното решение и вместо него постановява друго, с което възлага на основание чл. 349, ал. 2 ГПК процесният имот на касатора и го осъжда да заплати парично уравняване на дяловете на останалите съделители.

Смея да твърдя, че практиката на ВКС, според която пребиваването на съделител в чужбина поради командировка с цел специализация не изключва извод, че такъв съделител е живял в жилището, ако е установено, че за времето, когато се е завръщал в страната е живеел в същото жилище, е напълно удачна и приемлива не само по отношение на разглеждания казус, но и като отправна и изначална точка при разрешаването на сходни случаи. Да се приеме обратният извод би довело до възникване на неоправдано и неоснователно препятствие спрямо уважаването на заявена възлагателна претенция от съделител, който покрива фактическият състав по чл. 349, ал. 2 ГПК. Посоченият негативен развой неоснователно би лишил този съделител от възможността му да упражни субективното си право по чл. 349, ал. 2 ГПК.

2.2. Следващият въпрос, който е поставен пред ВКС и който ще разгледам и анализирам е: „Приложението на чл. 349, ал. 1 и чл. 349, ал. 2 ГПК като основания за възлагане на делбения имот на преживелия съпруг.“ [11]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба против въззивно решение № 399/15.07.2014 г. по гр. д. № 46/2014 г. на Русенски окръжен съд, с което наследственият имот е изнесен на публична продан.

С определение № 37 от 21.01.2015 г. касационната жалба е допусната до разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за: „Приложението на чл. 349, ал. 1 и чл. 349, ал. 2 ГПК като основания за възлагане на делбения имот на преживелия съпруг.“

По правния въпрос, по който е допуснато обжалването, ВКС намира, че обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, изразена в ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС относно приложението на чл. 349, ал. 1 и чл. 349, ал. 2 ГПК. ВКС подчертава, че целта на делбата е всеки съсобственик да получи реален дял от наследствените имоти, когато това е възможно. С оглед на това ВКС изтъква, че законът предвижда различни основания, при които имотът, ако е неподеляемо жилище, да може да се възложи в дял на един от съделителите, като специално са защитени права на някои от тях – напр. наследници, които са живели с наследодателя при откриване на наследството, преживял съпруг, или бивш съпруг, на когото е предоставено упражняването на родителските права. Спрямо преживелия съпруг изискването е да се касае за неподеляемо жилище, бивша съпружеска имуществена общност, както и липсата на собствено жилище. Съгласно ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС наличието на предпоставките за възлагане на имот по чл. 349, ал. 1 ГПК изключва разглеждането на евентуалните претенции по чл. 349, ал. 2 ГПК. Тук ВКС посочва, че критерият, с оглед на който следва да бъде разрешена конкуренцията на правни основания , е принципът, че специалният закон изключва приложението на общия. В този смисъл ВКС приема, че разпоредбата на чл. 349, ал.2 ГПК ще намери приложение, доколкото не са налице условията за възлагане по чл. 349, ал. 1 ГПК. Според ВКС разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК съдържа привилегия в посока защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Тълкувайки нормата на чл. 349, ал. 1 ГПК, ВКС прави уточнението, че условието упражняването на родителските права спрямо непълнолетните деца да е предоставено на съпруга се отнася само за бившия съпруг, когато предмет на делбата е СИО, прекратена с развод. Посоченото изискване не се касае до преживелия съпруг.

ВКС намира, че с оглед на приетото по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, въззивното решение се явява неправилно и следва да се отмени. ВКС изтъква, че въззивният съд неправилно е отхвърлил искането за възлагане на основание чл. 349, ал. 1 ГПК по съображения, че страните нямат ненавършили пълнолетие деца, родителските права по отношение на които да са предоставени на касаторката – преживял съпруг, понеже подобно условие законът не поставя. ВКС приема, че касаторката отговаря на останалите условия за възлагане по чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като е преживял съпруг, жилището е неподеляемо и е било СИО, а и тя не разполага с друго собствено жилище.

ВКС прави следното важно и релевантно към настоящия казус уточнение, че тъй като по отношение на касаторката – преживял съпруг са налице предпоставките на закона за възлагане, не следва да се обсъжда основанието по чл. 349, ал. 2 ГПК.

Имайки предвид изложеното дотук, ВКС отменя решението на въззивния съд в частта, с която наследственият имот е изнесен на публична продан и го поставя в дял на касаторката – преживял съпруг.

Смятам, че възприетият подход в практиката на ВКС по отношение на приложното поле на разпоредбите на чл. 349, ал.1 и ал.2 ГПК като основания за възлагане на делбения имот на преживелия съпруг, е напълно оправдан и приемлив, за да гарантира в най-удачен аспект успешният завършек на възлагателната претенция, предявена от преживял съпруг в светлината на чл. 349 ГПК. Смея да твърдя, че този подход на ВКС провежда важното и ясно разграничение между фактическите състави за възлагане на неподеляем имот по чл. 349, ал. 1 и ал. 2 ГПК на преживял съпруг като оправдава твърдяното от мен съотношение между тях като общ към субсидиарен. Това мое становище се подкрепя и в ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, според което наличието на предпоставките за възлагане на имот по чл. 349, ал. 1 ГПК изключва разглеждането на евентуалните претенции по ал. 2 на същата разпоредба. Именно в този смисъл ВКС приема, че разпоредбата на чл. 349, ал.2 ГПК ще намери приложение, доколкото не са налице условията за възлагане по чл. 349, ал. 1 ГПК.

2.3. Последният въпрос, който ще разгледам и анализирам в настоящата статия и който е поставен пред ВКС е: „Характерът на съсобствеността в конкретния случай във връзка с приложението на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по някои въпроси на съдебна делба.“[12]

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба против въззивно решение от 12.12.2011 г.по гр. д. № 2186/2011 на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 16.05.2011 г. по гр. д. № 3123/2010 г.на Пловдивския районен съд, с което делбеният имот е изнесен на публична продан.

Касаторката – преживял съпруг го оспорва като неправилно поради нарушение на материалния и процесуални закон и необоснованост на изводите на съда с искане за отмяната му и вместо това да се постанови друго, с което имотът да й бъде поставен в дял, на основание чл. 349, ал. 2 ГПК.

С определение № 225 от 06.04.2012 г. ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по подадена касационна жалба, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по релевантния за спора въпрос: „За характера на съсобствеността в конкретния случай във връзка с приложението на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС по някои въпроси на съдебна делба.“

За да извърши делбата на имота посредством изнасянето му на публична продан по реда на чл. 348 ГПК, въззивният съд е приел, че съсобствеността е възникнала на основание наследяване от общия наследодател и сделка между две от наследниците (дъщери на наследодателя), поради което и е налице смесена (комбинирана) съсобственост, която представлява пречка за извършване на делбата чрез възлагане по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК като въззивният съд се е позовал на разясненията в ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, които са приложими на общо основание. Според тези разяснения от обхвата на способ за извършване на делбата по чл. 349, ал. 2 ГПК е изключена всяка съсобственост освен тази, която е възникнала само в резултат на наследяване. В настоящия казус въззивният съд е приел, че съсобствеността е възникнала от повече от един юридически факт – смъртта на общия наследодател (наследяване) и разпоредителна сделка между две от наследниците, поради което квалифицира съсобствеността като смесена (комбинирана), която съставлява пречка за извършване на делбата чрез възлагане по редна на чл. 349, ал. 2 ГПК.

ВКС смята, че посоченият извод на въззивния съд е направен при неточно прилагане на смисъла на закона, както и на задължителната съдебна практика по т. 8 на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. ВКС твърди, че хипотезата на смесена съсобственост, разглеждана в тълкувателното решение, обхваща случаи, при които собствеността е разнородна и е възникнала от различни юридически факти, но не и случаи като разглеждания, характеризиращ се с това, че собствеността на имота е възникнала на основание придобиване в режим на СИО, прекратена със смъртта на единия съпруг, след което едни от наследниците прехвърлят на друг от тях идеалните части от наследството.

ВКС изтъква, че е налице концентрация на правото на собственост в лицето на един от наследниците, с което характерът на имота като наследствен не се е променил и при последващото приемане на нищожност на една от разпоредителните сделки този дял е преминал в наследство на законните наследници. ВКС прави уточнението, че обстоятелството, че делът на една от наследниците е по-голям вследствие на разпоредителната сделка на другата наследница, чиито правни последици са зачетени при допускане на делбата, не променя наследствения характер на имота, защото в съсобствеността не участват трети лица, чужди на наследството на починалия наследодател. Именно от това важно уточнение ВКС прави логическата връзка, че смисълът на закона е наследственият имот да остане в патримониума на един от наследниците му, в който смисъл следва да се разбират и дадените в т. 8 на ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС разяснения, както и с оглед на последващата задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 148 от 7.04.2010 г. по гр. д. № 437/2009 г. на I г. о. на ВКС.

ВКС посочва, че възможност наследственият имот да остане в патримониума на един от наследниците на починалия наследодател е разпоредбата на чл. 349, ал. 2 ГПК – възлагателна претенция на преживялата съпруга. ВКС намира, че предпоставките за извършване на делбата по този ред са налице – тази съделителка е живяла в делбения имот при откриване на наследството и не притежава друго жилище, което е установено от събраните по делото доказателства.

Следвайки изложеното, ВКС намира, че като е изнесъл имота на публична продан, въззивният съд е допуснал нарушения на материалния закон, което обуславя отмяната му. Вместо обжалваното въззивно решение ВКС постановява друго, с което възлагателната претенция на касаторката е уважена, като имотът се поставя в неин дял и тя бива осъдена да заплати парично уравнение на дяловете на останалите съделители ведно със законната лихва в шестмесечен срок от влизане в сила на касационното решение.

Смятам, че критерият, възприет в практиката на ВКС по отношение на настоящия казус, е напълно оправдан и приемлив, защото основният критерий за това дали съдебната делба може да бъде извършена по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК е произходът на правото на собственост на даден съделител върху конкретната обща вещ – уточнението дали произтича само от наследяване или от наследяване в кумулация с друг юридически факт или от юридически факт, който няма общо с наследяването. Оттук правя изводът, че за да възникне субективното право по чл. 349, ал. 2 ГПК правото на собственост на конкретния съделител трябва да произтича само от юридическия факт на наследяването. Всеки друг юридически факт, добавен към наследяването или нямащ общо с наследяването, би съставлявал пречка съдебната делба да бъде извършена по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. Правото на собственост на касаторката – преживял съпруг върху общата вещ произтича само от юридическия факт на наследването, т.е. тя като преживял съпруг притежава само качеството наследник, което в кумулация с другите елементи от фактическия състав по чл. 349, ал. 2 ГПК, които тя покрива, обосновават уважаването на предявената от нея възлагателна претенция и съответно поставянето на процесния имот в неин дял.

Автор: Автор: Димо Хаджиев,
редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „Паисий Хилендарски”

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Вж. Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела Норма АД, 2012, с. 745.

[2] Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 744-745.

[3] Вж. Боянова, Г. Право на изкупуване. С.: Авалон, 2013, с. 193.

[4] Вж. Корнезов, Л. Гражданско съдороизводство., СОФИ-Р, 2009, с. 1001.

[5] Вж. Стоянов, В. Вещно право. С.: БАН, 2004, с. 194-197.

[6] Вж. Сталев, Ж. Цит. съч., с. 751-752.

[7] Вж. Корнезов, Л. Цит. съч., с. 1003.

[8] Вж. Боянова, Г. Цит. съч., с. 205.

[9] Съдебното решение е достъпно на: http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/01EE2BD701860A2EC22577D80026F17D

[10] Вж. Решение № 110/25.05.2016г. по дело № 432/2016, достъпно на: http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/9AD5434039CE0DC8C2257FBE00467BD3

[11] Вж. Решение № 72/08.06.2015г. по дело № 6017/2014, достъпно на: http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/1268263CDA4B260FC2257E5E00259CDF

[12] Вж. Решение № 223/12.10.2012г. по дело № 235/2012, достъпно на:

http://domino.vks.bg/bcap/scc/webdata.nsf/Keywords/42749A6CAA20D05BC2257A950029B494