Когато става въпрос за изпълнение на публични задължения, нормално е законодателят да положи всички възможни усилия, само и само да осигури безпрепятственото им събиране и да осигури невъзможността на задължените лица да възпрепятстват както установяването, така и събирането на задълженията. Но дори и в този случай, необоснованото предоставяне на привилегии на органите по приходите не би могло да се приеме за адекватна законодателна политика, предвид на това, че по този начин същите могат до голяма степен да възпрепятстват нормалното протичане както на производството по несъстоятелност, така и да доведат до забавяне на същото в противоречие на принципа по чл. 13 ГПК за решаване на делата в разумен срок.
Ако трябва да обобщя пред скоби проблема, на който искам да се спра, това е въпросът дали е обосновано законовото положение, че макар и спрямо даден длъжник да има открито производство по несъстоятелност, то предявяването на вземания за публични задължения в производството представлява не задължение, а правна възможност пред публичния кредитор. Съгласно чл. 193, ал.1 ДОПК, когато върху дадено имущество преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или срещу което е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания, същото се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на ДОПК. Тук веднага виждаме разграничението в режимите, направено в хипотезата на чл. 638, ал.1 от ТЗ, съгласно която с откриване на производството по несъстоятелност се спират изпълнителните производства срещу имуществото, включено в масата на несъстоятелността. И тук ни прави впечатление следното: съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ДОПК, в случаите на искане за откриване на производство по несъстоятелност, направено от длъжника или от негов кредитор преди внасянето на молбата в съда, се уведомява Националната агенция за приходите. На практика, никой друг кредитор, без значение дали е хирографарен или обезпечен, не се ползва с привилегията да научава, че въобще има подадена такава молба. И въпреки това е предоставена възможност за водене на паралелно изпълнително производство, само и само поради факта, че предварително са наложени обезпечителни мерки. И какво се получава на практика – когато даден публичен изпълнител реши да наложи такива, никъде в закона няма изрична разпоредба, която да го задължава, стойността на запорираното или възбранено имущество да е СЪОТВЕТНА на размера на установените или предложените за установяване публични задължения. Съществува единствено пожелателната разпоредба на чл. 121, ал.3 ДОПК, съгласно която: „Предварителните обезпечителни мерки се налагат върху активи, обезпечаването върху които не води до сериозно възпрепятстване на дейността на лицето. Ако това не е възможно, наложените обезпечителни мерки следва да не спират извършваната от ревизираното лице дейност“. Считам подобен подход за ощетяващ интересите на кредиторите на даден длъжник в евентуално откритото производство по несъстоятелност – по този начин би могло да се получи ситуация, при която на даден длъжник да му бъде извършвана ревизия „по аналогия“ – по реда на чл. 122 и следващите от ДОПК при наличието на „данни за укрити приходи“, при която по усмотрение на ревизиращия екип да бъдат установени допълнителни данъчни задължения, чийто размер да се равнява или да превишава, понякога и многократно, цялото имущество на длъжника. И тогава, въз основа на наложени предварителни обезпечителни мерки или на последващи действия по принудително изпълнение, предприети от страна на публичния взискател, бихме могли да имаме производство по несъстоятелност, при което да няма свободно имущество, което да попълни масата на несъстоятелността и производството да бъде на практика безсмислено за кредиторите.
И след като сме отворили темата за това, доколко е законосъобразно и необходимо да съществуват паралелни производства, ми се иска да се спра на малко практика на съда по темата.
В Решение № 11746 от 6.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 1317/2015 г., VII отд., , се коментира въпросът дали е допустимо, след като вземания за публични задължения са били предявени един път от страна на НАП в производство по несъстоятелност и не са били приети, е допустимо за същите да се образува отделно производство по установяването им по реда на ДОПК. Правният спор и пред първоинстанционния съд, и пред ВАС се свеждат до законосъобразността на издадения акт при наличието на висящо производство по несъстоятелност пред Врачанския окръжен съд, и факта, че НАП е предявила вземане срещу дружество за данък недвижими имоти за периода 2007 г. и 2008 г., включено в списъка на предявени и неприети вземания на кредиторите, прекратено исково производство по чл. 694 от ТЗ по иск на НАП – решение от 15.10.2014 г. по т. д. № 540/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение 182/28.03.2014 г. по т. д. № 3198/2013 г. на ВКС, ТК.
В мотивите си решаващият състав на ВАС приема, че задълженията за данък недвижими имоти представляват публични общински вземания, предвид чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 ДОПК, установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за местни данъци, редът за установяването им е предвиден в чл. 9б, ал. 2 ЗМДТ, съгласно който установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци по този закон се извършват по реда на чл. 4, ал. 1 – 5 ЗМДТ от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, а обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред.
Според съда, законодателят прави разграничение между предварително установяване на задължения с акт за установяване на задължения с данни от декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК и установяване с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК. Висящото производство по несъстоятелност е без значение, защото представлява универсално принудително изпълнение, а на принудително събиране подлежат установени задължения на основание влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, предвид чл. 164, ал. 4 и чл. 165 ДОПК. Посочено е, че принципно провеждането на производството по установяване на публично задължение за данък недвижими имоти е основание за принудителното събиране на същото. ВАС приема, че дали така установеното публично задължение може да бъде принудително събрано в производство по несъстоятелност, е въпрос, неотносим към допустимостта на административното производство.
Считам, че гореизложеното становище е неправилно, тъй като по този начин се получава наличие на две конкуриращи се производства, като по този начин се допуска пререшаване на един и същи спор между идентични страни. На практика се получава следната ситуация. За да бъде прието дадено вземане, същото следва да бъде предявено в рамките на посочените в чл. 685 и чл. 688, ал.1 от ТЗ срокове. Предвид на това, че в конкретния случай публичното вземане не е въз основа на влязъл в сила акт, то не се ползва от защитата на изр. второ на нормата на чл. 164, ал.4 от ДОПК, нито е налице задължението на синдика по чл. 687, ал.2 от ТЗ за служебно вписване на публичното вземане. Това, че по реда на чл. 103, ал.1 от ДОПК са установени несъответствия между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването й, или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации, не може да се приеме, че същите публични задължения, явяващи се разлика между декларираното и дължимото, следва да се приравнят на публичните вземания, установени с влязъл в сила акт. Предвид на това, предоставянето на възможност след като веднъж тези вземания на общо основание са били предявени, но не са приети в инициираното производство по реда на чл. 694, ал.2 от ТЗ и има съдебно произнасяне в този смисъл, формиращо сила на присъдено нещо, да се даде възможност на НАП самостоятелно да инициира производство по реда на чл. 107, ал.3 ДОПК, в рамките на което да определи задължения на дружеството, макар да е налице съдебна санкция – представлява злоупотреба с право и заобикаляне на произнасянето на съда.
Подобно на гореизложеното становище е налице и в мотивите на Решение № 3707 от 1.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10047/2014 г., VII отд. Предмет на същото е оспорване от страна на дружеството жалбоподател на Акт за установяване на задължения, представляващи публични общински вземания за данък-недвижими имоти и за такса битови отпадъци, който е издаден от старши инспектор в отдел „МДТБО“ в община Шумен, потвърден с решение № 26-00-5268/17.02.2014 г. на началника на отдел „МДТБО“ при община Шумен. Като основание за оспорване е посочено, че процесните публични вземания са погасени по давност поради непредявяването им в срока по чл. 739, ал.1 ТЗ.
Съставът на ВАС, който е разглеждал делото, обаче е възприел различни аргументи от тези, изложени от дружеството-жалбоподател. Посочено е, че обявяването на задълженото лице в несъстоятелност не изключва правомощието на органа по приходите да определи с нарочен акт в специално производство наличието на дължими неплатени от дружеството суми за съответния период. Фактът на несъстоятелността не дерогира способите за установяване на задължения по данни от декларации или чрез ревизия. Не може поради обявена несъстоятелност на длъжника да бъде отречена компетентността на органите по приходите да проведат производство по установяване на публични негови задължения, нито да бъде призната приложимост на съответните норми от ТЗ вместо ДОПК. Несъстоятелността на дружеството не се явява пречка за образуване срещу него на производство по издаване на акт за установяване на задължения. ВАС също така споделя извода, че няма законова възможност държавата или общината да установяват инцидентно в производство по несъстоятелност публични задължения по основание и размер. За това са предвидени специален ред, условия и процедура в ДОПК, включително възможност за оспорване на акта, с който са определени задълженията, по административен ред и двуинстанционен съдебен контрол. За да бъдат предявени в производството по несъстоятелност, вземанията трябва да са предварително установени с акт по чл. 107 ДОПК или да са установени с ревизионен акт по чл. 118, във вр. с чл. 108 ДОПК. Освен това, в производството по несъстоятелност също са предвидени специални разпоредби по отношение изпълнението на публични задължения в отличие от общия режим – чл. 646, ал. 8 (предишна ал. 3) и чл. 647, ал. 3 ТЗ.
Гореизложеният подход на ВАС не може да бъде споделен по ред причини:
На първо място, следва да се има предвид следното: Съгласно чл. 78 от ДОПК, в случаите на искане за откриване на производство по несъстоятелност, направено от длъжника или от негов кредитор преди внасянето на молбата в съда, се уведомява Националната агенция за приходите. Още повече, съгласно ал.2, прилагането на доказателство за уведомяването е conditio sine qua non за разглеждане на молбата и за откриване на производство по несъстоятелност. Нали именно с цел да се информира държавата в лицето на съответните й органи е горепосоченото уведомяване на НАП за подадена молба за откриване на производство по несъстоятелност. С оглед на това и предвид на посочените в специалните закони срокове, целта на това уведомяване е да даде възможност на държавните органи, явяващи се кредитори по отношение на установени публични задължения, да установят същите по предвидения в съответните закони начин и да ги предявят при спазването на посочените в чл. 685 и 688 ТЗ срокове. Противно на изложеното в решението, никъде в закона не е предоставена възможност за саниране на бездействието на съответните държавни органи по събиране на дължимите им публични вземания. По този начин се допуска една несигурност, нестабилност и неяснота за останалите кредитори в производството по несъстоятелност, тъй като същите не могат да знаят кой друг орган кога ще се присети , че му се дължат пари и ще започне производство по установяване на публичните си вземания. Да се изтъква от съда като аргумент това, че няма как в производството по несъстоятелност инцидентно да се установяват публични вземания, би било аргумент, ако НАП не биваха уведомявани за подаваните молби за откриване на производство по несъстоятелност още преди самото им подаване и ако решението за откриване на гореспоменатото производство не се вписваше в търговския регистър, тогава органите по приходите и другите държавни органи биха били изправени пред ситуация при която имат дължими вземания, но не биха могли да извършат дължимото, за да ги установят по съответния в закона ред и да ги предявят в сроковете по чл. 685 и 688 ТЗ.
След като се запознахме с горните противоречиви тълкувания по въпроса за мястото на непредявените по съответния ред данъчни задължения, следва да се спрем и на съществуващата съдебна практика в обратна насока, която следва да се подкрепи и чиито аргументи следва да се възприемат в подобни случаи. В Решение № 13815 от 16.12.2015 г. по адм. д. № 4088/2015 г., VІІ отд., се посочва, че „съгласно чл. 739, ал. 1 от Търговския закон непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. Следователно след като вземането е погасено въз основа на посочената разпоредба на закона поради непредявяването му, то издадения акт за установяване на задължения по декларация е незаконосъобразен и подлежи на отмяна.“ Още повече, в разгледаната хипотеза, с оглед правната сигурност, считам, че подобно производство би следвало да се третира като недопустимо и като злоупотреба с право от страна на съответните държавни органи, титуляри на правото да съберат съответните публични вземания. Съгласно чл. 632, ал.4 ТЗ, ако в едногодишен срок не е поискано възстановяване на производството по несъстоятелност, съдът заличава длъжника – в тази връзка следва това да се има предвид, че ако е обявена несъстоятелността, но не е заличено дружеството, тогава бихме имали правен субект и би могло да се води ревизия, същото би имало характера на новонастъпило вземане, тъй като е установено по основание и размер след откриване на производството по несъстоятелност. От друга страна, в хипотезата на чл. 632, ал.1 ,пр.1 ТЗ, ако длъжникът е обявен в несъстоятелност именно поради липса на достатъчно имущество, би било безпредметно установяването на публични задължения, които няма от какво да бъдат събрани, предвид на това, че масата на несъстоятелността е била недостатъчна за удовлетворяването на приетите вземания.
Ако досега в редица случаи критикуваме законодателните разрешения по дадени въпроси и породените въз основа на тях противоречиви тълкувания, когато говорим за мястото на данъчните задължения в производството по несъстоятелност, по-скоро проблемът би бил във възгледите на съдебната практика по въпроса. А и предвид на това, че част от съдебните състави четат закона такъв, какъвто е, и щом законът третира еднакво дадени вземания, били те публични или частни, то очевидно доброто начало е поставено и единствено остава да бъде затвърдено.
Автор: Александър Натов
Подобни статии
Критика на някои концепции относно отговорността за чужди данъчни задължения, наложени в съдебната практика
Павловият иск при открито производство по несъстоятелност
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, ВЪЗНИКВАЩИ ПРИ ПРЕГЛЕДА НА СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ПО ЧЛ. 50, АЛ.3 ГПК
По някои въпроси, касаещи корекцията на ползван данъчен кредит при констатиране на липси на стоки съгласно Решение № 11858 от 10.11.2015г. на ВАС по адм. дело№ 14067/2014г.
ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ ЗА ДАНЪЧНАТА ОТГОВОРНОСТ ВЪЗ ОСНОВА НА ДАННИ ЗА УКРИТИ ПРИХОДИ И ДОХОДИ В ПРАКТИКАТА НА ВАС
