ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ПРЕСТЪПНИТЕ ОТНЕМАНИЯ, КАСАЕЩИ ПАРИТЕ

Идеята за написването на настоящите редове възникна след като прочетох статията „Парите: някои гражданскоправни и наказателноправни аспекти” на Владислав Дацов, публикувана на сайта “gramada.org”. В нея авторът подробно и задълбочено анализира правната същност на парите като цяло, на тяхното битие като налични и безналични ценни книги, прави предложение за допълване на разпоредбите на НК. В настоящите редове ми се ще да направя практически анализ на това, доколко НК в сегашния си вид дава възможност за санкциониране на престъпни посегателства спрямо парите, осъществявани във виртуалната среда и извън нея.

На първо място, може би следва да започнем анализа от изяснаването на същността на монетите и банктнотите, като най- разпространената форма на съществуване на парите в материалното битие. Владислав Дацов ги разглежда като притежаващи едновременно битието на родово определени движими вещи и като ценни книги на приносител. Безспорно, с оглед на тяхната номинална стойност, същите могат да бъдат предмет на кражба по смисъла на чл. 194 и сл. от НК, тъй като, макар и притежаващи битието на ценни книги, същите са част от материалната действителност и представляват едновременно и движими вещи. Авторът предлага интересен подход на разсъждение, съгласно който, в сегашната редакция на нормата на чл. 194 НК излиза, че при противозаконното им отнемане, вредите от самото деяние следва да се ограничат до размера на стойността на банкнотите и монетите като движими вещи, т.е. до стойността на материала и времето за тяхната изработка. Авторът счита, че прецизният прочит на горепосочената разпоредба в настоящия й вид не дава възможност да бъде взета предвид номиналната стойност на отнетите парични средства. Затова е направено предложение да се допълни разпоредбата, като след „ движими вещи” се допълни „и ценни книги”.

Считам, че когато става въпрос за отнети банкноти и пари, не следва да ги разглеждаме в двете им същности поотделно. Защо ли? Защото този подход би могъл да се приложи при всички вещи. Така например, ако бъде откраднато моторно превозно средство, което впоследствие бива разглобено на части, как следва при извършената СОЕ в хода на досъдебното производство да бъде преценявана стойността му?- като автомобил или като съвкупност от 2 или 3000 детайла. Очевидно, стойността на отнетото би била различна. Така на практика при всяка вещ се получава разлика между стойността на материалите и на самото изработване и на обособената вещ като пазарна стойност. По този начин, когато дадено лице отнема чужди движими вещи – банкноти и монети с намерението противозаконно да ги присвои, в неговия умисъл те съществуват като номинална стойност и именно тя е основанието, което го е насочило към отнемането. Да приемем, че деецът въприема същите като стойност на материала би било само в хипотезата, при която парите са излезли от обръщение и не са законно платежно средство. С оглед на това считам, че и в настоящия си вид разпоредбата на чл. 194 НК дава възможност за точна оценка на стойността на отнетото. Може би в случая въпросът е доста по-общ, ако следва да направим преценка за това, дали наличните ценни книги са годен обект на кражба. Когато същите са поименни, считам, че това би било доста трудно, тъй като те принадлежат на точно определено лице, друг е въпросът дали върху самата ценна книга има запис с името на техния собственик. Вариант за престъпното отнемане е тяхното обезсилване не по установения в закона и в устава ред, при което дадено лице създава записи в съответната книга на акционерите въз основа на неистински документи – договор за покупко продажба на поименни акции, по силата на който вписва промяната на собствеността и започва да се ползва от правата по акциите, които имат техния легитимен собственик, а именно – правото на дивидент, на ликвидационен дял и други. Считам обаче, че подобно поведение спокойно би могло да бъде квалифицирано като документна измама по смисъла на чл. 212 НК. В противен случай, ако едно лице просто отнеме поименните акции от владението на техния собственик, същото не би могло да черпи права от тях, освен ако не се легитимира като действителния техен собственик, с цел да се ползва от полагащите му се права. Но дори и това да стане, считам, че подобно поведение би следвало да се квалифицира по чл. 208 и сл. от НК като въвеждане в заблуждение на трето лице, че приносителят на поименната ценна книга е нейният действителен собственик и като такъв следва да се ползва от правата по нея. Като най-практически възможен пример на горната хипотеза мога да посоча записа на заповед. Ако едно лице използва издаден запис на заповед в полза на друго лице или фирма, представи го по надлежния ред и поиска плащане, като твърди, че той е титулярът по него. Това може да се случи и в модифициран вариант, ако лицето, което противозаконно е установило фактическа власт върху записа на заповед направи отбелязване върху същия, че ценната книга е джиросана в негова полза и така претендира за плащане. В този вариант джиросването ще представлява ДОКУМЕНТ С НЕВЯРНО СЪДЪРЖАНИЕ и ще попаднем в хипотезата на чл. 212 НК.

Считам, че следва да анализираме въпроса, дали безналичните пари могат да бъдат предмет на кражба по чл. 194 НК. В своята статия, авторът Владислав Дацов обосновава извода, че те представляват безналични ценни книги. Като такива те нямат материално битие и при настоящата редакция на разпоредбата на чл. 194 НК, същите не могат да бъдат предмет на кражба по основния състав. Във връзка с това становище ми се ще да поразсъждаваме дали всъщност следва да тъсим като единствена възможна квалификация на подобно отнемане това по чл. 194 НК и следващите, или следва да се насочим към някой от съставите по чл. 243 и сл. НК, намиращи се в раздел „Престъпления против паричната и кредитната система”.

Когато говорим за безналични пари, следва да отличаваме същите от електронните. В статията надлежно са посочени какви са разликите между двете. За целите на настоящото изложение бих се спрял на една основна разлика – това, че електронните пари са отделен платежен инструмент с електронна стойност, различен от наличните суми по банкови сметки на някое лице, да речем. Тоест, безналичните пари, различни от електронните, от една страна представляват безналични ценни книги, а от друга, би могло да се приеме, че могат да станат и налични – когато например бъдат изтеглени в брой на каса или посредством АТМ устройство. В тази връзка, интерес би представлявало да се замислим върху това как ще се квалифицира деяние, при което дадено лице отнема чужда движима вещ – дебитна карта със записан върху нея ПИН код и впоследствие изтегля всички налични суми по нея. От една страна, първото деяние се изразява в отнемане на чужда движима вещ – пластика и ако следва да преценяваме вредите от тази кражба, те се изразяват в отнемането й от владението на нейния държател. Обаче от субективна страна, умисълът на дееца е насочен към изтеглянето на безналичните пари, собственост на картодържателя, посредством превръщането им в налични ценни книги – банкноти. Така че в този случай бих квалифицирал деянието като кражба по чл. 195, ал.1, т.3 НК, като в случая дебитната карта се явява техническото средство, спомогнало отнемането. Във връзка с горното, проблемът, за който загатва авторът при безналичните пари е по-скоро при електронните – тези, които не представляват суми по банкови сметки, които така или иначе могат да придобият физическо измерение. И това е, защото считам, че така или иначе, безналичните ценни книги не могат да бъдат предмет на престъпление по чл. 194 НК, тъй като те сами по себе си не представляват движими вещи. По-скоро приемам, че при престъпни посегателства, чиято цел е придобиване на чужди електронни пари, би следвало да търсим правилната квалификация по скоро в чл. 212а НК, отколкото в чл. 194 НК и следващите. Тъй като, ако се замислим, начинът, по който би могло да стане тяхното отнемане неминуемо включва някое от възможните изпълнителни деяния на престъплението по чл. 212а НК. Ако дадено лице е притежател на електронни пари на определена стойност, най-често разпореждането с тях става посредством квалифициран електронен подпис. В тази връзка, ако по някакъв начин даден извършител разкодира или научи данните на частния ключ на електронния подпис на дадено лице и нареди плащане с чуждите електронни пари за стока или услуга, от която той лично или трето лице бива облагодетелствано, няма как да говорим за извършено деяние по чл. 194 НК.

Ще ми се да изразя мнение по въпроса за грабежа на ценни книги. Изглежда ми интересен, пък и не считам, че по него има толкова много практика. Не мисля да се спирам на грабежа на банкноти и монети като вид ценни книги, а по скоро да разгледам хипотеза, при която налични ценни книги биват предмет на подобен вид престъпно отнемане. При поименните ценни книги, евентуално престъпно посегателство посредством употребата на сила и заплашване с цел те да бъдат придобити или да бъде упраждено право по тях е по-скоро теоретична измислица, отколкото реално възможна хипотеза. Също така интересен е въпросът дали е възможен грабеж на безналични пари. Ако си представим ситуацията, при която дадено лице насила отнема чужда дебитна или кредитна карта, принуждава картодържателя да каже ПИН кода на картата и впоследствие същият изтегли наличните суми по тях или възможните по лимит, как следва да се квалифицира това деяние. От една страна, парите по банковата сметка на пострадалия, към която е издадена съответната дебитна карта, представляват безналични пари. От друга страна, самата пластика – предмет на престъпното отнемане е собственост на банката-издател, а от субективна страна, очевидно упражняването на силата и заплашването спрямо дадено лице да си предостави пластиката и да си каже ПИН кода, ни указва, че целта на дееца е да отнеме именно паричните суми, чието изтегляне от конкретната карта е възможно, а самата тя представлява просто средство за това. От друга страна, както при кражбата, така и при грабежа, когато се е стигнало до изтегляне на парични суми от картите считам, че не би била приложима разпоредбата на чл. 249 НК, тъй като там е инкриминирано самия факт на ползването на даден платежен инструмент дотолкова, доколкото отнемането не представлява по-тежко престъпление. В тази връзка интерес представлява въпросът дали е възможна съвкупност между престъпление по чл. 194, респективно 198 или следващите от НК и деянието по чл. 249 НК и като каква същата следва да се квалифицира. Така или иначе, установяването на фактическа власт върху инкриминираните суми става с факта на изтеглянето им от съответното АТМ устройство. Така че макар и първоначално да е отнета самата пластика на дебитната карта и впоследствие деецът да се е насочил към тегленето на сумите, които е възможно да бъдат изтеглени, както установяването на фактическата власт, така и осъществяването на ползването става в един и същ момент, с оглед на което бихме могли да заключим, че двете престъпления се извършват при условията на идеална съвкупност. От гледна точка на доказване, тънък момент би било обосноваването на субективната страна на престъплението по чл. 194 НК, респективно по чл. 198, доколкото следва да се обосновава именно намерението на дееца да използва платежния инструмент като техническо средство по смисъла на чл. 195, ал.1, т.3 НК.

До известна степен, по-сложен е въпросът, кой следва да се квалифицира като пострадал от грабежа в часттта от непосредствения обект на престъплението, касаещ законосъобразното упражняване на правото на собственост. На практика, в тази част, най-коректно би било банката, с която дадено лице има сключен договор за издаване на кредитна карта да бъде конституирана като ощетено юридическо лице, тъй като осъществени впоследствие разплащания с такава карта, преди същата да бъде блокирана, няма да представляват престация от страна на банката по договора.

С оглед на гореизложеното, считам, че към настоящия момент наказателното законодателство позволява адекватно квалифициране на деянията, представляващи престъпно отнемане на безналични и електронни пари като цяло. Много често проблемът с ниската разкриваемост на дадени престъпления и липсата на осъдителни присъди се отдава на лошото законодателство. Това, от своя страна резултира в законови промени, които правят текста на съответните състави по-тежък и по-казуистичен, все едно в състава на дадено престъпление следва да се опишат всички възможни форми и обекти на посегателства. Считам, че колкото по-изчистен като изказ е даден състав, толкова по- лесно би могло да бъдат подведени фактите по конкретния случай към съставомерните признаци.

Автор: Александър Натов