ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ПРЕДСРОЧНАТА ИЗИСКУЕМОСТ

Въведение

Предсрочната изискуемост, която съществува както в гражданското, така и в търговското право, поставя много въпроси относно своето практическо приложение. Настоящата статия си поставя за цел не толкова да даде еднозначни отговори, колкото да предложи разсъждения и изводите до които стига благодарение на тях. Изложението ще бъде структурирано по следния начин: първо, ще бъде разгледан въпросът за правната същност на задължението, по отношение на което може да бъде упражнено правото на предсрочна изискуемост (а ще видим дали е право изобщо); второ, ще бъде разгледано съдържанието на правото на предсрочна изискуемост; трето, ще бъдат анализирани предпоставките, чието наличие е необходимо (conditio sine qua non), за да бъде надлежно упражнено правото на предсрочна изискуемост; четвърто, ще се спра на последиците от упражняването на това право; пето, ще завърша с кратко заключение. За удобство на читателя в края на всяка обособена в отделна точка част от изложението ще формулирам накратко изводите, до които съм стигнал в тази част.

Характер на задължението на длъжника

Основната уредба на предсрочната изискуемост се съдържа в чл. 71 ЗЗД, съгласно който: „Изпълнението на срочното задължение може да бъде искано от кредитора и преди срока, когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения.“

Когато говорим за предсрочна изискуемост, то най-напред следва да си отговорим на въпроса по отношение на какво право (от гледна точка на кредитора) и съответно задължение (от гледна точка на длъжника) може да настъпи тя.

На първо място, задължението следва да бъде срочно, т.е. да трябва да бъде изпълнено на определен ден или в определен период от време, при който да са определени начална и крайна дата на изпълнението. С други думи, задължението трябва да зависи само от настъпването на едно бъдещо сигурно събитие. Смъртта на едно лице също би се явявала такова събитие, което макар и да не е строго определено при сключването на сделката, от която произтича задължението, е определяемо и категорично е сигурно. От този извод обаче произтича и още един – че не може задължението да е поставено в зависимост от бъдещо несигурно събитие, т.е. от условие. Ако възникването на задължението или неговата изискуемост са поставени под условие, то за никаква предсрочна изискуемост не може и дума да става, тъй като условието може и никога да не се сбъдне и съответно в този случай изискуемостта няма да настъпи.

На второ място, за да е налице „предсрочна“ изискуемост, то бъдещото сигурно събитие, от което зависи изискуемостта на задължението, трябва да не е настъпило. Това събитие се обозначава като „падеж“. Щом падежът не е настъпил, вземането не е изискуемо, което означава, че кредиторът не може да изиска изпълнението му в общия случай. Разбира се, зависи в чия полза е уговорен срокът, но ако не е уговорено друго между страните, то срокът, съгласно чл. 70, ал. 1 ЗЗД се счита уговорен в полза на длъжника, а ал. 2 на същия член пояснява, че в този случай длъжникът може да изпълни и преди настъпването на падежа, но изпълнението не може да бъде изискано от кредитора до този момент (т.е. задължението е изпълнимо, но не е изискуемо). Предсрочната изискуемост е уредена в полза на кредитора. Тя цели да защити неговите интереси, когато вземането му е застрашено поради настъпването на някоя от предвидените в закона предпоставки. Ако срокът за изпълнение на задължението е уговорен в полза на кредитора, то предсрочната изискуемост би се обезсмислила, тъй като последният може да изиска изпълнение на задължението от длъжника по всяко време, без да е необходимо да са налице предпоставките по чл. 71 ЗЗД. С други думи, при срок, уговорен в полза на кредитора, тази уговорка ще му предоставя по-пълна защита, поради което в тази хипотеза съществуването на правото на предсрочна изискуемост е немислимо, а и самият кредитор може сам да определи по всяко време изискуемостта на вземането си, с което ще постигне резултат, идентичен с този на предсрочната изискуемост. Ако пък срокът е уговорен в полза и на двете страни (и на кредитора, и на длъжника), то нито длъжникът може да изпълни предсрочно, нито кредиторът може да изиска изпълнение преди падежа. Следователно в този случай предсрочната изискуемост ще намери приложение, тъй като не от волята на кредитора зависи настъпването на падежа, а именно от бъдещото сигурно събитие, чието настъпване в общия случай ще бъде принуден да изчака преди вземането му да стане изискуемо. От гореизложеното следва, че срокът на задължението трябва или да не е уговорен изрично, в който случай ще се счита, че е в полза на длъжника, или да е уговорен в полза на длъжника, или да е уговорен в полза и на двете страни по договора. Ако срокът е уговорен в полза на кредитора, институтът на предсрочната изискуемост не може да намери приложение.

На трето място, щом става дума за изискуемост, то очевидно правото на кредитора ще е да изиска насрещно поведение от насрещно задължен субект – длъжник. Следователно правото на кредитора ще бъде притезателно, а не потестативно. А и когато страните биват обозначени като кредитор и длъжник, то това предполага облигационна връзка между тях, при която субективното право е притезателно. Упражняването на едно потестативно право не води до възникването на облигационно отношение, тъй като потестативните права се упражняват с едностранно волеизявление на едно лице, което волеизявление поражда правни последици в патримониума на друго лице, въпреки и независимо от волята на последното. Не е така при притезателните права, тъй като за тяхното осъществяване е необходимо определено поведение на насрещно задълженото лице. От гледна точка на задължението, то следва да бъде за поведение – да се даде нещо (dare) или да се направи нещо (facere). Възниква въпросът дали задължението може да бъде за бездействие (non facere). Считам, че може, тъй като задължението за бездействие, както и това за извършването на определено действие, също може да бъде поставено в зависимост от настъпването на бъдещо сигурно събитие. В този случай длъжникът ще може да осъществява определено поведение до настъпването на падежа, след което ще дължи бездействие. Ако обаче преди настъпването на падежа кредиторовият интерес бъде застрашен по такъв начин, че застрашаването му да попада в някоя от хипотезите, предвидени в чл. 71 ЗЗД, то кредиторът може да поиска прекратяване на действията (поведението), т.е. бездействие, от длъжника и преди настъпването на падежа.

На четвърто място, естеството на задължението трябва да е такова, че да позволява то да бъде изпълнено преди падежа. Ако това е невъзможно, то без значение е дали са настъпили предпоставките, които обуславят възникването на правото на кредитора да изиска предсрочно изпълнението на задължението на длъжника. Например, ако за изработването на дадена вещ (по договор за изработка) са абсолютно необходими пет дни, което време се явява технологичен минимум (примерно сглобяването отнема един ден, след което трябва да бъдат извършени две боядисвания и две поставяния на фин слой лак, всяка от които операции отнема по един ден), то няма как кредиторът да обяви вземането си за тази вещ за предсрочно изискуемо, тъй като до изтичането на посочения срок тя няма да съществува или поне не и в състоянието, което са договорили страните като желан краен резултат. Същото се отнася и когато поведението, което трябва да осъществи длъжникът зависи от настъпването на събитие извън неговия контрол, като например издаването на административен акт. При всички случаи престацията на длъжника трябва да е възможна, дори когато става такава на самия падеж, тъй като страните са се уговорили тогава да стане и изискуема, а е логично да може да се изиска само обективно възможното (ако престацията е невъзможна изобщо без оглед на падежа, самият договор ще бъде нищожен съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД).

На пето място, няма значение дали задължението е с еднократно или с периодично изпълнение, тъй като при периодичното изпълнение имаме повече от един падеж, но всеки от падежите е отделен срок, преди който може да се иска изпълнение, ако са налице предпоставките за това. А може и задължението да е едно, но между страните да е уговорено погасяването му да стане на части, като за всяка е предвиден отделен падеж (както е например при банковите кредити, при които се уговаря и погасителен план между страните). В този случай предсрочната изискуемост ще се отнася за цялото вземане и за всички оставащи до края на погасяването му срокове, тъй като задължението е едно, а само начинът на изпълнението му е разделен във времето.

На шесто място, задължението може да бъде както за лично незаместимо действие (примерно договор за изработка на картина от известен художник или за изготвяне на скулптура от известен скулптор, макар че при произведенията на изкуството ми се струва доста трудно приложима предсрочната изискуемост, тъй като изпълнителят е доста свободен в определянето на окончателния резултат от своя труд и по-кратките срокове могат да повлияят негативно върху престацията, която кредиторът ще получи), така и за действие, което може да се извърши от другиго (плащането на парична сума примерно). Разбира се, при личните незаместими действия, макар и да е възможна предсрочната изискуемост, възникват много въпроси (най-вече свързани с качеството на престацията, която кредиторът ще получи), но тъй като не се поставят ограничения от законодателя по отношение на тези задължения, ако отговарят на посочените в настоящата част от изложението критерии, то струва ми се, че няма пречка и по отношение на тях да може да се упражни правото на предсрочна изискуемост.

На седмо място, възниква въпросът дали задължението следва да е ясно и точно определено, за да бъде изпълнимо. Ако е налице един алеаторен договор, то може ли да се упражни правото на предсрочна изискуемост срещу длъжника, чиято престация е неопределена и зависи от случайността? Считам, че отговорът зависи от характера на самата престация. Ако алеаторността зависи от срока, тогава по-скоро отговорът ще бъде отрицателен, тъй като ще се измени предмета на договора, а ако алеаторността не зависи от срока, то би следвало да е допустима предсрочната изискуемост. Т.е. ако задължението на длъжника във всеки момент преди падежа зависи от случайността, то предсрочната изискуемост може да намери приложение. Същевременно обаче с упражняването на правото на предсрочна изискуемост кредиторът не бива да нарушава характера на дължимото като алеаторно. Примерно, две лица сключват договор срещу 5000 лв., платени веднага на ръка от кредитора, длъжникът да му предаде цялото налично съдържание на касата в малката си баничарница на десето число следващия месец в десет часа сутринта. Настъпват предвидените предпоставки за упражняване на правото на предсрочна изискуемост и кредиторът поисква съдържанието на касата на седмо число в единадесет часа. Считам, че това би било допустимо, като отново повтарям, че трябва да са налице предвидените в закона и изчерпателно уредени предпоставки, за които ще стане дума по-нататък в изложението. Ако обаче кредиторът е разбрал, че точно на седми в десет часа няколко автобуса с деца в училищна възраст, тръгнали на лагер, ще спрат пред баничарницата и учителките и придружаващите децата родители, ще купят на всяко дете баничка с боза, то той вече има очаквания за „големия удар“ и ако упражни правото си на предсрочна изискуемост в единадесет часа на същия ден, знаейки, че именно тогава парите в касата ще са най-много, алеаторността ще бъде опорочена (пак няма да знае точната сума, но ще е сигурен, че ще е налице огромна печалба, докато при спазване на началната уговорка печалбата е могла да бъде голяма, малка или нищожна), поради което упражняването на правото на предсрочна изискуемост ще се явява злоупотреба с право, поради което ще бъде недопустимо.

На осмо място, няма значение дали задължението е делимо или неделимо, стига, разбира се, да е изпълнимо преди падежа и да не се измени предметът на самото задължение.

Извод: изпълнението на задължението на длъжника трябва да бъде поставено в зависимост от настъпването на бъдещо сигурно събитие (срок), което все още да не е настъпило; това задължение трябва да е възможно да бъде изпълнено преди падежа като преценката следва да се прави за конкретния случай и е без значение дали е точно определено или алеаторно, дали е делимо или неделимо, дали е за лично незаместимо действие или не, дали е с имуществен или с личен характер, дали е с еднократно или с периодично изпълнение; разбира се, следва кореспондиращото му право да е притезателно, тъй като иначе изобщо не може да се говори за изпълнение.

Характер на предсрочната изискуемост

След като в предходната точа на изложението бе направена характеристика на задължениетоq по отношение на което може да се упражни правото на предсрочна изискуемост, то в настоящата част, ще се спра на характера на това право.

На първо място, предсрочната изискуемост е право на кредитора. Това следва както от формулировката на чл. 71 ЗЗД, която използва глагола „може“, с който обикновено законодателят въвежда субективни права в българското законодателство, така и от характера на предоставената възможност. По същността си това е една правноуредена възможност за едно лице да има определено поведение (очевидно правомерно), с което да защити свой интерес.

На второ място, възниква въпросът дали това право е потестативно или притезателно. На пръв поглед изглежда, че е притезателно, тъй като кредиторът може да иска от насрещно задълженото лице определено поведение, с чието осъществяване ще бъде удовлетворен кредиторовият му интерес. Само че това поведение е дължимо по силата на договора, който са сключили страните. Т.е. те вече са постигнали съгласие, че именно чрез изпълнение на задължението си по определен начин длъжникът ще удовлетвори кредитора. Смятам, че правото на предсрочна изискуемост е потестативно поради следните причини: първо, с едностранното си волеизявление кредиторът внася правна промяна в отношенията си с длъжника въпреки и независимо от волята на последния, която правна промяна намира отражение и в правната сфера на длъжника; второ, характерът на тази промяна се отнася до изискуемостта на изпълнението, а самото задължение продължава да бъде първоначално договореното, което кореспондира на някакво притезателно право на кредитора; трето, правото на предсрочна изискуемост може да се разглежда и като правомерна едностранна промяна в договорните правоотношения, с която се премахва един от модалитетите, уговорен между страните, без да се изменя престацията на другата страна. Всъщност задължението, което страните уговарят първоначално, трябва да стане изискуемо на определен падеж, но поради настъпването на някоя от изчерпателно изброените предпоставки, този падеж се изтегля във времето с едностранно волеизявление на кредитора. Длъжникът отново ще дължи на падежа, но падежът се е изменил. Затова правото на предсрочна изискуемост не е притезателно. Кредиторът, упражнявайки това право, не може да иска нещо, което принципно не бил могъл да изиска. Напротив, изисква изпълнението на същото абстрактно очертано в предходната точка от изложението задължение (което в рамките на конкретното правоотношение си е доста определено освен ако се касае за алеаторна престация), но законът му дава право да предяви искането си в друг момент, като сам едностранно определи падежа.

На трето място, правото на предсрочна изискуемост е акцесорно право, тъй като съществуването му зависи от наличието на задължение, което бе абстрактно очертано от гледна точка на характеристиките, на които следва да отговаря, в предходната част от изложението. Така че ако задължението на длъжника по основното правоотношение позволява да бъде предсрочно изискано изпълнението му, то и право на предсрочна изискуемост ще съществува. Ала това последно право ще бъде в латентен вид, докато не възникне някоя или някои от предпоставките, за да бъде упражнено. Тъй като голяма част от договорите са двустранни, което ще рече, че и двете страни имат задължения, то възниква въпросът за двустранната предсрочна изискуемост, т.е. ако всяка от страните е и длъжник, и кредитор, а задълженията и на двете страни отговарят на очертаните в предходната точка критерии, считам, че за всяка от страните в качеството ѝ на кредитор ще възникне правото на предсрочна изискуемост. Упражняването му обаче ще зависи от наличието на предпоставките за това. Ако настъпят и за двете страни, то и двете ще могат да упражнят това право.

На четвърто място, това право е лично, тъй като в разпоредбата на чл. 71 ЗЗД изрично се посочва, че може да бъде упражнено от кредитора по първоначалното правоотношение. Въпросът е дали може да бъде упражнено и от кредиторите на кредитора (като в отношенията между тях последният ще се явява длъжник) с иск по чл. 134 ЗЗД. Считам, че за отговора на този въпрос следва да се изхожда от характера на задължението на длъжника. Ако то е такова, че да може да удовлетвори кредиторовия интерес, така че и кредиторите на кредитора да могат да се ползват от това удовлетворение, то отговорът следва да бъде положителен. Ако изпълнението на задължението към кредитора обаче не би могло да доведе до удовлетворяване на кредиторите на кредитора, то тогава искът по чл. 134 ЗЗД би бил недопустим поради липсата на правен интерес. Впрочем чл. 134, ал. 1 ЗЗД изключва от обхвата на косвения иск онези „права, упражнението на които зависи от чисто личната преценка на длъжника“. Ако правото по първоначалното правоотношение бъде цедирано, то новият кредитор ще придобие и правото на предсрочна изискуемост, тъй като бидейки акцесорно право, то следва главното.

На пето място, това е едно обезпечително право, тъй като неговото упражняване цели защитата на кредиторовия интерес, заради чието удовлетворяване е било учредено първоначалното правоотношение. То може да бъде упражнено само при възникването на някоя от законовите предпоставки, които се отнасят до такива обстоятелства, при които може да се направи обосновано предположение, че този интерес е застрашен. Това предположение е предварително направено от законодателя, който е формулирал изчерпателно случаите, в които правото на предсрочна изискуемост може да бъде упражнено. Извън предвидените в закона случаи кредиторът не може да упражнява това свое право, освен ако друго е уговорено с насрещната страна. Само че в този случай няма да сме изправени пред право на предсрочна изискуемост, както е уредено в чл. 71 ЗЗД, а пред договорна клауза. В първия случай правото ще произтича от закона, а във втория – от договора. Това означава, че ако е налице някоя от предпоставките в чл. 71 ЗЗД, кредиторът може да се възползва от това свое право и защитата на насрещната страна ще бъде насочена или срещу липсата на предпоставки, или срещу превратното упражняване на това право (виж по-долу в настоящата точка), или срещу главното задължение (погасено по давност, изпълнено, нищожно, унищожаемо). Ако пък правото произтича от договорна клауза, то предпоставките за упражняването му могат да бъдат и различни от предвидените в чл. 71 ЗЗД, но в този случай към горните възражения длъжникът ще може да атакува отделно и уговорката за предсрочната изискуемост (като иска да бъде прогласена за нищожна, или да бъде унищожена от съда).

На шесто място, правото се упражнява с волеизявление, отправено до длъжника, за което не е предвидена форма за действителност. Разбира се, за да може длъжникът да изпълни на новия падеж, то това волеизявление на кредитора трябва да е достигнало до него и да е било възприето. Формата може да е устна, писмена, електронна, може да се направи по пощата, с куриер, по телефона, с нотариална покана или по какъвто и да било друг начин, макар че не би било излишно кредиторът да помисли и за доказването в един евентуален съдебен процес, че волеизявлението му е достигнало до длъжника. Вярно е, че в разпоредбата на чл. 71 ЗЗД не се съдържа изискване длъжникът да е възприел новия падеж, определен от кредитора, но ако волеизявлението на кредитора не е достигнало до знанието на длъжника, то как последният може да съобрази поведението си с едностранно въведената в неговата правна сфера, с упражняването на потестативното право на предсрочна изискуемост, промяна. Ако длъжникът не знае за новия едностранно определен от кредитора падеж, то да се иска от него да изпълни на този падеж би означавало да се иска невъзможното.

На седмо място, възниква въпросът дали кредиторът трябва да даде нов срок на длъжника, за да изпълни задължението си, или може да го иска веднага. Предсрочна изискуемост е всяко изискване на изпълнението преди настъпването на падежа му. Тъй като това право е уредено в полза на кредитора, то той единствено може да определи колко време преди срока иска от длъжника да изпълни задължението си. Примерно от датата на договора до падежа страните са уговорили срок от една година. Месец след сключването на договора длъжникът става неплатежоспособен. Кредиторът може да поиска изпълнението още на следващия ден след узнаването на неплатежоспособността, може да поиска след пет месеца, може и един ден преди настъпването на падежа. Но кредиторът не е неограничен при определянето на новия падеж. Ограниченията могат да се очертаят в две насоки: първо, кредиторът не може да иска невъзможното, т.е. ако задължението е трябвало да се изпълни в рамките на един продължителен период от време, тъй като е твърде обременително и е зависило от някакви факти, които е трябвало да настъпят в този период и за които кредиторът е знаел, то незабавното изпълнение би било невъзможно; второ, новият падеж не бива да противоречи на добрите нрави, тъй като това би довело до нищожност на определения нов падеж. Това е така, защото с упражняването на потестативното право на предсрочна изискуемост кредиторът извършва едностранна промяна в правоотношенията си с длъжника, след която ще се измени и съдържанието на правоотношението. Ако то е възникнало в резултат на сключен договор, то новото съдържание (след настъпилата промяна) ще се преценява в съответствие с чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Тъй като вероятно могат да се очертаят и други хипотези, считам, че може да се направи следното обобщение: определянето на нов падеж от кредитора не следва да прави престацията на длъжника невъзможна или да създава на последния прекомерни затруднения, когато такива не са абсолютно необходими за задоволяването на кредиторовия интерес, тъй като в този случай би се стигнало до злоупотреба с право, която сама по себе си е и частен случай на противоречие с добрите нрави. Вярно е, че за разлика от чл. 87, ал. 1 ЗЗД в чл. 71 ЗЗД не се съдържа изискването за подходящ срок, но считам, че е немислимо правото на предсрочна изискуемост да се абсолютизира дотам, че в името на кредиторовия интерес да бъдат изцяло пожертвани правата и законните интереси на длъжника. Следва да се има предвид и разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България, съгласно която: „Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.“ А при един твърде обременителен нов падеж, който не е абсолютно необходим за удовлетворяване на кредитора, ще се стигне именно до злоупотреба с право.

Извод: правото на предсрочна изискуемост е потестативно право, с обезпечителен характер, което е акцесорно и поради това следващо и обусловено от правото на кредитора по първоначалното правоотношение; упражнява се при настъпването на предвидените в закона (или в договор, но тогава няма да е с правно основание чл. 71 ЗЗД и съдържанието му ще се определя от страните, съгласно чл. 9 ЗЗД) предпоставки с едностранно волеизявление, отправено от кредитора до длъжника, като то следва да достигне до знанието на последния, а в съдържанието му трябва да бъде даден достатъчен срок за изпълнение, така че новоопределеният падеж да не противоречи на добрите нрави и да не прави длъжниковата престация невъзможна.

Предпоставки

4.1. В гражданското право

Чл. 71 ЗЗД урежда три предпоставки, при възникването на които може да бъде упражнено правото на предсрочна изискуемост. Това са: неплатежоспособност на длъжника, намаляване на дадените на кредитора обезпечения или недаване на обещаните на последния такива. В тази точка от изложението ще бъдат разгледани и трите предпоставки последователно.

На първо място, поставя се въпросът кога длъжникът ще може да се счете за неплатежоспособен и дали определението за „неплатежоспособен длъжник“, дадено в чл. 608 от Търговския закон, е приложимо и в гражданското право. Както в търговското, така и в гражданското право, когато законодателят говори за плащане, то той има предвид изпълнението на парично задължение, така че по отношение на задължението, спрямо което може да се упражни правото на предсрочна изискуемост, разлика няма. По-скоро трябва да се изследва невъзможността на длъжника да плати в светлината на предвидената в чл. 608, ал. 3 ТЗ презумпция (тъй като ал. 2 и ал. 4 са неприложими извън търговското право, доколкото се отнасят за специфичното само за него производство по несъстоятелност). Съгласно чл. 608, ал. 3 ТЗ: „Неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията. Спиране на плащанията е налице и когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори.“ Всяко спиране на плащанията ли следва да доведе до предположението за неплатежоспособност на длъжника? Считам, че отговорът на така поставеният въпрос е положителен. Задължението на длъжника не просто трябва да е парично, но и трябва да е периодично, като за него да са предвидени различни падежи. Тук по-скоро се касае за разсрочено вземане, което може да бъде изискано в цялост, или за такива периодични задължения, при които сумата или е определяема, спрямо обема и характера на насрещната престация, или е отнапред определена. Например паричното задължение може да бъде за заплащането на периодични вноски от по 100 лв. по кредит с общ размер от 1000 лв. в продължение на 10 последователни месеца, а когато длъжникът не плати на някой от падежите (примерно уговорени за първо число на съответния месец), то кредиторът ще може да изиска предсрочно останалата част от заема да му бъде върната в някакъв разумен срок след поканата, но наведнъж (а може да поиска и неизплатената част (по отношение на която не упражнява правото на предсрочно изискуемост, понеже тя вече е станала изискуема) плюс някаква част от оставащото вземане, т.е. не цялото вземане, тъй като предсрочната изискуемост е предвидена за защита на неговия интерес и именно той единствен може да реши за каква част от оставащото си вземане да се възползва от това свое потестативно право). Или може да е уговорено между страните за всеки месец да се дължат по 1000 лв. от длъжника за доставките, които кредиторът прави и които евентуално също са определени, но това не е задължително (може да е уговорено кредиторът да доставя по 10 торби цимент месечно, но може и да е уговорено да доставя толкова цимент, колкото добие през месеца). Единият месец на падежа длъжникът не плаща. В този случай за кредиторът възниква правото на предсрочна изискуемост за тези 1000 лв., чийто падеж все още не е настъпил. Или пък е уговорено между страните всеки месец длъжникът на петнадесето число да заплаща стойността на доставеното му от кредитора за предходния месец (определяема престация). На петнадесето число през месец април обаче длъжникът не плаща. Кредиторът продължава доставките до двадесето число. Тогава, тъй като длъжникът не е платил на падежа и е просрочил задължението си (т.е. изпаднал е в забава), кредиторът може да поиска предсрочно да му се платят направените от него доставки между петнадесето и двадесето число според тяхната цена и техния обем (без да чака петнадесето число на следващия месец). Що се отнася до обстоятелството дали длъжникът е платил или плаща изцяло или частично паричните си задължения към други свои кредитори, то този въпрос е ирелевантен по отношение на кредитора, за когото възниква правото на предсрочна изискуемост, тъй като това право е акцесорно и следва главното задължение за плащане, но то съществува само доколкото съществува основното вземане, т.е. то е обусловено от правоотношението, от което е възникнало задължението за плащане. Вън от него това право няма битие. А отношенията между длъжника и останалите му кредитори не са част от това правоотношение, външни са за него и не касаят разглежданото в настоящата разработка потестативно право на кредитора. Поради гореизложеното считам, че презумпцията на чл. 608, ал. 3 ТЗ намира приложение в гражданското право.

На второ място, правото на предсрочна изискуемост възниква за кредитора и когато длъжникът със своите действия е намалил дадените на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Ключов момент тук е именно изразът „със своите действия“. Намаляването на обезпеченията не бива да бъде следствие на случайно събитие или на действието на трето лице (което смятам, че пак е случайно събитие, тъй като е външно за правоотношението и е извън контрола на страните по него, така че по отношение на тях, то се явява не по-малко случайно от някоя непреодолима сила като природно бедствие примерно), а трябва да бъде следствие именно от действията на длъжника. Следва да се обърне внимание и на видовете обезпечения, които могат да бъдат както реални (вещни), така и лични. Когато изпълнението на задължението е обезпечено със залог на движима вещ или на вземане или с ипотека на недвижима вещ^[1] (реално обезпечение), то намаляването би следвало да се състои в предприемането на такива действия, които обективно намаляват стойността на движимата или недвижимата вещ, водят до нейното унищожаване, водят до намаляване на вземането, послужило за обезпечение. Не по-различно стои въпросът при особения залог, при който длъжникът има дори по-голяма възможност да въздейства върху вещите, които остават в неговата фактическа власт, за разлика от вещите, които са предмет на залога по ЗЗД. Що се отнася до отчуждаването (правни действия на разпореждане, а не фактически действия) на заложени движими вещи или вземания или ипотекирани недвижими вещи, то въпросът е малко по-сложен. Текстът на чл. 71 ЗЗД изисква длъжникът да намали дадените на кредитора обезпечения. Ако отчуждаването на една вещ или прехвърлянето на едно вземане е възмездно, то дали кредиторът бива увреден, намаляват ли обезпеченията, които са му дадени, след като еквивалентна парична престация постъпва в патримониума на длъжника? От законовия текст е видно, че от значение е само даденото на кредитора обезпечение, т.е. заложената вещ или вземане, а не дали кредиторът може да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника. При ипотеката обаче дали вещта, върху която е учредена, ще бъде прехвърлена на трето лице или не, е без значение, тъй като съгласно чл. 173, ал. 1 ЗЗД: „Кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се намира той.“ Тъй като ипотеката следва вещта, независимо от правото на собственост върху нея, то отчуждаването на ипотекираната вещ от длъжника не намалява обезпечението на кредитора и поради това не може да бъде основание за упражняване на правото на последния на предсрочна изискуемост. Що се отнася до движимите вещи, обект на залог, то ако те са във владение на кредитора или на избрано от него и от залогодателя лице (както и би трябвало да е, за да има валидно сключен договор за залог съгласно разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ЗЗД), в случай че длъжникът извърши прехвърлителна сделка с тази вещ, то ще се приложи чл. 157, ал. 1 ЗЗД и кредиторът ще има право да продължи да държи заложената вещ, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло. Въпросът за собствеността, както и при ипотеката, е ирелевантен. ЗЗД не съдържа забрана за кредитора да се удовлетвори от вещта, ако правото на собственост върху нея е прехвърлено върху трето за правоотношението му с длъжника лице. Това е разбираемо, тъй като тази вещ е предоставена на кредитора за обезпечение на вземането му и няма как въпросът за собствеността да се релевира в случая на нейното прехвърляне. За кредитора вещта, без значение дали е на длъжника или на трето лице, винаги си остава чужда. Така че докато упражнява фактическата власт върху нея въпросът за последващата промяна на титуляря на правото на собственост не може да се противопостави на кредитора. И докато не я върне на длъжника, ще може да се удовлетвори предпочтително от цената ѝ, съгласно разпоредбата на чл. 159 ЗЗД. Що се отнася до залога върху вземане, то цедирането на вземането от длъжника на трето лице, може да се противопостави на цесионера (третото лице, на което вземането на длъжника е прехвърлено), ако договорът за залог е бил съобщен на длъжника на длъжника. Иначе казано, ако на длъжника по главното задължение (това към кредитора, който би имал правото на предсрочна изискуемост) му хрумне да прехвърли вземането си срещу своя длъжник на трето лице (цесионер), стига кредиторът или неговия длъжник да е съобщил на длъжника на длъжника за наложения запор, то прехвърлителната сделка (договорът за цесия), няма как да увреди кредитора. Може да се обобщи, че прехвърлителната сделка няма как да увреди кредитора, когато става въпрос за ипотека или залог по ЗЗД. С нея не се намаляват дадените му обезпечения, поради което за него не възниква правото на предсрочна изискуемост. Ако обаче залогът е учреден по реда и при условията на Закона за особените залози (ЗОЗ), то възникват два проблема: първият е, че фактическата власт продължава да бъде упражнявана от длъжника, а вторият е в характера на обекта на залога. Тъй като договорът за залог се вписва в Централния регистър на особените залози или в предвидения друг регистър въз основа на договор за особен залог (чл. 2 ЗОЗ), като вписването е конститутивно, то последваща прехвърлителна сделка не може де бъде противопоставена на кредитора, въпреки че последният не упражнява фактическата власт върху обекта на обезпечението. Този обект обаче може да бъде динамична съвкупност (търговско предприятие – чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗОЗ), родово определено или бъдещо имущество (чл. 4, ал. 2 ЗОЗ). Първо, що се касае до търговското предприятие, при прехвърляне на права, които са част от търговското предприятие, то това прехвърляне отново няма да може да се противопостави на кредитора, тъй като правата ще са част от съвкупността и ще имат смисъл за предприятието само докато са включени в него. Какво обаче да кажем за фактическите отношения? Търговското предприятие е съвкупност от права, задължения и фактически отношения. Могат ли последните да бъдат обект на прехвърлителна сделка? Считам, че на този въпрос следва да се отговори положително. Това са такива отношения, които имат смисъл за предприятието на търговеца, защото или му дават конкурентни предимства пред предприятията на неговите конкуренти, или влияят на ефективността, печалбата или по друг някакъв начин имат икономически смисъл. Тези отношения могат да бъдат обект и на сделка, и на други действия, които могат да увредят кредитора. Например такива отношения са производственият опит, клиентелата, контактите с доставчиците, методът за обучение на персонала, обзавеждането на търговските обекти, разположението на артикулите в търговския обект и т.н. Длъжникът може да встъпи в правоотношения със свой конкурент и да му предостави знанието за тези фактически отношения, като в този случай ще сме изправени пред сделка, която може да се разгледа и като прехвърлителна, макар че фактическото отношение може да се запази и в предприятието на длъжника, и да възникне в конкурентното предприятие. Поради тази причина считам, че сделката не е прехвърлителна, защото фактическото отношение не променя титуляря си, но възниква и за друго лице. По-скоро сме изправени пред договор за услуга или за изработка, който по отношение на търговското предприятие, обект на залога, се явява външно увреждащо действие, защото намалява ефективността му в икономически смисъл. Например, ако длъжникът предостави производствения си опит на свой конкурент, то стойността на неговото предприятие поради загубата на конкурентно предимство ще намалее. Това е случай, в който действията на длъжника ще намалят даденото на кредитора обезпечение, поради което за последния ще възникне правото на предсрочна изискуемост. Затова кредиторът трябва да следи не само за правата, които са част от предприятието на длъжника, чието прехвърляне няма да го увреди, но в много по-голяма степен за фактическите отношения в същото това предприятие, тъй като придобиването им, копирането им или по друг начин използването им от друг търговец, може да намали стойността на даденото като обезпечение търговско предприятие дори и прехвърляне на права да не е настъпило. Второ, що се отнася до родово определеното имущество, то тук се прилага правилото, че родът не погива, поради което никакви прехвърлителни сделки или фактически действия поначало не могат да увредят кредитора, тъй като длъжникът винаги ще има възможност да се сдобие с вещи от същия вид, количество и качество. Това обаче не винаги ще бъде вярно, тъй като може де се окаже, че съществуването на рода зависи именно от длъжника, ако например родово определените вещи са част от по-голяма съвкупност от вещи, но цялата тази съвкупност е собственост на длъжника. В нейните рамки вещите ще са родово определени, но извън нея род няма да съществува. Примерно длъжникът притежава петдесет еднакви или поне сходни дървени дъски с позлатяване и специфична резба, от които в договора за залог е вписано, че десет служат за обезпечение на кредитора, ала без да бъдат индивидуализирани. Ако длъжникът се разпореди с четиридесет и една от дъските, то в негова собственост ще останат само девет дъски, но продавайки останалите на различни лица, поради липсата на правило от кого от тях кредиторът може да иска десетата дъска, то няма как да се твърди непротивопоставимост на прехвърлителната сделка, сключена между длъжника и някого от приобретателите за една от дъските, спрямо кредитора. В случая действието на разпореждане, с което длъжникът намалява броя на родовите вещи, които са негова собственост, под уговорения в договора за залог брой, обективно уврежда кредитора. С това действие намаляват дадените на последния обезпечения, поради което за него възниква възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Всъщност това право възниква във всеки случай, когато общият брой на родовите вещи, с които разполага длъжникът (т.е. по отношение на които е титуляр на правото на собственост), спадне под уговорения, независимо дали това е следствие от фактическо действие или от правна сделка. Това е така, защото макар и родово определено, обезпечението трябва да е в собственост на длъжника, защото служи за удовлетворяване на кредитора. Ако длъжникът не разполага с това имущество, то на кредиторът ще му се наложи да чака длъжникът да се сдобие с него, за да може да се удовлетвори от него (имуществото, което е родово определено). А не това е смисълът на обезпечението. Трето, по отношение на бъдещите вещи, то сделките на разпореждане не могат да увредят кредитора, тъй като от момента на възникването си тези вещи ще започнат да служат за обезпечение на кредитора на основание вписания договор за особен залог. Иначе казано, дори длъжникът да прехвърли имуществото преди възникването му (т.е. докато още е бъдещо), договорът за залог ще бъде противопоставим на последващия приобретател, тъй като ще има предхождаща прехвърлителната сделка дата (както бе посочено, договорите за особени залози подлежат на вписване). Същото се отнася и за имуществото след неговото възникване. В тези случаи обезпеченията, дадени на кредитора, няма да намалеят, поради което за последния няма да възникне възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Друг е въпросът, ако длъжникът попречи на възникването на бъдещото имущество, тъй като в този случай поведението му ще попадне в хипотезата на недаване на обещаните обезпечения и това ще представлява основание за кредитора да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Струва ми се интересен и случаят, в който особеният залог е учреден върху родово определено бъдещо имущество. Ако например е уговорено, че от реколтата си за 2017 г., добита от 10-те си дка. картофи, длъжникът учредява залог върху сто килограма от тях, то ще се прилагат едновременно горните правила. Ако се разпореди преди възникването на родово определените вещи, или след тяхното възникване, то с това си действие ще намали дадените на кредитора обезпечения, тъй като макар и да са непротивопоставими действията му по отношение на кредитора, то няма правила, съгласно които да се определи коя точно прехвърлителна сделка е непротивопоставима на кредитора (аргументите си изложих в частта, посветена на родово определените вещи), а ако попречи на възникването на тези вещи, ще е извършил действия, които водят до недаване на обещаните обезпечения (аргументите си изложих в частта, посветена на бъдещото имущество). И в двата случая за кредитора ще възникне възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Ако пък бъдещото имущество не възникне поради причини, които не зависят от длъжника, то отново ще е налице основание за упражняване правото на предсрочна изискуемост, тъй като формулировката на чл. 71 ЗЗД не поставя недаването на обезпечението, което длъжникът е обещал, в зависимост от неговите действия или неговото намерение. Действията на длъжника са релевантни само по отношение на намаляването на дадените обезпечения, но не и на даването на обещаните такива. Затова невъзникването на бъдещото имущество, което е уговорено между страните по едно правоотношение като обезпечение на изпълнението на задължението на длъжника, всякога ще води до възможността на кредитора да упражни правото си на предсрочна изискуемост, тъй като вземането му ще бъде необезпечено.

Съществува и още една категория обезпечения, а именно личните обезпечения, които се учредяват с договор за поръчителство, сключен в писмена форма (чл. 138 ЗЗД). По силата на този договор едно трето за правоотношението лице се задължава пред кредитора да отговаря за изпълнението на задължението на длъжника. Това трето лице не отговаря с някакво свое обособено и индивидуално определено имущество, нито обезпечава изпълнението с някакво свое вземане, защото в тези случаи биха били учредени залог или ипотека, макар и върху имущество или вземане, които не принадлежат на длъжника. При поръчителството третото лице отговаря съгласно чл. 133 ЗЗД, т.е. с цялото си имущество. Ако това трето лице намали имуществото си, кредиторът няма да може да упражни правото си на предсрочна изискуемост спрямо длъжника, тъй като чл. 71 ЗЗД изисква длъжникът с личните си действия да намали дадените на кредитора обезпечения. Оттук следва, че ако в резултат на действията на длъжника намалее имуществото на поръчителя, за кредитора ще възникне възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Когато става дума за намаляване на имуществото на поръчителя, не следва да се разбират само фактически действия на длъжника, насочени срещу това имущество, с които последното да бъде увредено. Разбира се, ако длъжникът запали къщата на поръчителя и последната изгори, като изключим наказателната му отговорност, тъй като не е предмет на разглеждане в настоящата статия, то той ще е намалил дадените на кредитора обезпечения. Ала ако длъжникът „се разбере“ с поръчителя последният безвъзмездно да прехвърли някое свое имуществено право на някое трето лице, или да обремени част от имуществото или цялото си имущество с тежести (каквито са обезпеченията залог и ипотека), то в резултат на тези сделки може да се стигне до положението, при което кредиторът да не може да се удовлетвори от имуществото на поръчителя, ако насочи изпълнение срещу него. В този случай обезпеченията, дадени на кредитора, ще са намалели. Това намаляване трябва обаче да се дължи на действия на длъжника, а не самосиндикално да е извършено от поръчителя. Възможен е и друг прочит на чл. 71 ЗЗД, от чието тълкуване да следва, че само непосредствено извършените от длъжника действия, с които намалява имуществото на поръчителя, са в състояние да предизвикат възникването на възможността кредиторът да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Това тълкуване изключва действията, с които длъжникът мотивира извършването на увреждащи действия от страна на поръчителя. Може би второто тълкуване е по-близко до вложения от законодателя смисъл, защото иначе формулировката навярно би била: „със своите действия е предизвикал намаляването“, а не настоящата „със своите действия е намалил“. С оглед съществуващата редакция на чл. 71 ЗЗД може би следва да приемем, че законодателят включва само увреждащите действия на длъжника, които непосредствено увреждат имуществото на поръчителя, макар че разширителното тълкуване за включване и на опосреденото от поведението на поръчителя, но мотивирано от длъжника увреждане, също заслужава внимание. По отношение на сделките, сключени между длъжника и поръчителя, с които се уврежда имуществото на последния, то отново възниква въпросът дали длъжникът непосредствено със своите действия е намалил имуществото на поръчителя или е сторил това опосредено. Увреждането настъпва вследствие на изразената от поръчителя воля при сключването на договора, така че не е непосредствено произтичащо от действията на длъжника, поради което са приложими изложените вече разсъждения. Ала въпреки че за кредитора не възниква възможността да упражни правото на предсрочна изискуемост (при буквалното тълкуване на чл. 71 ЗЗД), то налице е увреждаща го сделка, сключено от длъжника. Не самият длъжник е намалил обезпеченията, дадени на кредитора, със своите действия, но той е страна по увреждаща кредитора сделка, тъй като в резултат на сключването ѝ са намалели дадените на кредитора обезпечения, поради което кредиторът може да предяви Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, за да бъдат обявени за недействителни спрямо него правните действия на длъжника, които го увреждат, а именно – сделката.

Що се отнася до недаването на обещаните обезпечения, то в този случай се имат предвид хипотезите, в които обезпечение все още не съществува, т.е. ипотеката не е вписана, вещта не е предадена във фактическа власт на кредитора при обикновен залог, поръчителят не е сключил писмен договор с кредитора. Иначе казано, длъжникът е поел задължението да учреди обезпечение, но не го е изпълнил. Считам, че в тази хипотеза попадат и случаите, когато е налице годно правно основание, с което да се учреди обезпечението, но то страда от порок, който прави договора за обезпечението нищожен. Примерно вписване на ипотека върху имот, който не принадлежи на длъжника без знанието на собственика, предаване в залог на чужда вещ, залагане на вземане, което не принадлежи на длъжника без знанието на действителния титуляр. Могат да се дават още примери, но общото между всички тях е, че в полза на кредитора не е възникнало обезпечение на задължението на длъжника, а последният при възникването на правоотношението е създал у кредитора си очакванията, че такова обезпечение ще бъде учредено, за да гарантира вземането му.

4.2. В търговското право

Специфики при предсрочната изискуемост се наблюдават по отношение на предпоставките в търговското право и по-специално при договора за банков кредит, който считам, че има доста широко приложение. Казаното в т. 2 и т. 3 от настоящото изложение е приложимо и тук, като се има предвид, че: първо, задължението, по отношение на което може да се упражни правото на предсрочна изискуемост, е винаги парично; второ, кредиторът е банка; трето, кредитът е предоставен за специфична, предвидена в договора цел. Предпоставките, съдържащи се в чл. 432 от Търговския закон (ТЗ) са изчерпателно изброени и изключват предвидените в чл. 71 ЗЗД, тъй като уреждат сходни хипотези, но по различен начин, а и съдържат нови такива, които не са включени в обхвата на гражданския закон. Съгласно разпоредбите на чл. 432 ТЗ: „ (1) Освен в предвидените в договора случаи банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато: 1. той не се ползва за целта, за която е получен; 2. заемателят представя неверни сведения; 3. обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок; 4. заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние. (2) В случая по ал. 1, точка 4 банката дава достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата.“

За разлика от чл. 71 ЗЗД, в т. 4 на чл. 432, ал. 1 ТЗ неплатежоспособността не е посочена изрично като такава, а е даден критерий, въз основа на който тя може да се прецени – невръщането на други заеми към същата банка, както и причината за настъпването на това обстоятелство – сериозно влошаване на финансовото състояние на длъжника. Това е частен случай на неплатежоспособност, който е по-ограничен от общия случай, предвиден в чл. 71 ЗЗД. От формулировката на чл. 432, ал. 1, т. 4 ТЗ могат да се направят следните изводи: първо, невръщането на други заеми от длъжника към други банки не е основание за възникването в полза на банката (кредитор) на възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост; второ, неизпълнението на други задължения на длъжника към същата банка (извън връщането на заеми) също не представлява такова основание; трето, невръщането на заема трябва да се дължи на сериозно влошаване на финансовото състояние на длъжника, а не на временни затруднения, които са предизвикани от случайно събитие примерно, или от влошаване на финансовото състояние, което обаче не е сериозно. Ако някое от тези условия не е спазено, длъжникът може да възрази срещу упражняването на правото на предсрочна изискуемост от страна на банката, тъй като то ще бъде неправомерно. Разбира се, това ще е така, ако друго не е уговорено между страните по договора за банков кредит. Те могат да разширят хипотезите, в които ще се счита, че длъжникът е неплатежоспособен и следователно да включат допълнителни предпоставки за предсрочна изискуемост. Иначе казано, законоустановените предпоставки ще се прилагат дори да не е уговорено друго между страните, защото ще са естествена част от съдържанието на сделката, макар и да не са изрично включени от страните по нея. На първо място, предпоставките за предсрочната изискуемост ще бъдат онези, които са предвидени от страните в сделката, която са сключили, а, на второ място, към тях се добавят и изброените в т. 1 – 4 на чл. 432, ал. 1 ТЗ. Уговорените между страните клаузи винаги следва да се преценяват дали не са нищожни или унищожаеми, докато за законоустановените предпоставки такава преценка е недопустима. Следва да се отбележи и че съгласно ал. 2 на чл. 432 ТЗ банката е длъжна да даде достатъчен срок на длъжника преди да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Достатъчността на срока се преценява за всеки конкретен случай, но този срок трябва да е такъв, че да може еднозначно да се определи дали финансовите затруднения на длъжника са временни, дали са сериозни или не. В този срок длъжникът трябва да може да погаси задълженията си към банката по другите договори за заем, сключени с нея, както и по настоящия договор за банков кредит, за да преустанови действието на приложимостта на презумпцията за неплатежоспособност. Недостатъчният срок няма да породи правно действие.

За разлика от чл. 71 ЗЗД, чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ урежда намаляването на обезпеченията, дадени от длъжника, не като следствие от неговите действия, а като обективен резултат, причината за чието настъпване е ирелевантна. Хипотезата, при която длъжникът не е дал обещаното обезпечение, не е включена в текста на чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ, тъй като банков кредит се отпуска само когато обезпечението вече е дадено. Щом е сключен договорът за банков кредит, то банката е получила обезпечение за своето вземане. Обективното намаляване на полученото обезпечение е основание в полза на банката да възникне възможността да упражни правото на предсрочна изискуемост. Но банката не е неограничена при упражняването на това право, тъй като има още едно условие, което следва да бъде изпълнено, при това от нея – да даде срок за допълването на обезпечението. Наистина в разпоредбата на чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ не се съдържа изискването този срок да е „достатъчен“, но ако той не е такъв, а е прекомерно кратък, ще се стигне или до противоречие с добрите нрави, или до злоупотреба с право (което може да се разгледа и като частен случай на противоречието с добрите нрави). Една такава покана с твърде кратък срок няма да породи правно действие. А кога срокът ще бъде твърде кратък зависи от конкретния случай като принципното положение е, че колкото по-голямо е задължението, толкова по-дълъг трябва да е срокът, като се съобразят и причините, поради които са намалели обезпеченията. Примерно, при едни и същи задължения от по 100 000 лв., на длъжници, чието финансово състояние е сходно, при равни други условия и при еднакви обезпечения – ипотеки върху два равностойни имота, срокът няма да бъде един и същ, ако имотите на единия длъжник са унищожени вследствие на неговите действия, но останалото му имущество е непокътнато, а на другия, цялото имущество е погинало поради стихийно бедствие примерно. Предпоставките, предвидени в чл. 432, ал. 1, т. 3 ТЗ, са по-широко формулирани от тези в чл. 71 ЗЗД що се отнася до намаляването на дадените на кредитора обезпечения, тъй като не се интересуват от причините за настъпването му. По отношение на намаляването ще бъде приложимо всичко, което бе изписано по-горе в т. 4.1. от изложението, но и онези хипотези, при които не действията на длъжника са довели непосредствено до намаляването на обезпеченията. Примерно, когато със своите действия поръчителят е намалил имуществото си, дори и длъжникът да няма нищо общо с тях, обективно обезпеченията, дадени на кредитора ще намалеят, поради което за него ще възникне възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост (а при предсрочната изискуемост по чл. 71 ЗЗД не е така). Разбира се, случаите, в които няма да намалеят обезпеченията, дадени на кредитора, които бяха вече разгледани в предходната точка на изложението, ще бъдат приложими и при договора за банков кредит. Считам за необходимо да отбележа, че обезпечението може да стане недостатъчно и без да се извършват каквито и да било действия спрямо неговия обект, без да се случват и събития, които да го увреждат фактически. Примерно, когато е ипотекиран един имот като обезпечение на задължението, ако цената му рязко падне (примерно два пъти) вследствие флуктуациите на пазара на недвижими имоти, то обезпечението отново ще стане или поне може да стане недостатъчно и след покана от страна на кредитора (банката) за последния ще възникне възможността да упражни правото си на предсрочна изискуемост.

Съществуват още две предпоставки, предвидени в чл. 432, ал. 1, т. 1 и т. 2 ТЗ, при чието наличие банката може да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Това са неползването на кредита за целите, за които е отпуснат, и представянето на неверни сведения от страна на заемателя. Общото между двете хипотези е недобросъвестността на заемателя. Тъй като банковият кредит е целеви, а и целта, за която се предоставя, е съществен елемент от договора за банков кредит съгласно чл. 430 ТЗ, то използването му за непредвидена в договора цел е нарушение на договора. Това нарушение обаче е скрепено с точно предвидена в закона санкция, която се добавя към останалите санкции, следващи от неизпълнението изобщо. Иначе казано, специално при нарушаването на тази договорна клауза законодателят е предвидил като санкция наред с предвидените, за нарушаването на която и да било друга договорна клауза, и упражняването на правото на предсрочна изискуемост от страна на кредитора. Няма значение дали кредитът се използва за коренно различна цел (примерно отпуснат е за закупуване на жилище, а заемополучателят го използва за закупуване на лек автомобил или кораб) или за цел, свързана с основната, посочена в договора (отпуснат е за жилище, ползва се за ремонт). Възниква обаче въпросът за частичното ползване на кредита по предназначение. Това е хипотезата, в която договорът е отпуснат за една главна цел, но се използва и за друга, макар че само частично. Примерно, отпуснат е кредит в размер на 100 000 лв. за закупуването на жилище. Кредитополучателят използва 80 000 лв. за закупуването на жилището, а с останалите 20 000 лв. започва да прави основен ремонт на съборетината, която си е купил. Възниква ли възможност за банката да упражни правото си на предсрочна изискуемост? Според мен отговорът е положителен, но само до размера на частта, която не се ползва съгласно уговореното между банката и заемополучателя предназначение. В останалата си част кредитът е ползван за целта, която е уговорена, така че за тази сума не са изпълнени предпоставките на чл. 432, ал. 1, т. 1 ТЗ. За частта, използвана не по предназначението, уговорено първоначално между страните (20 000 лв.), предпоставките за упражняване на правото на предсрочна изискуемост ще бъдат налице, поради което до нейния размер това право може да бъде упражнено. Интересни въпроси повдига и хипотезата, уредена в чл. 432, ал. 1, т. 2 ТЗ относно предоставянето на неверни сведения. Макар и да не е изрично предвидено, тези сведения трябва да са съществени за договора за кредит, т.е. такива, които се отнасят до някой от съществените му елементи, които са посочени в чл. 430 ТЗ, тъй като в противен случай интересите на банката няма да са накърнени или застрашени и няма да ѝ бъде необходима защитата, която упражняването на правото на предсрочна изискуемост предоставя на кредитора. Съществени са всички уговорки между банката и кредитополучателя, включени в първоначалния договор и отнасящи се до задълженията на кредитополучателя. Информацията, която се отнася до тях и от която зависи съществуването или обема на задълженията на заемополучателя, следва да бъде достоверна. Това се отнася както до предоставените при сключването на договора за кредит сведения, така и до предоставяните по време на неговото действие, тъй като в чл. 432, ал. 1, т. 2 ТЗ не се съдържат ограничения по отношение на момента на предоставяне. Примерно, ако длъжникът посочи неверен адрес на електронната си поща, но в договора за банков кредит са предвидени други канали, чрез които да се осъществява комуникацията, а този адрес е изрично предвиден за „получаване на съобщения за други продукти на банката“, то банката няма да може да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Иначе би стоял въпросът, ако длъжникът декларира някакъв доход, който е по-голям от реално получавания от него или при намаляването на дохода не декларира пред банката това обстоятелство. Представянето на неверни сведения, според мен, може да се извърши и чрез бездействие, когато изначално съобщените данни са били верни, но след това е настъпила промяна, която ги прави вече неверни, за която длъжникът не е уведомил банката, така че тя счита декларираните обстоятелства за меродавни, когато те вече не са. Разбира се, както вече посочих, тези обстоятелства трябва да са съществени за съдържанието на договора за банков кредит.

4.3. Извод: за да може кредиторът да упражни правото си на предсрочна изискуемост, трябва да е налице, някоя от установените в закона (ЗЗД или ТЗ) или в договора предпоставки. Само при тяхното наличие, което се преценява с оглед на всеки конкретен случай, това упражняване ще бъде законосъобразно. Предпоставките на чл. 432 ТЗ изключват тези на чл. 71 ЗЗД, тъй като разпоредбите на чл. 432, ал. 1, т. 3 и т. 4 ТЗ се явяват специални спрямо тези в чл. 71 ЗЗД, защото уреждат сходни хипотези, ала при отчитане на спецификите на правоотношението, възникнало от договора за банков кредит. По отношение на договорените между страните предпоставки се прилагат на общо основание правилата за нищожност и унищожаемост.

Последици

В настоящата част от изложението ще се спра на последиците от упражняването на правото на предсрочна изискуемост, които са еднаква и в гражданското, и в търговското право. Когато за кредитора по посоченото в т. 2 от настоящата разработка вземане възникне някоя от предпоставките, разгледани в т. 4, то той може да упражни правото на предсрочна изискуемост, което бе изследвано в т. 3. Когато упражни това свое право, той едностранно внася изменение във вече учреденото правоотношение. Той нито променя съдържанието на правоотношението от гледна точка на дължимата престация, нито изменя каквато и да било друга уговорка с изключение на падежа на вземането. Ключовото тук е, че при упражняването на правото на предсрочна изискуемост правоотношението се запазва, а не се прекратява, то само се модифицира. Затова и кредиторът не се освобождава от своите задължения при един двустранен договор, по който се явява длъжник на своя длъжник. Макар и престацията на длъжника му да е станала предсрочно изискуема, то той трябва да изпълнява своите задължения така, както са уговорени, защото в противен случай за него ще възникнат всички неблагоприятни последици от неизпълнението. С упражняването на правото си на предсрочна изискуемост кредиторът само е изменил падежа на вземането си, т.е. на задължението на длъжника си, но всички останали права и задължения по правоотношението се запазват такива, каквито са били преди упражняването му. От своя страна, длъжникът по един двустранен договор също се явява кредитор и може, ако за него като такъв възникнат предпоставките, разгледани в т. 4, и ако вземането му отговаря на изискванията, посочени в т. 2, да упражни също своето право на предсрочна изискуемост, в който случай и двете страни по правоотношението ще са упражнили това свое право и едностранно ще са изменили падежа на задължението на насрещно задължената страна. От момента, в който упражняването на правото на предсрочна изискуемост е достигнало до знанието на длъжника, за последния съществуват три възможности: на първо място, той може да изпълни на новия падеж; на второ място, той може да направи възражения срещу ненадлежното упражняване на правото на предсрочна изискуемост; на трето място, той може просто да не изпълни, в който случай ще сме изправени пред неизпълнение на договорно задължение с всички произтичащи от това последици.

На първо място, ако длъжникът изпълни, правоотношението може да се прекрати поради плащане, ако и кредиторът е изпълнил своето задължение (ако договорът е бил двустранен) или изобщо не е имал такова (ако договорът е бил едностранен), а може и да се запази, когато кредиторът, който е упражнил това право, остава задължен в качеството си на длъжник (само ако договорът е бил двустранен). Това е и целта при упражняването на правото на предсрочна изискуемост – законосъобразното развитие на правоотношението и неговото прекратяване с изпълнението на задължението, чийто падеж е бил едностранно изменен от кредитора.

На второ място, длъжникът може и да не изпълни на новия падеж, като в същото време не оспорва нито задължението, нито надлежното упражняване на правото на предсрочна изискуемост. В този случай сме изправени пред неизпълнение, чиято уредба се съдържа в чл. 86 и 87 ЗЗД, т.е. ако договорът е двустранен кредиторът може след като длъжникът не е изпълнил на новия падеж да развали договора, като в този случай обаче е длъжен да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. Предупреждението трябва да се направи писмено, когато договорът е сключен в писмена форма, какъвто е случаят с банковите кредити. Т.е. ако банката е изискала предсрочно изпълнението на паричното задължение от своя длъжник (кредитополучателя) и той не изпълни на новия падеж след като му е предоставен срок за това, то от деня на неизпълнението банката трябва писмено да даде нов срок, през който се запазва правоотношението, и чак след неговото изтичане ще се прекрати правоотношението, ако и в него не настъпи изпълнение. Затова, ако не е уговорено друго и банката развали договора с изтичането на срока, даден на длъжника с уведомяването му за новия падеж, т.е. даденият му с упражняване на правото на предсрочна изискуемост, но без да му даде подходящ срок с писмена покана за изпълнение след новия падеж, но преди развалянето, нейните действия ще са незаконосъобразни и могат да бъдат атакувани пред съда. Следва да се имат предвид и разпоредбите на чл. 87, ал. 2 и ал. 4 ЗЗД. Съгласно чл. 87, ал. 2 ЗЗД: „Кредиторът може да заяви на длъжника, че разваля договора и без да даде срок, ако изпълнението е станало невъзможно изцяло или отчасти, ако поради забава на длъжника то е станало безполезно или ако задължението е трябвало да се изпълни непременно в уговореното време”, но обикновено след като едно вземане е изискано предсрочно, то изпълнението му след новия падеж, но преди договорения между страните по първоначалното правоотношение ще представлява интерес за кредитора, така че чл. 87, ал. 2 ЗЗД при предсрочната изискуемост би следвало да намира твърде ограничено приложение, когато става въпрос за упражненото право на предсрочна изискуемост. Щом кредиторът е имал интерес от една по-късна престация, то след като самият той я е изискал предсрочно, няма защо да предполагаме, че няма интерес от получаването ѝ преди уговорения, но след новоопределения едностранно от него срок. Съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД пък: „Разваляне на договора не се допуща, когато неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед на интереса на кредитора.” А интересът на кредитора е лесно измерим и се равнява на паричната сума, която изисква предсрочно, или на цялото вземане, което е станало предсрочно изискуемо. Въпросът със значителността или незначителността на интереса на кредитора следва да се преценява във всеки конкретен случай и ще зависи както от съотношението между цялото вземане и непогасената част, така също и от останалите клаузи, включени в договора, тъй като в едно правоотношение длъжникът може да има и други задължения, които не са срочни и по отношение на които не е упражнено (а и не може да бъде упражнено) правото на предсрочна изискуемост. Тези други задължения могат да се явяват много по-съществена част от договора от гледна точка на кредиторовия интерес от срочното, по отношение на което е упражнено правото на предсрочна изискуемост. Не смятам да се спирам много подробно на последиците от неизпълнението на задължението с новоопределения падеж, тъй като те зависят както от волята на кредитора, така и от характера на престацията, а и въпросите за неизпълнението и последиците от него са подробно изследвани в българската правна литература, поради което обсъждането им тук хем ще натовари излишно изложението, хем най-вероятно ще повтори нещо, което е до болка познато на читателя.

На трето място, длъжникът може да оспори надлежното упражняване на правото на кредитора на предсрочна изискуемост, в който случай между тях ще възникне гражданскоправен спор относно това право. Този спор следва да бъде разгледан от гражданския съд по реда на ГПК. Всъщност обаче за какво може да бъде спорът. Очевидно се касае за надлежното упражняване на едно потестативно право, за което законът (без значение ЗЗД или ТЗ) предвижда упражняването му да стане по извънсъдебен ред. Ищец по този иск ще бъде длъжникът, който е уведомен от кредитора си (ответник по делото), че вземането е станало предсрочно изискуемо, причините за това и за новия падеж, на който длъжникът следва да изпълни. Така очертаното съдържание на уведомлението, което кредиторът следва да доведе до знанието на длъжника си, очертава и възможните посоки, в които може да се насочи защитата на длъжника. Първо, той може да оспори възникването или съществуването на предпоставките, които да дават възможността на кредитора да упражни правото си на предсрочна изискуемост. Той може да твърди, че не са налице предпоставките, предвидени в ЗЗД, в ТЗ или произтичащите от уговореното между страните, както и че договорните уговорки, в които са уредени тези предпоставки са нищожни или унищожаеми. Това няма да е иск за установяване на факти (предпоставките като събития от действителността), а за установяване на право, т.е. искът ще бъде отрицателен установителен (чл. 124, ал. 1 ГПК) като неговият предмет е съществуването или несъществуването на правото на предсрочна изискуемост (всъщност само за терминологична яснота, макар че едва ли пред съда тя е от изключително значение, правото на предсрочна изискуемост съществува в латентно състояние от момента на възникване на правоотношението стига задължението на длъжника да е срочно и да отговаря на характеристиките, които бяха изведени в т. 2 от изложението, така че тук спорът е за възможността на кредитора законосъобразно да го упражни, което пък зависи от наличието на предпоставките за това). Съдът по необходимост ще се произнесе по въпросите за наличието или липсата на юридическите факти, които представляват предпоставки за упражняването на правото на предсрочна изискуемост. Също така, искът няма да е конститутивен, тъй като се иска установяването на несъществуването на това право. Ако бъде уважен, то и правните последици от едностранното волеизявление на кредитора ще се заличат с обратна сила, тъй като той ще е упражнил право без да има правото на това (всъщност правната възможност валидно да го стори). Съдът няма да постанови да се възстанови положението отпреди изявлението на кредитора (както би било при уважаването на конститутивен иск), а това възстановяване ще стане по право, тъй като никой не може да упражни право, с което не разполага, а съдът само ще констатира дали кредиторът е могъл да упражни това свое право или не. Все пак именно това е, което твърди ищецът – че правоотношението не се е изменило, защото правото на предсрочна изискуемост не е могло да бъде упражнено, тъй като не са били налице предпоставките за това. Ищецът твърди липса на правна промяна, която поставя в зависимост от установяването от съда на едно право. Ако ищецът признаваше съществуването на правна промяна, то той щеше да иска съдът да възстанови положението отпреди нея, но не такъв е случаят. Тъй като няма разместване на престации, а само спор за съществуване на право, то искът няма да бъде и осъдителен. Освен за съществуването или липсата на предпоставки, спор може да възникне и по повод начина, по който е било упражнено правото на предсрочна изискуемост. Спорът в този случай няма да бъде за съществуването на правото на предсрочна изискуемост, а за начина, по който последното е било упражнено, когато кредиторът е могъл да го упражни валидно. Основният въпрос тук е дали даденият от кредитора срок до новия падеж за изпълнение на дължимата престация е достатъчен, не прави ли престацията невъзможна, не противоречи ли на добрите нрави и не представлява ли злоупотреба с право. Също така може да е спорно дали уведомлението за упражняването на правото на предсрочна изискуемост въобще е доведено до знанието на длъжника като в противен случай очевидно последният няма как да изпълни на едностранно новоопределения от кредитора падеж. Отново искът ще бъде отрицателен установителен, тъй като ищецът не смята, че е настъпила правна промяна, тъй като начинът, по който е било упражнено правото на предсрочна изискуемост, страда от съществен порок, който не позволява и на самото право да породи правното си действие. Т.е. ищецът ще твърди, че макар и предпоставките да са били налице, то кредиторът е упражнил превратно правото си на предсрочна изискуемост, като това може да се изразява в непропорционалност, водеща до противоречие с добрите нрави, невъзможност на престацията и т.н., както и в ненадлежно уведомяване на длъжника за едностранното изменение на правоотношението (и именно защото е едностранно извършено от кредитора, то той трябва да го доведе до знанието на длъжника, защото последният нито е участвал в изменението, нито е наясно, че то изобщо е настъпило, нито с новото му съдържание, а следователно няма и как да се иска от него изпълнение на така измененото му задължение). Най-сетне може да се спори и относно последиците от едно валидно упражнено право на предсрочна изискуемост. Този иск също ще бъде отрицателен установителен, тъй като, както вече бе споменато по-горе в същата точка от изложението, след упражняването на правото правоотношението се запазва и евентуалният спор ще бъде за неговото съдържание, което следва отново да се установи от съда. Що се отнася до хипотезите, когато ще възникне спор поради неизпълнението на задължението, което е станало предсрочно изискуемо, но не попадат сред вече разгледаните (когато длъжникът не оспорва надлежното упражняване на правото на предсрочната изискуемост, но не изпълнява на новия падеж), то те са твърде много и разнообразни, за да бъдат подробно разгледани в настоящата разработка, а и последиците от неизпълнението излизат извън обхвата ѝ.

Извод: с упражняването на правото на предсрочна изискуемост от кредитора правоотношението се запазва, макар и изменено, но промяната настъпва единствено по отношение на падежа на задължението на длъжника, което е станало предсрочно изискуемо, а останалото съдържание на правоотношението не се променя. Пред длъжника възникват три възможности: да изпълни на новия падеж, да оспори надлежното упражняване на правото на предсрочна изискуемост или да не оспори, но и да не изпълни. Резултатите от поведението на длъжника могат да бъдат различни в зависимост от поведението на длъжника и съдържанието на правоотношението: прекратяване на правоотношението поради изпълнение; запазване на правоотношението след изпълнението от длъжника, докато и кредиторът не изпълни своето (при двустранен договор); съдебно дело след предявяване на отрицателен установителен иск от страна на длъжника, който твърди, че правото на предсрочна изискуемост не е било надлежно упражнено, и запазване на правоотношението с първоначалното му съдържание (при уважаване на иска) или потвърждаване на изменението в съдържанието му след упражняването на това право (при отхвърляне на иска).

Заключение

В настоящата статия беше разгледано правото на предсрочна изискуемост като бяха последователно изяснени: правната същност на задължението, спрямо което се упражнява; същността на самото право на предсрочна изискуемост; предпоставките, при чието наличие правото може да бъде упражнено, като бяха разгледани както уредените в гражданското, така и в търговското право; последиците при упражняването на правото на предсрочна изискуемост – както непосредствените, така също и по-далечните, които вече зависят от поведението на длъжника. Изследването не претендира нито за всеобхватност, каквато не може да постигне, тъй като уникалността на всеки казус би могла да доведе до поставянето на нови, неразгледани тук въпроси, нито за безспорност на изводите, тъй като навярно могат да бъдат изтъкнати аргументи, които да обосноват различни, а защо не и точно противоположните заключения. Разработката се стреми да провокира читателите си да се замислят върху интересната и с голямо практическо приложение тема за предсрочната изискуемост, да я коментират, да я пречупят през своите опит и гледна точка, да намерят за себе си отговори на многобройните въпроси, които практиката поставя пред теорията. Ще се радвам на всякакви критични и добре аргументирани становища по тази статия без значение дали с тях се изразява съгласие или несъгласие.

Автор: Владислав Дацов

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Предмет на ипотеката може да бъде и движима вещ в предвидените от закона случаи, какъвто е примерът с мобилярната ипотека, която се учредява върху кораб по реда и при условията, предвидени в КТК.