По някои въпроси на правния интерес, повода за завеждане на дело и давността в светлината на мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО (Част първа)

1. Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми дадоха мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, в което са засегнати някои въпроси на правния интерес, повода за завеждане на делото и давността като основание на предявения отрицателен установителен иск. Изследването ми обаче не се ограничава само до критика на съжденията, залегнали в тези мотиви, а ги ползва като отправна точка за последващи разсъждения. Същевременно не претендирам за всеобхватност на разработката по отношение на разглежданите въпроси, нито за еднозначност или непременно за правилност на моите изводи. Както останалите ми статии, така и тази цели да запали интереса на читателя и да предизвика аргументирани обсъждания на поставените в нея теми. Структурата на изложението следва частично мотивите към определението, посочено по-горе, но с отклонения, когато съответният проблем заслужава по-подробно разглеждане или насочва изследването към друг такъв, който считам, че следва да бъде дискутиран. Така изложението добива следната структура: първо, ще се спра на връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес; второ, ще разгледам абстрактно формулираното изключение от този принцип без да навлизам в прекалена казуистика; трето, ще насоча вниманието си към отрицателните установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК и чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с изпълнителното производство в светлината на поставената тема; четвърто, ще изследвам давността като основание (включително и самостоятелно) за предявяване на отрицателен установителен иск; пето, ще завърша с кратко заключение.
2. Връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес
На първо място, в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО четем: „По повдигнатия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане.“ Това съждение е неправилно. За да стигна до този извод обаче ще започна от правния интерес. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и наличието му се преценява към момента на подаването на исковата молба до съда. Преценката си относно наличието на правен интерес съдът извършва единствено въз основа на твърденията на ищеца, които той е изложил в исковата си молба. Правният интерес е винаги налице, когато съществува правен спор между лицето, което подава исковата молба (ищеца), и лицето, което бива посочено като ответник. Самият спор е и повод за завеждане на делото. Още тук се очертава връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес. Когато страната претендира извънсъдебно едно свое вземане, то очевидно насрещната страна, която отказва да го удовлетвори, влиза в правен спор с първата. Този спор може да почива на различни факти – съществуването на вземането (примерно може според оспорващата го страна то да не съществува поради нищожност на договора, който е правопораждащият юридически факт, твърдян от претендиращата вземането страна) или неговата изискуемост (изтичане на давност например). При всяко положение обаче когато между две страни е възникнал правен спор, всяка от тях може да упражни правото си на иск, за да се постигне яснота относно действителното правно положение между тях, като поиска от съда правният спор да бъде решен със силата на пресъдено нещо. Задължение на съда е да реши всеки правен спор, с който е сезиран (чл. 2 ГПК), като всяка от страните в исковия процес цели да получи защитата, която влязъл в сила съдебен акт би ѝ предоставил. Без значение от вида на иска – установителен, осъдителен или конститутивен – окончателният съдебен акт ще се ползва със сила на пресъдено нещо, а следователно и правният спор ще бъде еднозначно и по задължителен начин решен. (При конститутивните искове се цели правна промяна и при повечето от тях правният интерес се извежда от разпоредбите, които ги уреждат. Там правен спор може и да няма. Примерно по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 33 ЗС, чл. 135 ЗЗД и т.н. съдът изобщо не изследва въпроса за наличието на правен интерес. Този въпрос е от значение единствено за установителните искове, при които следва да бъде не просто посочен, но и обоснован. Върху тях се фокусира и изложението на настоящата разработка.) Затова когато е налице правен спор, налице е и правен интерес за всяка от страните да предяви иск, в това число и отрицателен установителен такъв. Въпросът за съществуването или несъществуването на вземането няма нищо общо с правния интерес и с допустимостта на иска. Той не се отнася до даването на повод, което обуславя правния интерес. Този въпрос има значение единствено за основателността на исковата претенция и се преценява от съда при постановяването на окончателния съдебен акт.
На второ място, в мотивите към същото Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО срещаме следното твърдение: „Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска.“ Това съждение е правилно в първата си част. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането винаги, когато е налице правен спор, тъй като с него се внася несигурност относно действителното правно положение между страните. Несигурността в правното положение няма нищо общо с възможността за осъществяването на процесуална или извънпроцесуална принуда, поради което наличието или липсата на такива възможности не предпоставят правния интерес. Във втората си част съждението е неправилно, тъй като се разкъсва логиката на исковия процес. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Той се извежда от твърденията на ищеца. За да поиска решение при признаване на иска обаче ищецът се „нуждае” от определено поведение на ответника – признание на иска по чл. 237 ГПК. Това поведение на ответника обаче е последващо спрямо предявяването на иска и до него може да се стигне по време на висящия процес, но може и да не се стигне. Абсурдно е една процесуална предпоставка за допустимост на иска да се обвърже с евентуалното бъдещо поведение на насрещната страна. А и както вече беше посочено, правният интерес е налице, когато правното положение между ищеца и ответника е неясно поради противоречивите правни твърдения на страните и всяка от тях може да поиска съдебно решение, в което със силата на пресъдено нещо да бъде изяснено това положение. Т.е. за ищеца е безразлично дали решението ще бъде постановено при признаване на иска по чл. 237 ГПК, по общия ред по чл. 235 ГПК или ще бъде неприсъствено решение по чл. 238 ГПК. Но дори в първата си част, в която правилно се посочва, че правният интерес не зависи от възможността за процесуална или извънпроцесуална принуда, съждението противоречи на предходното цитирано, чиито пороци вече бяха посочени. От една страна, се приема, че длъжникът (и ищец по отрицателния установителен иск) има правен интерес да предяви иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен от непосредствена принуда, а, от друга страна, се приема, че ответникът (който претендира че притежава качеството „кредитор“ по материалното правоотношение) не е дал повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането, макар че извънсъдебно претендира това вземане. Разкъсва се връзката между даването на повод за завеждане на делото и правния интерес да се предяви искът, което е неправилно. Правният интерес се обуславя от даването на повод (в общия случай, а изключението бива разгледано по-нататък в изложението), като тази връзка може най-опростено да бъде представена със следния пример. Лицето А претендира вземане от лицето Б. Лицето Б оспорва (най-общо казано) вземането. Между двете лица възниква правен спор и всяко от тях може да предяви установителен иск, за да получи съдебен акт, с който със силата на пресъдено нещо се решава този правен спор. А може да предяви установителен или осъдителен иск, като повод за предявяването му ще е дало Б със своето оспорване на вземането. Правният интерес на А произтича от собственото му твърдение, че вземането е ликвидно и изискуемо, и от отказа на Б да го удовлетвори. Същевременно Б може да предяви отрицателен установителен иск, за да установи със силата на пресъдено нещо спрямо А, че претендираното от последния вземане не следва да бъде удовлетворено (не съществува или макар и да съществува не подлежи на принудително изпълнение). Правният интерес на Б произтича от собственото му твърдение, че вземането не следва да бъде удовлетворено, и от поведението на А, насочено към получаване на изпълнение. Отказът на Б да удовлетвори А е повод за А да предяви иск, а претенцията на А към Б за удовлетворяване на твърдяното вземане е повод за Б да предяви иск. Очевидна е връзката между правния спор, повода за завеждане на делото и правния интерес за предявяване на иска. Затова във всеки случай, в който между две лица е възникнал правен спор, всяко от тях ще има правен интерес да предяви иск, а другото лице ще е дало повод за завеждане на делото със своето поведение.
На трето място, формулираното в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО твърдение, че: „ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска“ също не държи сметка за връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес. Тук на ищеца се възлага една завишена и необоснована отговорност, която не почива и на закона, да извърши преценка към момента на предявяване на иска си, дали за ответника съществува или не възможност за извънпроцесуална принуда или изпълнителен титул. Тези въпроси са поначало без никакво значение, тъй като интересът на всяка от страните при предявен установителен иск (положителен или отрицателен) е да се установи по безспорен начин действителното правно положение между тях и да се прекрати правният им спор. Да се приеме, че само наличието на изпълнителен титул или средства за извънпроцесуална принуда у претендиращия правото, са повод за предявяване на отрицателен установителен иск, би означавало изобщо да се обезсмисли отрицателният установителен иск като такъв, целящ да установи действителното правно положение между страните. Освен това следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се разпростира върху претендираното вземане и решава правния спор по отношение на него, т.е. дори да възникне в бъдеще възможност за претендиращото вземането лице да упражни извънпроцесуална принуда или да получи изпълнителен лист, то ищецът ще е защитен от силата на пресъдено нещо и никаква принуда спрямо него не би била възможна. Но наличието или липсата на изпълнителен титул или средства за извънпроцесуална принуда са ирелевантни както за отговора на въпроса за наличието на правен интерес, така също и по отношение на въпроса за даването на повод за завеждане на делото. Всъщност възможността за извънпроцесуална принуда не представлява повод за завеждане на делото, а е много спорно дали изпълнителният титул е такъв, тъй като една абстрактна възможност – за извънпроцесуална или за процесуална (когато насрещната страна разполага с изпълнителен титул) принуда – не означава наличие на правен спор, а при липсата на такъв няма несигурност относно правното положение между страните. Едва с упражняването на принуда (извънпроцесуална или процесуална) би се стигнало до даването на повод за завеждане на делото, тъй като ясно ще сочи на поведение, с което едната страна опитва да удовлетвори едно свое претендирано право, което ищецът по бъдещия отрицателен установителен иск отрича. Докато не е налице обективиран правен спор, няма повод за завеждане на делото, няма неяснота в правните отношения между страните, няма и правен интерес. На това място от изложението е подходящо да се кажат няколко думи и за справките за задължения от електронните страници на някои дружества. Единствено фигурирането на неплатени задължения в системата на ответника не е повод за завеждане на делото, липсва обективиран правен спор и съответно за ищеца не е налице правен интерес от предявяването на иска. Справката за неплатени задължения има чисто информативен характер – тя посочва задълженията, които не са били погасени чрез плащане, техния размер и периода, за който се отнасят. Тях длъжникът може да плати доброволно, ако са погасени по давност и са преминали в състоянието на естествени задължения. Но обстоятелствата, че самият длъжник чрез активните си действия достига до тази информация (прави проверка на страницата на дружеството – евентуален бъдещ ответник), че дружеството не предприема действия да поиска заплащането на посочените задължения, навеждат на извода, че не е налице обективиран правен спор, от което следва, че за длъжника не е налице правен интерес да предяви отрицателен установителен иск и не му е бил даден повод за завеждане на делото, поради което такъв иск следва да бъде оставен без разглеждане като недопустим.
На четвърто място, от гореизложеното следва, че очевидно е неправилно и съждението, съдържащо се в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, гласящо: „извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба.“ Извънсъдебната покана, както и всяко друго изявление от лицето, твърдящо, че е кредитор, с което изявление претендира едно свое вземане срещу лицето, което го оспорва, е винаги повод за предявяване на отрицателен установителен иск от последното лице, тъй като ще се обективира правен спор между двете лица, който ще е породен от изявлението на първото лице (когато искът се предявява от лицето, към което е отправено изявлението – твърдения „длъжник“) или от отказа на второто лице (когато искът се предявява от твърдящия качеството си на „кредитор“ по материалното правоотношение). След като изявленията на страните водят до обективиране на правен спор, то всяко от тези изявления е повод за завеждане на делото и обуславя правния интерес от воденето му, както бе посочено по-горе. Извънсъдебната покана до длъжника да плати е всякога повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането и влече отговорност за разноски дори и при признаване на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба, тъй като едната от двете кумулативно предвидени предпоставки, включени в хипотезата на правната норма, съдържаща се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, няма да е налице (недаването на повод за завеждане на делото от страна на ответника).
На пето място, що се отнася до съждението, че „не е без значение и обстоятелството, че кредиторът има установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, още повече ако по силата на задължителни за него правила той е длъжен, и прилага адекватна процедура в подобна ситуация“, то същото е неправилно. Дали кредиторът има или няма някаква установена практика е обстоятелство, което е изцяло ирелевантно по отношение на въпроса за даването на повод за завеждане на делото и за правния интерес от предявяването на иска от страна на длъжника. Първо, длъжникът нито може, нито е длъжен да знае за каквато и да било практика на кредитора си. Второ, длъжникът не е длъжен да се възползва от тази практика дори да знае за нея. Както е посочено и в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, правилата за прилагане на тази практика са задължителни за кредитора, а не за длъжника, т.е. последният не е задължен да я прилага, а може свободно да избере средствата за защита на своите права, в т.ч. и съдебния ред (или по-точно исковия процес). Трето, правният спор ще е възникнал от момента, в който до знанието на длъжника е достигнало изявлението на кредитора, с което последният претендира от първия едно свое твърдяно вземане, като от този момент за длъжника вече ще е налице правен интерес да предяви иск, а кредиторът ще е дал повод за последното действие. Четвърто, от самия кредитор зависи дали ще предяви вземането си или не, т.е. дали ще даде повод за завеждане на делото. Ако не иска да даде повод за завеждане на делото, той просто може да не отправя искане до твърдения длъжник за удовлетворяване на претендираното вземане. След като обаче кредиторът е избрал да отправи изявление, съдържащо искане за изпълнение до длъжника, то той е избрал и да даде повод на длъжника си да оспори вземането като поиска от съда да установи със силата на пресъдено нещо, че не дължи удовлетворяване на това вземане. С оглед гореизложеното считам, че наличието на някаква задължителна за кредитора установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, няма отношение към въпроса за даването на повод за завеждане на делото, и не следва да се обсъжда по конкретни казуси.
На шесто място, следва да се отбележи, че гореизложените разсъждения относно връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес, се отнасят за случаите, когато действителното правно положение съответства на твърденията на ищеца. В противен случай, макар и не в началото на исковия процес, а с окончателния съдебен акт, с който той приключва, тази връзка се разкъсва. Този въпрос ще бъде разгледан в следващата точка от изложението.
Извод: когато действителното правно положение съответства на твърденията на ищеца, връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес е налице. Всяко обективирано противоречие между страните относно действителното правно положение между тях представлява правен спор, поради което всяка от тях е дала на другата повод за завеждане на делото, което обуславя и правния им интерес – да установят със сила на пресъдено нещо действителното правно положение.
3. Отклонения от принципа
Тъй като правният интерес се извежда единствено от твърденията на ищеца и е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск, то този интерес се преценява от съда към момента на предявяване на иска само въз основа на изложеното от ищеца в исковата му молба. Към този момент действителното правно положение между страните е неясно, тъй като и фактическото положение все още не е установено. В хода на съдебния процес правният интерес обаче може да отпадне. Ако това стане, се изследва въпросът за даването на повод за завеждане на делото, който е от значение за разноските в производството съгласно правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Ако пък правният интерес не отпадне в хода на процеса, то съдът може да установи, че макар и страната да е твърдяла наличието му, то в действителност правен спор не е бил налице. В този случай обаче съдът ще се произнесе по същество като отхвърли иска като неоснователен. С оглед очертаните възможни развития на процеса ще разгледам и случаите, в които е налице признание на иска, и тези, при които съдът се произнася с решение по общия ред.
3.1. Решение при признаване на иска по чл. 237, ал. 1 ГПК и приложимост на чл. 78, ал. 2 ГПК
Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК гласи: „Когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.” В този случай правните твърдения на двете страни в исковото производство съвпадат, поради което е безсмислено продължаването му. Правният спор престава да съществува и съдът следва да постанови решение съобразно признанието, с което да даде защита на ищеца, установявайки със силата на пресъдено нещо, че правното положение отговаря на неговото твърдение. С такова решение съдът може да се произнесе само по искане на ищеца, тъй като единствено последният преценява дали правният му интерес е удовлетворен, т.е. дали признанието на ответника изцяло прекратява правния спор между тях или остава все още неизяснено правното положение между тях. Ако признанието на иска е частично, т.е. само за част от иска, съдът ще прекрати производството в частта, за която се отнася признанието, с определение (ако ищецът е поискал това) и ще продължи разглеждането на делото относно частта, която е спорна между страните. В крайния си съдебен акт – решението по делото – съдът ще се произнесе с решение при признаване на иска по чл. 237 ГПК относно частта, за която се отнася признанието, а за останалата част ще се произнесе с решение, постановено по общия ред. Разбира се, съдът може да откаже да постанови решение при признаване на иска, когато е налице някоя от отрицателните предпоставки по чл. 237, ал. 3 ГПК. Макар и признанието да се отнася само до част от спорното право, то ищецът има правен интерес съдът да се произнесе в крайния си съдебен акт съобразно признанието, защото само по този начин със силата на пресъдено нещо ще бъде установено действителното правно положение между страните. Същевременно безпредметно е разглеждането на първоначалния спор относно признатата част, тъй като по отношение на нея вече няма правен спор, т.е. съдът е десезиран след признанието и не извършва преценка по същество. За останалата част от спорното право обаче съдът е длъжен да се произнесе на основание чл. 2 ГПК и съдебното производство следва да продължи и да приключи със съдебно решение, постановено по реда на чл. 235 ГПК. В тази си част (за която признанието не се отнася) с решението искът може да бъде изцяло уважен, изцяло отхвърлен или да бъде уважен частично. Частичното прекратяване трябва да бъде извършено с определение, тъй като съгласно чл. 252 ГПК: „Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество.” Съдът ще се произнесе по съществото на първоначалния спор в частта, за която се отнася признанието, с крайния съдебен акт, с който приключва производството по делото – решението, а прекратяването на производството по отношение на част от иска не представлява произнасяне по същество, а по хода на производството. Това уточнение, касаещо частичното признание на иска, е от значение за разглеждания в настоящата разработка проблем за повода за завеждане на делото и за правния интерес, тъй като поражда интересни въпроси във връзка с прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК в този случай.
Първо, доколкото признанието е само частично, поставя се въпросът дали може за частта, за която се отнася признанието на иска, ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да претендира разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК за тази част от иска. Считам, че отговорът следва да бъде положителен. Правният спор между страните е винаги конкретен като неговият предмет е едно право, определено по страни, съдържание (тук се включва и размерът му, когато става дума за вземане) и юридически факт (или фактически състав), от който произтича (основанието за възникването и основанието за изискуемостта му). Ако между страните е съществувала неяснота за определено право, а ищецът е поискал от съда да се произнесе по различно право, в което е включил и неоспорвана от ответника част, то неоправдано би било последният да понесе разноските за решаването на несъществуващ правен спор, за който очевидно не е дал повод и съответно изначално не е съществувал правен интерес за ищеца, макар и той да е твърдял такъв. Примерно А иска от Б сума в размер на 1000 лв., дължими по договор за услуга, която А реално е предоставил на Б и от която последният се е възползвал. Б твърди, че няма да плати и предявява отрицателен установителен иск за сумата от 2000 лв., от които 1000 лв., представляващи оспореното вземане по договора за услуга, и още 1000 лв., представляващи отдавна изсрочено по давност вземане на А срещу Б, което обаче А не е претендирал. Между страните е възникнал правен спор за едно вземане в размер на 1000 лв., т.е. за тази сума А е дал повод на Б да заведе дело. След като му е връчена исковата молба, А признава иска за 1000 лв. – размера на изсроченото по давност вземане и го оспорва за останалата част, за която е съществувал правният спор. А твърди, че не е давал повод за завеждане на делото за сумата, за която е признал иска. По отношение на признатата от ответника част от иска за сумата от 1000 лв. съдът ще прекрати производството с определение и ще продължи разглеждането на делото за останалата част. В крайния си съдебен акт – решението – съдът ще уважи иска (отрицателен установителен) за сумата от 1000 лв. на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, но разноските за тази част от иска на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ще възложи върху ищеца. Относно останалата част от иска (вземането за 1000 лв., което е действително спорно между страните) съдът ще постанови решение по реда на чл. 235 ГПК. Ако отхвърли иска, то на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ще възложи и разноските на ищеца, т.е. ищецът ще трябва да заплати разноските за целия иск, но на различни основания. Ако съдът уважи иска, то ищецът ще има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, т.е. и ищецът, и ответникът ще си дължат разноски един на другиго. Оказва се, че за частта, в която не е имало правен спор, не е бил даден и повод за завеждане на делото, но правен интерес е съществувал, тъй като ищецът е твърдял, че ответникът е претендирал от него цялата сума от 2000 лв. (ако беше твърдял, че ответникът претендира от него само 1000 лв. (т.е. за тази сума е правният спор), а искът му беше за 2000 лв., то искът му щеше да е недопустим поради липса на правен интерес, макар че съдът вероятно първо щеше да му даде указания да уточни исковата си молба и чак след това, ако разминаването останеше, би оставил исковата молба без разглеждане и би прекратил делото с определение поради недопустимост на иска). Ето как при несъответствие между твърдяното от ищеца правно положение и действителното такова се разкъсва връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес. В горния пример даването на повод се изследва от съда след признаването на иска, за да прецени дали ще намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Поводът подлежи на доказване, тъй като от него биха произлезли благоприятни правни последици за едната страна, поне на пръв поглед. А и поводът не е предпоставка за допустимост на иска.
Второ, поставя се въпросът кой трябва да доказва даването на повод (както при частичното така и при пълното признаване на иска). Може би някой би се подвел да посочи ответника, тъй като за него биха настъпили благоприятните правни последици – да получи възстановяване на сторените разноски в производството. При признание на иска от ответника и оспорване от негова страна, че е дал повод за завеждане на делото, ищецът трябва да докаже, че ответникът му е дал повод. Първо, за ищеца също биха настъпили благоприятни правни последици, ако установи, че ответникът му е дал повод за завеждане на делото – няма да бъде осъден да заплати сторените от ответника разноски в производството за частта от иска, която последният е признал, т.е. ще спести разход или ще намали пасива си. Второ, именно ищецът първоначално е заявил, че ответникът му е дал повод за завеждане на делото, когато е обосновавал правния си интерес, т.е. ищецът първи е навел доводи в тази насока като е твърдял наличието на правен спор. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК: „Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.” Искането на ищеца се основава на наличието на правен спор, а ако не е бил даден повод, то и спор не е съществувал. Трето, даването на повод е положителен факт, а принцип в доказването е, че страната доказва положителните факти, от които черпи права. Отрицателните факти не подлежат на доказване, освен ако е налице презумпция, обръщаща доказателствената тежест. От гореизложеното може да се направи изводът, че ищецът трябва да докаже, че ответникът му е дал повод да заведе делото, ако последният оспори това обстоятелство след като е признал иска. Давам следния пример: ищецът в исковата си молба твърди следното: „при справка в офис на ответника ми беше казано, че дължа сумата в размер на „Х” лева за доставена и незаплатена стока и ако не я заплатя в двумесечен срок, ще бъда осъден и даден на ЧСИ”; ответникът признава иска (чл. 237, ал. 1 ГПК) и твърди, че не е давал повод за завеждане на делото, претендира разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Ако наистина към ищеца е била отправена такава покана да плати, то и повод му е бил даден, но с оспорването на повода от ответника, ищецът трябва да докаже, че твърденията му отговарят на действителността. Той ще трябва да докаже твърдяното обстоятелство на поканата, установявайки датата, часа, мястото и евентуално лицето (служител на ответника), което е отправило тази покана. Ответникът, макар и да не е длъжен да доказва, че не е отправил такава покана, може да предостави запис от охранителните си камери, с който да установи, че в този ден и час ищецът въобще не е бил в посочения офис. Твърдението на ищеца или ще остане недоказано, или ще бъде опровергано, вследствие на което ще му бъдат възложени разноските по производството. Можем да направим следното обобщение за случаите, в които ответникът е признал иска, но оспорва да е дал повод за завеждане на делото: ако ищецът докаже, че в действителност е получил извънпроцесуално изявление на насрещната страна, чието съдържание е искане за изпълнение на процесното задължение, то приложение ще намери чл. 78, ал. 1 ГПК и връзката правен спор-повод за завеждане на делото-правен интерес ще бъде налице; ако обаче бъде установено, че ответникът не е поискал изпълнението на това задължение, то разноските ще бъдат разпределени съгласно правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. В този случай правен интерес ще е бил налице, тъй като той се основава на твърденията на ищеца, но ще се установи, че не е бил налице повод за завеждане на делото и не е бил обективиран правен спор. Правният интерес е почивал на неверни твърдения на ищеца.