Завещанието е едностранен, личен, формален и отменим акт, с който едно лице се разпорежда безвъзмездно за след смъртта си с цялото си или част от имуществото си в полза на друго, определено лице[1]. Именно това, че завещанието е акт на разпореждане с имущество е сред основните му правни характеристики като за разлика от останалите разпоредителни сделки, завещанието поражда право на наследяване, което е едно имуществено право[2], отнасящо се до съвкупността от права и задължения на завещател като упражняването на това право (чрез приемане или отказ) води до наследствено правоприемство. То представлява преминаването на имуществото на починало физическо лице към други лица[3]. Когато наследниците са няколко, към всеки от тях преминава съответната дробна част от това имущество, от всеки негов елемент. Така за наследниците възниква общност (съсобственост) върху вещните права и разделно притежание в съответни дялове на останалите права, както и съразмерна обвързаност със задълженията. При наследяването всички права и задължения преминават като съвкупност върху наследника, като то е типичен пример за универсално правоприемство, т.к при него към наследника преминава цялата съвкупност от прехвърлими имуществени права и задължения, които наследодателят е притежавал към момента на смъртта. В законодателството традиционно тази съвкупност се обозначава като наследство или наследствено имущество[4], като с основание в правната ни литература[5] се сочи, че наследството[6] като съвкупност има една особено важна и неизменно присъстваща характеристика – притежание към момента на смъртта на наследодателя, и втора – наследимост, тоест качеството да преминава след смъртта на притежателя към друг правен субект. Тоест, наследяването е безспорно, освен ако правата (респективно задълженията) по естеството си са ненаследими или по преценка на законодателя са изключени от наследственото правоприемство.Същевременно ясен и единен критерий, въз основа на който да може да бъде определено с категоричност кои права и задължения са наследими и кои не, не може да бъде проведен. Това налага изследване на някои въпроси относно предметно приложно поле на универсалното завещателно разпореждане като основание за настъпване на универсално правоприемство по отношение на някои права, част от които въпроси ще бъдат разгледани в настоящето изложение без претенции за каквато и да било изчерпателност.
На първо място, за да се постави изобщо въпросът за наследствено правоприемство основано на завещание, следва да се посочи, че то включва следният фактически състав – смъртта на наследодателя (откриването на наследството), валидно завещателното разпореждане, което изразява последната воля на завещателя и в тази връзка – да не е отменено и приемане на наследството от лицата посочени в завещанието[7] (респективно от лицето/лицата посочени като субституенти, ако такива има). Що се отнася до втория елемент от така очертания фактически състав- завещанието, то следва да се посочи, че може да има няколко завещателни разпореждания – както общи така и частни[8] обективирани и оформени в един и същи акт, като основание за настъпване на универсално правоприемство са само общите завещателни актове. От разпоредбата на чл. 16, ал.1 и ал.2 ЗН, съдържаща легални определения на понятията „общо завещателно разпореждане“ и „завет“, е видно, че установеният от законодателя разграничителен критерий между тях е в обхвата на разпореденото със завещанието имущество. Общо е завещанието, което има за предмет цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя, разбирано като съвкупност от имуществени права и задължения, които не се прекратяват с неговата смърт, докато заветът представлява разпореждане с отделен предмет от това имущество[9]. Законът не поставя изискване при съставяне на универсално завещание завещателят изрично да посочи, че се разпорежда с цялото си имущество, съобразно употребените в чл. 16, ал.1 ЗН изрази. Обстоятелството, че завещанието съдържа изброяване на конкретното имущество, което се завещава, не е достатъчно същото да се квалифицира като завет по смисъла на чл. 16, ал.2 ЗН, тъй като няма пречка намерението на завещателя да се разпореди с цялото си имущество да бъде обективирано и чрез посочване на отделните предмети от него, които той счита, че формират съвкупността. Поради това при спор относно характера на завещателното разпореждане в случаите, в които когато същото съдържа изброяване на конкретно имуществото, при тълкуване волята на завещателя, следва да се има предвид и дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието[10].
В тази връзка следва да се посочи, че общото завещание придава на посоченото от завещателя лице качеството на наследник и изключва наследяването по закон. Наследяването по завещание е с приоритет и наследникът по закон се призовава към наследяване само ако завещанието не е породило действие.Същевременно, при наследяването се извършва смяна на субектите в правоотношенията, страна по които е наследодателя, като съществуващите права и задължения не се променят, а се променя само техният носител, като наследник – правоприемник е само лицето приело наследството по завещание, защото едва с приемането той става страна по правоотношението, което пък по арг. от чл. 48 ЗН, съгласно който приемането произвежда действие от откриването на наследството, ще стане именно от този момент.Тоест, с извършване на приемането всички наследими права и задължения на наследодателя включени в имуществото му, преминвата общо и едновременно върху наследника, а правоприемството ще се счита настъпило към момента на откриването на наследството. Това обаче струва ми се не е винаги така. Своеобразно изключение от момента, в който се придобиват права въз основа на завещание, като че ли е уредено по отношение на безналичните акции. По смисъла на чл. 2 от ЗППЦК „безналични ценни книжа“ са „прехвърлими права, регистриранипо сметки в Централния депозитар…, като акции в дружества и други ценни книжа, еквивалентни на акциите в капиталовите дружества …“. В Наредбата за Централния депозитар вместо „безналични акции“се използва терминът „безналични финансови инструменти„. Последните се отличават от наличните акции (поименни и на приносител) по това, че не са материализирани на хартиен носител, като по аргумент от чл. 3 Закона за пазарите на финансови инструменти безналичните акции съставляват финансов инструмент, издаването и разпореждането с които има действие от регистрацията им в Централния депозитар (ЦД). Единственото общо правило, което урежда прехвърлянето на безналични акции, е чл. 127 от ЗППЦК. Съгласно цитираната разпоредба издаването и разпореждането с безналични ценни книжа има действие от регистрацията им в ЦД. Липсата на изрични норми в ЗППЦК за наследяването на безналични акции дава основание да се приеме, че „разпореждането“ с безналични акции по вложения от законодателя смисъл обхваща и другите случаи на универсално правоприемство – например вливане, сливане, както и наследяването било по закон, било по завещание. Допълнителен аргумент в полза на това разбиране е и уредената в чл. 173 от Правилника за дейността на „Централен депозитар” АД процедура по регистрация на наследяване по завещание/завет на безналични акции, където изрично е предвидено, че регистрационния агент подава нареждане до ЦД за регистрация на прехвърляне на финансови инструменти чрез наследяване по завещание/завет след изискване на удостоверение за наследници (оригинал или нотариално заверен препис); нотариално заверен препис от саморъчно или нотариално завещание изготвено в изискуемата от Закона за наследството форма с всички необходими реквизити; протокол от нотариус за обявяване на завещанието[11].След проверка на така посочените документите регистрационният агент подава до ЦД заявка за справка и блокиране на финансовите инструменти – портфейл на наследодателя.След получаване на информация за портфейла на наследодателя, регистрационният агент уведомява наследника, който го е заявил, само до размера на частта, която следва да получи от притежаваните от наследодателя финансовите инструменти съгласно завещанието.В съответствие със завещанието регистрационният агент нарежда прехвърлянето на съответните дялове от притежаваните от наследодателя, финансови инструменти от неговата сметка, по съответните сметки на наследниците, заявили процедурата по наследяване, като за прехвърлянето по сметка на всеки отделен наследник се изпраща отделно съобщение.
Същевременно, по арг. от чл. 127 ЗППЦК излиза, че поемането на безналичните акции, които закрепват членственото правоотношение в дружесвтото емитент, не се осъществява с откриването на наследство, а едва след вписването по реда на специалния закон и при изпълнение на неговата процедура, която има важна гаранционна функция. Тоест, наследниците придобиват правата върху безналичните акции не от момента на откриване или приемане на наследството, а от момента на регистрацията им като акционери в Централния депозитар, т.е. само регистрираните притежатели на безналични акции имат противопоставими права на акционери[12].
Може ли в такъв случай да се твърди, че уредбата на прехвърляне и придобиване на безналичните акции дава основание да се приеме, че прехвърлителен способ при този вид акции е регистрацията[13] – вписване на разпоредителното действие в Централния депозират и то при регистрирана емисия акции, и тяхното прехвърляне не настъпва по силата на универсално правоприемство основано на завещание.Считам, че на така поставения въпроси следва да се отговори отрицателно. Разпоредбата на чл. 127 ЗППЦК не урежда някакъв самостоятелен придобивен способ, а сочи моментът от който извършеното разпоредително действие произвежда действие. Как обаче следва да се тълкува изразът „произвежда действие“ – дали, че от този момент се прехвърлят правата по безналичните акции или, че от моментът на вписването вече извършеното прехвърляне на правата по безналичните акции става противопоставимо по отношение на трети лица.По така поставения съдебната практика[14], а така и някои автори[15], приемат, че в хипотезата на разпореждане с безналични акции по арг. от чл. 127 ЗППЦК се касае до вписване с конститутивното действие[16]. Ако ли се приеме едно подобно виждане, то това означава, че едва с вписването в ЦД се прехвърлят правата по безналичните ценни книги в полза на лицата приели наследството по завещание, а не от момента на приемането на наследството, което по арг. от чл. 48 ЗН при липса на правилото на чл. 127 ЗППЦК, би ретроагирало към момента на откриване на последното, откогато и наследниците биха се считали титуляри на правата включени в наследствената маса.Едно подобно допускане обаче означава, че от откриване на наследството, част от което са безналичните акции, до вписване на тяхното прехвърляне въз основа на общо завещателно разпореждане от партидата на наследодателя по партидите на приелите наследството наследници по завещание, безналичните акции ще бъдат без титуляр[17].Именно подобна възможност препятства правилото на чл. 48 ЗН, т.к с приемане на наследството имуществените права и задължения на наследодателя, които не се погасяват със смъртта му, преминават върху наследника от момента на откриване на наследството, макар и самото приемане да е извършено в един по-късен момент. Допускането, че преминаването на правата върху безналичните акциите върху наследниците се осъществява едва с вписването в ЦД ще изключи приложението на правилото на чл. 48 ЗН, а правата по акциите ще се окажат без титуляр за неопределен срок, което създава несигурност както за наследниците, така и за трети лица.В тази връзка следва да се посочи, че в коментарната ни литература се приема, че спрямо третите лица придобиването на правата по безналичната ценна книга ще има сила от датата на вписването (чл. 127, ал. 1 ЗППЦК)[18].Тоест, че се касае до вписване, което визира противопоставимостта на вече придобити права, т.к противопоставимостта на правата по вписания акт се отнася както за вещните, така и за облигационните права, за които е предвидено вписване[19].Ако приемем това виждане, ще излезе, че наследниците по завещание са придобили правата върху безналичните акции с приемането на наследството, което по арг. от чл. 48 ЗН ще е от момента на откриване на наследството, но това вече настъпило правоприемство ще бъде противопоставимо на трети лица, тоест ще произведе действие по отношение на тях, едва след вписването на разпореждането в регистъра на ЦД[20].
Изясняването на така поставения въпрос има значение с оглед на възможността между откриването на наследството и вписване на прехвърлянето на безналичните акци в полза на наследниците по завещание трето лице (например наследник по закон, който не знае за съществуването на завещание) да се е разпореди с безналичните акции и разпореждането да е вписано.В тези случаи, ако приемем, че вписването на придобиването на безналичните акции в регистъра към ЦД има само оповестително – защитно действие, но акциите са придобити с приемане на наследството по завещание, това означава, че наследникът по закон се е разпоредил с чужд актив[21]. Ако ли приемем, че вписването е елемент от ФС по придобиване на безналичните акции, то това означава, че към момента на извършване на разпореждането наследниците по завещание, които макар и да са приели наследството, но не са вписали придобиването на въпросните безналични акции, не са тутуляри на правата по отчуждения актив. Ситуацията допълнително се усложнява и от наличието на разпоредбите на чл. 137 и чл. 138 ЗППЦК. Съгласно цитираната разпоредба издаването и разпореждането с безналични финансови инструменти се удостоверява с акт за регистрация, като придобиването на финансови инструменти на регулиран пазар от добросъвестно лице е действително, независимо дали прехвърлителят е техен притежател по арг. от чл. 138, ал. 1 ЗППЦК, доколкото се приема, че вписването на прехвърляне в книгата има конститутивно действие подобно на това на поименните акции. В разпоредбата на чл. 138 ЗППЦК добросъвестно трето лице се използва, за да бъде обозначено незнанието на приобретателя за определени правно-релевантни обстоятелства, с което незнание действащото право свързва по-благоприятни правни последици за добросъвестното лице[22] (чл. 188, чл. 189, чл. 192 и др. ЗЗД чл. 17, ал. 2, чл. 135, ал. 1, изр. трето ЗЗД;) Касае се до специфичен оригинерен придобивен способ приложим към безналини акции, който е уреден в чл. 138 ЗППЦК. В този случай възниква и друго питане – дали наследикът по завещание ще може да предяви срещу разпоредилото се трето лице иск за неоснователно обогатяване до размера на получената цена за ациите, ако разпореждането е възмездно.Основателността на една подобна претенция е поставено в зависимост от това дали към момента на извършеното разпореждане наследниците по завещание са били вече собственици на безналичните акции ( ако се приеме тезата за оповестително-защитното действие на вписването ) или не са били ( ако вписването е с конститутивно действие), като в последния случай не е съвсем безспорно дали биха могли да докажат наличието на предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД
Така поставените въпроси възникват и ако наследниците посочени в завещанието са неколцина, като в тази хипотеза допълнително усложнение настъпва от разпределянето между наследниците на правата по наследените акции[23]. Липсата на правила за поделяне на акциите по съдебен ред не е основание да се прилагат по аналогия правилата на института на съдебната делба, който е създаден само за делба на вещи[24]. Акциите като ценните книги по своята правна природа са по-близо до вземанията, отколкото до вещите. Оттук следва, че те могат да бъдат много лесно поделени от сънаследниците, стига преди това да се отстранят споровете между тях относно размера на дяловете им, ако такива има.В определени случаи акциите могат да се поделят между съсобствениците без остатък, както се поделят и паричните суми или вземанията за парични суми. В случай, че остане такъв остатък и няма съгласие за подялбата му, само той може да остане под режима на чл. 177 от ТЗ. В чл. 177 ТЗ е предвидено, че когато акцията принадлежи на няколко лица, те упражняват правата по нея заедно, като определят пълномощник. Нормата има предвид случаите, при които по отношение на материализираните от акцията права е налице съпритежание. Съотношението между правата им е от значение само във вътрешните им отношения и то може да бъде уговорено свободно между тях. Правата, които дава такава акция, се упражняват винаги чрез представител по пълномощие, тоест те са неделими. Това съвместно притежание не следва да се нарича съсобственост, тъй като то се отнася до членствените права, които не са вещни.
И доколкото по отношение възможността да се наследят акции по завещание[25] (с направената конкретизация по отношение спецификите при придобиване на безналичните акции с оглед предвиденото конститутивно по отношение настъпване на прехвърлителния ефект действие на вписването в ЦРОЗ) като че ли няма спорове в практиката и доктрината[26], въпреки че последните като обективират комплексно членствено отношение, то не така стоят нещата с правото на членство в кооперация.По арг. от чл.12 ЗК във връзка с чл. 14 и чл.15 ЗК наследяване на членственото правоотношение в кооперация е недопустимо, като наследниците по завещание могат да претендират по арг. от чл. 14 ЗК внесените дялови, допълнителни и целеви вноски, актуализирани по установения нормативен ред, на припадащия се дивидент, както и на заемите, предоставени на кооперацията по реда на чл.31, ал.6 ЗКооп., включително припадащите се лихви[27].
Същевременно чл. 23 ЗЖСК като че ли предвижда възможност за наследяване на членствено правоотношение, когато се касае за жилищностроителна кооперация.Според цитираната разпоредба при смърт на кооператор членствените му права и задължения преминават върху членовете на неговото семейство, които имат право да придобият имота. Когато членовете на семейството се откажат от членуване в жилищностроителната кооперация или когато няма такива, в членствените му права могат да встъпят неговите низходящи по права линия, а когато няма низходящи – възходящите му по права линия до първа степен, ако в едномесечен срок от смъртта на наследодателят, съответно от отказа на членовете на семейството му, уведомят писмено управителния съвет и представят документите по чл. 12. ЗЖСК.Означава ли това, че членственото правоотношение се наследява.
Един възможен отговор е, че ЗЖСК е специален по отношение на ЗН, поради което нормите на чл. 23 и § 1 ДР ЗЖСК, уреждащи правоприемството на членствените права, дерогират общия ред. Впрочем, това виждане, като че да не е чуждо и на съдебната ни практика, т.к в някои съдебни решения[28] се приема, че в чл. 23 ЗЖСК е предвиден ред за преминаване членствените права и задължения при смърт на член – кооператор, като се сочи, че според изр.1 на чл. 23 ЗЖСК те преминават върху членовете на неговото семейство, които имат право да придобият имота по реда на чл. 23 ЗЖСК
Това виждане не може да бъде споделено. Правото на наследяване на останалото имущество на починалия член-кооператор не включва правото на встъпване в членственото правоотношение, доколкото това правоотношение по естеството си е свързано с личността на член-кооператора и със специфичната цел, за която кооперацията е създадена[29] и то не може да премине към наследниците нито по закон, нито по завещание.Доколкото към момента на неговата смърт фактическият състав предвиден в закона за придобиване на недвижим имот чрез участие в ЖСК все още не се е осъществил, то наследникът по закон или по завещание не може да встъпи по общите правила на наследяването, установени в ЗН в особеното правоотношение, както не би могъл да встъпи и в преддоговорните отношения на своя наследодател по осъществяването на други способи за придобиване право на собственост върху недвижим имот, освен в хипотезата на чл.19,ал.3 ЗЗД[30].
Със смъртта на кооператора членственото правоотношение се прекратява на основание чл. 19 , т. 4 ЗЖСК, а не се наследява по правилата на закона за наследството. Възможността, която чл. 23, изречение първо ЗЖСК създава за членовете на семейството на починалия член-кооператор не се основава на наследствени права, а на преминаване върху тях на права и задължения, свързани с членственото правоотношение[31]. Този извод се обуславя и от факта, че правната норма визира не наследници, а членове на семейството. По арг. от § 1 ДР ЗЖСК членове на семейството са преживелият съпруг и непълнолетните деца.
Като допълнителни аргументи за обосноваване на това виждане в правната литература се сочи това, че доколкото в ЗЖСК се говори за отказ от членуване от страна на членовете на семейството, при който отказ наследникът има право на вземане на равностойността на дела на наследодателя, което означава,че той не е изгубил качеството си на наследник.Изводът е,че щом отказът от встъпване в членственото ПО по арг. от чл. 23 ЗЖСК не е равнозначно на отказ от наследство следователно и правото на членство не е елемент от наследството[32]. Налага се изводът, че при смърт на кооператор, разпоредил се чрез завещание с цялото си имущество, наследникът по завещание не встъпва в членствените права и задължения на мястото на завещателя. Той има единствено възможност да получи средствата, внесени в жилищно- строителната кооперация от неговия наследодател[33].Наследниците по завещание на починалия член-кооператор в тази хипотеза съгласно чл. 24 ЖСК имат правото да получат само вноската му в ЖСК, но не и вещно право върху имота, който е определен за същия с разпределителния протокол, т.е. те не могат да се ползват от правата, които завещателят е имал като член-кооператор, освен от правото да получат внесените в ЖСК средства.
Във връзка с предметния обхват на правоприемството основано на завещание и на закон се сочи традиционно в литературата, че имуществените права се наследяват[34]. Същевременно в правната ни литература се сочи, че не може да се отрече фактът, че някои неимуществени[35] или поне не чисто имуществени права с комплексен характер, също преминават по пътя на наследяването[36].Има и имуществени права, чието упражняване е предоставено на строго личната преценка на правоимащия и затова тяхната наследимост не е съвсем безспорна. Такова е правото на един от съпрузите да иска определяне на по-голям дял от прекратената съпружеска имуществена общност поради преобладаващ принос, което е уредено в чл.29, ал. 3СК.
Правото на по-голям дял от съпружеската имуществена общност (СИО) поради принос е имуществено право. То има за обект съвкупност от вещни права, която по силата на правилата на Сeмейния кодекс (СК) е съпружеска общност. Упражняването на правото на по-голям дял от титуляра има за последица увеличаването на неговия патримониум чрез внасянето на допълнителни имуществени блага. Тоест, касае се до имуществено право, което обаче зависи от личната преценка на брачния партньор, което прави въпросът за неговата наследимост дискусионен.Пита се – може ли иск с правно основание чл. 29, ал.3 СК да се предяви от наследниците на починалия съпруг, и в частност от наследниците по завещание, респективно, допустимо ли е такъв иск да се насочи срещу наследиците на починал съпруг от страна на преживелия[37]. Според разпоредбата на чл. 29, ал. 3 СК по-голям дял може да бъде определен от съда на съпруга, чийто принос в придобиването на общото имущество значително надхвърля приноса на другия съпруг[38].
Искът по чл. 29, ал. 3 СК е конститутивен, тъй като има за предмет внасяне на промяна в прогласеното с чл. 28 СК равенство в дяловете на съпрузите в прекратената с развода съпружеска имуществена общност, като може да се предяви само за по-голям дял от цялото съпружеско имущество, но не и от отделна вещ или група вещи[39].
На първо място, за да се говори за наследяване на правото по чл. 29,ал.3 СК, то следва това право да е възникнало в патримониума на наследодателя преди неговата смърт. Това означава, че във всички случаи, в които СИО е прекратена със смъртта на единия от съпрузите, за наследяване на правото по чл. 29, ал. 2 СК не можем да говорим[40]. Ако ли съпружеската имуществена общност е прекратена поради развод, унищожаване на брака или по реда на чл. 27, ал. 2 СК, след което е настъпила смъртта на единия от съпрузите, възниква питането може ли това право да премине към наследниците по закон, респективно към тези по завещание[41]. По така поставеният въпрос в правната ни доктрина е изказвано виждането[42], че на наследниците било по закон, било по завещание следва да се откаже възможността по пътя на наследственото правоприемство да могат да придобият правото да искат определяне по голям дял СИО след прекратяването и. Сочи се, че наследниците нямат право по своя инициатива да предявят иска за по-голям дял, т.к това право макар и имуществено, трябва да се счита за ненаследимо, като в тази връзка се излагат съображения, че предявяването на иск с правно основание чл. 29, ал.3 СК е свързано с личната воля и преценка, с отношението към брачния партньор и съображения относно материалните и моралните приноси на последния в брака и семейството[43] .
В по-новата коментарна литература[44] се застъпва и виждането, че не са налице основания да се откаже наследимостта на правото по чл. 29, ал.3 СК.Изтъква се[45], че щом няма изрично ограничение, всички имуществени права се наследяват, включително и свързаните с лична преценка на титуляря, като се прави допълнение, че в случая би било уместно de lege ferenda да се установи ограничение само до най-близкия ред наследници, тъй като въпросите за косвения принос (грижи в домакинството и за децата) наистина са свързани с лична преценка.
Съдебната практика, черпейки аргументи от тълк. р. № 26 от 2. 03. 1970 г. на ОСГК на ВС, Сб. пор. № 136, приема, че наследниците на съпруг, починал след прекратяване на брака поради развод или обявяването му за недействителен, могат в едногодишния срок по чл. 31 от новия СК да предявят иска по чл. 29, ал. 3 от новия СК против преживелия бивш съпруг, както и да продължат предявения от наследодателя им иск. Аргументите, които се излагат, са, че правото да се иска определяне на по-голям дял поради значително преобладаващ принос е едно имуществено право, което не се погасява със смъртта на титуляра си, тъй като има за своя първооснова обективния принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване (чл. 59 ЗЗД). Приема се, че това право не е възникнало с оглед на личността, то е част от имуществото на съпруга и като такова е наследимо на общо основание.
Тази категоричност се разколебава от виждането изразено в Постановление № 5 от 31.10.1972 г. на Пленума на ВС (ППВС № 5 от 1972 г. – Съдебна практика на ВС на НРБ – гражданска колегия, 1972, С., Наука и изкуство, 1973), с което се утвърждава принципът, че преценката за завеждане на иска за определяне на по-голям дял е строго лична на съпрузите, поради което той не може да се предявява от кредиторите на някои от съпрузите при условията на чл.134 ЗЗД. С ППВС № 5/1972 г. т. 8 се приема, че “исковете по чл.14, ал. 4 и 5 СК (1968 г. – отм.) могат да се предявяват само от съпрузите след прекратяването на брака поради развод или обявяването му за недействителен”. Излиза, че според съдебната практика чисто личният характер на правото по чл. 29, ал.3 СК изключва възможността то да бъде упражнено от кредитор на съпруг, но не създава пречки пред упражняването му от наследник било по закон, било по завещание.В правната ни литература съществува предложение наследниците на правото на по-голям дял да се ограничат само да най-близките наследници[46].
Наследимостта на правото по чл. 29, ла. 3 СК се разколебава допълнително и от изрично предвидената в чл. 21, ал. 4 СК възможност искът за липса на принос да бъде предявен от наследник на починал съпруг. Както и при правото по чл. 29, ал. 3 СК и по повод правото на чл. 21, ал.4 СК преди изменението на разпоредбата на чл. 21, ал. 4 СК въпросът бе дали този иск, макар и имуществен, следва да се разглежда като зависещ от строго личната преценка на съпруга[47] и съответно дали се погасява с неговата смърт или може да бъде предявяван и от наследниците на починал съпруг.След изменението на чл. 21, ал.4 СК изрично бе посочено, че искът за липса на съвместен принос може да се предяви от: 1) съпруг по време на брака или след неговото прекратяване; 2) наследник на съпруг“. Същевременно правото по чл. 21, ал. 4 СК по подобие на правото по чл. 29, ал. 3 СК е имуществено право, като логично възниква питането, ако правото по чл. 21, ал.4 СК е наследимо съгласно правилата на ЗН, защо е нужно с изричен законов текст да бъде уреждана възможността последното да бъде упражнено и от наследник на съпруг.След изменението в разпоредбата на чл. 21, ал. 4СК вече не може да има спор по това, че производството за оборване на презумпцията за съвместен принос е исково, нито че искът може да бъде предявен и от наследник на съпруг. Касае се за прехвърлимо имуществено право. На тази база следва да се приеме, че това право може да бъде упражнено и от кредитори на съпруг при условията на чл. 134 ЗЗД, доколкото с този иск могат да се упражняват имуществени права, които не зависят от строго личната преценка на титуляря[48].
В действителност отвъд аргумента, че се касае за имуществено право оставено на личната преценка на всеки един от двамата брачни партньори, друг аргумент за ненаследимостта на правото по чл. 29, ал.3 СК не съществува. Тоест, няма основание да се отрича наследимостта на едно имуществено право, след като не е налице законова разпоредба в обратен смисъл. Признаване обаче на право по чл. 29, ал. 3 СК в полза на наследниците на починал съпруг поставя две групи въпроси относно предявяване на иска по чл. 29, ал.3 СК в рамките на краткия преклузивен срок, особено ако наследството е прието едва след година от неговото откриване, а така и относно доказване от наследник (особено когато наследниците не са поддържали лични отношения с починалия съпруг , те едва ли ще разполагат с доказателства за приноса на съпрузите през времетраенето на целия брак) в исковия процес, че приносът на единия съпруг значително надхвърля приноса на другия съпруг.
По отношение на първия поставен въпрос, следва да се посочи, че искът по чл. 29, ал. 3 СК следва да се предяви в преклузивен едногодишен срок от влизане в сила на съдебното решение за допускане на развода, респ. за унищожаване на брака (арг. от чл. 31, предл. първо СК). Само когато този иск се предявява през време на брака, едногодишният срок по чл. 31 СК започва да тече от влизане в сила на съдебното решение по чл. 27, ал. 2 СК за прекратяване на съпружеската имуществена общност по исков ред поради важни причини. Следователно срокът за упражняване на правото по чл. 29, ал. 3 СК в полза на всеки един от бившите брачни партньори към момента на тяхната смърт ще е започнал да тече, а смъртта няма нито да спре, нито да прекъсне този преклузивен срок. Отта̀м насетне, ако приемането на наследството от страна на призованите наследници бъде осъществено след година, то по арг. от чл. 48 ЗН последните ще се счита, че са приели наследството и са станали наследници към момента на откриване на последното– тоест към момента на смъртта на наследодателя. Това обаче струва ми се, че не означава, че правилото на чл. 48 ЗН ще повлияе върху започналия да тече едногодишен срок по чл. 29 , ал. 3 СК. Това означава, че в голяма част от случаите, когато наследник приеме наследството след 1 година от неговото откриване, той няма да може да упражни правото по чл. 29, ал.3 СК, т.к то ще е спряло да съществува, а предявеният иск би бил недопустим поради изтичане на преклузивния срок предвиден в закона за неговото предявяване.
Други трудности при признаване наследимостта на правото по ал. 29, ал. 3СК произтичат от трудностите, които наследниците биха срещнали при доказване в рамките на исковия процес, че приносът на техния наследодател в придобиването значително надхвърля приноса на другия съпруг, ответник по иска. Законът изисква приносът на единия съпруг значително да надхвърля приноса на другия – чл. 29, ал. 3 СК.Това е така, защото в съдебна практика на ВКС постановена по приложението на чл. 28, ал. 3 СК от 1985 г. (отм.), възпроизведена в чл. 29, ал. 3 СК от 2009 г. /напр. решение № 215 от 23.06.2011 г. по гр. д. № 1014/2010 г. на II-ро г. о., решение № 237 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 931/2010 г. на I-во г. о., и др./, се приема, че ищецът, в случая наследниците, следва да докажат при условията на пълно и главно доказване приноса на своя наследодател, и то във всички изрично уредени от законодателя форми, като на никоя от тях не може да бъде даден приоритет за сметка на друга, тъй като законодателят е равнопоставил всички форми на принос[49]. Преценката се извършва конкретно, независимо от начина, по който всеки от съпрузите е съдействал за материалните придобивки на семейството. Значителността на приноса, която е основание за определяне на по-голям дял, следва да се отнася за всичките му проявни форми, и означава отклонение от обичайното, което да сочи на изключителност. Така, с т. 8 на Постановление № 5/1972 г. на Пленума на Върховния съд, което в съответстващите му части е приложимо и при действието на новия Семеен кодекс, е прието, че не е налице основание за определяне на по-голям дял от общото имущество по реда на чл. 14, ал. 4, изр. 2 СК от 1968 г. (отм.), когато и двамата съпрузи са изпълнявали задълженията си посредством взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно със своите възможности, имущество и доходи са осигурявали благополучието на семейството основанието за изменяне на установеното от закона равенство на дяловете трябва да се установи не само чрез съпоставяне трудовото възнаграждение на съпрузите, а като се държи сметка и за полагания от тях труд в домакинството на семейството, за отглеждането на децата от брака, за създадената спокойна обстановка на другия съпруг да се труди и твори и за всички други обстоятелства, които са от значение за приноса в придобиването на общите вещи и изграждане благополучието на семейството, за доказване на което наследниците едва ли ще разполагат с доказателства.
Автор: Ирина Богданова
[1] Така Цанкова, Ц., Завещанието в българското наследствено право. Наука и изкуство. С., 1985 г., с.33
[2] Правото, което всеки наследник придобива в момента на откриване на наследството и преди да е изявил воля за приемане или отказ, е правото на наследяване, т.е. възможността да придобие наследството, Вж. Станева, А. Право на наследяване. Държава и право, 1990, № 12, с. 23-28.
[3] Тасев, Хр., Българско наследствено право. Десето преработено и допълнено издание. Сиела, С., 2013 г. с. 20
[4] Така Тасев, Хр., Българско наследствено право. Десето преработено и допълнено издание. Сиела, С., 2013 г., с. 22, така и Венедиков, П. Система на българското наследствено право, второ прераб. Изд.София, 1945, с. 1
[5] Така изрично Петров, В., Приемане на наследство. Сиела, С., 2014 г.с 76
[6] За римския термин “ hereditas “ виж Андреев, М., Римско частно право. Пето преработено изд. Наука и изкуство, С., 1975 г., с. 421
[7] В този смисъл е изложеното от Марков, М., Въпроси на наследственото правоприемство „Собственост и право“, 2011 г., кн. 09 (цит. по ЕПИ-он лайн)
[8] Така изрично Цанкова, Ц с 30 Завещанието в българското наследствено право
[9] Още за особеностите на универсалното правоприемство като вид правоприемство виж. Петров, В. цит. съч., с. 241 – 252
[10] В този смисъл е и Решение № 268 от 29.09.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г. на Върховен касационен съд, постановено по реда на чл. 290 ГПК, а така и решение № 1490 от 30.12.2008 г. по гр.д. № 458/08 г. на ВКС, V г.о. и решение № 1152 от 14.11.2008 г. по гр.д. № 4066/07 г. на ВКС, V г.о, чието
[11] Чрез обявяването на завещанието от облагодетелстваното лице, то упражнява правата си. Обявяването на завещанието от друго лице не може да има такива правни последици, защото не изразява воля на бенефициера. Целта на производството по чл. 27, ал. 2 ЗН е да бъде обявено завещанието, което изисква документът, който го материализира, да бъде представен по делото и е недопустимо да се установява дали той е съществувал в предходен момент. Обявяването на саморъчното завещание няма за последица пораждане на неговото действие. То има само оповестително действие и с него се цели да се даде гласност на завещанието, както и възможност на облагодетелстваното лице да заяви волята си за приемане на наследството.Задължението на съда, сезиран с искане по чл. 27, ал. 2 ЗН се изчерпва с уведомяването и определянето на срок на лицето, посочено от молителя като пазител, да представи завещанието, след което то да бъде изпратено за обявяване. В този смисъл са мотивите ан решаващия състав обективирани в Определение № 167 от 17.03.2011 г. по т.д. № 723/2010 г. на Върховен касационен съд
[12] В този смисъл е и Определение № 167 от 17.03.2011 г. по т.д. № 723/2010 г. на Върховен касационен съд
[13] Подобно виждане, но по повод разпоредбата на чл. 113 ЗС е изказвано от Ставру, Ст. Въпроси на българското вещно право, С., 2010, с. 414-418.Според цитираният автор в чл. 113 ЗС е уреден специфичен способ за придобиване на вещни права върху недвижим имот, по силата на особено придобивно основание, в случаите в които вещно право се придобива последователно от две лиса от един и същ праводател, но само придобивното основание на лицето придобило второ в темпорално отношение бива вписано. С оглед на така изказаното се обосновава разбирането, че вторият приобретател не придобива по правоприемство, а по силата на фактически състав, уреден в чл. 113 ЗС. Неговите елементи според цитирания автор са следните: 1) да е придобил (да има годно правно основание) 2) от предишен собственик.
[14] Така изрично Решение № 153 от 14.12.2009 г. по т.д. № 116/2009 г. на Върховен касационен съд
[15] Според Балтов, Р. Даване на безналични акции вместо изпълнение, „Търговско и облигационно право“, 2015 г., кн. 06 ( цит. по ЕПИ он-лайн) когато предмет на договора са права по безналични финансови инструменти, за настъпване на прехвърлителното действие е необходима регистрация в Централния депозитар (чл. 127, ал. 1 ЗППЦК). В регистъра на Централния депозитар се записват имената на притежателите на безналичните финансови инструменти
[16] Така в РЕШЕНИЕ № 53 ОТ 29.04.2011 Г. ПО Т. Д. № 98/2011 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК се приема че конститутивно е само това вписване, което законът изрично е определил като такова, тоест от което се поражда и настъпва самото вписано обстоятелство.Пример за конститутивно действие на вписване е отказът от вещно право по чл. 100 ЗС, а така и вписването на ипотека в имотния регистър по арг. от чл. 166, ал. 1 ЗЗД. Друг пример за конститутивно действие на вписването е уреден в чл.140, ал.4 ТЗ по причина, че вписването се елемент от правопораждащия фактически състав – условие за настъпване на целената правна промяна.
[17] В тази връзка с Решение № 6 от 15.02.2010 г. на ОС – Ямбол по т. д. № 39/2009 г.( влязло в законна сила) е прието, че според чл. 127, ал.1 ЗППЦК, издаването и разпореждането с безналични ценни книжа има действие от регистрацията в Централния депозитар. Буквалното тълкуване на нормата е основание да се приеме,че без вписване (регистрация) в Централен депоздитар, съответното разпореждане е невалидно, то не поражда действие спрямо което и да е лице.
[18]Така изрично Хорозов, Г., Обретенова, М., Митева, Д., Коментар по ГПК – Изпълнително производство – Изпълнение на парични вземания – Глава четиридесет и пета – Изпълнение върху вземания на длъжника – чл. 507 – 518( цитирано по ЕПИ Он-лайн). Изказаното там виждане касае принудителното изпълнение върху безналични акции по реда на чл. 516 ГПК, с оглед на което не е разискван въпросът дали самото постановлението за възлагане прехвърля тези права или тяхното прехвърляне настъпва едва с вписването на прехвърлянето в ЦД.
[19] Така изрично Марков, М. Оповестително – защитно действие на вписването
(Противопоставимост на вписания акт по чл. 113 ЗС), „Собственост и право“, 2015 г., кн. 07
[20] Опит за изясняване действието на вписването на разпореждане с безналични акции чрез аналогия и сравнение с действието на джирото при наличните поименни акции също би бил неуспешен по причина, че прехвърлянето на акциите чрез джиро представлява правно действие, което е относимо единствено към транслативния ефект на вече сключен договор за прехвърляне на акциите Тоест, в този случай може да се отдели облигаторното действие на договора от действията по неговото изпълнение касаещи прехвърляне на правата по поименните акции, за каквото разделени когато говорим за едностранна сделка mortis causа не можем да говорим, освен разбира се в случаите на косвен завет. (за косвения завет виж. Русчев, Ив., Завет на чужда вещ, сп. „Собственост и право“, 2003, кн. № 2, с. 6. ), в който случай с приемане на завета последният ще произведе облигаторно действие, а едва с прехвърляне на собствеността върху веща – ще произведе и вещно действие. В този смисъл е и Решение № 222 от 16.01.2014 г. по търг. д. № 708/2012 г. на Върховен касационен съд
[21]В Решение № 6 от 15.02.2010 г. на ОС – Ямбол по т. д. № 39/2009 г., влязло в законна сила се приема, че само регистрацията в Централен депозитар замества обективирането на правата върху безналичната ценна книга в полза на съответния притежател, т.к регистрацията внася яснота и относно момента, в който е завършен фактическия състав на издаването или разпореждането с ценната книга. В цитираното решение е прието, че само регистрираните притежатели на безналични акции имат противопоставими на дружеството ответник права на акционери. В частност, решаващият състав е приел, че наследниците по закон придобиват правата върху безналичните акции не от момента на откриване, респ приемане на наследството, а от момента на регистрацията им като акционери в Централния депозитар
[22] Вж. в този смисъл Василев, Л., Българско вещно право. Ун. изд. „Св. Кл. Охридски”, С., 1995 г., с. 643 и сл.
[23] За съвместното притежаване на парва по акция виж още у Марков, М. Съвместно притежание на акции. – В: Пазар и право, 2005, № 12, с. 5.
[24] В постоянната практика на ВКС се приема за недопустимата съдебна делба на ценни книги, каквито са не само акциите, но и компенсаторните бонове. (Определение №94/09.3.2011г. по ч.гр.д.24/2011г. ВКС, Іг.о., Определение №775/27.7.2009г. по гр.д.531/2009г. ВКС, Іг.о., Определение №140/13.09.2004г. по ч.гр.д.82/2004г. ВКС)
[25] В този смисъл и Касабова К. Акции и способи за прехвърляне. С., 2002, с. 212.
[26] Така и Петров, В., Приемане на наследство. Сиела, С., 2014 г., с. 93.
[27] В разпоредбата на чл. 14, ал.2 ЗН се сочи, че давностният срок за получаване на дяловата вноска е 5 години, а за получаване на дивидента – 3 години, но не става ясно от кога тече този срок. Въпросът е от съществено практическо значение по причина, че между смъртта на член-кооператора и приемане на наследството по завещание може да е минал определен период от време, който може да надвишава и предвидения в закона давностен срок, ако приемем, че той тече от момента на смъртта на член кооператора. Съгласно чл. 14, ал. 2 ЗК правото за получаване на дяловата вноска се погасява с изтичане на петгодишен давностен срок. Това право възниква от момента на смъртта на член-кооператора, като имуществена последица от прекратяване на членственото му правоотношение. Към този момент, обаче, това право съществува в неопределено, висящо състояние. За настъпване на изискуемостта му по смисъла на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, то трябва да бъде определено. Определеността му настъпва с приемане от общото събрание на кооперацията на годишния финансов отчет /арг. от чл. 15, т. 5 ЗК/, което е приповторено и в нормата на чл. 14, ал. 1, първо предложение, но вече и като условие за изплащане на задължението на кооперацията.Втората предпоставка за изплащането на дяловата вноска – погасяването от бившите кооператори или неговите наследници на всички задължения към кооперацията, считам не се отразява на началото на погасителната давност за упражняване на правото за получаване на дяловата вноска.
[28] В този смисъл напр. РЕШЕНИЕ № 216 ОТ 30.07.2010 Г. ПО ГР. Д. № 263/2009 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС
[29] Така и Така изрично Станева, А. права Анна Станева – Наследяване на неимуществени права
сп. Съвременно право, Брой 2, 1995 г.с.22.
[30] В този смисъл решение №220/05.04.2005г.,постановено по гр.д.№814/2005г. по описа на ВКС,І ГО,както и постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №431/28.07.2010г. по гр.д.№177/2009г. на ВКС,ІV ГО.
[31] Впрочем От анализа на посочените правни норми е видно, че членственото правоотношение в Ж. не създава вещно право на кооператора, каквото е разяснението по т.1 от ППВС № 7/28.11.1973 г. на ВСНРБ
[32] Така изрично Станева, А. права Анна Станева – Наследяване на неимуществени права
сп. Съвременно право, Брой 2, 1995 г.с.22
[33] Решение № 590 от 18.IV.1984 г. по гр. д. № 2410/83 г., IV г. о.Съдебна практика на ВС на НРБ – гражданска колегия, 1984 г., С., Наука и изкуство, 1985 г.
[34] Вж. Тасев, Хр. “Българско наследствено право”. С., 2000, с. 22.
[35] Друг пример за права, които не преминават върху наследниците на починалия е правото на обезщетение за неимуществени вреди, т.к се касае до лично право и затова не се наследява.Ако приживе пострадалият е предявил иск за обезщетение на неимуществените вреди, процесът може да бъде продължен от неговите наследници. Ако обаче приживе такъв иск не е бил предявен, наследниците могат да претендират обезщетение само за собствените си болки и страдания, а не и за тези на непосредствено увредения. Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданскоправния спор със сила на пресъдено нещо. Процесуалната легитимация на страната обаче е условие да съществува правото на иск в полза на определено лице. След като правото на обезщетение за неимуществени вреди е лично право и не се наследява, наследникът не притежава процесуалната легитимация да предявява чужди право по исков.Същевременно, наследниците могат да встъпят и в някои неимуществени права на наследодателя, като правото на фирма на едноличен търговец, неимуществените авторски права, неимуществените членствени права на акционер.
[36] Още за наследяване на неимуществени права Анна Станева – Наследяване на неимуществени права
сп. Съвременно право, Брой 2, 1995 г.
[37] Не е съвсем немислима и хипотезата, в която наследниците на единия съпруг предявяват иск с правно основание чл. 29, ал. 3 СК срещу наследниците на другия съпруг, в случаите в които и двамата съпрузи са починали в рамките на 1 годишния преклузивен срок предвиден за упражняване на правото по чл. 29, ал.3 СК.
[38] Както отбелязва проф. Матеева правилото на чл. 29 СК е приложимо при законов режим на общност, като в тази връзка се акцентува върху обстоятелството, че ако при договорен режим е предвидено възникване на общи имущества и дяловете на съпрузите при развод са определени в договора, те не могат да се променят на предвидените в чл. 29 СК основания, въпреки препращащата норма на чл. 38, ал. 4 СК. – така изрично Матеева, Ек., Семейно право на Република България, ВСУ „Черноризец Храбър”, С., 2010 г. с. 285
[39]С Решение № 123 от 22.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 137/2014 г., II г. о., ГК, е прието , че искът по чл. 29, ал. 3 от сега действащия Семеен кодекс, не е насочен спрямо отделни имуществени права от съпружеската имуществена общност. Той има за предмет винаги цялото имущество, придобито по време на брака. Субективното потестативно право за по-голям дял е единно и неделимо, макар и съдържанието му (имуществото, до което се отнася) да е делимо. Съдът трябва да се произнесе по съществуването или не на субективното потестативно право за цялото имущество, независимо от стойността на вещите и правата, включени в него. От гледна точка приложението на разпоредбите на Глава VIII от ГПК се касае за неоценяем иск по смисъла на чл. 71, ал. 1, изр. 2 ГПК, при предявяването на който размерът на държавната такса се определя от съда в съответствие с чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс
[40]В теорията е изказвано и друго виждане -вж. Солаков, Б. “За имуществени отношения между съпрузите по време на брака”. “Социалистическо право”, 1968, № 5, с. 64. Според автора искът за определяне на по-голям дял може да се упражнява при всяко прекратяване на общността, включително и при смърт.
[41] Вън от така поставеният въпрос е хипотезата, в която, след прекратяване на СИО, съпруг е предявил иск с правно основание чл. 29, ал. 3СК, след което е починал. В тези случаи съпругът (или бившият съпруг) приживе ще е упражнил лично правото, предявявайки иск за определяне на по-голям дял, но е починал по времена висящото производство, в който случай наследници могат да встъпят в производството (чл. 230, ал. 1 ГПК), като те ще продължат процес, започнат приживе от техния наследодател.
[42] Ненова , Л. Семейно право. Нова редакция проф. М. Марков. С., 2009, книга първа, с. 345- 346
[43] Вж. Ненова Л. “Семейно право на РБ”. С, 1994, с. 216; вж. Станева, А. в Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В. “Коментар на новия Семеен кодекс”, С., 2009, с. 83; така и Комитова, Ж. “Недействителност на прекратяването на СИО съгласно чл. 615 ТЗ”. “Собственост и право”, 2008, № 8, с. 49; вж. и Радев, Хр. “За правото на наследяване при действието на СК”. “Социалистическо право”. 1969, № 5, с. 25;
[44] Марков, М. приема, че правото е наследимо – вж. “Семейно и наследствено право”. С., 2009, с. 89; вж. и Марков, М. в Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В. “Коментар на новия Семеен кодекс”. С., 2009, с. 206;
[45] Марков, М. В : Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В., Петров, В., Балевска, Е., Дечева, Б., Мичева, В., Семеен кодекс. Приложен коментар., ИК „Труд и право”, С., 2015 г.Прекратяване на брака, Бележка под линия № 50
[46] Така Марков, М. в Цанкова, Ц., Марков, М., Станева, А., Тодорова, В. “Коментар на новия Семеен кодекс”. С., 2009, с. 206, бел. под линия 56; вж. и Марков, М. “Семейно и наследствено право”. С., 2009, с. 90. Други автори Петкова, Цв., Правото на по-голям дял от съпружеската имуществена общност поради принос, Сиела, С., 2013 г. предлагат de lege ferenda СК да признае наследимостта на правото на по-голям дял само на наследниците със запазена част (низходящи и родители).
[47] Така, Ненова, Л., Вж. Ненова, Л. Семейно право на Република България. С., 1994, с. 171; Марков, М. Семейно и наследствено право. С., 2004, с. 31.
[48] Вж. Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношения. С., 1958, с. 523-524
[49] Въпреки отпадналото изискване за изключителност още в СК от 1985 г., преобладаващото разбиране в съдебната практика остава това, че на никоя от проявните форми на принос не бива да се дава приоритет и значителността на приноса като предпоставка за уважаване на иска се отнася за всичките му проявни форми и означава отклонение от обичайното, което да сочи на изключителност – така изрично Решение № 237 от 27.06.2011 г. по гр. д. № 9318/2010 г., І г.о. на ВКС. Тази идея е застъпена и в Решение № 215 от 2011 г. по гр. д. № 1014/2010 г., I г.о. на ВКС, в което се казва: „Съвместният принос може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството, като нито един от изброените в закона начини за принос на съпрузите при придобиване на имуществото по време на брака не е възприет от законодателя като имащ най-голямо или преимуществено значение. Следователно не може да се приеме, че приносът, изразяващ се във влагане на средства, е по-значим от приноса, изразяващ се в личен труд или в грижи за децата и работа в домакинството. Преценката винаги следва да се извършва конкретно чрез съпоставяне на приноса на двамата съпрузи, независимо от начина, по който всеки един от тях е съдействал за материалните придобивки на семейството“.