ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИСКАНИЯТА ЗА СМЕТКИ В ДЕЛБЕНОТО ПРОИЗВОДСТВО

Въведение

Разпоредбата на чл. 346 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) е извънредно лаконична: „В първото заседание след допускане на делбата сънаследниците могат да предявят искания за сметки помежду си, като посочат и доказателствата си.” Съгласно чл. 34, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС): „Разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот.” Затова, когато в чл. 346 ГПК се посочват сънаследниците, то следва да се имат предвид съделителите като цяло, независимо от юридическия факт, от който е възникнала съсобствеността между тях. Това положение е безспорно в съдебната практика и правната доктрина, но исканията за сметки между съделителите далеч не са въпрос, по който да цари пълно единодушие между лицата, упражняващи юридическа професия. Всъщност въпросите са множество. Повод да напиша настоящата статия ми даде дело за делба, по което съм процесуален представител.

От доверителя ми биват претендирани подобрения на съсобствения имот, които насрещната страна твърди, че била извършила, изразяващи се в ремонт на таваните на две от стаите и поставяне на паркет в същите стаи на обща стойност от 20 000 лева. Тези искания за сметки ме насочиха към изследването на проблема от гледна точка най-вече на защитата на правата на доверителя ми. В настоящата статия ще се постарая да дам отговори на някои питания, които могат да възникнат у всекиго, който по една или друга причина участва в делбеното производство. Разбира се, не претендирам за безспорност на изводите си, нито желая да ги налагам, на когото и да било, но се надявам да предизвикам дискусии по един като че ли пренебрегван, но значим въпрос за особеното производство, уредено в Глава двадесет и девета от ГПК. Структурата на изложението ми ще бъде следната: първо, ще разгледам същността на исканията за сметки от гледна точка на техния процесуалноправен характер; второ, ще се спра на предпоставките за уважаване на

тези искания и определянето на размера, в който следва да бъдат уважени, като ще изследвам разграничението между необходими и полезни разноски, съотношението между исканията за сметки и нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС, а също и недобре засегнатия въпрос за причиняването на непозволено увреждане от съсобственик при извършване на подобренията на общата вещ (а и не само); трето, ще завърша с кратко заключение.

Същност на исканията за сметки

За да си отговорим на въпросите, възникващи във връзка с исканията за сметки, следва да уточним обекта на изследването, а именно каква е правната същност на тези искания. Макар и уредбата в ГПК да е оскъдна, считам, че това са парично оценими искове, с които един или няколко съделители искат от делбения съд да осъди друг или други съделители да заплатят определена парична сума във връзка със съсобствената вещ. Това кратко определение ще бъде развито в следващите редове на тази точка от изложението.

На първо място, исканията за сметки са осъдителни искове, които показват някои особености в сравнение с исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. По-прецизно би било да се говори за ограничения, на които се подчиняват тези искания. Неспазването на тези ограничения би довело до недопустимост на исканията за сметки (осъдителните искове във втората фаза на делбеното производство). Исковете са именно осъдителни, тъй като целят ответникът (или ответниците, когато са насочени срещу няколко съделители) да бъде осъден да заплати определена сума непосредствено на ищеца (или ищците), т.е. изпълнителната сила, характерна за осъдителните решения, тук е необходима. Ищецът не търси единствено силата на пресъдено нещо, за да може да обоснове претенциите си в делбеното производство – за по-голям реален дял от съсобствената вещ (вещи) или за по-голямо парично уравнение. След като първата фаза на делбеното производство е приключила с решение, в което съдът се е произнесъл по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши тя, както и каква е частта на всеки съделител (чл. 344, ал. 1 ГПК), то във втората фаза онези съделители, които желаят разпределението на реалните части от съсобствеността или полученото от тях парично уравняване да се отклони (очевидно в тяхна полза) от признатото за установено в решението, с което е приключила първата фаза, могат да предявят исковете си (искания за сметки), за да бъде променено вече установеното съотношение. Тук не става дума за промяна на дяловете (квотите), установени с влязлото в сила решение на делбения съд, с което е приключила първата фаза. Касае се за допълнителни обстоятелства, които обуславят вземания на един или някои от съделителите спрямо друг или други от съделителите. Тези вземания следва да бъдат отчетени от съда във втората фаза, за да бъде извършено справедливо разпределение, с което всички претенции на съделителите, произтичащи от съсобствеността да бъдат разрешени в рамките на едно и също производство, т.е. да се ликвидира необходимостта от последващи съдебни процеси. Ясно можем да видим проявлението на принципа на процесуалната икономия, който е един от основните за българския граждански процес. Признатото за установено от съда по исканията за сметки ще предопредели диспозитива на крайния съдебен акт, с който приключва втората фаза на делбеното производство, т.е. решаването на въпросите по исканията за сметки се явява преюдициално по отношение на окончателния съдебен акт, с който приключва тази фаза. По исканията за сметки съдът се произнася с отделен диспозитив по аргумент от чл. 351 ГПК, който посочва, че съдът постановява решение по чл. 346 ГПК. Затова, ако съдът се произнесе по исканията за сметки в мотивите на съдебния си акт, но не и в диспозитива, то ищецът може да иска допълване на съдебното решение по чл. 250 ГПК.

На второ място, абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на исковете (исканията за сметки) е последните да са предявени в първото заседание след допускането на делбата (чл. 346 ГПК). Тези искания, предявени в първата фаза на делбеното производство са недопустими, тъй като все още не е установено със силата на пресъдено нещо между кои лица, за кои имоти и при какви дялове се допуска делбата. Нещо повече, все още изобщо не е допусната делбата на процесните движими и/ или недвижими вещи, за които се твърди, че са съсобствени. До влизането в сила на решението, с което приключва първата фаза, страните не могат да бъдат сигурни, че процесните вещи ще бъдат допуснати до делба, за да искат справедливо уравняване на дяловете си въз основа на допълнителни обстоятелства, които биха посочили в исканията си за сметки. Неправилна е практиката на някои съдилища да оставят без движение исканията за сметки, предявени в първата фаза на делбеното производство, за да се произнесат по тях във втората. Чл. 346 ГПК изрично закрепва момента, в който това искане трябва да бъде направено. Направеното по-рано искане за сметки (преди да приключи първата фаза на делбеното производство) не поражда правни последици и не може да се въвежда презумпция за по-късното му предявяване (първото заседание във втората фаза), каквато ГПК не съдържа. Ако датата на предявяване предхожда първото заседание след допускането на делбата, то съдът е длъжен да върне исковата молба, тъй като искът е недопустим. В случая даването на указания на ищеца е безсмислено, тъй като липсата на абсолютната процесуална предпоставка не е порок, който може да бъде саниран, а и тук не става въпрос за нередовност на исковата молба, а за недопустимост на иска.

На трето място, активната и пасивна легитимация на страните по тези искания за сметки е ясна – това могат да бъдат само страните, участвали в първата фаза на делбеното производство, които са обвързани от диспозитива на решението, с което тази фаза е приключила. Ако някой съсобственик не е участвал в първата фаза, то на основание чл. 34, ал. 2 ЗС („Разпоредбите за делба на наследство важат съответно и за делба на съсобствен имот.”) във връзка с чл. 75, ал. 2 от Закона за наследството (ЗН) („Когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна.”), той няма право да се конституира като страна във втората фаза и да предяви искане за сметки. Защитата на това лице е чрез предявяване на иск за установяване на нищожността на делбата. Както правилно се сочи в мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 2013 г. по т. д. № 3 по описа за 2013 г., ОСГК, ВКС: „Съгласно чл.75, ал. 2 от Закона за наследството когато делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е изцяло нищожна. Неучаствалите в делбата съсобственици разполагат с възможност, позовавайки се на нищожността на извършената без тяхно участие делба, да предявят нов иск за делба, посредством който да упражнят правото си да искат прекратяване на съсобствеността.” Разбира се, след като не са участвали в делбеното производство и формално не притежават качеството „страна в процеса”, неучаствалите съсобственици не могат да обжалват решенията на съда, постановени в това производство, поради което защитата им се осъществява с предявяването на иск. В случай че ищецът не притежава активна процесуална легитимация или искът не е насочен против лице, което е пасивно легитимирано да отговаря по него, то искът е недопустим.

На четвърто място, тези искове са парично оценими и са за парични вземания (сметки). Това означава, че ищецът (или ищците) може да твърди само съществуването на парично вземане, дължимо му от ответника (или ответниците), а ако вземането не е парично, то следва да получи парична оценка, за да представлява годен предмет на този иск. Ищецът не може да иска от ответника последният да му даде нещо или да извърши нещо. Исканията за сметки обслужват целите на делбеното производство и в частност никой от съсобствениците да не се обогати без основание за сметка на един или няколко от останалите. Но все пак основната цел е разделянето на съсобственото имущество по справедлив и законосъобразен начин, включително и чрез допълнително парично уравняване на дела на някой (или някои) от съсобствениците. Ако можеше да се иска даването на вещ или извършването на определено действие, то исканията за сметки биха напуснали предназначението на делбеното производство, в рамките на което и с оглед на което се правят, разглеждат и решават. Не бива да се забравя и че уравняването винаги се извършва в пари или в имущество от делбената маса (арг. от чл. 349 ГПК). Не може да се извърши уравняване с действия (както заместими, така и незаместими), нито с имущество, което не е част от делбената маса. Освен това самото съществително „сметки” предполага паричния характер на претендираното вземане. Искания за сметки, които не са за парична стойност, а за нещо друго, са недопустими, тъй като искът по чл. 346 ГПК е строго ограничен откъм предмет и е допустим само доколкото обслужва делбеното производство, от което е част. В противен случай този иск нито може, нито следва да се разглежда в делбеното производство. Искът е недопустим, исковата молба следва да бъде върната, а на ищеца да се даде указание, че може да предяви иска си по общия исков ред (на основание чл. 124, ал. 1 ГПК).

На пето място, освен че искът е ограничен откъм предмет – парични вземания, то и правоотношенията, от които могат да са възникнали процесните вземания, трябва да произтичат от съсобствеността или да бъдат тясно свързани с нея. Това означава, че претендираното парично вземане трябва да е дължимо от ответника на ищеца било за разходи, които последният е направил за имота, било като обезщетение за ползване на имота от ответника, който е лишил ищеца от такова, след писменото поискване на обезщетението (чл. 31, ал. 2 ЗС), когато то не е било изплатено, било поради друго обстоятелство (друг правопораждащ юридически факт), произтичащо от съсобствеността, което предполага възникване на вземане от ответника в полза на ищеца. Когато искането за сметки не почива на правопораждащ юридически факт, произтичащ от съсобствеността, то искът ще бъде недопустим и исковата молба следва да бъде върната с указание, че ищецът може да предяви иска си по общия исков ред (чл. 124, ал. 1 ГПК е правното основание на иска му). Това е обяснимо, тъй като искането за сметки е тясно свързано с делбеното производство и обслужва именно него – искът по чл. 346 ГПК не е напълно самостоятелен, той е, от една страна, преюдициален (по-скоро решението по него е) по отношение на правилното решаване на делото във втората фаза на делбеното производство, а, от друга страна, по отношение на него са въведени множество абсолютни процесуални предпоставки (както положителни, така и отрицателни), които са обусловени от характера на делбеното производство и решението в първата му фаза.

На шесто място, макар и в много отношения ограничен от процесуални предпоставки за допустимост, то искът по чл. 346 ГПК все пак си остава осъдителен парично оценим иск. Съгласно чл. 355 ГПК: „Страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им. По присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл. 78”. Искът по чл. 346 ГПК е именно такъв присъединен иск в делбеното производство, поради което разноските не се заплащат от страните съобразно стойността на дяловете им, а по общите правила на чл. 78 ГПК. Тук ще обърна внимание на оказването на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 1-3 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). Когато адвокат оказва такава помощ, то на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, той ще има право на адвокатско възнаграждение, когато насрещната страна бъде осъдена на разноски. Това правило важи и в случая, когато е предявено искане за сметки, тъй като, както вече бе посочено, този иск е присъединен, т.е. с него се цели постигането на резултат, който се отклонява от установеното в решението, с което е приключила първата фаза на делбеното производство, за да не се стигне до неоснователно обогатяване на един или повече съделители за сметка на друг или други съделители. Когато някой от съделителите е юридическо лице, представлявано от юрисконсулт, то когато му бъдат присъдени разноски, той (съделителят) ще има право на юрисконсултско възнаграждение. По отношение на искането за сметки и присъждането на разноски с решението по това искане приложение ще намери и чл. 248 ГПК като срокът, в който може да се направи искане за допълване или изменение на решението в частта за разноските, започва да тече съобразно правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 351 ГПК: „Решенията по чл. 346, 348, 349 и 350 подлежат на обжалване с обща жалба в срока за обжалване на най-късното решение.” Затова релевантен е срокът за обжалване на последното от изброените решения, а не този, който се изчислява от датата на постановяването на решението по иска по чл. 346 ГПК.

Относно основателността на иска

За да бъде извършена правилна преценка относно основателността на искането за сметки, следва да се има предвид, че то е допуснато в делбеното производство с една основна цел – да не се допусне неоснователно обогатяване в полза на един или няколко от съделителите за сметка на друг или други съделители (от процесуалноправна гледна точка се преследва и процесуална икономия, т.е. да не се водят множество съдебни дела между същите страни, когато исканията им произтичат от съсобствеността помежду им, и да не се постановяват противоречиви решения по тях). Това е и отправната точка при решаването на спора по същество. В тази точка от изложението ще се спра на въпросите, които считам, че решаващият съд трябва да разгледа, както и на последователността, в която следва да стори това, за да постанови правилно решение.

3.1. Необходими или полезни разноски

Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 3 ЗС: „Всеки съсобственик участвува в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си.” Това означава, че за всички необходими разноски по поддържането и запазването на съсобствената вещ, отговорност носят всички съсобственици. Определен е и размерът на тази отговорност. Що се отнася до ползите от вещта, то и те също принадлежат на всички съсобственици в същото съотношение. Тук чл. 31, ал. 2 ЗС не намира приложение, тъй като урежда специалния случай, при който един от съсобствениците ползва вещта лично, изключвайки ползването на останалите съсобственици. Само в този случай ползващият съсобственик ще дължи обезщетение за ползата, от която е лишил останалите, от деня на писменото поискване. Във всички останали случаи ползите от общата вещ принадлежат на всички съсобственици от момента на тяхното възникване. Така например, ако един от съсобствениците отдава под наем съсобствения имот, то всеки от съсобствениците ще има право на дял от наемната цена, съобразно своята част от собствеността върху вещта. При това вземането му ще стане изискуемо в момента, в който изискуемостта настъпи по силата на сключения договор за наем, а не от момента, в който писмено покани съсобственика, който е сключил този договор. В производството по исканията за сметки могат да бъдат предявени различни претенции, произтичащи от правилото, съдържащо се в чл. 30, ал. 3 ЗС. Всеки от съделителите може да иска от друг или други съделители, както да му заплатят тежестите (разноските), които е сторил за общата вещ, така и ползите, които те са получили от нея, но не са му били заплатени (т.е. трябва да се посочи паричната им стойност, която се претендира, както бе изяснено в предходната точка от изложението). Може също така да се претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, което не е било заплатено, но само от датата на писменото поискване. Тук правя и следното уточнение: вярно е, че писменото поискване може да бъде извършено и с исковата молба, с която започва производството за делба, но също така е вярно, че поискването не се предполага поради факта на подаването на такава молба, т.е. то трябва да е изрично формулирано от ищеца. В противен случай това писмено поискване ще бъде налице от момента, в който бъде обективирано, включително и когато бъде направено устно в съдебно заседание и отразено в протокола от последното (писмената форма ще бъде спазена), ако ответникът присъства в съдебното заседание. В тежест на ищеца по искането (иска) за сметки е да докаже, че писменото поискване като едностранна сделка е извършено и достигнало до знанието на съсобственика, от когото се претендира обезщетението. Що се отнася до правилото, съдържащо се в чл. 30, ал. 3 ЗС, отново в тежест на ищеца по иска по чл. 346 ГПК е да докаже, че разноските за общата вещ са били необходими за нейното поддържане и / или запазване, че са реално извършени от него, както и техния размер. В тежест на ответника по този иск е да докаже, че е извършил плащане на припадащата му се част. Когато ищецът претендира част от ползите от вещта, то той трябва да докаже, както че такива ползи действително са възникнали (сключен договор за наем и плащане от страна на наемателя по него например), така и техния общ размер, а в тежест на ответника е доказването на плащането на тези ползи на съсобственика-ищец. Решаващият съд е доста улеснен, когато се претендират само необходими разноски или ползи (дял от ползите) от общата вещ, тъй като обстоятелствата, за чието доказване трябва да следи, са по-малко, отколкото когато трябва да извършва преценка по отношение на полезните разноски (подобренията). При преценката относно дължимостта на направените подобрения съществуват още (поне) два елемента, които трябва да бъдат изследвани – волята на „подобрителя” и волята на останалите съсобственици.

Полезните разноски (подобренията) не са необходими за запазването или поддържането на общата вещ, а са такива разноски, които са сторени с оглед повишаването на цената ѝ или подобряване на качеството ѝ, което обективно е довело до такова повишаване на цената. Ако ищецът си е мислил, че извършва подобрения, влагайки средства в материали и труд, но като краен резултат стойността на вещта не се е повишила, нито качеството ѝ, то разноските не са били „полезни” и подобрения изобщо няма. Тъй като в настоящата статия се разглежда въпросът за исканията за сметки, то интересуват ни само хипотезите, в които общата вещ ще е повишила стойността си. Тук трябва да направим едно важно разграничение между хипотезите, в които ищецът по иска по чл. 346 ГПК е извършил разходите със съгласието или поне със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици и случаите, в които е действал въпреки тяхното изрично несъгласие. Когато такова съгласие (изрично или мълчаливо) е било налице, то на основание чл. 30, ал. 3 ЗС всеки от останалите съсобственици ще отговаря за сторените разноски съобразно дела си. Примерно, ако съсобствениците А, Б и В са се уговорили, че А ще постави на мястото на старата дървена дограма чисто нова немска алуминиева такава в съсобствения имот на обща стойност 10 000 лв. (десет хиляди лева), а в дялово отношение правото на собственост е разпределено както следва: 1/5 идеални части (ид. ч.) за А, 3/5 ид. ч. за Б и 1/5 ид. ч. за В, то Б ще дължи на А 6000 лв. (шест хиляди лева), а В ще дължи на А 2000 лв. (две хиляди лева). Обаче често между съсобствениците (или поне между някои от тях) съгласие липсва. Впрочем съгласието не се предполага, нито пък се презюмира знанието, а и двете трябва да се докажат от ищеца. Така например ако ищецът извърши подобрения в съсобствения имот, докато другия съсобственик е на море без последният да е бил уведомен за тях, няма да е налице знание и непротивопоставяне, а още по-малко съгласие. Поне не може да се приеме априорно, че такова е било налице към момента на извършване на разходите за подобрения. Изричното несъгласие пък следва да се докаже от ответника, който желае да се освободи от заплащането на тези разноски (или на част от тях), които ищецът претендира в производството по иска по чл. 346 ГПК (свидетелските показания са допустими). Релевантен при разглеждането на трите хипотези на волеизявление на ответника (изрично съгласие, непротивопоставяне при наличието на знание и изрично несъгласие) е институтът на воденето на чужда работа без натоварване.

Воденето на чужда работа без натоварване е уредено в чл. 60-62 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно чл. 60, ал. 1 ЗЗД: „Който предприеме управлението на работа, за която знае, че е чужда, без да е натоварен, длъжен е да се грижи за нея, докато заинтересуваният може да я поеме.” В ал. 3 на чл. 61 и в чл. 62 ЗЗД пък са уредени различните хипотези в зависимост от волеизявлението на доминуса (лицето, чиято работа бива управлявана) по отношение на извършваната от гестора (лицето, което я управлява) работа:

„чл. 61 (1) Ако работата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес, заинтересуваният е длъжен да изпълни задълженията, сключени от негово име, да обезщети управителя на работата за личните задължения, които той е поел, и да му върне необходимите и полезни разноски заедно с лихвите от деня на изразходването им.

(2) Ако работата е била предприета и в собствен интерес, заинтересуваният отговаря само до размера на обогатяването му.

(3) Ако някой е предприел чужда работа въпреки волята на заинтересувания, последният отговаря по правилата за неоснователното обогатяване.

Чл. 62. Ако заинтересуваният е одобрил управлението на работата, важат правилата за пълномощието.”

Основна предпоставка за прилагането на правилата, регламентиращи воденето на чужда работа без натоварване, е гесторът да е знаел, че работата е чужда, т.е. че не той, а някой друг съсобственик е трябвало да я извърши. Считам, че такова знание ще бъде налице и когато единият съсобственик е знаел, че работата е обща и че той е извършил своята част от нея, защото е длъжен, а е изпълнил частта от работата на останалите съсобственици в техен интерес, но съзнавайки, че е „чужда”, т.е. не е негова. Затова дори знанието на гестора, че част от работата е чужда, е достатъчно, за да бъде изпълнена тази предпоставка. Ако тази работа обаче е обща, тъй като касае общата (съсобствената) вещ, то при всяко положение ще намери приложение чл. 61, ал. 2 ЗЗД. Това означава, че когато съсобственикът извърши подобрения в съсобствения имот или на съсобствената движима вещ, той ще е сторил това и в собствен интерес, тъй като от (евентуално) повишената стойност на вещта ще черпи ползи и той самият. Останалите съсобственици няма да отговарят за припадащите им се части от разноските, когато те надхвърлят обогатяването, изразяващо се в повишената стойност на вещта след подобренията. Привеждам следния пример: А, Б и В са съсобственици на недвижим имот при следните идеални части от правото на собственост върху вещта – 1/5 ид. ч. за А, 2/5 ид. ч. за Б, 2/5 ид. ч. за В; А прави полезни разноски в размер на 1000 лв. за подмяна на вътрешното осветление с ново луксозно такова; в резултат на подмяната, стойността на общата вещ обаче се увеличава с 500 лв.; очевидно обогатяването на Б и В се изразява в увеличената стойност на вещта, а не в сторените от А разноски, които последният е извършил и в собствен интерес; Б и В ще дължат на А частта от увеличената стойност на имота съобразно своите идеални части от правото на собственост, т.е. всеки от тях – по 200 лв. Същевременно, ако обогатяването беше по-голямо от разноските (примерно разноските бяха 500 лв., а увеличената стойност на вещта – 1000 лв.), Б и В щяха да отговарят не за обогатяването си, а само за разноските, тъй като в противен случай гесторът би се обогатил неоснователно (всеки от тях щеше да дължи на А по 400 лв., а гесторът А щеше да е платил общо 500 лв., т.е. щеше да е спечелил 300 лв.). Ал. 3 на чл. 61 ЗЗД урежда разпределението в случаите, в които съсобствениците, чиято „чужда” работа е била извършена, се противопоставят на извършването ѝ. Противопоставянето може да е както предварително (включително и общо формулирано), така и по време на извършването на работата, а също и след узнаването за извършването ѝ, когато последното е приключило (примерът с доминуса, който е на море, докато гесторът извършва неговата работа). В този случай, заинтересованите отговарят само до по-малката стойност измежду сторените разноски и увеличената стойност (обогатяването). В горните два примера Б и В ще отговарят и в двата случая за по 200 лв. към А, тъй като това ще бъде по-малката стойност. Както правилно се посочва в мотивите към Решение № 228 от 13.12.2016 г. по гр. д. № 5571 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение: „Ако общите части са подобрени против волята на останалите съсобственици, отговорността на последните може да бъде търсена само по правилата на чл. 59 ЗЗД, които съвпадат с тези по чл. 61, ал. 2 ЗЗД.” В същия смисъл са и мотивите към Решение № 238 от 19.08.2013 г. по гр. д. № 1012 / 2012 г. на Върховен касационен съд: „Ако някой от съсобствениците подобри общата вещ, без съгласието на останалите съсобственици, съгласно чл. 61, ал. 2 ЗЗД той може да претендира от тях само съответната част от направените разноски до размера на обогатяването им и то ако работата е била предприета уместно.”

Ако обаче съсобственикът е извършил подобрения само върху реална част от имота, която само той ползва и у него е била формирана волята да извърши само „своя”, а не „чужда” работа, т.е. такава, от която да се ползва само той, институтът на водене на чужда работа без натоварване е неприложим. В този случай се поставя въпросът за наличието на неоснователно обогатяване, каквото исканията за сметки по чл. 346 ГПК целят да бъде избегнато.

Тъй като в случая ще сме изправени пред евентуално (защото такова може и да няма в крайна сметка, както ще стане дума по-долу) опосредено обогатяване, то очевидно чл. 55, ал. 1 ЗЗД няма да намери приложение, а ще се ориентираме към чл. 59 ЗЗД: „Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването.” В този случай ищецът трябва да докаже не само своето обедняване, но и обогатяването на ответника, включително и размера на тези две изменения в имущественото състояние на всекиго от тях. Ответникът по искането за сметки ще отговаря за по-малката сума измежду своя дял за сторените разноски (обедняването) и своя дял от увеличената стойност на вещта (обогатяването). Между обедняването и обогатяването трябва да съществува връзка, която не е необходимо да бъде причинно-следствена. Важен момент, на който някои състави не обръщат внимание е, че обогатяването трябва да е настъпило реално, т.е. съделителят-ответник да е получил в действителност облага, която не му се следва. Самото повишаване на стойността на недвижимия имот вследствие на подобренията не е достатъчно, за да се счете, че налице е обогатяване, докато част от повишената стойност не премине в патримониума на ответника. Този въпрос е изключително съществен и подценяването му води до несправедлив резултат. Цитирам мотивите към Решение № 14 от 7.I.1961 г. по гр. д. № 8595/60 г., I г. о., ВС, тъй като считам, че констатациите на Върховния съд, направени в тях са правилни и все още актуални: „Народният съд е приел, че щом като ответникът – насрещен ищец, е предприел управленчески действия по отношение на общата вещ и не се е съобразил с исканията на съсобственика си да не се извършва ремонтиране на колата и да се спре експлоатацията на същата, с това той сам е приел да отремонтира и работи с колата и не е могъл да извършва разходи и да ангажира отговорността на съсобственика си по силата на чл. 32 ЗС . Действително, съгласно чл. 32 ЗС общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците и съсобственикът, който има половината от вещта, може да се противопоставя на собственика, който притежава останалата половина, да върши ремонт на съсобствената вещ. Но щом като ремонтът бъде извършен, а с това вещта бъде запазена и подобрена и в резултат на това добие по-голяма стойност и противопоставилият се съсобственик получи при делбата по-голям реален дял или при публичната продан по-голям паричен дял, съсобственикът не се освобождава от задължението да заплати съответната част от подобренията /подч. мое В. Д./.” По аргумент от противното, когато съсобственик извърши подобрения върху реално обособена част от съсобствената вещ, която част се падне в негов дял при делбата, то другият съсобственик (или съсобственици) не се обогатява по никакъв начин от повишената стойност, макар и към момента на извършване на подобренията стойността на цялата, все още неразделена, вещ да се е повишила. Така например, когато се иска делба на съсобствен недвижим имот, ползването на който е било разпределено по съгласие между съсобствениците, и един от съсобствениците е направил подобрения върху частта, която ползва само той и впоследствие (в резултат на разпределението при делбата) придобие собствеността върху същата тази реално обособена част, то останалите съсобственици няма да са се обогатили от повишената стойност на някога общата вещ, поради което и няма да дължат заплащането на съответната част от подобренията. Същото се отнася и когато няколко вещи влизат в делбената маса. Ако някой от съделителите е подобрил някоя от вещите, която след това се падне в неговия дял, то останалите съделители няма да му дължат заплащане на извършените подобрения. Обратното би означавало извършилият подобренията да се обогати неоснователно за сметка на останалите съсобственици, тъй като ще му бъде възстановена част от разноските, които е сторил, а ползата от тях остава изцяло за него.

3.2. Волята на мнозинството по чл. 32, ал. 1 ЗС

Интересен въпрос се поставя по отношение на връзката между претендираните суми по исканията за сметки и правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 32, ал. 1 ЗС: „Общата вещ се използува и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ.” Всъщност тази разпоредба няма непосредствена връзка с исканията за сметки, тъй като регламентира ползването и управлението на съсобствената вещ, но не и дължимостта на разноските, следващи ползването и управлението на вещта, нито на ползите, които се извличат от нея. Без значение е дали мнозинството е взело решението за подобрения и след това търси заплащането на съответния дял от тях от малцинството или пък малцинството е извършило подобренията и предявява искането си за сметки против мнозинството. Важна е волята на всеки от съсобствениците, вида и размера на разноските, които са сторени, и на получените ползи от вещта, както и кой се ползва от тях. Дали решението за ползване и управление е взето законосъобразно или не, както и дали впоследствие е било нарушено, няма отношение към повишаването на стойността на вещта или извършването на разноски за нея. Защитата срещу нарушаването на такова решение за разпределяне на ползването е по чл. 109 ЗС (предявяване на негаторен иск), както правилно се посочва в мотивите към Решение № 171 от 12.10.2015 г. по гр. д. № 1231 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение: „Защитата срещу действия, нарушаващи постигнатото споразумение без оспорване на вещните права следва да се извърши чрез иск по чл. 109 ЗС за прекратяване на всяко неоснователно действие, което пречи на съсобственик да упражнява своето право, а при оспорване на вещните права следва да се извърши чрез искове за собственост.” Въпросът за разпределеното ползване на вещта има значение в производството по исканията за сметки, доколкото доказва осъществяването на фактическа власт от определен съсобственик върху реална част от съсобствената вещ и помага на съда да прецени дали извършените от съсобственика подобрения не ползват изцяло и единствено този съсобственик.

3.3. Връзка с непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД

Недостатъчно внимание се обръща в съдебната практика и на проблема с причиняването на вреди от един от съсобствениците на друг или други съсобственици във връзка с извършваните от първия подобрения. Когато един съсобственик увреди общата вещ, вследствие на което стойността ѝ намалее, а друг съсобственик (или съсобственици) я ремонтира, то последният (или последните) може да претендира платеното с искане за сметки, тъй като ще има едно ликвидно и изискуемо вземане срещу съсобственика-делинквент, тясно свързано със (макар и не произтичащо от) съсобствеността върху вещта. Това е добър пример за приложението на чл. 45, ал. 1 ЗЗД в производството по искания за сметки. И тук обаче е от значение дали ищецът е сторил разноски за възстановяване на общата вещ, защото ако такива реално не са били извършени, то искането за сметки ще бъде или недопустимо, ако не се и твърди да са били извършени, или неоснователно, ако не се докаже извършването им. От хипотезата на пряко увреждащо действие от страна на един или няколко от съсобствениците спрямо общата вещ, наложило извършването на разноски от друг или други от съсобствениците, трябва да се отграничава извършването на подобрения на общата вещ след извършването на деликт от „подобрителя”. Давам следния пример: А и Б са съсобственици на недвижим имот; разпределено е ползването на имота между двамата; А е обзавел целия имот преди да продаде идеална част от правото на собственост на Б (т.е. преди да възникне съсобствеността между двамата); Б решава да премахне плочките от кухнята, които А е сложил, както и паркета от една от стаите, за да постави ламинат и в двете стаи; А е против, но Б изпълнява плана си като разбива плочките и изхвърля паркета; в делбеното производство Б претендира стойността на подобренията, които е извършил (предявява искане за сметки по чл. 346 ГПК); А твърди, че Б е извършил непозволено увреждане и твърдяната от Б стойност на подобренията трябва да бъде намалена с размера на причинените вреди, изразяващи се в стойността на плочките и паркета. Възражението на А в производството по исканията за сметки на Б е частично основателно. В случая А е направил разноски за вещта (недвижимия имот), присъединявайки към нея движими вещи (плочки и паркет), които са били по такъв начин свързани с нея, че са били трайно прикрепени към нея. По този начин на основание чл. 110, ал. 1 ЗС, те са станали част от недвижимата вещ. С прехвърлянето на правото на собственост върху идеални части от недвижимата вещ, А е прехвърлил и идеалните части от правото на собственост върху тези движими вещи, които са били изгубили своята самостоятелност. Въпреки това, когато Б е отделил тези движими вещи, те отново са придобили самостоятелност. Върху тях вече е била възникнала съсобственост, произтичаща от съсобствеността върху общата недвижима вещ (към момента на възникване на съсобствеността, са били част от недвижимата вещ). С унищожаването на тези движими вещи Б е причинил вреди на А, в размер на стойността на идеалните части от правото на собственост върху тях или по-точно на стойността на вещите, съответстваща на идеалните части от правото на собственост на А върху тях. Противоправността в поведението на Б се корени в унищожаването на съсобствена вещ въпреки противопоставянето на другия съсобственик, с което е било накърнено правото на собственост на последния. Затова дължимата сума за извършените от Б подобрения следва да бъде намалена с причинените на А имуществени вреди вследствие на непозволеното увреждане, осъществено от Б.

Заключение

Исканията за сметки представляват парично оценими осъдителни искове, с които се претендира съществуването и присъждането на определено изискуемо парично вземане, произтичащо от или тясно свързано със съсобствеността, чието прекратяване е предмет на делбеното производство, и които целят да отстранят евентуалното неоснователно обогатяване на един или няколко съсобственици за сметка на друг или други съсобственици. По отношение на тези искове законодателят поставя допълнителни изисквания за наличието на абсолютни процесуални предпоставки, чиято липса води до недопустимост на исковете. За да извърши преценката относно основателността на исканията за сметки (след като вече е преценил, че са допустими), решаващият съд трябва да извърши последователно следните проверки: първо, дали се претендират необходими или полезни разноски, обезщетение за ползване на общата вещ само от един или няколко от съсобствениците, обезщетение за разноски, сторени за поправяне на вредите от непозволено увреждане, извършено от друг съсобственик (т.е. кой е юридическият факт, от който произтича претендираното вземане); второ, каква е била волята на ищеца (дали да извърши една изцяло „своя” работа или и частично „чужда” такава) и на ответника (изрично съгласие, изрично несъгласие, липса на противопоставяне, въпреки знанието, че се извършват подобрения); трето, дали ответникът изобщо се е обогатил реално или ползите от сторените от ищеца разноски са останали изцяло за последния; четвърто, дали ищецът е причинил и непозволено увреждане на ответника при извършването на подобренията. Не претендирам за безспорност на изводите си, а още по-малко за някаква тяхна задължителност, но ще се радвам, ако изложените по-горе размисли провокират такива и у читателите ми. Считам, че въпросите на делбеното производство са от съществено значение поради неговата относителна сложност и интересите, които това производство защитава.

Автор: Владислав Дацов