ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ

Част втора от разработка от 28.06.

Заповедта за незабавно изпълнение

В настоящата точка от изложението ще се спра на заповедта за незабавно изпълнение като изпълнително основание. Всъщност и при заповедта за изпълнение, и при тази за незабавно изпълнение (която е просто разновидност на първата) има много сходни черти, които ще разгледам накратко в следващите редове.

Заповедта за изпълнение е строго формален акт (чл. 412 ГПК) на районния съд (чл. 411, ал. 3 във връзка с ал. 1 ГПК), който се издава въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение (чл. 410, ал. 1 ГПК), като последното също е строго формален документ (чл. 425, ал. 1 ГПК). С подаването на заявлението за съда възниква задължението да провери дали е местно компетентен и ако установи, че не е – да изпрати делото на компетентния съд (чл. 411, ал. 1 ГПК). След като въпросът с компетентността е разрешен, съдът пристъпва към разглеждане на самото заявление за издаване на заповед за изпълнение и проверява дали са налице условията и дали липсват пречките, предвидени в чл. 411, ал. 2 ГПК. Ако положителните процесуални предпоставки са налице и няма отрицателни такива, то съдът ще издаде заповед за изпълнение. В тази фаза на заповедното производство, то протича като едностранно такова и е охранително. Няма насрещна страна, която да оспори издаването на заповедта, тъй като на насрещно задълженото, според твърдението на заявителя лице, препис от заявлението не се изпраща, то не подава отговор и не може да възрази срещу издаването на заповедта за изпълнение. Много сходно протича и производството по издаване на обезпечителна заповед, уредено в чл. 395 ГПК: „(1) В молбата за обезпечение се посочват обезпечителната мярка и цената на иска. На насрещната страна не се връчва препис от молбата. (2) Молбата се разрешава в закрито заседание в деня на подаването ѝ. (3) Въз основа на определението, с което молбата се уважава, съдът издава обезпечителна заповед. Когато е определена гаранция, съдът издава обезпечителната заповед след внасянето ѝ.” И при издаването на обезпечителна заповед, и при издаването на заповед за изпълнение, производството е едностранно, охранително, няма насрещна страна, а от съда се търси съдействие за упражняване на едно право, като в случая това е едно процесуално право, което се отнася до изпълнителния процес. Производството може да стане двустранно и спорно, ала чак след връчването на заповедта за изпълнение (или на обезпечителната заповед) на претендирания длъжник (или на ответника по обезпечителната заповед). След като е издадена заповедта за изпълнение, то тя следва да бъде доведена до знанието на посочения в нея длъжник, за да може той да изпълни задължението си, ако го признава. Съдът изпраща заповедта за изпълнение на длъжника, а последният разполага с двуседмичен срок от получаването ѝ, за да подаде възражение (чл. 414 ГПК). Ако длъжникът не подаде възражение в посочения преклузивен срок или го оттегли, счита се, че е признал вземането, правен спор не е възникнал и може да бъде издаден изпълнителен лист на кредитора, което обстоятелство се отбелязва върху самата заповед (чл. 416 ГПК). Ала длъжникът може и да подаде възражение. В този случай ще възникне правен спор, който трябва да бъде решен по съдебен ред. И именно в този случай, когато е налице възражение от страна на посочения в заповедта за изпълнение длъжник, се сблъскваме с голямата разлика между заповедта за изпълнение по чл. 410, ал. 1 ГПК и със заповедта за незабавно изпълнение по чл. 418, ал. 1 ГПК. Заповедта за незабавно изпълнение съдържа всички реквизити, които са налице и при заповедта за изпълнение, издава се при същите предпоставки, но освен това условията за издаването съдържат и допълнителни елементи, а изпълнителният лист се издава заедно с нея, а не след изтичането на двуседмичния срок, предвиден за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. И заповедта за изпълнение, и тази за незабавно изпълнение се издават, когато се претендира едно право, определено по вид в чл. 410, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК: за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд, т.е. когато не са налице основания родовата подсъдност за гледане на делото пред първа инстанция да е уредена в полза на окръжния съд съгласно разпоредбите на чл. 104 ГПК (примерно цената на иска трябва да е под 25 000 лв. освен ако се касае за вземания за издръжка, трудови възнаграждения и актове за начет); за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд. Иначе казано, претендираното право трябва да е притезателно, да се отнася до парична сума, заместими вещи или движима вещ, както и цената на вземането да е до 25000 лв. и да не съществува изрична разпоредба нито в ГПК, нито в друг закон (чл. 104, т. 7 ГПК препраща към закони, различни от ГПК, които уреждат родовата компетентност на окръжния съд като първоинстанционен), която да гласи, че родово компетентният първоинстанционен съд е окръжният. Това, което е различно в предпоставките за допускане на издаването на двата вида заповеди за изпълнение е основанието, от което произтича вземането. Само ако вземането произтича от някой от актовете и документите, предвидени изчерпателно в чл. 417 ГПК съдът може да допусне незабавното изпълнение. Впрочем по-правилно е да се говори не за „заповед за незабавно изпълнение”, а за заповед за изпълнение, по отношение на която е допуснато незабавно изпълнение, тъй като законодателят никъде не използва понятието „заповед за незабавно изпълнение”, а и такова се допуска с разпореждане на съда, което подлежи на обжалване по чл. 419 ГПК независимо от обжалването на самата заповед за изпълнение. Т.е. длъжникът може да не обжалва заповедта за изпълнение, а само разпореждането, с което се допуска незабавно изпълнение. Актовете и документите, въз основа на които може (но именно „може”, защото кредиторът въпреки наличието на такъв акт или документ, би могъл да предпочете и издаването само на заповед за изпълнение без да иска от съда да разпореди незабавно изпълнение) да бъде поискано и съответно разпоредено от съда незабавно изпълнение могат да се разделят на две основни групи – официални документи и частни документи. Всъщност тук разграничението за някои от документите е нееднозначно. Считам за безспорен характерът на официални документи на актовете по чл. 417, т. 1, т. 3, предл. 1, т. 6, предл. 2, т. 7 и т. 8 ГПК, поради следните причини: първо, издават се от лице, което при изготвянето им действа в качеството си на носител на публичната власт, т.е. упражнява публична функция, с която е натоварено по силата на нормативен акт; второ, това лице е извършило проверка на съдържанието на самото право и е удостоверило съществуването му, т.е. вече веднъж по отношение на вземането са проверени както съществуването и размера му, така също и принадлежността му към правната сфера на точно определено лице; трето, лицето, натоварено с публичната функция да провери и да удостовери това право, ангажира отговорността си, в случай че не изпълни задълженията си, като тази отговорност, освен имуществена, може да бъде и дисциплинарна, административно-наказателна и наказателна, като в повечето случаи лицето ще има и качеството длъжностно лице, поради което приложение ще намери изписаното в т. 3 от настоящото изложение по отношение на основанието за допускане на предварително изпълнение по чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК; четвърто, отново от качеството „длъжностно лице” ще следва и обстоятелството, че съществуват правила, които да гарантират безпристрастността и незаинтересоваността на лицето от извършваните от него и пред него действия (отново препращам към т. 3 от изложението за написаното по отношение на длъжностните лица при разглеждането на основанието по чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК). От всичко гореизложено може да се направи изводът, че изброените актове се ползват с по-голямо доверие, тъй като са издадени от компетентни лица, в кръга на служебните им задължения, при упражняване на публична функция, които носят завишена отговорност и по отношение на които се прилагат правила, целящи да гарантират тяхната независимост и безпристрастност, т.е. липсата им на конфликт на интереси. Ала може би най-важното по отношение на самите актове е, че тези лица отговарят за съдържанието на актовете, т.е. те са се запознали с него и утвърждават, че то е такова, каквото е и действителното положение. По отношение на останалите документи, изброени в чл. 417 ГПК няма никаква гаранция за съдържанието на документа, няма лице, което, упражнявайки публична функция, да го удостовери. Чл. 417, т. 2 ГПК гласи: „документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките”. В тази разпоредба се съдържат няколко документа, които могат да обективират вземането. Документите, които установяват вземанията на държавните учреждения и общините могат и да бъдат официални актове, но могат и да не бъдат такива в зависимост от това дали отговарят на горепосочените критерии за официалните документи. Същото се отнася до извлеченията от счетоводните книги на държавните учреждения и общините. Лицето, изготвило тези актове може да ги изготви и без да е натоварен с упражняването на публични функции, без отговорността му да е завишена, без професионалното му поведение да се регулира от разпоредби, които да гарантират неговата незаинтересованост, без да е осъществило и без да е длъжно да осъществи проверка на съдържанието на документа, в които случаи няма да е налице официален документ. Що се отнася до документите или извлеченията от счетоводните книги, с които се установяват вземания на банките, то те със сигурност не са официални документи, тъй като няма лице, упражняващо публична власт. Това са частни документи, изготвени от субект на частното право – търговец по правноорганизационната си форма. В чл. 417, т. 3 ГПК са посочени спогодби и договори с нотариална заверка на подписите. Тези документи са официални само в частта, с която нотариусът потвърждава, че именно тези лица, чиито подписи удостоверява, са се явили пред него и са ги положили. По отношение на останалото съдържание на тези спогодби и договори, а именно на съдържанието, с което се определя съществуването, размера и принадлежността на вземането, както и другите му особености, документите имат характера на частни такива, тъй като лицето, натоварено с публичната функция (нотариусът), не се ангажира с удостоверяването на тази част от представените му документи. Не би било много по-различно положението и при нотариалната заверка на съдържанието, тъй като с нея нотариусът би се ангажирал само с удостоверителното заявление, че представеният му текст и съдържащият се в документа, който ще бъде върнат на страните, е идентичен. Нотариусът не проверява верността на обективираните в съдържанието на документа обстоятелства. Той може да удостовери и подписите, и съдържанието на един договор, който обективира несъществуващо право. При това действията му ще са напълно правомерни, защото няма задължение да извършва проверка на съдържанието за разлика от сделките, които се извършват във формата на нотариален акт. Чл. 417, т. 4 и т. 5 ГПК посочват извлечения от регистъра на особените залози като подобно на нотариалните удостоверявания на подпис или съдържание и в този случай лицето, натоварено с упражняването на публична функция не удостоверява съдържанието на самото право или по-скоро че това съдържание отговаря на действително съществуващото положение между страните. Удостоверяването е формално – че съществува определен договор, че той е с определено съдържание, че е налице залог на обект, предвиден в Закона за особените залози, че кредиторът е преминал към изпълнение и т.н., но Централният депозитар не удостоверява нито съществуването на вземането, нито че съдържанието му отговаря на действителността. Вземането може да не съществува, може да не съществува в посочения обем, може да не е изискуемо, може да липсва съгласие между страните относно някой от модалитетите, ала Централният депозитар нито е длъжен, нито може да извърши проверка на самото вземане. Чл. 417, т. 6 ГПК визира два документа, въз основа на които може да се поиска издаването на заповед за изпълнение и допускането на незабавно такова: първият е писменият договор за залог по чл. 160 ЗЗД, който не отговаря на нито едно от изискванията за официален документ, каквито бяха установени по-горе в настоящата точка от изложението (поради което е частен документ); вторият е ипотечният акт по чл. 173, ал. 3 ЗЗД, който по формата си е нотариален акт, поради което за неговото съставяне се прилагат разпоредбите на чл. 578 и сл. ГПК като от особено значение е чл. 586, ал. 1 ГПК, тъй като нотариусът е длъжен да направи проверка относно собствеността и наличието на особените изисквания, ако такива са предвидени, за сделката. Нотариусът със своето удостоверително изявление всъщност удостоверява няколко обстоятелства: първо, че подписалите се лица са онези, които действително са се явили и чиито волеизявления са обективирани в нотариалния акт; второ, че те са запознати със съдържанието на акта и са съгласни с него (длъжен е да им го прочете и да ги запита дали са съгласни – чл. 579, ал. 1 ГПК), което означава, че са съгласни относно съдържанието на така изложеното в писмена форма в нотариалния акт вземане; трето, че служещият за обезпечение имот, действително принадлежи на длъжника. Иначе казано, нотариусът удостоверява волята на страните такава, каквато е записана в нотариалния акт, самоличността на участващите в нотариалното производство лица и правото на собственост върху имота, служещ за обезпечение, като тези удостоверявания извършва по натоварване от публичната власт, в изпълнение на публична функция при завишена отговорност (по ЗННД) и при наличието на гаранции за неговата незаинтересованост от нотариалното производство (чл. 575 ГПК). Тези обстоятелства обосновават извода, че ипотечният акт е официален документ. Безспорен е и характерът на документите, предвидени в чл. 417, т. 9 ГПК – те със сигурност са частни документи, тъй като не отговарят на нито едно от изискванията за официален документ. В тази точка законодателят е посочил както ценни книги на заповед, така и поименни ценни книги. Освен тези изрично предвидени документи, които обуславят правната възможност на претендиращото, че е кредитор, лице да поиска разпореждане за незабавно изпълнение наред с издадената заповед за изпълнение, то от самото това разпореждане следва и още една отлика от издаването само на заповедта. Когато е представен документ по чл. 417 ГПК и заявителят поиска допускането на незабавно изпълнение, заедно със заповедта и едновременно с нея се издава изпълнителен лист, което обстоятелство се отбелязва върху заповедта и върху представения документ (чл. 418 ГПК). Иначе казано, представянето на документ от предвидените в чл. 417 ГПК дава възможност на претендиращия, че е кредитор, да премине към принудително изпълнение още с издаването на заповедта за изпълнение. Какво обаче се случва с двуседмичния срок за възражение от посоченото като длъжник лице? В този срок, както и при издаването на заповед за изпълнение, по която незабавно такова не е допуснато, това лице може да възрази, ала при незабавното изпълнение възражението не спира изпълнението освен ако документът, въз основа на който е допуснато, е някой от предвидените в чл. 417, т. 9 ГПК – някоя от заповедните или поименни ценни книги, визирани в него (ако това е основанието, възражението е достатъчно, за да спре незабавното изпълнение). Ако основанието обаче е някой от документите, предвидени в чл. 417, т. 1-8 ГПК, за да спре изпълнението, длъжникът трябва да представи обезпечение за претендиращия, че е кредитор, по реда на чл. 180 и 181 ЗЗД (чл. 420, ал. 1 ГПК) или да подкрепи искането си за спиране с убедителни писмени доказателства (чл. 420, ал. 2 ГПК), ала във втория случай спирането е предоставено на преценката на съда. Спирането може да бъде и частично, съгласно разпоредбите на чл. 421 ГПК. Именно този въпрос ще бъде в центъра на изследването в следващите две точки на изложението: първо, дали с това законодателно решение по въпроса за спирането на изпълнението след направено възражение от лицето, сочено като длъжник, при допуснато незабавно такова, законодателят не нарушава общата логика на уредбата, залегнала в ГПК; второ, дали това законодателно решение е конституционосъобразно.

Извод: незабавното изпълнение в заповедното производство се допуска, когато вземането отговаря на общите изисквания за издаване на заповед за изпълнение, но като допълнително изискване, на което следва да отговаря, е обективирано и в някой от официалните или частните документи, изчерпателно изброени в чл. 417 ГПК. Незабавното изпълнение се допуска с разпореждане на районния съд, което подлежи на обжалване отделно от заповедта за изпълнение. Обжалването на разпореждането за незабавно изпълнение не спира изпълнението (чл. 419, ал. 3 ГПК), а възражението, подадено от длъжника в двуседмичния срок от връчването на заповедта за изпълнение спира изпълнението само ако вземането се основава на документ, предвиден в чл. 417, т. 9 ГПК. Ако вземането се основава на друг някой документ, предвиден в останалите точки на чл. 417 ГПК претендираният длъжник следва да представи надлежно обезпечение по чл. 180 и 181 ЗЗД, в който случай изпълнението задължително се спира, а ако не представи такова, но представи убедителни писмени доказателства, съдът по своя преценка може да спре изпълнението.

4.1. Противоречие със законодателната логика на ГПК

Както вече посочих, заповедта за изпълнение е актът, с който завършва едно охранително производство, при което насрещна страна няма или, иначе казано, длъжникът не е имал възможност да се защити. Когато е допуснато незабавно изпълнение наред със заповедта съдът издава и разпореждане за допускане на незабавното изпълнение, и изпълнителен лист въз основа на него, т.е. вече имаме повече от един акт. От момента на връчването на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист от съдебния изпълнител длъжникът разбира за производството срещу него и може да упражни правото си на защита, т.е. от този момент може да възникне евентуален спор (все още не съдебен докато претендиращият, че е кредитор, не подаде установителен иск в съда) с подаването на възражение от длъжника. При заповедта за изпълнение, по която незабавно такова не е допуснато, възражението спира изпълнението и на заявителя се дава едномесечен срок да предяви установителен иск за вземането си пред съда, а не стори ли това в този срок, заповедта за изпълнение се обезсилва. Възражението, когато е допуснато незабавно изпълнение, не спира изпълнението. Незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение се доближава до два други процесуални института: предварителното изпълнение на невлязло в сила съдебно решение и обезпечението на бъдещ иск. Някои от основанията за отправяне на искане и съответно постановяване на разпореждане, с което се допуска незабавно изпълнение, изброени в чл. 417 ГПК, са официални документи, като такива са предвидени и в чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК, за да бъде допуснато предварително изпълнение на невлязлото в сила решение. Но различията са много съществени. На първо място, при предварителното изпълнение вече правният спор е бил разгледан в рамките на едно контрадикторно производство, ответникът е имал възможността да се запознае с доводите на ищеца и да направи и обоснове възраженията си срещу тях. В заповедното производство посоченото за длъжник лице не е имало възможност да се защити, а научава за изпълнението след като последното вече е започнало (всъщност със започването му), т.е. спорът за материалното право се обективира със започването на изпълнението и единственото, което предпоставя евентуалната му основателност, е някой от документите по чл. 417 ГПК. Т.е. при предварителното изпълнение първо е съдебният контрол, а после е изпълнението, докато при заповедта за незабавно изпълнение редът е обърнат. На второ място, при предварителното изпълнение съдът не е длъжен до го допусне въпреки представения официален документ, а има възможността да прояви дискреционна преценка. При заповедта за незабавно изпълнение, той само проверява дали документът е редовен от външна страна и ако е, издава исканата заповед и изпълнителния лист. Съдът е обвързан от извода за редовност на документа и няма право на преценка. Следва да се има предвид и че някои от основанията, предвидени в чл. 417 ГПК дори не са официални документи. На трето място, съгласно чл. 242, ал. 3 ГПК съдът може да задължи ищеца да представи надлежно обезпечение при допускането на предварително изпълнение, за да се гарантира ответникът срещу евентуалните вреди от незаконосъобразното предварително изпълнение. От друга страна, за да се спре незабавното изпълнение трябва претендираният длъжник и евентуален бъдещ ответник да представи гаранция освен в случаите, когато документът, послужил като основание за допускане на незабавното изпълнение, е някоя от посочените в чл. 417, т. 9 ГПК ценни книги на заповед или поименни. С други думи, не стига, че не е имал възможност да се брани срещу претенцията на насрещната страна, но и трябва да представи гаранция, за да спре изпълнението, насочено срещу него. На четвърто място, за да допусне предварително изпълнение на съдебното решение, което не е влязло в законна сила, съдът може да направи преценка за значимостта на притезателното право за интересите на ищеца (чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК) или тази преценка вече да е направена от законодателя (алиментните вземания по чл. 242, ал. 1 ГПК). Това са основания за допускане на предварителното изпълнение, които зависят от характера на вземането и неговото значение за вероятния му носител. При заповедта за изпълнение, при която е допуснато незабавно такова, законодателят се абстрахира от значимостта на вземането. Нито той, нито съдът преценяват важността на претендираното вземане за заявителя. Вземането може да е за сто лева, заявителят може да е милионер, длъжникът може и пет лева да няма, ала ако вземането е обективирано в документ по чл. 417 ГПК, то заявителят-милионер ще получи изпълнителен лист и ще насочи принудителното си изпълнение срещу длъжника (на когото я се намери секвестируемо имущество, я не). Мога да обобщя разликите между предварителното изпълнение на невлязло в сила съдебно решение и незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение по следния начин: при предварителното изпълнение на преценката на съда е предоставено дали да допусне при това с или без обезпечение от страна на ищеца предварително изпълнение на едно съдебно решение, постановено при възможност ответникът да се защити, когато вземането произтича от официален документ; при незабавното изпълнение съдът е длъжен да го допусне, ако документът е редовен от външна страна, като не може да иска обезпечение от страна на претендиращия носител на вземането, което вземане не е проверено по съдебен ред, на твърдения длъжник не е предоставена възможност да се защити, а вземането може да произтича както от официален, така и от частен документ. Ако пък вземането произтича от частен документ, то при предварителното изпълнение съдът или законодателят преценяват дали следва да бъде допуснато според характера на вземането и неговата значимост, докато при незабавното изпълнение на заповедта за изпълнение характерът и значението на вземането са ирелевантни. И като добавим, че претендираният длъжник следва да представи надлежно обезпечение, за да спре незабавното изпълнение, то очевидна е липсата на каквато и да било защита на неговите права и законни интереси.

Другият правен институт, на който напомня допускането на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение е обезпечаването на бъдещ иск (чл. 390 ГПК). И в двата случая иск все още не е предявен, а следователно и претендираното право не е било проверено по съдебен ред. И в двата случая претендираният длъжник не участва в производството, т.е. то е охранително, защото чрез него се предоставя съдействие от съда за упражняване на едно процесуално право – на обезпечение, респективно на принудително изпълнение. И в двата случая непредявяването на иск (в заповедното производство само ако е налице възражение от страна на претендирания длъжник) от страна на претендиращото правото лице в определен срок води до обезсилване било на обезпечителната, било на изпълнителната заповед. Ала различията са съществени. На първо място, обезпечението на бъдещ иск може да се поиска от родово компетентния съд по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи като обезпечение, т.е. това може да бъде и окръжният съд. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение и за допускането на незабавно изпълнение винаги се подава до районния съд като обикновено местно компетентен ще бъде съдът по постоянния адрес или седалището на ответника. На второ място, при искането за издаване на обезпечителна заповед, т.е. за допускане на обезпечение по бъдещ иск, лицето, поискало обезпечението, е длъжно да предяви иск за вземането си в срок определен от съда, който не може да надхвърля един месец (чл. 390, ал. 3 ГПК), т.е. още с предявяването на искането си лицето знае, че ще трябва да предяви иск в определен срок. При заявлението за издаване на заповед за изпълнение и допускането на незабавно такова заявителят не знае дали ще му се наложи да предяви иск пред съд или не, тъй като това зависи от поведението на соченото като длъжник лице – ако последният възрази, то заявителят ще трябва да предяви установителен иск, но ако възражение не бъде направено, то и задължение за предявяване на иск не би възникнало. На трето място, при обезпечаването на бъдещ иск, подобно на предварителното изпълнение на невлязло в сила решение, съдът може да поиска от ищеца обезпечение, за да бъдат компенсирани евентуалните вреди, причинени на ответника от обезпечаването на бъдещия иск (чл. 391, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК). Както вече бе посочено, за да бъде издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, заявителят не представя гаранция, а такава следва да представи почти във всички случаи претендираният длъжник, за да спре изпълнението, когато възразява срещу него. На четвърто място, за да бъде допуснато обезпечаването на бъдещ иск, следва да е налице обезпечителна нужда, както е определена в чл. 391, ал. 1 ГПК: „за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението”. С други думи, преценката, както и при предварителното изпълнение е предоставена на дискрецията на съда, тъй като само той може да реши дали е налице обезпечителна нужда или не и съответно да допусне обезпечение на бъдещия иск. Освен това само наличието на обезпечителна нужда е недостатъчно. Изисква се и кумулативното съществуване на още една предпоставка, за да бъде издадена обезпечителна заповед – достатъчно писмени доказателства (които могат да бъдат както официални, така и частни документи) или надлежно обезпечение, макар че ако съдът прецени, че с оглед защита интересите на ответника обезпечението е необходимо, то той може да задължи ищеца да предостави такова независимо колко голяма е обезпечителната нужда на последния и колко са убедителни писмените му доказателства. При заявлението за издаване на заповед за изпълнение и допускането на незабавно такова съдът нищо не може да преценява освен редовността на писмения документ по чл. 417 ГПК, която, ако бъде установена, предпоставя задължението му да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Съдът не може да изследва въпроса за някаква нужда на заявителя от незабавно изпълнение, нито да поиска от него представяне на обезпечение или допълнителни писмени доказателства. Съгласно чл. 420, ал. 2 ГПК, ако претендираният длъжник представи убедителни писмени доказателства, съдът по своя преценка решава дали да спре или не принудителното изпълнение (ако е представено обезпечение, той преценка не може да прави, а е длъжен да постанови спиране). На пето място, наблюдава се известно сходство между разпоредбите на чл. 390, ал. 4 ГПК и чл. 420, ал. 1 ГПК, тъй като и двете изискват от лицето, спрямо което е насочено принудителното изпълнение, да представи гаранция, за да го спре. Ала разпоредбата на чл. 420, ал. 1 ГПК се отнася до един частен случай на принудително изпълнение, а именно на такова, което е допуснато въз основа на издадена заповед за изпълнение (това е изпълнителното основание). Чл. 390, ал. 4 ГПК урежда общия случай, т.е. всички останали случаи, в които изпълнителното основание е различно от заповедта за изпълнение. Тези изпълнителни основания обаче са актове на правораздаване, т.е. при тях компетентен орган се е произнесъл по предявен пред него правен спор. С други думи, в общия случай изпълнението е започнало въз основа на правораздавателен акт, т.е. такъв, издаден в резултат на контрадикторно производство, в което ответникът е имал възможност да се защити. В заповедното производство изпълнителното основание е резултат от охранително производство, в което претендираният длъжник изобщо не е имал възможност да участва. Логично е, че едно потвърдено от правораздавателен орган след разглеждането и решаването на правен спор право е в по-голяма степен вероятно, отколкото едностранно твърдяното и непроверено такова. Мога да обобщя разликите между обезпечението на бъдещ иск и допускането на предварително изпълнение на заповедта за изпълнение по следния начин: при искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск компетентният съд може да бъде както районният, така и окръжният в зависимост от вземането; лицето, поискало обезпечението, е длъжно да предяви иск за вземането си в определен от съда срок, който не може да надхвърля един месец; за това лице трябва да е налице обезпечителна нужда, която се преценява от съда, както и необходимостта да предостави обезпечение за бъдещия ответник като може да изиска такова дори искането за издаване на обезпечителна заповед да е подкрепено с убедителни писмени доказателства и да е налице обезпечителна нужда. При заявлението за допускане на незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение родово компетентен съд е районният; заявителят не е длъжен да предявява иск, освен ако постъпи възражение от соченото като длъжник лице; не се изисква да е налице каквато и да било нужда на заявителя; съдът не може да преценява и необходимостта да се представи обезпечение (все проблеми сходни с тези при допускането на предварително изпълнение) от заявителя, за да се гарантират интересите на твърдения длъжник срещу незаконосъобразно изпълнение; лицето, срещу което се насочва изпълнението, трябва да представи обезпечение, за да го спре (освен ако документът, въз основа на който е разпоредено незабавно изпълнение е някой от посочените в чл. 417, т. 9 ГПК), а ако представи само убедителни писмени доказателства, съдът може да прецени дали да постанови спиране. Очевидна е диспропорцията между обезпечителната заповед и изпълнителната, по която е допуснато незабавно изпълнение, тъй като при втората интересите на твърдения длъжник не намират никаква или почти никаква защита, не се изследва важността на претендираното право за заявителя и дали тя обосновава толкова сериозно вмешателство в правната сфера на длъжника без съдебен контрол по същество. Същевременно някои от документите, въз основа на които може да се допусне незабавно изпълнение са частни такива, т.е. за тях дори не може да се презюмира някаква материална доказателствена сила.

Извод: от всичко гореизложено стигам до заключението, че допускането на незабавно изпълнение на посочените формални основания с предвидените последици от него противоречи на законодателната логика на ГПК, тъй като: за разлика от сходни производства, уредени в кодекса, при незабавното изпълнение не лицето, което го е поискало, представя обезпечение, а това срещу което е насочено изпълнението, трябва да представи гаранция, за да го спре; при незабавното изпълнение характерът и значимостта на претендираното вземане са без значение и съдът не може да ги преценява (за разлика от обезпечителната нужда и необходимостта от допускане на предварително изпълнение); при незабавното изпълнение вземането не само, че не е проверено по съдебен ред, но може и да се основава на частен документ, който по правило не се ползва с материална доказателствена сила; при незабавното изпълнение интересите на претендирания длъжник изобщо не са гарантирани. С оглед на изписаното дотук, смятам, че решенията за отстраняване на тази законодателна непоследователност могат да бъдат следните: незабавното изпълнение да се допуска срещу представено надлежно обезпечение за посоченото от заявителя като длъжник лице; възражението да спира изпълнението, както при заповедта за изпълнение, по която не е допуснато незабавно такова; да се допуска незабавно изпълнение само когато от закъснялото изпълнение могат да последват трудно преодолими вреди за заявителя стига от допускането на това изпълнение да не произтекат такива за твърдения длъжник (основания сходни на предвидените в чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК с изключението по чл. 243, ал. 1 ГПК); комбинация от горните като такава има смисъл само при първото и третото предложения, т.е. и да е налице обективна нужда, и да е представено обезпечение (все пак вземането не е проверено по съдебен ред, а се допуска изпълнително производство по отношение на лице, за което само се твърди, че дължи).

4.2. Конституционосъобразност

Написаното в т. 3.2. от настоящото изложени в голяма степен се отнася и за заповедта за изпълнение, по която е допуснато незабавно такова. Затова на това място в изложението съвсем накратко ще обоснова противоконституционността на уредбата на незабавното изпълнение. Самото то не е противоконституционно, тъй като до допускането му правен спор няма, а и след това може да не възникне. Длъжникът може да признае вземането на кредитора си. Противоконституционността възниква с подаването на възражението на длъжника. Принципът на правовата държава бива нарушен, защото правата на длъжника не получават защита, а му се възлага едно задължение – да представи обезпечение, ако желае да ги предпази. Социалната държава пък е тази, която следи за съществуването и благоденствието на гражданите си, а в случая с незабавното изпълнение то се допуска без да има социално значима причина, а с него се засягат по най-кардинален начин правата и законните интереси на насрещната страна (от подаването на възражение вече имаме спор и страни), при това без последната да е обезпечена за вредите, които могат да ѝ бъдат причинени. За справедливост и сигурност на личността и дума не може да става като се има предвид, че интересите на едната страна са изцяло пожертвани в полза на тези на другата страна (претендирания кредитор) като няма еквивалентност във възможностите страните да бранят правата си или да ги упражняват. И отново повтарям, че диспропорцията не почива на никакви социално значими съображения, а съдийската преценка, която би могла да послужи като защита на правата на лицето, посочено като длъжник, е изключена (освен в случая, когато от последния се иска обезпечение, за да спре изпълнението, то съдът може да постанови спиране и при представянето на убедителни писмени доказателства, ала много често такива не съществуват). Налице е и противоречие с чл. 56, изр. 1 КРБ, тъй като законодателят предвижда механизъм, чрез който се накърняват правата и законните интереси на гражданите като им биват отнети способите за защита. Такъв способ е възражението при заповедното производство въз основа на заповед за изпълнение, тъй като това възражение има суспензивен ефект. Ала когато е допуснато незабавно изпълнение, този ефект не настъпва. Тогава се накърнява или имуществено право на посоченото за длъжник лице с негово съгласие, за да избегне по-големи вреди (трябва да представи обезпечение, т.е. временно да не може да ползва свое имуществено благо), или без негово съгласие (като резултат от самото изпълнение, насочено срещу имуществени права), или негови лични права (в по-редки случаи, при това като последица от засягането на имуществените права, тъй като българският изпълнителен процес не познава насочване на изпълнението срещу лични права освен може би изпълнението на задължение за предаване на дете).

Извод: уредбата на последиците от предявяването на възражение срещу заповедта за изпълнение, по която е допуснато незабавно такова, е противоконституционна поради противоречие с Преамбюла на КРБ и с чл. 56, изр. 1 от същата, поради което или следва да бъде обявена противоконституционността на съответните разпоредби на ГПК, в който случай може да възникне правен вакуум, или, което е препоръчително, да бъдат извършени законодателни изменения в смисъла, който бе очертан като възможни решения в края на предходната точка от изложението.

Заключение

В настоящата разработка бяха разгледани две изпълнителни основания, а именно невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища и заповедите за изпълнение, по които е допуснато незабавно такова. Чрез сравнение със сходни институти в ГПК и разсъждавайки върху последиците на тези основания, такива, каквито са уредени (последиците) понастоящем, стигнах до изводите, че противоречат на законодателната логика на процесуалния закон, а също така и че са противоконституционни. За невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд този извод важи с пълна сила, докато за заповедите за изпълнение, за които е допуснато предварително такова, това се отнася от момента, в който бъде подадено възражение от лицето, което се сочи от заявителя като длъжник. В изследването бяха засегнати и въпросите за евентуалното подобряване на нормативната уредба, а за други въпроси бе отделено по-скромно място, тъй като не са централна тема на статията. Така например може да се помисли върху актовете и документите, предвидени в чл. 417 ГПК – дали частните документи изобщо имат място сред тях, кои още официални документи могат да бъдат добавени, дали не следва да се проведе разграничение в правните последици от прилагането на официален и на частен документ, обективиращ вземането, към заявлението за издаване на заповед за изпълнение, придружено с искане за разпореждане на незабавно изпълнение и т.н. Разработката не претендира нито за изчерпателност, нито за безспорност на представените в нея изводи. Тя цели да провокира мисленето на читателите си, при това дори не единствено по централните теми, засегнати в нея, а и по страничните въпроси. Надявам се, че с този скромен труд съм постигнал посочената цел.

Автор: Владислав Дацов