ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИТЕ ОСНОВАНИЯ

Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми даде една друга моя предходна разработка, в която разсъждавах над въпросите за размера на обезпечението пред ВКС, което касационният жалбоподател следва да внесе, за да спре изпълнението на второинстанционното решение (осъдителното решение на въззивната инстанция), което съгласно разпоредбата на чл. 404, т. 1 ГПК се явява изпълнително основание[1]. В споменатата разработка стигнах до извода, че в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2014 г., постановено по тълкувателно дело № 6 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, върховното съдилище е стигнало до неправилен извод относно този размер. Все още смятам, че изводът на съда е неправилен, но ми се струва, че „от дърветата не видях гората”. Малко по малко възникна един по-общ въпрос за допустимостта изобщо на принудителното изпълнение на невлязло в сила съдебно решение и по специално осъдителното такова на въззивния съд. Оттам обхватът на научния ми интерес се пренесе и върху други изпълнителни основания, каквито са заповедите за незабавно изпълнение. Именно върху тези два акта ще се съсредоточи настоящата разработка – невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища и заповедите за незабавно изпълнение. За всяко от тези две изпълнителни основания ще бъдат разгледани следните подвъпроси: първо, вътрешната им непротиворечивост с други разпоредби на ГПК, т.е. дали и доколко законодателят следва една обща концептуална рамка по отношение на правните последици на процесуалните актове; второ, ще бъдат направени предложения за изменение на текущото законодателство с оглед неговото усъвършенстване; трето, конституционосъобразността на настоящата им уредба. Накрая разработката ще завърши с кратко заключение. Преди обаче да се впусна в разглеждането на двете основни за разработката теми, накратко ще се спра на въпроса за изпълнителните основания. За да улесня читателя във възприемането на изложението и с оглед значителния обем на последното, то ще бъде разделено на две части като в първата ще бъде разгледан по-общият въпрос за изпълнителните основания, следван от този за невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд, а във втората част – заповедта за изпълнение, по която е допуснато незабавно такова, както и заключението.

Част първа

Изпълнителните основания

Изпълнителните основания, които са изброени изчерпателно в чл. 404 ГПК, са актове, въз основа на които легитимираният субект може да поиска издаването на изпълнителен лист. Това е най-краткото определение на „изпълнително основание”, ала си струва да се разгледа това понятие малко по-подробно.

На първо място, изпълнителните основания винаги са писмени актове, т.е. писмената форма е задължителна и е форма за действителност на акта, което произтича от уредбата на всеки от тези актове. При това тук не става дума просто за писмена форма, а за строго определени от законодателя реквизити, които следва да присъстват в едно изпълнително основание, за да бъде издаден въз основа на него изпълнителен лист. Примерно чл. 236, ал. 1 ГПК изброява изчерпателно онези реквизити, които трябва да присъстват във всяко едно съдебно решение, заповедта за изпълнение пък има строго определено от законодателя с разпоредбите на чл. 412 ГПК съдържание, реквизитите на определение, постановено в закрито съдебно заседание, са изредени в чл. 254, ал. 2 ГПК, а ЗМТА посочва минимално необходимото съдържание на арбитражното решение в своя чл. 41. Затова може да се направи обоснованият извод, че изпълнителните основания по чл. 404 ГПК са строго формални актове. Тази тяхна същностна характеристика предопределя и формалната проверка, която извършва съдът по чл. 406, ал. 1 ГПК, за да прецени дали следва да издаде изпълнителен лист. Съдът проверява дали актът е редовен от външна страна, т.е. дали съдържа всички нормативно предвидени реквизити, а също така и дали вземането, обективирано в изпълнителното основание, подлежи на изпълнение, но този въпрос ще бъде засегнат в следващия абзац.

На второ място, изпълнителното основание винаги обективира едно притезателно право, защото само тази права могат да бъдат изпълнени или по-точно само изпълнението на тези права може да бъде поискано и принудително осъществено. Притезателни са онези права, чието осъществяване изисква определено поведение от насрещно задължен субект, като още от римското частно право условно това поведение се дели на задължението да се даде, да се направи или да не се прави нещо (dare, facere, non facere). Потестативните права пък не изискват насрещно поведение – напротив, тяхното упражняване става единствено с волеизявлението на носителя на правото било отправено непосредствено до лицето, спрямо което правото се упражнява (когато това може да се осъществи извънсъдебно), било до съда (когато законът предвижда реализирането на правото да става по съдебен ред), ала и в двата случая настъпва правна промяна в чужда (а не единствено на носителя на правото) правна сфера без да се взема предвид волята на лицето, спрямо което тя настъпва. То не е насрещно задължено лице, защото задължение за него не възниква, а правната промяна се случва. Неправилно е да се твърди, че за това лице възниквало задължението да търпи правната промяна, която се явява правна последица от упражненото потестативно право. Така изкуствено се доближават правните последици от упражняването на потестативното право до задължението за въздържане от действие, което е част от съдържанието на едно притезателно право. Но в съдържанието на потестативното право такова задължение не влиза. Неговото упражняване се изчерпва с настъпването на правната промяна. Всяко действие на лицето, в чиято правна сфера е настъпила промяната, след нейното настъпване ще бъде външно за нея, ще бъде извън правоотношението, породено от потестативното право. Най-често ще бъде действие на непозволено увреждане, което ще бъде нов юридически факт, който ще породи съвсем отделни правни последици – възникването на гражданска отговорност, а може и на административно-наказателна или на наказателна отговорност (примерно за самоуправство). На „изпълнение” подлежат само притезателните права, а когато говорим за потестативните, следва да използваме отглаголното съществително „упражняване”, защото има субект, който да упражни правото си, но не и насрещен такъв, който да изпълни каквото и да било. След това уточнение не би следвало да има съмнение, че изпълнителното основание трябва да обективира притезателно право. Но това не е достатъчно. Това притезателно право трябва да е изпълнимо изобщо, т.е. да няма обективна пречка да бъде изпълнено. Примерно дори в съдебното решение да е осъден длъжникът да предаде на кредитора си цвете от Луната, то това притезание ще бъде неизпълнимо изобщо и, разбира се, изпълнителен лист няма да бъде издаден. Но не само трябва да е обективно възможно изпълнението, а и конкретно в българската правна действителност то следва да може да бъде принудително изпълнено. Иначе казано, изпълнителното основание трябва да съдържа такова притезателно право, за чието принудително изпълнение да е предвиден и уреден процесуален способ (очевидно приложим в изпълнителното производство) в българското законодателство. Примерно за задължението да се предаде определена движима вещ (чл. 521 ГПК), недвижима вещ (чл. 522 ГПК), да се извърши определено заместимо (чл. 526 ГПК) или незаместимо (чл. 527, ал. 1 ГПК) действие, да не се извършва определено действие – задължение за бездействие (чл. 527, ал. 3 ГПК), да се заплати определена сума пари (Част пета „Изпълнително производство”, Дял втори „Изпълнение на парични вземания” от ГПК). Ако в законодателството не е предвиден способ, чрез който да се осъществи принудително изпълнение на притезателното право, то, макар и последното да се съдържа в изпълнителното основание, изпълнителен лист не следва да бъде издаден.

На трето място, изпълнителното основание се издава от компетентен орган, който не е задължително да е държавен орган – примерно арбитражите не са държавни органи, ала техните решения, съгласно чл. 404, ал. 1 ГПК са изпълнителни основания. От значение е, че органът е натоварен с осъществяването на публичната функция по правораздаване (а не правосъдие, тъй като не винаги въпросът за съществуването и притежаването на едно притезателно право се решава от съда – арбитражът е доказателство за противното). Всъщност дори не е необходимо да е налице правен спор, който този орган да е решил, тъй като заповедите за изпълнение се издават въз основа на заявление, подадено от заявителя, (претендиращ, че е) титуляр на правото, но ако длъжникът не възрази, то изобщо спор няма да е налице. В този смисъл при издаването на заповедта за изпълнение дейността на съда е юрисдикционна, т.е. съдът „казва какво е правото” въз основа на представените му доказателства и твърдението на заявителя. Към този момент спор няма и производството е по-скоро охранително, тъй като се търси съдействие от съда за упражняването на право, което не се оспорва. Ако обаче длъжникът възрази срещу заповедта за изпълнение, то вече ще бъде налице правен спор, който следва да се реши по съдебен ред (чл. 415, ал. 1 ГПК за ефекта от възражението), в който случай дейността на съда вече ще бъде правосъдна, защото ще „присъди” правото като се произнесе по въпроса кому принадлежи то (разбира се, и по въпроса за обема на това право). Т.е. към юрисдикционната дейност по произнасяне какво е правото ще се добави и тази по определянето на кого принадлежи то, като в охранителните производства този въпрос не се поставя, тъй като повече от един претендент за това право няма (липсват страни). Въпросът може да се постави и така: при охранителните производства съдът се произнася дали съществува правото и съществува ли то за търсещото съдействие лице, както и какви са правните последици от упражняването му; при исковите производства съдът се произнася освен по въпроса за съществуването на правото и за правните последици, също така и за принадлежността му към нечий патримониум. А при осъдителните решения освен че се произнася относно принадлежността на спорното право и неговия обем, съдът предписва едно поведение на лицето, за което от установеното правоотношение произтича задължение. Това не е някакво ново задължение – то си е съществувало и преди съдебното решение (с изключение на частта за разноските, която обаче има характер на определение), ала вече е скрепено и с механизма на принудителното изпълнение, ако длъжникът реши да не изпълни. Всъщност обикновено съдът се произнася относно съществуването или несъществуването на оспорено право, което е същото като определянето на носителя на правото, но разгледано от друг ъгъл. Примерно по спор за собственост между две лица, едното твърдящо като правно основание договор за продажба, а другото – изтичане на придобивна давност в своя полза. Съдът се произнася кое от лицата е титуляр на правото на собственост, от една страна, но същевременно и по отношение на всяко лице дали е носител на това право или не, респективно дали оспорването на насрещната страна е основателно или не. Ако пък лицата спорят за изпълнението на един договор, то и твърдените права ще са различни – едното твърди, че другото не е изпълнило точно, а другото твърди, че е изпълнило, а защо не и че договорът е нищожен, поради което не е дължало изпълнение. Лицата не претендират едно и също право. В този случай съдът ще се произнесе на чия страна е правото и кое лице е действало правомерно, същевременно санкционирайки другото лице. Казаното дотук цели да подчертае, че изпълнителното основание може да бъде издадено само от компетентен орган, който е овластен с нормативен акт (с ранга на закон – ГПК и ЗМТА) да изпълнява публичната функция по задължителен за адресатите на своите актове начин да постановява „какво гласи правото” без значение дали има или няма спор по този въпрос. Струва си да се отбележи, че извънсъдебни изпълнителни основания по сега действащия ГПК не съществуват, за разлика от предвидените в чл. 237, б. „в”-„л” от отменения ГПК (които са основания по чл. 417 от новия ГПК за допускане на незабавно изпълнение), с изключение на решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела, но арбитражните съдилища все пак следват една квазисъдебна процедура при разглеждането на образуваните пред тях дела. След като в новия ГПК бе въведено заповедното производство, отпадна и възможността да се издаде изпълнителен лист на основание на документ, който не е получил санкция от съда, който в случая на заповедното производство, както стана дума, не правораздава при издаването на заповедта за изпълнение (производството по издаването ѝ е охранително), а едва когато възникне спор с подаването на възражението на длъжника и образуването на дело по установителния иск на кредитора (т.е. на лицето, което твърди, че е кредитор). Затова положението, че изпълнителното основание се издава само от орган, на който държавата е предоставила публична власт да издава такива актове, въз основа на които съдът е длъжен да издаде изпълнителен лист (ако са редовни от външна страна и удостоверяват подлежащо на изпълнение право, разбира се), е принципно и не познава изключения.

На четвърто място, изпълнителното основание може както да се ползва със силата не пресъдено нещо, така и да не притежава такава. Влезлите в сила решения и определения на съда, съдебно-спогодителните протоколи, решенията и определенията на арбитражните съдилища и сключените пред тях спогодби по арбитражни дела (чл. 38, ал. 4 ЗМТА за арбитражните решения), слагат край на спора между страните по един окончателен начин. Вярно е, че актовете на арбитражните съдилища не се ползват със силата на пресъдено нещо, тъй като не са съдебни актове, а и черпят правната си сила от предхождащото арбитража споразумение между страните, ала тези актове имат сходни последици със съдебните актове, които са влезли в сила – неоттегляеми са, т.е. арбитражният съд не може да отмени собственото си решение и да постанови друго, както и съдът след като постанови решението си (чл. 246 ГПК); необжалваеми са, т.е. след постановяването си стават окончателни и не подлежат на съдебен контрол, както и съдебните актове, за които или срокът за обжалване е изтекъл без да са били обжалвани, или не подлежат изобщо на обжалване, или нередовностите по жалбата не са отстранени в указания срок и тя е била върната на жалбоподателя, или жалбоподателят е оттеглил жалбата си (чл. 262 и 264 ГПК); стават неотменяеми при изтичането на срока по чл. 48, ал. 1 ЗТА, като сходни разпоредби за сроковете се откриват и при съдебните решения – чл. 305 ГПК. В настоящата разработка обаче няма да се занимавам подробно с актовете на арбитражните съдилища, а с някои от актовете, които принадлежат към втората група изпълнителни основания – тези, които не са влезли в законна сила, тъй като е налице правен спор, който не е приключил с влязло в сила съдебно решение. Ще разгледам невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища (в тази част от изложението) и заповедите за незабавно изпълнение (във втората част от изложението), срещу които е постъпило възражение в двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК. Когато един правен спор е решен с окончателен съдебен акт, то се предполага, че претендираното материално право е получило дължимата защита, т.е. в пълен обем е получило защитата, която се предоставя от българското право за него, като това не означава нито че защитата е достатъчна, нито че е адекватна, нито че е действително получена, а само че са изчерпани механизмите на българското процесуално право и повече нищо не може да бъде сторено (поне не и правомерно). Ала когато няма влязъл в сила съдебен акт, т.е. спорът не е решен по един окончателен начин (като тук не влизат извънредните способи за отмяна на влезли в сила решения, тъй като те именно затова са извънредни, защото не са част от редовните, т.е. от обичайния ред, по който се разрешава един спор от съда със силата на пресъдено нещо, а се налагат когато трябва да бъде преодоляна силата на пресъдено нещо, тъй като актът е порочен поради някакво съществено, изключително и изрично предвидено от законодателя основание), то не можем да предполагаме, че е налице достатъчна яснота за това чие право следва да получи защита и кое лице трябва да бъде санкционирано с отричане на претендираното от него право. Не е изчерпан процесуалният ред, предвиден в българското право за защита на претендираното субективно правото, поради което и в двата случая (на невлязло в сила въззивно решение и на заповед за незабавно изпълнение) ще сме изправени пред едно предварително изпълнение, за чието начало се изисква издаването на изпълнителен лист. В следващите точки от изложението ще бъдат разгледани подробно тези две изпълнителни основания.

Невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища.

Чл. 404, ал. 1 ГПК не посочва, че изпълнително основание са невлезлите в сила осъдителни решения на въззивните съдилища, а визира само „осъдителните решения на въззивните съдилища”. Обстоятелството, че се касае именно за невлезли в сила такива се извежда по логичен път при сравнение с първото предложение на същата разпоредба, която посочва влезлите в сила решения на съда без да прави разлика кой съд, т.е. коя инстанция, ги е постановил. Затова ако осъдителното решение на въззивния съд е влязло в сила, ще бъде изпълнително основание по силата на чл. 404, ал. 1, предл. 1 ГПК, а не предл. 3. Това навежда на извода, че предл. 3 на чл. 404, ал. 1 ГПК има предвид само невлезлите в законна сила осъдителни решения на въззивните съдилища. От този извод обаче следва и друг – че допуснатото изпълнение е предварително, т.е. че предхожда влизането в сила на съдебния акт и решаването на правния спор с окончателен акт. Макар че няма пречка да се допусне предварително изпълнение на едно невлязло в сила съдебно решение, то в случая с невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд преценката за допустимостта на това предварително изпълнение е направена предварително от законодателя, с което не се оставя никаква възможност на съдията да реши дали такова изпълнение да бъде допуснато. Възникват няколко въпроса. Първо, дали отклонението от общите правила на предварителното изпълнение не противоречи на законодателната логика на ГПК. Второ, следва ли да бъде променена настоящата законодателна уредба и, в случай на положителен отговор, как. Трето, дали отклонението от правилата за предварителното изпълнение е конституционосъобразно. На тези въпроси ще се постарая да дам отговори в следващите редове.

3.1. Противоречие със законодателната логика на ГПК

Както вече посочих, изпълнението на невлезли в сила осъдителни решения на въззивния съд представлява предварително изпълнение. Само че въпросите на предварителното изпълнение са решени в чл. 242 и 243 на ГПК. В чл. 242, ал. 1 ГПК са посочени случаите, в които съдът задължително постановява предварително изпълнение на съдебното решение: когато присъжда издръжка, възнаграждение или обезщетение за работа. Това законодателно решение почива на разбирането, че тези средства имат алиментен характер, т.е. че лицето, на което се присъждат, разчита на тях за своята прехрана и физическо оцеляване, поради което е социално оправдано да се допусне изключение от правилото, че правният спор приключва с влизането в сила на съдебния акт, след който момент получилото защита право може да бъде правомерно упражнено. Но именно заради характера на тези права законодателят е допуснал изключение. Точно така и трябва да се схваща предварителното изпълнение – като изключение от общото правило, че спорът трябва да е решен, за да се упражни правото. Чл. 242, ал. 2 ГПК съдържа предпоставките, при наличието на които съдът може да допусне предварително изпълнение. Тези предпоставки също сочат към една ситуация, в която е оправдано отклонение от общото правило за изпълнение на влезли в сила съдебни актове. За разлика от алинея 1 на същия член, според разпоредбите на ал. 2 съдът не е длъжен да допусне предварително изпълнение. Тук характерът на правото не предполага толкова висока защита, тъй като не се отнася до физическото оцеляване на лицето, претендиращо правото. Ала все пак, макар че на съда е предоставена дискрецията да реши дали да допусне предварително изпълнение на невлязлото в сила свое решение, той не е неограничен в тази своя преценка, тъй като е необходимо при осъществяването ѝ да съобрази съществуването на посочените в т. 1-3 предпоставки, а именно: „1. присъжда вземане, основано на официален документ; 2. присъжда вземане, което е признато от ответника; 3. от закъснението на изпълнението може да последват значителни и непоправими вреди за ищеца или самото изпълнение би станало невъзможно, или значително би се затруднило.” В т. 1 вземането (а щом става дума за „вземане”, значи се има предвид „притезателно право”, т.е. решението със сигурност е с осъдителен диспозитив) се основава на официален документ, а последният се ползва с материална доказателствена сила (чл. 179, ал. 1 ГПК), която явно не е била оборена по надлежния процесуален ред. Официалните документи се ползват с по-голямо доверие от останалите документи, тъй като са издадени от длъжностни лица в кръга на служебните им задължения. Не че тези лица не правят грешки или не извършват противоправни действия, в резултат на които да могат да възникнат такива документи, ала логиката на законодателя, която стои зад това решение е следната: първо, длъжностните лица носят завишена отговорност в сравнение с останалите лица, при това както дисциплинарна (чл. 90, ал. 1 Закон за държавния служител (ЗДСл.) – има наказания, които не се отнасят до лицата, полагащи труд по трудово правоотношение; чл. 101, ал. 1 ЗДСл. установява неограничена имуществена отговорност на държавния служител както за действия и бездействия, извършени умишлено, така и за такива, извършени поради груба небрежност), така също и наказателна, тъй като в НК има множество състави, които съдържат като квалифициращ признак особеното качество на дееца „длъжностно лице” (примерно чл. 116, ал. 1, т. 2, чл. 148, ал. 1, т. 4 и др. НК), а също така има и състави, за чието осъществяване това качество е необходим елемент (т.е. необходими елементи са от основния състав)(примерно чл. 201, 219, 282-285 НК); второ, длъжностните лица изпълняват функции в полза на обществото и не се предполага някаква тяхна лична заинтересованост, поради което е въведено и предположението, че изготвените от тях официални удостоверителни документи ще отразяват реалното положение, защото не възниква конфликт между техните и интересите на лицата, които черпят права или за които възникват задължения от тези удостоверявания – за да се гарантира тази тяхна незаинтересованост от издаваните актове, се прилагат разпоредбите на Закона за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (ЗПУКИ). И именно защото съществуват нормативно установени правила за завишена отговорност на длъжностните лица при изпълнение на служебните им задължения и за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, на техните официални удостоверителни актове се гласува по-голямо доверие от законодателя. В т. 2 на чл. 242, ал. 2 ГПК пък са предвидени признати от ответника вземания. По същество това означава, че вече правен спор няма, тъй като становищата на ищеца и на ответника по отношение на предмета на делото съвпадат. Щом няма правен спор, то няма и защо да бъде предоставяна по-нататъшна закрила на едно право, което вече не се оспорва. Вярно е, че делото все още е висящо, тъй като ответникът може да обжалва решението, но към момента на постановяването на последното за съда спор не е налице, а той е длъжен да предостави защита и съдействие само когато е сезиран с правен спор или с молба за съдействие (чл. 2 ГПК), поради което вече защита и съдействие от него не се искат. Може да се каже, че с признанието на вземането от страна на ответника „правният мир е бил възстановен”. Това е и основанието на законодателя да предвиди в този случай възможност за съда да постанови предварително изпълнение, тъй като признанието, както вече посочих, прекратява спора и изчакването да изтече срока за обжалване обикновено би било лишено от смисъл, тъй като няма да има кой да обжалва, а същевременно интересите на ищеца често налагат по-скорошно изпълнение. Чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК вече не третира основанието, от което произтича вземането – официален документ или признание на последното, а последиците от недопускането на предварително изпълнение. Това са такива конкретни за всеки случай обстоятелства, които биха обезсмислили воденето на дело или биха затруднили изпълнението на окончателното решение, ако не се стигне до изпълнение преди влизането на окончателния съдебен акт в сила. Смисълът на тази разпоредба е да бъде защитено едно право, което е в голяма степен вероятно, но в процеса на неговото съдебно установяване до постановяване на окончателен съдебен акт, съществува опасност за правоимащото лице това право да изгуби своето значение –напълно (изпълнението на притезателното право става невъзможно) или частично (значително се затруднява), както и когато за вероятно правоимащото лице могат да последват значителни и непоправими вреди. Във всички хипотези, визирани в ал. 2, обаче съдът може да постанови предварително изпълнение и след като задължи ищеца да представи предварително надлежно обезпечение (чл. 242, ал. 3 ГПК). Това обезпечение служи, за да компенсира вредите, които могат да бъдат причинени на ответника от допускането на предварителното изпълнение. Чл. 243 ГПК пък посочва изключенията от изключението, т.е. определени случаи, в които предварителното изпълнение (изключението от общия принцип, че подлежат на изпълнение само влезлите в сила съдебни решения) е недопустимо дори да са налице предпоставките по чл. 242 ГПК. В ал. 1 на чл. 243 се съдържа разпоредба, много сходна по абстрактната си формулировка с тази на чл. 242, ал. 2, т. 3 ГПК. В този случай дискрецията на съда е най-голяма, тъй като за всеки конкретен случай следва да прецени дали с допускането на предварителното изпълнение дори и срещу обезпечение, което да компенсира евентуалните вреди на ответника от предварителното изпълнение, може да се причини на ответника непоправима вреда или вреда, която не подлежи на точна парична оценка. Ако такава опасност съществува, то предварителното изпълнение ще се явява недопустимо и съдът ще го откаже. По отношение на вземанията с алиментен характер, това изключение от изключението не важи и по тях, без значение какви вреди могат да бъдат причинени на ответника, предварителното изпълнение се постановява от съда служебно и задължително, съгласно чл. 242, ал. 1 ГПК. Чл. 243, ал. 2 ГПК пък силно напомня формалното основание на чл. 242, ал. 2, т. 1 ГПК, чиято разпоредба обвързваше допустимостта на предварителното изпълнение с качеството на документа на официален, а с това индиректно реферира и към качеството на издалия го субект на „длъжностно лице”. Чл. 243, ал. 2 ГПК обвързва недопустимостта на предварителното изпълнение с качеството на задължения субект: „ Срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения по чл. 5, ал. 1 от Закона за лечебните заведения не се допуска изпълнение на невлязло в сила решение.” Тук за разлика от държавните служители въпросът не опира до завишена отговорност и липса на заинтересованост, а до обстоятелството, че държавата винаги може да плати, както и бюджетните учреждения, поради което опасност от неизпълнение не съществува. Другият основен аргумент за недопустимостта на предварителното изпълнение срещу държавата, държавните учреждения и лечебните заведения е, че те изпълняват публични функции в интерес на цялото общество и не следва тези функции да бъдат неоснователно възпрепятствани за изпълнението на едно частно вземане. Всъщност по отношение на държавата, бюджетните учреждения и лечебните заведения се допуска изпълнение единствено въз основа на влязъл в сила съдебен акт (като изключим разглежданото в настоящата точка изпълнително основание), тъй като само с него ще се установи по безспорен начин наличието на едно вземане срещу тях. Съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 1 ГПК освен в случаите, касаещи алиментни вземания, длъжникът може да спре допуснатото предварително изпълнение с представянето на „обезпечение за взискателя съгласно чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите”. При това няма законова пречка съдът първо да е изискал от взискателя (бъдещия такъв, когато се образува изпълнителното дело) такова обезпечение, за да бъдат компенсирани евентуалните вреди на длъжника, ако се окаже, че вземането не съществува след като е било обжалвано пред по-горен съд решението на допусналия предварителното изпълнение такъв, а след това да е поискал и обезпечение от длъжника, за да компенсира взискателя. В този случай обаче представеното от взискателя обезпечение следва да му бъде върнато, защото няма основание за неговото задържане – до предварително изпълнение няма да се е стигнало, поради което и няма да настъпят за длъжника каквито и да било вреди, нуждаещи се от компенсиране. Съгласно чл. 245, ал. 2 ГПК предварителното изпълнение се спира, когато решението, по което е било допуснато, бъде отменено. И това е разбираемо, тъй като с отпадането на основанието (юридически факт), отпадат и правните последици, които то е породило.

От всичко изписано дотук може да се направят следните изводи: първо, алиментните вземания се ползват с особена закрила и по тях предварително изпълнение се допуска във всички случаи при това служебно; второ, за други вземания, които са в голяма степен вероятни поради основанието, на което възникват (официален документ или признание на ответника), както и за такива, които ако не бъдат изпълнени по-скоро, могат значително да бъдат затруднени или обезсмислени, законодателят допуска да бъде постановено предварително изпълнение, но това зависи от преценката на съда за конкретния случай, а и съдът отново по свое усмотрение може да допусне изпълнението на тези вземания под условие лицето, което го е поискало, да представи надлежно обезпечение; трето, освен за алиментните вземания, законодателят не допуска предварително изпълнение, когато то може да увреди по непоправим начин ответника, а също така не се допуска (дори за алиментни вземания) предварително изпълнение срещу някои лица на публичното право, които са изчерпателно изброени в чл. 243, ал. 2 ГПК.

Чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК обаче не прави никакво разграничение между осъдителните въззивни решения, които не са влезли в законна сила. При тях по презумпция е допустимо предварителното изпълнение. Това законодателно решение е меко казано нелепо. След като в чл. 242-245 ГПК законодателят строго е очертал рамките, в които е допустимо изключението от принципа, че се допуска изпълнение само на влязло в сила съдебно решение, то в чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК тези рамки вече не съществуват. Като че ли обстоятелството, че решението е на въззивната инстанция прави спорното право по-вероятно или по-значимо. Въззивното решение може да е също толкова неправилно, колкото и първоинстанционното, та дори и повече. Критериите за значимост на вземането (алиментните вземания, както и тези, чието незабавно изпълнение е гаранция за удовлетворяване на кредиторовия интерес), за основателност (презюмираната истинност на официалните документи или признанието на длъжника) вече не се прилагат. Освен това преценката на съда дали да допусне предварителното изпълнение или не, ръководейки се от обстоятелствата по делото, е изключена, както и правомощието му да го допусне под условие страната, която го иска, да представи обезпечение за компенсиране на евентуалните вреди от противозаконно изпълнение срещу длъжника, ако актът, въз основа на който се издава изпълнителният лист, бъде отменен. Също така, ограниченията пред предварителното изпълнение, защитаващи длъжника и предвидени в чл. 243, ал. 1 и ал. 2 ГПК, е спорно дали намират приложение по отношение на невлезлите в сила съдебни решения на въззивния съд, доколкото препращане към тези разпоредби в Глава тридесет и шеста „Издаване на изпълнителен лист” не се съдържа. Считам, че е налице отявлена законодателна непоследователност при формулирането на разпоредбите на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК и чл. 242-245 ГПК, защото: първо, едно изключение от правилото трябва винаги да бъде обосновано и изчерпателно определено, а в случая невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд на практика превръщат изключението в правило, т.е. на първа инстанция правилото е, че само влезлите в сила съдебни решения подлежат на изпълнение, а изключението е предварително изпълнение при наличието на строго определени предпоставки, а по отношение решението на въззивния съд правилото е, че винаги подлежи на изпълнение, независимо от характера на вземането и от преценката на съда, а само по изключение може да бъде спряно изпълнението му; второ, превръщането на изключението по отношение изпълнението на първоинстанционното решение в правило по отношение на изпълнението на въззивното води до различен правен режим на правосъдни актове в рамките на един цялостен съдебен процес (който протича пред различни инстанции, но от началото му с подаването на исковата молба до влизането в сила на окончателния съдебен акт, процесът е един и има една цел – да се даде защита-санкция със силата на пресъдено нещо на едно право), което от гледна точка на гражданския процес е абсурдно, тъй като нито може да се говори за правна сигурност, нито за равнопоставеност на страните в отделните стадии на процеса (ала тук не става дума за принципа на равнопоставеност като задължение на съда по чл. 9 ГПК, а за равенството на гражданите, което следва да се осигури от законодателната власт, тъй като съдът се подчинява само на закона, колкото и лош да е последният); трето, с допускането на предварително изпълнение на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд законодателят е отворил вратите за всякакви злоупотреби с право, включително и до такова увреждане на интересите на насрещната страна (длъжника), каквото не би могло да бъде осъществено, ако се прилагаше разпоредбата на чл. 243, ал. 1, изр. 1 ГПК – реално на длъжника може да бъде причинена непоправима вреда или вреда, която не подлежи на точна парична оценка, а непоправима е тази вреда, която паричното обезщетение не е в състояние да компенсира (примерно смърт, загуба на крайници, органи, лишаване от жилище, трайна неработоспособност и т.н.). А длъжникът може и да не разполага със средствата за спиране на изпълнението. Чл. 432, т. 1 ГПК гласи, че: „Изпълнителното производство се спира: 1. от съда в случаите по чл. 245, ал. 1 и 2, чл. 309, ал. 1, чл. 397, ал. 1, т. 3, чл. 438 и 524”, т.е. срещу надлежно обезпечение. Настоящата уредба на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК лишава вероятния длъжник от защитата, която уредбата на допускането на предварителното изпълнение, съдържаща се в чл. 242-245 ГПК, му дава. Без значение какво е вземането, срещу осъдения, макар и с невлязло в сила решение, ще бъде допуснато изпълнение, дори и то съществено да накърнява интересите му. Например, ако длъжникът няма средства, за да спре изпълнението (беден е), предоставяйки ги като обезпечение, взискателят ще се сдобие с изпълнителен лист, може да насочи принудителното изпълнение срещу жилището на длъжника (ипотекарен кредитор е взискателят за настоящия пример, за да отпадне несеквестируемостта на единственото жилище), да го изнесе на публична продан, последното да бъде продадено, а след това разрушено (за да се построи на негово място мол), като междувременно, за да се доудовлетвори, взискателят е поискал налагането на запор върху вземанията на длъжника към банката (т.е. върху банковата му сметка), а длъжникът поради една или друга причина няма доходи. Дори и някак да си стъпи на краката този длъжник, то на него ще са му причинени болки и страдания от всички неудобства и притеснения, създадени от взискателя. Длъжникът ще бъде затруднен (дори чисто психологически) да продължи с производство и пред ВКС. И всичко това му се случва в рамките на един висящ процес, в който спорното право дори не се знае кому принадлежи. Нека доразвием примера обаче. Тъй като взискателят се е сдобил с изпълнителен лист и не е длъжен да представи гаранция, въпреки че относно упражняваното от него право се води съдебен спор, то той може да увреди другата страна, след което да се окаже, че когато с окончателния си акт съдът е присъдил спорното право на т.нар. до този момент „длъжник”, недобросъвестният взискател не може да обезщети оногова, комуто е причинил вредите. Ето как изключването на съдебната преценка дали да се допусне предварително изпълнение с оглед конкретния случай, както и правомощието на съда да поиска представянето на гаранция от страна на взискателя, за да бъде допуснато предварително изпълнение, може да доведе до изключително увреждащ и несправедлив резултат. Този пример е максимално опростен, а и могат да бъдат дадени много такива.

Извод: въз основа на гореизложеното считам, че разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК противоречи на законодателната логиката на ГПК, а приложението ѝ може да доведе до несправедлив и социално неоправдан резултат. Предварителното изпълнение следва да се допуска при еднакви условия и ред във всички фази (т.е. по отношение на актовете и на първата, и на въззивната инстанции), на които се разделя единния граждански процес, тъй като е изключение от общото правило, че на изпълнение подлежат влезлите в сила съдебни актове. С допускането на предварително изпълнение на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивната инстанция може да се обезсмисли целият съдебен процес и да се предреши изходът му във вреда на правоимащото лице. Ето защо, мотивиран от подробно изложените в настоящата точка от изложението аргументи, считам, че разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК следва да бъде отменена. С отмяната ѝ по отношение на невлезлите в сила осъдителни решения на въззивната инстанция ще намери приложение препращащата норма на чл. 273 ГПК, т.е. ще се прилагат разпоредбите на чл. 242-245 ГПК и законодателната непоследователност, за която стана дума, ще бъде преодоляна. С отмяната на чл. 404, ал. 1, т. 3 ГПК отпада и необходимостта от чл. 282 ГПК, поради което същият следва също да бъде отменен.

3.2. Конституционосъобразност

Въпросът, който ще бъде разгледан в настоящата точка от изложението, не е дали предварителното изпълнение е конституционосъобразно само по себе си, а дали е такова конкретно в случая с невлезлите в сила осъдителни решения на въззивния съд.

Съгласно Преамбюла на Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ) Република България е правова и социална държава, прогласява се вярност към общочовешката ценност „справедливост”, а сигурността на личността е възведена във върховен принцип. За да бъде една държава правова обаче не е достатъчно да има просто някаква нормативна уредба, защото върховенството на закона може да се отнася до задължителността на правните норми, но не и до тяхната социална оправданост. От римското право ни е известна максимата „Лош закон, но закон”, ала тази максима в една социална и правова държава няма място. Правовата държава е тази, в която законите почиват на основните принципи на правната система, повечето от които са закрепени на конституционно ниво. Закон, който противоречи на основен принцип, не просто е лош закон, а е противоконституционен и следва да бъде отменен от Народното събрание. Разграничението между правова държава, социална държава, справедлива държава и такава, която гарантира сигурността на личността, не е лесно, тъй като всички тези понятия са взаимно свързани и взаимнообуславящи се. Правовата държава гарантира правата на гражданите си, тя ги защитава. Социалната държава отчита специфичните особености на всеки конкретен случай и прави така, че нито един член на обществото да не бъде отхвърлен от него, т.е. тя се грижи за уязвимите си и слаби членове. Справедливостта се изразява в поддържането на чувството за съразмерност и еквивалентност в отношенията между физическите лица, юридическите лица и държавата. Сигурността на личността се постига като на лицето бъдат дадени гаранции, че икономическите, социалните и останалите му интереси ще получат защита, когато бъдат застрашени или накърнени, както и че ще му бъде предоставена възможност да осъществи правата си без да се опасява, че произволно и волунтаристично друг субект (на частното или публичното право) ще осуети това упражняване. Разбира се, зад тези принципи стои много по-богато съдържание, но настоящата разработка няма за цел да се занимава с подробното им изследване, а само да синтезира най-важните им особености. Допускането на предварително изпълнение на невлязло в сила съдебно решение е допустимо, когато се преследват очертаните в преамбюла на КРБ цели. По отношение на алиментните вземания – това е характерът на държавата като социална, тъй като с тях се осигурява съществуването на индивида. Социалният характер и принципът на сигурността на индивида пък намират приложение при законодателното решение съдът да може да допусне предварително изпълнение, когато забавянето на изпълнението може да доведе до неговата последваща неосъществимост изцяло или отчасти. Необходимостта от обезпечение, което съдът може да поиска като условие за допускането на предварително изпълнение е израз на принципа на сигурността (този път на длъжника по изпълнението), на справедливостта (взискателят получава възможност да упражни претендирано право, а длъжникът – гаранция, че ако правото не съществува ще бъде обезщетен), на правовата държава, защото се гарантират правата и законните интереси и на двете страни. Същевременно недопустимостта на предварителното изпълнение по отношение на държавата и бюджетните учреждения не е израз на някаква ненужна привилегия, а произтича от характера им на лица, които осъществяват публични функции в полза на цялото общество, т.е. отговарят за осъществяването на целите на правовата и социалната държава. Принципите на сигурността и справедливостта, както и характерът на държавата като социална и правова се наблюдават и в забраната да се допуска предварително изпълнение срещу претендирания длъжник, когато това може да му причини непоправима вреда или вреда, която не подлежи на парична оценка. С оглед гореизложеното считам, че предварителното изпълнение, както е уредено в чл. 242-245 ГПК, е конституционосъобразно, тъй като е предвидено като изключение от общия принцип, че на принудително изпълнение подлежат само влезлите в сила съдебни актове, и всяко от изключенията преследва защитата на ценност, която е от най-висок ранг – конституционен. Това обаче не може да се каже за предварителното изпълнение, което се допуска по чл. 404, ал.1, предл. 3 ГПК. В тази разпоредба не се съдържат никакви критерии за допустимост на предварителното изпълнение, не се обслужват целите на правовата държава, тъй като правото все още не е установено по безспорен начин, тъй като производството все още не е приключило с влязъл в сила съдебен акт; не се преследват и целите на социалната държава, защото законодателят в този случай не се интересува нито от това какви вреди могат да бъдат причинени на лицето, срещу което се допуска предварителното изпълнение, нито дали те ще могат да бъдат обезщетени; за справедливост и дума не може да става, тъй като интересите на едната страна по правния спор намират защита, която може и да не се дължи, а тези на другата страна биват изцяло пожертвани, което пък ни насочва и към въпроса за сигурността на личността като очевидно такава липсва по отношение на претендирания длъжник щом неговите права и законни интереси могат без каквото и да било основание да станат обект на посегателство. Именно тази липса на критерии и формалният такъв, че решението е на въззивния съд, от който не произтича нито социална оправданост, нито презюмирана справедливост, а със сигурност не и сигурност за личността, налага извода за противоконституционност на разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК поради противоречие с основните принципи, прогласени в Преамбюла на КРБ и разгледани в настоящата точка от изложението.

Противоречие се наблюдава и с чл. 56, изр. 1 КРБ, съгласно което: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси.” Защитата обаче става илюзорна, когато по време на нейното предоставяне необосновано бъде допуснато предварително изпълнение на съдебно решение. В гражданския процес и по-специално в исковото производство всяка от страните упражнява правото си на иск, т.е. търси от съда защита и съдействие за свое претендирано право (примерно ищецът – на правото си да получи плащане, а ответникът – на правото си да откаже плащане). До постановяването на окончателен съдебен акт, който влиза в законна сила и се ползва със силата на пресъдено нещо, в правната действителност съществува неяснота относно съществуването на правото или поне относно неговата принадлежност. Изпълнението на едно притезателно право е най-силната защита, която то може да получи, но за целта трябва да бъде признато за съществуващо или по други съображения (за които стана дума по-горе) по изключение да се допусне изпълнение дори ако не е сигурно съществуването му. Затова осъществяването по принудителен ред на претендирано право, от една страна, нарушава правото на защита на лицето, срещу което се упражнява, а, от друга страна се предоставя непропорционално силна защита на право, което може и да не съществува, при това, отново подчертавам, без да се преследват целите или да се обслужват принципите, разгледани в предходния параграф.

Извод: въз основа на гореизложеното считам, че разпоредбата на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК противоречи на основни принципи, залегнали в Преамбюла на Конституцията на Република България и по-специално – на правовата и социална държава, на справедливостта и на сигурността на личността, а също така се установява противоречие и с правото на защита, уредено в чл. 56, изр. 1 КРБ, поради което може да се направи извод за противоконституционност на чл. 404, ал. 1, предл. 3 ГПК.

Автор: Владислав Дацов, юрист