(Част първа)
- Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми дадоха множеството критики срещу Закона за адвокатурата (ЗАдв)(обн. ДВ, бр. 55 от 25 Юни 2004 г.), които в последно време зачестиха. Основният въпрос, който се поставя, е дали този закон действително развива принципите, заложени в Конституцията на Република България (КРБ), гарантиращи упражняване на адвокатската професия, което да бъде, от една страна, от полза за цялото общество, доколкото физическите, юридическите лица и държавата могат да бъдат потребители на адвокатски услуги, а, от друга страна, да защитава професионалните интереси на адвокатите. Законът за адвокатурата следва да постига и двете цели, т.е. чрез детайлна уредба на българската адвокатура да осигури ефективното упражняване на адвокатската професия от лицата, придобили адвокатска правоспособност, в полза на обществото. Разбира се, ефективността зависи и от удовлетвореността на самите адвокати от създадените предпоставки за упражняване на дейността им. Затова всяка пречка, която законодателят поставя пред ефективното упражняване на адвокатската професия, без значение дали ще се изразява в ограничаване на правата или в предвиждане на допълнителни задължения за адвокатите, ще вреди на адвокатурата пряко, а косвено – на обществото, чиито права тази адвокатура е призвана да брани. Това е причината да говоря за ефективна организация на адвокатската дейност и на българската адвокатура като цел на Закона за адвокатурата. От тази гледна точка ще започна и последващото си изложение, което има следната структура: първо, ще посоча нормите от КРБ, които имат отношение към адвокатската дейност и ще обясня това значение; второ, ще разгледам конкретни правни норми от разпоредбите на Закона за адвокатурата от гледна точка на тяхната конституционосъобразност; трето, ще направя сравнителен анализ със законодателствата на други европейски държави; четвърто, ще направя предложение de lege ferenda; пето, ще завърша с кратко заключение. Настоящата статия изразява единствено възгледите на своя автор и не претендира за безспорност на изводите. Считам обаче, че е необходима широка дискусия по проблемите на българската адвокатура и относно начините за тяхното решаване на законово ниво. Нещо повече, тъй като обсъжданията продължават безрезултатно вече повече от десетилетие, нужни са и конкретни действия (за които ще стане дума в изложението). Бих желал да благодаря на колегите адвокати Владислав Янев и Светлозар Николов за това, че споделиха с мен за обхвата и значимостта на разгледания в статията проблем, както и вижданията си за противоконституционност на Закона за адвокатурата.
- Конституционни основи на адвокатурата и адвокатската дейност
На първо място, когато разглеждаме конкретен въпрос в светлината на конституционната уредба на материята, която засяга, то по необходимост анализът ни следва да започне от Преамбюла на Конституцията на Република България. Това е така, тъй като основните начала, прогласени в него, са също толкова правно задължителни, колкото и следващите ги членове. Вярно е, че от Преамбюла трудно може да се изведе конкретно правило за поведение, тъй като принципите, залегнали в него, са ориентир при тълкуването на разпоредбите на КРБ и на законите, както и отправна точка за нормотвореца, когато създава нормативен акт. Ала именно в светлината на тези принципи следва да се изяснява съдържанието на всяка разпоредба на КРБ и на нормативните актове, тъй като тълкуване, което не им съответства (на принципите) би било само по себе си противоконституционно. Всъщност нормата, която би била изведена от дадена разпоредба чрез тълкуване, което не съответства на конституционен принцип, би била противоконституционна, ако трябва да съм по-прецизен. В следващите редове ще обърна внимание на онези принципи от Преамбюла на КРБ, които според мен имат най-голямо значение за адвокатурата (а какво съдържание влагам в понятието „адвокатура” ще стане ясно при коментара на чл. 134 КРБ).
Първо, в Преамбюла на КРБ се прогласява верността към общочовешките ценности: свобода, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. По отношение на адвокатите и извършваната от тях дейност, свободата означава да не им бъдат налагани ограничения, които са по-големи от налаганите по отношение на останалите български граждани (или чужденци в Република България, когато става дума за адвокат от Европейския съюз примерно). Но това не е достатъчно. Означава също така да не се налагат ограничения пред упражняването на дейността им, които могат да възпрепятстват ефективното упражняване на последната, тъй като свободен е само този, който може да упражнява необезпокояван занятието си, гарантирайки по този начин на себе си, на близките си, а и на лицата, към които съответната професионална дейност е насочена, че последната ще удовлетворява в най-голяма степен интересите им. Затова и в българското законодателство съществуват гаранции срещу вмешателството в упражняването на адвокатската професия (забранени са четенето на адвокатската кореспонденция, подслушването на разговорите между адвокат и клиент и т.н.). Можем да обобщим, че свободата на личността се простира до там, откъдето започват правата и свободите на другите. Хуманизмът касае отношенията между хората и между тях, от една страна, и държавата, от друга. Човешката личност се разглежда като ценност сама по себе си, поради което никакво унизително третиране, накърняване на телесния или психическия интегритет, принуждаване към извършването на нещо против волята на принудения (когато тази воля не противоречи на обществения интерес и не накърнява или застрашава чужди права и свободи), не могат да бъдат толерирани. Държавата е длъжна да защитава личността, както в отношенията ѝ с други личности, така и с държавната власт. Адвокатите са не просто личности, но и професионалисти, чиято дейност предполага интензивно взаимодействие както с други граждани (термин, който използват конституционното и административното право, наместо „физически лица”, характерен за гражданското право), така и с органите на държавната власт и в частност на съдебната власт, макар че доста често взаимодействието е и с органи на изпълнителната власт. Затова е наложително по отношение на тази категория лица (адвокатите) да съществува уредба, която да им гарантира хуманното третиране най-вече от страна на органите и длъжностните лица на публичната власт. Освен това тази закрила става още по-необходима с оглед на обстоятелството, че адвокатите представляват клиентите си и защитават правата им именно срещу тези органи. Това налага да се предвидят изрично гаранции срещу злоупотребата с власт по отношение на лицата, които защитават правата на другите. Равенството предполага, че няма да се прави разграничение между лицата, упражняващи адвокатска професия. След като лицата, придобили адвокатска правоспособност, извършват една и съща функция, то ограничения в правата на някои от тях в сравнение с други, би било противоконституционно. Разбира се, ако съществува някакво изначално неравенство между различни групи адвокати, законодателят може да вземе мерки, така че то да бъде преодоляно, но това означава да се преследва някаква легитимна цел (примерно лицата, които са издържали успешно адвокатския си изпит, но нямат средства, за да заплатят встъпителната си вноска, за да могат да упражняват адвокатската професия, да бъдат освободени от заплащането ѝ). Но неравенство, което се създава с нормативен акт, и не преследва някаква висша цел от обществен интерес, противоречи на този принцип и нормите, с които се въвежда, са противоконституционни (фигурата на „младшия адвокат”, въведена със Закона за адвокатурата, е отличен пример за неравенство в упражняването на адвокатската дейност, което не почива на някакъв висш обществен интерес, а е напълно произволно и неоправдано[1]). Адвокатите трябва да са равни в правата си, но и в задълженията си. Доста е спорно дали е израз на равенство съществуването на различни задължения за встъпителни вноски, за месечни вноски, та дори и за прием в някоя адвокатска колегия (примерно в Софийска адвокатска колегия има изискване за явяване на събеседване), в зависимост от съответната адвокатска колегия в страната. Справедливостта е морална категория, на която правото придава обвързваща сила. Най-общо можем да кажем, че справедливо е онова решение, което дадена социална общност възприема като отговарящо на нейните представи за правилно и добро. Така тази морална категория става обусловена от социалния, културния и историческия контекст, а за някаква универсална справедливост трудно може да се говори. По отношение на адвокатите принципът намира проявления в няколко насоки. От една страна, адвокатите спомагат за постигането на справедливост чрез защитата на правата и свободите на лицата, които се обръщат към тях за правна защита и съдействие. Обществото приема за справедливо правата и свободите да бъдат адекватно защитавани (и същевременно приема за висша форма на несправедливост превратното упражняване на права и свободи, което адвокатът не бива да обслужва). От друга страна, при упражняването на професията си адвокатите имат права, които се нуждая от защита, за да бъдат гарантирани и правата на клиентите им, но им се възлагат и задължения, които трябва да спазват, за да не увредят нечии чужди права. Справедливостта в такъв случай е баланс на права, който трябва да бъде поддържан постоянно. С оглед специфичната функция на адвоката, дейността му трябва да бъде така регламентирана, че да може той да подпомага ефективно справедливостта (законосъобразното упражняване на правата на клиента). Справедливостта изисква и определено отношение от органите на държавната власт спрямо адвокатите, които защитават чужди интереси. Предубедеността и субективното отношение към даден адвокат изключват този принцип, поради което не бива да се допускат. Търпимостта се отнася до отношенията между членовете на обществото, но и между тях и държавните органи. По отношение на адвокатите, търпимостта между тях се нарича „колегиалност” (макар че последният термин има по-широк обхват) и се изразява в изслушването на гледната точка на насрещната страна и нейния процесуален представител, неизползването на обидни и унизителни квалификации, спазване на добрия тон (включително и чисто звуково), любезност, доколкото е възможна. Не по-малко толерантни следва да бъдат адвокатите и в отношенията си с клиентите и с органите на публичната власт. Търпимостта е част от така наречената „адвокатска етика”, която понастоящем е регламентирана както в Закона за адвокатурата, така и в Етичния кодекс на адвоката (ЕКА; приет с Решение на Висшия адвокатски съвет № 324 от 8 юли 2005 г.).
Второ, в Преамбюла на КРБ се издигат във върховни принципи: правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Без съмнение всеки гражданин в това число и адвокатът е личност, ала като личност в специфично качество адвокатът има и права, които другите граждани нямат. Специфичното при тези права е тяхната цел (насоченост). Те целят да бъде предоставена ефективна защита на правата на другите граждани. Тази тяхна характерна особеност налага и детайлната им регламентация (в отделен закон), която изчерпателно да ги посочва, описва, гарантира. С оглед предмета на настоящото изследване трябва да се направи и едно уточнение по отношение на достойнството на личността. Последното може да се раздели на „човешко достойнство”, с което разполага всяко човешко същество, „лично достойнство”, с което разполага всеки гражданин, който има някаква социална роля (личното достойнство на съпруга, на бащата, на „добрия гражданин”, който не извършва правонарушения), но и „професионално достойнство”, което касае оценката, която лицето получава за своята професионална дейност (и тази, която самото то има за нея). Професионалното достойнство на адвокатите (както впрочем и на всички останали професионалисти) не бива да бъде накърнявано. То трябва да бъде съблюдавано от колегите, клиентите и органите на държавната власт. Веднага могат да се направят връзки с принципите на търпимостта, свободата, хуманизма, а вероятно и с други, но това обстоятелство само подчертава извода, че принципите не са отделени един от друг, а изграждат система, която единствено чрез съвкупното действие на своите компоненти (същите тези принципи) може да постигне желания резултат. И тази система от принципи, която ще бъде доразвита в настоящата точка от изложението, следва да бъде пренесена именно като система в Закона за адвокатурата (чиито разпоредби трябва да съдържат доста по-конкретни правни норми), за да се постигне целеният с този закон ефект. Що се отнася до сигурността, то тя е налице, когато правата на едно лице, в случая на адвоката, са в такава степен гарантирани, не само нормативно, но и на практика, че той не чувства те да са заплашени и знае, че при тяхното накърняване разполага с ефективни средства за защитата им.
Трето, в Преамбюла на КРБ се прогласява и решимостта за създаване на демократична, правова и социална държава. Демократична е не държавата, в която всеки може да гласува за всичко. В тоталитарните (и в авторитарните) държави референдумите се организират често (поне в някои), провеждат се редовни избори (вярно само между две партии, които са в „тясно братско сътрудничество”, в някои случаи, но поне формално някакво гласуване има), но резултатите са предрешени. Демократична е онази държава, в която всеки може да участва в обсъждането на въпросите, които го засягат, има правото да гласува в подкрепа на едно или друго предложение за тяхното решаване и крайното решение се определя от волята на мнозинството. Макар и систематичното място на това съждение да не е тук, бих желал да отбележа, че по отношение на адвокатите това означава, че трябва да им бъде предоставена възможност да обсъдят Закона за адвокатурата и евентуалните му изменения и допълнения, следва да бъдат изслушани, да могат да изразят подкрепа за едно или друго предложение и техните предложения да бъдат обсъдени от законодателя. Странно е и логически необосновано устройствен закон за определена професия да се приема, изменя и допълва без да се консултират упражняващите тази професия (или да се проведат консултации с една пренебрежимо малка част от тях). Правовата държава не е просто държава, в която всеки има някакви субективни права, на които съответно противостоят определени задължения. Това разбиране би било формалистично и неправилно. Каталог от права, колкото и богат да е той, може да направи държавата „правна”, но не и „правова”. Гарантираността на правата е разграничителният критерий, тъй като в правовата държава лицата не просто разполагат с права, но и последните биват надеждно гарантирани с ефективни механизми, които могат да бъдат успешно противопоставени и на самата публична власт. Правата на адвокатите не следва само да бъдат прокламирани, но и подсигурени чрез работещи правни механизми, които в общия случай биха се изразявали в санкции срещу посегателството върху тези права (примерно гражданска, дисциплинарна, административнонаказателна или наказателна отговорност или кумулативното наличие на няколко вида отговорност без последните две да могат да се кумулират, разбира се). Социалната държава предполага наличието на адвокатура, тъй като последната е гарант за социалното благополучие на обществото, бранейки правата на всеки негов член. За да бъде обаче тази защита ефективна, то на адвокатите трябва да бъдат предоставени и достатъчни (като брой и обем) права, надеждно гарантирани от публичната власт, така че да могат да осъществяват своята дейност. Не бива да се забравя, че адвокатската дейност е най-вече (или поне следва да бъде) такава в полза на всяко лице, което се нуждае от правна защита и съдействие, поради което е и дейност от обществена полза.
На второ място, вече разгледаните принципи на правовата държава и на закрилата на достойнството и на правата на личността намират израз и в чл. 4, ал. 1 и ал. 2 КРБ. Принципът на свободата е формулиран като задължение на държавата да създаде „условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.” По отношение на адвокатите това задължение (макар и да намира още по-конкретизиран израз в чл. 134 КРБ) се изразява в приемането на нормативен акт с ранга на закон, в който да се регламентира статусът на лицата, упражняващи тази професия, както и самото ѝ упражняване. Свободното развитие на всяка човешка личност е предпоставка и за същото това развитие на цялото общество, но по отношение на адвокатите следва да се има предвид, че те не са просто членове на обществото, но и гаранти за защитата на цялото общество както от произвола на публичната власт, така също и от вътрешни колизии между членове му, които претендират несъвместими права. При това в чл. 4, ал. 2 КРБ не се говори за развитие просто на някакво общество, а именно на „гражданското”. В него членовете му не са поданици на монарха, зависими от неговата воля и неговото благоволение. Те не са обекти на правото, а са субекти, които имат граждански права, предоставящи им един минимум от правни възможности, които могат да осъществят за задоволяването на своите интереси. Ала само предоставянето на граждански права не е достатъчно, ако последните не са гарантирани, както бе посочено в разсъжденията относно правовата държава. Така че можем да кажем, че гражданско е онова общество, в което членовете му разполагат с граждански права, които упражняват за задоволяване на своите признати от закона интереси, и които права са гарантирани срещу неоснователните претенции на другите членове на обществото и срещу посегателствата на публичната власт. Затова в този член се съдържа имплицитно и задължението за изграждане на адвокатура, която като гарант за правата на гражданите и организациите, да е в състояние да спомогне развитието на гражданското общество.
На трето място, принципът на равенството, разгледан при анализа на Преамбюла на КРБ, намира израз и конкретизация в чл. 6, ал. 1 и 2 КРБ, като тук ще се спра на втората алинея. В нея се съдържа забрана за ограничения на правата или привилегии, основани на личното положение на лицата. Конкретно за адвокатите това означава, че лицата, които са придобили адвокатска правоспособност по реда, предвиден в закона, който следва да е еднакъв за всички, би следвало да са равни в правата си. Само че в сега действащия Закона за адвокатурата има няколко доста спорни разпоредби от гледна точка на равенството, както по отношение придобиването на адвокатска правоспособност, така и по отношение на правата на лицата, които са я придобили. Така според чл. 4, ал. 1, т. 4 ЗАдв се изисква лицето, което желае да бъде вписано като адвокат, да е положило изпит за придобиване на правоспособност, но такава може да се придобие и без изпит, ако лицето е придобило образователна и научна степен „доктор по право“, или има юридически стаж повече от 5 години (чл. 6, ал. 3 ЗАдв). Очевидно е, че само изпитът проверява реално знанията на лицата, които желаят да упражняват адвокатска професия, а другите две алтернативи нямат нищо общо с такава проверка, т.е. адвокати могат да бъдат и лица, които нямат достатъчни познания в юридическата материя, но на документи са заемали длъжност, изискваща юридическо образование и правоспособност, или са станали „доктор по право” (но по какво право, къде са станали такива и т.н. не се уточнява). Трудно е да се говори за равенство при придобиването на адвокатска правоспособност след като има три алтернативни режима, от които само единият проверява подготвеността на кандидатите за изпълняването на бъдещите им задължения. Не по-малко спорно е дали не се накърнява принципът на равенството от съществуването на фигурата на младшия адвокат, който се различава от адвоката единствено по юридическия си стаж – формален критерий, който не свидетелства нито за подготовката, нито за знанията, нито за уменията на лицето, тъй като юридическият стаж може да се придобие и без упражняване на сложа юридическа дейност, а същевременно младшият адвокат може да е натрупал много знания и опит в някое адвокатско дружество като стажант. Ако проблемът беше само в названието, то той щеше да бъде чисто козметичен. Но чл. 20, ал. 6 ЗАдв съдържа ограничения по отношение на дейността на младшия адвокат, които почиват на различния стаж и съществено затрудняват пълноценното упражняване на тази дейност от младшия адвокат. Считам, че приложимата практика на Върховния административен съд по този въпрос е тази, посветена на дискриминацията по признак „възраст”, тъй като и в двата случая сме изправени пред определен период от време, от чието изтичане или неизтичане възниква специфично „лично положение” за лицето, въз основа на което положение това лице бива третирано различно спрямо останалите лица, в сходно положение и със сходни характеристики, единствената отлика от които е именно тази на възрастта (или в случая юридическия стаж). Общото е, че и в двата случая ограниченията на основание възраст или юридически стаж не преследват някаква легитимна цел, която да може да обоснове тези ограничения. Нито юридическият стаж предопределя знанията и уменията на лицето, нито пък възрастта. Както правилно се посочва в мотивите към Решение № 2170 от 25.02.2008 г. на ВАС по адм. д. № 11149 / 2007. г, докладчик съдията Иван Раденков: „Възрастта е недопустим дискриминационен признак по отношение на забраната на дискриминация в труда и професиите, но само когато става дума за упражняване правото на труд.” В мотивите към Решение № 9158 от 25.06.2012 г. по адм. д. № 7325 / 2011 на Върховния административен съд пък четем: „Неоснователно е възражение, че поставянето на възрастово ограничение за настаняване в студентско общежитие е с оглед постигането на законната цел – предоставяне на възможност на най-нуждаещите се да ползват помощта на държавата за задоволяване на жилищните си нужди по време на обучението във висшето училище. При пряката дискриминация е недопустимо да се търси обективно оправдание с оглед на законова цел, както и да се извършва преценка дали средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Недопустимо е да се налага ограничение на основа „възраст” при упражняване на правото на студентите, регламентирано в чл. 70, ал. 1, т. 6 от ЗВО.” По аналогия с горните мотиви можем да направим извода, че би било неоснователно възражението, че поставянето на изискване за юридически стаж (две години) е с оглед постигането на законна цел – да се допуснат до пълноценно упражняване на адвокатската професия лицата, които са придобили адвокатска правоспособност и имат „достатъчно” знания и умения. Недопустимо е да се налага ограничение на основа „юридически стаж” при упражняването на адвокатската професия от правоспособни лица по ЗАдв, тъй като този критерии обективно не е в състояние да удовлетвори целта, с оглед на която е въведен.[2]
На четвърто място, релевантен е също така и текстът на чл. 12, ал. 1 КРБ: „Сдруженията на гражданите служат за задоволяване и защита на техните интереси.” Както се посочва в мотивите към Решение № 10 от 29.10.2002 г. на КС на РБ по конст. д. № 12/2002 г.: „Конституционните основи на сдруженията на гражданите във всички форми на тяхното проявление са очертани в чл. 12, ал. 1 от Конституцията. Общият критерий на целта на сдружаването е интересът на членуващите – сдруженията трябва да служат за задоволяване и защита на техните интереси, които могат да бъдат както стопански, така и нестопански.” Нормата, съдържаща се в чл. 12, ал. 1 КРБ, трябва да се тълкува системно във връзка с чл. 6 КРБ и с чл. 134 КРБ, когато става дума за адвокатите и организирането им под някаква форма. Въпреки че организацията на адвокатите се създава въз основа на нормативен акт (ЗАдв), то всеки е свободен да се присъедини към нея, за да упражнява професията си, т.е. макар че членуването в тази съсловна организация е предпоставка за упражняването на адвокатската професия, изборът дали да се присъедини е на лицето, което желае да я упражнява. Това се отнася за много регулирани професии, за които държавата е преценила, че с оглед обществената им значимост следва всички упражняващи ги лица да бъдат включени в единни организации (които съответно водят и единни регистри). Общото за всички тези организации е, че членовете им не само могат да упражняват дейността си, благодарение на членството си в тях, но и могат да разчитат на същите тези организации да защитават професионалните им интереси. Ако такава организация не е предвидено да може да осъществява тази последна функция, то ще бъде постигната само първата, очертана в чл. 12, ал. 1 КРБ цел – задоволяване на интересите на участниците в сдружението (членовете), но не и втората – защитата на тези интереси. Понастоящем ЗАдв не създава единна организация, а множество такива – адвокатски колегии (Глава единадесета от ЗАдв), в които членуването е задължително, но и предопределено от обстоятелството в района на коя колегия адвокатът упражнява дейността си. Последното обстоятелство е свързано и с разноски, т.е. ако адвокатът не иска да се премести в друго населено място, където да плаща наем за квартира и за кантора, то той ще предпочете да упражнява дейността си в мястото, в което живее, с което се предрешава и въпросът за колегията, в която да се впише. Ала различните колегии имат различни правила за вписване и, по-важното, приемат (адвокатските съвети) различен размер на вноските към адвокатския съвет (чл. 89, т. 17 ЗАдв), които следва да бъдат заплащани от членуващите в колегиите адвокати (чл. 49, ал. 1 ЗАдв). Впрочем между чл. 49, ал. 1 ЗАдв и чл. 89, т. 17 ЗАдв е допуснато несъответствие, тъй като според едната разпоредба вноските се дължат към адвокатския съвет, а според другата – към колегията. Така, макар че адвокатите трябва да членуват в съсловна организация, която да защитава техните интереси и да служи за задоволяването на такива, то членствените правоотношения са различни в зависимост от колегията, с което се създава неравенство между тях. По-нататък в изложението по-подробно ще се спра на организацията на адвокатите и тяхната дейност. Само ще отбележа, че липсата на единна организация означава и различни права за адвокатите в зависимост от колегията, в която членуват (за някои задължения вече стана дума). Така например в някои адвокатски колегии адвокатите ползват безплатни медицински прегледи в определени лечебни заведения, ползват карти за отстъпка при упражняване на спортни дейности, получават безплатен достъп до социални придобивки, до които колегите им от други колегии – не. А и тъй като всяка колегия разполага с органите, предвидени в Глава единадесета от ЗАдв, то и дейността им, която се отразява на правата и задълженията на членовете на съответната колегия ще се базира на местна практика, която се отличава от тази на другите колегии. Макар че свободата на сдружаване може да бъде ограничена със задължението за участие в професионална организация на лицата, упражняващи определена професия, то допълнителните ограничения и раздробяването на тази организация на множество по-малки организации не преследват легитимна цел, водят до фактическо и правно неравенство между адвокатите, поради което може да се направи обоснован извод, че са противоконституционни.
На пето място, чл. 19, ал. 1, 2 и 3 КРБ прогласяват принципа на свободната стопанска инициатива, равенството на гражданите и юридическите лица при извършването ѝ, както и защитата ѝ от закона. Тези принципи са достояние на КРБ от 1991 г. и значимостта им е добре обобщена в мотивите към Решение № 5 на КС от 10.07.2008 г. по к. д. № 2 от 2008 г. (относно противоконституционността на чл. 222, ал.1 от ЗЛПХМ), в които четем: „Свободната стопанска инициатива (чл. 19, ал. 1 от Конституцията) като конституционен принцип, върху който се изгражда пазарното стопанство, е в основата на стопанския живот на страната. Тя е следствие от икономическата свобода, въведена за всички стопански субекти (граждани и юридически лица) в условията на децентрализирана национална икономика.” Адвокатите са лица, упражняващи свободна професия, а с това и стопанска дейност за себе си. Правно недопустимо (всъщност противоконституционно) е между тях да се създават неравенства при извършването на тази дейност. Вярно е, че в някои случаи Конституцията допуска въвеждането на известни ограничения пред упражняването на стопанска дейност, както се посочва и в мотивите към Решение № 3 на КС от 04.06.2009 г. по конституционно дело № 3 от 2009 г. (относно противоконституциоността на чл. 48. ал. 5 и §5а, ал.1 ЗЕС): „Еднаквите условия за стопанска дейност и свободата на стопанската инициатива не са абсолютни и не означават липсата на ограничения и невъзможността със закон да се поставят изисквания към субектите при осъществяването на определена дейност. И такива ограничения според Конституцията могат да бъдат свързани с предотвратяване на монополизма, ограничаване на нелоялната конкуренция и защитата на потребителите.” Но също така е вярно, че тези случаи са изчерпателно изброени на конституционно равнище и законодателят не може да добавя други към тях. Но различното правно положение на младшите адвокати и на адвокатите, различните условия за членуване в адвокатските колегии в страната – все въпроси, които пряко или косвено засягат упражняването на адвокатската професия като свободна такава – бидейки ограничения пред осъществяването на стопанска дейност от страна на адвокатите, не преследват нито една от конституционно прогласените легитимни цели оправдаващи подобни ограничения (предотвратяване на монополизма, ограничаване на нелоялната конкуренция или защита на потребителите). В мотивите към Решение № 3 от 13.04.2006 г. на КС на РБ по к. д. № 4 / 2006 г. четем: „Създаването на еднакви правни условия има предвид правно, а не икономическо равенство. Законът трябва да е еднакъв за гражданите и юридическите лица, независимо какви са икономическите възможности на различните групи от тях. Икономическите им възможности да извършват определена дейност са извън предмета на регулиране по чл. 19, ал. 2 от Конституцията.” С коментираните по-горе ограничения се създава именно правно неравенство между гражданите, упражняващи една и съща професия. Правилно в мотивите към Решение № 5 от 26.09.2002 г. на КС на РБ по к. д. № 5 / 2002 г. се посочва: „Конституционното правило на чл. 19, ал. 2 от Конституцията, според което законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, не е абсолютно. То има предвид еднакви правни условия за всички стопански и правни субекти, осъществяващи еднакви или сходни дейности в определена сфера, но не непременно еднаквост между всичките многообразни стопански сфери.” Ще спомена и Решение № 1 от 29.01.2015 г. на КС на РБ по к. д. № № 5 / 2014 г. (относно противоконституционността на Чл. 217в от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина) в чиито мотиви четем: „Принципът на чл. 19, ал. 2 от Конституцията може да бъде ограничен в своето прилагане. Затова въпросът за прилагането му и възможното ограничаване е изключително важен. Принципът на свободна стопанска инициатива не е абсолютен и изискването правните субекти да имат еднакви правни условия за стопанска дейност търпи държавно регулиране. Въпросът е за границите на ограничението. Тези граници трябва да са обективно необходими, ясно и безпротиворечиво очертани и да отговарят на критерия пропорционалност.” От една страна, както бе очертано в предходните цитирани мотиви, условията за осъществяване на стопанска дейност в определена правна сфера от всички стопански и правни субекти, трябва да бъдат еднакви. От друга страна, всякакви ограничения, които се предвиждат пред равенството на субектите в условията за осъществяване на стопанска дейност, трябва да отговарят на изискванията за обективна необходимост (т.е. да се налагат с цел постигането на общественозначима цел), да са пропорционални (строго необходими за постигането на тази цел), ясно и безпротиворечиво очертани (т.е. какви са, защо са необходими за постигането на тази цел и коя е целта). Обсъдените по-горе ограничения пред упражняването на адвокатската дейност не отговарят на тези условия.
На шесто място, чл. 30, ал. 4 и 5 КРБ очертават както един от специфичните аспекти на адвокатската дейност – защитата по наказателни дела, така също и гаранции за осъществяването му – срещата насаме между подзащитния и адвоката му и неприкосновеността на техните съобщения (без значение от тяхната форма). Тъй като тези гаранции за ефективното предоставяне на защита по наказателни дела от страна на адвоката са конституционно закрепени, то те нито могат да бъдат ограничавани със закон, нито пък е необходимо да бъдат възпроизвеждани в закон, за да бъдат прилагани (тъй като КРБ има непосредствено действие съгласно чл. 5, ал. 2 КРБ). Законът обаче може и следва да предвиди и други гаранции, надхвърлящи този „санитарен минимум”, които са необходими за ефективното упражняване на адвокатската професия, при това не само по наказателни дела.
На седмо място, чл. 44, ал. 3 КРБ въвежда задължението на законодателя със закон да определя организациите, които подлежат на регистрация, реда за тяхното прекратяване, както и взаимоотношенията им с държавата. Тъй като адвокатската професия е правно регламентирана такава и се осъществява от лица, които са получили правоспособност по определен ред, то и съсловната организация на адвокатите се урежда със закон (ЗАдв). За разлика от чл. 12, ал. 1 КРБ, който посочва целите на сдружаването, чл. 44, ал. 1 КРБ въвежда свободата на сдружаване. По аналогия могат да бъдат приложени мотивите към Решение № 29 от 11.11.1998 г. на КС на РБ по к. д. № 28 / 1998 г., в които четем: „Свободата за сдружаване, прогласена от чл. 44, ал. 1 на Конституцията, не важи за корпорации на публичното право със задължително членуване в тях на лекари и стоматолози, които разполагат с известни публичноправни функции за организиране, контрол и дисциплинарна власт спрямо лекари и стоматолози: те се създават с нормативен акт, а не чрез доброволно съгласие на членуващите в тях.” И по отношение на адвокатите не съществува правна възможност да се сдружават доброволно в организации, различни от предвидените в закона. Тяхната воля се простира само до учредяването на членствено правоотношение, с което да могат да упражняват професията си (по този начин задоволявайки интересите си) и да получат защита на своите професионални права (т.е. да постигнат целите, предвидени в чл. 12, ал. 1 КРБ). Що се отнася до въпроса дали държавата може да ограничи свободата на сдружаване на адвокатите със закон, то отговорът му се съдържа частично в мотивите към Решение № 2 от 18.02.1998 г. на КС на РБ по к. д. № 15 / 1997 г.: „Възприетите в българската Конституция ограничения на свободата на сдружаване също имат всеобщ (универсален) характер. Правото на държавата да налага такива ограничения със закон е международно признато право и се прилага към всички сдружения, независимо от характера на персоналния им състав или формално обявената им цел. Отнасянето на дадено лице към едно или друго малцинство не предоставя привилегии, но и не налага допълнителни ограничения на упражняването на правото на сдружаване. Ограничаването на свободата на сдружаване е допустимо само въз основа на посочените в Конституцията и международните договори основания.” Също следва да се имат предвид и мотивите към Решение № 10 от 6.10.1994 г. на КС на РБ по к. д. № 4 / 1994 г.: „Държавата със закон може да ограничи дейността на някои сдружения. Ограниченията могат да бъдат налагани по съображения за стопанска целесъобразност, могат да бъдат екологически мотивирани и др., във всички случаи обаче те трябва да са конституционосъобразни. Това е възможният допустим предел на всякакви ограничения. Преценката трябва да бъде конкретна.” Тъй като в чл. 134 КРБ се говори за адвокатурата (въпросът ще бъде разгледан малко по-надолу в изложението) като единна организация на адвокатите, то още на конституционно равнище се предвижда, че лицата, упражняващи адвокатската професия трябва да имат единна организация, в която да членуват и поради тази причина имплицитно се изключва създаването на алтернативни организации (множество адвокатури). Затова ограничението в свободата на сдружаване на адвокатите не произтича от закона, а непосредствено от КРБ.
На осмо място, в чл. 56 КРБ е формулиран принципът, че: „Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. В държавните учреждения той може да се явява и със защитник.” Този принцип (правото на защита) наистина изглежда, че е насочен към гражданите, но той е не по-малко ангажиращ и за държавата. Характерна особеност на нормите-принципи в КРБ (а и във всяка конституция) е, че онези от тях, които предоставят права, създават задължение за държавата, от една страна, да развие тези права в нормативен акт от по-ниска степен (кодекс или закон), и, от друга страна, в същия или в друг нормативен акт да предвиди и гаранции за ефективното им упражняване. Затова нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 56 КРБ е насочена и към гражданите (какви права имат), и към адвокатите (в кои случаи и по какви въпроси могат да окажат правна защита и съдействие на гражданите), и към държавата (да създаде гаранции за ефективното упражняване на тези права). Именно във връзка със задължението на държавата да създаде гаранции за упражняването на правото на защита, тя следва да уреди адвокатурата с нормативен акт и да осигури реалната възможност на адвокатите да осъществяват пълноценно своята дейност в полза на гражданите, което законодателят следва да осъществи с приемането на ЗАдв.
На девето място, чл. 58, ал. 1 КРБ задължава гражданите да спазват Конституцията и законите на страната, да зачитат правата и законните интереси на другите. По отношение на адвокатите това означава и спазване на ЗАдв, който урежда тяхната дейност, а също така и нормативните актове по прилагането му, с които се уреждат отношенията между адвокатите (помежду им), между тях и техните клиенти и между тях и органите на публичната власт.
На десето място, следва да бъде разгледан и най-непосредствено свързания със ЗАдв член от КРБ, а именно чл. 134. Чл. 134 КРБ гласи следното: „(1) Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се. Тя подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси. (2) Организацията и редът на дейността на адвокатурата се уреждат със закон.”
Първо, следва да се уточни какво точно разбира конституционният законодател под „адвокатура”. Адвокатурата е нестопанска организация на лица – адвокати, които оказват специализирана правна помощ – адвокатски услуги. С други думи в понятието за адвокатура се включват три взаимосвързани елемента: 1) адвокати, които 2) имат своя организация и 3) оказват правни услуги на гражданите и организациите. При морфологичен анализ установяваме наличието на наставката (суфикса) „-ура”, с който се образуват събирателни и абстрактни понятия. Според българския тълковен речник[3] под адвокатура се разбира: 1. Адвокатство (професия, занятие на адвокат); 2. Съсловие на адвокати. Когато говори за „адвокатура” в чл. 134, ал. 1 КРБ конституционният законодател има предвид и организацията на адвокатите, и тяхната дейност. При езиковото тълкуване на разпоредбата прави впечатление, че думата „адвокатура” е членувана с пълен член. Това членуване не е случайно, а предполага съществуването на точно определена, единствена адвокатура, която включва в състава си всички лица, които упражняват адвокатска професия. Доколкото за дейността на адвокатите това положение не поражда някакви въпроси (очевидно е, че всеки адвокат трябва да може да осъществява една и съща дейност с оглед постигането на целите пред упражняването на професията, т.е. да разполага с едни и същи права и задължения), то по отношение на организацията на адвокатите изглежда, че съществуват неясноти. Понеже се говори за една адвокатура, която е свободна, независима и самоуправляваща се, поставя се въпросът за адвокатските колегии и тяхната конституционосъобразност. На пръв поглед при системното тълкуване на ал. 2 във връзка с ал. 1 на чл. 134 КРБ може да се направи изводът, че щом със закон може да се определи организацията и редът на дейността на адвокатурата (тук вече не се има предвид дейността на адвокатите, а тяхната организационна структура), то не би следвало да има пречка да се предвиди съществуването на адвокатски колегии. Този извод би бил неправилен. Ал. 2 има предвид организационната структура и реда на действие на органите на една-единна организация, а тълкуването в горния смисъл не би отчело членуваната форма на термина „адвокатура”. Освен това, допускането на съществуването на множество адвокатски колегии води до съществуването на множество адвокатури, т.е. организационни обединения на адвокати, които са относително самостоятелни, тъй като, от една страна, съгласно чл. 78, ал. 2 ЗАдв: „адвокатската колегия е юридическо лице и се състои от вписаните в регистрите ѝ адвокати и адвокати от Европейския съюз”, а, от друга страна, същата тази колегия има органи за управление, които имат широки правомощия, засягащи членствените права на адвокатите, вписани в колегията. Изправени сме пред множество самоуправляващи се адвокатури не само защото всяка колегия е самостоятелно юридическо лице и има свои органи на управление, но и защото членственото правоотношение има различно съдържание за адвокатите с оглед колегията, в която членуват или поне би могло да има различно съдържание, която възможност е напълно достатъчна, за да не може да се говори за единна адвокатура. Конституционният законодател е имал предвид единна организация на адвокатите в страната, която да им предоставя едни и същи членствени права, да защитава техните права при упражняването на дейността им и да осъществява контрол върху тази дейност.
Второ, очевидно не съсловната организация на адвокатите подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси, а отделните адвокати. В този смисъл е използвано понятието „адвокатура” във второто изречение на ал. 1 на чл. 134 КРБ. Но при тълкуването на изречение второ във връзка с изречение първо може да се изведе смисълът, че всяко лице, което членува в съсловната организация на адвокатите, подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси.
Трето, съсловната организация на адвокатите трябва да отговаря на три изисквания, които законодателят следва да съблюдава при приемането на закон, с който да я уреди. Тази организация трябва да е свободна, т.е. не може друго лице на частното или публичното право да налага вземането на едно или друго решение от значение за съществуването на тази организация, за нейното развитие или, иначе казано, за „вътршноорганизационния ѝ живот”. За да бъде свободна обаче тази организация, то тя трябва да има и правосубектност, за да влиза в правоотношения (гражданскоправни и административноправни) с други правни субекти. Независимостта означава, че не само прякото поставяне в зависимост от лице на частното или публичното право е забранено, но и косвеното (примерно бюджетът на адвокатурата да се гласува от Министерски съвет или от Висшия съдебен съвет, би довело до косвена зависимост, макар и организацията да е формално свободна). Адвокатурата като съсловна организация следва да е самоуправляваща се – членовете ѝ сами да избират органите ѝ на управление, а също така и да могат да бъдат избирани (за самоуправление и дума не може да става, ако друг орган или лице предоставя списък на лицата, които могат да бъдат избрани в органите на управление на адвокатурата). Както вече посочих по-горе, обаче конституционният законодател в първото изречение на чл. 134, ал. 1 КРБ не разбира само съсловната организация на адвокатите, но и тяхната дейност, към която се прилагат същите изисквания. Свободна и независима е адвокатската дейност, когато всеки адвокат я осъществява без външна намеса, както от страна на лица на публичното и частното право, така също и от самата съсловна организация на адвокатите и нейните органи. Що се отнася до изискването за самоуправление на дейността на адвоката, то трябва да се тълкува в смисъл, че не само по предмета на конкретния казус (по същество) никой не може да се намесва в дейността на адвоката, но такава намеса (пряка или косвена) би била недопустима и по отношение на начина на осъществяване на тази дейност. Адвокатът сам взема решението кога да осъществява дейността си, как, къде и т.н., ръководейки се, разбира се, във всеки случай от най-добрия интерес на клиента си. Спецификата на адвокатската дейност налага вземането на такива организационни решения от всеки адвокат (или адвокатско дружество).
След извършените езиково и системно тълкувания считам, че нормите, които могат да бъдат извлечени от разпоредбите на чл. 134, ал. 1 и 2 КРБ, гласят следното: Съсловната организация на адвокатите, обхващаща всички адвокати, и адвокатската дейност са свободни, независими и самоуправляващи се. При упражняване на адвокатската си дейност всеки адвокат, член на съсловната организация, подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси. Организацията и редът на дейността на съсловната организация на адвокатите се уреждат със закон.
Извод: конституционните основи на българската адвокатура почиват на система от норми-принципи, които само разгледани в своето единство и взаимодействие могат да дадат правния облик на лицата, упражняващи адвокатската професия, на тяхната дейност и на съсловната им организация. Необходима е конкретизация на тези норми с нормативен акт с ранга на закон, но при запазване на системността на уредбата, съдържаща се в КРБ, както и предвиждането на гаранции за правата на адвокатите, доколкото последните са гарант за съществуването на гражданското общество.
Автор: Владислав Дацов
[1] Вж. Дацов, Вл. „За някои ограничения пред младшите адвокати” /https://gramada.org/за-някои-ограничения-пред-младшите-ад/
[2] Пак там.
[3] https://archive.org/stream/sns_dg_abv_20180930/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%20%D1%82%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD%20%D1%80%D0%B5%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BA%20-%20%D0%91%D0%90%D0%9D%2C%20%D0%98%D0%91%D0%95_djvu.txt
