ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, КАСАЕЩИ ИСКА ПО ЧЛ. 537, АЛ.3 ГПК

Въпреки че напоследък длъжността на прокурора е предмет на дебат и обсъждане от сутрешния блок до вечерните предавания на реалити формати по телевизията, в настоящите редове ми се ще да се спра на една функция на прокуратурата, която наглед изглежда много полезна, но понякога би била опасна и най-често – безсмислена. От една страна, не бих казал, че съм привърженик на разделенията на юристите на цивилисти и пеналисти, от друга страна пък, и се замислям, доколко би било удачно да се дават правомощия на институции по материи, в които на концептуално ниво не би следвало същите да имат компетентност. Но така или иначе, предвид на множеството злоупотреби и порочни практики, които като Дамоклев меч висят над бизнеса и над имуществото на голяма част от гражданите и които много често съществуват въз основа на празноти в закона, считам за нужно да се изясни в какви хипотези прокуратурата може да се намесва в охранителни производства, какви са предпоставките за това и какъв следва да е предметът на доказване.

Съгласно разпоредбата на чл. 537, ал.3 от ГПК, прокурорът може да предяви иск за отменяне на издаден охранителен акт, когато е постановен в нарушение на закона. Също така се посочва, по аналогия с разпоредбата на алинея 2 на същия член, че искът следва да се насочи срещу лицата, които се ползват от акта. И откъде тръгва целият проблем. Общата формулировка „ нарушение на закона“ е способна да породи вълна от молби към прокуратурата за предявяване на искове против редица актове, постановени в хода на охранителни производства, от които, да речем, има заинтересовани лица които не са съгласни и не са доволни. И също така, би излязло по-евтино, вместо горепосочените лица да завеждат искови производства, същите да пуснат една молба до прокуратурата, която да им свърши работата. На практика винаги всяко едно, дори и минимално допуснато отклонение от правило за поведение, установено в материалноправна норма би могло да се приеме, че е нарушение на закона. И въпросът, на който следва да отговорим, е: реално кои случаи визира разпоредбата на чл. 537, ал.3 ГПК и да поразсъждаваме над въпроса: кога е налице нарушение на закона, което да налага намесата на прокуратурата чрез предявяване на иск.

Ако се обърнем към съдебната практика, голяма част от предявените искове касаят производството по чл. 19, ал.1 от Закона за гражданската регистрация. При тях нещата са сравнително ясни и затова няма да се спирам подробно на тях. Най-често щекотливият въпрос за границите на понятието „нарушение на закона“ касаят случаи на охранителни производства от значение за възникване или изгубване на правото на собственост, за вписване на обявяване или заличаване на обстоятелства от дадени регистри, т.е. все от случаи с подчертано изявен имуществен контекст.

В тази връзка, в редица случаи, при които дадени наследници на недвижим имот констатират, че за същия има издаден констативен нотариален акт /КНА/ за собственост по обстоятелствена проверка за друго, различно от тях лице, или само за един наследник въз основа на завещание, при които очевидно е налице материалноправен спор за собствеността на дадения имот и за действителността на обявеното завещание. Но въпросът, който се появява, се корени в това, следва ли при констатирани в дадено досъдебно производство пороци, било в охранителното производство, било в основанието за издаване на КНА, които са от съществено значение и които обосновават използването на наказателноправна репресия, да следва на свой ред прокурорът да се намесва чрез иск по реда на чл. 537, ал.3 ГПК? Например, ако се установи, че дадено завещание представлява неистински документ и въз основа на него е издаден КНА, следва ли на свой ред прокурорът да иска отмяна на КНА, като постановен в нарушение на закона? Въпреки, че от житейска гледна точка това изглежда логично, юридически погледнато, това не е напълно коректно. Например, самият факт, че представеното пред нотариуса неистинско саморъчно завещание, станало причина за издаване на констативния нотариален акт, само по себе си не означава, че в охранителното производство е допуснато нарушение на закона. Единствения вариант, при който в горната хипотеза би било налице такова, е – ако досъдебното производство по някакъв начин има в предмета на доказване съставомерно поведение от страна на нотариуса. В случай, че са налице извършени от него нарушения, които са в пряка причинно-следствена връзка с издаването на констативния нотариален акт, би могло да се твърди нарушение на закона, като материалноправна предпоставка за предявяване на иска по чл. 537, ал.3 ГПК. Но тук искам да отворя една съществена скоба. Дори в разгледаната хипотеза, дори и при повдигнато обвинение в досъдебното производство, следва да се има на предвид, че нямаме съставомерно деяние, признато за такова с влязла в сила присъда. По този начин, не считам за целесъобразно предявяването на иск за обстоятелства, за които тече досъдебното производство, и на първо място не е ясно дали по същите ще бъде привлечен обвиняем и ще бъде внесен обвинителен акт, а на следващо място – не се знае, какво ще се случи в хода на съдебното производство. Предвид на разпоредбата на чл. 300 ГПК, по-удачно е след окончателното приключване на наказателното производство да бъде сезиран съда, в противен случай, би се получила ситуация, при която различни състави да следва едновременно да разглеждат идентични факти и е налице опасността производството по иска по чл. 537, ал.3 ГПК да бъде спряно на основание чл. 229, ал.1, т.5 от ГПК. В тази връзка, считам за нужно да отбележа, че заинтересованите страни много по-лесно биха могли да оспорят охранителния акт, когато засяга техни права по реда на ал.2 на чл. 537 от ГПК, къде от матералиноправна страна следва да доказват единствено нарушението на правата им, което е доста по-конкретно от общата формулировка „нарушение на закона“, използвана в ал.3. Още повече, че специално в примера с издаден КНА въз основа на неистинско завещание, в повечето случаи не е налице допуснато никакво нарушение на материалноправни разпоредби от страна на нотариуса, което от своя страна би довело до отхвърляне на иска като неоснователен.

На следващо място, считам за нужно да се отбележи и следното: В Решение № 236 от 3.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1215/2012 г., IV г. о., ГК, се посочва, че Защитата на трето лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, чрез отмяна на последния, винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на това трето лице. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в този нотариален акт, при което лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право.

С оглед на гореизложеното, най-често при наличие на констативния нотариален акт, имот, за който други лица имат претенции, последните следва да ги предявят по исков ред. Подход, при който дадено лице се позовава на дадено правно качество – например за наследник и сезира органите на досъдебното производство с искане да оспорят констативен нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка, с който друго лице е признато за собственик поради изтекла придобивна давност, би означавало от страна на прокурора в хода на досъдебното производство да се решава спор за собственост. Така че липсата на материалноправна легитимация за провеждане на иска по ал.2 на чл. 537 от ГПК, не би могла да бъде преодоляна чрез предявяването на иска вместо от страните – от прокурора по реда на ал.3, тъй като в тази хипотеза има не нарушение на закона, а спор за собственост който следва да се разреши по надлежния ред.

Във връзка с горното тълкуване, интересен възглед по отношение на иска по чл. 537, ал.3 ГПК е посочен в Решение № 318 от 12.12.2011 г. на ОС – Кърджали по в. гр. д. № 334/2011 г. В същото се посочва, че Прокуратурата на РБ следи за спазване на законността, като предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове съгласно разпоредбата на чл. 127, т.5 от Конституцията на РБ, и че именно това конституционно право е уредено в разпоредбата на чл. 537, ал.З от ГПК. Цитираната разпоредба делегира на прокурора правомощието да предяви иск за отмяна на издаден охранителен акт, което правомощие е изрично и представлява изключение от правилото, че иск за отмяна на нотариален акт не може да бъде предявен самостоятелно. Доколкото всеки порочен охранителен акт засяга обществените отношения и създава правна несигурност в обществените отношения, прокурорът е в правомощията си да прецени, че е налице незаконен охранителен акт и може да иска неговата отмяна.

Считам, че така изразеното становище не може да бъде напълно споделено по ред причини. На първо място, когато в материалния закон е предвиден ред, по който следва да се атакува даден охранителен акт, респективно основанието, на което същият е издаден, няма как да приемем, че незаконосъобразността зависи само и единствено от преценката на прокурора. Както беше изяснено в цитираното решение на ВКС, оспорването на издаден КНА, следва да се осъществява след като претендираното право бъде признато по съдебен ред. Ако приемем обратната логика, би следвало да признаем компетентност на прокурора да решава гражданскоправни въпроси от материалноправен характер, което не може да бъде оправдано с разпоредбата на чл. 127, ал.5 от Конституцията.

Подобна е ситуацията и когато се предявява иск по чл. 537, ал.3 ГПК за установяване на вписване на несъществуващо обстоятелство. Така например, в Решение № 45 от 21.04.2016 г. на РС – Генерал Тошево по гр. д. № 303/2015 г. е възприето тълкуването, че съгласно чл. 88 от ЗКИР всяко вписване в имотния регистър може да бъде оспорено по реда на чл. 537, ал. 2 и 3 от ГПК. Обаче също така е посочено да се има предвид, че правомощията на съдията по вписванията не се простират в никакъв случай до проверка и изследване на материалноправни отношения между страните по договора, вписване прекратяването на който се иска. Единственото негово задължение, регламентирано в Правилника за вписванията (ПВп) е, да провери дали му е представен акт, подлежащ на вписване, и дали той от външна страна отговаря на изискванията за форма. Когато насрещната страна има някакви материални възражения, този въпрос не може да се разгледа в охранително производство. „Като се има предвид основната цел на вписването – осигуряване на публичност и противопоставимост, то не може да възложи на съдията по вписванията да провери материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес – да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и спорът да бъде решен с сила на присъдено нещо, както е посочено в ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Ако се абстрахирам от конкретните примери, ми се ще да обобщя, че следва да се насърчават страните в случай, че считат техни права за нарушени, следва да използват всички предвидени в закона способи за защита, а не да използват прокуратурата като своеобразен омбудсман. И причината за това не би била натовареността на държавното обвинение, а фактът, че в редица случаи неговите действия, извършвани в рамките на позволеното от закона, не биха довели до целения от страните резултат.

Автор: Александър Натов