Постановяване на неприсъствено решение спрямо единия ответник в хипотезата на пасивно обикновено другарство.

1. Макар институтът на неприсъственото решение (НР) не е нов за българското гражданско процесуално право – за пръв път то намира уредба в чл. 647-653 от ЗГС, респ. в чл. 464 и сл. след редакцията на ЗГС през 1930 г., той не намира уредба в отменения ГПК, като отново се въвежда с ГПК (в сила от 2008 г.). Най-общо неговото предназначение е да насърчи активните действия на страните при осъществяването на тяхната защита, респ. служи като своеобразна санкция за пълното процесуално бездействие на една от тях. Постановяването на НР позволява при наличието на достатъчно доказателства за вероятната основателност на претенцията (респ. вероятната неоснователност на иска с оглед направените възражения) съдът да се произнесе с решение, което се ползва с по-голям стабилитет от решението, постановено по общите правила – първа и втора степен на стабилизация на неприсъственото решение настъпват едновременно (арг. чл. 296, т. 1 ГПК вр. чл. 239, ал. 4 ГПК) и единствено в ограничен брой хипотези[1] законът позволява постановеното решение да бъде отменено.

В следващите редове ще бъдат изложени аргументи по въпроса дали в хипотезата на обикновено другарство неприсъствено решение може да бъде постановено само спрямо единия от обикновените другари, а спрямо другия съдът да се произнесе с обикновено решение. Обсъдена е единствено възможността на постановяване на неприсъствено решение спрямо единия от ответниците в хипотезата на пасивно обикновено другарство. Традиционно в доктрината[2] се застъпва мнението, че това е поначало недопустимо, като невъзможността се извежда от разпоредбата на чл. 217 ГПК, която изисква изводите на съда спрямо общите за другарите факти да бъдат еднакви. Съществува обаче съдебна практика[3] в противоположната посока, част от която е обсъдена в хода на изложението, като аргументи са черпени и от малобройната задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, засягаща отделни въпроси, свързани с института на неприсъственото решение.

2. Аргументи pro et contra.

На пръв поглед, с оглед характеристиката на обикновеното другарство, няма пречка неприсъствено решение да бъде постановено спрямо единия от обикновените другари. Материалноправното положение на обикновените другари е различно, което предпоставя и относителната самостоятелност при извършването на процесуални действия, респ. – при бездействие на страната, като не съществува необходимост[4] решението да бъде еднакво спрямо всички другари. Съгласно чл. 216, ал. 1 ГПК правните действия и бездействия на един от другарите нито ползват, нито вредят на останалите.

Известно е обаче, че тази процесуална самостоятелност не е абсолютна – по арг. от чл. 217 ГПК се извлича правилото, че правните изводи на съда по отношение на общите фактически положения следва да бъдат еднакви. До известна степен това би могло да доведе до несправедлива житейска ситуация – напр. при предявени претенции срещу главен длъжник и поръчител главният длъжник заема абсолютно пасивно процесуално поведение (не представя отговор на исковата молба, не се явява в първото по делото заседание и не е направил искане за разглеждането на делото в негово отсъствие), като единствено поръчителят се ангажира с разноски и усилия по защитата, а процесуалното бездействие на главния длъжник няма да бъде санкционирано с постановяване на неприсъствено необжалваемо решение.

2.1. Идеята да не се мотивира по същество неприсъственото решение. Издаване на вътрешното убеждение.

Застъпват се становища, че ако съдът изложи аргументация и обсъди обстоятелствата и представените доказателства, се нарушава една от целите на неприсъственото решение – то да не се мотивира по същество. При постановяване на неприсъственото решение съдът не излага мотиви по същество, а излага, че са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение.

В чл. 238, ал. 1 ГПК са уредени три предпоставки, изведени по негативен начин, при наличието на които се поражда правото на ищеца да поиска постановяване на неприсъствено решение спрямо ответника – в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК[5] ответникът не представя отговор на исковата молба, не е направил искане делото да се гледа в негово отсъствие и не се явява в първото по делото заседание.

Законодателят императивно е уредил специалните хипотези, при наличието на които съдът съгласно чл. 239, ал. 3 ГПК отхвърля с определение искането за постановяване на неприсъствено решение, а именно – при липса на някоя от предпоставките по чл 238, ал. 1 и чл. 239, ал. 1 ГПК. Нито в нормите, уреждащи института на неприсъственото решение, нито в нормите, в които са уредени отклоненията в процеса във връзка със страните, съществува правило, от което да се извлече подобна забрана. Нещо повече, при кумулативното наличие на посочените предпоставки съдът е длъжен да постанови неприсъствено решение. Именно с оглед предпоставките по чл. 239, ал. 1 ГПК обаче възниква следният въпрос.

За постановяване на неприсъствено решение следва да са налице две кумулативни предпоставки. Първо, на страните следва да са указани последиците от неспазването на сроковете за размяна на книжа и неявяването им в съдебно заседание. Тази предпоставка е свързана с принципите на концентрационното и служебното начало. Настъпването на предвидените в закона преклузии е тясно обвързано от изпълнението на процесуалните задължения от страна на съда[6]. За да настъпи конкретна предвидена в закона неблагоприятна за страната правна последица, съдът следва предварително изрично да е указал на страната възможността от нейното настъпване при съответно процесуално поведение. Първата предпоставка не се отклонява с нещо особено от други норми в ГПК със сходно съдържание. Проверката на съда за нейното наличие цели да установи дали в действителност е налице бездействие у насрещната страна[7].

Втората предпоставка по чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК е вероятната основателност на иска с оглед изложените с исковата молба обстоятелства и представените доказателства. Възможността за постановяване на неприсъствено решение при пасивно обикновено другарство може да бъде разгледана именно с оглед на тази втора предпоставка. При постановяване на неприсъственото решение съдът предварително – преди постановяване на обикновено решение спрямо другия обикновен другар, ще е издал своето вътрешно убеждение – че с оглед изложените факти и представените доказателства искът е (вероятно) основателен.

Считам, че при извличането на отговора на поставения в изложението въпрос не този аргумент следва да е водещият, като се ръководя от ал. 3 на същата разпоредба. Ако съдът прецени, че не са налице предвидените в закона предпоставки, той „отхвърля искането за постановяване на неприсъствено решение и продължава с разглеждането на делото” (к. м.). В едни случаи това ще бъде на чисто формално основание, поради липса на първата предпоставка[8]. В други случаи обаче, ако такива указания са били дадени на страната, а искането е отхвърлено, то очевидно е, че съдът е счел, че не е налице втората предпоставка – искът не се явява (вероятно) основателен, с оглед изложените факти и представените доказателства. В този случай ще се създаде ситуация, в която формално погледнато съдът ще е издал вътрешното си убеждение предварително, като разглеждането на делото ще продължи.

Подобна хипотеза възниква и когато в хода на процеса бъде поискано обезпечение на предявения иск с оглед условието за вероятна основателност на предявения иск с оглед наведените твърдения и представените доказателства[9]. В този случай обаче съдът не е длъжен в определението си за допускане на обезпечението, респ. уважаването на искането за постановяване на неприсъствено решение, изрично да посочва вероятната основателност на иска. Дори да я посочи, то следва да е с мотивите, че към настоящия момент искът е по-скоро основателен.

В този смисъл следва изрично да се подчертае, че вътрешното убеждение на съдията не е константно, а подлежи на промяна в хода на процеса, тъй като неговата обективна страна се формира именно с оглед доказателствата, представени и ангажирани от страните в съответни срокове и по съответен ред. Съдът няма да е издал вътрешното си убеждение, макар формално да изглежда така.

В едно от малкото достъпни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Решение № 157 от 29.11.2010 г. по т. д. № 262/2010 г., ТК, I т.о., ВКС приема следното. В производството пред първоинстанционния съд при наличие на всички предпоставки по чл. 238, ал. 1 ГПК в първото съдебно заседание ищецът чрез процесуалния си представител е направил искане за постановяване на неприсъствено решение, като съдът не се е произнесъл – нито с решение, нито с определение за отхвърляне на искането, дал е ход по същество, завършил е разглеждането на делото и е постановил обикновено решение съобразно общите правила. Искът, основан на правоотношения по договор за продажба на стоки между търговци с правна квалификация по чл. 327 ТЗ, е отхвърлен като неоснователен, като съдът е приел, че от множеството приложени писмени доказателства /фактури/ не се установявало какво е качеството на лицето, подписало фактурите за ответното дружество, при това без да има оспорване от страна на ответника относно фактите, отразени в тези писмени документи. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е допуснал съществени нарушения, довели единствено до преграждане на възможността на страната да сочи нови доказателства и след като жалбоподателят не се е възползвал от възможността да ангажира допълнително доказателства в подкрепа на исканията си пред въззивната инстанция, процесуалното нарушение не е довело до ограничаване правата на страната в съдебното производство.

ВКС е обезсилил като недопустими решенията на първоинстанционния и на второинстанционния съд  и е върнал делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд със следните мотиви.

„… След като ищецът е упражнил своето процесуално право и своевременно е поискал произнасяне от първоинстанционния съд с неприсъствено решение, съдът е следвало да приложи процесуалната норма на чл. 239, ал. 3 ГПК точно, съобразно вложения от законодателя смисъл, опирайки се на обективните факти по делото. Ако е считал, че някоя от конкретно посочените законови предпоставки не е спазена, то съдебният акт, с който е следвало да се произнесе по това искане е точно определен от процесуалната норма и това е определението по чл. 239, ал. 3 ГПК. Със своето определение съдът следва да маркира кои точно предпоставки отсъстват (подч. мое) и съставляват пречка за постановяване на неприсъствено решение, а не както в случая е процедирал съдът – да премине към произнасяне с решение по съществото на спора.

… С този съдебен акт /определение/ не се преценяват фактите по същество, но се достига баланс, при който на пасивното поведение на ответника, не е достатъчно да противостои активното поведение на ищеца (подч. мое), след като последният не е представил по делото достатъчно доказателства, които да водят до извод за вероятна основателност на иска. … Като е постановил съдебен акт – решение, с което се е произнесъл по съществото на спора, преценявайки приложените към исковата молба многобройни писмени доказателства, от към тяхното съдържание без да е налице оспорване на релевантните факти от страна на ответника, вместо да се произнесе по направеното искане от ищеца или с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, или с решение по чл. 239, ал. 2 ГПК, решаващият съд е постановил недопустим съдебен акт. … Защото своевременното упражняване от ищеца на процесуалното право да иска приложение на института на неприсъственото решение препятства произнасянето на първоинстанционния съд с решение по реда на общото исково производство, преди произнасянето по искането с определение по чл. 239, ал. 3 ГПК (подч. мое).

Въззивното решение също е обезсилено като недопустимо, тъй като въззивният съд „не е следвало да преценява процесуалното поведение на ищеца пред въззивната инстанция /липсата на представени други доказателства с въззивната жалба в подкрепа на исковата молба/, тъй като подобни аргументи са относими единствено към защитата на страната в обикновеното исково производство, за каквато хипотеза, предвид данните по делото, липсват предвидените от закона предпоставки. Производството е следвало да се подчинява или на процесуалните правила, свързани с неприсъственото решение, или с тези, определящи реда по същинското исково производство (подч. мое). 

Но дори и при констатация за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, то с оглед спецификата на неприсъственото решение и неговия режим /необжалваемост и процедури по чл. 240 ГПК пред въззивен съд/, Б. окръжен съд, в качеството си в случая на въззивна инстанция, не би могъл да поправи нарушението, тъй като единствено в компетенциите на първоинстанционния съд е постановяването на неприсъствено решение, което не полежи на контрол пред по-горестоящ съд. Именно и поради това, ирелевантно е позоваването на представяне или непредставяне на писмени доказателства от ищеца в подкрепа на иска, във връзка с въззивното обжалване, и обсъждането на въпроса за засягане или ограничаване на правата на жалбоподателя в конкретната хипотеза с оглед вида на съдебното производство и съдебния акт, с който е разрешен правния спор.”

Следователно, съгласно задължителната за съдилищата практика, ако искането по чл. 238, ал. 1 ГПК не е основателно, то липсата на предпоставките по чл. 239, ал. 1 ГПК следва да бъде изведена с нарочно определение, в противен случай се накърнява правото на защита на ищеца.

Междинен извод 1: По изложените съображения считам, че не опасността от издаване на вътрешното убеждение е водещият аргумент против постановяването на неприсъствено решение спрямо единия от обикновените другари.

2.2. Еднаквост в изводите за общите факти.

Аргументът, с който се обосновава невъзможността за постановяване на неприсъствено решение спрямо единия обикновен другар, е именно изискването за еднаквост по отношение на общите факти.

Възможно е обаче противоречие по отношение на общите факти въобще да не настъпи. Защитата, която предприема обикновеният другар (участващ с активни действия в производството), може да не засяга общите юридически факти, а да се основава единствено на личните му възражения – напр. възражения за недействителност на договора за поръчителство, за прекратяване на поръчителството поради това, че кредиторът не е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца след падежа на главното задължение и т.н. В такава хипотеза – тъй като не се засягат твърдения за общите факти, противоречие няма да съществува.

Следва да се отчете, че при обикновеното другарство действащият процесуален закон реално допуска като резултат решения, чиито мотиви си противоречат по отношение твърденията за общите факти. Ако само един от обикновените другари подаде въззивна жалба, въззивният съд няма правомощието да отмени решението и по отношение на необжалвалия обикновен другар (по арг. на противното от чл. 271, ал. 3 ГПК) – дори при отмяна на решението спрямо обжалвалия да се стигне до несъответствие и разминаване именно в твърденията за общите факти.

Междинен извод 2: При настоящата уредба не е изключено решенията спрямо обикновените другари да се различават, включително в твърденията по отношение на общите факти.

 

3. Как е разрешен въпросът в практиката на съдилищата?

3.1.  Съдебна практика, която дава положителен отговор на въпроса.

1) В Решение №1004/11.11.2013г. по т. д. № 1616/2013г.  ОС-Варна, III състав е приел следното: „Тъй като солидарността не прави ответниците необходими другари, то спрямо ответника З. С. М. следва да бъде постановено неприсъствено решение съгласно процесуалното му поведение и по арг.от чл.239 ГПК. При искове срещу солидарни длъжници, които са обикновени другари не е налице необходимост решението да бъде еднакво спрямо тях, съответно процесуалните действия на един от обикновените другари нито ползват, нито вредят на останалите. Всеки от другарите действа самостоятелно- чл. 216, ал. 1 ГПК. Поради това, спрямо този ответник, настоящото решение се счита постановено при условията на неприсъствено решение и е окончателно (подч. мое) съгласно чл.239, ал.5 ГПК.” Ищецът претендира плащане на вземането си, произтичащо от търговска сделка, солидарно от дружествата-ответници. В цитираното решение в един и същи акт са обективирани неприсъственото решение спрямо бездействащия необходим другар, както и обикновено решение, с което е уважен искът срещу другия необходим другар. По този начин съдът е избегнал евентуалното противоречие по отношение на общите факти, като също така е постигнато и търсеното от ищеца солидарно осъждане на двамата ответници. С диспозитива двамата ответници са осъдени солидарно да заплатят търсените от ищеца суми, както и сторените съдебно-деловодни разноски. В края на диспозитива е указано: „Решението подлежи на обжалване в 2 седмичен срок от връчването му на страните с ВЖ пред ВнАС. Решението е окончателно по отношение на З.С.М. по арг. От чл.239, ал.5 ГПК.”.

• В Решение от 21.08.2015 г. по гр. д. № 1228/2015 г. на РС-Враца., ГО, VI състав е постановил неприсъствено решение спрямо единия от ответниците, приемайки: „Тъй като ответниците са обикновени, а не необходими другари, няма пречка да се постанови неприсъствено решение по отношение на единия от тях, като спрямо другия разглеждането на производството да продължи по общия ред.”  …. Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд гр. В. в двуседмичен срок от връчването му на страните, като на осн. чл. 239, ал. 4 ГПК същото не може да бъде обжалвано в осъдителната му част.“
• В този смисъл е и Решение № 3256 от 9.10.2015 г. на РС – Пловдив по гр. д. № 11804/2014 г., в което съдът приема, че „По отношение ответника П.Г.М. са налице предпоставки за постановяване на неприсъствено решение. Ответникът не е депозирал писмен отговор на исковата молба в срока по чл. 131, ал.1 ГПК, не изпраща представител в първото по делото заседание, редовно призован, и не е направил искане делото да се разглежда в негово отсъствие. От приложените към исковата молба писмени доказателства може да се направи извод за вероятна основателност на исковата претенция и ищецът прави искане за неприсъствено решение срещу този ответник. Ето защо следва да се постанови решение по реда на чл. 238 ГПК, с което предявеният иск да се уважи и спрямо П.М..

Доколкото ответниците са обикновени другари в настоящия спор (в този смисъл Решение № 364 от 30.04.2010 г. по гр.д.№ 689/2009 г. на ВКС, IV отд.) според съда няма пречка за горното, като следва да се изложат правни изводи по предмета на спора по отношение последния ответник Е.Б.Д. и се обсъдят направените от нея възражения срещу исковата претенция“.

 

3.2. Съдебна практика, според която не може да бъде постановявано неприсъствено решение спрямо само някои от обикновените другари.

1) Решение № 71 от 2.05.2012 г. на ОС – София по т. д. № 246/2011 г., ТО, в което „Съдът намира, че искането на пълномощника на ищеца „., съдът да се произнесе с неприсъствено решение по отношение на ответника М. Р. е неоснователно. Ищецът е предявил исковете си срещу двамата ответници солидарно. От процесуална гледна точка солидарните съдлъжници са обикновени другари, а исковете, насочени срещу тях – пасивно субективно съединени. Съдът е длъжен да установи общите факти еднакво спрямо всички обикновени другари, поради което не е възможно спрямо единия другар да изложи мотиви, свързани с установяване на общите факти, а спрямо другия – да не излага такива мотиви, тоест да не мотивира решението си по същество, като вместо това укаже, че то се основава на наличието на предпоставките за постановяване на неприсъствено решение, съгласно изискването на чл. 239, ал. 2 ГПК. Ето защо искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение срещу ответника М. Р. следва да се остави без уважение“.

• Решение от 10.11.2010 г. на РС – Перник по гр. д. № 2285/2010 г., в което се приема, че „По време на устните прения ищцовата страна е направила искане по отношение на ответницата В.Н.Х. да се постанови неприсъствено решение а по отношение на втория ответник решение с което да бъдат уважени така предявените искове. Наистина по отношение на ответника В.Н.Х. са налице законовите предпоставки за постановяване на неприсъствено решение но доколкото в случая са предявени няколко обективно и субективно съединени иск с претенция за солидарно осъждане, то съдът счита, че не следва да се произнася с неприсъствено решение по отношение само на единия ответник. Съответно след като исковете по отношение на единия солидарно задължения ответник следва да се отхвърлят до същите следва да бъдат разгледани по отношение на другия ответник.“

С оглед гореизложеното се налага следният извод. Технически няма пречка едва в мотивите към обикновеното решение спрямо активно действащия обикновен другар съдът да обсъди, че предпоставките за постановяване на неприсъствено решение спрямо бездействащия ответник са налице. Макар да се нарушава една от целите на неприсъственото решение – да не се излагат мотиви по същество, то следва да се отбележи, че от една страна, няма забрана това да се стори. Неприсъственото решение облекчава до голяма степен съда, който не дължи мотивиране по същество, но възможността по чл. 238 ГПК е предвидена не в интерес на съда, а в интерес на активната страна[10]. Считам, че водещото значение на института се очертава не толкова около идеята да не се провежда съдебно дирене, а по-скоро около стабилитета, който решението придобива още с постановяването си (съгласно чл. 296, т. 1 ГПК вр. чл. 239, ал. 4 ГПК). В конкретния случай необходимостта от мотивиране е продиктувана от самото субективно съединяване на исковете.

Във всеки случай обаче към момента на искането съдът дължи произнасяне по самото искане – било като посочи, че са налице предпоставките за постановяване на НР, било като укаже, че в крайния съдебен акт ще обсъди налице ли са предпоставките спрямо конкретния ответник. Допълнителен довод в полза на разбирането, че съдът трябва да се произнесе изрично по искането е, че по правило не се провежда съдебно дирене спрямо обикновения другар-ответник, който не заема активно процесуално поведение. В този смисъл, ако съдът не индицира, че са налице предпоставките за НР спрямо единия обикновен другар, то другите главни страни – ищеца и активно участващият обикновен другар, биха искали събирането на доказателства за абсолютно всички обстоятелства от предмета на делото, вкл. и за общия факт, който в случая може да не бъде обявен за безспорен по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК.

Може ли обаче съдът едва в мотивите да се произнесе, че предпоставките по чл. 239, ал. 1 ГПК не са налице? Съобразно задължителната практика, постановена по чл. 290 ГПК, непроизнасянето с нарочно определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, би накърнило правото на защита на ищеца. Независимо, че по делото реално е проведено съдебно дирене (поради необходимостта от постановяване на решение по общите правила спрямо другия ответник), възможно е след направеното искане по чл. 238, ал. 1 ГПК ищецът да се е защитавал не по общите факти, а единствено по материалното правоотношение с активния ответник. Когато условията по чл. 238-239 ГПК не са изпълнени към момента на искането, съдът следва да се произнесе с изрично определение в този смисъл по реда на чл. 239, ал. 3 ГПК, за да не накърни правото на защита на ищеца.

 

4. Производство пред въззивния съд.

4.1. Защитата срещу неприсъственото решение може да бъде осъществена чрез три изчерпателно уредени процесуални способа. Първо, чрез иск по чл. 240 ГПК, основан на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, които обективно не са могли да бъдат известни на страната, респ. да се снабди с тях своевременно. Второ, чрез извънредния способ за отмяна по реда на чл. 240, ал. 1 ГПК при наличието на изчерпателно уредени предпоставки[11]. Компетентен да разгледа искането за отмяна по чл. 240 ГПК е не ВКС, а съответният въззивен съд. Трето, по аргумент от чл. 303, ал. 3 ГПК, на основания, извън посочените в чл. 240 ГПК, може да бъде направено искане за отмяна на неприсъственото решение по реда на производството по отмяна по гл. 24 ГПК[12].

4.2. Същевременно участвалият в делото обикновен другар има правен интерес да обжалва единствено частта от обикновеното решение, с която самият той е осъден, но е недопустимо да обжалва и неприсъственото решение. Дори депозираната от него въззивна жалба да бъде уважена в цялост, отмяната на обикновеното решение няма да се отрази върху неприсъственото. Първо, защото както бе уточнено, въззивният съд няма служебно задължение да конституира необжалвалия обикновен другар, следователно няма пречка решенията да се различават и в твърденията по отношение на общите факти (по арг. на противното от чл. 265, ал. 2 ГПК и чл. 271, ал. 3 ГПК). Второ, макар и очевидно, тук е систематическото място да се подчертае, че постановеното въззивно решение не представлява новооткрито обстоятелство или ново писмено доказателство от значение за делото по смисъла на чл. 240, ал. 2 ГПК.

4.3. Какви са правомощията на въззивния съд, според задължителната практика?

Следва да се отбележи, че ако съдът неправилно прецени, че предпоставките по чл. 238, ал. 1 и чл. 239, ал. 1 ГПК са налице и постанови неприсъствено решение, ответникът на практика е лишен от възможност за защита. Например, отговорът на исковата молба е изпратен в срок по пощата, но съдът неправилно е счел, че той е депозиран извън срока за отговор, и при наличието на останалите предпоставки постановява неприсъствено решение. Въззивна жалба срещу решението, постановено като неприсъствено, е недопустима. Отмяната по реда на чл. 240, ал. 1 ГПК се осъществява на лимитативно посочени основания, които не обхващат посочената хипотеза. Не е налице и някоя от останалите хипотези по чл. 303 ГПК, извън тези по чл. 240 ГПК.

Според Решение № 164 от 23.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 710/2012 г., I г. о., ГК постановено по реда на чл. 290 ГПК, „Ако едно решение е постановено като неприсъствено при липса на предвидените в закона предпоставки –  чл. 238 и 239 ГПК, то си остава неприсъствено. За характера на решението не може да се съди по това дали са били налице процесуалните предпоставки за постановяването му, а от неговото съдържание. След като в решението е посочено, че е постановено при условията на  чл. 238 и 239 ГПК, въззивният съд е обвързан от тази негова характеристика. Порочно или не, това решение е влязло в сила от момента на постановяването му и настъпването на тази правна последица не зависи от преценката на въззивния съд. Поради това той не може да преквалифицира молбата за отмяна във въззивна жалба и да се произнесе по съществото на спора като въззивна инстанция (подч. мое)“.

Съществува обаче и практика[13], която приема, че ако не са били налице предпоставките по чл. 238-239 ГПК, решението не е неприсъствено, а обикновено. Именно тази практика заслужава да бъде споделена, тъй като по този начин се дава възможност за защита на ответника по пътя на редовния инстанционен контрол.

5. Заключение.

Оскъдната практика на първоинстанционни съдилища по въпроса дали спрямо един от обикновените другари-ответници може да бъде постановено неприсъствено решение е противоречива, като се наблюдават съдебни актове в полза и на двете разбирания. Основен аргумент против обсъжданата възможност е разпоредбата на чл. 217 ГПК. Изискването за еднаквост в твърденията за общите факти обаче би могло да бъде преодоляно с аргументите, изложени по-горе.

Макар да се нарушава една от целите на неприсъственото решение – да не се излагат мотиви по същество, считам, че се постига основната цел на института – първа и втора степен на стабилизация, които решението придобива още с постановяването си.

Автор: Симона Пламенова

---

---

---

[1] Най-общо хипотезите са свързани с лишаване на страната от възможността за защита.

[2] По въпроса вж. Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. Първо по новия ГПК”, С. 2012, изд. Сиела, с. 389 и Попова, В. „Прекратяване на делото и неприсъствено решение при бездействие и неявяване на ответника, съотв. ищеца в първото по делото заседание”, Сиела Норми, 2010 г.

[3] По очевидни причини – на първоинстанционни и въззивни съдилища.

[4] Обратното – при необходимото другарство поради тъждествеността в предметите на делата и необходимостта от еднакво решение спрямо всички необходими другари е недопустимо неприсъствено решение да бъде постановено само спрямо един от тях. Така и Попова, В., цит. съч. Следва да се обърне внимание на изричния текст в Закона за гражданското съдопроизводство, а именно чл. 470 (653), според който, когато в делото участват няколко ищци или ответници, за които предметът на спора съставлява общо право или общо задължение, в такъв случай, ако някой от тях се е явил в назначението за гледане на делото заседание или е заявил, щото делото да се гледа в негово отсъствие, а другарите му отсъстват, постановеното решение се счита за присъствено и спрямо неявилите се негови другари.

[5] Предпоставката е налице, ако отговор на ИМ е подаден, но след срока по чл. 131, ал. 1 ГПК (ако разбира се в отговора не е инкорпорирано изрично изявление, че ответникът желае делото да се гледа в негово отсъствие).

[6] Неизпълнението на процесуалните задължения на съда води до невъзможност правата на лицето, спрямо което съдът не е изпълнил конкретните процесуални задължения, да се преклудират. В доктрината е изразено становището, че „възможността да се извършват конкретни процесуални действия се преклудира рано, тъй като съдът е длъжен да напътства страните да извършат конкретните процесуални действия в конкретен срок”. Постановката е правилна, но следва да се уточни, че връзката е двустранна, тъй като задължението да напътства страните е предвидено за съда (в съответствие със служебното начало) именно за обезпечаване и на концентрационното начало.

[7] Ако съдът неправилно прецени, че предпоставките са налице и постанови неприсъствено решение, ответникът на практика е лишен от възможност за защита. Впрочем, същият проблем възниква и при искане за постановяване на НР спрямо ищеца. По-подробно, виж т. 4.3.

[8] Съдът ще прецени, че в книжата, изпращани до ответника, не са му били указани конкретните последици от пасивното му процесуално поведение.

[9] Предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда, като преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (или при представяне на гаранция съобразно чл. 180 и 181 ЗЗД) – т. 5 от ТР № 6/2013 по т.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

[10] В този смисъл и Определение № 737 от 25.07.2011 г. по гр. д. № 1391/2010 г., I г.о. на ВКС – „. Неприсъственото решение обаче е проявление на принципа за диспозитивното начало в процеса, а не на служебното, както поддържа ищецът, чийто иск е отхвърлен”.

[11] Ако ответникът е бил лишен от възможност да участва в делото единствено поради: 1. ненадлежно връчване на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание; 2. невъзможност да узнае своевременно за връчването на преписа от исковата молба или призовките за съдебното заседание поради особени непредвидени обстоятелства; 3. невъзможност да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее.

[12] Напр. Решение № 3 от 10.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 1035/2011 г., II т. о., ТК, в което се приема, че „Предвидените в чл. 240, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК основания за отмяна на неприсъствено решение, принципно изключват приложимостта на отмяната по реда на чл. 303 и сл. ГПК“; Определение № 292 от 27.06.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 222/2011 г., II г. о., ГК, постановено по реда на чл. 274, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК, според което „Само „участвалата“ в процеса страна, макар и при постановено неприсъствено решение, разполага безспорно с посоченото право да иска отмяна на неприсъственото решение при изключенията на чл. 303, ал. 3 ГПК и чл. 240 ГПК.; Определение № 13 от 28.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 333/2015 г., II г. о., постановено по реда на чл. 307, ал. 1 ГПК, и др.

[13] Така в мотивите на Определение №184/20.04.2015 по дело №306/2015 на ВКС, ГК, I г.о., в което се приема, че за вида на решението, а оттам и за обжалваемостта му, следва да се съди не по наименованието му, а по неговото съдържание. Правилно в този смисъл вж. Желев,  Св. „Някои дискусионни въпроси относно неприсъственото решение“:

https://gramada.org/%D0%BD%D0%B5%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BE-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/