Депутатите вероятно не са разполагали с достатъчно време да обмислят задълбочено предложените им последни промени в закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС). В противен случай не биха ги гласували. Имам предвид измененията и допълненията на ЗСРС от 2015 г., коментирани по-долу. Те страдат от пълна липса на правна логика. Някои се намират в сериозен конфликт с други текстове, с буквата и духа на целия закон, трети нямат никакво професионално обяснение.
1. В наказателния процес използването на СРС е допустимо само в рамките на досъдебното производство (ДП), а искане може да депозира само наблюдаващият прокурор. По ЗСРС кръгът на субектите, имащи право да искат експлоатация на СРС, е значително по-широк: 1. Главна дирекция „Национална полиция“, Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, Главна дирекция „Гранична полиция“, дирекция „Вътрешна сигурност“, областните дирекции на Министерството на вътрешните работи, специализираните дирекции (с изключение на дирекция „Технически операции“), териториалните дирекции и самостоятелните териториални отдели на Държавна агенция „Национална сигурност“; 2. службите „Военна информация“ и „Военна полиция“ към министъра на отбраната; 3. Националната разузнавателна служба; 4. окръжните прокуратури – за престъпления по чл. 167, ал. 3, 4 и 5 и чл. 169г от Наказателния кодекс (вж. чл. 13 ЗСРС).
Не е случайно, че точно тези органи са оправомощени с правото да искат използване на СРС. Напълно логично е. Това са органите, които имат основен дял в борбата с престъпността, респ. в осъществяване дейността по опазване на националната сигурност. Спецификата на тяхната работа естествено е свързана с експлоатирането на СРС.
Различен е режимът, когато искането е спрямо магистрати.
До изменението на закона (ДВ, бр. 42 от 2015г.) нямаше отклонение от общите правила. Исканията се подаваха от органите, които поначало имат право. С изменението и допълнението на закона от 2015 г., с нова алинея се въведоха следните правила: Искането за използване на специални разузнавателни средства спрямо съдия, прокурор или следовател се подава от административния ръководител на Софийската апелативна прокуратура, на Военно-апелативната прокуратура, съответно на Апелативната специализирана прокуратура или от оправомощен от тях заместник. Искането за използване на специални разузнавателни средства спрямо председател на Софийския апелативен съд, Военно-апелативния съд и апелативния специализиран наказателен съд и негов заместник се подава от заместник на главния прокурор при Върховната касационна прокуратура. Искания по предходните изречения могат да правят и министърът на вътрешните работи, и председателят на Държавна агенция „Национална сигурност“.
Тези промени не са оправдани. Лишено от професионална логика е искането да се прави от прокурор, който не е запознат подробно и не е в течение на резултатите от досъдебното производство, проверката или оперативното дело. На него трябва да му се докладва от органа, който познава най-добре случая (най-вероятно също имащ право да иска използването на СРС). Няма никаква пречка именно този орган да подаде искането до съответния съд, вместо да ангажира „посредник“. Ако съображението е, че ръководителят на съответната апелативна прокуратура може да изготви по-обосновано, по-законосъобразно и по-мотивирано искане или да се отнесе по-отговорно към процеса, това е неоправдано и обидно недоверие към работата на останалите лица. От друга страна, законът не поставя изискване действията по отношение на магистрат да се извършват от магистрат от по-висш ранг. Включването на „посредник“ усложнява и оскъпява процедурата, създава предпоставки за „изкривяване“ на информацията.
2. Използване на СРС е допустимо за разкриване и доказване не на всички, а само на изрично и изчерпателно изброените в закона. Едни от тях са т. нар. “изборни престъпления“, по чл. 167 и чл. 169г от НК. Чл. 167 НК съдържа четири вида изпълнителни деяния, отразени съответно в първа до четвърта алинея. Не за всички деяния обаче се предвижда възможност за използване на СРС, а само за тези по ал. 3 и ал. 4, т.е. за организирането на „купуването на гласове“, както и за предоставянето на имотната облага, която да послужи за „купуването на гласове“. За другите две деяния, по алинеи първа и втора, СРС са недопустими. В ал. пета е предвидено квалифициращо обстоятелство: „
По отношение на алинея пета използването на СРС вече също е възможно, тъй като същата е добавена в чл. 172, ал. 2 НПК, респ. чл. 13, ал. 1, т. 6 ЗСРС. Това допълнение е неудачно и ненужно. От друга страна е правно неграмотно. Защото текстът на ал. 5 не съдържа деяние, а само квалифициращо обстоятелство – ако деецът е длъжностно лице. Основанието за използване на СРС е престъплението, т.е. наличието на деяние. В наказателното право термините „деяние“ и „престъпление“ са синоними. Квалифициращото обстоятелство не може да бъде самостоятелна предпоставка за използване на СРС. Такива са само различните състави на престъплението. В конкретния случай съставите на престъплението, на престъпните деяния, са очертани в предходните алинеи. Ако е налице съответното престъпление, използването на СРС ще е възможно именно поради това, а не поради качеството на извършителя. Ал. 5 не може да съществува самостоятелно, без деянията по ал. 3 или 4. Затова е абсурдно да се използва СРС по чл. 167, ал. 5 НК – това е безсмислие.
Включването на този текст води до още едно съществено противоречие:
Квалифициращото обстоятелство „длъжностно лице“ се отнася до всички форми на изпълнителното деяние, а не само до двете, за които използването на СРС е допустимо – тези по ал. трета и четвърта. Ако нормата представлява самостоятелно основание за използване на СРС, това означава, че и спрямо деянията по първите две алинеи е възможно. Но тези престъпни състави не са включени в кръга от изчерпателно изброените. Буквалното позоваване на ал. 5 може да доведе до заобикаляне на закона, като чрез нейното пряко прилагане се стигне до използване на СРС и за деяния, за които това не е допустимо.
3. Искането за използване на специални разузнавателни средства (чл. 173, ал. 2 НПК) трябва да съдържа: информация за престъплението, за разследването на което се налага използването на специални разузнавателни средства; описание на извършените до момента действия и резултатите от тях; данни за лицата или обектите, спрямо които ще се прилагат специалните разузнавателни средства; оперативните способи, които следва да се приложат; срока, за който се иска ползването, и мотиви, които да обосновават продължителността му; мотиви за невъзможността необходимите данни да бъдат събрани по друг начин или описание на изключителните трудности, с които е свързано събирането им.
В чл. 14, ал. 1 ЗСРС към искането законът е прикрепил и допълнителни изисквания: пълно и изчерпателно посочване на фактите и обстоятелствата, даващи основание да се предполага, че се подготвя, извършва или е извършено тежко умишлено престъпление от изброените по чл. 3, ал. 1, включително и в случаите на чл. 4, които налагат използването им; пълно описание на извършените до момента действия и резултатите от предварителната проверка или разследването; оправомощеното длъжностно лице, което да бъде уведомявано за получените резултати.
Уредбата на искането е ясна и не би трябвало да създава теоритични или практически затруднения. С едно изключение. Прави впечатление добавеното с изменението и допълнението на закона (ДВ бр. 74 от 2015 г.) ново изискване: за пълно и изчерпателно посочване на фактите и обстоятелствата … , включително и в случаите на чл. 4.
Това е пример за законодателно недомислие и недоглеждане. Защото новото допълнение не е в съответствие с други текстове, противоречи на смисъла и духа на закона.
Специалните разузнавателни средства се използват, когато това се налага за предотвратяване и разкриване на тежки умишлени престъпления, изчерпателно изброени в закона, ако необходимите данни не могат да бъдат събрани по друг начин или събирането им е свързано с изключителни трудности (чл. 3, ал. 1 ЗСРС). Специалните разузнавателни средства могат да се използват и по отношение на дейности, свързани със защитата на националната сигурност (чл. 4).
Т.е., в чл. 4 ЗСРС се съдържа самостоятелно основание за използване на СРС – за защита на националната сигурност.
Според задължителното правило на логиката, изразите (на закона) трябва да се използват, възприемат и тълкуват в техния общоприет смисъл и логическо съдържание. Правилото важи както за автора на изречението, така и за четящия. Текстовете на чл. 3 и чл. 4 са ясни. В чл. 4 е употребен съюзът „и“: „ … СРС могат да се използват и по отношение на дейности…“. Т.е., въведено е едно самостоятелно основание наред с основанието по чл. 3 ЗСРС. Текстът на чл. 3 ЗСРС граматически, логически и смислово е напълно завършен и обособен като самостоятелна норма. Следва нова мисъл, ново основание – чл. 4. Съюзът „и“ означава нещо допълнително, нещо различно и друго.
В решение на ЕСПЧ от 28 юни 2007 г. по жалба № 62540/2000 г. по делото „ … срещу България“ това обстоятелство (наличието на две самостоятелни основания) също не буди никакво съмнение.
Същият извод следва и от нормата на чл. 145а НК, от която става ясно, че информацията, събрана чрез използване на СРС, е предназначена или за опазване на националната сигурност, или за целите на наказателното производство. Т.е., налице са две независими и паралелно съществуващи сфери на използване на СРС.
Аргумент в тази насока е и структурата на текста на чл. 12 ЗСРС.
Чл. 12. (1) Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на: 1. (изм. – ДВ, бр. 70 от 2013 г., в сила от 09.08.2013 г.) лица, за които са получени данни и има основание да се предполага, че подготвят, извършват или са извършили тежко умишлено престъпление от изброените по чл. 3, ал. 1; 2. лица, за чиито действия са получени данни и има основание да се предполага, че се използват от лица по т. 1, без да им е известен престъпният характер на извършваната дейност; 3. лица и обекти, свързани с националната сигурност;).
В ал. 1 са изброени изчерпателно лицата и обектите, спрямо които могат да се използват СРС. В т. 1 и 2 са посочени лицата, имащи съпричастност към престъпленията по чл. 3, ал. 1 ЗСРС. В т. 3 е посочена трета, самостоятелна група – лица и обекти, свързани с националната сигурност. Може да се твърди, че т. 1 и 2 логически са обвързани с чл. 3, а т. 3 – с чл. 4 ЗСРС.
В подкрепа на изразеното мнение е разпоредбата на чл. 18 ЗСРС, според която, в случаите на непосредствена опасност от извършване на тежко умишлено престъпление от изброените в чл. 3, ал. 1 и л и при заплаха за националната сигурност специалните разузнавателни средства могат да се използват и без разрешение на органа по чл. 15. Несъмнено е разграничението на предпоставката „за разкриване на тежко умишлено престъпление“ от втората предпоставка – „заплаха на националната сигурност“. Наличието поне на едно от тези основания, независимо кое, прави възможно използването на СРС.
Новата добавка е в грубо несъответствие със същността и логиката на закона. Когато законодателят прецени, че защитата на националната сигурност няма да бъде самостоятелно основание за използване на СРС, просто трябва да заличи чл. 4 от закона. По този начин и за органите на ДАНС ще важи общият режим, вкл. да посочват в искането си факти и обстоятелства за престъпление от изброените в чл. 3, ал. 1 ЗСРС.
Съществуващото положение неминуемо ще доведе до объркване, спорове и противоречива практика. Защото е очевидна колизията между двата текста: чл. 4 съдържа самостоятелно основание за използване на СРС; чл. 14, ал. 1, т. 1 всъщност изключва самостоятелното значение на чл. 4. Нормите на чл. 3 и чл. 4 от закона са с принципно, същностно значение. Те стоят в основата на целия закон, предопределят изначално процеса по използване на СРС; същите имат характер на норми от общата част на нормативен акт, с общоважащо значение и приложение. Между чл. 4 и чл. 14 с доминиращо положение е нормата на първия. Поради което няма да е нарушение на закона, респ. няма да има незаконосъобразно използване на СРС, ако искане по чл. 4 от ЗСРС не съдържа описание на престъпление от тези в чл. 3. Напр., престъпления по чл. 162 (престъпление против националното и расово равенство), чл. 255 и сл. (данъчни престъпления), чл. 297 (бягство на затворници), чл. 319а и сл. (компютърни престъпления) НК и др. са леки и спрямо тях е недопустимо по правилото на чл. 3 използване на СРС. Но могат да са от изключително значение за националната сигурност, поради което, от гледна точка интересите на обществото и държавата би било напълно оправдано за разкриването и доказването им прилагането на СРС.
4. Не издържа на критика направеното изменение на чл. 21 ЗСРС, с което се определя срок шест месеца по отношение на дейности, свързани със защитата на националната сигурност, в случаите на предотвратяване на тежки умишлени престъпления по глава първа от особената част на Наказателния кодекс, с възможност срокът да бъде продължен до дванадесет месеца общо.
Подобно на промяната в чл. 14, ал. 1 ЗСРС, и тази тук е пример за законодателно недомислие.
Новата редакция на чл. 21 ЗСРС дава основание за нееднозначно тълкуване на нормата, както и до лутания в практиката. Поставя се въпросът – въвеждането на отделен и самостоятелен срок за използване на СРС само за предотвратяването на тежки умишлени престъпления по глава първа от особената част на НК, трябва ли да се тълкува в смисъл, че правомощията на ДАНС по използването на СРС се ограничават и могат да се осъществяват само в тази рамка (за предотвратяване само на тези престъпления)? Защото общоприетото досега становище е за много по-широки и разнообразни аспекти в дейността на институцията.
И как ще се постъпва, когато за разкриване на съответното престъпление е дадено разрешение за срок от 12 месеца и след разрешението последва образуване на досъдебно производство (ДП) от прокурора? Известно е, че при наличие на ДП се прилагат правилата на НПК. Максималният срок по НПК обаче е шест месеца. Ще трябва ли в подобни случаи прокурорът да не образува ДП и по практически съображения да изчака изтичането на 12 месечния срок по чл. 21 ЗСРС, тъй като НПК не съдържа аналогична разпоредба? Не, разбира се. Защото прокурорът е длъжен да образува ДП при наличието на законовите предпоставки за това. Така ще се обезсмисли както по-дългият 12 месечен срок, така и планираната разработка на органа, съответна на този срок.
Видно е, че описаните изменения са не само излишни и безполезни, но са и вредни. Затова трябва час по-скоро да бъдат отменени.
Автор: Пеньо Грозев, адвокат.
