Ползват ли се вземанията на държавата за такси с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД?

Ползват ли се вземанията на държавата за такси с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД?

Настоящото изложение има за цел да направи кратък очерк на достъпната съдебна практика на първоинстанционни и въззивни съдебни състави по някои въпроси, свързани с изготвянето на разпределение след реализирането на недвижим имот на публична продан и правилното приложение на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД. Разгледаните в хода на изложението съдебни актове са постановени в производства по чл. 463 ГПК, като предметът на правните спорове се концентрира около въпроса за съдържанието на разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД, респ. нейното правилно приложение, а именно: Ползват ли се вземанията на държавата за такси с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД и следва ли да бъдат включвани в този ред от съдебния изпълнител при изготвяне на разпределението?

Поставеният въпрос е от значение, доколкото правилният му отговор обуславя дали след публичната продан на недвижим имот вземанията на държавата за такси ще се удовлетворят по реда на чл. 136, ал. 1, т. 2 или на т. 6 ЗЗД, което обстоятелство безспорно засяга интереса на останалите кредитори. Преценката обуславя и законосъобразността на разпределението по чл. 460 ГПК, изготвено от съдебния изпълнител, респ. правилността на акта на съда, с който последният следва да се произнесе по същество (арг. чл. 463, ал. 1 ГПК вр. чл. 278, ал. 2 ГПК). Изясняването е необходимо, доколкото производството по обжалване на разпределението на съдебния изпълнител е двуинстационно (арг. чл. 463, ал. 2, изр. 2 ГПК) – наблюдава се идентична практика в районите на съответните апелативни съдилища, но същата остава изолирана в съответния съдебен район, т.к. правният спор не се отнася до ВКС¹ и невъзможно практиката да бъде уеднаквена по реда на чл. 290 ГПК.

1. Становищата.

В съдебната практика се наблюдават две противоположни разбирания. Според едното схващане по реда на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД се удовлетворяват вземанията на държавата за данъци и такси, свързани с определен недвижим имот. Основен аргумент на решаващите състави в този случай е, че и данъците, и таксите представляват публични вземания по смисъла на чл. 162 ДОПК, които постъпват в общинските бюджети и задължението за плащане на местните данъци и такси възниква по повод собствеността на недвижим имот. Твърди се, че е разумно публичните задължения, възникнали по повод собствеността на недвижимия имот, да бъдат погасени преди придобиването от третото лице.

Аргументите в полза на обратното становище се отнасят до тълкуването на нормата на чл. 136 ЗЗД, нейния императивен характер и изчерпателното изброяване на разпоредбата, както и с различната правна същност на вземанията за данъци и вземанията за такси.

• В полза на първото разбиране са мотивите към Решение № 206 от 27.06.2014 г. по в. ч. гр. д. № 186/2014 г. на Апелативен Съд – Бургас. Производството по първоинстанционното дело пред Окръжен съд Бургас е инициирано по жалба на взискател по изпълнително дело, образувано по описа на частен съдебен изпълнител, с оплакване, че неправилно в разпределението е включено като привилегировано по реда на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД вземането на община С. за данък недвижими имоти и такса „битови отпадъци“ в размер на 153 068, 13 лв. ОС Бургас е намерил жалбата за основателна при изложените от жалбоподателя доводи, отменил е разпределението, като е постановил връщането му на ЧСИ за изготвяне на ново, съобразно указанията в решението². Апелативният съд е отменил първоинстационното решение като неправилно със следните мотиви: „Настоящата инстанция намира така постановеното решение за неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД привилегировани са вземанията на държавата за данъци вземанията на държавата за данъци върху определен имот. 3адълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК. По правната си същност местните данъци са публични вземания – чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК, приходите от които постъпват в общинските бюджети, поради което се квалифицират като общински вземания. Местните такси също са публични вземания по см. на чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК и поради това, че приходите от тях постъпват също в общинските бюджети на осн. чл. 9а ал. 3 ЗМДТ, съставляват общински вземания. Таксата за битови отпадъци възниква по повод собствеността върху недвижим имот, и въпреки, че срещу нея за общината възниква задължението да предостави услуга, вземането за нея с оглед публичния му характер по повод имота основателно е поставено като привилегировано в разпределението по реда на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД (подч., мое).“

• С напълно идентични мотиви Апелативен съд Бургас се е произнесъл по правния въпрос и с Решение № 253 от 29.07.2015 г. по в. ч. гр. д. № 213/2015 г. по описа на АС Бургас.

• С Решение № 303 от 18.09.2015 г. по в. ч. гр. д. № 260/2015 г. на АС Бургас е потвърдено решение на Окръжния съд, в което са оставени без уважение доводите на жалбоподателя, че задължението за заплащане на такса битови отпадъци, макар и публично, не се ползва с право на предпочтително удовлетворяване. Апелативният съд приема: „Не се споделят оплакванията на частния жалбоподател за неправилно конституиране на община Я. като присъединен кредитор за сумата от 349, 15 лв. за дължими данъци и такси по изпълнителното дело. Предходната инстанция подробно и изчерпателно е обосновала законосъобразността на присъединяването на община Я. за публични вземания за имота предмет на публичната продан и мотивите и се споделят изцяло от настоящата инстанция. По оплакването в частната жалба, че се касае за данъци и такси, дължими от трето, неучастващо по изпълнителното дело лице – „А“, приобретател на имота, следва да се посочи, че се касае за задължения за имота, а не за такива на длъжниците по изпълнителното дело.“

По въпроса дали таксите за битови отпадъци, дължими на общината за продадения на публичната продан имот следва да се включат в т. 2 в реда на привилегиите по чл. 136, ал. 1 от ЗЗД, е налице идентична практика на съдилища в други съдебни райони.

• Така например, в Решение № 216 от 11.12.2014 г. по в. ч. гр. д. № 591/2014 г. на АС Варна се приема: „По първия въпрос съдът изцяло споделя мотивите на ОС-Добрич относно това, че ТБО е публично вземане на общината за продадения на публичната продан имот, чиято стойност се разпределя. В тази връзка е без значение разликата в характера на таксите спрямо данъците – смисъла е привилегировано да се погасят вземанията на публичния субект, свързани с тези публични задължения – данъци и такси върху продания имот или МПС (подч.мое) /така и приетото в доктрината, че тези публични вземания за данъци и такси върху определен имот и МПС, от стойността на този имот или МПС, са един клас вземания и с еднаква привилегия – „Българско гражданско процесуално право ”, изд. „Сиела”, София, 2012 г. , стр. 840/.“

• В Решение № 89 от 08.05.2012 г. по ч. гр. д. № 223/2012 г. на Апелативен Съд – Варна съдът е заел становище в същия смисъл: „Привилегировано вземане има и Община Провадия по чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД за дължимите за имота данък и такса битови отпадъци (подч. мое), в размер на 21 053.86 лв., от която главница от 19754.64 лв. и лихва от 1296.22 лв. към 18.02.2011 г., според приложената на л. 143 от изп.д. справка и изчисленията на вещото лице. Остатъкът след удовлетворяване на привилегирования взискател от втори ред /235 569.26 лв.-21 053.86 лв./ е в размер на 214 515.40 лв.

• В Решение № 487 от 04.03.2013 г. по ч. гр. д. № 778/2013 г. на Апелативен съд София се сочи: Правилно и законосъобразно по реда на чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД, са разпределени в обжалвания протокол, сумите съставляващи дължимия данък върху продадения на публична продан недвижим имот, собственост на длъжника, както такса битови отпадъци за същия имот.

1.2. В по-голямата част от достъпната съдебна практика обаче е застъпено противоположното становище.

• В мотивите към Решение № 134 от 15.09.2015 г. по в. ч. гр. д. № 400/2015 г. на АС Варна съдът приема, че „безспорно публичният характер на вземането не го прави автоматично привилегировано по смисъла на чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД. Вземанията на общините за такса битови отпадъци като публични вземания са различни по своя характер от вземанията за данъци. Тава са вземания за извършена услуга, определена като такава в чл. 62 от ЗМДТ. В чл. 1 от ЗМДТ е направено изчерпателно изброяване на видовете местни данъци, като по този начин са диференцирани различните видове публични вземания.

Доколкото в разпоредбата на чл. 136, ал. 2, т. 2 от ЗЗД като основание за съществуването на привилегията са посочени само данъците, недопустимо е разширителното й тълкуване и по отношение на местните такси. Недопустимо е при определяне на привилегията да се изхожда от качеството на взискателя – това, че той е публично-правен субект, а не от вида на претендираното вземане.“

• В Решение № 82 от 29.04.2015 г. по в. гр. д. № 240/2015 г. на АС Пловдив, макар и не по същество, съдът е приел, че вземането за такса битови отпадъци се погасява с общата привилегия по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД: „Доводите на жалбоподателя за недължимост на такса битови отпадъци, поради това, че такава услуга не му е предоставяна от общината, не се извършва и никога не се е извършвала, отново касае съществуването на това вземане в полза на общината, спора относно което не може да бъде разрешаван в изпълнителното производство. Пред настоящата инстанция жалбоподателят не поддържа наведения с жалбата пред окръжния съд довод таксата битови отпадъци да не се ползва с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 6 от ЗЗД, но само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че същият е неоснователен. Таксата битови отпадъци съставлява публично общинско вземане, съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК във връзка с чл. 6, ал. 1, б. А от ЗМДТ, и като такова е предназначено да задоволява обществени потребности от местно значение. При настоящата форма на държавно управление общините осъществяват отстъпената от държавата изпълнителна власт на местно равнище, за което е необходимо да разполагат с гарантиран финансов ресурс за извършване на тези им функции, поради което не само публичните държавни, но и публичните общински вземания, се ползват с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 6 от ЗЗД.“

• В Решение № 8 от 26.01.2015 г. по в. гр. д. № 29/2015 г. на АС Пловдив се сочи: „Разпоредбата на чл. 136 от ЗЗД предвижда изключенията от общото правило на чл. 133 от ЗЗД, а изключенията са винаги конкретни и лимитативни. Задължението за данъци е различно по характер от задължението за такса битови отпадъци, като последното касае покриване на административни разходи за извършване на определена услуга. Данъкът за имот се дължи само заради притежаването на определено имущество. Независимо от начина за събирането им, това са различни вземания. След като законодателят не е включил вземането за такса битови отпадъци в привилегията по чл. 136, , ал. 1 т. 2, то е обикновено такова и следва да се отнесе към друг ред за погасяване (подч. мое).“

• В Решение № 58 от 02.04.2015 г. по в. гр. д. № 140/2015 г. на АС Пловдив също се приема, че вземането за неплатена такса „битови отпадъци“ не представлява привилегировано вземане по чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД: „Таксата за битови отпадъци е заплащане за една вече извършена от съответната община услуга „по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битови отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места“ /чл. 62 от ЗМДТ/, което категорично я отличава от понятието за „данък“ върху тази сграда. Легалното определение на понятието „такса битови отпадъци“ налага извод, че не се касае за безвъзмездно плащане от страна на задълженото лице, каквото е заплащането на данъка върху сградите, а за едно възмездно плащане на една предоставена от съответната община услуга. Това вземане на общината би следвало при извършване на разпределение на постъпилите суми по реда на чл. 462 от ГПК, да се характеризира като ползващо се с привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 6 от ЗЗД, а именно като „вземане на държавата, освен тия за глоби“ (подч. мое).“

• Идентични са изводите на Апелативен съд Пловдив в Решение № 53 от 27.03.2015 г. по в. гр. д. № 138/2015 г.

• В Решение № 26 от 27.01.2014 г. по гр. д. № 487/2013 г. Апелативен съд Велико Търново, след като е обсъдил разликата между двете вземания, с оглед техните легални дефиниции, уредбата и систематическото им място в ЗМДТ, както и начина на формиране на техния размер, е постановил, че „във втория ред привилегировани вземания по смисъла на чл. 136, ал.1, т.2 от ЗЗД се включват вземанията на съответната Община за данъци, но не и за такси, но само за имота, предмет на принудителното изпълнение. И третото по ред привилегировано вземане в случая е вземането на ипотекарния кредитор П. И. БАНКА АД. В случая не остава сума, с която да се погасяват вземанията от следващия ред, който е по чл. 136, ал.1, т.6 от ЗЗД, където се включва и вземането на ОБЩИНА-гр. Р. за такса битови отпадъци, което е публичноправно, но не е от вида на вземанията по чл. 136, ал.1, т.2 от ЗЗД т.е. няма правната характеристика на данък върху недвижимия имот, предмет на извършената публична продан.“. Идентични са мотивите на Великотърновския апелативен съд и в Решение от 4.12.2013 г. на ВтАС по гр. д. № 446/2013 г.

• В Решение № 1213 от 12.06.2014 г. по ч. гр. д. № 1802/2014 г. на Апелативен съд София се приема, че нормата на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД следва да се тълкува в смисъл, че привилегировани са вземанията на общината за данъци върху вещта, по отношение на която е реализирана продажба, от цената от тази продажба. „Настоящата инстанция приема, че с тази привилегия не се ползват вземанията на общината за такси за битови отпадъци, свързани с имота, независимо от характера им на публични вземания на общината. Горният извод се извежда от естеството на привилегиите, съответната на него невъзможност установяващите ги норми да се тълкуват разширително и характера на вземането за такса за битови отпадъци. Привилегията е определена от закона като право на предпочтително удовлетворение, с което се ползва едно вземане /чл. 136, ал. 1 ЗЗД/, възникващо по силата на закона. Ето защо установяващите привилегиите норми не мога да се тълкуват разширително, съответно в установената от нормата на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД особена привилегия да се включват и вземания на общината, различни от данъците за съответния имот. Вземането на общината за такси за битови отпадъци, макар и определено нормата на чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК като публично общинско вземане, е различно от това за данъци. Данъкът е публично държавно вземане, установено от закона, което е гарантирано и скрепено с държавна принуда, като по своята правна същност е безвъзмездно. Таксата за битови отпадъци е заплащане за една вече извършена от съответната община услуга – „по събирането, извозването и обезвреждането в депа или други съоръжения на битови отпадъци, както и за поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места“ съгласно нормата на чл. 62 ЗМДТ. Или се касае до възмездно плащане на една предоставена от съответната община услуга, категорично отличаващо се от публичното вземане за данъци с изяснения му по-горе характер.“

• В този смисъл по същество са и мотивите на Софийски Апелативен съд, с които в Решение № 1924 от 22.10.2014 г. по ч. гр. д. № 2117/2014 г. на Апелативен Съд – София решаващият състав е потвърдил обжалваното решение на СГС, приемайки, че „съдът напълно правилно е приел в мотивите си, че такса битови отпадъци не попада в кръга на вземанията, ползващи се с право на предпочтително удовлетворение по чл. 136, ал. 1, точка 2 от ЗЗД. Настоящият състав изцяло споделя този извод, защото такса битови отпадъци не е вземане на държавата за данък за определен имот. Именно поради това държавата е включено като присъединен взискател в извършеното разпределение само за вземането си за данък недвижими имоти в общ размер на 372, 45 лева към длъжника на основание чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД.“

• В Решение от 21.09.2012 г. по ч. гр. д. № 2087/2012 г. на СГС се приема, че „публичните вземания на СО за такса битови отпадъци по чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК, за които тя се явява служебно присъединен взискател, на основание чл. 458 от ГПК, не попадат в обхвата на тези, визирани от нормата на чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД и не са привилегировани. Нормата на чл. 136, ал. 1, т. 2 от ЗЗД изрично визира само вземанията на държавата и общината за данъци, /напр. като местния данък/, но не и такси. Цитираната норма не може да бъде тълкувана разширително, ето защо и твърдението на жалбоподателя за привилегия на вземането му за такса битови отпадъци, се явява неоснователно.“

2. Считам, че таксата „битови отпадъци“ не представлява вземане, което следва да се удовлетвори по реда на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД – същото следва да се удовлетворява по реда на чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД, като аргументите за това са свързани с правната природа на данъците и на таксите, императивния и изключителен характер на разпоредбата на чл. 136 ЗЗД и нейното тълкуване.

2.1. Материалният закон ясно разграничава вземанията за данъци от вземанията за такси.

По правило данъците са законово установени, невъзвръщаеми и безвъзмездни вземания на държавата, за разлика от таксите, при които насрещна престация има³, тъй като същите са свързани с предоставянето на конкретна услуга. Без съмнение под „вземането на държавата за данъци върху определен имот“ по смисъла чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД се разбира данъкът върху недвижимите имоти (ДНИ) по чл. 10 ЗМДТ, с който се облагат сградите, разположени на територията на страната, поземлените имоти в строителните граници на населените места и селищните образувания, както и поземлените имоти извън тях, които съгласно ПУП имат предназначението по чл. 8, т. 1 ЗУТ⁴. ДНИ е пряк, имуществен, пропорционален, годишен данък, от който постъпва приход в бюджета на общината върху територията на която се намира имотът⁵, като кръгът на данъчно задължените лица е определен в чл. 11 ЗМДТ⁶.

Таксата за битови отпадъци, за разлика от местния данък върху недвижимите имоти, по съществото си представлява цената на предоставяната от общината обществена услуга по сметосъбиране и сметоизвозване на битовите отпадъци, обезвреждане на битовите отпадъци в депа или други съоръжения, както и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, като всяка от тези дейности представлява отделна услуга, за която се дължи заплащането на отделна конкретно определена такса (арг. чл. 62 ЗМДТ). Кръгът на задължените лица е същият, като лицата, задължени да внасят данък върху недвижимите имоти (чл. 64 ЗМДТ вр. чл. 11 ЗМДТ).

Очевидно е, че таксата няма безвъзмезден характер, а се дължи с оглед на всяка конкретна услуга, предоставена от общината. Нещо повече, ако услугата не е била предоставена от общината, таксата за битови отпадъци по чл. 62 ЗМДТ не се дължи (арг. чл. 71 ЗМДТ).

• В този смисъл и Решение № 12081 от 13.10.2014 г. по адм. д. № 2823/2014 г., VІІ отд. на ВАС – „Неправилни са изводите на съда, че таксата за поддържане на чистота се дължи само поради принадлежността на имота към определена община. Такса битови отпадъци не е данък. Това тълкуване на материалния закон, направено от първоинстанционния съд е неправилно. Съгласно чл. 62 от ЗМДТ таксата се заплаща за услуги по сметосъбиране и сметоизвозване и поддържане на чистота на териториите за обществено ползване в населените места, но изрично в чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ е посочено, че границите на районите и видът на предлаганите услуги в съответния район, включително честотата на сметоизвозването трябва да бъдат определени със заповед на кмета на общината. Следователно таксата се дължи, само ако е налице предоставяне на услугата в съответния район, посочен в заповед по чл. 63, ал. 2 от ЗМДТ, където се намира имотът (подч. мое).“

• С идентични мотиви съдът се е произнесъл и в Решение № 6294 от 12.05.2014 г. по адм. д. № 349/2014 г., VІІ отд. на ВАС, Решение № 9252 от 02.07.2014 г. по адм. д. № 2631/2014 г., VІІ отд. на ВАС и др.

Допълнителен аргумент може да се извлече и от различния начин, по който се определят размерът на ДНИ и на таксата „битови отпадъци“. Докато данъчната оценка на имота е обуславяща за размера на ДНИ, съобразно нормите в Приложение № 2 към ЗМДТ (чл. 20 ЗМДТ вр. чл. 19, ал. 1 ЗМДТ), същата не може да бъде основа за определяне на таксата „битови отпадъци“ (арг. чл. 67, ал. 3 ЗМДТ). Размерът на таксата „битови отпадъци“ се определя според количеството на битовите отпадъци, като се вземат предвид разходите за извършване на дейностите, изброени в чл. 66, ал. 1 ЗМДТ⁷, а когато тяхното количество не може да бъде установено, таксата се определя в левове на ползвател или пропорционално върху основа, определена от общинския съвет. Във всеки случай основата, върху която се определя таксата, е обективен показател, като същата не може да бъде данъчната оценка на недвижимите имоти, тяхната балансова стойност или пазарната им цена (чл. 67, ал. 2 ЗМДТ и § 1, т. 16 от ДР на ЗМДТ⁸). В този смисъл, след като законът изключва данъчната оценка като критерий за определяне размера на такса „битови отпадъци“, а последната е основата за определяне на ДНИ, очевидно е, че самият данъчен закон ги разграничава като различни вземания, дължими на различно основание⁹.

Очевидно е, че се касае за различни по характер публични вземания, общото между които е кръгът на задължените лица, който от своя страна се определя от обекта на облагане с данък върху недвижимите имоти (чл. 10 ЗМДТ вр. чл. 8, т. 1 ЗУТ).

2.2. По същество привилегията представлява право на предпочтително удовлетворение, възникващо по силата на закона, с което кредиторът по едно вземане се ползва във фазата на принудително изпълнение срещу длъжника. В зависимост от това дали привилегированото вземане се обезпечава от цялото имущество на длъжника, или от определено имущество, привилегиите са общи и особени¹⁰. По правило длъжникът отговаря с цялото си имущество, като всеки от кредиторите има еднакво право да се удовлетвори от него (чл. 133 ЗЗД), освен ако законът не предвижда специални предпоставки¹¹, при които кредиторът да се удовлетвори предпочтително. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 11 от отменения Закон за привилегиите и ипотеките¹². От граматическото и логическото тълкуване на чл. 136 ЗЗД и систематическия прочит на разпоредбата, разположена в раздел „Привилегии“, във вр. чл. 133 ЗЗД (в раздел „Общи правила“) се установява, че нормата на чл. 136 ЗЗД е изключителна и императивна. Следователно по общо правило същата не подлежи на разширително тълкуване, като следва да се приеме, че изброяването в нея (и в частност – в ал. 1, т. 2 от същата) е изрично и изчерпателно.

2.3. Втората особена привилегия, уредена в чл. 136 ЗЗД, е привилегията на държавата за вземането за неплатени данъци върху определен недвижим имот или МПС, която привилегия ползва държавата само относно цената от продажбата на имота, съответно – на моторното превозно средство. Без съмнение привилегията по чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД е особена, тъй като дава възможност на държавата да се удовлетвори предпочтително за определени вземания от конкретно имущество – за вземането за данъци върху определен недвижим имот или моторно превозно средство, от стойността на имота или МПС, а след изменението на разпоредбата с ДВ. бр. 36 от 02.05.2006г. – и за вземания, произтичащи от концесионни плащания, лихви и неустойки по концесионни договори.

2.4. Както бе посочено, задълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса битови отпадъци представляват публични общински вземания (арг. чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 от ДОПК вр. чл. 1, ал 1, т. 1 и чл. 9а, ал. 3 ЗМДТ). Чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД обаче не прави препращане към чл. 162 ДОПК и към всички публични вземания въобще¹³. Напротив, тя лимитативно очертава вземанията на държавата, които се удовлетворяват по реда на втората особена привилегия.

Особената привилегия по т. 2 не се отнася за всички публични вземания на държавата по см. на чл. 162, ал. 2 ДОПК, а единствено на вземанията на държавата, изчерпателно изброени в чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД. По реда на т. 2 следва да се удовлетворяват единствено лимитативно посочените в съответната разпоредба вземания. Вземанията за такса битови отпадъци се включват в реда на привилегированите вземания по чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД, поради което следва да се удовлетвори след удовлетворяване вземанията на заложните и ипотекарните кредитори, кредиторите с право на задържане и вземанията по чл. 136, ал. 1, т. 5 ЗЗД.

3. В заключение следва да се отбележи, че при систематическото и логическото тълкуване на чл. 136, ал. 1, т. 2 ЗЗД вр. чл. 136, ал. 1, т. 6 ЗЗД, както и с оглед разпоредбите на чл. 458 ГПК и чл. 191, ал. 3 ДОПК, се налага изводът, че при образувано производство по индивидуално принудително изпълнение държавата винаги е присъединен по право взискател за дължимите й публични вземания, които в общия случай се удовлетворяват по реда на общата привилегия на чл. 136, ал. 1, т. 6 ГПК, а само по изключение част от публичните вземания, лимитативно изброени в чл. 136, ал. 1, т. 2 ГПК, се удовлетворяват по реда на втората особена привилегия.

Автор: Симона Кирилова

Подобни статии

ОТНОСНО ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ НА ГРАЖДАНИТЕ И ЮРИДИЧЕСКИТЕ ЛИЦА НИЩОЖНИ НОТАРИАЛНИ УДОСТОВЕРЯВАНИЯ Постановяване на неприсъствено решение спрямо единия ответник в хипотезата на пасивно обикновено другарство.