Подслушване на адвокат

Разпоредбата на чл. 33, ал. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА) гласи: “Разговорите между адвокат и негов клиент не могат да се подслушват и записват. Евентуално направените записи не могат да се използват като доказателствени средства и подлежат на незабавно унищожаване“.

Подобен текст се съдържа и в Инструкцията (на Прокуратурата на Р България) за действията, които могат да извършват органите на досъдебното производство по отношение на адвокати, чл. 13: „В случай че в рамките на експлоатирано СРС бъде записан разговор на адвокат с негов клиент или разговор с друг адвокат, в които се съдържа информация, отнасяща се до упражняване правото на защита на клиент, не се изготвя ВДС, освен ако информацията не съдържа данни за престъпна дейност и на самия адвокат.“

Не е забранено да се подслушва адвокат, когато последният върши престъпление, за разкриването и доказването на което законът допуска възможност да се използват СРС. Адвокатът е наказателнооотговорно лице на общо основание. Той отговаря и за действия, чрез които пряко или косвено помага на клиената си да избегне наказателна отговорност, ако те съставляват престъпления. Например за набедяване (чл. 286 НК), склоняване на длъжностно лице да наруши свое задължение (чл. 289 НК), подбуждане към лъжесвидетелствуване (чл. 293 НК), лично укривателство (чл. 294 НК), пречене изпълнението на съдебно решение (чл.296 НК).

Законът забранява обаче да се подслушва и записва разговор на защитник. Т.е., разговор на адвокат с клиент. Има се предвид хипотезата, при която СРС се прилага спрямо клиента. Затова по-точно е да се каже, че се забранява подслушването на дееца, когато разговаря със своя защиитник.

Забраната важи само за разговорите в рамките на установено отношение „адвокат-клиент“, в което се реализира защитната функция на адвоката. Разговорите извън рамките на това отношение не са в сферата на действие на забраната. (Ако въобще има практическа възможност двата типа разговори да бъдат ясно разграничени).

Какво означава изразът „разговорите на адвокат с негов клиент“, респ. кога възниква отношението „адвокат–клиент“ и какво е неговото съдържание?

Според първото становище (условно да го наречем правилото на формалното отношение), подходът при разкриване съдържанието на понятията следва да е стеснителен. Качеството „клиент“ възниква само когато има акт, който „официализира“ това качество. Между адвоката и лицето трябва да има договор за правна помощ, респ. да е издадено пълномощно. В разглежданата хипотеза адвокатът е защитник, а лицето, спрямо което се прилага специално разузнавателно средство (СРС), е клиент, но само в рамките на конкретното дело, само по отношение на престъплението, което е предмет на това дело. Оттук следва изводът, че забраната за подслушване и записване се отнася само за разговорите, в които събеседниците обсъждат предмета на конкретното дело като израз на изпълнение защитната функция на адвоката, респ. като реализиране правото на защита на обвиняемия. За всички други разговори извън тези рамки и функции забраната не се прилага.

Накратко забраната за подслушване и записване на разговора между адвокат и клиент се отнася само за онези случаи, в които: 1. е образувано досъдебно производство (в съдебната фаза по наказателни дела СРС не се използват); 2. дадено лице е привлечено като обвиняем; 3. това лице е упълномощило защитник; 4. разговорите се отнасят до същото престъпление, предмет на делото.

Правилото на формалното отношение съдържа редица съществени недостатъци. Трудно бихме приели, че отговарят на духа на закона дадените по-долу примери, каквито биха настъпили в практиката, ако се придържаме към това правило:

Когато обвиняемият разисква с адвоката друго деяние, което все още не е предмет на обвинението, подслушването ще е допустимо. Така обаче се създава предпоставка органът по разследването съзнателно да отлага акта по привличане с цел дотогава да ползва СРС, което на практика означава заобикаляне на забраната.

Нерядко разследващият орган известява дееца за евентуалната възможност да бъде привлечен като обвиняем, дори му дава съвет да се консултира с адвокат и т.н. И едновременно с това, докато лицето бъде привлечено като обвиняем, няма пречка да иска използване на СРС. Ситуацията е същата, когато досъдебното производство (ДП) все още не е образувано. Гражданите се консултират с адвокати независимо дали има или няма ДП; те търсят защита и възможност за избягване на евентуална бъдеща наказателна репресия още от момента на деянието.

Деянието е в съучастие, един от обвиняемите е упълномощил защитник, другите още официално не са упълномощили, но реално ползват адвокатска помощ. В първия случай забраната ще има действия, във втория – не.

Възможно е в продължение на години гражданин да ползва помощ на адвокат по граждански, търговски, трудови и пр. дела и въпроси. И в определен момент да сподели с него за извършено престъпно деяние. В този случай формално забраната за подслушване не би намерила приложение.

И един твърде силен аргумент: в практиката се е наложило правилото, преди да поеме защитата, т.е. преди формално да бъде упълномощен, адвокатът да се запознае подробно и обстойно с казуса. Естествено, това основно става като води разговор с клиента. Но тъй като все още между тях не съществува формалната връзка на упълномощаването, няма пречка тези разговори между адвокат и бъдещ клиент да бъдат подслушвани и записвани.

Очевидно използването на СРС спрямо деец и адвокат в горните примери е неприемливо, тъй като е в противоречие с духа на закона и с принципа за свобода и тайна на адвокатската помощ, възприет от всички съвременни правни системи; и защото води всъщност до заобикаляне на законовата забрана; допуска възможност еднородни и близки случаи да бъдат третирани по различен начин.

Според второто становище (условно да го наречем правилото на фактическото отношение) тълкуването на понятията „клиент“ трябва да бъде във възможно най–широки граници, предвид следното:

Изходната позиция е житейската същност на адвокатската помощ. Основен характеристичен елемент на адвокатската дейност е свободата да се споделят факти и обстоятелства, чието узнаване от други лица по правило е нежелателно и рисковано за интересите на споделящия. Формалният акт на връзката „адвокат–клиент“ в тези житейски ситуации е без значение. Стойност има единствено съдържанието на помощта, дадена от адвоката – дали е по повод и представлява ли по своята същност защита интересите и правата на гражданина. Основанието за това разбиране са общите принцип за тайната на отношенията, за неприкосновеността на споделената и обменена информация, за доверието между адвокат и клиент.

За възникване качеството „клиент“ по смисъла на чл. 33 ЗА не е необходимо съставяне на нарочен акт – договор за правна помощ или пълномощно. Голяма част от дейността на адвоката се състои в даване на устни консултации и разяснения. Целият процес пред наказателния съд също е устен. По всяко време и място и дори без конкретен повод адвокатът може да бъде помолен за правна помощ. Т.е., качеството клиент може да възникне не само по силата на договор (или пълномощно), но и инцидентно, от момента, в който гражданинът фактически започне да ползва помощта на специалиста. В съдържанието на създадената връзка следва да се включат всички срещи, разговори, кореспонденция, разменени книжа и др. Упълномощаването е преди всичко процесуален акт, даващ право на адвоката да встъпи в процеса като страна – защитник. Същото е източник и на отношения „адвокат-клиент“. Но последните могат да възникнат и преди него, на основание писмен договор, устна дооворка или дори на основание конклудентни действия. Несъмнено отношението „адвокт-клиент“ е с много по-широко съдържание от отношението по упълномощаването.

Според това второ правило (на фактическото отношение) забраната за подслушване следва да намери приложение при всички тези хипотези на фактическо, реално оказване на специализирана юридическа помощ от адвокат на гражданин, независимо от липсата на официално сключен между тях договор или упълномощаване.

Какво е съдържанието на употребения в инструкцията израз „упражняване правото на защита на клиент“?

И има ли знак за равенство между право на защита на клиент и право на защита на обвиняем?

Ако няма разлика, нормата на чл. 13 от Инструкцията би противоречала на чл. 33, ал. 3 от ЗА. Защото „правото на защита“ е понятие на наказателнопроцесуалната материя и е свързано с фигурата на обвиняемо лице. Правото на защита е неразривно свързано с фигурата на обвиняемия. По тази логика следва, че текстът на инструкцията има предвид не всеки клиент, а само привлечения като обвиняем, тъй като именно той разполага с право на защита.

Законът за адвокатурата обаче не поставя ограничителното условие разговорът с клиент да е израз на упражняване правото му на защита, т.е. клиентът да е обвиняем. Също така не борави с наказателноправното понятие „защитник“, а с родовото понятие „адвокат“. Употребеният израз е „разговорите между адвокат и негов клиент“, следователно забраната трябва да важи за всички разговори, а не само за свързаните с конкретно наказателно дело, по което се реализира правото на защита на обвиняемия.

В тази връзка може би няма да е грешно и ще е в духа на закона да се твърди, че правото на защита на клиент е по-широко понятие от правото на защита на обвиняем, или с други думи, правото на защита на обвиняем е частен случай на правото на защита на клиент.

И ако адвокатът не е официално ангажиран като защитник по делото, но дава консултации и активно подпомага защитата на обвиняемия, логично и оправдано е разговорите между двамата да влязат в обсега на забраната.

От друга страна, както бе отбелязано по-горе, необходимостта от правна помощ възниква не от момента на привличане на лицето като обвиняем, а от преди това – от момента на осъществяване на деянието. Не е редно забраната, респ. неприкосновеността на разговорите между адвоката и клиента да се поставя в зависимост от един формален акт – привличане и съответно упълномощаване. Защото се нарушава балансът, изискващ на прилагането на действия по разследването да съответства реципрочна възможност за защита, вкл. осигуряване на свобода и неприкосновеност на ползване на адвокатска помощ.

В противен случай има опасност забраната да се стесни само до една незначителна част от дейността на адвоката – в рамките на отношенията по пълномощното по конкретното дело, по конкретния случай.

Повече хармонизира със закона изводът, че всички разговори, които не съдържат информация за лично участие на адвоката в престъпление и по които адвокатът оказва юридическа помощ по конкретен казус, са защитени от забраната да бъдат подслушвани и записвани.

Поставя се въпросът – въобще допустимо и възможно ли е да се изследва дали разговорът е проведен в рамките на отношението „адвокат–клиент“ и по повод осъществяване правото на защита ли е или не? Може ли да се твърди, че когато споделянето в проведения разговор е лично, адвокатът не е в качеството си на защитник, а е разговарял и коментирал като частно лице, като гражданин, тогава забраната не намира приложение?

Отговорът на въпросите трябва да е отрицателен.

Основният аргумент е не защото всеки разговор и всяка информация между адвокат и клиент са свързани с тези им качества и е в рамките на осъществяване на правото на защита, а защото на практика не съществуват ясни разграничителни критерии за недвусмислено и категорично квалифициране на разговора като проведен в рамките на отношението „адвокат–клиент“. По какви признаци един разговор би се преценил като обсъждане на защитни тези, а друг разговор между същите лица и по същата тема – като беседа между „частни“ лица извън каквото и да е отношение между тях? В законите няма легални разграничителни правила, в съдебната практика също. И все пак, ако от съдържанието на конкретния разговор може да се направи недвусмислен извод, че разговорът е между познати и адвокатът не участва в това си качество, респ. не упражнява функцията по отдаване на правна помощ, такъв разговор не може да бъде защитен.

За да се избягнат всякакви възможности за заобикаляне на закона, необходимо е ползването на строг разграничителен критерий, на правило, което ще определи кога забраната действа, респ. кога е налице законна възможност да се използва придобита информация от разговор между адвокат е негов клиент. Този критерий е налице в чл. 12 от посочената в началото инструкция: СРС по отношение на адвокат могат да бъдат искани и използвани само в случаите, когато има достатъчно данни, от които може да се направи обосновано предположение, че адвокатът е извършил престъпление. По същата логика, единствената възможност да се подслушва и записва негов разговор с клиент е когато има несъмнени и достатъчно данни, че адвокатът съдейства, извън рамките и законните средства на правната помощ, за укриване на престъплението и дееца и възпрепятстване на разследването. (Например помага на дееца да се укрие, да унищожи доказателства, убеждава го да забегне в чужбина, склонява лица към лъжесвидетелстване, предприема действия за насочване разследването в погрешна насока и др.), Всяко друго тълкуване и трактовка на проблема означава хлъзгане по плоскостта на заобикаляне и нарушаване на закона.

Възможно ли е използване на СРС спрямо адвокат и кантората му в други хипотези?

В чл. 12 ЗСРС е посочено спрямо кои лица и обекти е разрешено използването на СРС: Специалните разузнавателни средства се използват по отношение на: 1. лица, за които са получени данни и има основание да се предполага, че подготвят, извършват или са извършили тежко умишлено престъпление; 2. лица, за чиито действия са получени данни и има основание да се предполага, че се използват от лица по т. 1, без да им е известен престъпният характер на извършваната дейност; 3. лица и обекти, свързани с националната сигурност; 4. обекти за установяване самоличността на лицата по т. 1 или 2.

Въпросът е – допустимо ли е използването на СРС спрямо адвокат в хипотезата на т.2, както и спрямо кантората му в хипотезата на т. 4?

По тези и други въпроси е необходимо отделно самостоятелно изследване.

Автор: Пеньо Грозев