ПАРИТЕ: НЯКОИ ГРАЖДАНСКОПРАВНИ И НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ АСПЕКТИ

1. Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми дадоха разпоредбите на чл. 87 и 88 от Закона за собствеността (ЗС), според които който намери движима вещ е длъжен да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, а когато тези лица са неизвестни – на съответната служба „Общинска собственост“. Логично възникна въпросът за парите. Ако някой намери пари на улицата, в парка, на някоя спирка или на друго обществено място, длъжен ли е да ги предаде в служба „Общинска собственост“? Оттук въпросът получи и по-абстрактната си формулировка: движима вещ ли са парите? След известни размисли обаче установих, че „парите“ са родово понятие, в което включваме три категории обекти – монети, банкноти и електронни пари (всъщност по-правилно е да се говори за „безналични пари“, което понятие съдържа в себе си понятието „електронни пари“, но за терминологичната разлика ще стане дума в т. 4.4. от настоящата статия). Дали правният режим на всяка от тези категории е и следва да бъде един и същ? В този ред на мисли бяха разгледани и други нормативни актове, както от сферата на гражданското право, така и от сферата на наказателното право (всъщност единственият източник на наказателното право, който е разгледан, е Наказателният кодекс (НК)), за да се установи как законодателят третира парите и какъв е правният режим, който се прилага по отношение на тях. Последователността на поставените въпроси определя и тази на техните отговори, които пък задават рамката на изложението на настоящата статия: първо, ще бъде направен кратък исторически преглед на възникването и развитието на парите; второ, ще бъде направен сравнителноправен преглед на някои въпроси, отнасящи се до уредбата на парите в няколко държави; трето, ще бъде разгледана същността на парите като бъдат изведени особеностите им, които обуславят техните специфики и правното им битие, както и режимът, който следва да се прилага по отношение на тях; четвърто, ще бъдат разгледани някои гражданскоправни аспекти, които очертават проблемните места пред правоприлагането, поради непоследователността (поне на пръв поглед) на законодателя при уредбата на парите; пето, ще бъдат разгледани проблемните места пред правоприложителя в наказателното право; шесто, ще бъде изведено кратко заключение.

2. Исторически преглед

 

В настоящата част от изложението ще бъдат разгледани възникването и развитието на парите, което ще спомогне за изясняването на тяхната същност в частта, посветена на нея.[1]

Предпоставката за възникването на парите са съществувалите преди това отношения на обмен на стоки между хората – така нареченият „бартер“. На този етап хората започват да осъзнават всички неудобства, свързани с тази система: големите транспортни разходи по пренасянето на стоката, която е предназначена за обмен, несигурността относно количеството стока, която ще бъде получена срещу обменяната и др. Тези недостатъци значително затрудняват търговията, поради което се налага търсенето на начин за тяхното преодоляване. Осъзнава се необходимостта от определен еквивалент, с чиято помощ е възможно да бъде установена фиксирана стойност на товарите, а също така и да замести стоката в обмена за друга стока, т.е. вместо производителят на една стока да се надява, че на пазара ще има друго лице, търсещо неговата стока, същевременно предлагащо търсена от първото лице стока, то всяка стока може да се обменя срещу един общоприет еквивалент на стойност. Така се съкращават транспортните разходи, а също и разходите по търсенето и предлагането, т.е. за осъществяване на търговската транзакция, което ускорява и улеснява търговския обмен.

За всеобщ еквивалент биват избрани благородните метали, а именно златото и среброто. За това способстват няколко обективни факта: еднородност, лесно транспортиране, висока ценност, делимост и възможност да бъдат съхранявани неопределено време. Среброто и златото служат за пари във Вавилон и Египет между четвъртото и третото хилядолетия до новата ера. Те имат формата на пластинки, като при придобиването на товар от тях се отрязват парчета, отговарящи на стойността на товара. През XII век преди н.е. в Египет започват да изготвят пари под формата на златни халки, чието тегло се обозначава на тях с печат. Предполага се, че са се използвали като украшения за ръцете и краката, а впоследствие функцията им е еволюирала и в средство за търговия (платежно средство). Употребяваната и днес дума „монета“ се появява благодарение на римляните. Те използват храма на божеството Джуно (или Юнона) Монета като работилница, в която се секат метални пари. По-късно всички места, в които се секат пари, придобиват името „монета“. Що се отнася до самите монети, то за пръв път парите с такава форма се появяват в Гърция и Лидия през VIII-VII век преди н.е. През този период това са най-развитите „западни“ държави. От тях парите започват да се разпространяват в съседните „варварски“ държави. За по-точно представяне на развитието на монетите е необходимо да се разгледа зараждането им в Рим и Гърция. През VII-VI век преди н.е. в повечето гръцки градове се секат собствени монети. Това налага и установяването на правила за обмяната на парите, използвани в различните градове, за да могат гражданите им да търгуват помежду си. Заражда се валутният курс, който на този етап се определя от съотношението в теглото на монетите, тъй като те са изработени от един и същи метал. В Гърция съществуват два вида монетни системи по онова време. Първата е изградена на основата на статера (парична единица), при която в качеството на основен метал се използва златото. Втората е изградена на основата на драхмата, при която се използва среброто. Първата система се използва в градове като Милет, а също и в цяла Мала Азия, докато Александър Македонски не налага своите парични единици. Втората система се ползва от Атина и Атика. Тези две системи обаче не налагат монопол, а освен тях съществуват и функционират и други регионални парични системи. Струва си да се отбележи, че освен злато и сребро за сеченето на монети в Гърция се използва още и медта, а произведените от нея монети носят названието „лепта“ и „халк“. С началото на възхода на Римската империя и залеза на Елинското царство все по-значими за древния свят стават римските монети. Формата им е кръгла, а материалите, от които се изготвят, са бронз и мед. Първите такива монети са създадени през 338 г. пр. н.е., като за основа на тяхното създаване служи единната за Рим и Италия теглова търговска система. Една монета тежи 272,88 грама, което е еквивалента на римския фунт, а за сравнение теглото на английския фунт е 453,99 грама. Тази монета носи наименованието „асс“. С времето теглото на асса намалява с 54,59 грама. След тази първа парична единица и постепенното намаляване на теглото ѝ, производството на монети в Рим се ориентира към по-леки монети – „солиди“, тежащи едва 4,55 грама всяка, които се превръщат в главната парична единица в империята. Значителното намаляване на теглото се компенсира с материала, от който са изработени – монетите са златни.

От казаното дотук можем да направим следния извод: парите възникват като монети, а тяхната стойност се определя от материала, от който са произведени (злато, сребро, мед и т.н.), и от теглото им. Може да се каже, че парите играят ролята на стока, на вещ, която е в оборота, и е универсално обменяема срещу всяка друга стока в оборота като по този начин парите стават еквивалент на стойност. Струва си да се отбележи, че на този етап парите нямат номинал. Те се обменят на бройка. Ако една вещ струва десет солида, то това означава, че за нейното придобиване трябва да бъдат предадени десет монети, а не една с числото десет на нея. Това само подчертава характера на парите на движими вещи в този период.

Развитието на паричната система води до необходимостта от възникването на книжните пари. Монетите, макар че имат същественото предимство да не са толкова трудно транспортируеми, каквито са останалите стоки, а също и да са всеобщ еквивалент на стойност, все пак остават тежки и представляват неудобство при пренасянето им (както стана дума в предходния параграф, проблем е и липсата на номинал). Появата на книжните пари бележи началото на демонетизацията. Тези пари се делят на две групи. Към първата се отнасят паричните средства, емитирани от държавната хазна, наричани „билети на хазната“ или „държавни билети“. Към втората група се отнасят парите, създадени от банките, наричани „банкноти“, и по същността си са кредитни пари. Появата на банкнотите е свързана с формирането на кредитните отношения.      Историята на възникването на хартиените пари започва в Китай, където започват да ги използват през VIII век. Най-ранният вид хартиени пари са разписките, които се издават срещу ценности, заложени в специални лавки, или като свидетелства за платени данъци, съхранявани в специални сметки в административните центрове на провинциите. Правителството на Чингиз хан през XIII век без каквито и да било ограничения заменя книжните пари за злато. Поради това подправянето на парични знаци се превръща в доходоносно занимание, но и бива обявено за тежко престъпление. Въпреки удобството и практичността, правителството на Китай през 1500 г. решава да прекрати използването на книжните пари. Причината за това е тяхното неконтролирано производство и като следствие от това – инфлацията. Още по онова време се стига до извода, че зад парите трябва да има реално съществуващи вещи, т.е. че парите трябва да имат покритие (било в стоки, било в благородни метали), защото в противен случай се стига до тяхното обезценяване. Книжните пари биват наричани „знаци, олицетворяващи пълноценни пари“, тъй като златото остава еквивалент на стойността на товара, а банкнотата инкорпорира в себе си правото на вземане за определено количество злато. Самите пари нямат стойност като вещи – те са направени от хартия, а не от злато – и за търговеца не е важен материалът, от който са произведени. За него е важно до каква степен тези книжни пари се ползват с обществено признание, т.е. дали и насрещният субект ще възприеме предоставената му банкнота като инкорпорираща право на вземане за определено количество злато, за да се съгласи да встъпи в правоотношение с този търговец. Стойността на книжните пари, за разлика от тази на монетите, не се определя от материала, от който са изработени, нито от теглото им, а само от инкорпорираните в тях права (на вземане срещу издалата ги банка), т.е. те имат характера на ценни книги.

С течение на времето (а и благодарение на сведенията, които Марко Поло носи от Китай в Европа) хартиените пари се налагат и на Стария континент. Постепенно те се откъсват от началната си роля на ценна книга, срещу която може да се получи определено количество злато от банката и стават самостоятелно платежно средство. Все пак разликата им с монетите се запазва, тъй като банкнотите нямат самостоятелна стойност като вещи или по-скоро тази, която имат, е пренебрежимо малка в сравнение с номинала им. Те изпълняват функцията на пари, доколкото държавата ги приема в качеството им на средство за плащане на данъците, а също така ги обявява за законно платежно средство на своята територия. Към настоящия момент основните форми на „несъщинските“ пари, т.е. тези, чиято стойност не се определя от материала, от който са изготвени, са банкнотите и безналичните пари, намиращи се в банкови сметки. Всъщност понятието „безналични пари“ е условно, тъй като по същество става дума за безналични (непарични) разчети, т.е. за разчети между длъжници и кредитори без използването на налични пари. Безналичните пари преодоляват проблема с формата, който съществува пред банкнотите – опасността да бъдат изгубени или физически унищожени. Освен това допълнително се ускорява оборотът, тъй като няма необходимост от физическо предаване, т.е. тук вече транспортните разходи почти не съществуват. Същевременно се пораждат нови проблеми като неправилните преводи на парични средства, компютърните престъпления, забавянето на трансфера на средства от банката на лицето, което задължава сметката си и др. При разчетите с налични пари собственикът на купюрите (банкнотите) непосредствено ги използва по свое усмотрение, а при безналичните разчети оправомощеното лице предявява искане пред банката, чието изпълнение вече не зависи от него. С разпространението на банковите карти и електронните пари, банкнотите постепенно биват изтласквани от обращение. Така, вследствие на историческото развитие на парите, понастоящем в обращение съществуват монети, банкноти и електронни (по-точно е „безналични“) пари. За различните видове пари ще стане дума в частта от изложението, посветена на същността на парите.

 

 

3. Сравнителноправен преглед

 

След като в предходната част от изложението бяха очертани видовете пари, които функционират в оборота днес, то в настоящата част ще бъдат разгледани някои особености, които законодателствата на различни държави предвиждат по отношение на тези видове, тъй като, както стана ясно, самото понятие „пари“ е родово и вътре в рода се наблюдава тройно видово разделение: монети, банкноти и безналични пари. Още тук ще бъде направено разграничението между пари и платежно средство, като второто понятие е по-широко. Парите са само онова платежно средство, което е общовалидно, общоприето и задължително на територията на страната, тъй като нормативен акт му придава тези свойства. С други думи, нормативен акт определя, че пари са онези платежни средства, които всеки субект може да представи и всеки насрещен субект е длъжен да приеме като еквивалент на означената в тях стойност.[2]

В Австралия изключителното право да емитира банкноти и монети е предоставено на правителството. Според чл. 115 от Конституцията на Австралия: „Нито един щат не може да създава пари, нито да прави платежно средство за плащане на дълговете друго освен златни и сребърни монети.“[3] В Австралия съществуват Австралийският златен нъгет и Австралийската сребърна кокабура, които са официално платежно средство, а също така и пари в обращение, които са изработени от благородни метали и са емитирани от Западното австралийско правителство, а не от Федералното правителство. Друга особеност в австралийското законодателство е, че макар и Законът за банковия резерв от 1959 г. и Валутният закон от 1965 г. да установяват австралийските банкноти и монети като официално платежно средство, то не е задължително последните да бъдат използвани при транзакции и отказът да се приеме плащане с тях не е противозаконен. Ако едната страна по договорното правоотношение поиска още при учредяването на това правоотношение като плащане нещо различно от пари, то другата страна не може да използва законното платежно средство дори ако предлаганата стока има обявена парична цена. В този случай лицето, предлагащо стоката, не е длъжно да приеме плащане с пари.

В Канада канадските доларови банкноти и монети са законно платежно средство, но подобно на Австралия и тук не е задължително да бъдат приети при сключване на договор за покупко-продажба. Страните могат да договорят друг начин на плащане като водеща е ролята на продавача, чийто отказ да приеме плащане в националната валута не е противоправен. Например малките местни магазини (бакалии, магазини за битови нужди и т.н.) могат да откажат да приемат банкнота с номинал от 100 канадски долара, ако счетат, че това ги поставя в опасност да станат жертви на измама. Също така, макар че и банкнотите, и монетите са официално платежно средство, във Валутния закон от 1985 г.[4] е установен лимит, до който плащането може да бъде извършено с монети: 40 долара, ако се плаща с монети с номинал два долара или повече; 25 долара, ако се плаща с монети с номинал от един долар; десет долара, ако плащането се извършва с монети, чийто номинал е десет цента или повече, но по-малко от един долар; пет долара, ако номиналът на монетите е пет цента; 25 цента, ако номиналът на монетите, с които се извършва плащането е един цент. Когато се плаща повече от една сума от едно лице на друго, макар и на различно правно основание, в рамките на един ден, общият сбор от тези суми се счита за една сума, подлежаща на плащане, като към нея се прилагат горепосочените ограничения.

В Китайската народна република (КНР) националната валута е законно платежно средство за всички сделки. По закон никое държавно учреждение и лице на частното право (физическо или юридическо) не може да откаже да приеме националната валута (без значение под формата на банкноти, монети или като безналични пари) за уреждане на публични или частни парични отношения. Отказът е противозаконен.

В Еврозоната режимът на парите, които служат като платежно средство, е уеднаквен, така че отделните държави не могат да приемат ограничения или различна от установената на европейско равнище уредба , т.е. тук следва да се разгледат особеностите, които важат за всички страни в зоната като група, а не страна по страна. В повечето страни от Еврозоната евровите монети (центовете) и банкнотите стават платежно средство на 1 януари 2002 г. Макар че едната страна на монетите се използва за различни национални означения на всяка държава от Еврозоната, всички монети и банкноти са законово платежно средство във всички страни от тази група. Следователно, напълно възможно е да се срещнат гръцки евро центове в Ирландия, както и румънски – във Финландия, например. Подобно на Канада, и тук се среща ограничение пред плащането с монети. Съгласно Регламент № 974/98 от 3 май 1998 г. броят монети, които могат да бъдат предложени за плащане по една сделка, не може да надхвърля петдесет.[5] Правителствата, които емитират монети, трябва да установят еврото като единствено платежно средство на територията на своята страна. Поради влагането на различен смисъл в понятието „платежно средство“ в страните-членки на Еврозоната, както и поради свободата на договаряне, възможно е търговците да откажат да приемат плащане с еврови банкноти или монети в определени страни от Еврозоната (Холандия, Германия, Финландия и Ирландия).[6] В случая това се дължи на разбирането, че „платежно средство“ е по-широко понятие от „пари“, като съдържа последното в себе си, както стана дума в първия параграф на настоящата част от изложението.

Във Франция банкнотите и монетите, емитирани от Банката на Франция (Banque de France), са законно платежно средство още от 1870 г. и всеки, който откаже да ги приеме като такова според номинала им, подлежи на наказателно преследване съгласно чл. 642-3 от Френския наказателен кодекс.[7]

В Индия индийската рупия е законово платежно средство, като изпълнява тази функция и в Бутан и Непал. В исторически план индийската рупия е била платежно средство и в Сингапур, част от Малайзия, Кувейт, Бахрейн, Катар и Обединените арабски емирства. Освен обхвата на паричните знаци в Индия, който надхвърля държавните ѝ граници, интересна особеност е (сходна с Канада), че банкнотите с по-голям номинал пораждат опасения от фалшификации, поради което спрямо тях се прилагат различни правила. Докато в Канада малките местни магазини могат да откажат плащане със 100-доларова банкнота, то в Индия въпросът е решен на централно ниво като на 8 ноември 2016 г. Министър-председателят Нарендра Моди обявява, че съществуващите банкноти с номинал от 500 и от 1000 рупии излизат от обращение, за да се прекратят подправянето, избягването на плащането на данъци и сивата икономика. Индийската централна банка дава възможност на притежателите на такива банкноти или да ги депозират в банкова сметка (на влог) за пълния им номинал, или да ги обменят за нови банкноти, но с по-нисък номинал.

В Нова Зеландия се наблюдават ограниченията за плащането на определени суми с монети, които вече бяха изброени за Австралия, Канада и Еврозоната, само че с някои специфики. В случая с банкноти (новозеландски долари) може да се плати всяко задължение, но с монети от един или два долара може да се плати само задължение до 100 долара, а с монети от 10, 20 и 50 цента – само задължения до пет новозеландски долара.

Подобно на страните от Еврозоната, в Норвегия също е въведен лимит на броя монети, които не могат да бъдат отказани при едно плащане. Никой не е длъжен да приеме повече от 25 монети с един и същи номинал при едно плащане, като понастоящем само монети с номинал 1, 5, 10 и 20 норвежки крони са в обращение.

В Швейцария ограничението на броя монети, които следва да бъдат приети, независимо от номинала им, е 100 за едно плащане. Също както в Индия, и швейцарският франк е законово платежно средство и извън границите на емитиралата го държава, тъй като изпълнява ролята на такова и за Лихтенщайн.

В Обединеното кралство монетите от по един, два и пет паунда са законово платежно средство без значение от сумата на задължението, което се погасява с тях. Монетите от по 20 и 50 пенса са законово платежно средство за суми до десет паунда, монетите от по пет и десет пенса – за суми до пет паунда, а монетите от по един и два пенса – за суми до 20 пенса.[8]

У нас ограничения за плащането с монети не съществуват без значение от размера на паричното задължение, което следва да бъде погасено. И трите форми на пари са законово платежно средство и следва да бъдат приети от всяко лице на публичното и частното право, което предлага стоки или услуги срещу предварително определена парична стойност. Всъщност макар да няма ограничение в броя на монетите или в размера на задълженията, които могат да се платят с монети, съществуват ограничения пред плащанията в брой, въведени със Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ).[9] Плащанията на суми над 10 000 лв. по всяка от попадащите в обхвата на чл. 3 сделки следва да бъдат извършени безкасово освен ако сделката попада в обхвата на изключенията, предвидени в чл. 2 от Закона. При неизпълнение на това задължение на виновните лица може да се търси административнонаказателна отговорност (чл. 5 от ЗОПБ).

Може да се направи изводът, че в онези държави, в които се поставят ограничения пред броя на монетите, с които може да се изпълни задължение до определен размер (Канада, страните от Еврозоната, Норвегия, Швейцария), третират монетите и като вещи (броят на монетите като физически съществуващи обекти е от значение), и като ценни книги (значение има и номиналната стойност, до която може да достигне сумата от стойностите на отделните монети, макар че в страните от Еврозоната и в Швейцария такава не е определена). У нас може да се стигне до извода, че превес се дава на характера на парите като ценни книги, но в никакъв случай това не изключва характера им на движими вещи. По-подробно същността на парите ще бъде разгледана в следващата точка от изложението.

 

4. За същността на парите[10]

 

Както вече нееднократно бе подчертано, парите не са хомогенни. „Пари“ е родово понятие, съдържащо в себе си три категории разплащателни (платежни) средства: монети, банкноти и електронни пари. Можем да приемем, че тези категории са видовете пари. Преди обаче да се спрем на видовите особености, пред скоби ще разгледаме техните родови белези, които именно защото са родови, са общи и за трите вида. Когато става дума за рода, ще бъде използван терминът „пари“, а всеки вид ще бъде назоваван със своето наименование.

На първо място, парите съществуват в обективната действителност без значение дали имат веществена (монети и банкноти) или невеществена форма (електронните пари). Те са конкретно съществуващи, а не са някаква абстракция. Това означава, че те могат да бъдат възприети от повече от един правен субект, което, разбира се, е и предпоставка за тяхното използване.

На второ място, парите винаги имат номинална стойност. Тази стойност е изрично записана на тях, когато имат веществен характер, или съществува под формата на електронен запис, когато става дума за електронни (безналични) пари. Номиналната стойност определя обема на правата, които инкорпорират в себе си парите. Номиналната стойност на парите са определя от законоустановен орган по законоустановен ред. Това правило важи както за наличните пари, емитирани от Българската народна банка (БНБ)(и от никой друг орган), така и за безналичните пари, които винаги имат някакво покритие (реално обезпечение) зад себе си. Неправилно би било разбирането, че търговските банки емитират пари. Това е невярно. Те боравят само със стойности, зад които или стоят вече емитирани пари от БНБ (примерно, когато едно лице е внесло в банката налични пари, които са постъпили в разплащателната му сметка, от която извършва плащания), или имуществото на лицето, когато става дума за кредитно правоотношение като това имущество служи за обезпечение на кредитора му – банката – и при принудително изпълнение се „превръща“ в пари.

На трето място, парите винаги инкорпорират в себе си едно право – това е правото на притежателя им да получи срещу тях едно благо (стока или услуга) според номиналната им стойност.

На четвърто място, парите са средство за размяна. Това е така, защото участниците в оборота ги приемат като универсална „стока“, срещу която разменят стоки и услуги. Т.е. тук главното е, че те биват приети от всички участници. Можем да обобщим тази характеристика на парите като законоустановено задължение за лицата, предлагащи стоки и услуги в публичния сектор, да приемат парите срещу предоставяните от тях стоки и услуги според номиналната им стойност, което превръща парите в платежно средство. В частния сектор е допустимо договарянето и сключването на договор за замяна примерно. Но частноправните субекти имат интерес да получават пари срещу предлаганите от тях стоки и услуги, защото парите решават много от проблемите на бартера, както вече бе изяснено в т. 2 от настоящото изложение. Освен това частноправните субекти се нуждаят от пари, за да погасяват публичноправните си задължения, които по правило имат паричен характер (примерно данъците). Парите не просто улесняват размяната, а понякога без тях тя би била невъзможна (примерно при електронната търговия при трансгранична покупко-продажба на стоки). За да могат парите да изпълняват функцията си на средство за размяна, то те трябва да отговарят на няколко критерия: първо, трябва да са лесно преносими (за да се преодолее основният недостатък на натуралната размяна); второ, трябва да са делими (за да може да се отразяват най-точно различията в стойността на стоките и услугите, които се придобиват срещу тях; примерно, не може да има само банкноти от по десет лева, защото в такъв случай или една дъвка ще струва 10 лева, или няма да може да се закупи срещу пари, т.е. ще е налице стока, която изпада от системата за обмен срещу пари); трето, парите трябва да са издръжливи – да не се унищожават лесно (примерно от вода, от слънце, от външно физическо въздействие, стига да не е извънредно като пробиване с нож или подлагане на открит огън); четвърто, да е трудно да бъдат подправени (тук ще добавя само че този критерий не важи за монетите, защото тяхното подправяне е безсмислено поради високите разходи за материала, от който биват изработени, и неголямата разлика между неговата стойност и номинала им, но за това ще стане въпрос в т. 4.1. от изложението).[11]

На пето място, парите служат за измерване на стойност. Това е различно от тяхната номинална стойност. Номиналната им стойност се определя от емисионния орган, а стойността на стоката или услугата се определя от лицето, което ги предлага. Това лице определя цената на стоката или услугата, която е правото му да получи определена номинална стойност от лицето, с което встъпва в правоотношение, като не се интересува от конкретните парични знаци, които ще му бъдат предоставени, за да се образува тази стойност. Така една банкнота може да има номинал от 10, 20 или 100 лева. Стойността на една стока може да е 100 лева. Само че тази стойност може да бъде покрита с пари по различни начини. За тази стока купувачът може да представи една банкнота от 100 лева, десет банкноти от по десет лева или 1000 монети от по десет стотинки. Стойността на стоката се определя в пари – това е нейната цена, която може да се плати с парични знаци с различен номинал.[12]

На шесто място, парите служат за съхраняване на стойност.[13] Тъй като парите имат номинал, а стоките имат цена, при сравнително стабилна икономическа обстановка, в която цените се променят без изненадващи скокове, а по предвидим начин, то участниците в оборота са заинтересовани да спестяват пари, за да могат да натрупат достатъчна стойност, която им е необходима за сключване на сделки, които изискват плащането на такава. Примерно, хората спестяват за кола, защото знаят, че и след пет години цената на една кола може да бъде около 10000 лева, т.е. че ако спестяват определена сума всеки месец, след посочения период ще могат да си я купят. Ако обаче всеки месец цената на колата расте произволно с от нула до хиляда лева, то те няма да имат стимул да спестяват, защото могат да предвидят номиналната стойност като сбор от стойностите на паричните знаци, които ще са придобили, но другата величина – цената на онова, за което спестяват, ще е неизвестна. Същото може да се каже и за пенсиите. Ако една лице заделя от доходите си по 200 лв. на месец, за да си осигури достойно преживяване на старините, но точно когато се пенсионира цените скочат три пъти, то спестяването би се обезсмислило. Все пак онова, което е от значение за настоящото изследване е, че парите съхраняват своята номинална стойност и са годно средство за натрупване на стойност, а въпросите дали и доколко си струва натрупването на такава стойност в конкретната икономическа обстановка или за конкретна цел, не е предмет на изложението. Т.е. дали реалната им стойност се променя (тя се определя от това какви и колко стоки и услуги могат да бъдат придобити срещу определена номинална стойност), е въпрос на икономиката, а не на правото.

На седмо място, макар че това е тяхна производна от функциите им на средство за размяна и за измерване на стойност характеристика, парите са високоликвидни, защото най-лесно и бързо се „превръщат“ в друга стока или в услуга. Така е защото са единственият всеобщ еквивалент на стойност, а всяка друга вещ или трябва да се преобразува в пари, или да се обмени срещу стока, с което се връщаме към натуралната размяна и свързаните с нея недостатъци.

Може да се направи изводът, че парите са обективно съществуващо високоликвидно средство за размяна, за измерване и съхраняване на стойност, което има установен по надлежния ред от надлежния орган номинал, даващ на притежателя му правото да получи определени блага според стойността му (размера на номинала).[14]

4.1. Монетите

 

Първата категория пари, които ще бъдат разгледани, са монетите.

На първо място, монетите имат веществено битие. Те съществуват като материален обект, изработени са от метал, имат специфична форма (кръгла) и са отделени от останалите обекти от обективната действителност. Тези им качества ги определят като вещи.[15] Съгласно чл. 110, ал. 2 от ЗС монетите следва да са движими вещи (тъй като отговарят на критериите за вещ – материално битие, форма, самостоятелност), тъй като не попадат в обхвата на ал. 1, която определя кои вещи са недвижими.[16] Според някои автори, за да е налице вещ, то обектът трябва да има и качеството „полезност“, но това разбиране не почива на закона, а и дори да бъде възприето, то монетите със сигурност имат качеството полезност, поради изложените родови белези на парите. При това, ако приемем, че монетите са движими вещи, то те следва да бъдат родово определени, тъй като разлика между две монети с едни и същи номинал и година на емитиране няма[17]. Тези монети винаги ще са взаимозаменяеми и ще бъдат в обращение от един и същи начален до един и същи краен момент. Допълнителни разсъждения относно характера им на родово определени вещи и случаите, в които могат и следва да бъдат разгледани като индивидуално определени вещи, са изложени в т. 5.1.

На второ място, монетите инкорпорират в себе си едно право. Това, както вече бе посочено, е правото да се получи срещу тях благо, чиято равностойност отговаря на номинала им. Тази особеност е характерна за ценните книги. Затова възниква дискутираният през годините въпрос дали монетите са движими вещи или ценни книги.[18] На пръв поглед, за отговора на този въпрос трябва да съобразим кое е водещото – правата, които се инкорпорират върху материалния носител, или самият материален носител. При движимите вещи стойността се определя от материала, от който са изработени, от труда, който е вложен в тяхното изработване, и от ползата, която се извлича от функционирането на предмета или от боравенето с него. При ценните книги стойността се определя от правата, които са инкорпорирани в тях. Впрочем, за да не настъпи терминологична неяснота, следва да се отбележи, че ценната книга не е необходимо да бъде на хартия. В оборота се е наложило това разрешение като практически най-удобно, но писмената форма (задължителна при ценните книги) би била спазена дори ако са обективирани върху друг траен носител – камък, дърво, метал, плат и т.н. Т.е. няма пречка например запис на заповед да бъде извършен с писмени знаци върху дъска (това, разбира се ще породи множество проблеми, най-малкото свързани с джирото, но не влияе на действителността на записа на заповед). Същевременно можем да ограничим вълнуващия ни въпрос по отношение вида на ценната книга. Монетите не съдържат посочване на титуляря на инкорпорираното в тях право, поради което няма как да бъдат поименни ценни книги. Очевидно имат материално битие, поради което не могат да бъдат безналични ценни книги. Явно не са и ценни книги на заповед, тъй като последните са изчерпателно уредени в Търговския закон и са строго формални ценни книги, чиито реквизити монетите не притежават. Също така инкорпорираното право не е насочено срещу държавата, а срещу всеки насрещен субект, с който притежателят на монетата влиза в правоотношение, поради което монетите не са и държавни ценни книги, макар и емитирани от държавен властнически орган. Съкращавайки обхвата на категорията „ценни книги“ поради обективните особености на монетите, стигаме до извода, че те могат да бъдат единствено ценни книги на приносител. Така че прецизираният въпрос е дали са ценни книги на приносител или движими вещи.

Всъщност този въпрос е неправилен сам по себе си. Монетите, както видяхме, притежават и качествата на движими вещи, и качествата на ценни книги на приносител. Не се налага да избираме едното от двете, когато определяме същността им. Само че когато ги разглеждаме като движими вещи, стойността им ще се определя от материала, който е вложен в изработката им, а когато ги разглеждаме като ценни книги – от инкорпорираните в тях права. Тези две стойности не са много различни, тъй като металът е сравнително скъп материал (в сравнение с хартията примерно), а номиналът на монетите не е висок (максимум до два лева), като с нарастването на номинала се увеличава и вложеното в изработката на монетата количество метал, а се променя и видът на метала. Примерно себестойността на изработването на монета от 2 лв. е 0,88 лв.[19] Тази малка разлика в стойностите на монетите като движими вещи и ценни книги на приносител е основната причина да не се подправят монети, тъй като разходът е твърде голям, а евентуалната печалба – малка.

Извод: поради гореизложените в настоящата точка от изложението особености на монетите считам, че те са и родово определени движими вещи, и ценни книги на приносител като принадлежността им към едната категория не следва да се противопоставя на тази към другата. В т. 5 и в т. 6 от изложението ще се разкрие полезността на това разсъждение и неговата практическа приложимост.

4.2. Възпоменателните монети

 

Интересен е и въпросът с възпоменателните монети. Всъщност те отговарят на всички горепосочени особености на монетите в обращение като съществената им разлика е, че номиналната им стойност е много по-ниска от стойността им като движими вещи (при монетите в обращение двете стойности са почти равни като номиналната е по-високата). Стойността, по която БНБ продава последните, многократно надхвърля стойността, по която монетите могат да бъдат реализирани в търговския оборот като разплащателно средство, в който случай от значение ще бъде именно номиналната им стойност.[20] Разбира се, тези монети имат нумизматична стойност, по която и биха могли да се продадат около цената, срещу която са били закупени от БНБ, но инкорпорираните в тях права са именно за получаване на блага срещу номиналната им стойност. Примерно монетата „Екзарх Антим I“ от 2016 г. е с номинална стойност 100 лв., но е изработено от злато с проба 999/1000 (инвестиционно злато), има тегло 8,64 грама и тираж от едва 2000 броя. При 65 лева за грам за инвестиционно злато[21], стойността на монетата като движима вещ (тук не става дума за нумизматичната ѝ такава)  възлиза на 561,60 лв., т.е. надхвърля номиналната стойност 5,6 пъти. Друга съществена разлика между възпоменателните монети и монетите в обращение е, че възпоменателните монети имат сертификат за произход, в който е вписан и уникалният им номер, даден им от БНБ. Това означава, че когато са предмет на правна сделка, в която от значение е нумизматичната им стойност, те ще са индивидуално определени вещи. В този случай те ще са обект на сделката заедно с посочения сертификат. Всичко останало, казано за монетите като ценни книги на приносител и като родово определени движими вещи, ще се прилага и за възпоменателните монети.

4.3. Банкнотите

 

Подобно на монетите, банкнотите също имат веществено битие – те са произведени от определен материал (хартия) и могат да бъдат физически възприети като отделни обекти, които имат своя форма и не са част от други обекти от действителността. Затова банкнотите са движими вещи. Също така по подобие на монетите, те инкорпорират в себе си право – това отново е правото да се получат определени блага срещу закрепената на банкнотата номинална стойност, с което можем да определим банкнотите и като ценни книги, а поради изложените за монетите съображения, то те ще бъдат ценни книги на приносител. Въпреки множеството общи белези на монетите и банкнотите обаче съществуват и различия.

На първо място, стойността на банкнотите като движими вещи е много ниска, тъй като материалът, от който са произведени, е хартия, докато стойността им като ценни книги, определяна от инкорпорираните в тях права, може да варира в широки граници (от два до сто лева), но при всяко положение многократно надхвърля стойността им като движими вещи. Като движима вещ стойността на една банкнота е под 50 ст., но като ценна книга тя може да инкорпорира права до над двеста пъти посочената стойност, с което разликата съществено надминава дори посочената при възпоменателните монети. Този извод обаче няма отношение към същността на банкнотите като движими вещи и ценни книги на приносител, а само към определянето на стойността им в зависимост от това коя от двете категории ще се прилага, т.е. дали ще се интересуваме от битието им на вещи или на ценни книги.

На второ място, стойността на банкнотите с различен номинал, разгледани като движими вещи, е почти еднаква, защото материалът е един и същ (при това не е скъп), а и разликата в размерите им не предопределя съществена разлика в стойността им. Като ценни книги на приносител обаче разликата в стойността им е много съществена, тъй като между банкнотата с най-нисък номинал понастоящем (два лева) и тази с най-висок номинал (сто лева) разликата е в размер на 98 лева или последната е с 50 пъти по-висока стойност. Така че, разглеждани като движими вещи, банкнотите имат почти еднаква стойност (при това ниска), независимо от номинала им, но разглеждани като ценни книги на приносител, разликата в стойностите им може да бъде огромна.

На трето място, докато за монетите бе установено, че са родово определени движими вещи, то дали и банкнотите като движими вещи попадат в тази категория? При монетите няма никакъв отличителен знак, който да посочва уникалността на една монета с определен номинал и година на емитиране спрямо друга от същата година и със същия номинал. При банкнотите обаче има сериен номер, който е уникален за всяка банкнота. Като ценни книги на приносител тази особеност е без значение, защото не се отнася до съществените белези на банкнотата – инкорпорираните права, физическо съществуване и липса на посочен титуляр. Като движими вещи обаче банкнотите могат да бъдат индивидуализирани чрез серийния си номер. Считам, че отговорът на въпроса не може да бъде еднозначен. Зависи от волята на страните и от предназначението на банкнотите. Ако страните се разберат едната да предостави на другата плащане в размер на 50 лева под формата на десет банкноти от по пет лева, то те ще са се договорили за следното: платецът ще дължи прехвърлянето на десет ценни книги с определен номинал (пет лева), който ще представлява размерът на прехвърлените с ценната книга права, но също така платецът ще дължи прехвърлянето на собствеността на десет родово определени вещи (банкнотите от по пет лева), тъй като на страните е безразлично с кои точно банкноти ще бъде изпълнено задължението (т.е. серийният им номер ще бъде без значение). Ако обаче страните уговорят плащането да стане пак със същите десет банкноти от по пет лева, но всяка индивидуализирана със серийния си номер в договора, то промяна в задължението да се прехвърлят ценни книги на приносител с определена номинална стойност няма да възникне, но задължението за прехвърляне на движими вещи, ще се трансформира от такова за прехвърляне на родово определени в такова за прехвърляне на индивидуално определени движими вещи. По-често, разбира се, банкнотите ще се разглеждат като родово определени движими вещи, защото за да се разглеждат като индивидуално определени такива е необходимо знанието на титуляря или на друго лице за идентифициращия ги признак – серийния им номер, което с оглед тяхното предназначение нито е необходимо, нито е вероятно да се случи. Затова можем да изведем като правило родовият характер на банкнотите като движими вещи, а индивидуалната определеност е по-скоро изключение.

Интересен е и въпросът с максимата „родът не погива“, която е доста спорна с оглед вече разгледаната същност на парите. Разглеждайки парите като родово определени движими вещи и като ценни книги на приносител, можем да направим следните изводи: първо, всяка банкнота се отпечатва с решение на Българската народна банка (така е и с монетите) и никой друг субект не може да отпечатва (поне не и законно) банкноти; второ, БНБ определя броя на банкнотите с еднакъв номинал, които ще бъдат отпечатани и пуснати в обращение, т.е. този брой е предварително определен и не може да се увеличи освен отново с решение на БНБ; трето, единствено БНБ може да вземе решението кои от отпечатаните банкноти да излязат от обращение и кои да бъдат законно платежно средство.[22] Поради гореизложените съображения (отнасящи се и до монетите) в обращение във всеки един момент има точно определен брой монети или банкноти с еднакъв номинал и година на отпечатване или отсичане. Като родово определени вещи монетите и банкнотите, отговарящи на посочените критерии, са количествено ограничени и не могат да бъдат създавани нови освен с решение на БНБ, поради което, ако погинат всички (което е напълно възможно с оглед ограничения им брой), то ще погине и родът. Примерно БНБ решава да бъдат отпечатани 100 000 банкноти с номинал от пет лева. Някой решава да изкупува петолевките на цена от шест лева, в резултат на което изкупува всички банкноти от по пет лева. Решава да си облепи стените на къщата с тях и да не продава или заменя нито една банкнота срещу каквато и да било сума на друг субект. Ако две лица сключат договора, който вече бе даден за пример, с който едното лице се задължава да предаде на другото десет банкноти от по пет лева, то този договор ще бъде нищожен в тази му част поради изначално невъзможен предмет (ако събралият всички петолевки ги е унищожил или си ги е залепил на стените и те не могат да бъдат отделени без да бъдат унищожени). Разбира се, събирачът на петолевки трябва да е изчерпил цялата емисия, за да сме изправени пред тази хипотеза. В частта си за прехвърляне на стойност (т.е. при разглеждането на банкнотите като ценни книги на приносител), договорът ще породи правното си действие, ако от всички обстоятелства е видно, че страните биха сключили договора и без нищожната му клауза (за предаване на родово определените вещи). С други думи, смятам, че по отношение на банкнотите и монетите, когато биват разглеждани като родово определени вещи, максимата „родът не погива“ не важи, тъй като сме изправени пред ограничен род, който може да бъде изчерпан.

 

4.4. Електронните пари

 

След като бе изяснена същността на монетите и на банкнотите като двойствена – от една страна – ценни книги на приносител, а, от друга страна – родово определени движими вещи (макар че банкнотите могат да бъдат и индивидуално определени движими вещи), то в тази част от изложението вниманието ще се спре върху електронните пари – третата и последна категория, влизаща в родовото понятие за „пари“. Всъщност електронните пари имат малко общи черти с монетите и банкнотите. Те изпълняват същите функции, които са родови за парите изобщо, но с това приликите им се изчерпват. Различията, за сметка на това, са много съществени.

За „електронни пари“ в българското законодателство съществува легална дефиниция, дадена в чл. 76, ал. 2 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), според която: „Електронните пари са парична стойност, съхранявана  в електронна, включително магнитна форма, която представлява вземане към издателя, издава се при получаване на средства с цел извършване на платежни операции и се приема от физическо или юридическо лице, различно от издателя на електронни пари.“

На първо място, електронните пари изобщо нямат материално битие. Те не са изградени от материя, нямат форма, нямат самостоятелно и реално съществуване[23], нито каквито и да било физически характеристики, поради което при тях въпросът дали са движима или недвижима вещ не се поставя, тъй като те въобще не са вещ. Законът за собствеността допуска изключение от веществения характер в чл. 110, ал. 2, който обявява енергията за вещ, но това е изключение от общото правило, а изключенията не могат да бъдат тълкувани разширително. Електронните пари не са енергия и следователно не попадат в обхвата на изключението. Те представляват електронен запис на права, който обаче може да бъде променян по всяко време без това да повлияе на физическите характеристики на вещта, на която записът бива съхраняван (магнитен носител). Разбира се, необходима е електрическа енергия за обработване на записа, за неговото изобразяване, за използването на стойностите, обективирани в него, но самият запис не е енергия, а последната се явява само инструмент за оперирането с него. Той може да съществува на оптичен, магнитен или друг носител и за съществуването му след като е създаден електрическа енергия не е потребна. Разбира се, без нея този запис би бил безполезен, но основното тук е, че той не е идентичен с нея. Най-същественият аргумент срещу битието им на вещи си остава липсата на материален характер на самите електронни пари.

На второ място, за разлика от монетите и банкнотите, отново поради липсата на телесност, електронните пари не могат да бъдат налични ценни книги. Те са безналични ценни книги. Ценни книги са, защото инкорпорират същото право, което и банкнотите и монетите, а именно – да се получат срещу тях блага, съответстващи на номиналната им стойност. Също така електронните пари не могат да бъдат на приносител или на заповед. Те винаги имат определен титуляр (един или няколко), а упражняването на правата по тях се извършва по негово (или тяхно) нареждане без да е необходимо притежаването на някакъв документ, който да инкорпорира правата. Това означава, че електронните пари са безналични поименни ценни книги.

На трето място, законово определени са субектите, които могат да поддържат сметки с електронни пари. Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗПУПС такива могат да се издават от издатели на електронни пари, които могат да бъдат: банки по смисъла на чл. 2 от Закона за кредитните институции; дружества за електронни пари, получили лиценз по смисъла на този закон; ЕЦБ и другите централни банки на държавите членки, когато не действат в качеството си на органи на паричната политика или на органи, осъществяващи публичноправни функции. С други думи, електронните пари се предоставят от определени субекти, по законоустановени правила, като върху тяхната дейност се упражнява строг контрол. Освен това зад електронните пари винаги стоят налични пари – чл. 75, ал. 1 ЗПУПС. Сделките, осъществявани с пари, които нямат веществена форма, т.е. сделките с парични стойности в електронен вид, са „платежни услуги“ по смисъла на чл. 4 от ЗПУПС. Всъщност има разлика между безналични и електронни пари. Когато става дума за средствата по сметки в банките, следва да се говори за безналични пари, а не за електронни пари, тъй като последните изрично се издават като такива. Електронните пари са понятие, по-тясно по своето съдържание от безналичните пари. Освен това в ЗПУПС, в глава пета „Електронни пари“ подробно е изложена уредбата на електронните пари. Безналичните пари са всички пари, които нямат веществена форма, а представляват електронен запис, докато за електронните пари са поставени и допълнителни изисквания в ЗПУПС. С оглед настоящото изложение обаче, в което се изследва същността на безналичните пари, то разграничението не е от съществено значение, тъй като електронните пари са част от безналичните, а следователно носят и всички техни особености. Спецификите на електронните пари пък не променят характера им. Затова макар че не са взаимозаменяеми, едното бидейки по-широко от другото, в случая двете понятия ще бъдат използвани като такива.

На четвърто място, електронните пари, за разлика от монетите и банкнотите, не са под непосредствения контрол на титуляря си, а за да може той да оперира с тях, се нуждае от съдействието на друг субект (примерно на търговска банка) или на устройство, което такъв субект му предоставя (АТМ устройство примерно).

Извод: за разлика от монетите и банкнотите електронните пари нямат материално битие, поради което нито са вещи, нито са ценни книги на приносител. Те са безналични ценни книги.

 

5. Някои гражданскоправни аспекти

 

5.1. Закон за собствеността

 

В ЗС, глава VIII „Придобиване и изгубване правото на собственост“, раздел 3 „Намерени вещи“ се съдържат разпоредбите на чл. 87 и чл. 88, които послужиха като повод за написването на настоящата статия.

 

Чл. 87. Който намери движима вещ е длъжен да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, след прихващане или заплащане на възнаграждението и разноските.

 

Чл. 88. (Изм. – ДВ, бр. 36 от 1979 г., изм. – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Когато собственикът и изгубилият вещта не са известни, онзи, който я е намерил, е длъжен да я предаде незабавно в съответната служба „Общинска собственост“.

Ако собственикът или изгубилият вещта я поиска в годишен срок от намирането, вещта му се предава срещу заплащане възнаграждение в размер 10% от стойността на вещта и разноските по пренасянето и пазенето. Възнаграждението може да бъде намалено от съда с оглед на имотното състояние на изгубилия вещта или когато пълният размер на възнаграждението е прекомерно висок.

 

От направения в предходните части от изложението анализ, беше изведено заключението, че парите не са движими вещи като цяло, а такива са само две от категориите, влизащи в родовото понятие за пари – монетите и банкнотите. Безналичните пари категорично отпадат от обхвата на разпоредбите на чл. 87 и 88 ЗС. Само че възниква въпросът дали всяка монета, всяка банкнота (както видяхме и монетите, и банкнотите са родово определени вещи) и всеки картоф, намерен на улицата следва да бъде предаден в служба „Общинска собственост“. С други думи, поставя се въпросът дали разпоредбите на ЗС се отнасят и до родово определените, и до индивидуално определените вещи.

При родово определените вещи намирането на собственика или на този, който ги е изгубил е проблемно, тъй като тези лица не са означени на самата вещ. Нещо повече, самите вещи, тъй като не са индивидуално определени, не се и посочват в съответните сделки с някакви конкретни техни белези, с помощта на които да е възможно да бъдат еднозначно идентифицирани. Разбира се, ако видим как някой изпуска родово определена вещ на улицата без да забележи това, то тогава ще знаем кое е лицето, което я е изгубило, и ще бъдем длъжни да му я върнем. Ако обаче на улицата намерим един картоф, една сламка, един шоколад, монета от 2 лв. или столевова банкнота, то ние няма как да знаем нито кой е собственикът, нито кое е лицето, изгубило родово определената вещ. Следователно няма и как да се приложи чл. 87 ЗС в този случай поради обективната невъзможност да се установи това лице. Ако на родово определената вещ има някаква индикация кой е собственикът – посочено е името му, има инициали, гравирана е някаква мъдра мисъл и т.н., то вещта вече няма да е родово определена, а индивидуално определена, тъй като ще се различава, благодарение на това означение, от всички други вещи от този род. Тази нейна индивидуализация ще направи възможно или поне може да направи възможно откриването на едно от двете лица, посочени в разпоредбата на чл. 87 ЗС. Затова смятам, че поначало чл. 87 ЗС се отнася до индивидуално определени движими вещи и само в изключителни случаи би могъл да намери приложение по отношение на родово определените вещи.

Макар че поначало разпоредбата на чл. 87 ЗС не намира приложение по отношение на родово определени движими вещи (т.е. банкнотите и монетите отпадат от приложното ѝ поле), то следва ли последните да бъдат предадени на служба „Общинска собственост“? Считам, че отговорът на така поставения въпрос следва да бъде положителен.

На първо място, установяването на собствеността върху родово определените вещи, както вече бе посочено, е почти невъзможно. Ако например се посочи някаква индивидуализираща особеност (сериен номер на банкнота, драскотина върху монета и т.н.), то вещта става индивидуално определена, а не родово определена. Това би могло да мотивира отрицателен отговор на поставения въпрос, но само ако приемем, че монетите и банкнотите са родово определени вещи във всеки случай. Всъщност те са такива само в рамките на стопанския оборот, където се разглеждат като взаимозаменяеми вещи. Когато обаче се касае за загубена родово определена вещ, то тя може да бъде идентифицирана по някакви много специфични белези, в който случай ще изгуби качеството си на родово определена и ще стане индивидуално определена. Ако например притежателят на една монета донесе нейна снимка в изключително увеличен мащаб, от която се виждат драскотини, които са твърде специфични, и съвпадат с тези на намерената монета, то той може да се легитимира като лицето, което я е загубило. Или лице, което показва договор с дата, предхождаща тази на намирането на банкнотата, в който са описани банкнотите с посочване на серийните им номера, също може да се легитимира като лице, което е изгубило банкнотата. По този начин, макар че за стопанския оборот банкнотите и монетите са родово определени вещи, то те ще станат в конкретния случай индивидуално определени, поради което и ще могат да бъдат идентифицирани.

На второ място, за разлика от чл. 87 ЗС, където инициативата е предоставена на субекта, намерил движимата вещ, чл. 88, ал. 2 ЗС я предоставя на собственика или изгубилия вещта, т.е. на лицето, в тежест на което се възлага доказването на притежаването на право на собственост или на упражняването на фактическата власт върху вещта, т.е. на лицето, което има интерес да получи вещта (защото е неин собственик или я е изгубило). Намерилият вещта не може да установи (в общия случай) кому трябва да я върне, но изгубилият я може да установи, че тя му принадлежи. Затова, когато става дума за родово определени вещи, то чл. 87 ЗС би се прилагал по изключение, а чл. 88 ЗС – винаги.

Интересен въпрос поставя и заплащането на възнаграждение от лицето, което иска да си получи вещта. Ал. 2 на чл. 88 ЗС определя това възнаграждение на 10% от стойността на вещта. При банкнотите и монетите това представлява проблем, защото стойността на движимите вещи се определя от материала, от който са направени, от труда, вложен в тяхната изработка, и от тяхната полезност. Монетите и банкнотите са полезни само като ценни книги. Като движими вещи тяхната стойност е много ниска, особено при банкнотите. Не бива да се бърка полезността на банкнотата с инкорпорираните в нея права като ценна книга. Банкнотата е полезна, защото служи за закрепването на тези права върху материален носител, т.е. ако не съществуваше чисто физически, то и ценна книга нямаше да има. Но стойността на ценната книга се определя от закрепените в нея права, а полезността е качество на вещта, т.е. не на ценната книга. С други думи, стойността на банкнотата като вещ ще бъде равна на стотинки, а като ценна книга ще бъде равна на номиналната стойност отбелязана на нея. Затова буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗС води до извода, че за да се получи от съответната служба „Общинска собственост“ една банкнота или пачка от банкноти, ще е достатъчно да се платят някакви стотинки, които да представляват една десета от стойността на хартийките, които се искат. Лично аз не виждам проблем с това. Съображенията ми за това са следните: първо, вещта е била загубена, т.е. лицето поради някакви обективни причини е било лишено от фактическата власт върху вещта; второ, лицето не се е дезинтересирало от вещта, тъй като я е потърсило; трето, целта на общината не може да бъде да печели пари за сметка на гражданите, тъй като тя е юридическо лице, създадено със специфичната цел да оказва съдействие на местната общност; четвърто, разходите по съхраняването на банкнотите и монетите не са високи, тъй като и техните размери не са големи, а и не подлежат на развала; пето, ако се допусне заплащането на възнаграждение в размер на 10 % от стойността на банкнотите или монетите като ценни книги на приносител, то всяко лице, загубило такива, винаги ще е безвъзвратно загубило собствеността си върху една десета от стойността, т.е. то ще бъде лишено от собственост. Така общината ще придобива 10% от всяка изгубена парична сума, което поражда съмнения дали така не се накърнява неприкосновеността на частната собственост, прогласена в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България.[24] Вярно е, че възнаграждението може да бъде намалено от съда с оглед на имотното състояние на изгубилия вещта или когато пълният размер на възнаграждението е прекомерно висок, но, от една страна, съдът не е задължен, а има правото да прецени дали да намали или не възнаграждението, а, от друга страна, каквото и да е имотното състояние на загубилия вещта, то въпросът с накърняването на частната собственост и обогатяването на общината за сметка на „хорското нещастие“ си остава. Нека приведем и пример: лице загубва сумата от 10000 лева под формата на сто банкноти от по 100 лв. Банкнотите се предават на служба „Общинска собственост“. Лицето представя доказателства, които еднозначно го идентифицират като собственик на банкнотите. Ако се приеме, че стойността се определя като на движими вещи и примерно стойността на една банкнота е 50 стотинки, то лицето ще трябва да плати 50 лева възнаграждение, а ако стойността на банкнотите се определя като на ценни книги не приносител, то същото лице за същите банкноти ще трябва да плати 1000 лева. Диспропорцията е очевидна. На мнение съм, че справедливото решение по отношение на монетите и банкнотите, предадени на съответната служба „Общинска собственост“, е възнаграждението за тяхното получаване да се изчислява именно като се взема стойността им като движими вещи, а не тази на ценни книги на приносител.

Други въпроси, които следва да бъдат разгледани отново във връзка с монетите и банкнотите, произтичат от чл. 94-96 ЗС – института на преработването.

Чл. 94. Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг.

В противен случай собственикът на материала става собственик на вещта, но той има право да се откаже от нея.

Чл. 95. Когато вещта е изработена от материали, които принадлежат на различни собственици, собственик на вещта е този, на когото принадлежи главният материал.

Ако нито един от материалите не може да се счете за главен, поражда се съсобственост върху вещта.

Чл. 96. В случаите на предходните два члена, онзи, който стане собственик на новата вещ, дължи обезщетение за стойността на материала или за изработването, както и за другите вреди, ако има такива.

Очевидно и тук няма да бъдат разглеждани безналичните пари, тъй като преработването може да бъде извършено единствено по отношение на вещ или на материал, т.е. на реално съществуваща субстанция, която има или не определена форма. Безналичните пари нямат материално битие, както вече бе посочено. Затова ще бъдат разгледани само монетите и банкнотите.

Общото и при банкнотите, и при монетите, както бе установено, е тяхната двойственост, защото са и ценни книги на приносител, и движими вещи. При преработването на банкнота или монета задължително ще настъпят два резултата.

На първо място, ценната книга ще бъде унищожена, а следователно и правата, които е инкорпорирала в себе си, ще прекратят своето съществуване, тъй като те са неразделни от ценната книга и могат да бъдат упражнявани само ако се упражнява фактическата власт върху нея и в обема, посочен върху нея. Неизбежна последица от преработването ще бъде загубата на тези права, тъй като тези ценни книги на приносител се издават в установена от БНБ форма с установени от БНБ реквизити, без които самите права не съществуват.[25] Затова всяко преработване ще доведе до загубата на инкорпорираните в ценната книга права. Така на основание чл. 45 ЗЗД лицето, извършило преработването на монетата или банкнотата, ще дължи обезщетение на собственика им за вредите, които са му били причинени и които ще бъдат равни на номиналната стойност на погиналата ценна книга. Това обезщетение се дължи заради непозволеното увреждане и е независимо от въпроса за собствеността на новата вещ след преработването, тъй като касае унищожаването на ценна книга.

На второ място, банкнотата или монетата ще бъде унищожена и като движима вещ. В този случай възниква въпросът за собствеността върху новата вещ. Както вече бе посочено на съответните места от изложението стойността на банкнотите като движими вещи е много ниска, а стойността на монетите също не е висока (най-високата е на монетата с номинал от два лева и е 0,88 лв.), така че при тях вероятността стойността на изработването да надминава стойността на материала е доста голяма. Ако изработващият е добросъвестен, т.е. не е знаел, че материалът (банкнота или монета) е принадлежал другиму, той ще стане собственик на новата вещ, но ще трябва да заплати и тази малка стойност на наличните пари, които е използвал при създаването на новата вещ, на техния собственик. Така наред с обезщетението за унищожената ценна книга, ще дължи и такова за унищожената движима вещ. Ако пък е използвал толкова много налични пари, че тяхната стойност надхвърля стойността на изработването, то той ще има право на обезщетение за вложения труд, а собствеността върху новата вещ ще премине върху собственика на използваните налични пари, като преработващият пък продължава да дължи обезщетението, предвидено в предходния параграф. Не е по-различно положението, когато използваните налични пари са принадлежали на различни лица. Така освен че на всяко от тях преработващият ще дължи обезщетение за унищожените му ценни книги, то той ще им дължи и обезщетение за движимите вещи, които е използвал или те ще дължат такова за изработването.

Как обаче се определя съотношението на материалите по чл. 95 ЗС? Кой е главният материал? Главният материал е този, който има по-висока стойност, т.е. тук се интересуваме само от стойността на банкнотите и монетите като движими вещи и изобщо не разглеждаме въпроса с битието им на ценни книги. Ако са използвани няколко банкноти и няколко монети, то стойността на банкнотите най-вероятно ще е по-ниска от тази на монетите. Примерно едно лице изработва луксозна табакера, използвайки десет монети с номинал от два лева, принадлежащи на едно лице, и десет банкноти с номинал от сто лева, принадлежащи на друго. Ако приемем, че стойността на една банкнота е 50 стотинки, а на една монета – 0,88 лв., то материалите на първото лице са на стойност осем лева и осемдесет стотинки, а на второто лице – на стойност точно пет лева. Като резултат, ако, разбира се, стойността на материала надхвърля тази на изработването, собственик на вещта ще стане лицето, на което принадлежат двулевовите монети, а не това, на което принадлежат столевовите банкноти. Така е защото тук определяща е стойността на материала и нищо друго няма значение. Въпреки че номиналната стойност на втория материал е била 1000 лв., а на първия – 20 лв., собственик на новата вещ ще стане именно притежателят на първия материал, тъй като номиналните стойности се отнасят до правата по ценната книга, а не до стойността на използвания материал, поради което по отношение на въпроса за собствеността са ирелевантни.

5.2. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД)

 

От някои разпоредби на ЗЗД може да се остане с впечатлението, че законодателят третира парите по различен начин: ту като ценни книги, ту като движими вещи.

Чл. 97, ал. 1… Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда.

Чл. 103, ал. 1 Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.

Чл. 180, ал. 1 Когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека.

Чл. 181, ал. 3 Заложените пари и ценни книжа се връщат на залогодателя и ипотеката се заличава по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението.

Чл. 240, ал. 1 С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.

Чл. 358, ал. 1 За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти.

Ал. 2 Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго.

Всъщност разминаване в концепцията на законодателя няма, ако се обърнем към вече направената характеристика на наличните пари и като ценни книги, и като движими вещи. Когато законодателят изрежда след парите, ценните книги, то той има предвид други ценни книги, различни от парите (чл. 97, ал. 1, чл. 181, ал. 3 ЗЗД), а когато посочва в изброяването заместими движими вещи, то той има предвид други такива, различни от парите (чл. 103, ал. 1, чл. 358, ал. 1 и 2 ЗЗД). Единствено в чл. 240, ал. 1 ЗЗД от разгледаните примери законодателят изрично е посочил, че счита парите за заместими вещи, което например в чл. 103, ал. 1 ЗЗД не е сторил (лошото е, че на мястото, където е посочил, че ги третира като движими вещи, той всъщност ги третира като ценни книги). Би било добре двойствената природа на парите да бъде изрично законодателно уредена. Проблемът пред дадените за пример разпоредби е, че когато третират парите като движими вещи, те им придават стойността, която следва не от характера им на такива, а от характера им на ценни книги. С други думи концепцията, че парите са и ценни книги, и движими вещи, е правилна, но не е проведено правилно разграничението, което следва от различното им третиране с оглед конкретните уредени хипотези. Примерно в чл. 240, ал. 1 ЗЗД парите се третират като движими вещи, но се дължи паричната сума, т.е. стойността им като ценни книги. Тук законодателят е направил едно смешение между двете същности на парите, което не поражда проблеми в практиката, тъй като макар да е използвал понятието „пари“, имплицитно причислявайки го към категорията на движимите вещи с думата „други“, то в случая той го третира като ценна книга, а не като движима вещ. Не достатъчно прецизен е и чл. 103, ал. 1 ЗЗД, който в хипотезата си съдържа неясното „когато две лица си дължат пари“, т.е. не става ясно дали задължението е за предаване на парите като вещ или си дължат номиналната стойност, закрепена на материалния носител, който изпълнява функцията на ценна книга. От формулировката можем да заключим, че тук законодателят е използвал „пари“ в смисъла на ценна книга, а ако става дума двете лица да си дължат родово определените налични пари (примерно едното дължи на другото пет десетолевки, а другото на първото – десет десетолевки), то ще сме във втората хипотеза на същата разпоредба, която обхваща еднородните и заместими вещи. Все пак, макар че законодателят е могъл да бъде и по-прецизен в изказа си (особено в чл. 240, ал. 1 ЗЗД), то според мен, от така формулираните разпоредби на ЗЗД не би следвало да произтича неяснота кога има предвид наличните пари като ценни книги и кога – като движими вещи.

6. Някои наказателноправни аспекти

Двойствената същност на наличните парите като ценни книги на приносител и като движими вещи и същността на безналичните пари като безналични ценни книги, поставят много въпроси пред наказателното право. В настоящата точка от изложението ще бъдат разгледани някои разпоредби от Глава пета от Особената част на Наказателния кодекс (НК), озаглавена „Престъпления против собствеността“.

На първо място, ще спра вниманието си върху престъплението „кражба“. Основният състав на кражбата се съдържа в чл. 194, ал. 1 НК, който гласи:

Чл. 194. (1) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

 

Така формулирана разпоредба на чл. 194, ал. 1 НК дисквалифицира безналичните пари като годен предмет на кражбата. Следователно по отношение на тях няма как да се извърши това престъпление, тъй като те изобщо не са вещи поради липсата на материално битие и на правна норма, която да ги фингира на движими вещи. Следва да бъде разгледан въпросът за банкнотите и монетите като предмет на кражба. Както вече установихме, и банкнотите, и монетите са движими вещи. Те могат да бъдат във владението на едно лице и да бъдат отнети от друго, което да възнамерява противозаконно да ги присвои. Тук въпросът не опира до това дали наличните пари могат да бъдат годен предмет на кражба. Проблемът е в определянето на стойността на откраднатото, защото ако тя се определя като за движима вещ, то квалификацията на извършеното ще бъде по чл. 194, ал. 3 НК (както казахме банкнотите имат ниска себестойност), а ако се определя като за ценна книга на приносител, квалификацията може да бъде дори по чл. 195, ал. 2 НК (в големи размери) или по чл. 196а НК (в особено големи размери, представляваща особено тежък случай). Според мен няма съмнение, че следва да се вземе предвид стойността на парите като ценни книги, а не като движими вещи, защото именно като такива е желаел да ги присвои и ползва след това деецът, а и това е стойността, от която е бил лишен пострадалият от престъплението, който също е щял да ги ползва в качеството им на ценни книги. Затова смятам, че неправилно законодателят третира парите като движими вещи (и с това изключва изцяло безналичните пари като годен предмет на това престъпление) в основния състав на престъплението „кражба“, а след това се взема предвид стойността им като ценни книги на приносител. Достатъчно е да се направи допълнение в основния състав на чл. 194, ал. 1 НК в следния смисъл:

Чл. 194. (1) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) Който отнеме чужда движима вещ или ценна книга от владението на другиго или принадлежаща другиму без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

Включвайки понятието „ценна книга“, без да се посочва дали става дума за налична такава или не, се постигат две цели: първо, включват се и трите категории пари, тъй като притежават това качество: банкнотите, монетите и безналичните пари; второ, тъй като върху безналичните пари не може да се упражнява фактическа власт, то възприемането на критерия „принадлежност“ (собственост) прави възможно преследването на лицата, които си присвояват тези съществуващи в електронна форма парични стойности, които се съдържат като записи по сметки на пострадалите лица. Смятам, че включването на понятието „ценна книга“ е по-доброто разрешение от включването на понятието „пари“, тъй като всяка ценна книга трябва да може да бъде предмет на кражба като такава и да се считат за отнети с намерение да бъдат присвоени инкорпорираните в нея права, а не ценната книга като вещ, т.е. като материален носител на тези права. Именно тези права цели да получи в своята правна сфера деецът, а не парчето хартия или метал, върху което са обективирани.

Изменение би се наложило и в поощрителната разпоредба на чл. 197 НК, според който:

Чл. 197. Ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ бъде върната или заместена, наказанието е:

 

Необходимо е включването и на ценните книги, за да се постигне съгласуваност между изменения текст на чл. 194, ал. 1 НК и този на чл. 197 НК, поради което считам, че формулировката на чл. 197 НК трябва да добие следната формулировка:

Чл. 197. Ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ или ценна книга бъде върната или заместена, наказанието е:…

На второ място, ще бъде разгледано престъплението „грабеж“. При него подходът следва да е сходен, но не и идентичен, тъй като по отношение на безналичните ценни книги е по-скоро трудно да си представим как те биват отнети с насилие от лицето, което има право да се разпореди с тях. С оглед на характеристиката им на електронни записи на права, с които лицето, титуляр на правата, може да се разпореди, то няма как деецът да ги придобие във фактическа власт, тъй като такава може да се упражнява само върху материални предмети. Затова, когато става въпрос за безналични пари и върху правоимащия субект бива упражнен противозаконен натиск да се разпореди с правата по тях, ще сме в хипотезата на престъплението „изнудване“ по чл. 213а НК. Освен това принудата при грабежа има за цел непосредственото придобиване на фактическа власт, както бе посочено, а заплашването с насилие при изнудването, което заплашване може да бъде придружено и с осъществено насилие, за да покаже деецът сериозността на намерението си да продължи с увреждащите си действия, ако пострадалият не се разпореди със свое право, има за цел да мотивира пострадалия да се разпореди със своето право. Считам, че разпоредбата на чл. 198, ал. 1 НК, съдържаща основния състав на престъплението „грабеж“, следва да бъде допълнена по следния начин:

Чл. 198. (1) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) Който отнеме чужда движима вещ или налична ценна книга от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж с лишаване от свобода от три до десет години.

 

Допълнението не определя единствено ценните книги на приносител като годен предмет на престъплението, макар че наличните пари са такива, тъй като заповедните ценни книги и поименните ценни книги също трябва да се ползват от защита. По отношение на безналичните ценни книги, считам, че съставът на чл. 213а НК в сегашната си редакция не се нуждае от изменения или допълнения.

Предложеното допълнение в чл. 198, ал. 1 НК по необходимост води и до други изменения в същия раздел, състоящи се в допълнения на съществуващите разпоредби, които посочват единствено движимите вещи като годен предмет на престъплението:

Чл. 198. (3) Грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ или налична ценна книга.

(4) Грабеж има и когато за отнемане на вещта или ценната книга лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в беззащитно състояние.

 

Чл. 199. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., бр. 10 от 1993 г.) За грабеж на вещи или ценни книги:

….

(2) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 89 от 1986 г., изм., бр. 10 от 1993 г., доп., бр. 50 от 1995 г.) За грабеж на движима вещ или налична ценна книга:

….

На трето място, по отношение на основния състав на престъплението „длъжностно присвояване“, съдържащ се в чл. 201 НК смятам, че изменения и допълнения не се налагат, тъй като законодателят е посочил родовото понятие за пари, обхващащо и трите разгледани вида, с което им е дал пълна защита, а и освен това ги е разграничил от вещите, които са посочени независимо от парите в същата разпоредба. Тук законодателят е имал предвид парите в качеството им на ценни книги, чиято стойност се определя от инкорпорираните в тях права. Именно затова са отграничени от вещите, като и двата възможни предмета на престъплението са поставени в по-общата категория „ценности“, защото имат някаква стойност (което ги прави ценни), а начинът ѝ на определяне в случая е без значение (а и както неведнъж бе подчертано за движимите вещи и ценните книги стойността се определя по различни правила).

По отношение на престъплението „обсебване“, чийто основен състав се съдържа в разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК, законодателят нелогично е изключил парите, които са годен предмет на престъплението „длъжностно присвояване“. Съществената разлика между двата престъпни състава е в качеството на субекта, в което са му били поверени ценностите, а не в характера на самите ценности. Считам, че предметният обхват на двата престъпни състава не следва да се разминава, поради което разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК трябва да бъде изменена и допълнена по следния начин:

Чл. 206. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., бр. 10 от 1993 г., бр. 26 от 2010 г.) Който противозаконно присвои чужди пари, вещи или други ценности, които владее или пази, се наказва за обсебване с лишаване от свобода от една до шест години.

 

На четвърто място, струва си да се разгледа и разпоредбата на чл. 207, ал. 1 НК –  „несъобщаване за намерена движима вещ“, тъй като кореспондира на задълженията, установени в чл. 87, 88 ЗС, които вече бяха разгледани в т. 5.1. от настоящата разработка. Тъй като в случая стойността не е от значение, а единствено характерът на намереното като движима вещ, каквато са и наличните пари, то не смятам, че е необходимо да бъде изменяна или допълвана разпоредбата на чл. 207, ал. 1 НК, тъй като в сегашната си редакция тя обхваща и наличните пари. Предложените досега изменения и допълнения бяха на разпоредби, които имаха отношение към стойността на противозаконно присвоеното имущество. А не такъв е случаят с престъплението по чл. 207, ал. 1 НК.

7. Заключение

 

Настоящото изследване не претендира за изчерпателност, нито за безспорност на изводите, до които достига. Основните тези, които се застъпват и аргументират, са: първо, че парите не са единни, а това е само родово понятие, в чийто обхват попадат три категории обекти – монетите, банкнотите и безналичните пари; второ, че наличните пари са както движими вещи (по правило определени по своя род и по изключение индивидуално определени), така и ценни книги на приносител, като този техен двойствен правен режим има основно значението при определяне на тяхната стойност, а безналичните пари са безналични ценни книги. След изясняването на същността на парите са посочени някои гражданскоправни и наказателноправни аспекти, за които това изясняване има значение. Дадените примери са от Закона за собствеността, Закона за задълженията и договорите и Наказателния кодекс като добре познати на всеки юрист нормативни актове. Други нормативни актове не са разглеждани, за да не бъде претоварено изложението, а и защото считам, че и дадените примери са достатъчни да илюстрират основните тези, защитавани в изследването. Надявам се, че разработката ми за парите ще предизвика дискусии,  коментари или поне размишления дали това, което считаме за познато и с което се сблъскваме ежедневно, действително е такова, каквото мислим, че е, и дали не следва да го разгледаме от друг ъгъл. Ще се радвам на всякакви съгласия, несъгласия, мнения и съмнения (стига да са аргументирани, разбира се) по изложените от мен тези, тъй като най-голямото признание за едно изследване е да провокира размислите на читателите си.

1. Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми дадоха разпоредбите на чл. 87 и 88 от Закона за собствеността (ЗС), според които който намери движима вещ е длъжен да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, а когато тези лица са неизвестни – на съответната служба „Общинска собственост“. Логично възникна въпросът за парите. Ако някой намери пари на улицата, в парка, на някоя спирка или на друго обществено място, длъжен ли е да ги предаде в служба „Общинска собственост“? Оттук въпросът получи и по-абстрактната си формулировка: движима вещ ли са парите? След известни размисли обаче установих, че „парите“ са родово понятие, в което включваме три категории обекти – монети, банкноти и електронни пари (всъщност по-правилно е да се говори за „безналични пари“, което понятие съдържа в себе си понятието „електронни пари“, но за терминологичната разлика ще стане дума в т. 4.4. от настоящата статия). Дали правният режим на всяка от тези категории е и следва да бъде един и същ? В този ред на мисли бяха разгледани и други нормативни актове, както от сферата на гражданското право, така и от сферата на наказателното право (всъщност единственият източник на наказателното право, който е разгледан, е Наказателният кодекс (НК)), за да се установи как законодателят третира парите и какъв е правният режим, който се прилага по отношение на тях. Последователността на поставените въпроси определя и тази на техните отговори, които пък задават рамката на изложението на настоящата статия: първо, ще бъде направен кратък исторически преглед на възникването и развитието на парите; второ, ще бъде направен сравнителноправен преглед на някои въпроси, отнасящи се до уредбата на парите в няколко държави; трето, ще бъде разгледана същността на парите като бъдат изведени особеностите им, които обуславят техните специфики и правното им битие, както и режимът, който следва да се прилага по отношение на тях; четвърто, ще бъдат разгледани някои гражданскоправни аспекти, които очертават проблемните места пред правоприлагането, поради непоследователността (поне на пръв поглед) на законодателя при уредбата на парите; пето, ще бъдат разгледани проблемните места пред правоприложителя в наказателното право; шесто, ще бъде изведено кратко заключение.

2. Исторически преглед

В настоящата част от изложението ще бъдат разгледани възникването и развитието на парите, което ще спомогне за изясняването на тяхната същност в частта, посветена на нея.
Предпоставката за възникването на парите са съществувалите преди това отношения на обмен на стоки между хората – така нареченият „бартер“. На този етап хората започват да осъзнават всички неудобства, свързани с тази система: големите транспортни разходи по пренасянето на стоката, която е предназначена за обмен, несигурността относно количеството стока, която ще бъде получена срещу обменяната и др. Тези недостатъци значително затрудняват търговията, поради което се налага търсенето на начин за тяхното преодоляване. Осъзнава се необходимостта от определен еквивалент, с чиято помощ е възможно да бъде установена фиксирана стойност на товарите, а също така и да замести стоката в обмена за друга стока, т.е. вместо производителят на една стока да се надява, че на пазара ще има друго лице, търсещо неговата стока, същевременно предлагащо търсена от първото лице стока, то всяка стока може да се обменя срещу един общоприет еквивалент на стойност. Така се съкращават транспортните разходи, а също и разходите по търсенето и предлагането, т.е. за осъществяване на търговската транзакция, което ускорява и улеснява търговския обмен.
За всеобщ еквивалент биват избрани благородните метали, а именно златото и среброто. За това способстват няколко обективни факта: еднородност, лесно транспортиране, висока ценност, делимост и възможност да бъдат съхранявани неопределено време. Среброто и златото служат за пари във Вавилон и Египет между четвъртото и третото хилядолетия до новата ера. Те имат формата на пластинки, като при придобиването на товар от тях се отрязват парчета, отговарящи на стойността на товара. През XII век преди н.е. в Египет започват да изготвят пари под формата на златни халки, чието тегло се обозначава на тях с печат. Предполага се, че са се използвали като украшения за ръцете и краката, а впоследствие функцията им е еволюирала и в средство за търговия (платежно средство). Употребяваната и днес дума „монета“ се появява благодарение на римляните. Те използват храма на божеството Джуно (или Юнона) Монета като работилница, в която се секат метални пари. По-късно всички места, в които се секат пари, придобиват името „монета“. Що се отнася до самите монети, то за пръв път парите с такава форма се появяват в Гърция и Лидия през VIII-VII век преди н.е. През този период това са най-развитите „западни“ държави. От тях парите започват да се разпространяват в съседните „варварски“ държави. За по-точно представяне на развитието на монетите е необходимо да се разгледа зараждането им в Рим и Гърция. През VII-VI век преди н.е. в повечето гръцки градове се секат собствени монети. Това налага и установяването на правила за обмяната на парите, използвани в различните градове, за да могат гражданите им да търгуват помежду си. Заражда се валутният курс, който на този етап се определя от съотношението в теглото на монетите, тъй като те са изработени от един и същи метал. В Гърция съществуват два вида монетни системи по онова време. Първата е изградена на основата на статера (парична единица), при която в качеството на основен метал се използва златото. Втората е изградена на основата на драхмата, при която се използва среброто. Първата система се използва в градове като Милет, а също и в цяла Мала Азия, докато Александър Македонски не налага своите парични единици. Втората система се ползва от Атина и Атика. Тези две системи обаче не налагат монопол, а освен тях съществуват и функционират и други регионални парични системи. Струва си да се отбележи, че освен злато и сребро за сеченето на монети в Гърция се използва още и медта, а произведените от нея монети носят названието „лепта“ и „халк“. С началото на възхода на Римската империя и залеза на Елинското царство все по-значими за древния свят стават римските монети. Формата им е кръгла, а материалите, от които се изготвят, са бронз и мед. Първите такива монети са създадени през 338 г. пр. н.е., като за основа на тяхното създаване служи единната за Рим и Италия теглова търговска система. Една монета тежи 272,88 грама, което е еквивалента на римския фунт, а за сравнение теглото на английския фунт е 453,99 грама. Тази монета носи наименованието „асс“. С времето теглото на асса намалява с 54,59 грама. След тази първа парична единица и постепенното намаляване на теглото ѝ, производството на монети в Рим се ориентира към по-леки монети – „солиди“, тежащи едва 4,55 грама всяка, които се превръщат в главната парична единица в империята. Значителното намаляване на теглото се компенсира с материала, от който са изработени – монетите са златни.
От казаното дотук можем да направим следния извод: парите възникват като монети, а тяхната стойност се определя от материала, от който са произведени (злато, сребро, мед и т.н.), и от теглото им. Може да се каже, че парите играят ролята на стока, на вещ, която е в оборота, и е универсално обменяема срещу всяка друга стока в оборота като по този начин парите стават еквивалент на стойност. Струва си да се отбележи, че на този етап парите нямат номинал. Те се обменят на бройка. Ако една вещ струва десет солида, то това означава, че за нейното придобиване трябва да бъдат предадени десет монети, а не една с числото десет на нея. Това само подчертава характера на парите на движими вещи в този период.
Развитието на паричната система води до необходимостта от възникването на книжните пари. Монетите, макар че имат същественото предимство да не са толкова трудно транспортируеми, каквито са останалите стоки, а също и да са всеобщ еквивалент на стойност, все пак остават тежки и представляват неудобство при пренасянето им (както стана дума в предходния параграф, проблем е и липсата на номинал). Появата на книжните пари бележи началото на демонетизацията. Тези пари се делят на две групи. Към първата се отнасят паричните средства, емитирани от държавната хазна, наричани „билети на хазната“ или „държавни билети“. Към втората група се отнасят парите, създадени от банките, наричани „банкноти“, и по същността си са кредитни пари. Появата на банкнотите е свързана с формирането на кредитните отношения. Историята на възникването на хартиените пари започва в Китай, където започват да ги използват през VIII век. Най-ранният вид хартиени пари са разписките, които се издават срещу ценности, заложени в специални лавки, или като свидетелства за платени данъци, съхранявани в специални сметки в административните центрове на провинциите. Правителството на Чингиз хан през XIII век без каквито и да било ограничения заменя книжните пари за злато. Поради това подправянето на парични знаци се превръща в доходоносно занимание, но и бива обявено за тежко престъпление. Въпреки удобството и практичността, правителството на Китай през 1500 г. решава да прекрати използването на книжните пари. Причината за това е тяхното неконтролирано производство и като следствие от това – инфлацията. Още по онова време се стига до извода, че зад парите трябва да има реално съществуващи вещи, т.е. че парите трябва да имат покритие (било в стоки, било в благородни метали), защото в противен случай се стига до тяхното обезценяване. Книжните пари биват наричани „знаци, олицетворяващи пълноценни пари“, тъй като златото остава еквивалент на стойността на товара, а банкнотата инкорпорира в себе си правото на вземане за определено количество злато. Самите пари нямат стойност като вещи – те са направени от хартия, а не от злато – и за търговеца не е важен материалът, от който са произведени. За него е важно до каква степен тези книжни пари се ползват с обществено признание, т.е. дали и насрещният субект ще възприеме предоставената му банкнота като инкорпорираща право на вземане за определено количество злато, за да се съгласи да встъпи в правоотношение с този търговец. Стойността на книжните пари, за разлика от тази на монетите, не се определя от материала, от който са изработени, нито от теглото им, а само от инкорпорираните в тях права (на вземане срещу издалата ги банка), т.е. те имат характера на ценни книги.
С течение на времето (а и благодарение на сведенията, които Марко Поло носи от Китай в Европа) хартиените пари се налагат и на Стария континент. Постепенно те се откъсват от началната си роля на ценна книга, срещу която може да се получи определено количество злато от банката и стават самостоятелно платежно средство. Все пак разликата им с монетите се запазва, тъй като банкнотите нямат самостоятелна стойност като вещи или по-скоро тази, която имат, е пренебрежимо малка в сравнение с номинала им. Те изпълняват функцията на пари, доколкото държавата ги приема в качеството им на средство за плащане на данъците, а също така ги обявява за законно платежно средство на своята територия. Към настоящия момент основните форми на „несъщинските“ пари, т.е. тези, чиято стойност не се определя от материала, от който са изготвени, са банкнотите и безналичните пари, намиращи се в банкови сметки. Всъщност понятието „безналични пари“ е условно, тъй като по същество става дума за безналични (непарични) разчети, т.е. за разчети между длъжници и кредитори без използването на налични пари. Безналичните пари преодоляват проблема с формата, който съществува пред банкнотите – опасността да бъдат изгубени или физически унищожени. Освен това допълнително се ускорява оборотът, тъй като няма необходимост от физическо предаване, т.е. тук вече транспортните разходи почти не съществуват. Същевременно се пораждат нови проблеми като неправилните преводи на парични средства, компютърните престъпления, забавянето на трансфера на средства от банката на лицето, което задължава сметката си и др. При разчетите с налични пари собственикът на купюрите (банкнотите) непосредствено ги използва по свое усмотрение, а при безналичните разчети оправомощеното лице предявява искане пред банката, чието изпълнение вече не зависи от него. С разпространението на банковите карти и електронните пари, банкнотите постепенно биват изтласквани от обращение. Така, вследствие на историческото развитие на парите, понастоящем в обращение съществуват монети, банкноти и електронни (по-точно е „безналични“) пари. За различните видове пари ще стане дума в частта от изложението, посветена на същността на парите.

3. Сравнителноправен преглед

След като в предходната част от изложението бяха очертани видовете пари, които функционират в оборота днес, то в настоящата част ще бъдат разгледани някои особености, които законодателствата на различни държави предвиждат по отношение на тези видове, тъй като, както стана ясно, самото понятие „пари“ е родово и вътре в рода се наблюдава тройно видово разделение: монети, банкноти и безналични пари. Още тук ще бъде направено разграничението между пари и платежно средство, като второто понятие е по-широко. Парите са само онова платежно средство, което е общовалидно, общоприето и задължително на територията на страната, тъй като нормативен акт му придава тези свойства. С други думи, нормативен акт определя, че пари са онези платежни средства, които всеки субект може да представи и всеки насрещен субект е длъжен да приеме като еквивалент на означената в тях стойност.
В Австралия изключителното право да емитира банкноти и монети е предоставено на правителството. Според чл. 115 от Конституцията на Австралия: „Нито един щат не може да създава пари, нито да прави платежно средство за плащане на дълговете друго освен златни и сребърни монети.“ В Австралия съществуват Австралийският златен нъгет и Австралийската сребърна кокабура, които са официално платежно средство, а също така и пари в обращение, които са изработени от благородни метали и са емитирани от Западното австралийско правителство, а не от Федералното правителство. Друга особеност в австралийското законодателство е, че макар и Законът за банковия резерв от 1959 г. и Валутният закон от 1965 г. да установяват австралийските банкноти и монети като официално платежно средство, то не е задължително последните да бъдат използвани при транзакции и отказът да се приеме плащане с тях не е противозаконен. Ако едната страна по договорното правоотношение поиска още при учредяването на това правоотношение като плащане нещо различно от пари, то другата страна не може да използва законното платежно средство дори ако предлаганата стока има обявена парична цена. В този случай лицето, предлагащо стоката, не е длъжно да приеме плащане с пари.
В Канада канадските доларови банкноти и монети са законно платежно средство, но подобно на Австралия и тук не е задължително да бъдат приети при сключване на договор за покупко-продажба. Страните могат да договорят друг начин на плащане като водеща е ролята на продавача, чийто отказ да приеме плащане в националната валута не е противоправен. Например малките местни магазини (бакалии, магазини за битови нужди и т.н.) могат да откажат да приемат банкнота с номинал от 100 канадски долара, ако счетат, че това ги поставя в опасност да станат жертви на измама. Също така, макар че и банкнотите, и монетите са официално платежно средство, във Валутния закон от 1985 г. е установен лимит, до който плащането може да бъде извършено с монети: 40 долара, ако се плаща с монети с номинал два долара или повече; 25 долара, ако се плаща с монети с номинал от един долар; десет долара, ако плащането се извършва с монети, чийто номинал е десет цента или повече, но по-малко от един долар; пет долара, ако номиналът на монетите е пет цента; 25 цента, ако номиналът на монетите, с които се извършва плащането е един цент. Когато се плаща повече от една сума от едно лице на друго, макар и на различно правно основание, в рамките на един ден, общият сбор от тези суми се счита за една сума, подлежаща на плащане, като към нея се прилагат горепосочените ограничения.
В Китайската народна република (КНР) националната валута е законно платежно средство за всички сделки. По закон никое държавно учреждение и лице на частното право (физическо или юридическо) не може да откаже да приеме националната валута (без значение под формата на банкноти, монети или като безналични пари) за уреждане на публични или частни парични отношения. Отказът е противозаконен.
В Еврозоната режимът на парите, които служат като платежно средство, е уеднаквен, така че отделните държави не могат да приемат ограничения или различна от установената на европейско равнище уредба , т.е. тук следва да се разгледат особеностите, които важат за всички страни в зоната като група, а не страна по страна. В повечето страни от Еврозоната евровите монети (центовете) и банкнотите стават платежно средство на 1 януари 2002 г. Макар че едната страна на монетите се използва за различни национални означения на всяка държава от Еврозоната, всички монети и банкноти са законово платежно средство във всички страни от тази група. Следователно, напълно възможно е да се срещнат гръцки евро центове в Ирландия, както и румънски – във Финландия, например. Подобно на Канада, и тук се среща ограничение пред плащането с монети. Съгласно Регламент № 974/98 от 3 май 1998 г. броят монети, които могат да бъдат предложени за плащане по една сделка, не може да надхвърля петдесет. Правителствата, които емитират монети, трябва да установят еврото като единствено платежно средство на територията на своята страна. Поради влагането на различен смисъл в понятието „платежно средство“ в страните-членки на Еврозоната, както и поради свободата на договаряне, възможно е търговците да откажат да приемат плащане с еврови банкноти или монети в определени страни от Еврозоната (Холандия, Германия, Финландия и Ирландия). В случая това се дължи на разбирането, че „платежно средство“ е по-широко понятие от „пари“, като съдържа последното в себе си, както стана дума в първия параграф на настоящата част от изложението.
Във Франция банкнотите и монетите, емитирани от Банката на Франция (Banque de France), са законно платежно средство още от 1870 г. и всеки, който откаже да ги приеме като такова според номинала им, подлежи на наказателно преследване съгласно чл. 642-3 от Френския наказателен кодекс.
В Индия индийската рупия е законово платежно средство, като изпълнява тази функция и в Бутан и Непал. В исторически план индийската рупия е била платежно средство и в Сингапур, част от Малайзия, Кувейт, Бахрейн, Катар и Обединените арабски емирства. Освен обхвата на паричните знаци в Индия, който надхвърля държавните ѝ граници, интересна особеност е (сходна с Канада), че банкнотите с по-голям номинал пораждат опасения от фалшификации, поради което спрямо тях се прилагат различни правила. Докато в Канада малките местни магазини могат да откажат плащане със 100-доларова банкнота, то в Индия въпросът е решен на централно ниво като на 8 ноември 2016 г. Министър-председателят Нарендра Моди обявява, че съществуващите банкноти с номинал от 500 и от 1000 рупии излизат от обращение, за да се прекратят подправянето, избягването на плащането на данъци и сивата икономика. Индийската централна банка дава възможност на притежателите на такива банкноти или да ги депозират в банкова сметка (на влог) за пълния им номинал, или да ги обменят за нови банкноти, но с по-нисък номинал.
В Нова Зеландия се наблюдават ограниченията за плащането на определени суми с монети, които вече бяха изброени за Австралия, Канада и Еврозоната, само че с някои специфики. В случая с банкноти (новозеландски долари) може да се плати всяко задължение, но с монети от един или два долара може да се плати само задължение до 100 долара, а с монети от 10, 20 и 50 цента – само задължения до пет новозеландски долара.
Подобно на страните от Еврозоната, в Норвегия също е въведен лимит на броя монети, които не могат да бъдат отказани при едно плащане. Никой не е длъжен да приеме повече от 25 монети с един и същи номинал при едно плащане, като понастоящем само монети с номинал 1, 5, 10 и 20 норвежки крони са в обращение.
В Швейцария ограничението на броя монети, които следва да бъдат приети, независимо от номинала им, е 100 за едно плащане. Също както в Индия, и швейцарският франк е законово платежно средство и извън границите на емитиралата го държава, тъй като изпълнява ролята на такова и за Лихтенщайн.
В Обединеното кралство монетите от по един, два и пет паунда са законово платежно средство без значение от сумата на задължението, което се погасява с тях. Монетите от по 20 и 50 пенса са законово платежно средство за суми до десет паунда, монетите от по пет и десет пенса – за суми до пет паунда, а монетите от по един и два пенса – за суми до 20 пенса.
У нас ограничения за плащането с монети не съществуват без значение от размера на паричното задължение, което следва да бъде погасено. И трите форми на пари са законово платежно средство и следва да бъдат приети от всяко лице на публичното и частното право, което предлага стоки или услуги срещу предварително определена парична стойност. Всъщност макар да няма ограничение в броя на монетите или в размера на задълженията, които могат да се платят с монети, съществуват ограничения пред плащанията в брой, въведени със Закона за ограничаване на плащанията в брой (ЗОПБ). Плащанията на суми над 10 000 лв. по всяка от попадащите в обхвата на чл. 3 сделки следва да бъдат извършени безкасово освен ако сделката попада в обхвата на изключенията, предвидени в чл. 2 от Закона. При неизпълнение на това задължение на виновните лица може да се търси административнонаказателна отговорност (чл. 5 от ЗОПБ).
Може да се направи изводът, че в онези държави, в които се поставят ограничения пред броя на монетите, с които може да се изпълни задължение до определен размер (Канада, страните от Еврозоната, Норвегия, Швейцария), третират монетите и като вещи (броят на монетите като физически съществуващи обекти е от значение), и като ценни книги (значение има и номиналната стойност, до която може да достигне сумата от стойностите на отделните монети, макар че в страните от Еврозоната и в Швейцария такава не е определена). У нас може да се стигне до извода, че превес се дава на характера на парите като ценни книги, но в никакъв случай това не изключва характера им на движими вещи. По-подробно същността на парите ще бъде разгледана в следващата точка от изложението.

4. За същността на парите

Както вече нееднократно бе подчертано, парите не са хомогенни. „Пари“ е родово понятие, съдържащо в себе си три категории разплащателни (платежни) средства: монети, банкноти и електронни пари. Можем да приемем, че тези категории са видовете пари. Преди обаче да се спрем на видовите особености, пред скоби ще разгледаме техните родови белези, които именно защото са родови, са общи и за трите вида. Когато става дума за рода, ще бъде използван терминът „пари“, а всеки вид ще бъде назоваван със своето наименование.
На първо място, парите съществуват в обективната действителност без значение дали имат веществена (монети и банкноти) или невеществена форма (електронните пари). Те са конкретно съществуващи, а не са някаква абстракция. Това означава, че те могат да бъдат възприети от повече от един правен субект, което, разбира се, е и предпоставка за тяхното използване.
На второ място, парите винаги имат номинална стойност. Тази стойност е изрично записана на тях, когато имат веществен характер, или съществува под формата на електронен запис, когато става дума за електронни (безналични) пари. Номиналната стойност определя обема на правата, които инкорпорират в себе си парите. Номиналната стойност на парите са определя от законоустановен орган по законоустановен ред. Това правило важи както за наличните пари, емитирани от Българската народна банка (БНБ)(и от никой друг орган), така и за безналичните пари, които винаги имат някакво покритие (реално обезпечение) зад себе си. Неправилно би било разбирането, че търговските банки емитират пари. Това е невярно. Те боравят само със стойности, зад които или стоят вече емитирани пари от БНБ (примерно, когато едно лице е внесло в банката налични пари, които са постъпили в разплащателната му сметка, от която извършва плащания), или имуществото на лицето, когато става дума за кредитно правоотношение като това имущество служи за обезпечение на кредитора му – банката – и при принудително изпълнение се „превръща“ в пари.
На трето място, парите винаги инкорпорират в себе си едно право – това е правото на притежателя им да получи срещу тях едно благо (стока или услуга) според номиналната им стойност.
На четвърто място, парите са средство за размяна. Това е така, защото участниците в оборота ги приемат като универсална „стока“, срещу която разменят стоки и услуги. Т.е. тук главното е, че те биват приети от всички участници. Можем да обобщим тази характеристика на парите като законоустановено задължение за лицата, предлагащи стоки и услуги в публичния сектор, да приемат парите срещу предоставяните от тях стоки и услуги според номиналната им стойност, което превръща парите в платежно средство. В частния сектор е допустимо договарянето и сключването на договор за замяна примерно. Но частноправните субекти имат интерес да получават пари срещу предлаганите от тях стоки и услуги, защото парите решават много от проблемите на бартера, както вече бе изяснено в т. 2 от настоящото изложение. Освен това частноправните субекти се нуждаят от пари, за да погасяват публичноправните си задължения, които по правило имат паричен характер (примерно данъците). Парите не просто улесняват размяната, а понякога без тях тя би била невъзможна (примерно при електронната търговия при трансгранична покупко-продажба на стоки). За да могат парите да изпълняват функцията си на средство за размяна, то те трябва да отговарят на няколко критерия: първо, трябва да са лесно преносими (за да се преодолее основният недостатък на натуралната размяна); второ, трябва да са делими (за да може да се отразяват най-точно различията в стойността на стоките и услугите, които се придобиват срещу тях; примерно, не може да има само банкноти от по десет лева, защото в такъв случай или една дъвка ще струва 10 лева, или няма да може да се закупи срещу пари, т.е. ще е налице стока, която изпада от системата за обмен срещу пари); трето, парите трябва да са издръжливи – да не се унищожават лесно (примерно от вода, от слънце, от външно физическо въздействие, стига да не е извънредно като пробиване с нож или подлагане на открит огън); четвърто, да е трудно да бъдат подправени (тук ще добавя само че този критерий не важи за монетите, защото тяхното подправяне е безсмислено поради високите разходи за материала, от който биват изработени, и неголямата разлика между неговата стойност и номинала им, но за това ще стане въпрос в т. 4.1. от изложението).
На пето място, парите служат за измерване на стойност. Това е различно от тяхната номинална стойност. Номиналната им стойност се определя от емисионния орган, а стойността на стоката или услугата се определя от лицето, което ги предлага. Това лице определя цената на стоката или услугата, която е правото му да получи определена номинална стойност от лицето, с което встъпва в правоотношение, като не се интересува от конкретните парични знаци, които ще му бъдат предоставени, за да се образува тази стойност. Така една банкнота може да има номинал от 10, 20 или 100 лева. Стойността на една стока може да е 100 лева. Само че тази стойност може да бъде покрита с пари по различни начини. За тази стока купувачът може да представи една банкнота от 100 лева, десет банкноти от по десет лева или 1000 монети от по десет стотинки. Стойността на стоката се определя в пари – това е нейната цена, която може да се плати с парични знаци с различен номинал.
На шесто място, парите служат за съхраняване на стойност. Тъй като парите имат номинал, а стоките имат цена, при сравнително стабилна икономическа обстановка, в която цените се променят без изненадващи скокове, а по предвидим начин, то участниците в оборота са заинтересовани да спестяват пари, за да могат да натрупат достатъчна стойност, която им е необходима за сключване на сделки, които изискват плащането на такава. Примерно, хората спестяват за кола, защото знаят, че и след пет години цената на една кола може да бъде около 10000 лева, т.е. че ако спестяват определена сума всеки месец, след посочения период ще могат да си я купят. Ако обаче всеки месец цената на колата расте произволно с от нула до хиляда лева, то те няма да имат стимул да спестяват, защото могат да предвидят номиналната стойност като сбор от стойностите на паричните знаци, които ще са придобили, но другата величина – цената на онова, за което спестяват, ще е неизвестна. Същото може да се каже и за пенсиите. Ако една лице заделя от доходите си по 200 лв. на месец, за да си осигури достойно преживяване на старините, но точно когато се пенсионира цените скочат три пъти, то спестяването би се обезсмислило. Все пак онова, което е от значение за настоящото изследване е, че парите съхраняват своята номинална стойност и са годно средство за натрупване на стойност, а въпросите дали и доколко си струва натрупването на такава стойност в конкретната икономическа обстановка или за конкретна цел, не е предмет на изложението. Т.е. дали реалната им стойност се променя (тя се определя от това какви и колко стоки и услуги могат да бъдат придобити срещу определена номинална стойност), е въпрос на икономиката, а не на правото.
На седмо място, макар че това е тяхна производна от функциите им на средство за размяна и за измерване на стойност характеристика, парите са високоликвидни, защото най-лесно и бързо се „превръщат“ в друга стока или в услуга. Така е защото са единственият всеобщ еквивалент на стойност, а всяка друга вещ или трябва да се преобразува в пари, или да се обмени срещу стока, с което се връщаме към натуралната размяна и свързаните с нея недостатъци.
Може да се направи изводът, че парите са обективно съществуващо високоликвидно средство за размяна, за измерване и съхраняване на стойност, което има установен по надлежния ред от надлежния орган номинал, даващ на притежателя му правото да получи определени блага според стойността му (размера на номинала).

4.1. Монетите

Първата категория пари, които ще бъдат разгледани, са монетите.
На първо място, монетите имат веществено битие. Те съществуват като материален обект, изработени са от метал, имат специфична форма (кръгла) и са отделени от останалите обекти от обективната действителност. Тези им качества ги определят като вещи. Съгласно чл. 110, ал. 2 от ЗС монетите следва да са движими вещи (тъй като отговарят на критериите за вещ – материално битие, форма, самостоятелност), тъй като не попадат в обхвата на ал. 1, която определя кои вещи са недвижими. Според някои автори, за да е налице вещ, то обектът трябва да има и качеството „полезност“, но това разбиране не почива на закона, а и дори да бъде възприето, то монетите със сигурност имат качеството полезност, поради изложените родови белези на парите. При това, ако приемем, че монетите са движими вещи, то те следва да бъдат родово определени, тъй като разлика между две монети с едни и същи номинал и година на емитиране няма . Тези монети винаги ще са взаимозаменяеми и ще бъдат в обращение от един и същи начален до един и същи краен момент. Допълнителни разсъждения относно характера им на родово определени вещи и случаите, в които могат и следва да бъдат разгледани като индивидуално определени вещи, са изложени в т. 5.1.
На второ място, монетите инкорпорират в себе си едно право. Това, както вече бе посочено, е правото да се получи срещу тях благо, чиято равностойност отговаря на номинала им. Тази особеност е характерна за ценните книги. Затова възниква дискутираният през годините въпрос дали монетите са движими вещи или ценни книги. На пръв поглед, за отговора на този въпрос трябва да съобразим кое е водещото – правата, които се инкорпорират върху материалния носител, или самият материален носител. При движимите вещи стойността се определя от материала, от който са изработени, от труда, който е вложен в тяхното изработване, и от ползата, която се извлича от функционирането на предмета или от боравенето с него. При ценните книги стойността се определя от правата, които са инкорпорирани в тях. Впрочем, за да не настъпи терминологична неяснота, следва да се отбележи, че ценната книга не е необходимо да бъде на хартия. В оборота се е наложило това разрешение като практически най-удобно, но писмената форма (задължителна при ценните книги) би била спазена дори ако са обективирани върху друг траен носител – камък, дърво, метал, плат и т.н. Т.е. няма пречка например запис на заповед да бъде извършен с писмени знаци върху дъска (това, разбира се ще породи множество проблеми, най-малкото свързани с джирото, но не влияе на действителността на записа на заповед). Същевременно можем да ограничим вълнуващия ни въпрос по отношение вида на ценната книга. Монетите не съдържат посочване на титуляря на инкорпорираното в тях право, поради което няма как да бъдат поименни ценни книги. Очевидно имат материално битие, поради което не могат да бъдат безналични ценни книги. Явно не са и ценни книги на заповед, тъй като последните са изчерпателно уредени в Търговския закон и са строго формални ценни книги, чиито реквизити монетите не притежават. Също така инкорпорираното право не е насочено срещу държавата, а срещу всеки насрещен субект, с който притежателят на монетата влиза в правоотношение, поради което монетите не са и държавни ценни книги, макар и емитирани от държавен властнически орган. Съкращавайки обхвата на категорията „ценни книги“ поради обективните особености на монетите, стигаме до извода, че те могат да бъдат единствено ценни книги на приносител. Така че прецизираният въпрос е дали са ценни книги на приносител или движими вещи.
Всъщност този въпрос е неправилен сам по себе си. Монетите, както видяхме, притежават и качествата на движими вещи, и качествата на ценни книги на приносител. Не се налага да избираме едното от двете, когато определяме същността им. Само че когато ги разглеждаме като движими вещи, стойността им ще се определя от материала, който е вложен в изработката им, а когато ги разглеждаме като ценни книги – от инкорпорираните в тях права. Тези две стойности не са много различни, тъй като металът е сравнително скъп материал (в сравнение с хартията примерно), а номиналът на монетите не е висок (максимум до два лева), като с нарастването на номинала се увеличава и вложеното в изработката на монетата количество метал, а се променя и видът на метала. Примерно себестойността на изработването на монета от 2 лв. е 0,88 лв. Тази малка разлика в стойностите на монетите като движими вещи и ценни книги на приносител е основната причина да не се подправят монети, тъй като разходът е твърде голям, а евентуалната печалба – малка.
Извод: поради гореизложените в настоящата точка от изложението особености на монетите считам, че те са и родово определени движими вещи, и ценни книги на приносител като принадлежността им към едната категория не следва да се противопоставя на тази към другата. В т. 5 и в т. 6 от изложението ще се разкрие полезността на това разсъждение и неговата практическа приложимост.

4.2. Възпоменателните монети

Интересен е и въпросът с възпоменателните монети. Всъщност те отговарят на всички горепосочени особености на монетите в обращение като съществената им разлика е, че номиналната им стойност е много по-ниска от стойността им като движими вещи (при монетите в обращение двете стойности са почти равни като номиналната е по-високата). Стойността, по която БНБ продава последните, многократно надхвърля стойността, по която монетите могат да бъдат реализирани в търговския оборот като разплащателно средство, в който случай от значение ще бъде именно номиналната им стойност. Разбира се, тези монети имат нумизматична стойност, по която и биха могли да се продадат около цената, срещу която са били закупени от БНБ, но инкорпорираните в тях права са именно за получаване на блага срещу номиналната им стойност. Примерно монетата „Екзарх Антим I“ от 2016 г. е с номинална стойност 100 лв., но е изработено от злато с проба 999/1000 (инвестиционно злато), има тегло 8,64 грама и тираж от едва 2000 броя. При 65 лева за грам за инвестиционно злато , стойността на монетата като движима вещ (тук не става дума за нумизматичната ѝ такава) възлиза на 561,60 лв., т.е. надхвърля номиналната стойност 5,6 пъти. Друга съществена разлика между възпоменателните монети и монетите в обращение е, че възпоменателните монети имат сертификат за произход, в който е вписан и уникалният им номер, даден им от БНБ. Това означава, че когато са предмет на правна сделка, в която от значение е нумизматичната им стойност, те ще са индивидуално определени вещи. В този случай те ще са обект на сделката заедно с посочения сертификат. Всичко останало, казано за монетите като ценни книги на приносител и като родово определени движими вещи, ще се прилага и за възпоменателните монети.

4.3. Банкнотите

Подобно на монетите, банкнотите също имат веществено битие – те са произведени от определен материал (хартия) и могат да бъдат физически възприети като отделни обекти, които имат своя форма и не са част от други обекти от действителността. Затова банкнотите са движими вещи. Също така по подобие на монетите, те инкорпорират в себе си право – това отново е правото да се получат определени блага срещу закрепената на банкнотата номинална стойност, с което можем да определим банкнотите и като ценни книги, а поради изложените за монетите съображения, то те ще бъдат ценни книги на приносител. Въпреки множеството общи белези на монетите и банкнотите обаче съществуват и различия.
На първо място, стойността на банкнотите като движими вещи е много ниска, тъй като материалът, от който са произведени, е хартия, докато стойността им като ценни книги, определяна от инкорпорираните в тях права, може да варира в широки граници (от два до сто лева), но при всяко положение многократно надхвърля стойността им като движими вещи. Като движима вещ стойността на една банкнота е под 50 ст., но като ценна книга тя може да инкорпорира права до над двеста пъти посочената стойност, с което разликата съществено надминава дори посочената при възпоменателните монети. Този извод обаче няма отношение към същността на банкнотите като движими вещи и ценни книги на приносител, а само към определянето на стойността им в зависимост от това коя от двете категории ще се прилага, т.е. дали ще се интересуваме от битието им на вещи или на ценни книги.
На второ място, стойността на банкнотите с различен номинал, разгледани като движими вещи, е почти еднаква, защото материалът е един и същ (при това не е скъп), а и разликата в размерите им не предопределя съществена разлика в стойността им. Като ценни книги на приносител обаче разликата в стойността им е много съществена, тъй като между банкнотата с най-нисък номинал понастоящем (два лева) и тази с най-висок номинал (сто лева) разликата е в размер на 98 лева или последната е с 50 пъти по-висока стойност. Така че, разглеждани като движими вещи, банкнотите имат почти еднаква стойност (при това ниска), независимо от номинала им, но разглеждани като ценни книги на приносител, разликата в стойностите им може да бъде огромна.
На трето място, докато за монетите бе установено, че са родово определени движими вещи, то дали и банкнотите като движими вещи попадат в тази категория? При монетите няма никакъв отличителен знак, който да посочва уникалността на една монета с определен номинал и година на емитиране спрямо друга от същата година и със същия номинал. При банкнотите обаче има сериен номер, който е уникален за всяка банкнота. Като ценни книги на приносител тази особеност е без значение, защото не се отнася до съществените белези на банкнотата – инкорпорираните права, физическо съществуване и липса на посочен титуляр. Като движими вещи обаче банкнотите могат да бъдат индивидуализирани чрез серийния си номер. Считам, че отговорът на въпроса не може да бъде еднозначен. Зависи от волята на страните и от предназначението на банкнотите. Ако страните се разберат едната да предостави на другата плащане в размер на 50 лева под формата на десет банкноти от по пет лева, то те ще са се договорили за следното: платецът ще дължи прехвърлянето на десет ценни книги с определен номинал (пет лева), който ще представлява размерът на прехвърлените с ценната книга права, но също така платецът ще дължи прехвърлянето на собствеността на десет родово определени вещи (банкнотите от по пет лева), тъй като на страните е безразлично с кои точно банкноти ще бъде изпълнено задължението (т.е. серийният им номер ще бъде без значение). Ако обаче страните уговорят плащането да стане пак със същите десет банкноти от по пет лева, но всяка индивидуализирана със серийния си номер в договора, то промяна в задължението да се прехвърлят ценни книги на приносител с определена номинална стойност няма да възникне, но задължението за прехвърляне на движими вещи, ще се трансформира от такова за прехвърляне на родово определени в такова за прехвърляне на индивидуално определени движими вещи. По-често, разбира се, банкнотите ще се разглеждат като родово определени движими вещи, защото за да се разглеждат като индивидуално определени такива е необходимо знанието на титуляря или на друго лице за идентифициращия ги признак – серийния им номер, което с оглед тяхното предназначение нито е необходимо, нито е вероятно да се случи. Затова можем да изведем като правило родовият характер на банкнотите като движими вещи, а индивидуалната определеност е по-скоро изключение.
Интересен е и въпросът с максимата „родът не погива“, която е доста спорна с оглед вече разгледаната същност на парите. Разглеждайки парите като родово определени движими вещи и като ценни книги на приносител, можем да направим следните изводи: първо, всяка банкнота се отпечатва с решение на Българската народна банка (така е и с монетите) и никой друг субект не може да отпечатва (поне не и законно) банкноти; второ, БНБ определя броя на банкнотите с еднакъв номинал, които ще бъдат отпечатани и пуснати в обращение, т.е. този брой е предварително определен и не може да се увеличи освен отново с решение на БНБ; трето, единствено БНБ може да вземе решението кои от отпечатаните банкноти да излязат от обращение и кои да бъдат законно платежно средство. Поради гореизложените съображения (отнасящи се и до монетите) в обращение във всеки един момент има точно определен брой монети или банкноти с еднакъв номинал и година на отпечатване или отсичане. Като родово определени вещи монетите и банкнотите, отговарящи на посочените критерии, са количествено ограничени и не могат да бъдат създавани нови освен с решение на БНБ, поради което, ако погинат всички (което е напълно възможно с оглед ограничения им брой), то ще погине и родът. Примерно БНБ решава да бъдат отпечатани 100 000 банкноти с номинал от пет лева. Някой решава да изкупува петолевките на цена от шест лева, в резултат на което изкупува всички банкноти от по пет лева. Решава да си облепи стените на къщата с тях и да не продава или заменя нито една банкнота срещу каквато и да било сума на друг субект. Ако две лица сключат договора, който вече бе даден за пример, с който едното лице се задължава да предаде на другото десет банкноти от по пет лева, то този договор ще бъде нищожен в тази му част поради изначално невъзможен предмет (ако събралият всички петолевки ги е унищожил или си ги е залепил на стените и те не могат да бъдат отделени без да бъдат унищожени). Разбира се, събирачът на петолевки трябва да е изчерпил цялата емисия, за да сме изправени пред тази хипотеза. В частта си за прехвърляне на стойност (т.е. при разглеждането на банкнотите като ценни книги на приносител), договорът ще породи правното си действие, ако от всички обстоятелства е видно, че страните биха сключили договора и без нищожната му клауза (за предаване на родово определените вещи). С други думи, смятам, че по отношение на банкнотите и монетите, когато биват разглеждани като родово определени вещи, максимата „родът не погива“ не важи, тъй като сме изправени пред ограничен род, който може да бъде изчерпан.

4.4. Електронните пари

След като бе изяснена същността на монетите и на банкнотите като двойствена – от една страна – ценни книги на приносител, а, от друга страна – родово определени движими вещи (макар че банкнотите могат да бъдат и индивидуално определени движими вещи), то в тази част от изложението вниманието ще се спре върху електронните пари – третата и последна категория, влизаща в родовото понятие за „пари“. Всъщност електронните пари имат малко общи черти с монетите и банкнотите. Те изпълняват същите функции, които са родови за парите изобщо, но с това приликите им се изчерпват. Различията, за сметка на това, са много съществени.
За „електронни пари“ в българското законодателство съществува легална дефиниция, дадена в чл. 76, ал. 2 от Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС), според която: „Електронните пари са парична стойност, съхранявана в електронна, включително магнитна форма, която представлява вземане към издателя, издава се при получаване на средства с цел извършване на платежни операции и се приема от физическо или юридическо лице, различно от издателя на електронни пари.“
На първо място, електронните пари изобщо нямат материално битие. Те не са изградени от материя, нямат форма, нямат самостоятелно и реално съществуване , нито каквито и да било физически характеристики, поради което при тях въпросът дали са движима или недвижима вещ не се поставя, тъй като те въобще не са вещ. Законът за собствеността допуска изключение от веществения характер в чл. 110, ал. 2, който обявява енергията за вещ, но това е изключение от общото правило, а изключенията не могат да бъдат тълкувани разширително. Електронните пари не са енергия и следователно не попадат в обхвата на изключението. Те представляват електронен запис на права, който обаче може да бъде променян по всяко време без това да повлияе на физическите характеристики на вещта, на която записът бива съхраняван (магнитен носител). Разбира се, необходима е електрическа енергия за обработване на записа, за неговото изобразяване, за използването на стойностите, обективирани в него, но самият запис не е енергия, а последната се явява само инструмент за оперирането с него. Той може да съществува на оптичен, магнитен или друг носител и за съществуването му след като е създаден електрическа енергия не е потребна. Разбира се, без нея този запис би бил безполезен, но основното тук е, че той не е идентичен с нея. Най-същественият аргумент срещу битието им на вещи си остава липсата на материален характер на самите електронни пари.
На второ място, за разлика от монетите и банкнотите, отново поради липсата на телесност, електронните пари не могат да бъдат налични ценни книги. Те са безналични ценни книги. Ценни книги са, защото инкорпорират същото право, което и банкнотите и монетите, а именно – да се получат срещу тях блага, съответстващи на номиналната им стойност. Също така електронните пари не могат да бъдат на приносител или на заповед. Те винаги имат определен титуляр (един или няколко), а упражняването на правата по тях се извършва по негово (или тяхно) нареждане без да е необходимо притежаването на някакъв документ, който да инкорпорира правата. Това означава, че електронните пари са безналични поименни ценни книги.
На трето място, законово определени са субектите, които могат да поддържат сметки с електронни пари. Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗПУПС такива могат да се издават от издатели на електронни пари, които могат да бъдат: банки по смисъла на чл. 2 от Закона за кредитните институции; дружества за електронни пари, получили лиценз по смисъла на този закон; ЕЦБ и другите централни банки на държавите членки, когато не действат в качеството си на органи на паричната политика или на органи, осъществяващи публичноправни функции. С други думи, електронните пари се предоставят от определени субекти, по законоустановени правила, като върху тяхната дейност се упражнява строг контрол. Освен това зад електронните пари винаги стоят налични пари – чл. 75, ал. 1 ЗПУПС. Сделките, осъществявани с пари, които нямат веществена форма, т.е. сделките с парични стойности в електронен вид, са „платежни услуги“ по смисъла на чл. 4 от ЗПУПС. Всъщност има разлика между безналични и електронни пари. Когато става дума за средствата по сметки в банките, следва да се говори за безналични пари, а не за електронни пари, тъй като последните изрично се издават като такива. Електронните пари са понятие, по-тясно по своето съдържание от безналичните пари. Освен това в ЗПУПС, в глава пета „Електронни пари“ подробно е изложена уредбата на електронните пари. Безналичните пари са всички пари, които нямат веществена форма, а представляват електронен запис, докато за електронните пари са поставени и допълнителни изисквания в ЗПУПС. С оглед настоящото изложение обаче, в което се изследва същността на безналичните пари, то разграничението не е от съществено значение, тъй като електронните пари са част от безналичните, а следователно носят и всички техни особености. Спецификите на електронните пари пък не променят характера им. Затова макар че не са взаимозаменяеми, едното бидейки по-широко от другото, в случая двете понятия ще бъдат използвани като такива.
На четвърто място, електронните пари, за разлика от монетите и банкнотите, не са под непосредствения контрол на титуляря си, а за да може той да оперира с тях, се нуждае от съдействието на друг субект (примерно на търговска банка) или на устройство, което такъв субект му предоставя (АТМ устройство примерно).
Извод: за разлика от монетите и банкнотите електронните пари нямат материално битие, поради което нито са вещи, нито са ценни книги на приносител. Те са безналични ценни книги.

5. Някои гражданскоправни аспекти

5.1. Закон за собствеността

В ЗС, глава VIII „Придобиване и изгубване правото на собственост“, раздел 3 „Намерени вещи“ се съдържат разпоредбите на чл. 87 и чл. 88, които послужиха като повод за написването на настоящата статия.

Чл. 87. Който намери движима вещ е длъжен да я предаде на собственика или на този, който я е изгубил, след прихващане или заплащане на възнаграждението и разноските.

Чл. 88. (Изм. – ДВ, бр. 36 от 1979 г., изм. – ДВ, бр. 33 от 1996 г.) Когато собственикът и изгубилият вещта не са известни, онзи, който я е намерил, е длъжен да я предаде незабавно в съответната служба „Общинска собственост“.
Ако собственикът или изгубилият вещта я поиска в годишен срок от намирането, вещта му се предава срещу заплащане възнаграждение в размер 10% от стойността на вещта и разноските по пренасянето и пазенето. Възнаграждението може да бъде намалено от съда с оглед на имотното състояние на изгубилия вещта или когато пълният размер на възнаграждението е прекомерно висок.

От направения в предходните части от изложението анализ, беше изведено заключението, че парите не са движими вещи като цяло, а такива са само две от категориите, влизащи в родовото понятие за пари – монетите и банкнотите. Безналичните пари категорично отпадат от обхвата на разпоредбите на чл. 87 и 88 ЗС. Само че възниква въпросът дали всяка монета, всяка банкнота (както видяхме и монетите, и банкнотите са родово определени вещи) и всеки картоф, намерен на улицата следва да бъде предаден в служба „Общинска собственост“. С други думи, поставя се въпросът дали разпоредбите на ЗС се отнасят и до родово определените, и до индивидуално определените вещи.
При родово определените вещи намирането на собственика или на този, който ги е изгубил е проблемно, тъй като тези лица не са означени на самата вещ. Нещо повече, самите вещи, тъй като не са индивидуално определени, не се и посочват в съответните сделки с някакви конкретни техни белези, с помощта на които да е възможно да бъдат еднозначно идентифицирани. Разбира се, ако видим как някой изпуска родово определена вещ на улицата без да забележи това, то тогава ще знаем кое е лицето, което я е изгубило, и ще бъдем длъжни да му я върнем. Ако обаче на улицата намерим един картоф, една сламка, един шоколад, монета от 2 лв. или столевова банкнота, то ние няма как да знаем нито кой е собственикът, нито кое е лицето, изгубило родово определената вещ. Следователно няма и как да се приложи чл. 87 ЗС в този случай поради обективната невъзможност да се установи това лице. Ако на родово определената вещ има някаква индикация кой е собственикът – посочено е името му, има инициали, гравирана е някаква мъдра мисъл и т.н., то вещта вече няма да е родово определена, а индивидуално определена, тъй като ще се различава, благодарение на това означение, от всички други вещи от този род. Тази нейна индивидуализация ще направи възможно или поне може да направи възможно откриването на едно от двете лица, посочени в разпоредбата на чл. 87 ЗС. Затова смятам, че поначало чл. 87 ЗС се отнася до индивидуално определени движими вещи и само в изключителни случаи би могъл да намери приложение по отношение на родово определените вещи.
Макар че поначало разпоредбата на чл. 87 ЗС не намира приложение по отношение на родово определени движими вещи (т.е. банкнотите и монетите отпадат от приложното ѝ поле), то следва ли последните да бъдат предадени на служба „Общинска собственост“? Считам, че отговорът на така поставения въпрос следва да бъде положителен.
На първо място, установяването на собствеността върху родово определените вещи, както вече бе посочено, е почти невъзможно. Ако например се посочи някаква индивидуализираща особеност (сериен номер на банкнота, драскотина върху монета и т.н.), то вещта става индивидуално определена, а не родово определена. Това би могло да мотивира отрицателен отговор на поставения въпрос, но само ако приемем, че монетите и банкнотите са родово определени вещи във всеки случай. Всъщност те са такива само в рамките на стопанския оборот, където се разглеждат като взаимозаменяеми вещи. Когато обаче се касае за загубена родово определена вещ, то тя може да бъде идентифицирана по някакви много специфични белези, в който случай ще изгуби качеството си на родово определена и ще стане индивидуално определена. Ако например притежателят на една монета донесе нейна снимка в изключително увеличен мащаб, от която се виждат драскотини, които са твърде специфични, и съвпадат с тези на намерената монета, то той може да се легитимира като лицето, което я е загубило. Или лице, което показва договор с дата, предхождаща тази на намирането на банкнотата, в който са описани банкнотите с посочване на серийните им номера, също може да се легитимира като лице, което е изгубило банкнотата. По този начин, макар че за стопанския оборот банкнотите и монетите са родово определени вещи, то те ще станат в конкретния случай индивидуално определени, поради което и ще могат да бъдат идентифицирани.
На второ място, за разлика от чл. 87 ЗС, където инициативата е предоставена на субекта, намерил движимата вещ, чл. 88, ал. 2 ЗС я предоставя на собственика или изгубилия вещта, т.е. на лицето, в тежест на което се възлага доказването на притежаването на право на собственост или на упражняването на фактическата власт върху вещта, т.е. на лицето, което има интерес да получи вещта (защото е неин собственик или я е изгубило). Намерилият вещта не може да установи (в общия случай) кому трябва да я върне, но изгубилият я може да установи, че тя му принадлежи. Затова, когато става дума за родово определени вещи, то чл. 87 ЗС би се прилагал по изключение, а чл. 88 ЗС – винаги.
Интересен въпрос поставя и заплащането на възнаграждение от лицето, което иска да си получи вещта. Ал. 2 на чл. 88 ЗС определя това възнаграждение на 10% от стойността на вещта. При банкнотите и монетите това представлява проблем, защото стойността на движимите вещи се определя от материала, от който са направени, от труда, вложен в тяхната изработка, и от тяхната полезност. Монетите и банкнотите са полезни само като ценни книги. Като движими вещи тяхната стойност е много ниска, особено при банкнотите. Не бива да се бърка полезността на банкнотата с инкорпорираните в нея права като ценна книга. Банкнотата е полезна, защото служи за закрепването на тези права върху материален носител, т.е. ако не съществуваше чисто физически, то и ценна книга нямаше да има. Но стойността на ценната книга се определя от закрепените в нея права, а полезността е качество на вещта, т.е. не на ценната книга. С други думи, стойността на банкнотата като вещ ще бъде равна на стотинки, а като ценна книга ще бъде равна на номиналната стойност отбелязана на нея. Затова буквалното тълкуване на разпоредбата на чл. 88, ал. 2 ЗС води до извода, че за да се получи от съответната служба „Общинска собственост“ една банкнота или пачка от банкноти, ще е достатъчно да се платят някакви стотинки, които да представляват една десета от стойността на хартийките, които се искат. Лично аз не виждам проблем с това. Съображенията ми за това са следните: първо, вещта е била загубена, т.е. лицето поради някакви обективни причини е било лишено от фактическата власт върху вещта; второ, лицето не се е дезинтересирало от вещта, тъй като я е потърсило; трето, целта на общината не може да бъде да печели пари за сметка на гражданите, тъй като тя е юридическо лице, създадено със специфичната цел да оказва съдействие на местната общност; четвърто, разходите по съхраняването на банкнотите и монетите не са високи, тъй като и техните размери не са големи, а и не подлежат на развала; пето, ако се допусне заплащането на възнаграждение в размер на 10 % от стойността на банкнотите или монетите като ценни книги на приносител, то всяко лице, загубило такива, винаги ще е безвъзвратно загубило собствеността си върху една десета от стойността, т.е. то ще бъде лишено от собственост. Така общината ще придобива 10% от всяка изгубена парична сума, което поражда съмнения дали така не се накърнява неприкосновеността на частната собственост, прогласена в чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Вярно е, че възнаграждението може да бъде намалено от съда с оглед на имотното състояние на изгубилия вещта или когато пълният размер на възнаграждението е прекомерно висок, но, от една страна, съдът не е задължен, а има правото да прецени дали да намали или не възнаграждението, а, от друга страна, каквото и да е имотното състояние на загубилия вещта, то въпросът с накърняването на частната собственост и обогатяването на общината за сметка на „хорското нещастие“ си остава. Нека приведем и пример: лице загубва сумата от 10000 лева под формата на сто банкноти от по 100 лв. Банкнотите се предават на служба „Общинска собственост“. Лицето представя доказателства, които еднозначно го идентифицират като собственик на банкнотите. Ако се приеме, че стойността се определя като на движими вещи и примерно стойността на една банкнота е 50 стотинки, то лицето ще трябва да плати 50 лева възнаграждение, а ако стойността на банкнотите се определя като на ценни книги не приносител, то същото лице за същите банкноти ще трябва да плати 1000 лева. Диспропорцията е очевидна. На мнение съм, че справедливото решение по отношение на монетите и банкнотите, предадени на съответната служба „Общинска собственост“, е възнаграждението за тяхното получаване да се изчислява именно като се взема стойността им като движими вещи, а не тази на ценни книги на приносител.

Други въпроси, които следва да бъдат разгледани отново във връзка с монетите и банкнотите, произтичат от чл. 94-96 ЗС – института на преработването.

Чл. 94. Лицето, което е направило нова вещ от чужди материали, става собственик на вещта, ако стойността на изработването надминава стойността на материала и ако лицето не е знаело, че материалът принадлежи на друг.
В противен случай собственикът на материала става собственик на вещта, но той има право да се откаже от нея.
Чл. 95. Когато вещта е изработена от материали, които принадлежат на различни собственици, собственик на вещта е този, на когото принадлежи главният материал.
Ако нито един от материалите не може да се счете за главен, поражда се съсобственост върху вещта.
Чл. 96. В случаите на предходните два члена, онзи, който стане собственик на новата вещ, дължи обезщетение за стойността на материала или за изработването, както и за другите вреди, ако има такива.

Очевидно и тук няма да бъдат разглеждани безналичните пари, тъй като преработването може да бъде извършено единствено по отношение на вещ или на материал, т.е. на реално съществуваща субстанция, която има или не определена форма. Безналичните пари нямат материално битие, както вече бе посочено. Затова ще бъдат разгледани само монетите и банкнотите.
Общото и при банкнотите, и при монетите, както бе установено, е тяхната двойственост, защото са и ценни книги на приносител, и движими вещи. При преработването на банкнота или монета задължително ще настъпят два резултата.
На първо място, ценната книга ще бъде унищожена, а следователно и правата, които е инкорпорирала в себе си, ще прекратят своето съществуване, тъй като те са неразделни от ценната книга и могат да бъдат упражнявани само ако се упражнява фактическата власт върху нея и в обема, посочен върху нея. Неизбежна последица от преработването ще бъде загубата на тези права, тъй като тези ценни книги на приносител се издават в установена от БНБ форма с установени от БНБ реквизити, без които самите права не съществуват. Затова всяко преработване ще доведе до загубата на инкорпорираните в ценната книга права. Така на основание чл. 45 ЗЗД лицето, извършило преработването на монетата или банкнотата, ще дължи обезщетение на собственика им за вредите, които са му били причинени и които ще бъдат равни на номиналната стойност на погиналата ценна книга. Това обезщетение се дължи заради непозволеното увреждане и е независимо от въпроса за собствеността на новата вещ след преработването, тъй като касае унищожаването на ценна книга.
На второ място, банкнотата или монетата ще бъде унищожена и като движима вещ. В този случай възниква въпросът за собствеността върху новата вещ. Както вече бе посочено на съответните места от изложението стойността на банкнотите като движими вещи е много ниска, а стойността на монетите също не е висока (най-високата е на монетата с номинал от два лева и е 0,88 лв.), така че при тях вероятността стойността на изработването да надминава стойността на материала е доста голяма. Ако изработващият е добросъвестен, т.е. не е знаел, че материалът (банкнота или монета) е принадлежал другиму, той ще стане собственик на новата вещ, но ще трябва да заплати и тази малка стойност на наличните пари, които е използвал при създаването на новата вещ, на техния собственик. Така наред с обезщетението за унищожената ценна книга, ще дължи и такова за унищожената движима вещ. Ако пък е използвал толкова много налични пари, че тяхната стойност надхвърля стойността на изработването, то той ще има право на обезщетение за вложения труд, а собствеността върху новата вещ ще премине върху собственика на използваните налични пари, като преработващият пък продължава да дължи обезщетението, предвидено в предходния параграф. Не е по-различно положението, когато използваните налични пари са принадлежали на различни лица. Така освен че на всяко от тях преработващият ще дължи обезщетение за унищожените му ценни книги, то той ще им дължи и обезщетение за движимите вещи, които е използвал или те ще дължат такова за изработването.
Как обаче се определя съотношението на материалите по чл. 95 ЗС? Кой е главният материал? Главният материал е този, който има по-висока стойност, т.е. тук се интересуваме само от стойността на банкнотите и монетите като движими вещи и изобщо не разглеждаме въпроса с битието им на ценни книги. Ако са използвани няколко банкноти и няколко монети, то стойността на банкнотите най-вероятно ще е по-ниска от тази на монетите. Примерно едно лице изработва луксозна табакера, използвайки десет монети с номинал от два лева, принадлежащи на едно лице, и десет банкноти с номинал от сто лева, принадлежащи на друго. Ако приемем, че стойността на една банкнота е 50 стотинки, а на една монета – 0,88 лв., то материалите на първото лице са на стойност осем лева и осемдесет стотинки, а на второто лице – на стойност точно пет лева. Като резултат, ако, разбира се, стойността на материала надхвърля тази на изработването, собственик на вещта ще стане лицето, на което принадлежат двулевовите монети, а не това, на което принадлежат столевовите банкноти. Така е защото тук определяща е стойността на материала и нищо друго няма значение. Въпреки че номиналната стойност на втория материал е била 1000 лв., а на първия – 20 лв., собственик на новата вещ ще стане именно притежателят на първия материал, тъй като номиналните стойности се отнасят до правата по ценната книга, а не до стойността на използвания материал, поради което по отношение на въпроса за собствеността са ирелевантни.

5.2. Закон за задълженията и договорите (ЗЗД)

От някои разпоредби на ЗЗД може да се остане с впечатлението, че законодателят третира парите по различен начин: ту като ценни книги, ту като движими вещи.

Чл. 97, ал. 1… Пари, ценни книжа и ценности могат да се оставят за пазене в банка по местоизпълнението и без разрешение от съда.
Чл. 103, ал. 1 Когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, всяко едно от тях, ако вземането му е изискуемо и ликвидно, може да го прихване срещу задължението си.
Чл. 180, ал. 1 Когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека.
Чл. 181, ал. 3 Заложените пари и ценни книжа се връщат на залогодателя и ипотеката се заличава по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението.
Чл. 240, ал. 1 С договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.
Чл. 358, ал. 1 За постигане на общата цел съдружниците могат да уговарят и вноски в пари или в други имоти.
Ал. 2 Внесените пари, заместими вещи и вещи, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Всяка друга вещ се счита внесена за общо ползуване, ако не е уговорено друго.

Всъщност разминаване в концепцията на законодателя няма, ако се обърнем към вече направената характеристика на наличните пари и като ценни книги, и като движими вещи. Когато законодателят изрежда след парите, ценните книги, то той има предвид други ценни книги, различни от парите (чл. 97, ал. 1, чл. 181, ал. 3 ЗЗД), а когато посочва в изброяването заместими движими вещи, то той има предвид други такива, различни от парите (чл. 103, ал. 1, чл. 358, ал. 1 и 2 ЗЗД). Единствено в чл. 240, ал. 1 ЗЗД от разгледаните примери законодателят изрично е посочил, че счита парите за заместими вещи, което например в чл. 103, ал. 1 ЗЗД не е сторил (лошото е, че на мястото, където е посочил, че ги третира като движими вещи, той всъщност ги третира като ценни книги). Би било добре двойствената природа на парите да бъде изрично законодателно уредена. Проблемът пред дадените за пример разпоредби е, че когато третират парите като движими вещи, те им придават стойността, която следва не от характера им на такива, а от характера им на ценни книги. С други думи концепцията, че парите са и ценни книги, и движими вещи, е правилна, но не е проведено правилно разграничението, което следва от различното им третиране с оглед конкретните уредени хипотези. Примерно в чл. 240, ал. 1 ЗЗД парите се третират като движими вещи, но се дължи паричната сума, т.е. стойността им като ценни книги. Тук законодателят е направил едно смешение между двете същности на парите, което не поражда проблеми в практиката, тъй като макар да е използвал понятието „пари“, имплицитно причислявайки го към категорията на движимите вещи с думата „други“, то в случая той го третира като ценна книга, а не като движима вещ. Не достатъчно прецизен е и чл. 103, ал. 1 ЗЗД, който в хипотезата си съдържа неясното „когато две лица си дължат пари“, т.е. не става ясно дали задължението е за предаване на парите като вещ или си дължат номиналната стойност, закрепена на материалния носител, който изпълнява функцията на ценна книга. От формулировката можем да заключим, че тук законодателят е използвал „пари“ в смисъла на ценна книга, а ако става дума двете лица да си дължат родово определените налични пари (примерно едното дължи на другото пет десетолевки, а другото на първото – десет десетолевки), то ще сме във втората хипотеза на същата разпоредба, която обхваща еднородните и заместими вещи. Все пак, макар че законодателят е могъл да бъде и по-прецизен в изказа си (особено в чл. 240, ал. 1 ЗЗД), то според мен, от така формулираните разпоредби на ЗЗД не би следвало да произтича неяснота кога има предвид наличните пари като ценни книги и кога – като движими вещи.

6. Някои наказателноправни аспекти
Двойствената същност на наличните парите като ценни книги на приносител и като движими вещи и същността на безналичните пари като безналични ценни книги, поставят много въпроси пред наказателното право. В настоящата точка от изложението ще бъдат разгледани някои разпоредби от Глава пета от Особената част на Наказателния кодекс (НК), озаглавена „Престъпления против собствеността“.

На първо място, ще спра вниманието си върху престъплението „кражба“. Основният състав на кражбата се съдържа в чл. 194, ал. 1 НК, който гласи:

Чл. 194. (1) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) Който отнеме чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

Така формулирана разпоредба на чл. 194, ал. 1 НК дисквалифицира безналичните пари като годен предмет на кражбата. Следователно по отношение на тях няма как да се извърши това престъпление, тъй като те изобщо не са вещи поради липсата на материално битие и на правна норма, която да ги фингира на движими вещи. Следва да бъде разгледан въпросът за банкнотите и монетите като предмет на кражба. Както вече установихме, и банкнотите, и монетите са движими вещи. Те могат да бъдат във владението на едно лице и да бъдат отнети от друго, което да възнамерява противозаконно да ги присвои. Тук въпросът не опира до това дали наличните пари могат да бъдат годен предмет на кражба. Проблемът е в определянето на стойността на откраднатото, защото ако тя се определя като за движима вещ, то квалификацията на извършеното ще бъде по чл. 194, ал. 3 НК (както казахме банкнотите имат ниска себестойност), а ако се определя като за ценна книга на приносител, квалификацията може да бъде дори по чл. 195, ал. 2 НК (в големи размери) или по чл. 196а НК (в особено големи размери, представляваща особено тежък случай). Според мен няма съмнение, че следва да се вземе предвид стойността на парите като ценни книги, а не като движими вещи, защото именно като такива е желаел да ги присвои и ползва след това деецът, а и това е стойността, от която е бил лишен пострадалият от престъплението, който също е щял да ги ползва в качеството им на ценни книги. Затова смятам, че неправилно законодателят третира парите като движими вещи (и с това изключва изцяло безналичните пари като годен предмет на това престъпление) в основния състав на престъплението „кражба“, а след това се взема предвид стойността им като ценни книги на приносител. Достатъчно е да се направи допълнение в основния състав на чл. 194, ал. 1 НК в следния смисъл:

Чл. 194. (1) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) Който отнеме чужда движима вещ или ценна книга от владението на другиго или принадлежаща другиму без негово съгласие с намерение противозаконно да я присвои, се наказва за кражба с лишаване от свобода до осем години.

Включвайки понятието „ценна книга“, без да се посочва дали става дума за налична такава или не, се постигат две цели: първо, включват се и трите категории пари, тъй като притежават това качество: банкнотите, монетите и безналичните пари; второ, тъй като върху безналичните пари не може да се упражнява фактическа власт, то възприемането на критерия „принадлежност“ (собственост) прави възможно преследването на лицата, които си присвояват тези съществуващи в електронна форма парични стойности, които се съдържат като записи по сметки на пострадалите лица. Смятам, че включването на понятието „ценна книга“ е по-доброто разрешение от включването на понятието „пари“, тъй като всяка ценна книга трябва да може да бъде предмет на кражба като такава и да се считат за отнети с намерение да бъдат присвоени инкорпорираните в нея права, а не ценната книга като вещ, т.е. като материален носител на тези права. Именно тези права цели да получи в своята правна сфера деецът, а не парчето хартия или метал, върху което са обективирани.
Изменение би се наложило и в поощрителната разпоредба на чл. 197 НК, според който:

Чл. 197. Ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ бъде върната или заместена, наказанието е:

Необходимо е включването и на ценните книги, за да се постигне съгласуваност между изменения текст на чл. 194, ал. 1 НК и този на чл. 197 НК, поради което считам, че формулировката на чл. 197 НК трябва да добие следната формулировка:

Чл. 197. Ако до приключване на съдебното следствие в първоинстанционния съд откраднатата вещ или ценна книга бъде върната или заместена, наказанието е:…

На второ място, ще бъде разгледано престъплението „грабеж“. При него подходът следва да е сходен, но не и идентичен, тъй като по отношение на безналичните ценни книги е по-скоро трудно да си представим как те биват отнети с насилие от лицето, което има право да се разпореди с тях. С оглед на характеристиката им на електронни записи на права, с които лицето, титуляр на правата, може да се разпореди, то няма как деецът да ги придобие във фактическа власт, тъй като такава може да се упражнява само върху материални предмети. Затова, когато става въпрос за безналични пари и върху правоимащия субект бива упражнен противозаконен натиск да се разпореди с правата по тях, ще сме в хипотезата на престъплението „изнудване“ по чл. 213а НК. Освен това принудата при грабежа има за цел непосредственото придобиване на фактическа власт, както бе посочено, а заплашването с насилие при изнудването, което заплашване може да бъде придружено и с осъществено насилие, за да покаже деецът сериозността на намерението си да продължи с увреждащите си действия, ако пострадалият не се разпореди със свое право, има за цел да мотивира пострадалия да се разпореди със своето право. Считам, че разпоредбата на чл. 198, ал. 1 НК, съдържаща основния състав на престъплението „грабеж“, следва да бъде допълнена по следния начин:

Чл. 198. (1) (Изм. – ДВ, бр. 10 от 1993 г.) Който отнеме чужда движима вещ или налична ценна книга от владението на другиго с намерение противозаконно да я присвои, като употреби за това сила или заплашване, се наказва за грабеж с лишаване от свобода от три до десет години.

Допълнението не определя единствено ценните книги на приносител като годен предмет на престъплението, макар че наличните пари са такива, тъй като заповедните ценни книги и поименните ценни книги също трябва да се ползват от защита. По отношение на безналичните ценни книги, считам, че съставът на чл. 213а НК в сегашната си редакция не се нуждае от изменения или допълнения.
Предложеното допълнение в чл. 198, ал. 1 НК по необходимост води и до други изменения в същия раздел, състоящи се в допълнения на съществуващите разпоредби, които посочват единствено движимите вещи като годен предмет на престъплението:

Чл. 198. (3) Грабеж е и всяка кражба, при която завареният на мястото на престъплението употреби сила или заплашване, за да запази владението върху откраднатата вещ или налична ценна книга.
(4) Грабеж има и когато за отнемане на вещта или ценната книга лицето е било приведено в безсъзнание или поставено в беззащитно състояние.

Чл. 199. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., бр. 10 от 1993 г.) За грабеж на вещи или ценни книги:
….
(2) (Изм. и доп. – ДВ, бр. 89 от 1986 г., изм., бр. 10 от 1993 г., доп., бр. 50 от 1995 г.) За грабеж на движима вещ или налична ценна книга:
….
На трето място, по отношение на основния състав на престъплението „длъжностно присвояване“, съдържащ се в чл. 201 НК смятам, че изменения и допълнения не се налагат, тъй като законодателят е посочил родовото понятие за пари, обхващащо и трите разгледани вида, с което им е дал пълна защита, а и освен това ги е разграничил от вещите, които са посочени независимо от парите в същата разпоредба. Тук законодателят е имал предвид парите в качеството им на ценни книги, чиято стойност се определя от инкорпорираните в тях права. Именно затова са отграничени от вещите, като и двата възможни предмета на престъплението са поставени в по-общата категория „ценности“, защото имат някаква стойност (което ги прави ценни), а начинът ѝ на определяне в случая е без значение (а и както неведнъж бе подчертано за движимите вещи и ценните книги стойността се определя по различни правила).
По отношение на престъплението „обсебване“, чийто основен състав се съдържа в разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК, законодателят нелогично е изключил парите, които са годен предмет на престъплението „длъжностно присвояване“. Съществената разлика между двата престъпни състава е в качеството на субекта, в което са му били поверени ценностите, а не в характера на самите ценности. Считам, че предметният обхват на двата престъпни състава не следва да се разминава, поради което разпоредбата на чл. 206, ал. 1 НК трябва да бъде изменена и допълнена по следния начин:

Чл. 206. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 1982 г., бр. 10 от 1993 г., бр. 26 от 2010 г.) Който противозаконно присвои чужди пари, вещи или други ценности, които владее или пази, се наказва за обсебване с лишаване от свобода от една до шест години.

На четвърто място, струва си да се разгледа и разпоредбата на чл. 207, ал. 1 НК – „несъобщаване за намерена движима вещ“, тъй като кореспондира на задълженията, установени в чл. 87, 88 ЗС, които вече бяха разгледани в т. 5.1. от настоящата разработка. Тъй като в случая стойността не е от значение, а единствено характерът на намереното като движима вещ, каквато са и наличните пари, то не смятам, че е необходимо да бъде изменяна или допълвана разпоредбата на чл. 207, ал. 1 НК, тъй като в сегашната си редакция тя обхваща и наличните пари. Предложените досега изменения и допълнения бяха на разпоредби, които имаха отношение към стойността на противозаконно присвоеното имущество. А не такъв е случаят с престъплението по чл. 207, ал. 1 НК.

7. Заключение

Настоящото изследване не претендира за изчерпателност, нито за безспорност на изводите, до които достига. Основните тези, които се застъпват и аргументират, са: първо, че парите не са единни, а това е само родово понятие, в чийто обхват попадат три категории обекти – монетите, банкнотите и безналичните пари; второ, че наличните пари са както движими вещи (по правило определени по своя род и по изключение индивидуално определени), така и ценни книги на приносител, като този техен двойствен правен режим има основно значението при определяне на тяхната стойност, а безналичните пари са безналични ценни книги. След изясняването на същността на парите са посочени някои гражданскоправни и наказателноправни аспекти, за които това изясняване има значение. Дадените примери са от Закона за собствеността, Закона за задълженията и договорите и Наказателния кодекс като добре познати на всеки юрист нормативни актове. Други нормативни актове не са разглеждани, за да не бъде претоварено изложението, а и защото считам, че и дадените примери са достатъчни да илюстрират основните тези, защитавани в изследването. Надявам се, че разработката ми за парите ще предизвика дискусии, коментари или поне размишления дали това, което считаме за познато и с което се сблъскваме ежедневно, действително е такова, каквото мислим, че е, и дали не следва да го разгледаме от друг ъгъл. Ще се радвам на всякакви съгласия, несъгласия, мнения и съмнения (стига да са аргументирани, разбира се) по изложените от мен тези, тъй като най-голямото признание за едно изследване е да провокира размислите на читателите сАвтор: Владислав Дацов

Автор: Владислав Дацов

---

---

---

[1]     Използвани в настоящата точка от изложението източници: История возникновения денег и развития денежных отношений (http://www.13min.ru/dengi/istoriya-vozniknoveniya-deneg-i-razvitiya-denezhnyx-otnoshenij/), Возникновение и эволюция денег (http://www.grandars.ru/student/finansy/vozniknovenie-deneg.html)

[2]     За Република България такъв нормативен акт е Законът за Българската народна банка (ЗБНБ), а също и Законът за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) по отношение на електронните пари и техните специфики.

[3]     Commonwealth Consolidated Acts, Commonwealth of Australia Constitution, Act – Sect 115 (http://www.austlii.edu.au/au/legis/cth/consol_act/coaca430/s115.html)

[4]     Justice Laws Website, Currency Act (R.S.C., 1985, c. C-52) ( http://laws-lois.justice.gc.ca/eng/acts/C-52/index.html)

[5]     Council Regulation (EC) № 974/98 of 3 May 1998 on the introduction of the euro (http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:1998:139:0001:0005:EN:PDF)

[6]     Report of the Euro Legal Tender Expert Group (ELTEG) on the definition, scope and effects of legal tender of euro banknotes and coins (http://ec.europa.eu/economy_finance/articles/euro/documents/elteg_en.pdf)

[7]     Code pénal, Partie réglementaire – Décrets en Conseil d’Etat, LIVRE VI: Des Contraventions (http://www.codes-et-lois.fr/code-penal/toc-partie-reglementaire-decrets-en-conseil-d-etat-livre-vi-des-contraventions-texte-integral)

[8]     The Royal Mint, Legal Tender Guidelines (http://www.royalmint.com/aboutus/policies-and-guidelines/legal-tender-guidelines)

[9]     Закон за ограничаване на плащанията в брой (http://www.lex.bg/laws/ldoc/2135718725)

[10]   Неправилно професор Ангел Калайджиев посочва, че терминът „пари“ е легален в Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто преработено и допълнено издание. С.: 2013 г., стр. 202-203, позовавайки се на § 1, т. 8 и 9 от допълнителните разпоредби на Наредба № 3 от 16 юли 2009 г. За условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, в които обаче и дума не става за пари:

• 1 8. (Предишна т. 7 – ДВ, бр. 48 от 2011 г.) „Терминално устройство АТМ (Automated Teller Machine)“ е устройство за теглене и/или внасяне на пари в брой, плащане на услуги, извършване на преводи между платежни сметки, на справочни и други платежни и неплатежни операции.

9. (Предишна т. 8 – ДВ, бр. 48 от 2011 г., бр. 57 от 2012 г.; изм. – ДВ, бр. 69 от 2016 г., в сила от 6септември 2016 г.) „Терминално устройство ПОС (POS Terminal)“ е устройство, чрез което се извършва плащане на стоки и услуги, справочни и други платежни и неплатежни операции чрез използване на платежна или предплатена карта.“

Не по- различно стои въпросът с твърдението на автора, че нашето право обявява за пари само банкнотите и монетите като привежда за аргумент чл. 25 ЗБНБ, в който обаче никъде не се посочва, че банкнотите и монетите са пари, камо ли че са единствените пари.

[11]   Младенов, М. Пари, банки, кредит. Парична политика на централната банка. С.: 1995 г., стр. 21 и Schroeder, M. Bank Officer’s Handbook of Commercial Banking Law, Sixth Edition. Boston, New York: Warren, Gorham & Lamont, 1989, 14-20, цит. по Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто преработено и допълнено издание. С.:2013 г., стр. 210, бел. под линия № 61

[12]   Gode, R. Payment Obligations in Commercial and Financial Transactions. Sweet and Maxwell. London, 1983, 1-3 и Милър, Д. Българската банкова система, С.: 1993 г., стр. 18-27, цит. по Калайджиев, А. Цит. съч., стр. 210, бел. под линия № 62.

[13]   Калайджиев, А. Цит. съч., стр. 213

[14]   Въпреки изредените родови характеристики на парите без оглед на техните видови особености, има автори, които не приемат, че електронните пари изобщо са пари – вж. Калайджиев, Ал. Облигационно право. Обща част. Шесто преработено и допълнено издание, С.: 2013 г., стр. 202 и цитирания в бележки под линия Грозев, Р. Международно банково дело. Правни аспекти. С.: 2002 г., стр. 42. Не се излагат обаче подробни аргументи защо електронните пари да не притежават качествата и функциите на парите. Настоящото изследване застъпва обратното виждане, извеждайки родовите особености на парите, а в последствие и видовите такива на електронните пари.

[15]   Боянов, Г. Вещно право, С.: 2004 г., стр. 10

[16]   Освен че са движими вещи, монетите са и непотребими, неделими, главни, родово определени (това тяхно качество ще бъде обсъдено по-подробно в изложението). Вж. Боянов, Г. Вещно право, С.: 2004 г., стр. 32-37

[17]   Така приема и Боянов, Г. Вещно право, С.: 2004 г., стр. 41, но по отношение на парите изобщо, включвайки банкнотите и монетите.

[18]   Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: 2001 г., стр. 299-300 и Павлова, М. Гражданско право. Обща част. Том втори. С.: 1996 г., стр. 27 поддържат, че парите са ценни книги, но според тях материализират правото да се получат други пари срещу тях. Настоящото изследване е съгласно с крайния извод, но смята, че инкорпорираното право е това да се получат блага срещу и според номиналната им стойност, а правото да се получат други пари срещу тях е само частен случай на така формулираното по-широко право. Обратното становище застъпва Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част. Шесто преработено и допълнено издание. С.: 2013 г., стр. 208-209, но авторът изтъква два аргумента без да се аргументира убедително: според него ценните книги били частни диспозитивни документи, а парите са официални такива, защото се издават от БНБ, поради което парите не били ценни книги, с което обаче авторът заобикаля въпроса относно характера на държавните ценни книги и органа, който ги издава; вторият аргумент на автора е, че наличието на право да се получат други пари не било безусловно, а зависело от условията на обмяна, което е неправилно – условията на обмяна само определят обема, в който може да бъде упражнено безусловното право да са получат други пари.

[19]   БНБ поръчва 12 млн. монети от 2 лева, ще струват 10,6 млн. лв. (https://www.24chasa.bg/Article/4593570)

[20]   Вж. чл. 25, ал. 6 ЗБНБ.

[21]   Тавекс Злато и валута (http://www.tavex.bg/?main=8), посетен на 05.01.2017 г.

[22]   Чл. 25 и чл. 26 от Закона за БНБ (ЗБНБ).

[23]   Боянов, Г. Вещно право, С.: 2004 г., стр. 25 и цитираните там Венедиков, П. Система на българското вещно право, С.: 1993 г., стр. 193; Таджер, В. Гражданско право на НРБ – обща част, С.: 1973 г., стр. 150, 154; Василев, Л. Българско вещно право, С.: 1995 г., стр. 11

[24]   Конституция на Република България (http://www.parliament.bg/bg/const)

[25]   Чл. 25, ал. 4 ЗБНБ и Наредба № 18 на БНБ за контрол върху качеството на банкнотите и монетите в налично парично обращение (http://bnb.bg/bnbweb/groups/public/documents/bnb_law/regulations_exchangedamaged_bg.pdf)