“Параграф 22” в заповедното производство по реда на чл. 417 ГПК

Заповедното производство, предвидено в Гражданския процесуален кодекс от 2008 представлява производство по защита на безспорни вземания, което има за цел да улесни и ускори процеса по удовлетворяването им. То коренно се различава от общия исков процес и дава особен вид защита на кредиторите. Предвидени са два вида заповедни производства – това по чл. 410 ГПК и това по чл. 417 ГПК, което се различава от първото с оглед естеството на източника на вземането, а именно по чл. 417 ГПК се иска издаване на заповед за изпълнение на притежания, за които свидетелстват посочени в разпоредбата документи. Другата съществена разлика между двете производства е тази, че заповедта за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК подлежи на незабавно изпълнение – затова и хипотезата бива специална по отношение на чл. 410 ГПК. Издава се заповед, едновременно с която се издава и изпълнителният лист, без да се изчаква възражение по нея от длъжника. Реално се издават два акта, които имат различен режим, като единият е основание за издаването на другия, преди още основанието да е влязло в сила. В този случай на преден план е поставен интересът на кредитора, за когото е по-благоприятно да получи изпълнение, дори да постъпи възражение срещу заповедта за изпълнение. Очевидно, идеята на законодателя е, че на посочените документи (с изключение на посочените в т. 9 менителница и запис на заповед) им е придадена формална доказателствена сила и въз основа на тях съдът прави изводите си дали вземането е изискуемо и ликвидно (Определение № 358 от 28.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 213/2010 г., I т. о., ТК), поради което незабавното изпълнение би обезпечило в пълна степен интересите на кредитора.

Според чл. 419, ал. 1 ГПК, подлежи на обжалване разпореждането, с което се уважава молбата за незабавно изпълнение – обжалва се само това, че изпълнението е незабавно, а не самото изпълнение. Това означава, че по същество длъжникът твърди, че документът по чл. 417 ГПК, въз основа на който е издадена заповедта, не е основание за незабавно изпълнение, като жалбата може да се основава единствено на съображения, които са извлечени от актовете по чл. 417 ГПК. Възражението на длъжника, че не дължи, няма да бъде основание за спиране на незабавното изпълнение. В такъв случай, в интерес на длъжника е предвидена възможността за спиране на незабавното изпълнение на основание разпоредбата на чл. 420, ал. 1 ГПК, която на практика възпроизвежда стария чл. 250 ГПК (отм.)., а именно разпоредбата гласи, че възражението срещу заповед за незабавно изпълнение, издадена по реда на чл. 417 ГПК не спира принудителното изпълнение, освен когато длъжникът предостави на кредитора надлежно обезпечение по реда на чл. 180 и чл. 181 ЗЗД. Съгласно трайната практика по чл. 250 ГПК (отм.), която следва да се възприеме и по действащия ГПК, обезпечението трябва да е представено с възражението и да е в размер на дължимата сума, заедно с лихвите до датата на депозиране на възражението. От това следва, че обезпечението по чл. 180 и чл. 181 ЗЗД е определено от закона, а не определяемо, поради което и за съда не съществува задължение да дава указания на длъжника във връзка с размера му (В този смисъл Определение №163 от 01.03.2010 год. на ВКС по ч. т. д. №504/2009 год. на ВКС, ІІ т. о., ТК и Определение №293 от 22.05.2009 год. на ВКС по ч. т. д. №285/2009 год. на І т. о., ТК). Тук идеята е ясна – принудителното изпълнение върху имуществото на длъжника се спира, но се гарантира и интересът на кредитора – чрез надлежно предоставеното обезпечение, докато не се установи съществуването на вземането със силата на пресъдено нещо чрез общия исков процес.

На практика, обаче, в много случаи единствената предвидена възможност за спиране на принудителното изпълнение, се оказва неприложима. Това е така, тъй като при издаване на заповедта за изпълнение, се издава и изпълнителният лист, въз основа на който ще се пристъпва към незабавно изпълнение. Образува се изпълнително дело при съдебен изпълнител, който следва да изпрати покана за доброволно изпълнение на длъжника. В много случаи, това е първият момент, в който длъжникът узнава за заповедта за изпълнение и може да възрази срещу нея. В хипотезите на практика, заедно с поканата за доброволно изпълнение, съдебният изпълнител обезпечава процесното вземане – чрез налагане на запор върху всички вземания по сметки в банки и възбрани върху имотите на длъжника. При така създалата се ситуация, според разпоредбата на чл. 420 ГПК длъжникът, ако възрази срещу заповедта за изпълнение, може да спре принудителното изпълнение, само ако предостави надлежно обезпечение. И тук възниква въпросът:

Как да представи обезпечение, при условие, че всички негови банкови сметки са запорирани, а всички имоти възбранени което само по себе си е обезпечение на вземанията на същия взискател?

На практика това разбиране би означавало, че законодателят е създал един правен „параграф 22“, при който е отнета възможността на длъжник, оспорил дължимостта на вземане срещу него, да спре принудителното му събиране, преди същото да бъде установено с иск по чл. 422 ГПК. Фактически се изисква ДВОЙНО ОБЕЗПЕЧЕНИЕ – веднъж по вече образуваното изпълнитилно дело и втори път същото за да се допусне спиране. Следва да се има предвид, че ПРИ СПИРАНЕ НА ИЗПЪЛНЕНИЕТО не се освобождават вече наложените от съдебния изпълнител мерки – запори, възбрани и пр. Съществен въпрос с много сериозни последици за длъжника, защото без спиране се пристъпва към реализация на наложените от съдебния изпълнител мерки – събиране на сумите по сметки, осъщствяване на публични продани, разпродажба на всички активи.

Проблемът, обаче, не спира дотук. В практиката на съдилищата се срещат случаи, при които вследствие на допуснатото предварително изпълнение срещу длъжника, котаго то е юридическо лице, не са останали абсолютно никакви налични средства. Поради тази причина, същото се оказва в обективна невъзможност да заплати съдебните си разноски в последвалия процес по установяване на вземането – като например заплащане на такса за подаване на въззивна жалба. В този случай съдилищата отказват освобождаване на длъжника от внасяне на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, с мотива, че същата е приложима само за физически лица (Определение № 1055/21.04.2015 г. постановено по ч.гр. д. № 1548 / 2015 г. по описа на САС, І-ви състав) . С оглед на действителната невъзможност за заплащане на такса, при допуснато предварително изпълнение, което към този момент все още не е установено със силата на пресъдено нещо, то подобно тълкуване представлява своеобразен отказ от правосъдие и като такъв противоречи на правото на справедлив съдебен процес.

С оглед на изложеното дотук смятам, че ще е справедливо и законосъобразно да се възприеме, че наложените от съдебното изпълнение запор, възбрана, опис и др. при които е блокирано цялото имущество на длъжника да се възприеме, че е налице предоставено обезпечение по смисъла на чл. 420 ал. 1 във връзка с чл. 180 и 181 от ЗЗД. Противното не отговаря на смисъла и целта на закона. Спирането на принудителното изпълнение след като вече са наложени обезпечителните мерки по него по никакъв начин не накърнява възможностите при успешен за всискателя процес да реализира вземането си.

Следва de lege ferenda да бъде предвидена възможност, при която да е допустимо освобождаване от заплащане на съдебни разноски за юридически лица, които вследствие на допуснато принудително изпълнение въз основа на заповед по чл. 417 ГПК, която все още не е влязла в сила, са останали без каквото и да е свободно от обезпечителните мерки по изпълнителното дело имущество в патримониума си.

Автор: Лилия Петрова