Павловият иск при открито производство по несъстоятелност

Анонс: Създаден да защити правно значим интерес на кредитор и да го предпочете пред измамлива сделка на длъжник и трето лице, Аctio Pauliana не се разбира и прилага от магистратите, въпреки промените в Търговския закон
С промените на чл. 649, ал. 1 от Търговския закон („ТЗ”) с брой 20 на Държавен вестник от 28. 02. 2013г. както синдикът, така и кредиторите на дружеството, срещу което е открито производство по несъстоятелност, придобиха възможността да предявяват както специалните отменителни искове по чл. 647 от ТЗ , така и отменителния иск по чл. 135 от Закона за задълженията и договорите („ЗЗД”), наричан още „Павлов иск”, в едногодишен срок от откриване на производството по несъстоятелност.
Нека се отклоним за секунди и да отдадем дължимото уважение на великия римски юрист Паул, който още около 250 г. пр. Хр. извежда и защитава особеното право на иск на кредитора не само срещу длъжника си, но и срещу трето лице, при наличието на специфични условия, но в резултат на която сделка имуществото на длъжника намалява и се цели препятстване удовлетворяването на същия този кредитор. По сведения на Теофил, Actio Pauliana in rem се е прилагал по отношение на длъжници в несъстоятелност, които са се разпореждали с активите си с изричното намерение и в ущърб на кредиторите – преобразуващото право на увредения кредитор се е защитавало по идентичен начин в древен Рим и по настоящем. /The Institues of Justinian, под редакция на Thomas Collet, електронно издание, стр.435-436/
Настоящето изложение цели да разгледа една съдебна интерпретация на приложението на Павловия иск, която, по нашето скромно мнение, не кореспондира нито с древните римски корени и логика на Actio Pauliana, нито със съвременната законодателна уредба – чл.649, ал.(1) ТЗ.
С новата редакция на цитираната разпоредба се целеше отстраняване на непълнота в правната уредба, непозволяваща кредиторите на масата на несъстоятелността да водят отменителни искове при бездействие от страна на синдика, в това число и да предявяват отменителен иск по общия облигационен режим на чл. 135 от ЗЗД. Явното предимството на това правно средство спрямо специалните отменителни искове се състои в по-дългия срок от 5 години от възникване на вземането, в който кредиторът би могъл да заведе Павловия иск, за разлика от специалните отменителни искове по Търговския закон, които могат да имат за предмет отмяната на сделки, сключени в период до две години преди подаването на молбата за откриване на производството по несъстоятелност.
Коментираните решения са на Апелативен съд – Варна по т.д.№600/2014 г., както и потвърденото решение на първоинстанционния Окръжен съд Търговище по т.д.№ 221/2013 г. И двете решения касаят Павлов иск, предявен в производство по несъстоятелност от синдика, като атакуваната сделка е учредяване на ипотека, обезпечаваща дълг на свързано с длъжника трето лице, извършена след поемане на задължението от първоначалния длъжник. И двете решения са публикувани в правно информационна система и са предоставени на широката юридическа публика с цел популяризиране на оригиналните доводи и юридически разрешения, дадени в тях. Тезата, изложена тук, е различна и обосновава диаметрално противоположно юридическо разрешение, като повдига и въпроса относно предвидимостта и устойчивостта на съдебната практика при интерпретацията на релевантнтите правни норми – чл.135 ЗЗД и чл.649 ТЗ.
Фактите, доказани по делото, и изведени от самите мотиви на съдебните решения, са следните:

На 04.06.2009 г. дружеството „Н.С.” ООД учредява договорна ипотека в полза на банка, обезпечаваща ново, двойно по-високо задължение на трето, свързано лице -кредитополучателя „Е.” ООД,;
Налице е задължение към кредитора „Д.Д.” ООД, поето на 12.05.2008 г. с договор за изработка между „Н.с.” ООД и „Д.Д.”ООД, която е по-раншна от датата на учредяване на ипотека за задължение на свързаното дружество „Е.” ЕООД 04.06.200 г.;
Наличие на свързаност между длъжника „Н.С.” ООД и третото лице „Е.” ЕООД, за чието задължение е учредена ипотеката.
На 28.06.2013 г. е открито производство по несъстоятелност за „Н.С.” ООД от ТОС, като вземането на кредитора „Д.Д.” по договор от 12.05.2008 г., цедирано в последствие, е прието в производството;

За да са налице предпоставките за упражняване на Павловия иск, нашето право предвижда сделката, сключена между длъжника и трето лице, да е увреждаща, т.е. да води до намаляване на имуществото на длъжника, до неравнопоставено третиране на съществуващите кредитори на длъжника или пък да предоставя в полза на третото лице права спрямо длъжниковото имущество. Изисква се също към момента на сключване на увреждащата сделка да е било възникнало вече задължението към кредитор, и длъжникът да е целял препятстване на кредитора да изпълни върху имуществото му. От своя страна, новият текст на чл.649, ал.(4) от ТЗ предвижда: „В производството по обявяване на недействителност на сделка или действие, презумпцията по чл. 135, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите се прилага за всички свързани лица.”, т.е. – когато е доказано, че сделката е увреждаща и договарящите се са свързани лица, се въвежда законовата презумпция за знание за увреждането. Ерго, по повод на преобразуващ иск на синдика по чл.649, ал.(1) ТЗ вр. чл.135 ЗЗД е достатъчно да се докажат елементите на фактическия състав, номерирани и изброени вече по-горе. Съдопроизводствената дейност впоследствие се свежда до субсумиране на фактите под хипотезиса на правната норма и прилагане на диспозитива й.
Стопанската картина и логика на събитията е следната – „Н.с.” ООД има сключен договор за изработка от 12.05.2008 г. с основен възложител, който обаче държи на точното изпълнение в количествено и качествено отношение и е предвидил неустойки при неизпълнение. Длъжникът „Н.с.” ООД има свързано лице „Е.” ООД, което има кредит към банка от септември 2009 г.. Няколко месеца по-късно, „Е.” ООД и банката договарят нови условия по кредита, увеличава се размерът на заема и банката изисква нови обезпечения. На 04.06.2009 г. „Н.с.” ООД учредява в полза на банката за обезпечение на новия кредитен размер на „Е.” ООД ипотека върху собствен на дружеството имот. След откриване на производството по несъстоятелност през 2013 г., и при действието на новата редакция на чл.649 ТЗ, синдикът в изпълнение на законовите си задължения, завежда преобразуващ иск с цел да се обяви частичната недействителност на сделката, увреждаща кредиторите – учредяването на въпросната ипотека от 04.06.2009 г., и да осигури равнопоставеност при удовлетворението на всички кредитори на длъжника.
В коментираните съдебни решения на първоинстанционен и въззивен съд обаче същата тази фактология е толкова разводнена, че дори не са изброени елементите на фактическия състав, както и не е установено кога е възникнало задължението към най-големия кредитор на длъжника. А фактът на учредяването на ипотеката за задължението на свързано лице е интерпретиран по толкова неочакван и оригинален начин от ОС – Т., че е доведен до степен на трансформация на обстоятелството от обективната действителност в друго такова от паралелна метафизическа юридическа система. Цитат:
„За да е основателен така предявения иск е необходимо да са осъществени елементите от фактическия състав на тази недействителност: наличие на вземане; извършване на действие, което уврежда кредитора; знание за увреждането от страна на длъжника – условия необходими за безвъзмездните сделки, каквато се твърди, че е процесната сделка.
На първо место настоящата инстанция намира, че с оглед характера на сключената договорна ипотека с посочения по-горе нотариален акт, същата няма характера на безвъзмездна сделка…
Именно във връзка с този нов размер на заема е сключена процесната договорна ипотека върху имуществото на „Н.с.“ ООД със седалище в гр. Т. – безспорно установено от представения нот.акт № 188 от 04.06.2009 г. От този договор се установява също така, че наред с основния кредитополучател и длъжник „Е.“ ЕООД гр. Б., „Н. С.“ ООД – гр. Т. е солидарен длъжник, приемащ всички условия по договора за кредитна линия. Следователно това е един акцесорен договор спрямо основния, един възмезден договор с две насрещни престации – получаване на кредит и обезпечаване на този кредит със имущество на солидарен длъжник. Как са уредени отношенията между дружеството, което е усвоило кредита и останалите длъжници това са обстоятелства, които не променят възмездния характер на процесната сделка.” (Справка – съдебното решение по т.д.№221/2013 г. на Окръжен съд – Търговище)
При такава разтърсваща метаморфоза на договора за учредяване на ипотека за задължение на трето лице от безвъзмездна сделка във възмездна такава, всякакви юридически аргументи са безсилни, тъй като почиват на простата логика. Следвайки своята собствена такава обаче, първоинстанционният съд триумфално марширува през правни институти, квалификации, норми и презумпции, и отхвърля Павловия иск на синдика по отношение на атакуваната сделка, оставяйки непокътната ипотеката в полза на финансовата институция.
При отнасянето на спора пред въззивната, апелативна инстанция, за щастие, нивото на юридическа убедителност на коментирания съдебен акт се повишава право пропорционално.
Въззивната инстанция за свое улеснение дори е приела, че датата на задлъжняване е всъщност датата на откриване на производството по несъстоятелност (!), и само мимоходом споменава, че кредиторът М.А. се легитимира с арбитражно решение, в което е установено, че вземането по него (сключването на договора между страните) е възникнало на 12.05.2008 г.(преди учредяването на ипотеката за задължение на свързано лице на 04.06.2009 г.) Апелативният съд оставя в сила решението на първоинстанционния за отхвърляне на иска, като обаче съставя свои собствени мотиви (явно разтърсен от несмилаемите мотиви на първата инстанция, но убеден в правилността на диспозитива) – цитат:
„При така установеното от фактическа страна съдът приема следните правни изводи: Договорът за ипотека за чуждо задължение е правна сделка с изрична законова регламентация – чл. 149 ал. 2 ЗЗД. Нейната противоправност произтича от връзката и с неплатежоспособността на ипотекарния длъжник. … Но договорната ипотека е двустранна правна сделка, поради което при преценка на правото на кредиторите на несъстоятелността да искат отмяна на увреждащите ги договори на длъжника следва да взема предвид и интересите на третите лица в случая банката –кредитор в чиято полза е сключен договора за ипотека. … Затова разпоредбата на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД е приложима правна норма в производство по чл. 649 ал. 1 ТЗ и следва да се докаже, че сключването на договора за ипотека е било извършено и от двете страни по нея, съответно ответници по иска, с единствена цел да увредят кредиторите на несъстоятелността. … Към този момент (04.06.2009 г.) дългът към „Д. Д.” който е станал причина за неплатежоспособността на длъжника не е бил счетоводно отразен … От друга страна банката не би имала никакъв интерес да сключи договор за обезпечение на кредит с ипотекарен длъжник, който е неплатежоспособен или свръхзадълженен.” (Не са ли малко прекалени разсъжденията, предположенията и загрижеността на съдията – докладчик за интереса на банката? Тя е получила в бонус ипотека от трето лице, а не е предоставила нищо на това трето лице. Съпоставим и защитим ли е нейният мним интерес в конкуренция с реалните интереси на кредиторите на несъстоятелността? – бел. Ред.)
По отношение на първия елемент от фактическия състав, а именно – че учредяването на ипотека в полза на трето свързано лице, уврежда кредиторите на длъжника, решаващият състав на АС правилно е приел, че „обременяването на имота безспорно създава условия да се намали масата на несъстоятелността и е по характера си и увреждаща кредиторите на несъстоятелността сделка”.
Съвсем неразбираемо е обаче, защо съдът счита, че учредяването на ипотеката следва да бъде отменено като недействително спрямо кредиторите на масата, само ако увреждащата сделка била сключена след настъпването на неплатежоспособността на длъжника. В противен случай, какъвто бил процесният, следвало претендиращият недействителността кредитор да докаже, че „сключването на договора за ипотека е било извършено и от двете страни по нея, с единствената цел да увредят кредиторите на несъстоятелността”.
Разпоредбата на чл.135, ал.(3) ЗЗД предвижда, че само в случай, че сделката е сключена преди възникването на вземането, ищецът трябва да докаже и факта, че сключването на сделката е целяло увреждането на кредитор. Само в тази хипотеза в предмета на доказване следва да се включи и субективното отношение на длъжника и съконтрахента – да се изследва знанието им, че друг правен субект с голяма вероятност ще се превърне в кредитор на длъжника, както и да са желали да настъпи намаляване на имуществото на длъжника или привилегироване на третото лице, участващо в сделката, оказващо влияние върху възможностите за удовлетворяване на бъдещия кредитор. Само че нека се върнем на конкретика на случая и спецификата на правната квалификация – Павлов иск , предявен по реда на чл.649, ал.(1) ТЗ. При открито производство по несъстоятелност, вземанията на кредиторите са предявени и приети от синдика и съда по реда на чл.685, чл. 692 и сл. на ТЗ. За запознатите с производството по несъстоятелност обаче (каквито несъмнено трябва да са магистратите в апелативен съд), е известно, че при наличието на одобрени списъци на приети вземания, между кредиторите и длъжника в производството по несъстоятелност са установени размерите на вземанията и тяхното основание – което означава, че кредиторът – цесионер по на „Д.Д.” ООД се е легитимирал и предявил вземането на основание именно договора от 12.05.2008 г. Следователно, този факт е известен и доказан между кредитори, длъжник и синдик – задължението на „Н.с.” ООД към най-големия му кредитор е възникнало година по-рано от учредяването на ипотека в полза на третото свързано лице. Ето защо безпредметна и безсмислена е експертиза, която да проверява осчетоводено ли е вземане към 04.06.2009 г. в счетовдството на „Н.С.” ООД, или не е. Осчетоводяването не създава задължение само по себе си, първото е функция на второто. Освен това възникването на задължението и изискуемостта му са различни термини, които следва да бъдат надлежно различавани и интерпретирани от магистратите.
Вземането на кредитора, трябва да е възникнало единствено в момент, предхождащ времево сключването на увреждащата сделка, за да може да бъде упражнен успешно Павловият иск и за да не е необходимо ищецът да доказва наличието на намерение за увреждане от страна на съконтрахента на длъжника.
Не е от значение, дали вземането на кредитора е изискуемо, или пък още по-малко, дали кредиторът е предприел действия за принудителното му събиране. Това е така, защото е напълно достатъчно за уважаването на иска, длъжникът да е знаел за съществуването и размера на пасивите си към определени кредитори, независимо дали задълженията им са били изискуеми или не, за да е в състояние да ги увреди, учредявайки ипотека в полза на трето лице, към което не е лично задължен. Така кредиторите на длъжника биха били поставени в неравностойно положение спрямо третото лице, което би се явило привилегировано при евентуалната принудителна продан на ипотекирания имот или пък при наличие на открито производство по несъстоятелност срещу длъжника, какъвто е и процесният случай.
Не съществува и никаква логика, възникването на вземането на претендиращия недействителността кредитор да бъде обвързвано с датата на неплатежоспосбността на длъжника. Както споменахме и по-горе нито изискуемостта, нито предявяването на вземането са от значение за успешното провеждане на Павловия иск.
От своя страна, разпоредбата на чл.135 ал.(1), предл. 2 ЗЗД гласи: „Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането.”
В случая става въпрос за учредяване на ипотека като обезпечаване на задължение на трето лице. Възмездно ли е това действие, за да се възложи толкова тежка доказателствена тежест на синдика и кредиторите от страна на апелативната инстанция? Класификацията на договорите по отношение на тяхната възмездност взима под внимание насрещната престация. При учредяване на ипотека върху собствен имот за задължение на трето лице насрещна престация няма, следователно – теоретично този договор следва да се определи за учредяващия ипотеката като безвъзмезден. Друг е въпросът каква е каузата на същата страна при учредяването на ипотеката – тя може да е causa donandi или пък друга, това зависи от вътрешните отношения между третото лице, нуждаещо се от обезпечение, и ипотекарният длъжник, учредяващ ипотеката. Но тацитната човешка презумпция на апелативната инстанция, че процесният договор за ипотека в обезпечение на задължението на трето лице е възмездна сделка, не може да бъде споделена,а още по-малкото да се приеме, че е аргументирано защитена в мотивите на Решение по т.д.№ 600/2014 г. на ВАС.
Изопачавайки предпоставките за прилагане на законовата норма на чл.135 ЗЗД, както и въпроса, дали ипотеката е възмездна или безвъзмездна сделка за ипотекарния длъжник, съдът contra legem е отхвърлил предявения Павлов иск срещу длъжника и третото лице, получило ипотека като обезпечение на чуждо задължение, пренебрегвайки изцяло интересите на кредиторите на масата на несъстоятелността. Остава да се радваме, че римските юристи никога няма да прочетат тези решения, както и да се надяваме, че подобна практика на съдилищата ще намери своята последваща корекция в произнасянето на магистратите по Павлови искове в производства по несъстоятелност.