Очевидната неправилност на касационното обжалване по ГПК.

Със ЗИДГПК, обнародван в ДВ бр. 86 от 27.10.2017г., бяха направени последните значителни изменения в ГПК. На пръв поглед, измененията в касационното производство са малко на брой, въпреки това – с голямо значение. В настоящето изложение ще разгледам новите промени в касационното производство по ГПК.

Преди изменението, съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на касационно обжалване подлежаха въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречиe с практиката на Върховния касационен съд (ВКС). С Тълкувателно решение по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС беше изяснен въпроса, коя практика на ВКС се има предвид в чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а именно – това са тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр.59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Общ белег на всички изброени решения е, че имат задължителен характер за съдилищата.

Сегашната редакция на разпоредбата гласи: „На касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд”. Считам, че има съществена разлика между двете разпоредби, която касае постановените от ВКС решения при действието на ГПК от 1952г. Тези решения нямат задължителен характер за съдилищата и не бяха включени в обхвата на чл. 280, ал. 1, т.1. в редакцията му преди изменението. Настоящият текст визира както задължителната практика на ВКС и ВС, така и практиката на ВКС. Считам, че с уточението „така и практиката на ВКС” законодателят препраща към всяка практика на ВКС – както задължителната, така и тази по стария ГПК.

Преди изменението решенията на ВКС, постановени при действието на стария ГПК, бяха включени в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. На основание цитираната разпоредба на касационно обжалване подлежаха решенията, в които въззивният съд се е произнесъл по въпрос, който е противоречиво решаван от съдилищата. За да е налице тази хипотеза, беше нужно правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК, по същия правен въпрос – т. 3 от ТР по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

След изменението, разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК е изцяло нова. Съгласно разпоредбата на обжалване подлежи въззивно решение, в което съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България (КС) или Съда на Европейския съюз (СЕС). Преди изменението въззивно решение, постановено в противоречие с решение на КС, респ. СЕС, не би отговаряло, само на това основание, на критериите за допускане до касационно обжалване. Считам, че следва да се приветства такова законодателно решение.

Разппоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не беше променена. Съгласно в т.4 от Тълкувателно решение по т.д. 1/2009г. на ОСГТК на ВКС „Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.“

Бих искал да обърна внимание и на отмяната на чл. 291 от ГПК, както и новата разпоредба на чл. 290, ал. 3 от ГПК, според която: „Решението по ал. 2 (Решението на ВКС-б.а.) не представлява задължителна съдебна практика”. След измененията, казуалната практика на ВКС няма задължителен характер за по-долните по ранг съдилища. „Кралят е мъртъв, да живее кралят”. Практиката на ВКС вече е някак си „квази-задължителна”, тъй като колкото и да е отменен чл. 291 от ГПК, новата разпоредба на чл. 280, т. 1 включва и казуалната практика на ВКС в основанието за допускане до касационно обжалване –„…задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд”. Следователно, ако в обжалваното въззивно решение, съдът се е произнесъл по въпрос, който е решен в противоречие с незадължителната практика на ВКС, ще бъде изпълнено условието на чл. 280, ал. 1, т. 1 и решението ще подлежи на касационно обжалване. Друг е въпросът, че отклонението на въззивния съд от незадължителната практика на ВКС, не би следвало да се разбира във всеки случай като неправилност на въззивното решение. В противен случай, казуалната практика на ВКС след обсъжданите изменения, практически ще бъде задължителна, независимо от прокламацията на чл. 290, ал.3 от ГПК.

Според чл. 280, ал. 2 от ГПК: „Независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.” Впрочем и преди нововъведението, решение, което беше вероятно нищожно или недопустимо, се допускаше до касация – виж т.1 от ТР по тълкувателно дело 1/2009г на ОСГТК на ВКС – „Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.”

Новата разпоредба направи касационното производство една своеобразна „хибридна селективна касация”. Исторически погледнато (Вж т. 5 от използваната литература) европейските правни системи внесоха промени в своите процесуални закони в посока ограничаване на касационната инстанция и стигането на трета инстанция, само когато това би било от полза за развитието на юриспруденцията изобщо. Така беше изградено и касационното производство в нашия ГПК. Разбира се, тази концепция не намери най-широкото поле от привърженици и беше остро критикувана (вж т. 3 от иползваната литература). Въпреки това, такова беше законодателното решение. То не би и могло да се понрави на всеки, но все пак почиваше на достиженията на развитите европейски страни и преследваше конкретни цели.

Новото решение на проблема с „допускането до касация” е универсално, защото от една страна запазва селективната касация, от друга – я парира с разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Промените от октомври 2017г. в ГПК бяха инциирани с четири законопроекта, които бяха приети на първо гласуване и бяха обединени в един общ законопроект. В първоначалния текст на законопроекта сегашната „хибридна селективна касация” изобщо не присъства, а чл. 280, ал. 1 изглежда по следния начин: „На касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения на окръжните и апелативните съдилища”, т.е. първоначалната идея беше изобщо да се премахне селективната касация. Интерес представляват мотивите към това законодателно решение, които цитирам:

„В конституцията и ЗСВ е предвидено, че гражданското съдопроизводство е триинстанционно. При сегашната редакция на чл. 280 този правен принцип е почти изцяло дерогиран. С изискването за посочване на основанията за касационно обжалване, включващо и прилагане на решения на съдилищата, относими към предмета на съответния спор, е постигнато изключително сериозно затормозяване на процеса на обжалване в третата (касационната) съдебна инстанция. При положение, че по закон съдът е този, който служебно трябва да знае закона и да познава съдебната практика, то битуването на такова задължение в сега действащия ГПК е в противоречие с юридическата функция и компетентност на съда, установени в правния мир. Предвид, че по статистика от всички подадени касационни жалби от въвеждането на този текст досега, само около 3 % се допускат до разглеждане по същество, то губещите в този процес са най-вече гражданите и юридическите лице, тъй като на практика са лишени от правото на триинстанционен съдебен процес. В момента на практика, повечето време се изразходва от страна на съдебните състави във ВКС да постановяват определения, с които се отказва разглеждането на касационните жалби вместо за същото време да се произнасят с решения по тях. Така ВКС се превръща от реална трета инстанция по гражднски дела в администратор на жалби, което не отговаря на неговия статут и функции. Сега съществуващият ред за касационно обжалване се явява изключитено затормозяващ и за работата на процесуалните представителите, тъй като изготвянето на касационната жалба с касационните основания и издирването на относима съдебна практика е един изключително време- и енергоемък процес, който предвид ниския процент на допуснатите касационни жалби в крайна сметка се оказва неоправдан. Третата инстанция следва реално да присъства в съдопроизводството и гражданите и юридическите лица да могат реално да се ползват от нея. Затова считаме, че предлаганите изменения са наложителни и са в основата на постигането на всички основни цели на гражданския процес, най-вече справедливо и ефективно правораздаване, в интерес на гражданите и юридическите лица, развитието на правото и спазването на закона.

С предложената промяна всъщност предлагаме редакция на чл. 280 от ГПК, която действително да отговаря на принципа за триинстанционност на гражданското съдебно производство. В тази връзка е предложена съответно и отмяна на чл. 284, ал. 3, т.1 от чл. 288 и изменението на чл. 291 и чл. 295, ал. 1.

С изменението на чл. 291 се дава възможност на ВКС да се произнася по същество, като се прави и обобщение на съществуващата съдебна практика и дори да бъде преодолявана съдебна практика, която решаващия състав намира за остаряла и неправилна.“

Въпросът за триинстанционноста на гражданското производство е обсъждан от КС в Решение №4 от 16.06.2009г. по конституционно дело № 4 от 2009г. на КС. Съдът, обсъждайки чл. 119 от КРБ, в мотивите към решението постановява, че „чл. 119 от Конституцията изброява видовете съдилища, осъществяващи правораздаването. От него не може да се направи извод, че производството по делата е задължително триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила. Конституционният съд е изтълкувал разпоредбата на чл. 133 от Конституцията в смисъл, че елементът “организацията и дейността на съдилищата” включва и понятието инстанционност. Оттук и изводът, че с решението си ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е противоконституционен. И това е така, тъй като в действащия процесуален кодекс достъпът до две инстанции пред съд не е ограничен“

Смятам, че вносителите на законопроекта пропускат изначалната идея на селективната касация. Не всяко решение следва да стига до ВКС, а само въззивно решение, в което съдът се е произнесъл по въпрос от особено значение изобщо за правораздаването. Това е принципът, който е залегнал в процесуалните закони на западноевропейските държави, от които ГПК от 2007г. го реципира (вж т. 5 от използваната литература). ВКС няма неограничен ресурс, а и не трябва да се забравя, че е последна инстанция за всички съдилища. Ако законът беше променен във вида на първоначалния законопроект – отмяна на селективната касация, то на практика времето, за което на един гражданскоправен спор се слага край щеше да се удължи няколко пъти. Причината е много проста: ВКС е само един, а въззивните съдилища в страната са 28, т.е. колкото и бързо да се решава спора на първа и втора инстанция, практически не е възможно да се разгледат и решат толкова много дела от ВКС в разумен срок. Считам за неоснователни аргументите, изложени в мотивите към законопроекта, че гражданите и юридическите лица са губещи от факта, , че едва 3% от касационните жалби се допускали до разглеждане от ВКС. Ако беше премахната селективната касация, единственото нещо, което щяха да спечелят гражданите и юридическите лица, е метод за отлагане на влизане в сила на въззивното решение за неопределен срок, който щеше да е всякакъв друг, но не и разумен. Според мотивите към законопроекта измененията са „основата на постигането на всички основни цели на гражданския процес, най-вече справедливо и ефективно правораздаване“. Единственият ефект, който щеше да се постигне, е претоварване на ВКС и протакане на делата.

Смятам, че няма полза от законодателно насърчаване на продължителни съдебни спорове по граждански и търговски дела. Не съм и напълно убеден, че полза има и от компромисно решение на въпроса „за или против селективната касация“, каквото решение вече е действащо право- чл. 280, ал. 2 от ГПК. Смятам, че единствената очевидност в създадената ситуация е безмислеността на словосъчетанието „очевидна неправилност“. (за обратното становище виж т. 7 от използваната литература) Мисля, че следва да се държи сметка за абсурдната ситуация, която настъпва в случай, че въззивно решение бъде допуснато до разглеждане от ВКС поради очевидна неправилност. Единственото очевидно е, че съдът преди да се произнесе по същество ще обяви какво ще е решението, тъй като няма как с определението за допускане да намери въззивното решение за очевидно неправилно, а решението да е в друг смисъл. Мисля, че в такъв случай е редно състава, допуснал касация поради очевидна неправилност, да се отведе.

Интерес представлява образуваното, по искане на състав на ВКС, дело №10/2018г. по описа на Конституционния съд на Република България. Делото е образувано по искане на тричленен състав на ВКС, ГК, III ГО. Искането е Конституционният съд на Република България да се произнесе по установяване на противоречие на чл. 280, ал. 2, пр. 3 в частта „както и при очевидна неправилност“ с чл. 117, ал. 1, чл. 122, ал. 1, чл. 119, ал. 1 и чл. 8 от Конституцията на Република България. Чест прави на съдиите отправили искането. По мое мнение искането е основателно по изложените в него аргументи. Въпреки че вече в правната доктрина има мнения за съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ (отново т. 7 от използваната литература), считам че понятието предполага произвол, а този резултат не може да бъде целен. Считам, че е безполезно да се хабят средства да се даде смисъл на „очевидната неправилност“, която била квалифицирана форма на обикновената неправилност. Нека не забравяме, че е използван епитета „очевидна“, а не „груба“, „тежка“ и т.н. Очевидната неправилност не съществува като отделно понятие, защото всяка неправилност е очевидна –постановявайки отменително решение съдът, не гледа под микроскоп, за да стигне до извод, че решението е неправилно.

Правораздавателната дейност на гражданския съд е един скъп лукс. Това е дейност, която ангажира времето на процесуални представители, съдии, вещи лица, свидетели, на всичкото отгоре, традиционно отнема време, което в България си има име и цена – законна лихва – 10 пункта + основния лихвен процент на годишна база. Смятам, че законодателят би могъл да насочи ресурсите си към установяване на способи за алтернативното решаване на спорове, а не в разширяване достъпа до касация по граждански дела. В общия случай, алтернативните способи за решаване на граждански спорове са по-евтини, по-бързи, а и страните с взаимни отстъпки биха могли да постигнат консенсус. Всеки участник в гражданския процес – независимо дали съдия или процесуален представител, знае една истина: „Най-лошата спогодба е по-добра от най-доброто решение”, мога само да добавя: пък било то и постановено от ВКС.

Автор:Даниел Здравков

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

Използвана литература:

Българско гражданско процесуалено право – девето преработено и допълнено издание – Проф. д-р Живко Сталев, Проф. д-р Анелия Мингова, Проф. д-р Огнян Стамболиев, Проф. д-р Валентина Попова, гл. ас. Ружа Иванова;
Коментар на новия гражданския процсуален кодекс – ИК „Труд и право“ 2008г. – Ружа Иванова, Благовест Пунев, д-р Силви Чернев;
Граждански процесуален кодекс– ИК „Труд и право“ 2012 – Благовест Пунев, Венелин Гачев, Георги Хорозов, Диана Митева, Димитър Танев, Елена Кръшкова.
Гражданско съдопроизводство. Том Първи – Исков процес – издателство „СОФИ-Р“ – Проф. д-р Любен Корнезов.
Достъп до касация-исторически и съвременни паралели-адв. Валентин Брайков. Публикувана в сп. „Адвокатски преглед“ кн 8-9 от 2009г.
Брутален удар върху последните илюзии за гражданско правосъдие- адв. Валентин Брайков;
Противоконституционна ли е разпоредбата на чл.280, ал.2 гпк в частта й, която предвижда допускане на касационно обжалване при очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение?