Охранителното съдебно производство като охрана на статуквото

Nihil quod est contra rationem еst licitum

Нищо, което противоречи на разума, не е законно.

Спорът около възможността ПП „Да, България“ да участва самостоятелно в изборите и да бъде регистрирана, въпреки трите фиктивни жалби срещу регистрацията й, изтече и потъна в кладенеца на предизборните антрефилета. Събитието остана само медийна рубрика, а не наложителна професионална полемика по въпроса: влизаше ли в сила, и подлежеше ли на изпълнение веднага решението на СГС за регистрация на ПП „Да, България“; и съответно следваше ли СГС да издаде препис от решението за вписване на ПП „ Да, България“ – с отметка „Влязло в сила“. Проблемът не е свързан само с конкретните участници, а има по–голям обхват и смисъл. Виновният мълчалив тътен, оставен от знаещите и можещите съдии, и другите, би следвало да отеква върху съвестта на всеки магистрат, възприеман от обществото само като статист в безкрайния сюжет на притчата за съдебната реформа. Всъщност съдебната реформа е най–сладката политическа дъвка в доизборното, предизборно и следизборно надвикване. Тя – реформата – никога не идва, но се очаква, въображаем Годо, който винаги е наблизо, готов да услужи, но никога не се появява. Представя ни се като Вика Понта (Нике), която се спуска ослепително от Палатинския хълм на Рим с лифта на промяната; парад на победата, помитащ с ефективността на мистър Пропър калта на статуквото. Съдещите се са хипнотизирани от убеждението, че реформата е някакъв уред, приспособление за добро правораздаване, а липсата й се дължи на магическата тояга, която лорд Волдемор е втъкнал във волеобразуващия рефлекс на всеобщата съдийска независимост, и затова доброто правосъдие трябва да почака. Реформата е невъзможна без независимост, само че независимостта в действителност не е колективно занимание, а качество на личността. Реформата, възприета като нещо ново и всеобщо, нов чакан модел правосъдие с независимо горене, без интоксикиращи справедливостта актове, роди нов тип съдия – фасадно независим, с боязливото вътрешно убеждение на заек, в ръцете на фокусник. Така триумфът и очакването на реформата мутират понякога в удобно извинение, сгоден случай съдът да е зависим от собствените си и тези на обществото опасения. Опасенията не убеждават, а дискредитират, а отговорът на въпроса, влизаше ли в сила решението СГС за регистрация на ПП „ Да ,България“, все още е необходим; провокира към кратък анализ на закона, практиката по приложението му, и смисъла на последните две явления, съпоставени с реалните нужди на живота, единствената основателна причина оправдаваща съществуването на първите две.

Кой и кога може да обжалва регистрацията на политическа партия, според Закон за политическите партии от 2005 год.

1.Съгласно първият Закон за политическите партии от 1990 г., на обжалване пред Върховния съд (тогава) подлежи само отказът на съда да впише в регистъра новообразуваната политическата партия. Решение разумно и с дълговечни традиции. Все пак, производството е безспорно и охранително, и право на жалба ще е налице при отказ, и може да бъде упражнено само от политическата партия – молител, на която е отказано вписване.

2. Новият Закон за политическите партии от 2005 год., символично обнародван на 1 април 2005 г. – деня на хумора и на лъжата, разшири субектите и случаите на обжалване, като предвиди, че:

„Решението по молбата за регистрация подлежи на обжалване или протест в 7-дневен срок от узнаването му пред Върховния касационен съд, независимо от предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс.“

Не се посочва изрично, кой може да обжалва, нито как се удостоверява узнаването – по радиото, фейсбук или в интимна беседа. В действителност, тази нова възможност за обжалване свидетелства за обикновена законодателна подлост, засяла мина в политическото поле, без срок за нормативна годност. В името на анонимен политически апетит и лукавство е направен опит да се поругаят столетни процесуални принципи, за да може една обикновена, безспорна процедура по вписване, гарантираща конституционното право на сдружаване, да се насочи от всеки, по всяко време към юридически лабиринт без изход.

3. Какво означава на практика това, че законът не е ограничил нито лицата, които могат да обжалват вписване на политическа партия, нито е прецизирал срока за обжалването, като не е указал по разбираем начин как се доказва узнаването, че СГС е регистрирал партия. Тази непреодолима неяснота би довела до абсурди, но в рамките на закона. Всеки, независимо от неговото гражданство, интерес и цели, без срок, би могъл да подаде жалба срещу регистрацията на нова партия, или персонална промяна в органите й. Следва ли Софийски градски съд да администрира подобни жалби до Върховния касационен съд, който да прецени допустими ли са, има ли правен интерес в тях и около тях, притежават ли жалбоподателите активно избирателно право, внесени ли са държавни такси от 25 лева, български. Отговорът е положителен, според българския законодател, който не е поставил никакви критерии, а напротив – заложил е неограничени възможности, за това, КОЙ, и кога може да обжалва регистрацията на политическа партия.

4. Не могат да бъдат полезни, а по-скоро са объркващи правилата, уреждащи влизането в сила на решението за вписване на партия и обнародването му в 7 дневен срок от влизането му в сила – чл.18, ал.(3) от ЗПП от 01.04.2005 година. По принцип, обнародването довежда до знанието на правните субекти определени обстоятелства – Определение № 111 от 11.06.2009 г. по гр. д. № 2380/2008 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС; Определение № 521 от 07.09.2009 г. по ч. гр. д. № 503/2009 г., г. к., І г. о. на ВКС и др. (и без тези решения, това би трябвало да е известно). В случая, според закона, узнаването трябва да предхожда обявяването, което поставя и въпроса, как съдът ще се увери, че всички целокупно са осведомени за това, че е налице нова политическа партия, преди това обстоятелство да е оповестено на публиката и неограничения брой заинтересовани. Може би следва да се инициира допитване, референдум за това, знаят ли гражданите за новата партия, след което да се постанови обявяване чрез „Държавен вестник“. Тук дефицитът в логиката и смисъла на българския законодател, макар и очаквани, са довели производството до нетърпимо безсмислие, което спешно трябва да се коригира чрез тълкуване на ВКС. Това е така, защото според ЗПП обнародването не е момент на узнаване, а последица без причина.

Очевидно, разпоредбите на ЗПП не могат да дадат ясен отговор на поставения въпрос, целта при приемането им е била именно такава, разрешението да е според случая, а не да е всеобщо и универсално, за каквото е предназначен законът.

Характер на производството по вписване на политическа партия и действие на решението по вписването, лица които могат да обжалват – теория и практика

5. Съгласно чл. 16 от ЗПП молбата за вписване на политическа партия се разглежда по реда на ГПК, а за неуредените случаи се прилага Законът за юридическите лица с нестопанска цел. Последните пък се вписват по реда на Глава 95 от ГПК. Или, за неуредените случаи в Закона за политическите партии намира пряко приложение Гражданско процесуалният кодекс. Производството по глава 95 от ГПК е охранително, т.е. едностранно, безспорно, като решението на съда, с което искането се удовлетворява, не подлежи на обжалване (така „Българско гражданско процесуално право“, проф. Живко Сталев, стр. 915 – 916 т., изд. 2006 година, Ръководство по вписване в съдебен регистър, стр. 82, Любен Велинов), т.е. влиза в сила веднага след постановяването му. Това, че вписването на политическа партия се извършва в охранително производство; че се касае до регистърно решение, което не се ползва със сила на пресъдено нещо като съдебен акт, постановен в безспорно охранително производство, поради което проверката следва да бъде извършена от външна страна, е принципно положение, което не се поставя под съмнение в практиката – Решение № 33 от 23.03.2009 г. по т. д. № 167/2009 г., т. к., ІІ Т. О. на ВКС; Решение № 73 от 30.04.2009 г. по т. д. № 343/2009 Г., Т. К на ВКС.

6. С Определение № 137 от 01.02.2010 г. по ч. т. д. № 845/2009 г., І Т. О., ВКС приема, че: „…в процеса решението може да се обжалва само от лицата, които участват в него. Неучастващите в охранителното производство лица не са оправомощени да обжалват решенията за вписване. Изключение от този принцип не е въведен със специална норма в Закона за политическите партии. Следователно, кръгът на лицата, които могат да обжалват, респ. да протестират решението за вписване, е сведен до тези, които са участници в регистърното производство . Ето защо, трети лица не могат да обжалват решението по вписване (вписване на политическа партия – бел. а.)“ Очевидният и самоналагащ се извод е, че не е допустима жалба срещу регистрация на политическа партия от лице, което не е участвало в производство по вписване. Участници като страни в това производство са прокурорът и политическата партия, чрез представителите си.

7. Жалба извън легитимираните лица не представлява и злоупотреба с право, защото подобно лице не разполага с право на жалба. Подобно действие представлява само нарочна умишлена злоупотреба, която наподобява процесуална симулация с адресат чувството за здрав разум. В подобни случаи производството се прекратява, а не се продължава (проф. Живко Сталев, ц.с.,стр. 92- 93).

Пречка ли е за регистрирането на ПП подадена жалба, от лице което не е участвало в производството по вписване

8. Съществена тук е и колизията на нормата на чл.18, ал.2 от Закона за политическите партии с чл. 603 от ГПК, разпореждащ, че решението за вписване подлежи на незабавно изпълнение. Незабавното изпълнение означава предприемане на вписване в тесен смисъл – отбелязване в регистърните книги на съда на решението за вписване, с което пълният фактически състав на вписването проявява действието си (отново проф. Живко Сталев). Или, незабавното изпълнение на решението означава, че са възникнали типичните последици на вписването – конститутивно, правосъздаващо, удостоверително, т.е. партията като правен субект е възникнала. Подадената жалба от нелегитимирано лице не е в състояние да спре изпълнението на регистърното решение, а неговото проявление е вече възникналата партия и тя може да участва в политическия живот.

9. Съгласно чл.12 от Наредба №14 за водене и съхраняване на регистрите за вписванията, отнасяща се и за политическите партии ( чл.1. вр. чл.2, ал. т. 6) – „Вписването в регистрите се извършва по решение на съда най-късно до приключване на първия работен ден след неговото постановяване.“ Никъде не се упоменава условието – влизане в сила, ако не е обжалвано и др. Или, в деня на постановяването на решението, то се вписва, което означава, че политическият субект вече е налице и може да упражнява всички права по ЗПП, включително да участва в избори. Ако решението се за вписване се отмени (незнайно как,) то партията се заличава занапред чл. 604 от ГПК.

10. Изводът е, че към подадените жалби като израз на злоупотреба не следва да се придава типичното действие на закона – пренасяне на делото, преписката (не спора) пред горната инстанция, което би било пречка за влизане на решението в сила. Ако приемем обратното, то би следвало да се допускат и разглеждат жалби, подадени дори след като не са налице каквито и да е условия и предпоставки за обжалване. Тогава правосъдието няма да има край, след всяка жалба ще следва друга, втора трета, пета, до естествения край на страните и съда ….

Съдът като орган, който може да идентифицира страните при регистрацията и да ги преброи, е следвало да констатира, че жалбите са подадени от трети лица и да се подчини на чл. 606 от ГПК като впише политическата партия и върне жалбите на злоупотребителите. Изборът е ясен – или следване на формалната процедура, инициирана от концентрирана злоупотреба, или подчинение на ясните принципи в правото, съществуващи и сега, и преди 01.04. 2005 г – датата на приемане на новия Закон за политическите партии.

Експертен отзвук на проблема

11. Единственият професионален отглас от поредния диктат на пошлостта, проявен чрез злополучната регистрация на нов политически субект, е този на съдия Маргарита Славова – вестник „Дневник“, 15.02. 2017 г. Според магистрата, проблемът е отново … само законодателен; „имало инверсия“ в закона (?), тъй като съдът правел две проверки за редовност и допустимост, което давало възможност за злоупотреби; без да коментираме направената аналогия между състезателните производства по ЗОП и ЗПП (близостта им всъщност е тясна, но извънпроцесуална), същественото в този анализ е признанието, че „съдът няма кураж да приеме, че са се проявили последиците на съдебното решение.“ Остава въпросът, може ли да бъде независим съд, който има нужда от кураж, за да приложи закона и да го тълкува; независим ли е съд, който трябва да прояви кураж, за да зачете собственото си решение, произнесено в името на народа, а не в услуга на всеки, който желае да злоупотреби с него? Не е ли печално усещането, че ако СГС беше вписал партията, върнал жалбите, и след потвърждаване на разпореждането за връщането им от ВКС ( убедени, че няма да се отклони от 70 годишна практика) магистратът от СГС щеше да получи приз „юрист на десетилетието“, и то само защото е разрешил конфликт между принципи, корист и злоупотреба, следвайки закона. Тъжна, но очаквана и възможна манифестация на въодушевление от браншовата самодостатъчност (след наградите, връчвани ежегодно: най-добър магистрат, най-етичен магистрат, логично е да има и такава за най–независим – мистър/мис Индипендънси). Всъщност, откровението, че съдът няма кураж, е изповед без покаяние; край на съдебната утопия, кърмена с усещането за оцеляване – може би автентичният смисъл на българската съдебна и кадрова независимост, и реформа.

12. Защо съдът няма кураж? (Анамнеза на самопризнанието)

Поставен в чакалнята на съдебната реформа, не и без помощта на законодателя и обществото, българският съд къса мъчително, но уверено връзката си със смисъла, целта и предназначението на правото, отричайки срамно съвършенството на традицията; доказателството – неспособността да преодолее елементарен правно-технически проблем при регистрацията на нова политическа партия, поради закон без смисъл, но заченат с тройна поквара, от тройна коалиция, на тройка кебапчета, в деня на лъжата. Липсата на кураж е интимно признание за отчуждението на съда от гражданите, идващи непоканени от „Него“ – българския съд, в първата „Му“ и последната „Му“ инстанция, да искат, вместо да просят и молят правосъдие и справедливост. Повече от 10 години съдът като че ли не отсъжда, а самопрепоръчва себе си; дава отговори на непотърсени въпроси за прилагане на закона, но не допуска питащите в експеримента на българското ново правораздаване (нововъведената факултативна касация); отказва правосъдие по конкретна болка в третата „Си“ инстанция, защото то не е от значение за развитие на правото „Му“, като покрива с ароматен балдахин произвола на долните две инстанции. Невъзможността да получиш правосъдие, защото не си задал правилно въпрос, според изискването на закона български – чл. 280 от новия ГПК (сякаш правосъдието е пещера със съкровища само за запознати, а страните в процеса са Али Баба или четиридесетте разбойници) от законодателна насмешка над правата на българския гражданин се превърна в инструмент за елиминирането им от съда. Изправен пред собствения си съд, българинът усеща само безсилието си. Парадоксално, като че ли именно от безсилието на гражданина, третата ни власт и третата ни инстанция черпят легитимността „Си“ и основанието „Си“, свидетелстват сами пред себе си за собствената си ценност за правото; българска екзотика, форма без същност, налагаща върховенството на собствената съдебно- браншова значимост над върховенството на правата, и над човека. Липсата на кураж е знак за начало на реформа, следствие от вече осъзнатото оттегляне на пълномощията на суверена вече и от третата власт, без които тя е безсилна пред известните ни две и други неизвестни власти. Сирак в луксозни палати, българският съд може да остане пак независим и смел, ако бъде припознат отново от народа си.

Отговор на въпроса: Страните по вписване на ПП са две: партията и прокурора. Решението по вписване подлежи на незабавно изпълнение. Съдът би следвало да е способен да идентифицира както прокурора, така и представителя на ПП „Да България“, участвал в производството пред него – единствените страни (субекти), имащи право на жалба. Извод: жалба от други лица не е пречка за влизане в сила на решението за регистрация и вписването му. Въпрос на аритметика.

Автор: Веселин Иванчев