Отпуск „XXL”

Драма в три действия

Много хора вярват, че юридическата аргументация е неразбираема за тях. Благодарение на влиянието на европейското право върху националните правни системи, особено като продукт на съдебната практика на Съда на ЕС, междувременно така се чувстват не само обикновените хора, а и самите юристи. Малък пример за това може да послужи историята по-долу, която има белезите на антична драма:

Първо действие: Първоначалното положение

Германското право, уреждащо режима на отпуските, и практиката на Федералния трудов съд предвиждаха, че годишният отпуск, използван за почивка, може да бъде ползван в рамките на календарната година.

Единственото изключение от това правило предвиждаше отпускът да може да бъде използван по изключение и в рамките на първото тримесечие на следващата година. Най-късно на 31-ви март на годината, следваща тази, за която се отнася, полагаемият се годишен отпуск се погасяваше без служителят да има право да получи обезщетение за неизползването му.

Това положение беше в сила и по отношение на служител, който продължително е неработоспособен. Ако същият се е разболял в рамките на календарната година и е временно неработоспособен до 31-ви март на следващата година, то полагащият му се годишен отпуск се погасяваше на тази дата.

Никой не поставяше под въпрос това правно положение, като същото беше практически лесно без да е необходимо някакво допълнително тълкуване. Като проблем се открояваше фактът, че при излизане на служител в продължителен отпуск по болест, въпросът, дали му се полага заплащане на обезщетение за неизползвания отпуск за текущата година, не можеше да намери отговор към момента на възникването на неработоспособността. Много по-важен за решението беше въпросът, дали, независимо от прекратяването на трудовия договор, до 31-ви март на следващата година служителят е оздравял, или не.

Второ действие: Скупчване на черните облаци

Тази относително ясна картина се промени в началото на 2009 година, когато Съдът на ЕС излезе на сцената. На него се полага ролята на Лошия в нашата малка драма.

Във връзка с правилата относно възникване на правото на отпуск за служителите във Великобритания Съдът на ЕС трябваше да се занимае с прилагането на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО. Съдът тълкува въпросната директива по следния начин: Директивата забранява отпадането на годишен отпуск в случай на продължително боледуване, като Решението на Съда на ЕС бе мотивирано, позовавайки се на този принцип (Решение на СЕС от 20. 01. 2009, С-350/06).

Под влияние на това решение на Съда на ЕС, Германският Федерален трудов съд бе принуден да се откаже от досегашната си практика. Само два месеца след решението на Съда на ЕС, същият реши, че е възможно безгранично натрупване на платен годишен отпуск (Решение на Федералния трудов съд от 24. 03. 2009, 9 AZR 983/07).

Последиците от това решение бяха драматични: ако служител е бил временно неработоспособен в продължение на две години поради заболяване, то същият имаше вече възможността след завръщането си на работа в предприятието да получи правото да ползва полагащия му се годишен отпуск за предходните две години, както и този за текущата година.

В резултат на това се получи натрупване на платен годишен отпуск от около 4 месеца. Това доведе до прекомерна финансова тежест за работодателя, както и до влошаване на работната атмосфера в предприятието сред колегите. Наред с това, това разрешение не спомага и за успешната реинтеграция на служителя в работния процес, тъй като при успешно излекуване след продължително заболяване, служителят вече е отсъствал много дълго от работното си място и по този начин не би могъл да се впише адекватно в работния процес.

Наред с това, излизането на служителя в продължителен отпуск по болест означава за работодателя единствено, че последният ще бъде принуден да поеме голямата финансова тежест, дължаща се на увеличените по размер вземания на служителя за обезщетения за неизползван годишен отпуск. Това влечеше след себе си и отрицателната последица, че работодателите не бяха вече готови да дочакат излекуването на служител, излязъл в продължителен отпуск по болест, тъй като само посредством отправянето на ранно предизвестие за прекратяване работодателят би могъл да доведе до намаляване на размера на дължимото обезщетение за неизползван годишен отпуск.

Ако вземем под внимание по-късните решения на Съда на ЕС, съгласно които правото на получаване на обезщетение за неизползван годишен отпуск не се погасява и със смъртта на служителя (Решение на СЕС 12. 06. 2014, С-118/13), то би била възможна и следната хипотеза: ако в трудовия договор не е изрично предвидено, че същият ще бъде прекратен с достигане на възрастта за пенсиониране, то би могло при продължителна неработоспособност по болест, служителят да се сдобие с неограничено по размер вземане за обезщетение за неизползван отпуск. Така например, ако служител се разболее на 60 г.,без да има възможността да се завърне на работното си място и същият почине на 90 години, то на неговите наследници би могло да им хрумне идеята да увеличат наследствената маса с равностойността на три годишни заплати, претендирайки обезщетението за неизползван годишен отпуск за последните 30 години.

Трето действие: Катарзисът – щастлив край?

Множество продължително боледуващи служители приеха възможността, предоставена им от гореописаното решение на Съда на СЕС „учудващо” добре, като основание за струпване на възможно най-голям брой неизползвани дни отпуск, с цел да прекратят трудовия си договор след натрупването им и да получат едно значително обезщетение от работодателя.

Германските трудови съдилища бяха принудени да не санкционират подобно поведение, следвайки решението на Съда на ЕС.

Разбираемо е, че това положение доведе до множество критики от страна на експерти и представителни организации на работодателите. Критиката достигна дори до първопричинителя на проблема, а именно до Съда на ЕС. Правосъдието може да е сляпо, но не е и глухо.

Съдът на ЕС използва едно от последващите производства, за да коригира радикалното си виждане. Наистина, съдът в Люксембург не стигна дотам, че да признае, че е допуснал грешка. Вместо това, същият се опита да „конкретизира” решението, заявявайки, че предходното решение не следва да се тълкува в смисъл, че правото на годишен отпуск не може да се погасява по давност.

Въпреки, че точно това бе отразено в предходното решение, но вероятно съдиите не са прочели собственото си решение, а единствено са го написали! Поради това, се твърдеше, че даденото от Съда тълкуване на директивата гласи, че служители, които се намират в продължителен отпуск по болест, могат да използват правото си на отпуск при наличието на реалистична възможност за това. Тази възможност е предпоставена от факта, дали периода, за който отпускът следва да бъде пренесен, е по-дълъг от времето, за което отпускът може да бъде отпуснат, т.е. при пренасяне на отпуск за една календарна година, периодът трябва да е по-дълъг от 12 месеца (Решение на СЕС от 22. 11. 2011, С- 214/10).

С облекчение Федералният трудов съд пое тази спасителна сламка, подадена му от колегите от Люксембург. При следващата възможност последва тълкувателно решение на Федералния трудов съд, съгласно което правото на отпуск на служители, които са в продължителен отпуск по болест, се погасява по давност не на 31-ви март на следващата година, а на 31-ви март на по-следващата година (Решение на Федералния трудов съд от 07.08. 2012, 9 AZR 353/10). Ако служител се разболее трайно през 2014г. , то от това не следва автоматично, че правото му на платен годишен отпуск се погасява на 31.03.2015г., независимо, че и след тази дата служителят е бил нетрудоспособен. Последният трябва използва отпуска си най-късно до 31.03.2016г.

Това разрешение трябва да бъде споделено. Въпреки че то също води до възникване на съществена финансова тежест за работодателите спрямо това, което съществуваше при предходния правен режим. Със сигурност обаче, ситуацията вече поне попада под някакъв контрол.

Незадоволително, от гледна точка на непрекъснатата промяна на правното положение, както за служителя, така и за работодателя е фактът, че изходът на отделните съдебни дела зависи единствено от това, към кой момент във времето е започнал процесът, т.е. кое разрешение на върховната съдебна практика е смятано за преобладаващо към този момент.

Дали промяната на съдебната практика в нашата малка драма е с щастлив край, предстои тепърва да разберем. Именно юриспруденцията на Съда на ЕС е готова да поднесе винаги множество изненади. Затова няма и да се учудим, ако нашата драма се удължи с едно четвърто действие.

Автори: Матиас Кньор и Димитър Стоименов