7окт.2019

ОТНОСНО НОВИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ В АРБИТРАЖНАТА УРЕДБА В БЪЛГАРИЯ. ШВЕЙЦАРСКИЯТ ПРАВОПОРЯДЪК КАТО ОБРАЗЕЦ ЗА КОРЕКТИВ НА БЪЛГАРСКИЯ LEX ARBITRI

I. Увод Арбитражът представлява едноинстанционна система, чиято основна цел е бързото и окончателно разрешаване на правни спорове. Именно по това той се отличава значително от съдебното производство. За разлика от съдебните решения, арбитражните такива са окончателни в смисъл, че поначало не подлежат на обжалване или друг вид оспорване пред по-висша инстанция. Тази окончателност носи в себе си предимството на бързина ефикасност на производството, но и недостатъка на риска – ако арбитражните съдии допуснат грешка, страните ще са принудени да понесат последствията от нея, без да могат да я оспорят. Поначало не съществува начин за „поправяне“ на грешно арбитражно решение, независим от преценката на самата арбитражна институция.. Изключение от това правило представлява една-единствена „вратичка“, благодарение на която решения, страдащи от прекомерно съществени пороци, могат да бъдат обжалвани и отменени на база на сериозно ограничен брой основания. Тези основания обикновено са свързани с начина на постановяване на решението, а не с неговото съдържание. С други думи, те сa предимно от процесуалноправно, а не от материалноправно естество. До голяма степен идентични основания за обжалване съществуват и по отношение на изпълнителното производство по влязло в сила арбитражно решение. Смисълът от тези основания за оспорване, макар и ограничени на брой, е повече от ясен. В основата на концепцията за арбитража като частноправна юрисдикция стои принципът за свободата на договаряне между равнопоставени правни субекти. В случая той се изразява в свобода те сами да изберат кой да разгледа и разреши правния спор помежду им, което на свой ред предполага ненамеса на публичната власт в същия този спор. Въпреки това, предвид факта, че решенията на арбитражните юрисдикции са окончателни и притежават res iudicata, законодателят намира за уместно да предостави някаква, макар и минимална, форма на защита на страните, в случай че решението страда от прекомерно тежък порок, без значение чия е вината за този порок. На база на дотук посоченото става ясно, че въпреки автономията на волята и свободата на договаряне съдебният контрол е неразривно свързан с арбитражното производство. Не е трудно обаче да се установи, че от гледна точка на житейската логика страните по арбитражното дело почти винаги имат интерес решението по делото да е постановено съобразно закона и съответно да не подлежи на отмяна. Могат да се посочат най-малко две причини за това. На първо място съдебното производство по отмяна на арбитражното решение, независимо от основанията за това, е неизбежно свързано с допълнителни разходи за страните, които – особено при дела със значим материален интерес – могат да представляват немалки суми. На второ място производството по отмяна на арбитражното решение отнема и определен период от време. Така например при арбитражно дело, което се води между търговскоправни субекти, подобно забавяне би могло да резултира в сериозни материални загуби и за двете страни с оглед на динамиката на търговския оборот. Всъщност в огромен брой случаи именно експедитивността на арбитражното производство е и основната причина страните да прибягнат до него. С оглед на всичко това е очевиден изводът, че страните на практика винаги имат интерес от правилно и законосъобразно провеждане на арбитражното производство, така че постановеното решение да не подлежи на съдебна отмяна. Именно поради това основанията за такава отмяна са ограничени и изчерпателно изброени в закона, а теоретическото им разглеждане и тълкуване представлява сериозен интерес не само за правната наука, но и за практиката. II. Обща постановка на проблема и основания за сравнителноправен анализ Повод за създаване на настоящото научно съчинение са приетите в началото на 2017 г. изменения в чл. 19 и чл. 405 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и чл. 47 от Закона за международните търговски арбитражи (ЗМТА), касаещи основни положения на уредбата на арбитража в България. Подтикнат от оправдан обществен натиск, законодателят прие тези изменения, за да спре откровената злоупотреба, свързана с бума в появата на съмнителни в независимостта си арбитражни съдилища, произвеждащи буквално ежедневни решения, ощетяващи потребители, които понякога дори не подозираха, че са били страна по арбитражни производства. Безспорно е, че намесата на законодателя беше наложителна и направените промени поне на пръв поглед разрешиха по категоричен начин проблема, прекратявайки възможността за арбитраж в сферата на потребителското право. Въпреки това остава отворен въпросът какъв ще е ефектът на тези промени, характеризирани от някои дори като поредната основна реформа на ЗМТА от 1993 г. насам. Промените в ГПК и ЗМТА основателно доведоха до дебат дали законодателят, воден от огромния обществен натиск, в стремежа си максимално ефективно да разреши проблема в потребителското право, не предизвика нежелани последствия за развитието на арбитражната уредба в България като цяло. Именно на този въпрос цели да отговори настоящата разработка. Наред с това, с цел да се даде по-ясна представа как дебатът по тези въпроси стои в сравнителноправен аспект, паралелно с българската уредба ще бъдат разгледани някои заслужаващи внимание теоретични и практически постановки от швейцарската юриспруденция и доктрина[1]. Изборът не е случаен – известно е, че Швейцария е предпочитан избор за седалище на множество както институционни, така и ad hoc арбитражи. Богатата швейцарска практика касае всякакви проблеми, свързани с арбитража, и този ценен опит би трябвало да се използва от другите национални правни системи при „сверяване на часовниците“.  Разбира се, необходимо е едно важно уточнение – Швейцария регулира по различен начин вътрешния и международния арбитраж. За международен се считат всички арбитражи, при които е налице какъвто и да е международен елемент – страна, седалище и пр. Именно те и в частност основанията за отмяна на техни решения представляват основен интерес в настоящата разработка, поради което по-нататък, когато се говори за арбитражите в швейцарското право, ако не е посочено друго, ще се имат предвид именно международните такива. Те се регулират от особен нормативен  акт – Федералният закон за международното частно право (PILA) и по-специално неговата глава 12. Същевременно вътрешните арбитражи са уредени в швейцарския Граждански процесуален кодекс (CPC). Подобна е и уредбата в други европейски държави – например Франция. Други страни като Холандия уреждат еднакво вътрешния и международния арбитраж. По този въпрос, както посочва проф. Живко Сталев, българското право възприема едно междинно разрешение – поначало сходна уредба на вътрешния и международния арбитраж, но все пак включваща минимални различия[2]. Чл. 19, ал. 1 на българския ГПК забранява арбитража по спорове в сферите на вещното, трудовото, а – както бе отбелязано – отскоро и потребителското право.. Мотивите за това са очевидни – арбитражът е своеобразен триумф на диспозитивното начало и принципа за равнопоставеност на страните в частното право и именно затова не би трябвало да е възможен, когато в правоотношението има по-силна и по-слаба страна. Според швейцарското право обаче арбитраж по отношение на трудовоправни спорове е напълно възможен. Ако спорът е с международен елемент, основание за това представлява чл. 177 PILA, според който всеки спор от финансово естество може да се разгледа от арбитражен трибунал. Ако пък се касае за изцяло вътрешен трудовоправен спор, то съгласно чл. 341 CPC споразумение за арбитраж между работник и работодател може да се сключи след изтичането на едномесечен отлагателен срок от прекратяване на трудовото правоотношение. Тези възможности са и причината множество спортни организации и съответните учредени към тях арбитражни институции да избират за седалище именно Швейцария, тъй като често спорове в сферата на спорта се квалифицират като трудовоправни. Що се отнася конкретно до предмета на настоящата разработка, а именно основанията за отмяна на арбитражно решение, в българското право те се съдържат в чл. 47, ал. 1 ЗМТА, и се прилагат по аналогия и спрямо други арбитражни производства, а не само тези, свързани с търговскоправни спорове с международен елемент. В момента тази алинея гласи следното: Чл. 47. (1) (Изм. – ДВ, бр. 46 от 2002 г., предишен текст на чл. 47 – ДВ, бр. 8 от 2017 г.) Арбитражното решение може да бъде отменено от Върховния касационен съд, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от следните основания:

  1. тя е била недееспособна при сключване на арбитражното споразумение;
  2. арбитражното споразумение не е било сключено или е недействително съобразно закона, избран от страните, а при липса на избор – съобразно този закон;
  3. (отм. – ДВ, бр. 8 от 2017 г.)
  4. тя не е била надлежно уведомена за назначаване на арбитър или за арбитражното производство или поради независещи от нея причини не е могла да вземе участие в производството;
  5. решението разрешава спор, непредвиден в арбитражното споразумение, или съдържа произнасяне по въпроси извън предмета на спора;
  6. образуването на арбитражния съд или на арбитражната процедура не е съобразено със споразумението на страните освен ако то противоречи на повелителни разпоредби на този закон, а ако липсва споразумение – когато не са приложени разпоредбите на този закон.

Връщайки се към сравнителноправния анализ, швейцарският PILA предвижда сходни основания за анулиране на арбитражни решения, но с една особено съществена разлика. В Швейцария продължава да съществува разпоредба, аналогична с отменената т. 3 от чл. 47, ал. 1 ЗМТА – арбитражната клауза и арбитражното решение не могат да противоречат на обществения ред. Основанията за отмяна на арбитражно решение се съдържат в чл. 190, ал. 2, точки а) – e) PILA. Както гласи чл. 77, ал. 1 от Закона за Върховния федерален съд на Швейцария, иск за отмяна на решение на международен арбитраж може да бъде отправен единствено на база на някое от тях, т.е. посоченият в PILA списък е изчерпателен[3]. В резултат от това такъв иск не може да бъде отправен на основание противоречие с Федералната конституция на Швейцария, ЕКПЧ или друг международен договор[4]. Наред с това, за разлика от вътрешноправните арбитражи, исковете за отмяна на решение на международен арбитраж не могат да се основават на грешка в интерпретацията на фактите или в прилагането на правото от арбитражната юрисдикция[5]. Изчерпателното изброяване на основанията за отмяна също така изключва възможността страните да се договорят помежду си за включването на допълнителни такива основания в арбитражната клауза. Добавянето на допълнителни основания би влязло в конфликт с държавната регулация на съдебната система и именно поради това се намира вън от свободата на договаряне на страните. Чл. 190, ал. 2, точки а) – d) PILA посочва четири на брой процесуални порока, които биха могли да послужат като основание за отмяна на арбитражно решение[6]: – противозаконно съставяне на трибунала; – липса на материалноправна компетентност от страна на трибунала; – постановяване на арбитражно решение ultra или infra petita; – нарушаване на някой от основните принципи на процесуалното право. Първите три основания са относително ясно формулирани. Интересен е обаче смисълът, вложен от швейцарския законодател, в понятието „основни принципи на процесуалното право“, фигуриращо в точка d). Тълкуването в практиката показва, че то се състои главно (но не само) от процесуалните изисквания, закрепени в чл. 182, ал. 3 PILA – принципът на процесуалната равнопоставеност и правото на страните да бъдат изслушани в условията на състезателен процес. Чрез основанието за отмяна на чл. 190, ал. 2, т. d) се гарантира прилагането на тези процесуални принципи и се санкционира тяхното нарушение, независимо дали то е повлияло на окончателното решение. С други думи това е едно формално основание, което може да доведе до отмяна на арбитражното решение дори ако страната, чиито права са нарушени, не може да докаже, че нарушението е от значение за крайния резултат от процеса по същество. Поради това дори трибуналът да се аргументира, че решението би било същото и ако не е било налице процесуално нарушение, това не би могло да защити решението от отмяна по съдебен ред. Така или иначе обаче е напълно възможно трибуналът да постанови същото решение след поправяне на порока, въз основа на който е извършена отмяната. Съдебната практика очертава и границите на горепосочените основни процесуални принципи. Така например правото на изслушване не означава непременно, че това изслушване трябва да е устно, нито че трябва да е публично (макар това да е закрепено в чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ). Погрешните фактически заключения също не нарушават това право, както и нередностите при събирането на доказателства, освен ако тези нередности не доведат до неправилно или непълно установяване на фактите, на база на които се правят заключенията. Преценката на доказателствата от страна на трибунала също не би могла да обоснове обжалване на база на нарушено право на изслушване, а само обжалване по същество поради нарушение на обществения ред. Пороци в обосновката на решението, като например неточности или вътрешни противоречия не могат да се обжалват на процесуална основа. Обратното би означавало, че съдът е овластен да разглежда начина, по който трибуналът прилага правото, което е въпрос, свързан с решението по същество. Самоинициираното обосноваване със закон или правнотеоретически извод от страна на трибунала, без някоя от страните да се е позовала на това също не е нарушение на правото на изслушване, освен ако трибуналът не изненада страните с обосновка, която те по никакъв начин не биха могли да предвидят. На практика арбитражни решения са били отменяни заради нарушение на правото на изслушване в много редки и изключителни случаи – например когато трибуналът самоинициативно е изисквал от страните предоставянето на определена информация, но след това е постановявал решение преди тази информация да му бъде предоставена. Макар в такива случаи Върховният съд да приема, че е налице нарушение на правото на изслушване, отмяната се обосновава също така и с нарушение на принципа на добросъвестността от страна на трибунала, т.е. не е налице само едно основание. В заключение от дотук направената съпоставка може да се посочи, че макар на пръв поглед формулировките да са различни, българският ЗМТА и швейцарският PILA съдържат относително еднакви основания за отмяна на арбитражно решени по съдебен ред. Както бе посочено, единствената съществена разлика е свързана с противоречието с норми на обществения ред като основания за отмяна, което предстои да бъде разгледано по-нататък. III. Промяната в чл. 405 ГПК – изземване на изключителната функционална компетентност на ВКС Проф. Живко Сталев посочва, че тъй като не е държавен, а частен акт, порочното арбитражно решение подлежи на атакуване като всеки частен акт по исков ред. Съгласно  чл. 47 ЗМТА исковото производство за отмяна на арбитражно решение се предявява пред ВКС и има състезателен характер. Както навсякъде другаде, така и у нас доскоро единствено върховните съдилища в съответните страни бяха овластени да анулират арбитражни решения. Съществени изменения обаче бяха внесени с ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 8 от 24 януари 2017 г, който на практика узакони т. нар. „инцидентен съдебен контрол“, съпътстващ процедурата по издаване изпълнителен лист за арбитражно решение. На първо място, с §8 от неговите Преходни и заключителни разпоредби се създаде новата ал. 2 на чл. 47 ЗМТА, според която арбитражните решения по спорове, чийто предмет не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни. Във връзка с нея бе създадена и новата ал. 5 на чл. 405 ГПК: (5) (Нова – ДВ, бр. 8 от 2017 г.) Съдът отказва издаване на изпълнителен лист въз основа на нищожни по смисъла на чл. 47, ал. 2 от Закона за международния търговски арбитраж решения. Тази нова разпоредба заслужава особено внимание тъй като чрез се изземва изключителната функционална компетентност на ВКС да разглежда въпроси, свързани с арбитрируемостта на спора. Това се поражда от факта, че компетентни по издаването на изпълнителен лист са местните съдилища. De facto техните служебни правомощия да констатират нищожност на арбитражните решения не само се потвърждават, но и се засилват. Това по същество представлява сериозно отстъпление от вече утвърдената практика на ВКС, както и от схващанията в сравнителноправен аспект – както бе посочено, в повечето европейски държави арбитражни решения подлежат на отмяна единствено от върховните съдилища (включително и Швейцария, където опорочени арбитражни решения могат да бъдат атакувани само пред Швейцарският върховен трибунал). В съдебната практика на ВКС доскоро беше утвърдено становището, че арбитражното решение на местен арбитражен съд, постановено по неарбитрируем спор, може да бъде отменено само при реда, хипотезите и сроковете, предвидени в чл. 47 и чл. 48 ЗМТА, а държавният съд няма право инцидентно да преценява арбитрируемостта на съдебния спор, по който има произнасяне от арбитражен съд, както и да приеме за разглеждане същия спор, щом арбитражното решение е влязло в сила и не е отменено по предвидения за това ред[7]. Появата на новата ал. 5 на чл. 405 ГПК и допускането на инцидентен съдебен контрол от местните юрисдикции обаче промениха това, а тези промени почти веднага се отразиха и в съдебната практика[8]. Вярно е, че в практически аспект промяната донякъде разтоварва и без това затрупания ВКС, но също така „изневерява“ на една от основополагащите характеристики, обуславящи съществуването на арбитража – бързината на производството. Това е особено видно при евентуално обжалване на отказа за издаване на изпълнителен лист, тъй като на практика компетентността на местен съд да обяви нищожност въз основа на чл. 47, ал. 2 ЗМТА предполага такава възможност. Подобна вратичка в закона, допускаща казусът да влезе в познатата „спирала“ на производства между различните инстанции, сякаш компрометира цялостната концепция за арбитража като механизъм за бързо и ефикасно разрешаване на спорове. IV. Последици от възстановяването на института на нищожността с влизането в сила на чл. 47, ал. 2 ЗМТА Както беше споменато в предходния параграф, друго важно изменение, което законодателят направи в началото на 2017 г., беше създаването на нова ал. 2 към чл. 47 ЗМТА: (2) (Нова – ДВ, бр. 8 от 2017 г.) Арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни.[9] По този начин беше възстановен института на нищожността на арбитражните решения, който преди това постепенно беше отпаднал от арбитражната уредба в България. Има основания това да бъде тълкувано и като крачка назад в развитието на арбитражната уредба у нас. В теорията не липсват аргументи за и против института на нищожността на арбитражните решения. От една страна е известно, че арбитражното споразумение в същността си е процесуален договор, породен от автономията на волята на страните и свободата на договаряне в частното право въобще. Именно затова, ако той съществува под формата на арбитражна клауза към по-всеобхватно споразумение, е прието да се третира като „договор в договора“. С оглед на това на пръв поглед звучи напълно логично на него да му е присъща нищожност, също както на останалите частноправни сделки. От друга страна обаче арбитражният трибунал по същността си е юрисдикция и неговите решения са задължителни за страните, също както съдебните такива. В този смисъл институтът на нищожността сериозно компрометира res iudicata на вече постановените арбитражни решения, а вероятно влиза в противоречие и с принципа ne bis in idem. Оставяйки теоретическия дебат настрана, основното значение на този въпрос в практиката се изразява в следното – ако дадено арбитражно решение бъде обжалвано с искане да се обяви нищожността му, то искът несъмнено може да бъде предявен и след изтичане на преклузивния срок от три месеца по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, който следва да се прилага единствено при спор за отмяна, а не при спор за обявяване на нищожност. Важно е да се отбележи, че преди изричното закрепване на института на нищожността на арбитражните решения в закона, съществуваха противоречия както в теорията, така и практика. В последните години – може би донякъде и под влиянието на сравнителноправната съпоставка с други европейски страни – ВКС приемаше, че нищожните арбитражни решения не съществуват като категория и заставаше твърдо зад прилагането на разпоредбата на чл. 48, ал. 1 ЗМТА относно преклузивния срок. Все пак е уместно да бъдат посочени примери от теорията и практиката, обосноваващи и двете становища в този дебат. Решение №560/2008 г. по т. д. №437/2007 г., ТК, І т. о. на ВКС изрично приема, че съществува категория на нищожни арбитражни решения и въз основа на този извод е отменено оспорваното в това производство решение. Въз основа на това д-р Петър Бончовски твърди, че би трябвало да се приеме, че пропускането на искането за отмяна не влияе на проверката на арбитрируемостта в последващо производство, съответно на възможността решението да бъде обявено за нищожно. Аргументацията включва довода, че този въпрос е от изключително естество, свързано със защитата на държавния монопол в правораздаването (защита на общата юрисдикционна власт на съдилищата). От тази гледна точка редът за отмяна на арбитражното решение е само една по-благоприятна алтернатива пред заинтересованата страна, която алтернатива е предоставена изрично от закона поради честотата на хипотезата. При пропускането на тази възможност не се изключва обаче иск по аналогия с разпоредбата на чл. 270, ал. 2 ГПК, според която нищожността може да се предяви по исков ред безсрочно. В допълнение, съдебните органи следва да следят служебно за този порок на арбитражното решение по повод на други производства, в частност издаването на изпълнителен лист[10]. Както беше споменато обаче, по-новата практика преди януари 2017 г. приемаше, че институтът на нищожността е неприложим спрямо арбитражните решения. Така например с опр. №355/2011 г. по ч. гр. д. № 203/2011 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС е прието, че арбитражно решение по спор относно възнаграждение по индивидуален трудов договор е валидно, остава в сила и не подлежи на контрол за нищожност след като е изпуснат срокът за отмяна на решението съгласно чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Това е постановено независимо, че спорът е трудовоправен и очевидно се намира извън приложното поле на арбитража съгласно чл. 19, ал. 1, предл. трето ГПК. Нещо повече, с това определение ВКС изрично обосновава и приема, че категорията на нищожните арбитражни решения е отменена по силата на предходни изменения в ЗМТА. В подобен дух е и по-нататъшната съдебна допреди радикалните изменения от януари 2017 г. Към момента вече е налице и съдебна практика, позоваваща се на новата ал. 2 на чл. 47 ЗМТА. С решение №80/2017 г. по т. д. №1848/2016 г., II т. о. на ВКС се прогласява нищожност на арбитражно решение, постановено на 17.09.2016 г., като излага подробни аргументи и съображения по приложимостта на измененията в процесуалната уредба. По въпроса дали влязлото в сила след образуване на делото право е приложимо, ВКС черпи доводи от тълкуването, дадено от Конституционния съд, според което защитата в рамките на арбитражния процес в неговата цялост се осъществява в два стадия като производството пред арбитражния съд е първият стадий, а следващият стадий, който е факултативен, е предявяването на иск по чл. 47 ЗМТА пред компетентния държавен съд (ВКС). Ако след влизане в сила на нови разпоредби, касаещи производството, защитата срещу арбитражното решение вече е преминала в своя втори стадий и ВКС е сезиран от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА с иск за отмяна на решението на някое от основанията по чл. 47, ал. 1 ЗМТА, валидността на решението следва да бъде преценявана съобразно действащите след изменението редакции[11]. Въвеждането на института на нищожността създава проблеми и за редица спортни арбитражи като например Арбитражния съд към Българския футболен съюз. Известно е, че често те разглеждат и дела по спорове, които, макар и с условности, биха могли да се квалифицират като трудовоправни. Спецификата на спортното право рядко налага да се търси изпълнение на такива решения от държавните съдилища – вместо това те се изпълняват под угрозата от дисциплинарни санкции, налагани от съответните международни спортни организации. Налице бе възможност обаче такъв трудовоправен спор, по който арбитражът вече се е произнесъл, да бъде заведен и пред съответния държавен съд, което забавяне създаваше проблеми за функционирането на спортните организации предвид житейската динамика в тази област. ВКС успя да отхвърли разреши този проблем, потвърждавайки силата на пресъдено нещо на решенията на спортните арбитражи. Основен мотив в аргументацията на съда беше, че арбитражните решения не могат да бъдат нищожни, а само отменими и неотменими. С въвеждането на чл. 47, ал. 2 ЗМТА и прилагането му съобразно чл. 19, ал. 1 ГПК обаче тази аргументация пропада и  доскоро решеният проблем вероятно в скоро време отново ще бъде поставен за обсъждане. В сравнителноправен аспект е необходимо да се отбележи, че швейцарската правна система твърдо стои зад преклузивния срок – съгласно чл. 77 от Закона за Върховния федерален съд на Швейцария, иск за отмяна не може да се предяви на никакви основания след изтичането на 30-дневен срок от осведомяването на страните за решението на арбитражния трибунал. Нещо повече, този срок при никакви условия не може да бъде удължаван чрез договорка между страните, каквато е практиката в други страни като Великобритания. V. Отмяната на противоречието с норми на обществения ред (чл. 47, ал. 1, т. 3 ЗМТА) като основание за отмяна на арбитражно решение – големият грях на законодателя към принципите на модерната арбитражна уредба Най-съществената последица от промените в началото на 2017 г. обаче си остава отменянето на чл. 47, ал. 1, т. 3 ЗМТА – противоречието с норми на обществения ред вече не е основание за отмяна на арбитражни решения. Трудно е да се обяснят мотивите на законодателя зад предприемането на тази стъпка, но промяната със сигурност ще има сериозно отражение в съдебната практика, а резултатите от нея изглеждат по-скоро негативни. В следващите редове ще бъде обърнато внимание на някои от тях. На първо място е уместно все пак да споменем и положителните ефекти. Вече изглежда доста по-възможно българският правопорядък да приема арбитраж с избрано седалище в чужбина по спорове, страни по които са изцяло български физически или юридически лица. Разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК като че ли досега отхвърляше тази възможност и създаваше опасения, че решения на подобни арбитражи биха противоречали на обществения ред (в случай че разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ГПК бъде тълкувана като част от основните принципи на правопорядъка в България) и съответно би могло да бъдат атакувани пред ВКС съгласно т. 3 на чл. 47, ал. 1 ЗМТА. С премахването на това основание за отмяна, явяването пред подобни арбитражи със седалище в чужбина изглежда доста по-възможно и би могла да отпадне необходимостта за прибягване към по-дългия процес за изпълнение на решенията им чрез Нюйоркската конвенция. Отпадат и съмненията, свързани със спортните арбитражи. Действащи в условията на „наложен“ арбитраж (породен от спецификите на спортното право), те бяха обект на съвсем основателни критики, че правораздават като изключителни и извънредни юрисдикции и по този начин противоречат на основни принципи на обществения ред (в частност чл. 119, ал. 3 КРБ). Съответно res iudicata на техните решения често бе поставяна под въпрос. Не може да се прецени дали и доколко новата уредба ще доведе до произвеждането на по-справедливи решения от страна на спортните арбитражи, но със сигурност тя ще обезпечи правната сигурност на тези решения. Въпреки всичко изброено дотук, няма как да подминем факта, че отменената т. 3 на чл. 47, ал. 1 ЗМТА е едно от най-съществените основания за отмяна и присъства неизменно в правните системи на държавите по света. Нещо повече, противоречието с норми на обществения ред се съдържа в чл. 5, §2 на Нюйоркската конвенция – безспорно най-значимият международноправен документ в областта на арбитражното право, спрямо който би следвало да се ориентират и националните правни системи. Още по-силно основание за това е фактът, че Конвенцията е ратифицирана от Република България и е влязла в сила, респективно се прилага съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ. Връщайки се към съпоставката с швейцарското право, точка е) на чл. 190, ал. 2 PILA съдържа същото основание за отмяна и то предвид, че швейцарската правна система е изключително консервативна по отношение отмяната на арбитражни решения. Дори въпреки това противоречието на обществения ред все пак остава едно от малкото на брой основания за това. Най-общо казано, отмяната на т. 3 на чл. 47, ал. 1 ЗМТА изглежда още по-странно, разгледана в сравнителноправен и международноправен аспект – макар и да спомага за постигането на определени цели, които бяха изброени по-горе, тази отмяна се явява един прекомерен и необосновано радикален способ за реформа на арбитражната уредба у нас. Малкото положителен ефект от нея можеше да бъде постигнат и с далеч по-„меки“ законодателни мерки, като например промяна в чл. 19, ал. 2 ГПК, която да разреши изрично явяването на изцяло български физически или юридически лица пред арбитраж със седалище в чужбина. Но за да съзрем най-добре потенциалите проблеми, предизвикани от премахването на тази разпоредба от българския правен ред, е необходимо да анализираме именно какво точно влиза в понятието „норми на обществения ред“. По този начин ще можем да разберем и какви са хипотезите, които вече не могат да бъдат атакувани въз основа на това основание за отмяна. Тук най-обстойно ще бъде разгледано и швейцарското законодателство по въпроса, тъй като то съдържа примери, които биха могли да послужат за коректив и у нас. Според проф. Живко Сталев нормите на обществения ред са основни принципи на правопорядъка на Република България, бранещи особено значими ценности, чието значение трябва да бъде на всяка цена и във всички случаи обезпечено. Те не са само материалноправни. Има и процесуалноправни принципи и ценности или с други думи процесуален обществен ред. Затова противоречие с обществения ред на България ще е налице не само когато съдържанието на решението е несъвместимо с неговите норми, но и когато същото важи за начина, по който то е постигнато.[12] За сравнение нека представим и анализираме далеч по-обстойния начин, по който швейцарската доктрина и юриспруденция разглеждат противоречието с норми на обществения ред. Както бе посочено, то се съдържа в PILA като основание за отмяна на арбитражно решение. Докато чл. 190, ал. 2, точки a) – d), които вече бяха споменати накратко, представляват относително опростени процесуални основания, основанието по точка е) на същата алинея, свързано с обществения ред, има далеч по-сложна природа. Най-напред е важно да се спомене, че се има предвид международния обществен ред в смисъла на фундаменталните принципи, съставляващи международноправната система, а не вътрешнодържавния обществен ред или вътрешното законодателство, което е по-широко понятие. Наред с това, прилагайки това основание за отмяна Върховният съд различава процесуалноправни и материалноправни норми на обществения ред. Именно този двояк характер на понятието, отбелязан и от проф. Сталев по отношение на българската правна система, представлява може би най-интересният предмет на анализ в случая. В процесуален аспект Върховният федерален съд на Швейцария (наричан по-нататък Върховния съд за краткост) признава, че концепцията за обществен ред дава възможност на страните да обжалват решението за процедурни нарушения, които не попадат в обхвата на вече посочените четири основания по точки a) – d). Макар да са били изказвани притеснения относно потенциала на едно подобно тълкуване да увеличи възможността за отмяна до такава степен, която да наруши ефикасността на международните търговски  арбитражи, подобни становища изглеждат неоснователни предвид смисъла, който Върховният съд влага в понятието „процесуален обществен ред“[13]:   Трябва да бъде разбрано, че процесуалният обществен ред представлява просто един механизъм за бягство; той упражнява единствено защитна функция и няма нормативен ефект, тъй като законодателят не е изразил воля този принцип да бъде преекспониран, нито да представлява основа за кодификация на някаква обща арбитражна процедура, която да обезсили процедурата, която е свободно избрана от страните. Всъщност, за разлика от материалноправния аспект на обществения ред, Върховният съд не извежда някакъв изчерпателен списък от принципи, които да изграждат понятието „процесуален обществен ред“ и едновременно с това да се отличават от останалите разпоредби на чл. 190, ал. 2. Вместо това използваното от съда определение е в унисон с цялостната абстрактна природа на обществения ред[14]: Процесуалният обществен ред гарантира правата на страните да се явят пред независим съдия и да бъде присъдено решение, съответстващо на приложимото процесуално право и основано на представените и доказани факти. Противоречие с процесуалния обществен ред е налице, когато се нарушат общопризнати основни принципи и това доведе до неприемливо прекомерен конфликт със справедливостта, дотолкова тежък, че да се явява несъвместим с ценностите на самата правна система. И така, какво всъщност обхваща процесуалният обществен ред според Върховния съд? До момента съдебната практика се е фокусирала основно на принципа за res iudicata като негова съставна част. Върховният съд счита, че съвместното съществуване на две противоречащи си съдебни решения по един и същ казус, между едни и същи страни, в една и съща правна система представлява противоречие с обществения ред. С оглед на това арбитражно решение може да бъде отменено, ако[15]: – априорно съдебно решение вече е разрешило поставения пред трибунала спор, включително и ако решението е постановено от чуждестранна юрисдикция, стига да може да бъде признато в швейцарския правен ред въз основа на чл. 25 и сл. PILA; – априорно арбитражно решение вече е разрешило поставения пред трибунала спор, включително и ако решението е постановено от чуждестранен арбитраж, стига да може да бъде признато в швейцарския правен ред въз основа на Нюйоркската конвенция; – самият трибунал вече е постановил частично или прелиминарно решение. Макар и прелиминарните решения поначало да не се ползват с res iudicata, те са обвързващи за самия трибунал по отношение на конкретния казус. Друг принцип, който може да бъде отведен под понятието за процесуален обществен ред е ne bis in idem, който често се прилага по отношение на спортноправни казуси като допълнителен или негативен аспект на res iudicata[16]. Някои теоретици считат, че общественият ред включва и изискването за наличие на мотиви към съдебното решение, както и принципът за тежестта на доказване. Общоприето е обаче обратното становище, тъй като изискването за мотиви се счита за част от основните процесуални принципи (които са закрепени като основание за отмяна в предходната точка d) и в този смисъл, ако бъде приет за част и от обществения ред, това би влязло в противоречие със субсидиарния характер на противоречието с обществения ред като основание за отмяна. Принципът за тежестта на доказване пък се съпровожда, в зависимост от приложимото право, с множество презумпции, които обръщат тази тежест. Поради това той трудно би могъл да се вмести в тясното понятие за процесуален обществен ред. По отношение на материалния обществен ред в концептуален план нещата стоят идентично. Но ако приемем, че противоречието се него се изразява в „прекомерен конфликт със справедливостта, дотолкова тежък, че да се явява несъвместим с ценностите на самата правна система“, то очевидно тази дефиниция би била твърде обща и абстрактна и не би могла да послужи особено добре в практиката. Поради това Върховният съд е принуден да внесе яснота, като определи изчерпателен списък с принципи, които принадлежат към обществения ред – pacta sunt servanda, забраната за злоупотреба с права, принципът за добросъвестността, забраната за дискриминация и защитата на недееспособните. На практика обаче дори този набор от принципи не е от достатъчна полза при тълкуването сам по себе си, а може да се използва в практиката единствено след съпоставка с други подобни принципи и тяхното приобщаване или разграничаване от нормите на обществения ред. По отношение на принципа pacta sunt servanda, Върховният съд е стеснил максимално обхвата на хипотезата. Нарушение на принципа би възникнало, в случай че арбитражът първоначално реши, че договор обвързва страните, но впоследствие с решението си не успее да наложи на страните да се съобразят с облигационноправните ефекти, породени от този договор. Разбира се, изключително малко вероятно е да бъде реализирана подобна хипотеза. Аргументирайки се с тази силно стеснено дефиниция Върховният съд заявява, че практически никакви спорове, свързани с нарушаване на договори, не могат да бъдат класифицирани като нарушение на pacta sunt servanda, което да е достатъчно, за да послужи за основание за отмяна на арбитражно решение[17]. Въпросът с принципа на добросъвестността и забраната за злоупотреба с право е още по-сложен за дефиниране. Тези норми на обществения ред не могат да бъдат общо определени, а са свързани с изпълнението на конкретното юридическо задължение и упражняването на конкретното субективно право. Затова и преценката за това кога е налице отклонение от тези принципи зависи от характера на самите права и задължения във всеки отделен случай. Списъкът на Върховния съд също така включва забраната за дискриминация. Според съдебната практика дискриминацията е акт или мярка, с която незаконосъобразно се засягат основните права на дадено лице, като актът би бил дискриминационен само ако е бил приет с идеята да бъде насочен към определени полови, етнически и расови признаци или здравословно състояние[18]. Последната хипотеза от списъка на Върховния съд се отнася за защитата на недееспособни. До момента тя също не е била честно срещана, но по всяка вероятност в бъдеще защитата на недееспособни ще намира все по-голямо приложение в спортния арбитраж с оглед все по-масовото навлизане на малолетни и непълнолетни атлети в професионалния спорт. Както беше посочено, списъкът на Върховния съд не е изчерпателен. Така например в практиката  безвъзмездната конфискация също се счита за противоречие на обществения ред. Още през 1976 г. Върховният съд обявява за противоречащо на обществения ред всяко арбитражно решение, постановяващо отнемане на собственост без справедлива компенсация за ответната страна. Трябва да се има предвид обаче, че, също както при pacta sunt servanda, приложното поле на забраната за експроприация без компенсация е значително стеснено. Тъкмо в този дух не се считат за противоречащи на обществения ред арбитражни решения по каквито и да е спорове, свързани с двустранни инвестиционни намерения. Други хипотези, при които арбитражното решение би подлежало на отмяна на основание противоречие с материалния обществен ред включват[19]: – случаи, в които решението неглижира или постановява предлагането и приемането на подкуп; – случаи, в които решението е в противоречие със забраната за принудителен труд и детски труд или нарушава човешкото достойнство; – случаи, в които  решението нарушава основни човешки права, закрепени в Конституцията, ЕКПЧ или друг международен акт; – случаи, в които решението определя да бъдат изплатени прекомерно високи такси и разноски (спрямо реално направените разходи), до степен, че това да представлява „шокиращо нарушение“ на основни правни принципи. Наред с това е налице дълъг списък с хипотези, за които Върховният съд изрично е преценил, че не представляват противоречие с нормите на обществения ред. Такива са грешката в правото, наличието на вътрешно противоречие в аргументацията на трибунала, игнориране или неправилна интерпретация на разпоредба в договора, постановяване, че се дължи лихва върху друга лихва (в България тази практика е забранена) и др.[20] В заключение от практическа гледна точка трябва да се спомене, че за последния четвърт век от отправените многобройни искания за отмяна на арбитражно решение на основание противоречие с обществения ред въобще е било уважено само едно – по спортноправен казус, където решението е отменено заради противоречие с материалния обществен ред[21]. С други думи, на практика е невъзможно да се анулира арбитражно решение на база на чл. 190, ал. 2, точка е) PILA. Причините за това са комплексни – на първо място търговските спорове (каквито предимно спорове се поставят за решаване от арбитраж) са до голяма степен извън сферата на обществения ред. Освен това законодателят поначало е имал за цел това основание за отмяна да е с изключително тесен обхват, а Върховният съд целенасочено се опитва да го стеснява все повече и повече, за да поддържа авторитета на Швейцария като приятелски настроена към арбитражните институции страна. Въпреки това обаче тази разпоредба продължава да действа в швейцарската правна система, а, както бе аргументирано, отмяната на нейния аналог у нас беше по-скоро недообмислена и прекомерна мярка на българския законодател. Освен това България, за разлика от Швейцария, е държава членка на ЕС, а не бива да се забравя, че императивните норми на законодателството на Съюза са валидни при арбитражните производства вкл. и при избор на друго приложимо право именно на основание нормите на обществения ред. Случаят е такъв не само у нас – дори английските съдилища, въпреки политиката си на предоставяне на максимална диспозитивна свобода на страните, отказват да признаят арбитражни клаузи, отклоняващи се от хармонизационните нормативни актове на ЕС, и тълкуват последните именно като част от обществения ред. Така например в делото Ingmar GB Ltd v. Eaton Leonard Technologies Ltd от 2000 г. Съдът на ЕС реши, че арбитражна клауза за избор на различно приложимо право не освобождава страните от повелителните норми, извличани от регламентите и директивите от правото на ЕС.[22] С други думи наличието на разпоредба, закрепяща противоречието с обществения ред като основаниe за отмяна в правната система на коя да е държава членка на ЕС означава също, че дерогиране на правото на ЕС чрез избор на различно приложимо право би било невъзможно. Също така, както е добре известно, в България арбитражната практика не е обвързана със задължителната практика на ВКС. Така например арбитражната практика на АС при БТПП гласи, че при договор за цесия, прехвърлящ вземанията по договор, съдържащ арбитражна клауза, последната поражда действие и между длъжника и цесионера. Практиката на ВКС (макар и незадължителна за Арбитражния съд) е в обратния смисъл. В случай на противоречие между арбитражна практика и задължителна практика на ВКС, квалифицирана като част от обществения ред, се създава положение, при което самият ВКС не би могъл да отмени арбитражното решение, тъй като доскоро съществувалото основание за отмяна липсва. VI. Отпадането на чл. 47, ал. 1 т. 3 ЗМТА – основание за противоречива съдебна практика Отпадането на чл. 47, ал. 1, т. 3 оказа своето косвено влияние и върху нашумялото решение на тричленен състав на ВКС №189/2017 г., постановено по търговско дело №1675/2017 г. Без да се впускаме в подробности ще отбележим само, че даденият от ВКС отговор за неприложимост на стопанската непоносимост към приватизационни сделки е по съществото на делото. А след премахването на противоречието с обществения ред като основание за отмяна, ВКС е принуден да използва за тази цел – както отбелязва проф. Анелия Мингова – некомпетентността на арбитража да реши подобен спор (макар и изхождайки от началното си разрешение по съществото на спора, което би било напълно валидно основание за отмяна само по себе си допреди измененията от януари 2017 г.). А неарбитрируемостта на спора и противоречието с обществения ред са различни пороци на арбитражното решение – първото е относимо към допустимостта на арбитражното производство, а второто опорочава изводите в решението по съществото на спора. В този смисъл смесването им, макар и с цел да бъде постановено справедливо и законосъобразно решение, създава опасност от объркваща и противоречива съдебна практика. Практиката на ВКС приема, че въпросът за валидността на арбитражното решение е процесуалноправен[23]. От това следва, че във висящи производства приложими са сега действащите процесуалноправни норми, които имат незабавно действие. Опцията държавен съд да разглежда дела по същество, допреди измененията от януари 2017 г. беше ограничена до основанието за противоречие с обществения ред, но все пак съществуваше. Сходна е и практиката в Швейцария – Върховният федерален съд би разгледал и отменил арбитражно решение в частта му по същество само ако става въпрос за противоречие с обществения ред, както бе и у нас доскоро. Дори без задълбочаване в същността на конкретно посоченото дело, би могло да се заключи, че като цяло при подобни казуси ВКС, поради невъзможността да се позове на отменената т. 3 на чл. 47, ал. 1 ЗМТА, не би трябвало да гледа делото по същество, а да се ограничи само до процесуалноправните въпроси дори ако е налице крайна степен на несправедливост в материалноправен аспект. VII. Допустима ли е арбитражна клауза за обжалваемост по същество на арбитражни решения? Конфликтът между автономията на волята и природата на арбитража като окончателна юрисдикция Отмяната на т. 3 от чл. 47, ал. 1 ЗМТА повдига и на друга изключително интересна дискусия. Обикновено постоянните арбитражи включват в правилниците си забрана страните да уговарят възможност за обжалване на решенията им пред друга юрисдикция. Това е напълно обяснимо – поначало въззивното обжалване противоречи из основи на същността и предназначението на арбитража като бърз и окончателен метод за разрешаване на спорове. Но какво би станало, ако страните решат да не се явят пред трибунал с установен собствен правилник, а договорят арбитражно споразумение за ad hoc арбитраж и предвидят възможност за обжалваемост на решенията му? Възможно ли е именно автономията на волята, на която арбитражът дължи съществуването си, да се обърне срещу него? Би ли противоречала подобна клауза на обществения ред и дори ако отговорът е да, то как би била обявена за недействителна в отсъствието на отменената разпоредба на чл. 47, ал. 1 т. 3 ЗМТА? Доктриналното становище в международен аспект гласи, че ограниченията в един частноправен договор би следвало да засягат свободата на договаряне само до степен, до която е необходимо, за да защитят самите страни по договора. Затова и клауза за обжалваемост на арбитражни решения дори било то и пред държавни съдилища, включена по изричното настояване на страните, няма как да нарушава собствените им субективни права. В същото време обаче в практиката се поддържа схващането, че основанията за отмяна както по чл. 190, ал. 2 PILA, така и съгласно чл. 34, ал. 2 от Примерния закон на UNCITRAL са изрично изброени. Застъпвайки това становище съдилищата в Нова Зеландия и Великобритания в различни свои решения отхвърлят възможността арбитражни решения да бъдат обжалвани на основание грешка във фактите или грешка в правото. Нещо повече, Върховният съд на Нова Зеландия в решението си Carr v. Gallaway Cook Allen постановява, че подобна арбитражна клауза би довела до невалидност на целия договор, тъй като възможността за въззивно обжалване би била conditio sine qua non спрямо договора като цяло. По света обаче има и страни, които дават възможност частноправните субекти да избират възможност за въззивно обжалване на основание грешка в правото (но не и на грешка във фактите). Това вече е възприето арбитражните закони на Италия, Хонг Конг и Израел. Повдигнатият въпрос е изключително дискусионен, но все пак може да заключим, че в интерес на модерното развитие на арбитража клауза, възпроизвеждаща  изричната автономна воля на страните да позволят обжалваемост въз основа на конкретно определени основания, подпомага тези частноправни субекти, считащи за по-важно решението  по спора им да оставя усещане за справедливост, отколкото да бъде бързо и окончателно. Разбира се, необходимо е да си даваме сметка, че в повечето случаи за субектите в търговското право бързото разрешаване на спора е много по-важно отколкото абсолютната справедливост на начина, по който то бива постигнато. VIII. Заключение С измененията на чл. 19 ГПК и чл. 47 ЗМТА, обнародвани в ДВ бр. 8 от 24 януари 2017 г. българският законодател направи опит радикално да разреши наболелия в обществото въпрос с арбитрирането на потребителскоправни спорове и произтичащите от това нарушения на правата на „слабата страна“ по правоотношението – потребителя. Наред с това обаче бяха създадени предпоставки за възникване на сериозни проблеми в други области на арбитражната уредба в Република България. Един по-обстоен сравнителноправен преглед показва следното: – изземването на изключителната функционална компетентност на ВКС по производствата за отмяна на арбитражни решения не е оправдано от процесуална гледна точка; – възстановяването на института на нищожността на арбитражните решения е значителна крачка назад, тъй като той не предполага наличието на преклузивен срок за обжалване на решението съгласно чл. 48, ал. 1 ЗМТА, а оттам се намалява и ефикасността на арбитража като бърз, едноинстанционен и окончателен метод за разрешаване на частноправни спорове; – неподкрепената с каквито и да е мотиви отмяна на чл. 47, ал. 1, т. 3 ЗМТА (относно противоречието с обществения ред като основание за отмяна на арбитражното решение) буди недоумение по редица причини, включително свързани и с правото на ЕС. Освен очевидната липса на мотиви, в сравнителноправен аспект е достатъчно да се отбележи само, че подобна разпоредба действа дори в швейцарската правна система, където поначало е налице изключително консервативна политика по отношение на основанията за отмяна на арбитражно решение, т.е. те са максимално ограничени на брой. Идентично е положението и в други европейски национални правни системи. Подобно основание е закрепено и в Нюйоркската конвенция, която е ратифицирана от България и съответно има примат над националното право на основание чл. 5, ал. 4 КРБ. С други думи премахването на противоречието с обществения ред като основание за отмяна на арбитражно решение води до неоправдано разширяване на компетентността на арбитражите със седалище на територията на България и създава условия за произвол в производството пред тях; също така възпрепятства приложимостта на императивните норми на правото на ЕС и принуждава ВКС да търси нестандартни аргументи при обосноваването си в някои случаи. Тази импровизация подкопава добре установените практики в тълкуването по производства за отмяна на арбитражни решения. С оглед на гореизброеното de lege ferenda може да се заключи, че е наложително най-малко повторното законово инкорпориране  на нормата за противоречие с обществения ред като основание за отмяна на арбитражни решения в правопорядъка на Република България, тъй като тя е от основополагащо значение за модерното развитие на арбитражната уредба у нас. Наред с това си струва да се обмислят критично вече приетите законодателни решения относно института на нищожността в арбитражното право и изземането на функционалната компетентност на ВКС във връзка с неговото въвеждане, както и перспективата да се инкорпорира в закона възможността за включване на клауза за обжалване в арбитражното споразумение.  

Автор: Благовест Николов Илчевски, студент, V курс, специалност „Право“

ЮФ, СУ „Св. Климент Охридски“

Николай Савов Недялков, студент, IV курс, специалност „Право“

ЮФ, СУ „Св. Климент Охридски“

 

star

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.
Всеки има право на отговор!
R.S.V.P.

  Използвана литература:  

  • Бончовски, Петър. Нищожни арбитражни решения (Принципни въпроси в светлината на някои решения на ВКС). сп. „Норма” бр.6/2016 г.
  • Градинарова, Таня. За правомощията на съда да констатира нищожност на арбитражно решение в производството за издаване на изпълнителен лист. ejchamber.eu, 5.07.2017г.<http://ejchamber.eu/>
  • Йотов, Пламен. Рачев, Тихомир. Арбитражът – Възможност или риск? Практически проблеми, свързани с арбитража.  Правни Лабиринти, 26.05.2016 г. < https://youtu.be/QdqBbiTk7DU >
  • Манев, Маньо. Арбитражът. София, „Фльорир”, 2004 г.
  • Мингова, Анелия. Стамболиев, Огнян. Компетентен ли е арбитражът да разглежда спорове за стопанска непоносимост по приватизационни сделки? lex.bg, 13.11.2017г.<https://www.lex.bg/news/view/64272>
  • Симеонова-Коруджиева, Даниела. Нищожност на арбитражно решение: преглед на най-новата съдебна практика. law-firm-bg.com, 16.05.2017 г.<http://www.law-firm-bg.com>
  • Сталев, Живко. Арбитраж при частноправни спорове. София, „Сиела”, 1998 г.
  • Kaufmann-Kohler, Gabrielle, Rigozzi, Antonio. International Arbitration: Law and Practice in Switzerland. Oxford, Oxford University Press, 2015
  • NFK Dispute Resolution Team, Swiss Arbitration – Practical Aspects and New Developments. Zürich, Niederer Kraft and Frey, 2015
  • PLC Arbitration. Relationship between arbitration and EU law. Thomson Reuters Practical Law, 03.11.2009,<https://uk.practicallaw.thomsonreuters.com/>
  • Staeger Konrad, Zürcher Noemi, Recourse Against International Arbitral Awards: Freedom vs Finality.сп. Quid-Fribourg Law Review. бр.4/2014 г.

  [1] Тук и по-нататък доктриналните тези относно швейцарската правна уредба се основават на написаното в Kaufmann-Kohler, Gabrielle and Rigozzi, Antonio. International Arbitration – Law and Practice in Switzerland. Oxford, Oxford University Press, 2015. [2] Вж. Сталев,  Живко. Арбитраж при частноправни спорове. София, „Сиела”, 1998 г., стр. 44. [3] Вж. ATF 134 III 186, 187 и препратките там. [4] Вж. решения на Върховния федерален съд 4А_198/2012 и 4P.105/2006. [5] Вж. решение на Върховния федерален съд 4А_360/2011. [6] Що се отнася до последната точка е) на чл. 190, ал. 2, която е и единственото основание за отмяна по същество, тя ще бъде разгледана по-нататък в разработката. [7] Вж. Решение №151/19.06.2012 г. по гр.д. №553/2011 г. на ВКС, Гражданска колегия, IV г.о. (по чл. 290 ГПК). [8] Вж. опр. №1213/2017 г. на САС по в. ч. гр. д. №393/2017 г. и анализа на Симеонова-Коруджиева, Даниела. Нищожност на арбитражно решение: преглед на най-новата съдебна практика. law-firm-bg.com, 16.05.2017 г. [9] Нека припомним, че кога предметът на спора е неарбитрируем ни казва чл. 19, ал. 1 ГПК, чиято разпоредба беше цитирана в параграф втори от настоящата статия. [10] Вж. Бончовски, Петър. Нищожни арбитражни решения (Принципни въпроси в светлината на някои решения на ВКС). Сп. „Норма”, бр.6/2016 г. [11] Вж. Симеонова-Коруджиева, Даниела. Цит. съч. [12] Вж. Сталев, Живко. Цит. съч., стр. 142. [13] Решение на Върховния федерален съд 4Р.115/1994. [14] Вж. ATF 140 III 278. [15] Вж. АТF 127 III 279, ATF 136 III 345, ATF 140 III 278 и препратките в тях. [16] Вж. ATF 136 III 345. [17] Вж. решения на Върховния федерален съд 4А_370/2007 и 4А_458/2009. [18] Вж. решения на Върховния федерален съд 4А_ 370/2007, 4Р.12/2000 както и ATF 72 I 407. [19] Вж. решения на Върховния федерален съд 4А_370/2007, 4А_458/2009, 4А_304/2014, 4P.280/2005 както и ATF 138 III 322. [20] Вж. решения на Върховния федерален съд 4A_14/2012, 4A_550/2009, 4A_150/2012, 4A_386/2010, 4P.221/1991, 4A_682/2012, 5P.201/1994 и др. [21] Вж. ATF 138 III 322. [22] Вж. повече в PLC Arbitration. Relationship between arbitration and EU law. Thomson Reuters Practical Law, 03.11.2009. [23]Вж. решение № 32 от 07.03.2017 г. по т. д. № 1416/2016 г. на ВКС, I ТО, решение № 46 от 14.03.2017 г. по т. д. № 1902/2016 г. на ВКС, II ТО и решение № 47 от 15.03.2017 г. по т. д. № 2227/2016 г. на ВКС, II ТО.

Подобни статии

тълкуванетоНОВИТЕ ПОЛОЖЕНИЯ В ПРАВНАТА УРЕДБА НА ДРУЖЕСТВОТО С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ биологичния-бащаНовите положения при арбитраж с участието на потребител gramada-4-5-15НЕОБХОДИМО ЛИ Е РЕШЕНИЕ НА ОС НА ООД КАТО УСЛОВИЕ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ДЕЙСТВИЯ НА УПРАВИТЕЛЯ ПО ВКЛЮЧВАНЕТО НА ДРУЖЕСТВОТО КАТО УЧАСТНИК В ДРУГО ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО ПО ЧЛ.137, АЛ. 1, Т. 6 ТЗ? ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПРОМЕНИТЕ ОТ 2018 Г. В ПРАВНАТА УРЕДБА НА РАЗВИТИЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ПРАВНА СЪЩНОСТ НА ПРОМЕНИТЕ ОТ 2018 Г. В ПРАВНАТА УРЕДБА НА РАЗВИТИЕТО НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ