- Увод
Поставената тема на изследването трябва да се представи на плоскостта на очакваното и дължимо поведение на страните по договора за изработка при изпълнение на основното принципно задължение за добросъвестно осъществяване на дължимия резултат.[1] Статията поставя на преден план две негови проявни форми – задължението за приемане на работата, отразено в позитивен аспект от гледна точка на института на изпълнението, и задължението за уведомяване за недостатъци, интерпретирано в негативен аспект от гледна точка на лошото (некачествено) изпълнение. Те се пораждат на основата на единен правопораждащ юридически факт, но се реализират в различен времеви диапазон – първото се проявява към момента на прекратяване на облигационното отношение, докато второто възниква към момента на възможното трансформиране на облигационното отношение в задължение, интерпретирано в светлината на института на неизпълнението.[2]
Тези основни отличителни черти на поведението на страните по договора дават някои насоки към въпроса за същността, съотношението и надлежното изпълнение на двете задължения на възложителя, отговорът на който има доктринална и практическа стойност. Той има значение и за регулацията на поведението на страните, насочено към разгръщане на пълния обем от възможности, предоставени от законовата уредба.
- Задължение за приемане на работата
В задължителната практика на ВКС са дадени някои основополагащи насоки. В мотивите на Решение № 231 от 13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г., II т. о. на ВКС се прави следното тълкувание:
„С нормата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД за поръчващия е създадено законово задължение да приеме извършената съгласно договора работа.
Не съществува спор в съдебната практика и правна доктрина, че в същината си приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му.
Следователно релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение.
С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав обявява за правилна обективираната в цитираното от касатора Решение № 1661 от 06.12.99 г. по гражд. д. № 972/99 г., V г о. на ВС (курсив и редакция мои – И. В.) съдебна практика, според която простото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не е съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД.”
В цитираното Решение № 1661 от 6.12.1999 г. по гражд. д. № 972/99 г., V г. о. на ВКС се допълва:
„Вярно е, че приемането на извършената работа обхваща по същината си два момента: 1) фактическото получаване на изработеното от поръчващия; и 2) признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Следователно приемане има само когато реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че счита работата съобразена с договора. Щом приемането обхваща не само просто разместване на фактическата власт, а още и едно изявление, свързано с важни правни последици, ясно е, че то не е само една фактическо, но и едно правно действие.”
В този смисъл са и Решение № 231 от 13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г., II т. о. на ВКС; Решение № 121 от 27.09.2013 г. по търг. д. № 621/2012 г., I т. о. на ВКС. В последния посочен съдебен акт се заключава:
„Въпреки несъставянето на двустранен констативен протокол между страните, съгласно изискването на чл. 170 ЗУТ, и при наличието на определени предпоставки и доказателства може да се наложи извода за конкретен случай, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените строително-монтажни работи, въпреки отказа на поръчващия да подпише двустранен протокол. Липсва обусловеност между задължението за подписване на актове и задължението за плащане на приети строително-монтажни работи, поради характера на тези протоколи като количествено-стойностни актове за извършени строително-монтажни работи, а не приемателни актове. Приемането на извършената съгласно договора работа по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е не само едно фактическо, но и едно правно действие.”
От изложеното може да се направи заключение, че при договора за изработка за възложителя ex lege се поражда същинското облигационно задължение за приемане на работата, когато тя е годна за ползване предвид обикновеното или предвиденото в договора предназначение – арг. от чл. 264, ал. 1 във вр. с чл. 261, ал. 1 ЗЗД. Към този извод насочват и становищата на Александър Кожухаров и Поля Голева, които допълват, че действията по приемане са не само фактически, но и правни.[3] Те са фактически, защото включват преминаването, изпробването и огледа на резултата от работата, както и волеизявление на възложителя, че я признава за съобразена с очертаните параметри в договорните клаузи.[4] Действията са и правни, защото са от значение за изпълнението, трансформирането или прекратяването на облигационната връзка между страните. От съществено практическо значение за правните действия по приемане на работата са най-вече последиците от изпълнение на договора – разместване на правото на собствеността и риска от погиване на вещта (от изпълнителя към възложителя), изискуемост на възнаграждението на изпълнителя и поставянето на начало на срока за предявяване на недостатъци.[5]
В тази връзка е дискусионен въпросът за видовете действия при приемането, разгледани в светлината на качеството им на правни действия. Въпросът е актуален от гледна точка на необходимостта от извършване на преценка за наличието на качествени наслагвания на правни белези, които трябва да притежава едно действие, за да бъде квалифицирано като приемане. В това отношение законът е лаконичен – необходимо е или изрично волеизявление на възложителя, или приемане чрез конклудентни действия, поради което се нуждае от по-задълбочено тълкуване, което да внесе повече яснота в неговия смисъл.
В първия случай, както бе илюстрирано в горепосочената практика на ВКС, възложителят може да състави приемо-предавателен протокол, като за по-голяма правна сигурност това би трябвало да стане в присъствието на изпълнителя или негов представител, който да го разпише в знак на съгласие с констатираното. Няма пречка в него да се заяви и претенцията на възложителя по чл. 265 ЗЗД, ако е установено наличието на недостатъци. Това решение гарантира запазване на правата на възложителя и отговаря в пълнота на несъщинското облигационно задължение на кредитора по чл. 63 ЗЗД да съдействие на длъжника при изпълнение на задълженията му.[6]
Въпросът за приемане на работата чрез конклудентни действия е проблематичен. Дискусионно е коя категория действия или бездействия влизат в тази група и какъв е водещият признак за тяхното определяне. Безспорно е, че липсата на волеизявление ще бъде приравнено на приемане по смисъла на чл. 264 ЗЗД. В този случай мълчаливото волеизявление е приравнено на съгласие, че работата съответства на очакваното от страните качество. Кои активни действия на възложителя обаче, извършени без наличие на изрична воля за приемане, ще попаднат в тази категория? Становище по този въпрос дава Веселин Петров, който изтъква, че водещ критерий за преценка при мълчаливото приемане има строго личният субективен елемент – да се свои. Важно е намерението за приемане, защото обхваща волята да се брани своето.[7] Този критерий дава достатъчно адекватна насока за преценка, поради което не е необходимо, а и е безсмислено предвид разнообразието от казуси в съдебната практика, посочване на изрични хипотези.
Правната последица от изпълнение на задължението за приемане на работата и одобрението й, без да са налице недостатъци, е прекратяване на облигационната връзка между страните. Това заключение е приложимо, когато възнаграждението на изпълнителя е платено или авансово, или към момента на приемане. Ако това не е така, от момента на приемането на работата настъпва изискуемостта на вземането на основание чл. 266 ЗЗД и за него започва да тече погасителна давност.[8] Ако обаче бъдат открити недостатъци, тогава облигационната връзка се пренася на плоскостта на задължението за уведомяване на изпълнителя за наличието им.
- Задължение за уведомяване за недостатъци
Задължението на възложителя да приеме работата се запълва съдържателно с нуждата от извършване на активни действия – да прегледа изработеното за недостатъци и да уведоми веднага изпълнителя при наличието на такива. Ако не направи това, възложителят губи възможността да предяви исковете по чл. 265 ЗЗД – арг. от чл. 264, ал. 2 и 3 ЗЗД. Това заключение се потвърждава и от задължителната съдебна практика на ВКС, в която е прието, че презумпцията по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за приемане на работата при липсата на възражение за недостатъци е необорима. Като примери за такива съдебни актове могат да се посочат: Решение № 1100 от 04.07.2003 г. по гражд. д. № 1876/2002 г., V г. о. на ВКС; Решение № 231 от 13.07.2011 г. по търг. д. № 1056/2009 г., II т. о. на ВКС; Решение № 240 от 14.06.2007 г., на ВКС; Определение № 822 от 14.12.2012 г. по търг. д. № 331/2012 г., I т. о. на ВКС; Определение № 545 от 30.06.2010 г. по търг. д. № 249/2010 г., I т. о. на ВКС; Определение № 803 от 27.10.2014 г. по търг. д. № 462/2014 г., I т. о. на ВКС; Определение № 413 от 26.05.2010 г. по търг. д. № 1039/2009 г., I т. о. на ВКС. Това становище е застъпено и в правната доктрина от Александър Кожухаров и Поля Голева.[9]
Тези възможности се намират в условията на алтернативност за възложителя. Това се потвърждава и в мотивите на Решение № 157/08.11.2010 г. по т. д. № 1135/2009, II т. o. на ВКС:
„Недостатъците на престирания резултат – предмет на изработката не погасяват задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права на възложителя, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 ЗЗД и ако бъдат упражнени, могат да доведат или до намаляване размера на възнаграждението или до отлагане изискуемостта на задължението за възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. Когато възложената работа е извършена с недостатъци, за възложителя се поражда потестативното право да избере една от алтернативно предвидените в чл. 265, ал. 1 ЗЗД възможности: 1) отстраняване на недостатъците; 2) заплащане на разходите, необходими за отстраняването им; 3) намаляване на възнаграждението. Отговорността на изпълнителя и правата на възложителя са обусловени от характера на недостатъците и отражението им върху годността на изработеното. Съобразно разпоредбата на чл. 265, ал. 2 ЗЗД възложителят има право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление само когато недостатъците са толкова съществени, че правят изработеното негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение. В този случай е налице пълно неизпълнение. За да се приеме, че недостатъците са съществени, е необходимо да се извърши преценка не само дали правят изработеното негодно за договорното или обикновеното му предназначение, но и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно.”
Изложеното в съдебния акт се споделя и в мотивите на: Решение № 186 от 30.10.2013 г. по т. д. № 820/2012 г., II т. о. на ВКС; Решение № 431 от 2006 г. по т. д. № 1025/2005 г., ІІ т.о. на ВКС; Определение № 540 от 16.09.2014 г. по т. д. № 4123/2013 г., II т. о. на ВКС; Определение № 267 от 09.05.2014 г. по т. д. № 2803/2013 г., II т. о. на ВКС.
Изводите в цитираната съдебна практика на ВКС трябва да бъдат споделени като правдиви. Мисля обаче, че за пълнота на изложението по поставения въпрос трябва да се отбележи и становището на Ангел Калайджиев, който изтъква, че упражняването на алтернативните възможности по чл. 265 ЗЗД не зависи от обстоятелството дали кредиторът е претърпял вреди.[10] Това становище трябва да бъде подкрепено. То държи сметка за буквата на закона и за замисъла на законовата уредба, която цели стимулирането на страните към търсене на реално изпълнение.
За да се запазят правата на възложителя, уведомлението трябва да се извърши под формата на възражение, в което е обективирано волеизявление, че счита изработената работа за несъответстваща на договореното или обикновено предназначение – арг. от чл. 261, ал. 1 ЗЗД. Възражението трябва да бъде доведено до знанието на изпълнителя веднага след узнаване за съществуването на недостатъците. Задава се обаче въпросът в кой момент трябва да се изпълни задължението за уведомяване, за да е валидно и да произведе правни последици. Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от вида на недостатъка – дали е явен или скрит.
Важно отношение към този въпрос в светлината на явните недостатъци има Решение № 1100 от 04.07.2003 г. по гражд. д. № 1876/2002 г., V г. о. на ВКС, в което се изтъква:
„При договора за изработка работата се счита приета, ако поръчващият при приемането й не направи всички възражения за неправилно изпълнение.”
В мотивите на съдебния акт се заключава:
„При приемането поръчващият не е направил никакви възражения за неточно (некачествено) изпълнение, поради което въззивният съд законосъобразно е приложил необоримата презумпция по чл. 264, ал. 3 ЗЗД за правилно изпълнена работа. Одобряването на работата обуславя невъзможността за поръчващия да реализира отговорността на изпълнителя по чл. 265, ал. 1 ЗЗД, като иска поправяне на работата, заплащане на разходите, необходими за поправката или да иска намаляване на възнаграждението.”
В същия смисъл са и правните заключения в: Решение № 677 от 20.10.2008 г. по търг. д. № 300/2008 г., II т. о. на ВКС; Решение № 419 от 25.04.2005 г. по търг. д. № 711/2004 г., II т. о. на ВКС; Определение № 174 от 19.03.2013 г. по търг. д. № 349/2012 г., ІІ т. о. на ВКС; Определение № 26 от 22.01.2010 г. по търг. д. № 820/2009 г., ІІ т. о. на ВКС.
Задължителни насоки по отношение на възражението за скрити недостатъци са дадени в мотивите на Решение № 68 от 11.03.2010 г. по гражд. д. № 4290/2008 г., I г. о. на ВКС:
„…следва да се има предвид, че нормата на чл. 264 ал. 2 от ЗЗД – поставяйки изискване пред поръчващия да извести изпълнителя веднага след откриването на скритите недостатъци, не визира конкретен срок. Определянето на същия зависи и следва да се преценя в зависимост от конкретните факти по делото.”
Това заключение се допълва от изложеното в Определение № 26 от 22.01.2010 г. по търг. д. № 820/2009 г., II т. о. на ВКС:
„Скритите недостатъци, съгласно чл. 264, ал. 2, изр. 1 ЗЗД са такива, които съществуват, но не могат да се открият при обикновения начин на приемане на изработеното или такива, които са се проявили по-късно, за които изрично в закона е предвидено, че поръчващият трябва да извести изпълнителя веднага след откриването им, което не е необходимо само ако изпълнителят е знаел недостатъците – чл. 264, ал. 2, изр. 2 и 3 ЗЗД. Ако поръчващият не направи такива възражения, работата се счита приета, съгласно чл. 264, ал. 3 ЗЗД. Въз основа на посочените законови разпоредби е създадена съдебна практика, трайно установена, че с неуведомяването за скрити недостатъци, се преклудира възможността на възложителя да реализира по чл. 265 ЗЗД отговорността на изпълнителя за некачествено изпълнение. За да може да търси някоя от възможностите, предвидени в чл. 265 ЗЗД, възложителят трябва да запази правата си по чл. 264 ЗЗД, като липсата на уведомление до изпълнителя незабавно след откриване на появили се скрити недостатъци, съгласно чл. 264, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД, води до преклудиране на правата по чл. 265 ЗЗД.”
До същото заключение стига и Кристиан Таков[11], който прави извод от законовата уредба на договора за продажба по ЗЗД. Той обаче е относим и към договора за изработка поради аналогичния правен режим на двата юридически факта в светлината на отговорността за недостатъци.
Практиката на ВКС дава основание да се изведе общо правило за валидното изпълнение на задължението – възражението за недостатъци трябва да се сведе до знанието на изпълнителя в максимално кратък, адекватен според обстоятелствата срок. При явните недостатъци възражението трябва да се направи по време или незабавно след приемане на работата. Ако недостатъците са скрити, тогава то може да бъде извършено едва при тяхната поява в един по-късен етап.
От изложеното става видно, че между двете анализирани задължения има известно припокриване. Въпреки това задължението за уведомяване за недостатъци трябва да се разграничава от задължението за приемане на работата, тъй като притежава различна правна характеристика на дължимото поведение и до пораждане на други правни последици, свързани с лошото (некачествено) изпълнение. Могат да бъдат посочени следните основополагащи отлики:
Първо, задължението за приемане на работата е първично, защото възниква още с осъществяването на елементите от фактическия състав на договора за изработка. То непосредствено обуславя изпълнението по договора и очакваното, законосъобразно прекратяване на облигационната връзка между страните. От друга страна, задължението за уведомяване има вторичен характер. То възниква на основата на приемането и, както вече посочих, е относимо към правните последици на лошото (некачествено) изпълнение.
Второ, задължението за приемане на работата е същинско облигационно задължение, докато задължението за уведомяване е несъщинско. За първото е характерно, че е от категорията на задълженията, при които неизпълнението може да се осъществи по реда на принудителното производство по ГПК[12], докато при второто такава възможност не съществува.[13]
От изложеното е видно, че отличителната черта на задължението за уведомяване за недостатъци е неговият вторичен несъщински облигационен характер. В България тази категория несъщински задължения в облигационното и търговското право са анализирани за пръв път от Поля Голева. Тя ги дефинира като задължения, чието нарушаване не поражда право да се иска принудително изпълнение, потестативно право или право на обезщетение, а други неблагоприятни последици за длъжника.[14] Както вече посочих, за възложителя те се изразяват в това, че той губи възможността да приведе в действие дадените му по закон права по чл. 265 ЗЗД. В този случай в отношенията между страните ще се счита, че работата е одобрена и не страда от недостатъци. Заключението е относимо и към явните недостатъци, и към скритите – така Решение № 1585 от 17.10.2002 г. по гражд. д. № 113/2002 г., V г. о. на ВКС. Предвид изложеното може да се направи заключение, че характерното за задължението за уведомяване е, че то е поставено в зависимост от наличието на извършени активни действия по приемане на работата и наличието на недостатъци в изработеното. Това е conditio sine qua non за възникване на задължението.
В тази връзка Поля Голева подчертава важността на задължението да се извърши уведомление за недостатъци. Тя отбелязва, че се касае за задължение за даване на информация, която иначе другата страна по договора няма как да получи, а в същото време тя е необходима за изпълнение на нейните задължения.[15] Изтъква обаче една важна особеност – че тази правна конструкция не трябва да се отнася към случаите на компенсация на вина и съпричиняване на вреди.[16]
От съществено значение за възникването на задължението за уведомяване е и наличието за знание на изпълнителя за недостатъците към момента на извършване на действия по приемане на работата. Ако той е знаел, в този случай ще се приложи разпоредбата на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД, в която се посочва, че задължението на възложителя за изчерпване на всички възражения при откриване на недостатъците отпада. Какво е обаче вложеното значението в използваният термин „знание”? От една страна, това може да е умисъл като форма на вината. В гражданското право обаче е прието, че вината се предполага, но само небрежността.[17] Това означава, че възложителят трябва да доказва съзнаването на изпълнителя, че поведението му е противоправно и съзнаването, че от него ще настъпят вредни последици за възложителя, но иска или допуска техните последици. Доказването на умисъла по обективни причини може да бъде много трудоемко, та дори невъзможен за осъществяване процес. От друга страна, на гореизложеното може да бъде противопоставено становището на Методи Марков, че отговорността за недостатъци е обективна.[18] Следователно вината не е елемент от фактическия състав на отговорността за недостатъци и знанието трябва да се постави на друга плоскост. Според мен вторият извод е по-правдив и на разпоредбата на чл. 264, ал. 2, изр. 3 ЗЗД трябва да се погледне от гледна точка на обективен критерий за знание у изпълнителя, който трябва да се докаже в процеса от възложителя. Той трябва да е обвързан преди всичко с полагането на дължимата грижа от задълженото лице, от проявения професионализъм при прилагане на специфични знания, които едно добросъвестно лице би положило при изпълнение на задължението за постигане на качествен резултат. В този случай е по-точно да се говори за задължение за знание, а не само за знание, който израз може да подведе тълкуващия и да го тласне в погрешна насока. Поради тази причина предлагам de lege ferenda законовата разпоредба да бъде редактирана, като придобие следния вариант: „Това не е необходимо, ако изпълнителят е бил длъжен да знае за недостатъците”.
Може да се направи заключение, че разпоредбата има в основата си за цел не да разреши въпроса за осъществяване на фактическия състав на отговорността за недостатъци, а да отговори адекватно на проблема с надлежното изпълнение на задължението за уведомяване за недостатъци. По тази причина правната последица от приложението на разпоредбата е обвързана със запазване на възможността възложителят да направи валидно възражение по чл. 264, ал. 2 ЗЗД в един по-късен момент от приемането на работата.
- Изводи
Задълженията за приемане на работата и уведомяване за недостатъци са взаимосвързани. Общото между тях е, че и двете се поставят основно на плоскостта на задълженията на възложителя и са задължения за поведение (facere). Между тях обаче съществуват съществени различия, които обуславят диференцирания правен режим на възникване и последици при неизпълнение. Въз основа на изложеното може се обобщи: при задължението за приемане на работата поведението на възложителя се поставя на плоскостта на принципа за осъществяване на точно и реално изпълнение на договора и стремежът към прекратяване на облигационната връзка, докато при изпълнение на задължението за уведомяване на недостатъци поведението на възложителя е насочено не пряко към прекратяване, а основно към желанието за качествено трансформиране на съществуващата правна връзка, която при валидно извършено възражение за недостатъци се допълва с нови права и задължения за страните, обусловени от избора на една измежду алтернативните възможности по чл. 265 ЗЗД.
Автор: Ивайло Василев – редовен докторант по гражданско и семейно право в ЮФ на ПУ „ Паисий Хилендарски”, Главен секретар в УС на дружеството на СЮБ в гр. Пловдив
[1] Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията. Фототипно издание. С.: Българска академия на науките, 1990, с. 30.
[2] Подробно за формите на неизпълнението, сред които е и лошото изпълнение – вж. Глава първа, т. 1.3. (с автор Поля Голева) от Голева, П., Т. Калчева, С. Кюркчиев, Кр. Машев, Г. Хорозов. Неизпълнение на договора. С.: Труд и право, 2015, 30-56.
[3] Вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Нова редакция и допълнения от Петко Попов. С.: ЮРИСПРЕС, 2002, с. 192; Голева, П. Облигационно право. Пето преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012, с. 442.
[4] Вж. Голева, П. Облигационно…, с. 441; Кожухаров, А. Облигационно…, с. 192.
[5] Вж. Марков, М. Облигационно право. С.: Сиби, 2011, с. 309, Помагало. Авторът допълва, че при строителството собствеността възниква за възложителя със завършване на грубия строеж, а приемането на обекта става с акт обр. 15. В контекста на изложеното за преминаване на собствеността и риска Александър Кожухаров подчертава, че принципната идея на закона се корени в недопускането за разкъсване на хетерогенния характер на задълженията при договора за изработка – за facere и dare. Подчертава, че: „При договора за изработка главното задължение е изработването, а не прехвърлянето на собствеността. Ето защо, ако главното задължение се изпълнява с предаване, и подчиненото задължение ще бъде изпълнено по същия начин” – вж. Кожухаров, А. Облигационно…, с. 190.
[6] Вж. Голева, П. Несъщински облигационни задължения. – Юридически свят, 2015, № 1, с. 35. Тези задължения трябва да се отграничават от задълженията на възложителя по чл. 260, ал. 1 ЗЗД – за даване на проект и на материал. При тяхното пълно неизпълнение, както и при даването им със закъснение, отговорността се поставя на плоскостта на общите правила относно неизпълнението – така Василев, Б. Облигационно право. Специална част. Отделни видове договори. С.: СОФИ-Р, 1992, с. 107. Това становище е модифицирано в по-новата правна доктрина от Поля Голева – вж. Голева, П. Облигационно…, с. 442. Авторът пише, че при липса на съдействие на възложителя не настъпват последиците на неизпълнение на договора, а на забава на кредитора. В този случай изпълнителят има правото да прекрати договора, като преди това даде подходящ срок на възложителя за изпълнение на задължението му – арг. от чл. 260, ал. 1 ЗЗД. Тя обаче пише, че забавата на кредитора не изключва възможността да се претендира обезщетение от възложителя за вредите, причинени от забавата – например за загубено работно време, за извършване на допълнителни разноски. Повече за задължението за съдействие по чл. 260, ал. 1 ЗЗД и правото на прекратяване на договора – вж. Димитров, М. Договорът за строителство. С: Сиби, 2012, с. 267-270; Торманов, З. Прекратяване на договора. С.: Сиби, 2013, 182-187.
[7] Вж. Петров, В. Приемане на наследство. С.: Сиела, 2014, с. 235. Този критерий е изведен след анализ на множество действия на наследника по отношение на приемането на наследство. Мисля обаче, че принципната конструкция е относима и адекватно приложима и в настоящия случай.
[8] Това е общото правило в преценката за настъпване на изискуемостта на вземанията, на който правен режим е подчинено и вземането за възнаграждение на изпълнителя – вж. Велинов, Л. Погасителна давност по българското частно право. С.: Фенея, 2008, с. 69.
[9] Вж. Кожухаров, А. Облигационно…, 192-193; Голева, П. Облигационно…, с. 437.
[10] Вж. Калайджиев, А. Облигационно…, с. 346.
[11] Вж. Таков, Кр. Права на потребителя-купувач при несъответствие на стоката. – Търговско право, 2007, № 2, с. 164.
[12] Подробно за реда и способите за осъществяване на парични и непарични притезания – вж. Част четвърта (с автор Валентина Попова) от Сталев, Ж., А. Мингова, О. Стамболиев, В. Попова, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2012, 837-1146.
[13] Така Голева, П. Несъщински, с. 27.
[14] Вж. Голева, П. Облигационно…, с. 33; Голева, П. Несъщински…, 27-49.
[15] Вж. Голева, П. Несъщински…, 34-35.
[16] Вж. Голева, П. Несъщински…, с. 40.
[17] Вж. Калайджиев, А. Облигационно…, 427-428. Това правило обаче не бива да се абсолютизира. То не е единно по своето приложение спрямо всички форми на гражданска отговорност и спрямо исковете за обезщетяване на вреди. Най-осезаемо изключение от този пример са правилата при обезщетяване на неимуществени вреди, еднакво приложими както при договорна, така и при деликтна отговорност – арг. от Тълкувателно решение от 29.01.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС. Мисля, че при неимуществените вреди е най-правдиво да се предполага умисъла, тъй като презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД трябва да се постави на плоскостта на обективен критерий, съответстващ на най-високото по размер обезщетение. Предположението за наличието на умисъл на плоскостта на задължението за обезщетяване на неимуществени вреди привежда адекватно в действие и правилата за доказване на невиновност от страна на длъжника. По този начин се избягва поставянето в неравноправно положение на кредитора. За него ще е достатъчно единствено да докаже наличието на болки, страдания, влошено здравословно здраве и т.нат. Трябва да се подчертае обаче, че в правната доктрина не се отдава съществено значение при изясняването на правните последици в светлината на разграничението между умисъла и грубата небрежност. По принцип се дава преимущество на принципа за доказаните вреди, които имат основно значение за размера на паричното или натурално обезщетение, а въпросът за формата на вината се поставя единствено на плоскостта на доказателствената тежест – вж. Голева, П. Деликтно право. С.: Фенея, 2011, 87-90; Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения. Второ преработено и допълнено издание С.: Фенея, 2011, 81-84; Тасев, С. Деликтната отговорност. С.: Сиела, 2009, 34-38.
[18] Вж. Марков, М. Облигационно…, с. 308.