ОТНОСНО „ЗАДЪЛЖЕНИЕТО“ НА НАДАРЕНИЯ ЗА ИЗДРЪЖКА ИЛИ ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ОТМЕНИТЕЛНОТО ОСНОВАНИЕ ПО ЧЛ. 227, АЛ. 1, Б. „В“ ЗЗД

Широко разпространено в правната теория е разграничението на договорите на едностранни и двустранни според разпределението на произтичащите задължения между страните[1]. Делението датира още от римското право и е легално възприето по Закона за задълженията и договорите (отм.). Още във френската класическа доктрина се сочи[2], че двустранни са договорите, които „пораждат задължения и за двете страни“, докато едностранният договор поражда задължение само за едната страна. Изказано е и виждането, че двустранен е договорът, когато „двете договарящи се страни се задължават една към друга“[3], т.е. за критерий се използва или това, дали договорът поражда задължения само за едната или и за двете страни или това, дали само едната страна се задължава към другата, без поемане на насрещно задължение към нея, или респ. дали двете страни взаимно се задължават. „Взаимно“ по-скоро би следвало да се разбира като „насрещно“. Двата критерия – поемането на задължения към другата страна и възникването на задължения за страната, практически се свеждат до едно и също, макар че в литературата, стриктно погледнато, те се различават, което дава възможност било да се избере един от тях, било те да се кумулират[4]. Вторият критерий всъщност отчасти покрива първия, тъй като отчитайки за коя от страните договорът поражда задължения, се акцентира върху начина на пораждане на тези задължения – едностранното или двустранно поемане на задължения.

С оглед на така дадените определения доктрината почти единодушно приема дарението за едностранен договор, като остава изолирано мнението[5], че договорът е двустранен, по причина, че освен за дарителя, възникват задължения и за надарения. Такива задължения се виждат в: 1) това надареният да приеме подареното (респ. да вдигне вещта, когато договорът е сключен като формален по чл. 225, ал. 2, предл. 2 ЗЗД или при спазване на формата, предвидена в чл. 18 ЗЗД, като изрично се сочи, че такова задължение не възниква при даренията, за които е предвидено да бъдат сключени като реални договори); 2) задължението на надарения да изпълни тежестта, уговорена в полза на дарителя. Уточнението в чия полза е се налага с оглед на това, че тежестта може да бъде още и в полза на трето лице, което не участва в правната сделка, или в полза на лицето, което е длъжно да я изпълни, което я превръща по-скоро в условие. Единствено при тежест в полза на лицето, което я е поставило (в случая – дарителя), може да стои въпросът дали договорът не се превръща от едностранен в двустранен; 3) задължение за признателност на надарения към дарителя, включително като му дава издръжка при възникване на нужда от такава. Именно някои проблеми на така посоченото задължение за признателност, в което някои автори[6] виждат задължение за издръжка, възникващо на основание чл. 227, ал.1 , б. „в“ ЗЗД, са предмет на настоящото изложение.

Струва ми се, че обосноваването наличието на задължение за издръжка, превръщащо договора за дарение в двустранен (а според някои –– и в алеаторен), поставя редица въпроси, като например: правно или морално е това задължение за признателност, и в частност – за даване на издръжка; от кой момент възниква такова задължение, кога то става изискуемо; вярно ли е, че възниква по силата на закона и е част от essentialia negоtii на договора; наследимо ли е това задължение за издръжка, ако надареният почине след дарителя; ако надареният е давал издръжка, но впоследствие дарението бъде отменено на някое от другите две основания – чл. 227, б“ а“ или б. “ б“ ЗЗД, или ако се окаже, че договорът за дарение е нищожен, ще подлежи ли на възстановяване даваната издръжка или ще се отнася до изпълнение на нравствен дълг по смисъла на чл. 55, ал. 2 ЗЗД, което ще изключи претенцията за връщане на даденото?

По отношение на правната същност на задължението за признателност, включително за даване на издръжка от надарения в полза на дарителя при възникнала у него нужда, в доктрината липсва единно мнение. Според едни автори[7] „моралната длъжность, а не закона, може да задължи надарения да облаготелствува осиромашелия даритель сь нещо повече оть това, което е получил“. Кръстьо Цончевсъщо счита, че задължението за признателност от страна на надарения, в частност за даване на издръжка от последния при нужда на дарителя, е морално. Същевременно в по-новата ни литература[9] е изказано и виждането, че при договора за дарение несигурност в очакваната от надарения „полза“ внася предвиденото от самия закон задължение за издръжка на дарителя от надарения, чието възникване и обем зависят от евентуалната нужда на дарителя. Сочи се също, че нуждата от издръжка е условие, чието сбъдване ще доведе до възникване на насрещно задължение за надарения да даде издръжка на дарителя, което пък ще превърне дарственото разпореждане в двустранен договор. Това виждане трудно може да се сподели. Срещу него следва да се възрази най-малко с аргумента, че двустранността или едностранността на договора се определят към момента на неговото сключване, като настъпването на последващи факти, необхванати от волята на страните и водещи до пораждане на допълнителни задължения, не може да обосноват превръщането на един, по правило едностранен, договор в двустранен. В тази връзка следва да се подкрепи и изказаната за подобни случаи критика[10], че посочената възможност за превръщане на договора за дарение от едностранен в двустранен не описва нищо друго, освен възможни изменения в правата на дарителя, които са резултат не на волята на страните, т.е. не на договора, а на последващи юридически факти. Такива факти могат да настъпят при всеки комутативен договор.

Нещо повече, струва ми се и че предвидените в чл. 227, б. „в“ ЗЗД предпоставки за възникване правото на отмяна всъщност не са такива, уреждащи законово условие, чието настъпване води до преобразуване на иначе едностранния договор за дарение в двустранен. Считам, че недаването на издръжка, от която дарителят се нуждае, се санкционира не по причина, че е налице неизпълнение на договорно поето задължение, а защото последното като действие свидетелства за крайна форма на проявена непризнателност (за което ще стане дума по-долу).

По така поставения въпрос за съществуването и същността на задължение в тежест на надарения да дава на дарителя издръжка при възникнала у последния нужда съдебната практика също не е единна. В част от съдебните решения (р. № 150 от 09.03.2004 г. по гр.д. № 372 от 2003 г.–II г.о. на ВКС) се сочи, че задължението на надарения да бъде признателен към дарителя произтича от закона и се основава на етична и морална необходимост. Как следва да се разбира подобна формулировка? „Непризнателността на надарения“ е определена от нашето право като причина за отмяна на дарението още от чл. 328 от отм. Закон за наследството от 1889 г. Съдържанието на уредените от тази норма основания за отмяна е останало почти непроменено при развитието на законодателството ни и е залегнало и в разпоредбата на чл. 227 ЗЗД. Приема се, че предвидените в закона основания за отмяна на дарението (чл. 227, б. “а”, “б” и “в” ЗЗД) са доказателство за значимостта на моралните отношения между страните по договора. Всички те сочат, че когато след сключването на договора надареният прояви определени в закона (и драстични по същността си) форми на непризнателност спрямо дарителя, за него възниква възможност по исков път да възстанови статуквото отпреди договора.

С оглед на това следва да се посочи, че в съдебната практика е застъпено и виждането, че по аргумент от чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД договорът за дарение е едностранен договор и по начало не създава никакви [правни] задължения за надарения, включително и да дава издръжка на дарителя, а надареният има само морално задължение да бъде признателен на дарителя за направеното дарение. В други решения то се доразвива, като се сочи още, че това задължение (за признателност) има морален характер и произтича от разбирането на законодателя, че е в съгласие с морално-етичните норми дареният, който е облагодетелствуван от дарителя, да подпомогне същия, когато е в нужда (р. № 540 от 9.06.2009 г. по гр.д. № 1623 от 2008 г.,ІV г.о., ГК на ВКС).

В други съдебни решения (ТР № 1 от 21.10.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г.,ОСГК, ВКС) споменатата теза е доразвита с обосновката, че срещу полученото надареният има морално задължение за признателност към дарителя, което морално задължение, ако настъпят нови юридически факти – ако дарителят изпадне в нужда и ако поиска от надарения да му дава издръжка, се трансформира в правно такова за даване на издръжка. В случай, че необходимост от даване на издръжка на дарителя не възникне или не бъде поискана издръжка, задължението на надарения към дарителя си остава морално и неизпълнението му не е скрепено със санкция. Обосновката за тази трансформация се извежда от предвидената в закона възможност при неизпълнение на това вече правно задължение дарението да бъде отменено от дарителя на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.

Наличието на предвидената в чл. 227, б. „в“ ЗЗД „санкция“ дава основание и на виждането, че задължението за признателност (и в частност – за даване на издръжка), е правно задължение и че то е част от естественото съдържание на договора. Подобно виждане категорично не следва да бъде споделено. Не ми се струва обосновано напускането на разбирането за моралния характер на признателността в посока на възникващо по силата на закон задължение за признателност, в т.ч. за даване на издръжка на дарителя.

Считам, че разпоредбата на чл. 227, б. „в“ ЗЗД не урежда правна санкция при неизпълнение на задължение за издръжка, което е възникнало по силата на закона в тежест на надарения. То само сочи, редом с предвиденото в предшестващите текстове на б. “а“ и б.“б“, прояви на крайни форми на укоримо поведение и проява на непризнателност, които са морално осъдими до степен, че законът ги санкционира като обществено нетърпими. И по тази причина срещу тях следва да бъде въздействано със силата на правната санкция, а не защото се касае за съвършени правни задължения.

Ако приемем, че разпоредбата на чл. 227, б. „в“ ЗЗД въздига моралното задължение за признателност в правно, би следвало да кажем и че по силата на договора за дарение в тежест на надарения възникват правните задължения да не убива умишлено или да се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или да бъде съучастник в такова престъпление, както и да не набеждава дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години. Това дори като твърдение е неудържимо и лишено от смисъл.

Не ми се струва убедително и виждането, че всъщност става сдума за правно задължение, чието възникване е поставено под отлагателно условие – пораждане на нужда у дарителя, което условие се съдържа не в уговорките между страните, а в законовия текст на чл. 227 ЗЗД. В посочената разпоредба са установени предпоставките за пораждане на потестативното право на отмяна в полза на дарителя, което не означава, че от последицата – недаване на издръжка, от която дарителят се нуждае, посочена в хипотезиса на посочената норма, може да се обоснове наличието на prius-a – юридическо задължение за издръжка, т.е. правно релевантен е юридическият факт на недаване на издръжка, от която дарителят се нуждае, а не неизпълнението на задължение за даване на издръжка.

В тази връзка следва да се посочи, че съществуват редица норми, чийто хипотезис предвижда като предпоставка за налагане на определена правна санкция неизпълнение на някакво морално или нравствено задължение – повеля (например чл. 341 ТЗ, който санкционира с унищожаемост продажбата на търг, сключена в резултат на действия, които противоречат на закона или на добрите нрави; договорът да не влиза в разрез с морала и добрите нрави – чл. 9 ЗЗД; правилото на чл. 63 ЗЗД, според което страните трябва добросъвестно да изпълняват задълженията си). В тези случаи обаче моралното задължение не се превръща в правно.

Така например обстоятелството, че с разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД законодателят е придал правно значение на определена морална категория, каквато са добрите нрави, съществуващи на определен етап от развитие на обществото и е обвързал нарушаването им с настъпване на радикални правни последици – нищожност на договора или едностранната сделка (по арг. от чл. 44 ЗЗД), в никакъв случай не идва да покаже, че за страните по договора е налице юридическо задължение за спазване на добрите нрави. Моралните норми, респективно моралните (нравствените) задължения, са също правила за поведение, наложили се в определен етап на развитие на обществото в крайна сметка от икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, дълг и справедливост, съвест и чест, похвално и срамно и пр. И именно липсата на необходимост от формалното им закрепване е един от специфичните белези на моралните норми, които действат чрез оценяване, чрез механизма на общественото мнение, явяват се и духовен фактор, имат и духовно битие като емоционални представи и чувства. Моралните норми, заедно с правните, служат за регулиране на обществените отношения; възможно е дори някои морални норми да получат и правна санкция, като по този начин обаче те не се превръщат в правни норми, а оттам – не пораждат юридически права и задължения.

Не е аргумент срещу моралния и нравствен характер на задължението за признателност и твърдението[11], че задължението за издръжка (схващано от цитираните автори като проява на задължението за признателност) не отговаря на общите правила, за да се приеме, че е налице нравствен или морален дълг, защото последното не се подчинява на правилата за нравствените задължения[12]. Като си дадем сметка, че в действащото ни законодателство правила, а още по-малко общи (в смисъла на обща уредба на морални или нравствени задължения), не се съдържат, това твърдение едва ли е обосновано. Без да навлизам в догматичния спор относно същността на нравствените и морални задължения, респективно – за тяхното отграничаване от т. нар. естествени задължения[13], считам, че съществуват различни критерии за определяне на един дълг като нравствен. Определящ при тях би могъл да бъде т.нар. субективен подход, при който определящо е личното чувство за дълг на изпълняващия, или обективният подход, при който наличието на нравствен дълг се преценява с оглед на това дали мнозинството в средите на solvens’a и accipiens’a приемат наличието на нравствен дълг в конкретния случай. Респективно – да се държи сметка за това, дали към момента на даването то се е наложило поради спазване на добрите нрави или просто самото искане за връщане е морално нетърпимо.

Ако ли пък под „общи правила за изпълнение на нравствените задължения“ се разбира текстът на чл. 59, ал. 2 ЗЗД, също не ми се струва убедително твърдението, че докато неизпълнението на нравствен дълг не е санкционирано от правото, неизпълнението на задължение за издръжка от страна на надарения е скрепено с пораждане на право в полза на дарителя да отмени дарението. На посоченото разбиране може да се възрази на първо място с това, че задължение за даване на издръжка от надарения в полза на дарителя законът не урежда, а сочи само какво би станало, ако са налице предвидените в чл. 227 ЗЗД крайни форми на непризнателност и обществено укоримо поведение. Не може и естеството на дадено задължение и определянето му като принадлежащо към сферата на моралното или на нормативното да се основава на признаване на ограничена правна санкция на последиците от липсата на поведение, което е в унисон с последното. Релевантността на явления от нравствената сфера и прикрепването към тях на ограничен правен ефект и последици не отменя статуса им на морални и нравствени явления.

Не е убедителен и опитът да се отрече моралният характер на задължението за признателност, вкл. за даване издръжка на дарителя от надарения при възникване на нужда у първия, с аргументите, че ако се касае до нравствено задължение, даваната издръжка, при отмяна на договора за дарение, респективно при неговата нищожност, по аргумент от чл. 59, ал. 2 ЗЗД не би подлежала на връщане; докато според цитираното разбиране, при договора за дарение не било така. Приема се (без да се навеждат допълнителни аргументи), че при последващо отпадане на дарствения акт даваната от надарения издръжка може да бъде кондицирана на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД. По този повод следва да се посочи, че ако дарение, по което надареният е давал издръжка (от която дарителят се е нуждаел и която е поискал), бъде отменено на основание чл. 227, б. „а“ или б. „б“ ЗЗД, то чл. 55, ал. 2 ЗЗД изобщо не може да намери приложение и в този смисъл извеждане на аргументи оттам е некоректно. Както е посочено в Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на тогавашния Върховен съд, логически не е възможно да е налице изпълнение на нравствен дълг в случаите на отпаднало или неосъществено основание, каквото би било налице при отмяна на договора за дарение. Не мисля и че дадената издръжка, като проява на признателност, ще подлежи на връщане, ако дарственото разпореждане отпадне с обратна сила или се окаже нищожно. Това е така, именно защото няма да се касае до изпълнено правно задължение, което да подлежи на кондикция, в хипотезите на отпаднало, неосъществено или несъществуващо основание, а до изпълнение на нравствен дълг, при който престацията е извършена съзнателно и в съгласие с изискванията на морала като проява на признателност. Тук съзнателното изпълнение на нравствения дълг представлява в основание и затова, струва ми се, ще бъде отказана кондикция за връщане на платената издръжка.

Освен това считам и че искането да бъде върнато изпълненото по повелите на морала и нравствеността, би било също във висока степен укоримо, заради което на още по-голямо основание следва да признаем, че дадената издръжка като форма на признателност, ще бъде съзнателно изпълнение на нравствен дълг.

Че чл. 227, б. „в“ ЗЗД не урежда правно задължение за издръжка, се доказва и от липсата на осъдителен иск за присъждане на подобна издръжка в полза на дарителя. Даването на издръжката в контекста на основанието, предвидено в тази законова разпоредба е не друго, а израз на признателност за дарственото отстъпване, като искът по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД не е за издръжка. Надареният не може да бъде осъден да я дава до размер на подареното, но недаването й, в доказано необходимата на дарителя и поискана сума до този размер, води до отмяна на дарението по иска с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, т.е. тази правна санкция се признава не за неизпълнено задължение, а единствено с цел да се избегне неоснователното обогатяване на дарения, за сметка на нуждаещия се дарител (в същия смисъл и р. № 141 от 10.03.2010 г. по гр.д. № 2950 от 2008 г.,III г.о., ГК на ВКС). Такова становище се застъпва и в правната доктрина[14].

Допълнителен аргумент, че даването на издръжка не е правно задължение в тежест на надарения, с което да се обоснове двустранният характер на договора за дарение, е и възприетото в трайната практика на ВКС (ТР № 1 от 21.10.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1 от 2013 г.; р. № 1223 от 2.12.2008 г. по гр.д. № 4847 от 2007 г., I г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Светлана Калинова, р. № 36 от 18.02.2014 г. по гр.д. № 3459 от 2013 г.,III г.о., ГК на ВКС, докладчик председателят Капка Юстинианова). В Тълкувателно решение № 1 от 21.10.2013 г., ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1 от 2013 г. посочва, че не може да бъде вменено като задължение на надареното лице да дава издръжка на дарителя, ако това би го поставило в положение да не може да осигурява необходимите средства за издръжка на собственото си семейство, особено на непълнолетните си деца. Същевременно когато надареният не разполага с възможност да осигурява необходимата издръжка на дарителя поради липса на достатъчно средства, не е налице неоправдан отказ от даване на издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Едва ли може да се приеме за сериозно възлагането на правно задължение върху лице в зависимост от това дали неговото изпълнение не би го поставило в затруднително положение. В доктрината преобладава отричането, че има валидно поето задължение, чието изпълнение зависи от длъжника, т.е. поето под чисто потестативно условие. От него следва, от една страна, че не се касае за съвършено правно задължение, тъй като то не е скрепено с последиците, присъщи на правното задължение – например иск за реално изпълнение и обезщетение за вреди от забавата, респ. обезщетение вместо изпълнение (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). А от друга страна – че санкцията за неизпълнението му не е безусловна (от което не означава обаче, че задължението е условно, тъй като такова правно няма), а е поставена в зависимост от имущественото състояние на надарения. Но не в смисъл на неговия размер, каквото е положението при дължимата издръжка по чл.139 сл. СК, а въобще – на неговото даване.

Видно е, че надареният дължи издръжка на дарителя само в рамките на своите възможности. В тази връзка в практиката се поддържа, че ако средномесечният доход на член от семейството на надареното лице е по-нисък от получавания от дарителя, не може да се иска от надареното лице да дава издръжка, дори дарителят да е изпаднал в тежко състояние и да е установено по категоричен начин, че се нуждае от такава. Ако се касаеше до същинско правно задължение за издръжка, което веднъж възникнало с пораждането на нужда у дарителя, да се дължи, то относно неговото изпълнение не би могло да се прави преценка за възможността на задълженото лице да изпълни. Нещо повече, възникналото задължение за издръжка (каквото отделни автори виждат уредено в чл. 227, б. „в“ ЗЗД) би било най-вероятно паричен дълг (виждането, че задължението за издръжка включва и задължение за полагане на елементарни лични грижи – гледане и осигуряване на жилище,[15] е по-скоро изолирано, макар и да се среща и в по-новата съдебна практика – р. № 194 от 2.10.2013 г. по гр.д. № 130 от 2013 г., III г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Ценка Георгиева; р. № 67 от 1.02.2010 г. по гр.д. № 4166 от 2008 г., IV г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Албена Бонева). Следователно ако това е така, за него приложение би трябвало да намери правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД обаче не прави разграничение между длъжниците с оглед на средствата, с които разполагат, а е обща норма, уреждаща задължението им, без оглед на конкретни качества (юридическо лице, включително и това на бюджетна издръжка, или физическо лице) или възможностите им да го заплащат.

При договора за дарение обаче се оказва, че липсата на средства за даване на издръжка, при изяснените в Тълкувателно решение № 1/2013 от 21.10.2013 г. параметри на тази липса, е освобождаващо от отговорност (по-скоро от „задължение“) обстоятелство, тъй като би направило така щото презумираната „санкция за неизпълнение на задължението за издръжка“ – искането за отмяна на дарението, да бъде отхвърлено от съда като неоснователно. Ако ставаше дума за възникнало задължение за издръжка, съдът не би преценявал възможността на надарения да дава издръжка, а липсата на парични средства у надарения не би направила иска за отмяна неоснователен. Същевременно допускането, че възможностите на дарения да отделя издръжка от доходите си са без значение (ако това „задължение“ би се подчинявало на правилото на чл. 81, ал. 2 ЗЗД), тъй като той притежава подареното, би влязло в противоречие със самата същност на договора за дарение като безвъзмезден акт, по силата на който дарителят веднага и неотменимо предоставя в собственост на дарения подареното. Това е така, защото чл. 227, б. „в“ ЗЗД дава правна санкция, но не на някакво задължение за издръжка, а урежда хипотезата на неоснователен отказ да се даде издръжка като проявена непризнателност и неспазен морален дълг, а не като неизпълнение на правно задължение. Не неизпълнението на задължение за издръжка е правнорелевантният факт, залегнал в хипотезиса на посочената норма, а неоснователното недаване, неоправданият отказ да се предостави издръжка, от която се нуждае дарителят, като последици на проявена непризнателност, която правото санкционира. Непризнателност ще има, когато дареният има възможност да даде и осигури издръжка на дарителя си, без да накърнява минималните свои нужди и обичайната издръжка на лицата, на които дължи такава по закон и въпреки това отказва да я даде (в който смисъл цитираното ТР № 1 от 2013 г., ОСГК, ВКС). Именно тогава дарителят ще може да отмени дарението, а не въобще когато не е изпълнено задължение за издръжка – това предвижда разпоредбата на чл. 227, б. “в“ ЗЗД[16]. За да се признае на дарителя правото да иска отмяна на дарението, следва да е налице обществено укоримо поведение от страна на дарения, което съставлява непризнателност – в различни форми и с различен интензитет, а не че недаването на издръжка е санкционирано с правото на отмяна, както се твърди в по-новата литература[17].

На последно място, аргумент в полза на виждането, че задължение за издръжка не съществува и не обосновава двустранния характер на договора за дарение, е и липсата на насрещност между задължението за издръжка и задължението на дарителя да отстъпи нещо веднага и безвъзмездно[18], тъй като ако и доколкото може да се обоснове задължение за издръжка, то възниква от допълнителни факти извън договора.

По повод възникване на задължението за издръжка от допълнителни факти – нужда от страна на надарения и отправено искане от страна на дарителя, е изказано и виждането, че договорът за дарение е несъвършено двустранен[19]. Несъвършено двустранните договори се определят като такива, при които в резултат на допълнителен юридически факт се поражда задължение в тежест и на другата страна. Подобно виждане като че ли не е чуждо и на съдебната практика[20]. Не мисля обаче, че при договора за дарение възниква някакво вторично задължение за издръжка, позволяващо паралел с несъвършено двустранните договори. При дарението настъпването на визираните в чл. 227, б. „в“ ЗЗД „допълнителни факти“, не води до възникване на задължение, а чрез тях се въвеждат критерии за преценка дали неосъществяването на определено действие – недаването на издръжка, представлява проява на непризнателност (като се съобрази нуждата от издръжка на дарителя и възможността на надарения да дава такава), т.е. не във всички случаи на възникване на някои от релевираните в разпоредбата на чл. 227 ЗЗД факти, ще възникне правото на отмяна в полза на дарителя.

Отделно от това, когато съдът е сезиран с искане с правно основание чл. 227, б“ в“ ЗЗД, той не изследва дали задължението за издръжка е било изпълнено или не (както би било, ако се касаеше в действителност до възникнало в тежест на надарения задължение за издръжка), а извършва преценка от фактическа и правна страна дали е налице трайната нужда от издръжка у дарителя, дали е налице искане, отправено от него до надарения и дали отказът на последния (изричен или мълчалив) да дава издръжка е оправдан или не, с оглед на конкретните обстоятелства по делото.

Впрочем, по повод на така изброените предпоставки за възникване правото на отмяна по реда на чл. 227, б.“в“ ЗЗД в литературата се твърди, че отправяне на искане от страна на дарителя не е нужно за възникване на „задължението“ за издръжка, респективно отправянето на такова би имало значение за определяне изискуемостта на задължението, а не за неговото възникване[21]. Това виждане също не намира опора нито в законовия текст, нито дава отговор на въпроса как може да е налице отказ да бъде давана издръжка (за какъвто говори чл. 227, б. „в“ ЗЗД), без последният да е предшестван от искане. Нещо повече, чисто житейски, как, ако дарителят не е поискал издръжка от надарения, последният ще узнае за породилата се необходимост от такава? Не мисля, че искането на издръжка е предпоставка нито за възникването, нито за изискуемостта на задължение за издръжка (въпреки че от цитираното становище не става ясно също за каква изискуемост може да става дума по отношение на потестативните права), дължима от надарения, а се отнася до предпоставките, при които възниква потестативното право на отмяна. Съдът, както бе споменато, не подлага на преценка дали е изпълнено или не задължението за издръжка, а изследва наличието на проявена непризнателност от страна на надарения, изразяваща се в недаване на поискана издръжка, от която дарителят се нуждае и възможността на надарения да я дава. В някои съдебни решения (р. № 212 от 26.06.2009 г. по гр.д. № 65 от 2008 г.,I г.о., ГК на ВКС докладчик съдията Дияна Ценева) се сочи, че дори дарителят трайно и за продължителен период от време да се е нуждаел от издръжка, докато не поиска такава от надареното лице, задължението „остава морално“ и неизпълнението му не обосновава основание за отмяна на дарението по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.

От друга страна, разрешаването на въпроса дали искането е предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 227, б „в“ ЗЗД, е от значение и за отговора на въпроса дали това искане може да бъде отправено и към наследниците на починалия преди дарителя надарен. В това отношение като че ли съдебната практика е трайна. Приема се, че надареният има само морално задължение да бъде признателен на дарителя за направеното дарение. Това морално задължение, според една от възприетите в съдебната практика конструкции, се трансформирало в такова за даване на издръжка, само ако настъпят нови юридически факти – ако дарителят изпадне в нужда и ако поиска от надарения да му дава издръжка (р. № 67 от 2010 г. по гр.д. № 4166 от 2008 г., IV г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Албена Бонева). Приема се, че по начало дарението не създава за надарения задължение да издържа или да помага на дарителя си. Такова задължение възниквало, само ако дарителят изпадне в нужда и доколкото поиска от надарения издръжка. Последица от неизпълнение на това вече правно задължение е възможността дарението да бъде отменено от дарителя на основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, като със смъртта на надарения неговите наследници придобиват всички негови права и задължения. В тази връзка се поддържа още, че наследниците придобиват само правните, но не и моралните задължения на своя наследодател и затова наследниците на надарения дължат издръжка на дарителя по договора за дарение, само ако дарителят е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от самия надарен още преди неговата смърт, т.е. като изпълнение на вече направено приживе на наследодателя им искане за такава. Ако издръжката е поискана след смъртта на надарения, неговите наследници не дължат издръжка, тъй като нямат морално задължение към дарителя да са му признателни за дарението и тъй като към момента на откриване на наследството наследодателят им (надареният по договора за дарение) все още не е имал „правно“ задължение да дава издръжка на дарителя, респ. след неговата смърт наследниците му не са придобили такова правно задължение (р. № 1031 от 30.12.2009 г. по гр.д. № 4849 от 2008 г., I г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Теодора Гроздева, р. № 263 от 9.06.2010 г. по гр.д. № 1082 от 2009 г.III г.о., ГК на ВКС). Следователно, обосновава се виждането, че наследниците на надареното лице не са страни по облигационната връзка, поради което и те могат да бъдат носители на правното задължение, само ако издръжката е била поискана приживе на наследодателя и от наследодателя, т.е. фактите, трансформиращи моралното задължение на дарения, в правно задължение, са реализирани като основание за възникване на правното задължение за издръжка преди откриване на наследството и като елемент от съвкупността от права и задължения, очертаващи наследството, по силата на наследственото правоприемство, задължението за издръжка е преминало към наследниците. Макар и правилна по отношение на достигнатия правен извод, изложената аргументация на това разбиране не е съвсем коректна, струва ми се. Считам, че възможността на дарителя, поискал издръжка от надарения, който впоследствие е починал, да отмени дарението по отношение наследниците на починалия, ще се основава не на възникнало по пътя на правоприемството задължение за издръжка в тежест на наследниците на надарения, а на това, че в полза на дарителя се е породило правото на отмяна и с оглед на това то може да се упражни срещу универсалните правоприемници на надарения. А ако не е възникнало потестативното право – ако не е поискана издръжка от надарения и не е възникнала нужда у дарителя (при това преди смъртта на надарения), и самото право на отмяна няма да възникне преди смъртта на надарения и няма как да се упражни по отношение на наследниците на надарения. В този смисъл оспоримо е твърдението, че наследници на надарения дължат издръжка на дарителя по договора за дарение, само ако той е изпаднал в нужда и е поискал издръжка от самия надарен още преди неговата смърт, а ако издръжката е поискана след смъртта на надарения, неговите наследници не дължат издръжка (р. № 1031 от 30.12.2009 г. по гр.д. № 4849 от 2008 г., I г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Теодора Гроздева, и р. № 894 от 19.12.2010 г. по гр.д. № 3132 от 2008 г., I г.о, ГК на ВКС, докладчик съдията Василка Илиева). Едва ли е основателно, че в тежест на наследниците на починалия надарен възниква задължение за издръжка, чието изпълнение, с оглед наличието или липсата на писмено искане за даването й, отправено към надарения преди неговата смърт, може да бъде търсено от тях. Едва ли е основателно, че поискването на издръжка и пораждането на нужда у дарителя превръщат моралното задължение за издръжка в правно (а оттам – и в наследимо). Отправянето на искане за издръжка до надарения преди неговата смърт всъщност е обуславящо за пораждане правото на отмяна и оттам за възможността това право да бъде упражнено и срещу неговите наследници.

Затова следва, че ако дарителят не е поискал издръжка приживе от надарения, а след смъртта му бъде предявен иск с правно основание чл. 227, ал. 3, б. „в“ ЗЗД срещу неговите наследници, искът ще бъде отхвърлен, тъй като съдът ще установи, че правото на отмяна не е възникнало преди смъртта на надарения и оттам няма как да се упражни срещу универсалните наследници на надарения. Положението е сходно с това, ако при един двустранен договор правото той да бъде развален не е възникнало преди смъртта на длъжника, няма как той да се развали и срещу неговите наследници. При такъв двустранен договор наследниците обаче ще встъпят и в правата, и в задълженията на своя наследодател-длъжник и тук вече правото да развали ще възникне в полза на кредитора директно срещу наследниците поради неизпълнение на задължението, което те дължат. А не както би било при договора за дарение – с твърдения за неизпълнение на техния праводател, ще се упражни срещу наследниците вече възникнало право на отмяна (чл. 227, ал. 3, изр. 2 ЗЗД). Това ще е така и при двустранния договор за издръжка и гледане, освен ако престацията да се дава издръжка и гледане не е уговорена intuitu personae, само с оглед личността на издържащия и гледащия. Така е, защото чл. 87 ЗЗД говори общо за неизпълнение, като се дезинтересира от това дали не е изпълнила страна по договора или неин универсален или частен правоприемник, тъй като те всички дължат, докато чл. 227 ЗЗД има предвид право на отмяна като потестативно право, което възниква при неоправдан отказ да се даде издръжка именно от страна на надарения. Това се дължи на личния елемент при дарението и затова ако приживе на надарения от него не е поискана издръжка поради нужда на дарителя, правото на отмяна не се е породило.

Следователно, за да може дарителят да отмени дарението и след смъртта на надарения, следва нуждата от издръжка да се е породила преди смъртта на надарения и към него да е отправено искане за предоставяне на такава. В тази връзка се поставят поне още две питания – има ли форма, в която това искане следва да е отправено и „нужда от издръжка“ по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и към кой момент тази нужда трябва да е налице?

Вярно е, че правилото на чл. 227, ал. 1, б. “в“ ЗЗД не въвежда изрично изискването дарителят да е отправил искане към надарения за издръжка, от която се нуждае, а още по-малко урежда съдържанието или формата на такова искане. Те са изведени по тълкувателен път в съдебната практика, като се приема, че за успешното провеждане на иск за отмяна на дарение с такава правно основание законът изисква освен дарителят да е изпаднал в трайна нужда от издръжка и надареният да е отказал да я предостави, още и дарителят да е поискал издръжка от надарения, за което вече стана дума (р. № 435 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1370 от 2010 г., IV г.о., ГК на ВКС, докладчик съдията Филип Владимиров). Считам, че формата на поканата е без значение за нейната валидност, като не е необходимо тя да бъде задължително писмена, въпреки че при наличие на писмена покана доказването би било облекчено в най-голяма степен. Допустимо е нуждаещият се от издръжка дарител да я поиска от надарения и устно (в този смисъл е и р. № 435 от 2.11.2011 г. по гр.д. № 1370 от 2010 г., IV г.о., ГК на ВКС), стига да успее в хода на съдебното дирене, с оглед разпределението на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК), да установи този факт. Това е така, защото поканата до надарения за даване на издръжка е неформален акт и релевантно за изхода на спора по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е единствено обстоятелството дали такава е отправена до надарения от дарителя, който е изпаднал в трайна нужда от издръжка и дали облагодетелствалият се от дарението я е доставил или е отказал да я даде.

Не е необходимо и поканата за даване на издръжка да съдържа искане за точно определена парична сума, като с оглед нуждите на дарителя издръжката може да бъде и в натура. Няма и точно определено съдържание на така отправената покана. Според р. № 293 от 14.07.2011 г. по гр.д. № 1302 от 2010 г., IV г.о., ГК на ВКС искането за плащане на суми, нужни на дарителя за закупуване на лекарства, представлява такова за издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД. Искането на дарителя към надарения за помощ при покриване на всички или част от потребностите, за които не разполага с финансови средства или има нужда от гледане, по съществото си е искане за даване на издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД.

В съдебната практика се сочи, че и исковата молба, с която се релевира претенцията с правно основание чл. 227, ал.1, б. „в“ ЗЗД има значение на такова искане за даване на издръжка (така р. № 293 от14.07. 2011 г. по гр.д. № 1302 от 2010 г. , IV г.о., ГК на ВКС). Това виждане не ми се струва съвсем прецизно по причина, че предмет на конститутивния иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД е именно потестативното право на дарителя да отмени дарението, а отправеното чрез исковата молба искане да бъде дадена издръжка е предпоставка за възникване на това право, която предпоставка ще настъпи с предявяване на самия иск. Отделно от това, ако приемем, че исковата молба замества искането за издръжка, искането може да не бъде последвано от отказ, а надареният, вместо да откаже, може да прояви желание да дава издръжка. В такъв случай искът ще бъде отхвърлен, а дарителят-ищец напразно ще е платил държавна такса, която в хипотезата на отмяна на дарение ще е 4 % от данъчната или пазарната оценка на имотите, ако става дума за договор за дарение с предмет вещни права върху недвижим имот (чл. 69, т. 4 във вр. с т. 2 ГПК). Освен това, както по отношение на нуждата от издръжка, така и относно искането за нейното даване, съдът е длъжен да вземе предвид и настъпилите до датата на приключване на съдебното дирене факти (чл. 235, ал. 3 ГПК) – така р. № 473 от 20.01.2012 г. по гр. д. № 263/2011 г. IV г. о., ГК на ВКС, р. № 194 от 2.10.2013 г. по гр. д. № 130/2013 г., III г. о., ГК на ВКС, какъвто именно факт би било изявлението на ответника-надарен, че е съгласен да предостави поисканата издръжка.

Ако приемем, че и исковата молба с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД представлява искане за предоставяне на издръжка, то при очертани от ищеца обстоятелства в исковата молба, която служи за покана, от съществено значение ще е поведението на ответника – дали той заявява желание да дава издръжка на дарителя си или не. Когато до този момент дарителят не е поканил надарения по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД, възможността да се прецени дали е налице неоправдан отказ да се даде поисканата издръжка като предпоставка за уважаване на иска, възниква именно от момента на получаване на исковата молба. Когато надареният не изяви воля за даване издръжка на дарителя, следва да се приеме, че е налице отказ за даването й по смисъла на горепосочената разпоредба. Относно искането на конкретна сума следва да се посочи, че такава не е необходимо да бъде заявена. С оглед твърденията в исковата молба и нейните уточнения следва издръжката да бъде определяема, за да бъде редовна исковата молба. В съдебната практика (р. № 172 от 16.05.2013 г. по гр.д. № 1203 от 2012 г., IV г.о., ГК на ВКС) се приема, че няма пречка размерът на издръжката да бъде определен и от експертиза за пръв път пред въззивния съд.

Освен отправено искане за издръжка, дарителят следва да проведе пълно и главно доказване по отношение наличието на нужда от поисканата издръжка. Това налага изясняване на понятието „нужда от издръжка“ по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД и на момента, към който тази нужда трябва да е налице. Нуждата от издръжка на дарителя може да се изразява в недостиг на парични средства за покриване на най-разнородни потребности: например за прехрана, дрехи, покриване на консумативни разходи, лечение, квартира и пр. Тя може да се изразява още и в необходимост от непосредствена грижа, помощ, включително и от болногледач. Съдебната практика (р. № 473 от 20.01.2012 г. по гр.д. № 263 от 2011 г., IV г.о., ГК на ВКС) приема, че според ЗЗД преценката дали дарителят е изпаднал в трайна нужда от издръжка не е абстрактна, а зависи от конкретните нужди на дарителя с оглед начина му на живот, който той обикновено води. Наличието й се преценява на плоскостта на житейските нужди на конкретния дарител, средствата, с които разполага той, реално съществуващите възможности за допълването им. Не може да се посочи точен икономически критерий, валиден по отношение на всички дарители, след като нуждите на всяко лице са индивидуални. Установеното от съдебната практика съдържание на употребения от законодателя израз „издръжка, от която [дарителят] се нуждае“ е наличието на трайно материално затруднение, което дарителят би посрещнал, ако разполагаше с дареното имущество. Сочи се също така, че нуждата от издръжка по смисъла на чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД се установява при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва за съответните месеци (определени в цифрова величина) и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди. За целта е необходимо да се установи какъв е размерът на средномесечната издръжка на едно лице за процесния период според статистиката, като съдът съобрази от какви пера е формирана издръжката, да я отнесе към специфичните нужди на дарителя и да прецени кои от сумите може да отпаднат или да бъдат коригирани – повишени или намалени; трябва ли да се прибавят и нови пера (например за лечение, за придружител с оглед конкретното здравословно състояние на дарителя и т.н.). Сумата, съставляваща месечните средства, които дарителят има на свое разположение, се формира от заплати, пенсии, добавки, спестявания, получени суми от продажби, наеми, реализирани печалби и други подобни, както и допълнителните доходи, които реално е могъл да реализира – от наеми или от цена на друго имущество. Наличието на допълнително имущество, от което може да се реализират доходи, трябва да е ясно и конкретно посочено, като съдът изясни какво е неговото състояние, възможно ли е да се получават наеми, в какъв месечен размер, евентуално каква е пазарната му стойност с оглед възможност да се получат доходи от продажбата му. Отделно от това съдът следва да вземе предвид личността на дарителя, неговите конкретни битови и здравословни нужди, индивидуални потребности, социална среда, както и условията на икономическия живот в страната, при съпоставка между средствата, с които дарителят разполага или може да ползва и конкретна сума, която му е необходима за покриване на специфичните му нужди.

Въпросът обаче е към кой момент следва да е налице тази нужда – към минал момент или към момента на предявяване на иска с правно основание чл. 227, б. „в“ ЗЗД и може ли надареният да противопостави възражение, че нуждата у дарителя, макар и да е била налице в минал момент, вече е отпаднала и на това основание съдът да отхвърли иска.

Едното възможно виждане е, че нуждата от издръжка у надарения трябва да е трайна и да съществува към датата на поканата или поне към датата на формиране на сила на пресъдено нещо по делото, но ако е възникнала и отпаднала към момента на предявяване на иска, той следва да се отхвърли като неоснователен. Възможно е дарителят да не е бил изпаднал в нужда към датата на поканата, но такава да е възникнала към датата на подаване на исковата молба, която също има значението на покана. Другата възможност е да приемем, че предпоставките на закона, за да бъде уважен искът с правно основание чл. 227 ЗЗД, са налице както ако нуждата е възникнала и по-късно, или пък е отпаднала, тъй като веднъж възникнала, ведно с отправеното искане и неоправдано недаване на издръжка, съставляват крайно укорима форма на непризнателност, които дават основание да се отмени дарението и това не би се променило, ако по в по-късен момент дарителят все пак е намерил средства, за да удовлетвори нуждата си от издръжка (например осъдено е да му плаща издръжка задължено по Семейния кодекс лице).

Като че ли съдебната практика (р. № 473 от 20.01.2012 г. по гр.д. № 263 от 2011 г., IV г.о., ГК на ВКС) се ориентира към втория възможен подход – важно е дарителят да е изпаднал в трайна нужда и това да е било факт било към датата на поканата, отправена преди исковата молба, било към датата на исковата молба или към датата на приключване на устните състезания, съответно към датата на приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция. Възможно е дарителят да не е бил изпаднал в нужда към датата на поканата, но такава да е възникнала към датата на подаване на исковата молба, която също има значението на покана и искът отново ще бъде уважен.

Продължителността на периода, през който дарителят е имал необходимост от издръжка, непосилна за него самия, обуславя доколко е трайно това състояние. Преценката налице ли е това обстоятелство, което формира съвкупността от кумулативно необходимите основания по чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД наред с отправено искане до надареното лице и отказ на това лице да даде исканата издръжка винаги е конкретна и се констатира с оглед конкретните обстоятелства по делото.