ОТГОВОРНОСТ НА ТЪРГОВЦИТЕ ЗА ВРЕДИ ПРИ ЗАМЪРСЯВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА ПО ЧЛ. 49 ОТ ЗАКОНА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ

Статията е част от доклад, представен на научния семинар „Екологията – начин на мислене”, проведен в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”

1. Увод

Опазването на околната среда и запазването й от вредното влияние на човешката дейност е висш приоритет в изграждането на съвременния правен мир.[1] Нуждата от неговото въздигане се налага с оглед на осезаемото вредоносно влияние върху нея на отделни правни субекти. В резултат на тези негативни процеси не само природата е потърпевша, но и гражданите. Те могат да се реализират, например, при аварии, при недобросъвестни действия или бездействия на работници и служители, в следствие на некачествена техника, упражняване на слаб управленски контрол и т.н., което може да доведе най-общо до две последици:

– засягане или унищожаване на материални блага на гражданите – причиняване на имуществени вреди;

– създаване на неудобства, болки, страдания – причиняване на неимуществени вреди;

Предвид гореизложеното, настоящото изследване насочва поглед към основните въпроси на деликтната отговорност[2] на търговците[3] по чл. 49 Закон за задълженията и договорите (ЗЗД)[4]. Целта на поставените въпроси е да бъде представен основният пакет от възможности, които се дават на увреденото лице, предоставяйки му правото да търси директно отговорност не от прекия причинител на вредата, а от търговеца – възложител на работата.

2. Основна законова уредба

Законовата уредба (вътрешноправна и международноправна) е първоизточник на всяко едно изследване с оглед на поставената тема в настоящата статия, тъй като очертава параметрите на правомерното поведение на търговеца.

Тъй като материята на регламентиране на това поведение е огромна по своя обем (поради разнообразието от правно регулирани търговски дейности) е невъзможно тя да бъде обхваната детайлно в настоящата статия. А и това би било ненужно. Затова  в тази част на статията ще бъдат очертани единствено основните източници на правни норми в областта на деликтната отговорност за причинени екологични вреди.

Общата защита е прокламирана и се извлича от Конституцията на Република България (КРБ)[5]. За това свидетелства нормата на чл. 55 КРБ, в която е въздигнато правото на гражданите на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие с установените държавни стандарти и нормативни актове.

В изречение второ на посочената норма, освен като право, същото е приравнено и за задължение на гражданите, които са длъжни да съобразяват поведението си с принципа за опазване на околната среда. В този смисъл е и практиката на Конституционния съд – Решение № 12 от 28.11.2013 г. по к.д. № 9 от 2013 г. на КС, Решение № 10 от 10.07.1995 г. по к.д. № 8 от 1995 г. на КС и т.н.[6]

Като продължение и доразвитие на защитата по чл. 55 КРБ следва да се разглеждат и разпоредбите, намиращи се в множество законови актове. Пример за такива са: Закона за опазване на околната среда[7], Закона за отговорността за предотвратяване и отстраняване на екологични щети[8], Закона за опазване на селскостопанското имущество[9], Закона за безопасно използване на ядрената енергия[10], Закона за задълженията към Международния фонд за обезщетение при щети, причинени от замърсяване с нефт[11], Кодекса за търговско корабоплаване[12], Закона за задълженията и договорите[13] и т.н.
Значение имат и редица международни договори, по които България е страна и които са част от вътрешното законодателство и имат предимство пред противоречащите им вътрешни норми – чл. 5, ал. 4 КРБ. Такива са: Виенската конвенция за гражданска отговорност за ядрена вреда[14], Международната конвенция за гражданска отговорност за щети при замърсяване с нефт (CLC 1992)[15], Международната конвенция за създаване на Международен фонд за обезщетение при щети от замърсяване с нефт (FUND 1992)[16] и т.н.
Всички тези нормативни актове, както и редица подзаконови актове в областта на екологоправната материя, имат важно значение за регулацията на обществените отношения в областта на опазване на околната среда. Разпоредбите в тях съдържат в по-голямата си част императивни правила за поведение, адресати на които са както търговците, така и работниците, служителите и органите на дружеството, ако то е юридическо лице. Търговецът е длъжен да приведе в действие законовите разпоредби, а изпълнителите на възложената от него работа да положат дължимата професионална грижа при изпълнение на своите задачи и функции за постигане на поставените цели и резултати.

3. Основание за деликтната отговорност на търговеца

Следва да се подчертае, че източниците на екологичното право в България принципно регламентират наказателна, административно-наказателна, гражданска и дисциплинарна отговорност за нанесени вреди при неспазване на екологичното законодателство. В настоящата статия, обаче, се засяга единственно въпросът за гражданската отговорност на търговците, в частност – на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД.

Този вид отговорност се реализира не в пряка връзка с общото основание по чл. 45 ЗЗД, който регламентира отговорността за лични, виновно извършени действия, а на основание разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Отговорността е гаранционно-обезпечителна по своя правен характер. Същата е реализация на общия принцип в правото ”Комуто ползите, нему и вредите” и е уредена като обективна, безвиновна отговорност за търговеца.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД не е самостоятелно откъсната възможност, която се дава на увреденото лице за защита на неговите интереси. Тя е допълнение, надграждане към общата принципна основа, на която стъпва концепцията на деликта в Глава IV от ЗЗД.

4. Функции на отговорността

Общ белег на отговорността по чл. 49 ЗЗД, както и на всички разпоредби, съдържащи се в горепосочените т.нар. от мен екологоправни нормативни актове е, че тя е израз на превантивната функция на отговорността на търговеца. Чл. 49 ЗЗД и екологоправните разпоредби очертават граница на поведение, която следва да се спазва при осъществяване на дейността на търговеца, за да бъде квалифицирана като правомерна. Това е обективна граница, подчинена на дължимата грижа на добрия търговец – арг. от чл. 302 ТЗ.[17]
Разпоредбите изпълняват и втора функция – защитна, която се привежда в действие едва при неспазване или излизане от допустимите предели на поведение, очертани в правната норма.
Третата функция на отговорността е обезщетителната или т.нар. репатривна. Нейната задача се свежда основно до  даване на отговор на въпроса какъв е правният механизъм за поправяне на причинените вреди.  Тя е обвързана преди всичко с реализацията на отговорността на търговеца при причинени вреди.

5. Същност и фактически състав на деликтната отговорност на търговеца

До този момент бяха посочени основните нормативни актове, които разписват множество екологични правила. При неспазването им е напълно реална опасността да възникнат вредоносни последствия – както за околната среда, така и за имуществото, здравето или живота на гражданите. Това поставя въпроса с какви възможности разполагат увредените лица и какъв е законовият път за защита.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД се изразява в задължението, когато е причинена имуществена и/или неимуществена вреда на едно лице, търговецът да поправи причинените вреди или чрез заплащането на парично обезщетение, или в натура (принцип на реституцията).
Изборът за обезщетяването на вредите от деликта принадлежи на увреденото лице. Това е въпрос на преценка кое обезщетение е икономически най-адекватно за увредения – така Решение № 382 от 23.07.2010г. по гр.д. № 365/2009г., Г.К. IV гр.о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК.
Пример за онагледяване може да се даде в случаите, когато търговецът замърсява подпочвените води на дадено населено място с отровни отпадни течности, което води до натрупване на канцерогенни вещества в отглежданата земеделска реколта на дадено домакинство, както и до влошаването на здравето на лицата в него вследствие на консумация от отровената продукция. В този случай разпоредбата на чл. 49 ЗЗД създава едностранно правоотношение между търговеца и увредените граждани, като за едната страна се създава задължение за поправяне на всички причинени вреди от изпълнителите на работата (работници, служители, управителни органи и т.нат.), а за увредените лица – правото да се иска поправянето им.
За да възникне деликтната отговорност, която по своя правен характер е правопораждащ юридически факт от категорията на неправомерните, трябва да е налице осъществен фактическият й състав. Това са елементите на отговорността, които следва да са кумулативно налице, за да се стигне до присъждане на обезщетение на увреденото лице. В този смисъл е и поддържаното становище както в практиката на ВКС – Решение № 370 от 11.11.2011г. по гр.д. 1740/2010г., Г.К., IV гр.о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК, така и в арбитражната практика на БТПП – Решение по ВАД 139/2000г.[18] Фактическият състав следва да е осъществен най-късно до момента, в който се търси съдебна защита.
Нека сега разгледаме последователно тези елементи.

1) Противоправност – изразява се в наличието на неспазена или заобиколена разпоредба от нормативен акт от страна на работници, служители или органи на дружеството. Това са лица, на които е възложено извършването на работа, свързана пряко или косвено с дейността на търговеца.
Търговецът не може да се защити, дори да докаже, че извършителят на работата е действал в несъответствие с дадените му указание или надлежните правила за извършване на възложената работа – така Постановление № 9 от 28.12.1966г. на Пленума на Върховния съд.

2) Деяние – неправомерността трябва да е обективизирана в конкретно действие или бездействие. То може да бъде както извършване на определени физически действия, така и, например, бездействие на служител или на управителен орган на търговско дружество. Не е неправомерно обаче деянието, което едно лице само е мислело да извърши, но на практика не го е направило.

3) Вреди – деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД ще възникне само тогава, когато за гражданите са възникнали вреди, които могат да бъдат както имуществени и неимуществени, така и претърпени загуби и пропуснати ползи. Сигурен белег за имуществени вреди ще е налице, когато имущественият пасив на увреденото лице се е увеличил, или имущественият му актив се е намалил.
Тежестта на доказване за наличието на вреди е в тежест на увреденото лице. В сила е процесуалното правило, че всеки е длъжен да докаже фактите и обстоятелствата, от които черпи изгода.[19]

4) Причинна връзка – между неправомерното деяние, което е извършено от работници, служители или органи на търговското предприятие, и настъпилите вреди за гражданите трябва да има логическа и обоснована връзка, която най-общо може да се опише като „причина-следствие“. Тя подлежи на доказване в гражданския процес от ищеца, който трябва да докаже пред съда, че именно в следствие на замърсената околна среда е претърпял вреди.

5) Вина – това е единственият субективен елемент от фактическия състав на деликтната отговорност. Всички останали са обективни. Както вече бе посочено, вина на търговеца не се изисква. Такава и не може да бъде извлечена при търговските дружества, които са юридически лица и при тях липсва субктивен характер на волеобразуване.[20]

Формите на вината са две – умисъл и небрежност. Небрежността може бъде груба или обикновена.Това деление не касае пряко търговеца, който отговаря за причинените екологични вреди, но поради обезпечителния характер на отговорността, то извършителят на противоправното деяние трябва да е осъществил деянието виновно, т.е. да е вложил умисъл или да е бил небрежен по време на изпълнение на работата си – така Решение № 166 от 10.03.2010г. по гр.д. № 4284/2008г., Г.К., IV гр.о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК.
Умисъл ще имаме тогава, когато противоправността на деянието и неговата вредоносност е съзнавана ясно, докато небрежност ще имаме тогава, когато настъпването на вредите може и да не са съзнавани, но са могли да бъдат избегнати, или ако е била положена дължимата и очаквана професионална грижа.
За търговците и техните работници или служители тази грижа следва да се поставя под знаменателя на обективния критерии за професионализъм, защото всеки търговец има висок потенциал от ресурси, знания и умения, които би следвало да прилага максимално отговорно, за да предотвратява настъпването на екологични вреди.

6. Някои бележки относно реализацията на отговорността на търговеца

Реализацията на деликтната отговорност се извършва по съдебен ред в рамките на исково производство пред гражданските съдилища на територията на Република България. Тя цели при всички случаи получаване на парично обезщетение за причинените вреди или на възстановяване на предишното състояние чрез престация в натура. По този начин се възстановява статуквото – такова, каквото е било преди увреждането. Това е и ratio legis – по пътя на съдебната защита да се възстанови нарушеното право (имуществено или неимуществено).
Отговорност носи винаги и търговеца, освен прекия причинител на вредата – така Решение № 89 от 1997 г., ІV г.о. на ВКС[21], което обикновено е юридическо лице. То носи отговорност за действията или бездействията на неговите работници, служители или органи при или по повод извършването на работата, защото е възложител на работата – чл. 49 ЗЗД. Логиката на законодателя в този случай е, че щом търговецът носи ползите от извършването на работата, то той трябва да носи и неблагорпиятните последици от нея. Тази концепция обаче поставя някои въпроси, които влизат както в полезрението на хипотезата на причинени екологични вреди, така и на общата принципна конструкция на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Целта, с която ги поставям в настоящата статия, е не да анализирам детайлно всеки един проблем, а да очертая, неизчерпателно, някои от тях и да представя критични бележки с цел стимулирането на дискусия.

6.1. Актуален е въпросът за съотношението между самостоятелното задължение на делинквента по чл. 45 ЗЗД и обезпечителното задължение на търговеца по чл. 49 ЗЗД.

Въпреки изричното основание за търсене на отговорност на търговеца, възложител на работата, в съдебната практика се примена, че увреденото лице не е длъжно да предяви иска си на основание чл. 49 ЗЗД само срещу търговеца, а може да стори това едновременно и спрямо прекия причинител на екологичната вреда на основание чл. 45 ЗЗД – така Решение 503 от 21.07.2010г. по гр.д. № 1069/2009г., Г.К., III гр.о. на ВКС, постановено по чл. 290 ГПК.
В горепосоченото съдебно решение се приема, че възложителя и изпълнителя на работата са солидарни длъжници. Спорно е обаче доколко може да става въпрос за солидарни задължения в техния чист вид или за неистинска солидарност. Аргумент за това съмнение дава основното правило при солидарните задължение, че те възникват единственно при уговорка между страните или по силата на изрична разпоредба в закона. В конкретния случай, при съотношението между основанията по чл. 45 и 49 ЗЗД, тези предпоставки не са налице, което може да доведе до извода, че отговорността на делинквента и на възложителя на работата не е солидарна.
В тази връзка, следва да се вземе предвид и становището в доктрината[22], че при неистинската солидарност следва задължително да липса една предпоставка – двете задължение да са възникнали напълно самостоятелно и без всякаква връзка едно спрямо друго. Този негативен критерии за преценка не е налице при съотношението между разглежданите искове, което води до извода, че не може да става въпрос за неистинска солидарност.
Въпреки отклонението от общото правило,  застъпеното становище в практиката на ВКС е съобразено с принципа на справедливостта и следва да бъде подкрепено. То държи сметка за интересите на увреденото лице и предоставя балансирано решение.  Според мен отговор на заключението за наличието на солидарни задължения може да се търси в разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, която урежда правилото, че при неколцина причинители на вредата, те отговорят солидарно. В хопотезата на чл. 49 ЗЗД прекият причините отговаря пряко за своето деяние, докато търговецът отговаря на собствено основание за своето деяние – било то изрични действия чрез органите си, довели до вредоносния резултат, било то бездействия, които са допуснали настъпването на вредите. И за изпълнителя, и за възложителя на работата ще е налице общност от задължения, от действия и бездействия, които в своята съвкупност едва ли биха могли да бъдат отделени от логическата верига, довела до осъществяване на фактическия състав на деликта.

6.2. Вторият въпрос, който искам да засегна, е за безвиновната отговорност на търговеца, която зависи от наличието на вина на прекия извършител на работата. Тя се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Спорно е обаче коя вина се предполага – умисъла или небрежността.

В доктрината[23] се застъпва становището, че при деликтната отговорност това е небрежността. Аргументи се черпят с оглед на това, че небрежността е обективна мяра на добрия стопанин. Подчертава се, че по аргумент от чл. 70, ал. 2 Закона за собствеността (ЗС)[24] недобросъвестността не се предполага, а е точно обратното – предполага се добросъвестността.
Тези аргументи ми се струват относими към неизпълнението при договорните задължения, но не и към деликтната отговорност. При нея се предполага умисъла, тъй като законът не провежда разграничителна линия между умисъл и небрежност при регламентиране на законовата презумпция, а цели да създаде критерий, с който да се обвърже размера на обезщетението при преценка от съдилищата. Това важи особено силно за обезщетяване на неимуществените вреди, които се присъждат от съда по справедливост – чл. 52 ЗЗД. Логично е в този случай да се предположи, че разпоредбата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД ще създаде предпоставка за защита на увредените лица, като ще прехвърли тежестта на доказване за липса на умисъл в правната сферата на делинквента, респ. в сферата на търговеца в хипотезата на реализация на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Допълнителен аргумент за правилността на заеманата от мен позиция са абсурдните резултати, до които би довело възприемането на противното разрешение. То би поставило увреденото лице в ситуацията да доказва наличието на умисъл към момента на извършване на деликта. Би прехвърлило задължението за доказване на адекватния размер на обезщетението към увреденото лице, въпреки презумпцията за предположение на вина.

6.3. Друг въпрос е свързан с това доколко търговецът може да отговаря за деянията на изпълнител на работата, чиято самоличност не е установена. Той се решава в съдебната практика константно, като се застъпва становище, че търговецът не може да прави възражение за това, че извършителят на работата не може да се установи – вж. т. 6 и 7 от Постановление № 7 от 1959 г., Пленум на Върховния съд[25].
Към това становище може да се оправи критика, тъй като при наличието на няколко търговски дружества, извършващи сходна по предмет дейност, трудно би се установило кое точно е причинило екологичната вреда. Особено ако прекият причинител на вредата е неизвестен. В този случай се създава реална предпоставка за ангажиране на отговорността на лице, което ще носи обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД за изпълнител, който не е в правоотношение с него. Това е хипотеза, която илюстрира възможността от постигане на несправедлив резултат, залегнал в цитираното Постановление на Пленума на ВС.

6.4. Актуален е и въпросът за насочване на иска на увреденото лице – дали да е директно към търговеца, или към неговия застраховател.
Завеждайки дело срещу търговеца, увреденото лице трябва да има предвид, че в множество случаи гражданската отговорност на търговеца е застрахована, което означава, че в рамките на исковия  процес му се предоставя възможност да привлече като подпомагаща страна и застрахователя. По този начин едно осъдително решение на съда, което има окончателен характер за страните, би имало силата на пресъдено нещо и за двете страни и би позволило на увреденото лице да потърси паричното си обезщетение и от застрахователя, който е по-платежоспособен.[26] Така на практика увреденото лице би си гарантирало получаването на присъдената от съда парична сума за претърпените вреди.

6.5. Дискусионен е и въпросът за реализацията на отговорността на търговеца – дали това да става като всяко увредено лице ангажира самостоятелно търговеца в исков процес, или би било по-ефективно това да стане в рамките на колективното производство по ГПК. Към настоящия момент този спор има съществено практическо приложение, тъй като колективното производство като цяло търпи основателна критика. В доктрината[27] се подчертават множество негови слабости, а на практика в България все още не е налице процес, доказваш ефективността и адекватността на законовата уредба в ГПК. Това поставя въпроса доколко отговорността по чл. 49 ЗЗД може да бъде реализирана в едно производство, без да се натоварва съдебната система от множество дела от увредени лица, както и при липсата на заплахата от множество противоречащи си по мотивировка и диспозитив съдебни решения.

7. Заключение

В България отговорността на търговците за причинени вреди от замърсяване на околната среда не се търси, въпреки че ежедневно всеки един от нас редовно е свидетел или е информиран, най-малкото чрез средствата за масова комуникация, за обгазявания на градове, за замърсени реки и водоеми, за изсичания на гори и прочее, които действия без съмнение оказват влияние върху човешкото здраве и имущество. Въпреки това, все още не е налице мащабен процес, който да произведе осъдително решение. Този факт не следва да се подминава безкритично.
Причините за това са множество, сред които могат да се откроят следните: липсата на доверие в правосъдната система, слабия контрол и познаване на екологичното законодателство, недостатъчното финансови средства за воденето на скъп и бавен процес, преграждащата правото на защита разпоредба за заплащане на 4 % държавна такса по граждански дела, трудното доказване в рамките на процеса на причинно-следствената връзка между замърсяването и причинените вреди, слабата заинтересованост на юристите в областта на екологичното право и т.нат.
Въпреки изложената негативна констатация, считам че за в бъдеще пречките пред реализацията на отговорността по чл. 49 ЗЗД могат да бъдат преодолени и законовата разпоредба да намери активно приложение в светлината на принципната постановка, разгърната в настоящата статия. Може би този оптимизъм следва да бъде прокаран през надеждата за законодателни промени или през очакването за приемане на задължителни за съдилищата съдебни актове. Това е въпрос, който все още търси своя отговор.

[1] Правото на чиста околна среда и задължението за опазването й е въздигнато на най-високо равнище в йерархичната структура на източниците на правото, а именно – в Конституцията на Република България. Подробно за конституционната закрила на правото, което е и задължение – вж. Друмева, Е. Конституционно право.Четвърто преработено и допълнено издание. С.: Сиела, 2013, с. 779 и сл.

[2] Тя е вид гражданска отговорност, чиято същност се изразява в задължението всеки, причинил виновно вреди на другиму, да ги поправи. Подробно за същността на деликтната отговорност – вж. Голева, П. Деликтна отговорност. С.: Фенея, 2011, 93- 105; Големинов, Ч. Гражданскоправни източници на задължения. С.: Фенея, 2011, 62- 139; Антонов, Д. Непозволено увреждане. С., 1965, с. 71 и сл.

[3] Търговци са търговските дружества са обединение на две или повече лица (физически или юридически) за извършване на търговски сделки с общи средства, в резултат на което се създава нов правен субект- чл. 63, ал. 1 и 3 ТЗ. Търговските дружества винаги са търговци – те са търговци по силата на избраната от тях форма – вж. Голева, П. Търговско право, Книга първа. С.: Фенея, 2009, с. 45, с. 130 и сл. Търговци са, също така, и едноличните търговци – вж. Торманов, З. Едноличен търговец. С.: Сиби, 2006 и Калайджиев, А. Едноличният търговец – въпроси на съдебната практика. – Търговско и облигационно право, №  9, 2010, с. 17 и сл.

[4] Попр. ДВ, бр. 2 от 5 Декември 1950 г., Обн. ДВ, бр. 275 от 22 Ноември 1950 г., с изм. и доп.

[5] В сила от 13.07.1991 г. Обн. ДВ, бр.56 от 13 Юли 1991г., изм. ДВ, бр.85 от 26 Септември 2003г., изм. ДВ, бр.18 от 25 Февруари 2005г., изм. ДВ, бр.27 от 31 Март 2006г., изм. ДВ, бр.78 от 26 Септември 2006г., изм. ДВ, бр.12 от 6 Февруари 2007г.

[6] Подробно за практиката на КС по въпросите на опазването на околната среда – вж. Пенчев, Г. Съдебна практика на Конституционния съд на Република България по опазване на околната среда (1993 – 2014 г.). – StudiaIuris, № 2, 2014, достъпно на: http://web.uni-plovdiv.bg/paunov/Stidia%20Iusris/broi%202%20-%202014/Georgi%20Penchev.pdf (25.04.2015г.).

[7] Обн. ДВ, бр. 91 от 25 септември 2002 г., посл. изм. ДВ. бр. 66 от 26 юли 2013г.

[8] Обн. ДВ, бр. 43 от 29 април 2009 г., посл. изм. ДВ. бр. 53 от 13 юли 2012г.

[9] Обн. ДВ, бр. 54 от 12 юли 1974 г., посл. изм. ДВ. бр. 77 от 9 октомври 2012г.

[10] Обн. ДВ, бр. 63 от 28 юни 2002 г., посл. изм. ДВ. бр. 66 от 26 юли 201 г.

[11] Обн. ДВ, бр. 34, от 19 април 2005 г., изм. ДВ. бр. 33 от 30 април 200 г.

[12] Обн. ДВ, бр. 55 от 14 юли 1970 г., изм. ДВ. бр. 28 от 19 март 2013 г.

[13] Попр. ДВ, бр. 2 от 5 декември 1950г., обн. ДВ. бр. 275 от 22 ноември 1950 г., посл. изм. ДВ. бр. 50 от 30 май 200 г.

[14] Обн попр. ДВ, бр. 91 от 4 ноември 1994 г.

[15] Обн. ДВ, бр. 105 от 30 ноември 2004 г.

[16] Ратифицирана със закон, приет от XXXIX Народно събрание на 9 февруари 2005 г. – ДВ, бр. 17 от 2005 г. В сила за Република България от 18 ноември 2006 г.  Издадена от Министерството на транспорта- Обн. ДВ. бр.28 от 3 април 2007г.

[17] Поначало чл. 302 ТЗ намира приложение при изпълнението на задълженията при търговските сделки – така Голева, П. Търговски сделки. Четвърто преработено и допълнено издание. С.: Фенея, 2012, 87-89. Струва ми се, обаче, че задължението за полагането на дължимата професионална грижа следва да намери по-широко приложение, което да се пренесе и на плоскостта на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД.

[18] Цит. по Практика на Арбитражния съд при Българската търговско-промишлена палата 2000-2001 г. С., 2002, 59- 62.

[19] Тази принципна позиция се приема и в доктрината – вж. Мингова, А. Тежест на доказване при отрицателни факти. – Норма, № 9, 2013.

[20] Вж. Ставру, С. Волеобразуване и волеизявление при юридическите лица. – Търговско право, № 6, 2006, с. 81.

[21] Отпечатано със Сиела.

[22] Вж. Кожухаров, А. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. С. ЮРИСПРЕС, 2002,  516-517.

[23] Калайджиев, А. Облигационно право. Пето издание. С.: Сиби, 2010, 427-428.

[24] Обн. ДВ, бр. 92 от 16 Ноември 1951 г., с изм. и доп.

[25] Отпечатано със Сиела.

[26] Подробно за правните последици на съдебното решение спрямо подпомагащата страна (в конкретния случай – застрахователя) – вж. Цолова, К. Подпомагащата страна в съдебния исков процес. С.: Сиби, 2009, с. 225 и сл.

[27] Вж. Чернев, С. Производство по колективни искове. – Търговско и конкурентно право, № 8, 2008 и Чернев, С. Производство по колективни искове – разглеждане на делото в открито заседание. – Търговско и конкурентно право, № 9, 2008, Корнезов, Л. Гражданско съдопроизводство. Том първи. Исков процес. С.: СОФИ-Р, 2009, 1025-1036.

Подобни статии

ВПИСВАНИЯТА ПО ЧЛ. 171 ОТ ЗАКОНА ЗА ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ Субективното право по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите – теория и практика на ВКС ОБЕЗЩЕТЕНИЕ НА НЕИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ ПРИ ДОГОВОРНА ОТГОВОРНОСТ ОТНОСНО ЗАДЪЛЖЕНИЯТА НА ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ ДА ПРИЕМЕ РАБОТАТА И ДА УВЕДОМИ ИЗПЪЛНИТЕЛЯ ЗА НЕДОСТАТЪЦИ ПРИ ДОГОВОРА ЗА ИЗРАБОТКА ЕДНОСТРАННО РАЗВАЛЯНЕ БЕЗ ПРЕДИЗВЕСТИЕ НА ДОГОВОР ЗА НАЕМ ОТ НАЕМАТЕЛЯ ПОРАДИ ОБЕКТИВНА НЕВЪЗМОЖНОСТ НА НАЕМОДАТЕЛЯ ДА ПРЕДОСТАВИ НЕСМУЩАВАНО ПОЛЗВАНЕ НА ОБЕКТА В ХИПОТЕЗАТА НА ПРОДЪЛЖИТЕЛЕН РЕМОНТ НА НЕПОСРЕДСТВЕНАТА ГРАДСКА СРЕДА