ОТГОВОРНОСТ НА ДЪРЖАВАТА ЗА ВРЕДИТЕ, НАСТЪПИЛИ ВСЛЕДСТВИЕ НА НАРУШАВАНЕ НА ПРАВОТО НА ЕС

ЧАСТ ВТОРА

1. Установяване на задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на нарушение правото на ЕС в практиката на СЕС

Принципът на отговорността на държавата за вреди, настъпили вследствие нарушението на правото на ЕС, е достижение на съдебната практика на СЕС. Той е изложен в съображенията към решението по делото Francovich срещу Република Италия, където е прогласено, че той е „…присъщ на системата на Договора“[1]. В съображенията се посочва още, че „…националните съдилища, чиято задача е да прилагат разпоредбите на Общностното право в рамките на тяхната компетентност, трябва да гарантират пълното действие на тези норми и да защитават правата, които те предоставят на частноправните субекти…“[2], и още: „…цялостната ефективност на нормите на Общността би била накърнена, а защитата на признатите от тях права би била отслабена, ако частноправните субекти не разполагат с възможност да получат обезщетение, когато техните права са засегнати от нарушение на Общностното право по вина на държава-членка“[3].

Преди да пристъпим към разглеждане на реда за ангажирането на тази отговорност, ще посочим накратко видовете нарушения и условията, които трябва да са налице, за да се ангажира тя.

2. Видове нарушения и условията, при наличието на които се ангажира отговорността на държавата за вреди

Делото Francovich остава изходната позиция при определянето на условията, при които може да се ангажира отговорността на държавата. В съображенията към решението четем: „Независимо от това, че отговорността на държавата се налага от Общностното право, условията, при които тя поражда право на обезщетение, зависят от характера на нарушението на Общностното право, което е причинило вредата.“[4] Следователно към критериите, изведени в съображенията към решението, трябва да се подхожда с внимание и при отчитане характера на нарушението на правото на ЕС, в конкретния случай – нетранспонирането на директива в предвидения  за това срок.

• Отговорност на държавата за нетранспониране на директива

Условията за ангажирането на отговорността на държавата в този случай са изведени в съображенията към решението по делото Francovich. Те са три на брой: (1) резултатът, предписан от директивата, следва да съдържа предоставяне на права на частноправни субекти; (2) възможност за установяване на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на директивата и (3) наличието на причинна връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата, претърпяна от увредените лица.

СЕС изключва възможността държавите-членки да разширяват така изведените условия и по този начин да затрудняват реализирането на отговорността, като в съображенията си по Frankovich посочва изрично, че „…тези условия са достатъчни, за да породят право на обезщетение в полза на лица, което има своето основание пряко в Общностното право.“[5]. Всяко допълнително условие би било противно на правото на ЕС и съдебната практика на СЕС. Български закон не може да постави по-строги изисквания за ангажирането на отговорността на държавата в случай на нарушение на правото на ЕС, както ще видим и по-долу.

• Отговорност на държавата за действия и бездействия на законодателната власт

Българският парламент може да приеме закон, който да противоречи на правото на ЕС или да откаже да отмени такъв, т. е. поведението, с което той нарушава правото на ЕС, може да бъде както активно, така и пасивно. Законодателната власт обаче произтича от суверена, а от последния не може да се търси отговорност за действията или бездействията му[6]. Но не бива да се забравя, че суверен е българският народ, а не НС. Отговорността на последното е вън от съмнение и СЕС потвърждава това в делата Brasserie du Pêcheur и Factortame. В решението си по делото Brasserie du Pêcheur Съдът отново излага три условия, при наличието на които може да бъде ангажирана отговорността на държавата: (1) нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти; (2) нарушението е достатъчно съществено и (3) съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица[7].

СЕС е извел критериите, по които трябва да се ръководи националният съд при проверката на второто изискване – достатъчно същественият характер на нарушението. На първо място, това е „…степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните органи…“[8], по-нататък следват „…умисълът или непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимият, или неизвиним, характер на евентуална грешка при прилагането на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право.“ Всички тези критерии трябва да бъдат подложени на детайлна преценка от националния съдия, който в крайна сметка, при тяхното наличие, следва да ангажира отговорността на държавата, независимо от липсата на изрична национална разпоредба или въпреки наличието на такава, която изключва възможността да се ангажира тази отговорност.

Принципът на отговорността на държавите-членки е универсален и неговото приложение не може да бъде поставено в зависимост от национални закони или разпоредби. В решението по делото Brasserie du Pêcheur СЕС е посочил и случай, в който нарушението винаги е „явно съществено“ – когато то е продължило „…въпреки постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение, на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда в конкретна област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява нарушение […]“[9].

Става видно, че при определянето на характера на нарушението водеща е свободата на преценка, предоставена на законодателя. Ако последният не е разполагал с право на такава преценка или тя е била ограничена, то нарушението следва да се квалифицира като съществено.

• Отговорност на държавата за действия и бездействия на съдебната власт. Принцип на правна сигурност и сила на пресъдено нещо.

В решението по делото Köbler четем: „Принципът, че държавите-членки са задължени да обезщетят вредите, причинени на частноправни субекти вследствие на нарушение на Общностното право, за които те са отговорни, се прилага и по отношение на нарушения, произтичащи от решение на съд, постановено на последна инстанция, при което нарушената Общностна разпоредба цели предоставянето на права, нарушението е достатъчно съществено и съществува пряка причинна връзка между това нарушение и причинената на страните вреда. За да се определи дали нарушението е достатъчно съществено, когато то е следствие от съдебно решение, компетентният национален съд, вземайки предвид специфичната природа на съдебната власт, трябва да прецени дали нарушението е съществено. Правната система на всяка държава-членка следва да определи компетентния съд, който да разглежда споровете, свързани с това обезщетение.“[10]

СЕС потвърждава универсалния характер на принципа за отговорността на държавата дори и по отношение на нейните съдебни актове, като отново извежда същите условия за нейното ангажиране с една особеност – съществения характер на нарушението. В параграф 53 от съображенията се казва, че „отговорността на държавата за нарушение на общностното право вследствие на решение на национален съд, правораздаващ като последна инстанция, може да бъде ангажирана само в изключителния случай, при който съдът явно е нарушил приложимото право.“ За да се прецени дали нарушението от страна на съда е съществено, трябва да се прибегне до критериите, посочени по-горе.

СЕС посочва и два случая, при които подобна преценка не е необходима, тъй като нарушението винаги е съществено – (1) когато съдебното решение явно противоречи на влязло в сила негово решение или (2) на негова трайно установена практика.

В решението по делото Traghetti del Mediterraneo виждаме как СЕС доразвива идеята за отговорността на държавата за вреди, настъпили вследствие нарушаване правото на ЕС от страна на национална юрисдикция. В решението четем: „Общностното право прави невъзможно приложението на национален закон, който по общ начин изключва отговорността на държавата за вреди причинени на частноправни субекти вследствие нарушаване на общностното право, което е извършено от съд, правораздаващ като последна инстанция поради факта, че въпросното нарушение е резултат от тълкуване на правна норма или оценка на факти или доказателства, направени от този съд.“[11] Това би означавало да се „изпразни от смисъл“, по думите на Съда, принципа на отговорността на държавата, изложен в решението по делото Köbler. СЕС приема още, че е недопустимо и ограничаването на тази отговорност само до случаи на умишлено или тежко нарушение от страна на  националния съд, като подчертава в съображенията към решението по делото Traghetti del Mediterraneo, че критериите относно характера и степента на нарушение не могат да бъдат по-строги от изискването за неговия съществен характер[12].

Как следва да се съвместява обаче принципът на отговорността на държавата за вреди вследствие на действията и бездействията на нейните правораздавателни органи и по-специално – решенията на националните съдилища, които са постановени в нарушение на правото на ЕС, но се ползват със сила на пресъдено нещо и принципът на правната сигурност? Насоки по този въпрос могат да дадат решенията по делата Kühne & Heitz, Kapferer, Kempter и особено Lucchini.

По делото Kühne & Heitz СЕС е приел, че от принципа на лоялно  сътрудничество произтича задължението за национален административен орган да преразгледа свое решение, което е станало окончателно вследствие на решение на националния съд, основаващо се на неправилно тълкуване на правото на ЕС, дадено с последващо решение на СЕС[13].

В решението си по делото Kempter СЕС потвърждава тази си позиция, като отсъжда:

„В рамките на административно производство за преразглеждане на административно решение, станало окончателно по силата на съдебно решение, постановено от действаща като последна инстанция юрисдикция, като преразглеждането се иска, тъй като от гледна точка на по-късна практика на Съда съответното съдебно решение е основано на неправилно тълкуване на общностното право, общностното право не изисква жалбоподателят в главното производство да се е позовал на общностното право при обжалването на административното решение по съдебен ред съгласно вътрешното право.

/…/

Общностното право не поставя никакви ограничения във времето за подаване на искане за преразглеждане на окончателно административно решение. Държавите-членки обаче са свободни в съответствие с общностните принципи на ефективност и равностойност да предвидят разумни срокове за упражняване на правните средства за защита.“[14]

В решението по делото Kapferer СЕС изглежда ограничава обхвата на решението си по делото Kühne & Heitz, като подчертава значимостта на принципа на правната сигурност, намерил израз в силата на пресъдено нещо и прокарвайки разграничителна линия между положението на националния съд и това на административен орган. В решението четем: „Принципът на сътрудничество, закрепен в чл. 10 ЕО не изисква националният съд да не приложи вътрешна процесуална разпоредба, за да преразгледа или за да не приложи окончателно съдебно решение, ако това решение е противно на Oбщностното право.“[15]

В делото Lucchini СЕС приема, че „…Общностното право не допуска прилагането на разпоредба на националното право, която има за цел да закрепи принципа на сила на пресъдено нещо, като член 2909 от италианския Граждански кодекс (codice civile), доколкото прилагането ѝ възпрепятства възстановяването на държавна помощ, която е отпусната в нарушение на общностното право и чиято несъвместимост c общия пазар е установена c решение на Комисията на Европейските общности, което е станало окончателно.“[16] Следва да се отчита фактът, че в конкретния случай става дума за възстановяването на държавна помощ, където решаващата роля в крайна сметка принадлежи на Комисията, а не на националните съдилища.

Още едно решение на СЕС може да ни послужи за ориентир относно позицията на Съда по въпроса за противоборството между принципа на правната сигурност и нарушението на правото на ЕС. Това е решението по делото Olimpiclub, в което СЕС установява, че „…общностното право не допуска прилагането при обстоятелства като тези по делото в главното производство [свързани с ДДС и злоупотребата с право, извършена с цел неправомерно избягване на данъчно облагане – бел. моя – Е. И.], на разпоредба от националното право като член 2909 от италианския граждански кодекс (codice civile), в спор относно данък върху добавената стойност за данъчна година, за която все още не е прието окончателно съдебно решение, тъй като тя би създала пречки за отчитането от сезираната със спора национална юрисдикция на общностните правни норми в областта на злоупотребите, свързани с посочения данък.“[17]

От така изложената съдебна практика на СЕС може да се направи обоснован извод, че силата на пресъдено нещо често ще отстъпва пред обвързващата сила на решенията на СЕС. Националните съдилища ще трябва да следят и да се ръководят от неговата практика, за да осигурят изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите.

3. Характер на отговорността на държавата. Значение на вината. Размер на обезщетението.

Отговорността на държавата за нарушаване правото на ЕС е обективна, това става ясно от съображенията към решението по делото Brasserie du Pêcheur, където Съдът  постановява, че „…задължението за обезщетяване на вредите, причинени на частноправни субекти, не може да бъде поставено в зависимост от изведено от понятието за вина условие, което надхвърля пределите на достатъчно съществено нарушение на общностното право. Всъщност налагането на такова допълнително условие отново би поставило под въпрос правото на обезщетяване, което намира своето основание в общностния правов ред.“[18] Съдът стига до извода, че „…на националната юрисдикция трябва да се отговори, че тя не може в рамките на прилаганото от нея национално законодателство да постави обезщетението за вреди в зависимост от наличието на допусната умишлена или по небрежност вина от държавен орган, който носи отговорност за неизпълнението на задължението, което изпълнение надхвърля пределите на достатъчно съществено нарушение на общностното право.“[19]  Все пак вината не е лишена от всякаква правна стойност, тя има своето значение като един от критериите, който може да се използва при преценката относно достатъчно съществения характер на нарушението, но липсата ѝ в никакъв случай не означава, че нарушението не е достатъчно съществено. СЕС потвърждава този извод и в по-новата си практика. В решението по делото Fuß съюзният съд, установява че „…задължението да се обезщетят вредите, причинени на частноправни субекти не може да зависи от условие, основаващо се на каквато и да е концепция за вина, надхвърляща това за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС.“[20]

Водещи при определянето размера и обхвата на обезщетението следва да бъдат съображенията на СЕС в решението по съединените дела Brasserie du Pêcheur и Factortame, където четем: „…обезщетението за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушение на общностното право, трябва да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да осигури ефективна защита на правата им.“[21] Всяка държава-членка има правомощието да установи критерии при липса на разпоредби на правото на ЕС, „…които позволяват да се определи обхватът на обезщетението, като се има предвид, че те не могат да бъдат по-малко благоприятни от тези, които се отнасят до подобни вътрешни искове, и в никакъв случай не могат да са уредени така, че да правят на практика невъзможно или изключително трудно получаването на обезщетението.“[22]

При определянето на размера на обезщетението СЕС предоставя на националните съдилища възможността да проверят дали увреденото лице е положило дължимата грижа, за да избегне вредите или да ги ограничи, като използва „своевременно всички правни средства за защита“[23]. Все пак в решението си по делото Danske Slagterier СЕС смекчава това изискване, като приема, че „…би било в противоречие с принципа на ефективност /…/ да се изисква от увредените лица всеки път да използват всички правни средства за защита, с които разполагат, при положение че това би било прекомерно трудно или не би могло да се изисква в разумна степен от тях.“[24]

Видно е, че при липса на разпоредби на правото на ЕС, размерът на дължимото обезщетение ще се определя съгласно принципите на процесуалната автономия, равностойността и ефективността. Обезщетението следва да обхваща както претърпените загуби, така и пропуснатите ползи, а всяка национална разпоредба в различен смисъл трябва да се разглежда като противоречаща на правото на ЕС. Това следва ясно от съображенията към решението по делото Brasserie du Pêcheur и Factortame, в които СЕС постановява, че: „…не е в съответствие с общностното право национална правна уредба, която изцяло би ограничила обезщетението за вреди само до вредите, причинени на специално защитени конкретни имуществени блага, като изключи претърпените пропуснати ползи от частноправните субекти.“[25]

4. Процесуален ред за ангажиране отговорността на държавата в българското право

Чл. 7 КРБ гласи: „Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.“ Този принцип се доразвива в ЗОДОВ, но не напълно. ЗОДОВ не предвижда ангажирането на отговорността на законодателната власт и значително стеснява отговорността на съдебната. Как следва да постъпи увреденото лице при различните случаи на нарушение на правото на ЕС от страна на органите на държавата, пред кой съд и срещу кого следва да заведе иска си? Следващите редове ще бъдат посветени  на тези законодателни празноти, които изправят частноправните субекти пред предизвикателството да търсят обезщетение, което им се следва по силата на правото на ЕС, но за което не е предвиден вътрешен процесуален ред.

• Приложим процесуален ред за ангажиране на отговорността на българската държава за вреди, причинени от нетранспониране, непълно или лошо транспониране на директива

Правото на ЕС предоставя свобода на държавата-членка да определи компетентния орган, който да транспонира директивата във вътрешното право. Според българското право това могат да бъдат органи както на законодателната, така и на изпълнителната власт. Към 31 декември 2015 година срещу България има висящи 18 производства за ненавременно транспониране на директиви, а само през 2015 година са образувани още 20 нови.[26] В тази статистика са посочени само случаите на забавяне, но при отговорност на държавата трябва да се имат предвид и хипотезите на непълно и/или неточно транспониране.

Задължението за транспониране на директива тежи на Министерски съвет (МС) в качеството му на орган, който ръководи вътрешната и външната политика на страната – чл. 105, ал. 1 КРБ. Той е задължен да прецени чрез какви средства и от кой орган следва да бъде транспонирана директивата – дали това да бъде НС, самият МС, министър или друг орган на изпълнителната власт, който разполага с правомощията да приема  подзаконови нормативни актове.

Следователно пасивната легитимация принадлежи на МС. Нарушението се изразява в бездействие и като такова попада в предметния обхват на чл. 1 ЗОДОВ. Процесуалният ред е този по АПК, а компетентен е ВАС по силата на  чл. 132, ал. 2, т. 2 АПК, тъй като исковете срещу МС са подсъдни на ВАС като първа инстанция. Веднага прави впечатление обаче редакцията на въпросната разпоредба, според която на оспорване пред ВАС подлежат актовете на МС. Липсва изрична уредба относно  действията или бездействията. Според чл. 21 АПК обаче административен акт е и мълчаливият отказ за издаването на искания акт. Следователно трябва да се приеме, че понятието акт по смисъла на чл. 132, ал. 2 АПК обхваща както актовете в тесен смисъл, така и действията и бездействията на органа.

Така, по силата на чл. 204, ал. 4 АПК ВАС ще трябва да прецени незаконосъобразно ли е бездействието на МС, а доколкото му е вменено задължение да осъществява външната и вътрешната политика на страната, в това число да изпълнява задълженията, произтичащи от членството ѝ в ЕС, които са от неговата компетентност, то ще бъде незаконосъобразно.

По друг начин стои въпросът що се отнася до НС в случаите на бездействие от негова страна при съществуващо задължение за транспониране на директивата чрез приемането на нов или внасяне на промени във вече съществуващ закон.

ЗОДОВ не съдържа разпоредба, въз основа на която да се търси отговорност на законодателния орган, а както беше обосновано по-горе, е възможно да настъпят вреди вследствие бездействията му. Кой би следвало да е процесуалният ред и пред кой съд ще се развие подобно производство. Изглежда логично това да са общите граждански съдилища при съответно приложение на ГПК. Основанието на иска ще е чл. 4, пар. 3 ДЕС. Разбира се, за да не се стигне до нарушение на принципа на равностойността, ЗОДОВ ще се приложи с оглед специалните си разпоредби относно подсъдността – чл. 7 и приложимата държавна такса – чл. 9а. Следователно подобни искове ще следва да се разглеждат от районните или окръжните съдилища по постоянния адрес на ищеца или по мястото на увреждането в зависимост от цената на иска съгласно правилата на ГПК относно родовата подсъдност.

• Приложим процесуален ред за ангажиране на отговорността на българската държава за вреди, причинени от действия или бездействия на законодателната власт

„Принципно положение в държавното и административното право е, че държавата (администрацията) като власт не отговаря – суверенът не може да бъде държан отговорен за своите постъпки и действия.“[27] Суверен обаче е българският народ, а не НС. Последното е единствено орган на законодателната власт и като такъв носи отговорност за действията и бездействията си, от които произтичат вреди за частноправните субекти, макар и това да не е предвидено в закон, и по-специално ЗОДОВ.

Искът се предявява срещу НС съгласно специалната подсъдност предвидена в чл. 7 ЗОДОВ и се разглежда по реда на ГПК, като за неговото разглеждане се плаща простата държавна такса, определена съгласно Тарифата на МС – чл. 9а ЗОДОВ. Правното основание отново е чл. 4, пар. 3 ДЕС. Нарушението може да се изразява както в действие – приемането на закон, противоречащ на правото на Съюза, лошо или неточно транспониране на директива, така и в бездействие – неотменянето на такъв действащ закон.

Българската съдебна практика вече познава случай, при който искът е насочен срещу НС, ВКС и АПСК – гражданско дело №  407  по описа за 2014 година на Ямболския Окръжен съд, завършило с осъдителна присъда, потвърдена от Бургаския апелативен съд. В случая отговорността на НС се търси заради бездействието му, а именно – ненавременното отменянето на § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗПСК, чиято отмяна в крайна сметка е обнародвана в ДВ, бр.34/12.05.2015 г., след като е инициирана   нарушение №2012/4002 по описа на ЕК.

• Приложим процесуален ред за ангажиране на отговорността на българската държава за вреди, причинени от действия или бездействия на съдебната власт

Въпросът за отговорността на държавата за вреди, произтекли от съдебни решения изправя съдебната система пред наглед непреодолими предизвикателства и поставя редица въпроси – кой съд може да разглежда подобни искове, възможно ли е първоинстанционен съд да установи нарушение на правото на ЕС, извършено от въззивен или върховен такъв, следва ли да се присъжда обезщетение, когато решението е влязло в сила, но не е постановено от последната инстанция, т.е. не са изчерпани възможностите за инстанционен контрол?

Както бе споменато, българската съдебна практика вече познава такъв случай, при който се търси отговорността на ВКС[28]. Делото е разгледано от окръжен съд, а неговото решение е потвърдено от апелативен. Правното основание е чл. 4, пар. 3 ДЕС поради липса на предвидено в ЗОДОВ такова. Чл. 2 ЗОДОВ действително предвижда отговорността на държавата за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, но значително стеснява хипотезите за търсенето на тази отговорност до изрично предвидените случаи, обхващащи единствено наказателното производство. Исковете се разглеждат по реда на ГПК при прилагане на съответните специални разпоредби на ЗОДОВ. Следователно в зависимост от цената на иска компетентен съд ще бъде районният или окръжният съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения.

В разгледаното по-горе дело Köbler става дума за решение на върховен съд, от което произтичат вреди за частноправния субект. Поставя се въпросът за ангажиране на отговорността при актове на съдилища от по-нисък ранг или, казано иначе – може ли да се ангажира отговорността на държавата за вреди, настъпили вследствие нарушение на правото на ЕС, извършено от първоинстанционен или въззивен съд. Някои автори[29] смятат това за невъзможно поради опасността от злоупотреби и застрашаването на правната сигурност. Ние сме на мнение, че подобни искове следва да бъдат допускани, за да не се стигне до застрашаването на справедливостта. Дали и доколко съзнателно е бил пропуснат срока за обжалване на решението на първоинстанционен или въззивен съд по никакъв начин няма отношение към обективния факт на нарушението. Средства за защита срещу такива съдебни решения не съществуват според действащото българско законодателство. Основанията за отмяна на влезли в сила съдебни решения по чл. 303 и чл. 304 ГПК са изчерпателно изброени и не подлежат на разширително тълкуване[30], поради което смятаме, че независимо от мястото на съда, постановил решението, в съдебната система, искът за обезщетяването на вреди следва да бъде допуснат до разглеждане по същество, разбира се, при спазване на останалите процесуални предпоставки. Тук възниква и въпросът за давностния срок, в който да се предяви този иск. Тъй като липсва уредба, би следвало да се прилага общият петгодишен давностен срок. По пътя на инстанционния контрол логично би се стигнало, както и в посоченото гражданско дело 407/2014 на Ямболския окръжен съд, до случаи, при които ВКС да разглежда искове за обезщетения за вреди, причинени от съдебни решения, постановени от самия ВКС. Как следва да се постъпи при това положение? Целесъобразно ни се струва делото да бъде разпределено на друг решаващ състав на ВКС, а не да се прибягва до създаването на специализирани съдилища за разглеждането на тези искове.

5. Заключение

От всичко казано дотук е очевидно, че българското законодателство не отговаря на европейските стандарти в търсенето на отговорност от държавата за вредите, произтекли от нарушение правото на ЕС. Очаква се тълкувателно постановление на ВКС И ВАС да внесе яснота в материята, за да се преодолее противоречивата практика и да се отвори пътя за търсенето на отговорността на държавата не само в изрично предвидените в ЗОДОВ случаи, а и когато са налице изведените в практика на СЕС условия. Ето защо то трябва да потвърди универсалния характер на тази отговорност независимо от липсата на конкретни разпоредби. Следва да се признае специалният характер на разпоредбите на ЗОДОВ в тази материя при съответното приложение на АПК и ГПК. Върховните съдии не бива да поставят под съмнение отговорността на държавата, а единствено следва да се посочат пътя, по който тя да се реализира.

Разбира се, законодателни промени са наложителни в ЗОДОВ, за да се отговори стандартите, налагани от СЕС, макар, както бе изяснено по-горе, подобно задължение да не тежи върху нашата страна. Подобна промяна би била израз на осъзнатата необходимост от правилното прилагане на правото на ЕС, не само под страх от санкции, но и като стъпка в и без това бавната европеизация на българското право.

Автори: Евгени Иванов и Димитър Ангелов

---

---

---

[1] Francovich (Вж. т. 56), пар. 35.

[2] Ibid,, пар. 32.

[3] Ibid., пар. 33.

[4] Ibid., пар. 38.

[5] Ibid., пар. 41.

[6] Корнезов, А. Цит. съч., с. 450.

[7] СЕО, 5 март 1996 година, Brasserie du Pêcheur SA v Bundesrepublik Deutschland and The Queen v Secretary of State for Transport, ex parte: Factortame Ltd and others, дела C-46/93 и C-48/93 (Съединени дела), Rep. 1996 I-01029.

[8] Brasserie, пар. 56.

[9] Ibid. пар. 57.

[10] СЕО, 30 септември 2003 година, Gerhard Köbler срещу Republik Österreich, дело C-224/01, Rep. 2003 I-10239, пар. 59.

[11]  СЕО, 13 юни 2006 година, Traghetti del Mediterraneo SpA срещу Repubblica italiana, дело C-173/03, Rep. 2006 I-05177, пар. 46.

[12] Traghetti del Mediterraneo, пар. 44.

[13] Kühne & Heitz (Вж. т. 42).

[14] СЕО, 12 февруари 2008 година, Willy Kempter KG срещу Hauptzollamt Hamburg-Jonas, дело C-2/06, Rep. 2008 I-00411, пар. 46 и 60.

[15] СЕО, 16 март 2006 година, Rosmarie Kapferer срещу Schlank & Schick GmbH, дело C-234/04, Rep. 2006 I-02585, пар. 24.

[16] СЕО, 18 юли 2007 година, Ministero dell’Industria, del Commercio e dell’Artigianato срещу Lucchini SpA, дело C-119/05, Rep.2007 I-06199, пар. 63.

[17] СЕО, 3 септември 2009 година, Amministrazione dell’Economia e delle Finanze и Agenzia delle entrate срещу Fallimento Olimpiclub Srl, дело C-2/08, Rep. 2009 I-07501, пар. 32.

[18] Brasserie, пар. 79.

[19] Ibid., пар. 80.

[20] СЕС, 25 ноември 2010 година, Günter Fuß срещу Stadt Halle, дело C-429/09, Rep. 2010 I-12167, пар. 67.

[21] Brasserie, пар. 82.

[22] Ibid., пар. 83.

[23] Ibid., пар. 84.

[24] СЕО, 24 март 2009 година, Danske Slagterier срещу Bundesrepublik Deutschland, дело C-445/06, Rep. 2009 I-02119, пар. 62.

[25] Brasserie, пар. 90.

[26] Вж. Доклад на Комисията: Мониторинг върху прилагането на правото на Европейския съюз. Годишен доклад за 2015 г, (COM(2016) 463 final) [Електронен източник]. Достъпен на:  http://ec.europa.eu/atwork/applying-eu-law/docs/annual_report_33/com_2016_463_bg.pdf  [Последно активен: 22.02.2017 година]

[27] Дерменджиев, И. Костов, Д. Хрусанов, Д. Административно право на Република България. Обща част (Четвърто издание), С: Сиби, 2001, с. 388.

[28] Ямболски окръжен съд, дело № 407 от 2014 г.

[29] Вж. Костов, Ст. За отговорността на държавата за вреди, причинени от съдебни решения. – Търговско право, кн. 2/2006, с. 1-20. Статията е достъпна и в електронен вариант: http://www.stanislavkostov.eu/Download/Liability_article.pdf [Последно активен: 22.02.2017 година].

[30] Решение №  149 от 01.11.1958 г. по гр. д. № 110/58, ОСГК