В последните години зачестиха доста случаите на налагане на обезпечения на бъдещи искове, поискани само и единствено с цел забавяне на кредитора в процеса на удовлетворение на вземанията си. Винаги съм се чудел и маел как бързо и лесно се случва подобно ограничаване на правната сфера на съответния ответник по молбата за обезпечение. Въпросът придобива още по- голямо значение в случаите, при които обезпечението бъде отменено, искът бъде отхвърлен или делото по иска бъде прекратено. Обикновено съдът описва накратко основните предпоставки за допускане на обезпечението и излага съвсем лаконични мотиви защо счита, че с оглед представените доказателства тези предпоставки са налице. Определя гаранция и след внасянето й издава обезпечителната заповед. Дотук добре! Всеки ще си каже съдът извършва само формална преценка на базата на доказателствата, представени от молителя, като претърпените вреди ще бъдат покрити от внесената гаранция ако искът му се окаже неоснователен, недопустим или ако отменят определението за допускане на обезпечението при подадена частна жалба. И на пръв поглед и съвсем логично именно гаранцията е тази, която оправдава подобно засягане на нечия правна сфера само на база на доказателства и твърдения, представени и изложени от другата страна по спора.
През „новата 2014 година“ осъмнахме с постановено определение от 02.01.2014г. на Видински окръжен съд, с което бе допуснато обезпечение на бъдещ иск чрез спиране на две изпълнителни производства срещу молителя срещу внесена от него гаранция в размер на 156 466,40 лева. Очаквано, изпълнителните действия срещу длъжникът щяха да се забавят с оглед на наложеното обезпечение, но все пак можехме да се удовлетворим за претърпените вреди от внесената гаранция. Очаквано, Софийски апелативен съд отмени определението за допускане на обезпечението на бъдещ иск и обезсили издадената обезпечителна заповед. Неочакваното започна след постановяване на определението на САС.
След като узнахме за отмяната на обезпечението и имайки вътрешни опасения, подадохме незабавно молба до Видински окръжен съд, с която изрично заявихме, че се противопоставяме на връщането на гаранцията на молителя на основание чл. 403, ал. 2 от ГПК в случай, че той поиска освобождаването й. С изрично определение, Видински окръжен съд, прие, че след отмяна на собственото му определение за допускане на обезпечение на бъдещ иск, е отпаднало основанието за внасяне на въпросната гаранция и последната следва да бъде освободена. Счел е молбата ни за неоснователна като мотивът му затова се заключава в едно единствено изречение: Окръжният съд приема, че в случая не е налице хипотезата на чл. 403, ал. 1 от ГПК, тъй като се касае за обезпечение на бъдещ иск, което не е допуснато от съда“.
Наивно вярвахме, че това определение на Видински окръжен съд ще бъде отменено, тъй като към този момент съществуваше трайна практика на САС и ВКС по въпроса за обезпечителната функция на гаранцията по отношение отговорността на ищеца за вредите, които могат да настъпят за ответника в резултат на допуснатото обезпечение. Както ВКС, така и САС са имали нееднократно възможността да постановят (Определение № 1036 от 18.06.2010 г. на САС по гр. д. № 812/2010 г., ГК; Определение № 659 от 16.04.2010 г. на САС по гр. д. № 549/2010 г., ГО, 8-ми с-в; Решение № 547 от 4.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2008 г., I г. о., ГК и др.), че ищецът отговаря за вреди по чл. 403 ГПК и в случаите, при които обезпечението е било допуснато и наложено, но впоследствие въззивният съд го е отменил. Макар, че ищецът не получава съдебно обезпечаване на спорното право, предприетите от него действия по обезпечение на иска могат да причинят вреди на ответника, дори ако това обезпечение бъде отменено от втората инстанция.
След това, обаче, прочетохме втората част от диспозитива на определението на Видински окръжен съд: Определението не подлежи на обжалване. Именно тази част е послужила като основание за реално изплащане на внесената гаранция на молителя без да се изчака влизане на определението в сила. Въпреки това, решихме да доведем битката до край и да проверим как горната инстанция ще се произнесе по въпроса кой сега ще връща парите при незаконосъобразност на определението, с което гаранцията е освободена. Впрочем, обжалваемостта на този тип определения (с които съдът освобождава внесена гаранция) беше неоспорима, тъй като към онзи момент съществуваше задължителна практика на ВКС по чл. 274 от ГПК по този въпрос. В Определение № 591 от 2.11.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 450/2009 г., I т. о., ТК, ВКС приема, че определението на съда по освобождаването на гаранцията подлежи на въззивно обжалване с частна жалба, тъй като същото е аналогично на определенията по чл. 396 ГПК и по чл. 402, ал. 2 предл. 2 ГПК. Та, в този смисъл подадохме частна жалба.
Софийски апелативен съд логично не прие извода на Видинския окръжен съд, за необжалваемост на определението за освобождаване на внесена гаранция. Съвсем изненадващо, обаче, съдът реши да остави частната жалба без разглеждане, поради липса на правен интерес. Според САС, Интересът за обжалване на определението на съда по чл. 403, ал. 2 от ГПК, от страната срещу която е допуснато обезпечението, се обосновава с това да се предотврати връщането на гаранцията на внеслото я лице. …В случаите, когато по една или друга причина съдът е освободил гаранцията и я е върнал на вносителя то целта на жалбата срещу определението на съда за освобождаването на гаранцията и връщането й не би могла да бъде постигната. В закона не е установен способ, чрез който, лицето, на което е върната гаранцията, да бъде задължено да възстанови същата обратно по набирателната сметка на съда. Анализирайки мотивите на съда, стигаме до безспорното заключение, че лице, което е потърпевш на явна злоупотреба с право от страна на съда, би могло да защити правата си само и единствено пред особен духовник от арменски произход, така популярен сред българското общество.
Подадохме частна жалба пред ВКС срещу определението на САС, с което частната ни жалба бе оставена без разглеждане. Логично, определението на САС бе отменено и върнато за ново разглеждане по същество. Очакванията към САС бяха вече да се произнесе по поставения по- горе в изложението въпрос: кой сега ще връща парите при незаконосъобразност на определението, с което гаранцията е освободена. В такъв смисъл бяха и указанията на ВКС: Съображенията по какъв начин ще се осъществи целената правна промяна, дори и да се приемат за правилни, са по съществото на частната жалба, тъй като въззивният съд не би могъл да отказва проверка по реда на инстанционния контрол на обжалвано определение, след като е констатирал извършени от първата инстанция незаконосъобразни действия по връщането на гаранцията.
При повторното разглеждане на частната жалба срещу определението на Видински окръжен съд за освобождаване на гаранцията, САС потвърди определението и остави без уважение частната жалба. Мотивите на съда са следните:
- В хипотезата на чл. 403, ал. 2 от ГПК въпросът за нейното освобождаване се поставя единствено в случаите, когато искът, по който е допуснато обезпечението бъде отхвърлен или ако не бъде предявен в дадения на ищеца срок, или ако делото бъде прекратено. В настоящия случай нито има твърдения, нито доказателства за това, че която и да било от посочените предпоставки е налице.
- Затова с оглед установените по делото факти следва да се приеме, че евентуална претенция на ответника по бъдещия иск би могла да има за предмет обезщетение само за вредите, настъпили в периода след издаването на обезпечителната заповед – 6.01.2014 г. до нейното обезсилване – 29.04.2014 г. и произтичащи от спирането на изпълнителните производства. Само при доказването на такива вреди гаранцията би могла да изпълни своето предназначение.
В частната жалба нито има твърдения, че вследствие на неоснователно допуснатото обезпечение и спирането на изпълнителното производство ответникът по иска е претърпял такива вреди, нито са представени доказателства в тази насока.
Първият мотив на съда противоречи на посочената по- горе в изложението съдебна практика на ВКС и САС (Определение № 1036 от 18.06.2010 г. на САС по гр. д. № 812/2010 г., ГК; Определение № 659 от 16.04.2010 г. на САС по гр. д. № 549/2010 г., ГО, 8-ми с-в; Решение № 547 от 4.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2008 г., I г. о., ГК и др.) по идентични случаи, която приема, че искът за вреди по чл. 403, ал. 1 от ГПК може да бъде предявен, освен при настъпване на хипотезите, посочени в този текст и при отмяна на допуснатото обезпечение. Съдилищата стигат до разбирането, че и в този случай наложеното обезпечение може да причини вреди на ответника, които следва да се покрият от гаранцията. Тези вреди са в пряка причинна връзка с действията на ищеца, които ще се окажат материално неоправдани и в хипотезата на отмяна на допуснатото обезпечение. Разбира се, цитираната практика, макар и трайна, не е задължителна. Въпреки това, обаче, възниква въпросът, след като САС е счел, че редът за освобождаване на гаранция по чл. 403, ал. 2 от ГПК се прилага само и единствено при изчерпателно посочените в ал. 1 на същия член предпоставки, защо реши, че гаранцията следва да бъде върната при положение, че по делото имаше доказателства относно това, че обезпеченият иск е висящ. В последствие производството по този иск беше прекратено. Приемайки мотива на САС, излиза, че молбата за освобождаване на гаранцията е преждевременна, тъй като производството по обезпечения иск е било висящо, а от това следва ,че постановеното от Видински окръжен съд определение е незаконосъобразно.
Вторият мотив на съда за оставяне без уважение на частната жалба влиза в директно противоречие с разпоредбата на чл. 403, ал. 2 от ГПК. Въпросът за вредите, претърпени от незаконното обезпечение, както и размерът им, подлежи на разглеждане в исковото производство по чл. 403, ал. 2 от ГПК. Предмет на делото пред САС е законосъобразността на определението за освобождаване на гаранцията т.е. дали съдът е спазил процесуалния ред за освобождаването и дали са били налице условията затова. Вредите и техният размер подлежат на установяване в съвсем друго производство.
Такъв беше краят на една дълга съдебна сага! Поради двуинстанционния контрол на актовете, постановени в обезпечителното производство (по отношение на второто определение на САС) въпросът не можеше да бъде отнесен за решаване пред ВКС. Вредата, която бе нанесена от второто определение на САС, с което се произнесе по същество на частната жалба срещу определението на Видински окръжен съд, е много по- мащабна от загубата на 80 000 евро. Съдът отказа да се произнесе по въпроса кой носи отговорност при явна злоупотреба от първоинстанционен съд, който връща внесена гаранция, без да изчака да влезе в сила определението му за освобождаването й. Това е опасен прецедент, който трябваше да бъде поправен от горната инстанция, за да бъдат пресечени занапред подобни опити. За съжаление САС, може би, мотивиран от необжалваемостта на акта си, отказа да разреши този проблем с мотиви, които противоречат на трайната му практика, а и тази на ВКС.
Нещо повече, съгласно задължителна практика на ВКС (Определение № 414 от 4.06.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1827/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 110 от 14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о., ГК), на основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ – специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. Отговорността на държавата за вреди от незаконосъобразни действия на съдия или съдебен състав не е уредена изрично в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, поради което реализирането й се осъществява по чл. 49 от ЗЗД. В този случай, ищецът следва да установи на първо място наличието на противоправно деяние на съдия или съдебен състав. В настоящия случай, вредите, които са причинени са резултат от незаконосъобразното определение на Видински окръжен съд за връщане на внесената гаранция и фактическото й освобождаване преди да влезе в сила определението на съда. В този смисъл, при предявяване на иск по чл. 49 от ЗЗД срещу Видински окръжен съд за нанесени вреди, първият елемент от фактическия състав, който следва да бъде доказан е наличие на противоправно действие или незаконосъобразен акт. С определението на САС практически сме лишени от възможността да водим такъв иск, тъй като определението на Видински окръжен съд е потвърдено от горната инстанция т.е. то не е незаконосъобразен акт, а напротив.
Въпреки всичко Abussus non tollit usum. – Злоупотребата не отменя употребата. Правосъдието е неотменима жизнена ценност на демократичната правова държава. Макар, че на моменти не изпълнява основната си роля и призвание, необходимостта от него е неоспорима.
Автор: Борис Еленков, адвокат
Подобни статии
ПРОТИВОРЕЧИЯ В СЪДЕБНАТА ПРАКТИКА ОТНОСНО ПРАВОМОЩИЯТА НА РАЙОННИЯ СЪД КАТО ВЪЗЗИВНА ИНСТАНЦИЯ И АДМИНИСТРАТИВНИЯ СЪД КАТО КАСАЦИОННА ИНСТАНЦИЯ ПО АДМИНИСТРАТИВНОНАКАЗАТЕЛНИ ДЕЛА
Може ли практиката на СЕС да представлява обстоятелство по чл. 239, ал.1 от АПК за отмяна на влезли в сила решения на ВАС?
НАЛИЦЕ ЛИ Е СЪЩЕСТВЕНО НАРУШЕНИЕ НА АДМИНИСТРАТИВНОПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ ПРАВИЛА, СЪСТАВЛЯВАЩО САМОСТОЯТЕЛНО ОСНОВАНИЕ ЗА ОТМЯНА НА ПРИЕТИЯ НОРМАТИВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН АКТ, ПРИ НАРУШАВАНЕТО НА НОРМАТА НА ЧЛ. 26, АЛ. 2 ОТ ЗНА?
РАЗПРЕДЕЛЕНИЕТО НА ДОКАЗАТЕЛСТВЕНАТА ТЕЖЕСТ ПРИ ПРЕДЯВЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ПО ЧЛ. 422 ОТ ГПК ЗА ВЗЕМАНЕ ПО ЗАПИС НА ЗАПОВЕД – ПРЕГЛЕД НА ПРАКТИКАТА НА ВКС СЛЕД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4/2013 Г.
Противоконституционност на касационното производство по ГПК
