Върховният касационен съд с решение 264 от 1.10.2014 г. по гр. д. 2531/2014 г. на Четвърто гр. о. се произнесе в производство по чл. 290 ГПК за първи път по няколко важни и интересни въпроси на отговорността на акциононера за вреди, причинени на акционерното дружество. Макар по делото да не е изполван термина „акционерен деликт”, става дума именно за непозволено увреждане, извършено от акционер спрямо акционерното дружество в процеса на упражняване на неговите права. Това е въпрос за превратно упражняване на права, което е довело до причиняване на вреди на АД.
ФАКТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА:
Ответникът В. Ш. е акционер в ищцовото дружество „Б.Е.“ АД и притежава обикновени поименни акции с право на глас. За 15.02.2011 г. е свикано от Съвета на директорите извънредно общо събрание на акционерите. В качеството си на акционер, който притежава повече от 5% от акциите в дружеството, В. Ш. е поискал на основание чл. 223а от Търговския закон включване и на други въпроси в дневния ред с писмен списък. В точка 12 от списъка е посочено: “Стратегия за развитие на дружеството през следващите три години. Обявяване на дружеството в несъстоятелност. Проект за решение – ИОСА приема направените предложения”.
В. Ш. не е представил предложение за решение и писмени материали по седалището и адреса на дружеството.
На 15.01.2011 г. АД сключва договор за отдаване на помещения под наем със “С. Г.” ЕООД, по силата на който срещу месечен наем от 2448 евро без ДДС „Б.Е.” АД предоставя за ползване за срок от две години складови площи и офиси в сграда „производствен корпус”. Към момента на включване на точка в дневния ред от В. Ш. дружеството е имало сключен договор за наем с горепосоченото дружество за срок от две години, считано от 15.01.2011 г. В чл. 16 от договора за наем е посочено, че действието му може да се прекрати преди изтичане на договорения срок по взаимно съгласие на страните, изразено писмено; при неизпълнение на задълженията от една от страните; с предизвестие на една от страните в тримесечен срок.
Счетоводителят на наемателя – “С. Г.” погрешно уведомява управителя си, че наемодателят му е обявен в несъстоятелност. По тази причина наемателят написва писмо до наемодателя, че иска да прекрати договора за наем, защото според него, с оглед оповестеното в търговския регистър предложение на акционер за обявяване на дружеството в несъстоятелност, е възникнала вероятност наемодателят да не изпълнява задълженията си по договора за наем и го поканил да сключат споразумение за прекратяване на договора.
След проведени разговори двете страни сключват двустранно споразумение за прекратяване на договора на 18.03.2011 г. Договорът се прекратява по взаимно съгласие, считано от 21.02.2011 г. Платена е и цената за месец февруари 2011 г. – 6894,43 лв. с ДДС.
По делото са приложени доказателства за наложени възбрани върху имота с построената в него сграда „производствен корпус“, за обезпечаване събирането на установено и изискуемо публично вземане на наемодателя.
Съгласно информация получена от информационната система на Централен кредитен регистър се установява, че на „Б.Е.” АД е предоставен кредит, който е поставен под наблюдение с просрочена главница, а през първите три месеца на 2011 г. кредитът не е бил обслужван. Страните са се споразумяли за разсрочване на кредита.
ИСКЪТ:
Веднага след прекратяване на договора за наем „Б.Е.“ АД предявява против В. Ш. искове по чл. 45 от ЗЗД във връзка с чл. 51 от Закона за задълженията и договорите за заплащане на сумата от 15338,78 евро – пропуснати ползи, вследствие предсрочно прекратяване на договор за наем от 15.01.2011 г., сключен със “С.Г” ЕООД и чл. 86, ал. 1, изр. 1 във връзка с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД за заплащане на законна лихва върху главницата от момента на предявяване на иска до окончателното изплащането на сумата. Исковете са предявени като частични.
ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ:
Първоинстанционният съд отхвърля иска като неоснователен, но след подадена жалба от ищеца, Апелативният съд го уважава със следните аргументи:
„Настоящият състав на въззивния съд счита, на първо място, че в случая е налице вреда, нанесена на ищцовото дружество. Вредата се изразява в това, че поради предсрочното прекратяване на договора за наем, станало по искане на наемателя, заради това че наемодателят (ищецът) е в несъстоятелност, дружеството не е получило месечни наемни вноски за оставащия период след прекратяването до крайния срок, за който е сключен този договор. Не е спорно между страните, че размерът на наема за оставащия период от договора, който ищецът би следвало да получи, възлиза на 56 304 евро.
Както се посочи – искът е предявен като частичен – до размер на сума от 15 338,75 евро от общо дължимата 56 304 евро.
В делото не се твърди, а и няма данни този имот, който е бил предмет на договора за наем, да е отдаван под наем на други физически или юридически лица, или казано по друг начин – ищецът да е получавал суми от наем.
Според съда тази вреда е нанесена от ответника.Това е така, защото В. Ш. в качеството си на акционер в „Б.Е.” АД и притежаващ обикновени поименни акции с право на глас, които са повече от 5 % от капитала на дружеството, при свикване на извънредното общо събрание (ОС) на ищеца на 15.02.2011 година (с резервна дата 02.03.2011 г.), на основание чл. 223а от Търговския закон, във връзка с чл. 49, ал. 6 от Устава на дружеството, поискал включване и на други въпроси в дневния ред, като представил и писмен списък. Точка 12 от последния е формулирана така: „Обявяване на дружеството в несъстоятелност. Проект за решение: ИОСА приема направените предложения”.
Свикването на ОС на дружеството с обявения дневен ред, вкл. и точките от него, посочени от ответника В. Ш. , били обявени съгласно законови изисквания в Търговския регистър, което ги прави „публични” – арг. от т.1 на чл.2а ЗТР.
Обявата именно по тази причина е станала известна и на дружеството-наемател – „С. Г.” ЕООД, и по-точно на главната счетоводителка – свидетелката Д., а тя е предала тази информация на управителя на дружеството – свидетеля И. , който заявява пред съда, че е разбрал, че „Б.Е.” АД е „в несъстоятелност”. Именно този факт, а не нещо друго, е мотивирал свидетеля като представител на наемателя да поиска прекратяване на договора поради „вероятност от неизпълнение…” и с оглед избягване „…негативни последици…”.
Въпреки уверенията на ищеца че дружеството не е в несъстоятелност, както и че няма основания да бъде обявено в несъстоятелност, на 18.03.2011 г. е подписано двустранно споразумение между страните по договора, с което прекратяват същия по взаимно съгласие, считано от 21. 02. 2011 г., като наемателят е поел задължението да плати наемната цена за месец февруари 2011 г., което е и сторил.
На следващо място, съдът намира, че прекратяването на договора за наем, макар и да е станало по взаимно съгласие, е по причина именно на вписаното в Търговския регистър искане на ответника за включване на точка в дневния ред на общото събрание за 15. 02. 2011 г., озаглавена „Обявяване на дружеството в несъстоятелност”.
Взаимното съгласие е постигнато след провеждане на кореспонденция и разговори между страните, които обаче не са убедили представителя на наемателя, че няма опасност и законова възможност, дори и вероятност, дружеството „Б.Е.” АД да бъде обявено в несъстоятелност.
По делото е безспорно, че към момента на сключване на договора за наем е била вписана възбрана от страна на НАП върху недвижимо имущество на „Б.Е.” АД, но това не е повлияло на „С. Г.” ЕООД като наемател да сключи договора, тоест възбраната не е причина за предсрочното прекратяване на договора.
В крайна сметка съдът приема, че е налице причинена вреда на дружеството, която в случая е по размер в рамките на цената на предявения иск като частичен, а именно 15 338.75 евро.
На следващо място, от правна страна съдът приема, че е налице противоправно поведение на ответника, изразяващо се в това, че е поискал включването на въпроси и най-вече този за обявяване на дружеството в несъстоятелност за разглеждане от общото събрание на акционерите на дружеството. Вярно е, че ответникът като акционер има право да иска включване на допълнителни точки в дневния ред на общото събрание, но той е длъжен също така да представи материали за разглеждане във връзка с тази точка, както и проект за решение. Безспорно е, че такива материали не са представени, а е формулиран само проект за решение: „Общото събрание приема направените предложения”, което в случая се отнася за обявяване дружеството в несъстоятелност. Съдът счита, че поведението на ответника В. Ш. е противоправно заради това, че общото събрание на акционерите на дружеството-ищец, а и на всяко друго акционерно дружество, не е компетентно да обяви дружеството в несъстоятелност. Правомощия в тази насока – да поиска обявяване на дружество в несъстоятелност -има ръководният орган на дружеството в лицето на Съвета на директорите, респективно изпълнителният директор по пълномощие – аргумент от чл. 625 – 626 ТЗ. Само съд може да обяви дружество в неплатежоспособност и да открие производство по несъстоятелност.
Противоправността е противоречие между поведението на едно лице и установения правов ред и тя може да се изрази в неспазване на конкретна норма или въобще на принципите, върху които е построен правопорядъкът. Може да се каже и друго, че причиняването на вреда е само по себе си противоправно. Затова съдът приема, че с причиняването на вредата част от сложния фактически състав на чл. 45 ЗЗД е осъществен, но наред с вредата, както се посочи, е налице и противоправното поведение на ответника В. Ш.
Освен това действията на ответника следва да се приемат и като виновно извършени. Това е така, защото с поведението си, изразяващо се във включването в дневния ред на ОС на точка с текст „Обявяване на дружеството в несъстоятелност. Проект за решение: ИОСА приема направените предложения”, който текст става публичен след вписването на дневния ред на ОС в Търговския регистър, създава у неограничен кръг субекти, а реално е и създал и в съконтрахент на „Б. Е.” АД по договор за наем, впечатления за предстоящи негативни последици от настъпване на несъстоятелността.
Съдът счита, че ответникът В. Ш. е действал именно с такава цел – да създаде негативно сред съконтрахентите и нежелано за ищеца възприятие относно неговото икономическо и финансово състояние.
Вината представлява едно субективно отношение на правния субект (в случая ответника) към поведението му, в конкретния случай насочено срещу ищцовото дружество. Съдът намира, че ответникът В.Ш. не само е бил длъжен да осъзнава, че чрез действията си засяга определени правно значими ценности или най-малкото директно е съзнавал, че прави това.
Служебно е известно на съда, че между ответника и дружеството-ищец са водени немалко съдебни спорове, включително и по провеждане и взети решения от общото събрание на дружеството, за финансовото състояние на дружеството. Според съда доказателствата по делото водят до извода, че дружеството „Б.Е.” АД не е било в лошо икономическо и финансово състояние. Този факт е известен и на самия ответник, но въпреки това той е предприел описаното по-горе действие, а именно искане ОС да вземе решение дружеството да бъде обявено в несъстоятелност.
Посочи се, че с оглед на сключеното допълнително споразумение по договора за кредит от 2006 г. между ищеца и И. банк и удължаване на крайния срок за погасяване на кредита не могат да обосноват извод за наличие на необслужени кредити, каквото е целял да докаже ответникът.
На следващо място, няма доказателства за дължими публични задължения от страна на „Б.Е.” АД, както твърди ответникът, с оглед на данните за висящия административен процес.
По отношение на виновното поведение на ответника спрямо ищеца, съдът отчита и безспорната теоретична постановка, че вината винаги е резултат на конкретно психично отношение на едно лице към определено действие и неговия противоправен резултат. Чл. 45, ал. 1 ЗЗД заявява, че вината като елемент от непозволеното увреждане се презумпира, но съдът приема, че в случая тази вина е и доказана с оглед изложеното по-горе.
Наред с посочените досега елементи от сложния фактически състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – вреда, противоправност, вина на ответника, съдът намира, че е налице и следващия и последен елемент, а именно причинната връзка между вредата и противоправното и виновно поведение на ответника. Изтъкнатите дотук факти, а именно множеството висящи спорове между страните, причината за прекратяването на договора за наем, липсата на данни за недобро икономическо и финансово състояние на ищцовото дружество са безспорни и именно те обуславят причинната връзка между поведението на ответника, от една страна, и настъпилата вреда у ищеца, от друга.
Законодателят в чл. 51, ал. 1 ЗЗД повелява, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Съдът намира, че вредите, претендирани от ищеца и посочени в цената на иска, са именно такава пряка и непосредствена последица от увреждането и затова искът следва да бъде уважен в пълния му и предявен като частичен размер – 15 338.75 евро. Върху тази сума ответникът дължи и законна лихва от датата на предявяване на иска 06.11.2011 г. до окончателното изплащане.
Изводите на съда за липса на вина, противоправно поведение и причинна връзка са необосновани и незаконосъобразни.
В този смисъл жалбата е основателна. Въззивният съд отменя решение и постановява друго, с което уважава предявените искове в пълен размер.
КАСАЦИОННАТА ИНСТАНЦИЯ:
Ответникът е подал жалба срещу решението на Апелативния съд и е поискал допускане на касацинно обжалване. ВКС е допуснал касационно обжалване и с горепосоченото решение е отменил решението на въззивната инстанция със следните аргументи: Обжалването е допуснато по материалноправните въпроси: съставлява ли противоправно поведение действието на миноритарен акционер в акционерно дружество, с което иска включване в дневен ред на общо събрание по чл.223а ТЗ на въпрос, свързан с възможността дружеството да изпадне в несъстоятелност и съставлява ли такова поведение непредставянето на материали по чл.223а ал.4 ТЗ. Съдът съобразява, че разпоредбата на чл.223а ал.1 ТЗ регламентира правото на акционери, притежаващи акции повече от три месеца и представляващи поне 5% от капитала на дружеството, да включат допълнителни въпроси в предложения дневен ред на свиканото общо събрание на акционерите. Това право е преобразуващо, то е от кръга на т.нар. малцинствени права на миноритарните акционери и възниква от момента на обявяване на поканата за общото събрание в търговския регистър (или от изпращане на поканата, когато уставът предвижда свикване на събранието чрез писмени покани при липса на издадени акции на приносител). Възникването и упражняването му не е обусловено от никакви други предпоставки, освен от волята на самия акционер. С упражняването на това право може да бъде злоупотребено, но само ако титулярът му умишлено го използва не за да задоволи свои интереси, а за да навреди другиму или на обществото (арг. от чл.8 ал.2 ЗЗД). Само в този случай увреденият може да търси от миноритарния акционер отговорност за търпените вреди, доколкото има такива, и ако бъде установено, че те са в причинна връзка с умишлена злоупотреба от негова страна, с правото да иска включване на допълнителни въпроси в дневния ред. Извън конкретната хипотеза на чл.224 ал.2 изр.2 ТЗ, не може да се окачестви като противоправно поведението на миноритарен акционер, който е поискал включване на допълнителни въпроси в дневния ред на свикано общо събрание на дружеството, но не е представил писмени материали по тях, съгласно чл.223а ал.4 ТЗ. За разлика от хипотезата на чл.224 ал.1 ТЗ, която предвижда задължения за управителните органи на акционерното дружество, разпоредбата на чл.223а ал.1 ТЗ урежда право на акционер, който не притежава достатъчно акции, за да упражнява влияние върху управлението на дружеството. Как едно право ще бъде упражнено, зависи от усмотрението на неговия титуляр. Ако не представи писмени материали, които да обосновават вземането на предложеното от него проекторешение по допълнително включения в дневния ред въпрос, миноритарният акционер се излага на опасността общото събрание да гласува против предложения проект. Освен това акционерът, упражнил малцинственото право по чл.223а ал.1 ТЗ, може да не разполага с писмени материали, които да подкрепят направеното от него предложение. В отлика от това положение, законодателят, предполагайки че управителните органи не може да нямат такива материали, предписва задължение за поставянето им на разположение на акционерите (в чл.224 ал.1 ТЗ е използван императивът „трябва да бъдат поставени”). Ако това задължение не бъде изпълнено, се нарушават правата на информираност на акционерите и решенията на общото събрание могат да бъдат оспорени като незаконосъобразни. Не е противоправно обаче поведението на миноритарен акционер, упражняващ права по чл.223а ал.1 ТЗ, който не е предоставил писмени материали в подкрепа на предложението си. Принципно е възможно това бездействие да бъде част от състав, който да се квалифицира като злоупотреба с право, но само ако самото право е упражнено единствено с оглед увреждане на други лица и ако съответните материали са били достъпни за титуляря му. С оглед даденият отговор на въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, по същество касационната жалба е основателна. За да уважи исковете, въззивният съд е приел, че поведението на ответника (сега касатор) е противоправно, защото общото събрание на акционерното дружество няма правомощие да обяви дружеството в несъстоятелност. Като е знаел това и е използвал правото си по чл.223а ТЗ да включи въпрос за обявяването в несъстоятелност в дневния ред на свикано общо събрание на [фирма], ответникът е действал недобросъвестно. Изводът е направен в нарушение на материалния закон, тъй като отговорността за обезщетяване на вреди от злоупотреба с право възниква само при умишлено упражняване на правото единствено в чужда вреда, не и за удовлетворяване на свой интерес, каквато констатация във въззивното решение няма. В нарушение на закона е и изводът, че непредставянето на писмени материали в подкрепа на предложението на миноритарния акционер съставлява противоправно поведение, ангажиращо отговорността му за търпени от дружеството вреди. В случая бездействието да се представят такива материали не е противно на установеното от правния ред. С документи за финансовото състояние на акционерно дружество разполагат управителните и контролните му органи, а не отделните акционери. Поради това по отношение на обжалвания акт е налице основанието по чл.281 т.3 пр.1 ГПК и той следва да бъде отменен. Не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разгледан по същество от касационната инстанция.
……
Предявеният иск има своето основание в разпоредбата на чл.45 ал.1 ЗЗД, която предвижда отговорност за всеки, който е причинил виновно и противоправно вреди другиму, да ги обезщети. Първата предпоставка за ангажиране на отговорността е извършване на противоправно деяние, т.е. действие или бездействие, което стои в разрез с изискванията на правна норма. Противоправността ищецът извежда от упражняването на правото на ответника да включи в дневния ред на общо събрание на акционерно дружество въпрос, който то не е компетентно да разгледа, както и от това, че не е представил писмени материали по този въпрос по седалището и адреса на управлението на дружеството. Само въз основа на тези твърдения може да се изведе неоснователността на заявената претенция, тъй като при релевираните от ищеца обстоятелства действието на ответника не може да е противоправно. По съображения, изложени в отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, непредставянето на писмени материали по чл.223а ал.4 ТЗ не е противоправно бездействие. Правната норма не предписва на акционер, възползвал се от разпоредбата на чл.223а ал.1 ТЗ, задължение да представя писмени материали, а му предоставя възможност за това. Не е противоправно и включването в дневния ред на общото събрание на въпрос за обявяване на дружеството в несъстоятелност. Не може да бъде възприето становището, че не е допустимо общото събрание да разглежда такъв въпрос, тъй като той е от компетентността на Съвета на директорите. Съветът е представляващият дружеството орган и нему законът възлага задължението да поиска откриване на производство по несъстоятелност, когато са налице предпоставките за това. Общото събрание обаче не е лишено от правомощието да разисква състоянието на дружеството и ако прецени че са налице предпоставките за това, да натовари Съвета на директорите да поиска обявяването му в несъстоятелност. Поради това, когато миноритарен акционер повдига такъв въпрос пред събранието, поведението му не е противоправно само поради това, че компетентността на събранието не включва самото то да поиска от съда обявяване на несъстоятелността. Предвид изложеното по въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване, компетентността на общото събрание в конкретния случай не се явява обстоятелство, което е от значение за противоправността на действията на ответника. Упражняването на субективно право от титуляра му може да е противоправно само ако то няма за цел да удовлетвори негов интерес, а единствено да увреди другиго или обществото – обстоятелства, които ищецът нито твърди, нито доказва. Нещо повече, по делото има данни, че дружеството – ищец към момента на обявяване на поканата за свикване на общото събрание е имало необслужвани задължения по договор за банков кредит (около 340 000 лв.) и наложени обезпечителни мерки от приходната администрация на Република България за значителни данъчни задължения (около 1 730 000 лв.). Без значение е обстоятелството, че впоследствие условията по кредита са предоговорени и че съществуването на данъчните задължения е оспорено по съдебен ред. Същественото е, че ответникът е имал достатъчно основания да постави пред общото събрание на дружеството въпросът дали не са налице предпоставките за обявяването му в несъстоятелност, а това изключва възможността той да е упражнил правото си по чл.223а ал.1 ТЗ не за задоволяване на свои интереси, а единствено с цел да увреди дружеството.
Основателни са и доводите на касатора, че не е налице причинна връзка между неговото поведение и пропуснатите от ищеца ползи. И този извод може да бъде направен само въз основа на твърденията в исковата молба. Според изложеното от ищеца, той е наемодател по срочен договор за наем. Такъв договор не може да бъде прекратен едностранно от наемателя. Той може да бъде развален поради неизпълнение на задълженията на наемодателя, но с доводи за разваляне съдът не е сезиран. Напротив, твърденията са, че договорът е прекратен по взаимно съгласие, а в този случай наемодателят пропуска възможността да реализира вземанията за наемна цена до края на срока на договора поради собственото си поведение. Поведението на ответника няма никаква връзка с този пропуск, тъй като не е необходимо условие за настъпването му. Наемодателят, ако не беше дал съгласие за прекратяване на договора, би реализирал вземанията си по него, защото не само повдигането на въпрос, но дори евентуалното му обявяване в несъстоятелност, не би го направило неизправна страна по наемния договор. Следователно доколкото са налице пропуснати ползи от прекратяването на наемния договор, те не стоят в причинна връзка с деяния на ответника, а са причинени от действия на самия ищец.
По изложените съображения съдът намира, че при изложените от ищеца твърдения не са налице предпоставките на чл.45 ал.1 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника. Предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
КОМЕНТАР:
За първи път в правораздавателната ни практика се поставят въросите: може ли упражняването на правото да се включат допълнителни въпроси в дневния ред на общото събрание на АД; може ли да бъде деликт и деликт ли е непредставянето на писмени материали от акционера по чл. 223 ал. 4 ТЗ; може ли да има причинна връзка между поставяне на „неудобен“ за ръководството на АД въпрос и прекратяването по взамно съгласие на договор, сключен от него преди това.
Правните изводи на възвивния съд, че е налице противоправно поведение на В.Ш., са неверни. Противоправността означава противоречие на деянието на делинквента с предписанието на конкретна императивна забранителна или задължаваща норма, неизпълнението на която е в състояние да причини вреда на друго лице. Въззивният съд не посочва коя забранителна или задължаваща норма е нарушил ответникът, чието нарушаване да е насочено към причиняване на вреда на дружеството.
С действията си В.Ш. не е извършил противоправно деяние спрямо ищеца, което деяние да е довело до причиняването на вреда, а е упражнил правото си по чл. 223а ал. 1 от Търговския закон да иска включване в дневния ред на събранието на въпроси, включително и на въпрос, отнасящ се до обявяване на дружеството за несъстоятелно. Според закона и практиката на ВКС упражняване на право не е противоправно деяние. Не е противоправно деяние и поставянето на въпрос, който сам по себе си няма да доведе до обявяване на дружеството в несъстоятелност.
Впрочем АС признава, че включването на въпроси в дневния ред не е правонарушение. И не би могло да бъде друго, защото чрез деянието си Шопов упражнява своето законоустановено право по чл. 223а ал.1 ТЗ. Още повече правомерността на деянието на Шопов се потвърждава от факта, че той е формулирал въпроса си като СТРАТЕГИЯ ЗА РАЗВИТИЕ през следващите три години. Очевидна е неговата заинтересованост и загриженост за възможните пътища за развитие на дружеството. Акционерът визира два варианта на бъдещото развитие на дружеството, като при един от тях той не изключва възможността същото да бъде обявено в несъстоятелност. И опасенията му не са неоснователни. По делото се установи, че има публично задължение в огромен размер, 3 банкови кредита, т.е. доста висящи парични задъжения, които съвсем обосновано биха могли да наведат един съвестен акционер на мисълта, че не е изключен вариантът дружеството да върви към свръхзадълженост, а от там и към несъстоятелност. Когато чрез въпроси се търси истината, не може да има и съмнение за злоупотреба с право.
Поставянето на въпрос дали дружеството не отива към несъстоятелност, е само въпрос, но не и разгласяване на факт. Това не е разпространение на опозоряващо дружеството обстоятелство, не е публикация в средствата за масово осведомяване, не е оповестяване на факта, че дружеството е обявено в несъстоятелност, а е просто поставяне на въпрос в дневния ред на събранието. В.Ш. не е публикувал информация, че дружеството е неплатежеспособно и е в несъстоятелност. Поставянето на въпрос не е от естеството да причини вреда на дружеството, още повече вреда, произтичаща от предсрочно прекратяване на договор за наем. Деянието на В. Ш. не е носител на потенциалната увреждаща сила на непозволеното увреждане.
Не всяко неспазване на правна норма следва да се определи като правонарушение по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Непозволеното увреждане е това правонарушение, което носи риск от причиняване на вреда. Още по-невероятно звучи съждението на съда, че поведението на В. Ш. е противоправно заради това, че общото събрание на акционерите не е компетентно да обяви дружеството в несъстоятелност. Да, така е, не е компетентно, но това няма никаква логическа връзка с непозволеното увреждане. Все още няма изискване в закона акционерите да прецизират въпросите си, да ги поставят само след предварителна проверка за тяхната правилност, след предварителна проверка за законосъобразност и само по тези точки, които са посочени в чл. 221 ТЗ, озаглавена „компетентност на общото събрание на акционерите”. Законът нито ограничава въпросите, които може да обсъжда едно общо събрание на акционерите, нито органичава въпросите, които малцинствените акционери могат да поставят. С други думи поставянето на въпрос, който не е посочен изрично в компетентността на общото събрание, не притежава белега „противоправна каузалност”. Общото събрание може да обсъжда всякакви въпроси, освен тези, които не са му забранени, включително и тези за своята свръхзадълженост. Но дори да са налице предпоставките на несъстоятелността, това не обуславя промяна на собствеността върху обектите на договора за наем, която да принуди наемателят да иска прекратяване на договора.
Упражняването на право, което е не само твърдяно, но и проверено и прието за съществуващо от длъжностното лице по вписванията, не е злоупотреба с право. Така зададеният въпрос „Стратегия за развитие през следващите три години” не индицира злоумишлени действия на касатора, нито доказва наличието на субективен елемент – animus nocendi. Злоупотребата не се презумира, а трябва да се докаже от лицето, което я твърди – ищецът. Нещо повече дори: както вече се посочи, от данните по делото е видно, че дружеството има много задължения, което прави съвсем резонно поставянето на въпроса дали не се е стигнало до искане за откриване на производство по несъстоятелност.
Противоправността е изключена и от наличието на съгласие на ищеца. След като вредата е причинена непосредствено от прекратяване на договора, а ищецът е дал съгласието си за това, няма защо да обвиняваме г-н Шопов за неправомерно причиняване вреда другиму.
Упражняването на едно право не е противоправно и задаването на въпрос не се намира в причинна връзка с прекратяване на договора, и то по взаимно съгласие, а оттам и с пропуснатата полза. Ако това би било вярно, ще се засегнат сериозно правата и интересите на малцинствените акционери в едно акционерно дружество, които са предмет на специална засилена защита от страна на правото на ЕС – директива 2007/36/ЕО[1]. Под страх да не уплашат някой съконтрахент на акционерното дружество, акционерите ще се въздържат да упражняват правата си, защото не биха могли да отгатват колко са чувствителни те и как биха разтълкували въпросите. В тази връзка искам дебело да подчертая, че с едно подобно съдебно решение, каквото е решението на въззивния съд, ще се ликвидира свободата на малцинствените акционери да упражняват своите права и ще се установи господството и диктатът на мажоритарния акционер. Реално дружеството ще се управлява на принципа на диктатурата на акционера, който притежава мажоритарния пакет акции.
Във връзка с това ВКС правилно е приел, че деянието на ответника не е противоправно. Правилно ВКС стига и до извода за липса на причинна връзка между вредата и поведението на акционера.
Смятам, че включването на въпроси в дневния ред на събранието не е противоправно деяние, а е упражняване на едно законоустановено право на малцинствения акционер. Законът не ограничава въпросите. Всеки акционер, особено този, който притежава повече от 5% от акциите, е заинтересован и загрижен да се постави на обсъждане въпросът за имущественото състояние на дружеството. Още повече когато има индиции за това – задължения към държавата за 1 730169,64 лв. неплатно ДДС, образувано изпълнително производство, разсрочване на кредити за около 1 500 000 лв., поради невъзможност да се издължават вноските, възбрани и запори на вещи на ищеца от страна на НАП и банки. Фактът, че дружеството не е органът, който инициира производството по несъстоятелност, не означава, че на събранието не може да се обсъди такъв въпрос. Всъщност това е въпрос дали дружеството не е свърхзадължено, след като има толкова задължения към държавата и банките.
Смятам, че включването на въпрос по чл. 223а ЗЗД не може да причини вреда на дружеството, в случай че въпросът е публично достояние; може да не е много благоприятен за имиджа на дружеството, но да е полезен за интересите на дружеството и на акционерите. Трябва ли да се задават само приятни въпроси, от които да е видно, че дружеството се намира в отлично състояние. Отговорът е отрицателен. Обикновено правото да се поставят въпроси в дневния ред на АД се упражнява тогава, когато съветът на директорите не е посмял да постави тези въпроси, за да не се изложи той самият. Законът прави тези въпроси публични. Дори акционерът да не иска неговите нелицеприятни въпроси да станат обществено достояние, то законът задължава те да се впишат в търговския регистър и по този начин да станат публични.
Неправилна трактовка в решението на въззивния съд е дадена и на въпроса дали непредставяне на материали по седалището на дружеството по смисъла на чл. 223а, ал. 4 ТЗ представлява правонарушение по смисъла на чл. 45 ЗЗД, и в състояние ли е да причини вреда.
И на този въпрос трябва да се даде отрицателен отговор. Акционерът не разполага с документацията и със счетоводните данни на дружеството. Ответникът не е имал никакви документи, за да ги представи по седалището. Непредставяне на материалите не прави деянието му противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД. С това той не нарушава правовия ред. Непредставянето на материали не е от такова естество, че да увреди интересите на дружеството, да му причини вреда. Няма закономерна, необходима и адекватна причинна връзка между бездействието на акционера и вредата на дружеството.
Когато се разисква този въпрос, трябва да се види още и смисъла на чл. 223а, ал. 4 ТЗ. Преди изменението на Търговския закон от 2006 г. акционерите трябваше да се обърнат към съда, който постановяваше определение, с което позволяваше въпросите и предложенията да бъдат включени в дневния ред на предстоящото общо събрание. От издаването на определението започваше да тече срокът по чл. 223а, ал. 4 ТЗ, в рамките на който акционерите трябваше да представят по адреса на дружеството определението и писмените материали. Едва с представянето на тази документация в дружеството, въпросите и предложенията се считаха включени в дневния ред. С други думи, представянето на документацията в дружеството имаше конститутивен ефект за включването на въпросите в дневния ред. След изменението от 2006 г. обаче от задължението за представяне на документи по чл. 223, ал. 4 ТЗ отпаднаха както конститутивният ефект, така и уведомителният ефект за наличието и съдържанието на новите въпроси и предложения. Причината е, че съгласно чл. 223а, ал. 2 ТЗ въпросите и предложенията вече се обявяват в търговския регистър. С обявяването им въпросите не само стават част от дневния ред, но и акционерите се считат уведомени за нововключените въпроси и предложенията към тях поради публичността на търговския регистър. Единственият ефект след 2006 г. остава уведомителният ефект за писмените материали. Тъй като те не се обявяват в търговския регистър, останалите акционери се запознават с тях като ги искат от дружеството. Затова материалите се предоставят заедно с въпросите и предложенията в самото дружество. Какво става обаче, ако акционерът не представи писмени материали. Това не прави деянието му незаконосъобразно. Ако по даден въпрос не следва да се представят материали, за акционера не възниква задължение да извършва каквото и да е уведомление и представяне в срока по ал. 4, тъй като уведомяването е извършено чрез обявяването в търговския регистър, а представянето не е възможно. В съдебната практика се приема, че писмените материали се представят само ако законът изрично изисква това – р. 1362/2009 на САС по гр.д. 1504/2009 г., ТО. 5-ти с-в. На следващо място, писмените материали не се изискват, ако общото събрание не е компетентно да се произнесе по даден въпрос. Тогава писменият материал, който следва да се представи по този въпрос, не попада в кръга на проверката, която общото събрание трябва да извърши. В настоящия казус случаят е точно такъв. Първо, процесният въпрос не е от компетентността на общото събрание. Второ, акционерът В.Ш. не разполага и не би могъл да разполага с необходимите писмени материали. Той е поискал включване на този въпрос поради наличие на косвени сигнали, че дружеството може да е свръхзадължено, а справката за имущественото състояние на дружеството може да се представи само от управителния орган. Акционерът не разполага с достъп до необходимата информация, а Съветът на директорите разполага. Ако акционерът разполага с информацията и е упражнил правото по чл. 223а – той следва да я представи. Но ако дружеството разполага с тази информация, а акционерите – не, не следва да се спъва и опорочава работата на общото събрание с непредставянето на писмените материали. Няма значение кой е поискал включването на въпроса в дневния ред – акционерите или управителния орган. По-важното е, че въпросът е станал част от дневния ред и следва да се спази законосъобразността на процедурата при обсъждането му. С други думи, ако акционерът включи в дневния ред на събранието допълнителни въпроси, той не трябва да се ограничава и да се плаши с отговорност за злоупотреба, ако не е в състояние да представи писмени материали.
Следващият въпрос е дали ищецът е претърпял вреда. Въззивният съд в противоречие със закона приема, че е налице вреда, представляваща пропусната полза, която се състои в неполучаването на наема поради предсрочното прекратяване на договора, станало по искане на наемателя заради това, че наемодателят е в несъстоятелност. Дружеството не е получавало месечни наемни вноски за оставащия период след прекратяване на договора до крайния срок, за който е сключен договора. По делото обаче нито се твърди, нито се доказа, че ищецът е правил опити или е положил усилия да потърси нов наемател на същия имот, след като се доказа, че складовите помещения са били веднага опразнени. Ищецът има качеството на търговец, който се стреми към печалба чрез непрекъснатото отдаване на свободните си вещи под наем и ако беше положил грижата на добър търговец, щеше да предотврати пропуснатата полза и да не претърпи никаква вреда. Вредата не е причинена от ответника, а от бездействието на ищеца – чл. 83, ал. 2 ЗЗД. Приемайки че при тази фактическа обстановка е налице вреда, АС е постановил решение в противоречие с постоянната и безпротиворечива практика на ВКС.
Въззивният съд неправилно приема, че има вреда – пропусната печалба от предсрочното прекратяване на договора за наем. Неправилно е прието, че тя е равна на сбора от стойността на неполучените наемни вноски за оставащия период след прекратяване на договора. Имотът не е бил повече отдаван под наем на други физически или юридически лица. Но тази вреда си е причинил сам ищецът – наемодател. Ако той не беше дал съгласието си за прекратяване на договора, вредата не би настъпила. Не се знае какво би направил наемателя и дали би могъл по някакъв начин да прекрати договора за наем, ако наемодателят не беше дал своето съгласие за прекратяване на договора, а с това и за настъпване на вредата. Вредата е неблагоприятна последица, която се изразява или в намаляване на имуществото на увреденото лице, или в невъзможността то да се увеличи в резултат на непозволеното увреждане. В случая спорът е дали с прекратяването на наема ищецът пропуска да увеличи имуществото си. Да, действително наемът е бил бъдеща имуществена придобивка, чието получаване се е прекъснало. Но вредата при непозволеното увреждане никога не настъпва със съгласието на увреденото лице. В настоящето дело обаче неполучаването на наема до края на срока на договора поради предсрочното му прекратяване е станало със съгласието на ищеца. Причината за прекратяването на наемния договор е сключването на договор за прекратяване на договора за наем или така нар. по делото двустранно споразумение, сключено на 21.02.2011 г. Ищецът сам се е съгласил да се преустанови получаването на наемната цена от наемателя, сам е поставил край на източника на имуществена облага. Никой не го е принуждавал. Най-малкото акционерът.
На следващо място следва да се отбележи, че имотът е изпразнен, освободен от наемателя „Си Груп” ЕООД, но не е имало пречки той да се отдаде под наем на друг наемател с цел получаване на наемната цена. И тогава няма да има вреда. Ако след прекратяване на договора за наем, наемодателят беше предприел мерки за да потърси нов наемател, беше осъществил поведението, което на негово място би осъществил добрият търговец, каквото качество има той, не би претърпял вреди, изразяващи се в неполучаване на бъдещия наем, т.е. не би претърпял пропусната полза. За да има пропусната полза е необходимо неполучаването на имотната облага – в случая наема, да е сигурно и вероятно в бъдеще, т.е. да няма друг начин от този имот той да получава наем. Договорът за наем обаче е бил прекратен, помещенията – опразнени и не само че не е имало вероятност имотът да не се отдаде под наем, а точно обратното – много е вероятно наемодателят да потърси друг наемател, като положи грижата на добър търговец и отдаде имота на друго лице, за да органичи вредите. Той е търговец и добрият търговец при дадените обстоятелства е следвало да отдаде имота под наем или поне да направи опити и да положи усилия, а по делото няма никакви доказателства за това. Вредата е могла да бъде предовратена, и затова на основание чл. 83, ал. 2 ЗЗД тя не подлежи на обезщетяване.
Според постоянната практика на ВКС не може да се приеме, че вредите винаги ще се равняват на печалбата за целия исков период, тъй като това би означавало да се поощри кредитор, който вместо да предприеме мерки за защита на интересите си и така да ограничи вредите, бездейства в течение на периода до изтичане на срока на наемния договор, който със своето собствено съгласие е прекратил договора и се надява да получи житейски неоправдано обезщетение – р. Nr. 15/2010 по т.д. 395/2009, II гр.о.
Относно въпроса има ли причинна връзка между противоправното поведение и вредата. АС приема, че „именно множеството висящи спорове между страните, причината за прекратяването на договора за наем, липсата на данни за недобро икономическо и финансово състояние на дружеството са безспорни и именно те обуславят причинната връзка между поведението на ответника от една страна и настъпилата вреда у ищеца, от друга”.
Според практиката на ВКС причинната връзка трябва да се търси само между конкретното противоправно деяние и вредата, и тази връзка трябва да е пряка и непосредствена. Вредата трябва закономерно да следва от конкретното противоправно деяние :Р. Nr. 449/2009 г. на ВКС по гр.д. Nr. 3696/2007 г., IV г.о., ГК; Р. Nr. 129 от 25.07.2005 г. на ВКС по гр.д. 2439/2003 г., IV гр. о.
При процесното решение липсва именно тази пряка и непосредствена връзка между поведението на В. Шопов и пропуснатата полза. Поведението на ответника представлява включване на въпрос в дневния ред, в който фигурира изразът “обявяване в несъстоятелност”, а вредата, в случай че я има, е неполучаване на наемната цена в рамките на две години. Въззивният съд изобщо не обсъжда въпроса за причинната връзка, а я приема априори, с едно изречение, което прави решението му необосновано. Освен това той не е обсъдил нито едно от възраженията на ответника за липса на причинна връзка, което представлява нарушение на процесуалните правила. Решението е необосновано, защото съдът прави нелогичен извод относно наличието на причинна връзка. Първо, неполучаване на наема не е закономерен резултат от поставяне на въпрос в дневния ред на събранието. Вредата не е закономерна адекватна последица на това поведение. Освен това не е изпълнено изискването, което ВКС поставя в горепосоченото решение – да има директна връзка между поведението и вредата, без намесата на други фактори. В случая е точно обратното – между деянието на Шопов и неполучаването на наема, т.е. пропуснатата полза, се намесва друг фактор – и това е прекратяване на договора за наем по взаимно съгласие, в резултат на неоснователен и правноирелевантен страх у наемателя. Действието на ответника не предизвиква пряко и непосредствено, адекватно невъзможността да се увеличи имуществото на ищеца. Това деяние, изразяващо се в поставяне на въпрос за обсъждане, изобщо не е в състояние да предизвика такъв вид вреда. Емоциите и мотивите, които са ръководили наемателя и са предизвикали неговото решение да иска прекратяване на договора, са ирелевантни. Законът не се интересува какви са мотивите за прекратяване на договора. Важен е фактът – договорът е прекратен по взаимно съгласие. Именно това е фактът, който се намесва в причинната верига, довела до твърдяната вреда. Това е адекватната, закономерна причина, кауза проксима – фактът, който стои най-близко до пропуснатата полза. Между деянието на акционера и вредата стои друг акт – договорът между наемодателя и наемателя за прекратяване на договора за наем. Затова не може да се говори за причинна връзка в смисъла, който ВКС, а и теорията, (при това не само у нас), влага в това понятие.
Правилна и точна е обосновката на ВКС в решението, че липсва причинна връзка между деянието и вредата. Включване от акционер на въпрос в дневния ред на събранието не може да бъде причина за прекратяване на договора, при това единствена причина. Обяснението е просто – договорът е прекратен не с едностранно изявление на наемателя, а по ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ. Единствената причина за вредата, (в случай че има такава), е че и двете страни са прекратили договора и с това източника на приходи за ищеца. Ако вредата е обусловена от прекратяването на договора преждевременно, а договорът е прекратен по взаимно съгласие, а не едностранно от наемателя, това означава, че самият ищец е акцептирал бъдещата си вреда, като се е съгласил договорът да бъде прекратен. Мотивите, поради които наемателят е инициирал прекратяването, са правно ирелевантни. Няма норма в ЗЗД, с изключение на дарението, при които мотивите, било за сключване, било за изменение или за отмяна и прекратяване на договора, да имат правно значение. Не е обоснован изводът на съда, че макар договорът за наем да е прекратен по взаимно съгласие, то е по причина именно на вписаното в търговския регистър искане за включване от ответника на точка в дневния ред.
[1] Съгласно т. 4 от Преамбюла следва да се въведат някои минимални стандарти с оглед защитата на инвеститорите и насърчаването на безпрепятственото и ефективно упражняване на акционерните права с право на глас. Според т. 8 от Преамбюла „по принцип всеки акционер трябва да има възможност да задава въпроси, свързани с точки от дневния ред на общото събрание и да получава отговор. Настоящата директива дава възможност на акционерите да ИЗПОЛЗВАТ ЕФЕКТИВНО СВОИТЕ ПРАВА НАВСЯКЪДЕ В ОБЩНОСТТА. Никъде в директивата няма изискване материалите да се предоставят от акционерите. В т. 4 от преамбюла на директивата се предвижда такова задължение за компетентните органи на дружеството. Дружеството, а не акционерът е длъжно да предостави документите, необходими за общото събрание. Предложенията за решения, внесени от акционерите, само следва да се добавят възможно най-скоро след получаването им от дружеството – чл. 5, т. 4 от директивата.
Проф. д-р Поля Голева
