Омагьосаният кръг: Граждани- Администрация – Съд. Основни пречки и проблеми.

Увод и терминологични уточнения

Административният процес или административно – процесуалното право има за предназначение да разреши административно-правен спор между правни субекти, които поначало се намират в неравностойно положение – между представители на властта и обекти на правото. Понастоящем административните дела заемат голяма част от общия брой на съдебните производства. Това се дължи на обстоятелството, че в процеса на изпълнително-разпоредителната дейност се реализират основни права и свободи на гражданите. Административният процес има за цел да:

Гарантира законност в дейността на държавното управление.
Организира механизма на държавно управление.
Регламентира административно-правните отношения.
Създава стабилност в правната система.
Осигурява еднакво третиране на субектите на административния процес.

В последните години се наблюдава значително развитие на Административното правосъдие в България. Съобразно неговите основни цели, българските граждани все повече разчитат на това, че има кой да ги защити своевременно и адекватно при евентуалното възникване на спор с държавната администрация.

Какъв е проблемът или най-често срещаните спънки и бариери?

Спънките и бариерите пред гражданите обаче възникват още пред първата врата на съответното учреждение – Деловодството. Битките започват най-напред с това, че за да заяви съответната претенция, гражданинът или упълномощеното от него лице не са използвали бланките на съответната служба. Следва втората спънка – преглеждането от страна на чиновника на цялата преписка и на всички подадени документи. Следва да се има предвид, че при проверката на тези документи, те често биват отхвърлени от служителя, макар че в голям процент от случаите същите не разполагат с необходимата компетентност, за да дават становище относно съдържанието на преписката, което автоматично изключва възможността им да обосноват законово отказа си за прием на документите.

В крайна сметка, ако след хилядите спънки все пак стигнем до положителен резултат и искането ни бъде успешно заведено в съответното учреждение, се изправяме пред несъмнено най-проблематичния момент- въпроса с поставянето на входящия номер. Където и да отидем в държавната администрация, почти навсякъде получаваме категоричен отказ за това, входящият номер да бъде поставен върху представеното от нас заявление. Същият се дава на отделно малко листче, като в случай на евентуално възникване на административен спор, по никакъв начин не можем да докажем какво точно е било нашето искане, заведено под конкретния входящ номер.

Съдебна практика

Да разгледаме например конкретно решение от практиката на Административните съдилища в България. В свое решение № 27/04.01.2017 год. по адм.д. 12074/2015 год. 3-членен състав на ВАС отменя решение №4926/10.07.2015 год. на Административен съд – София град и вместо него постановява друго такова, с което обявява за нищожна по протест на прокурор от Софийска градска прокуратура заповед на областния управител на област София-град, с която е наредено да се уважи искането на заинтересованата страна, с мотива, че решението е постановено при съществено нарушение на съдопропроизводствените правила и на материалния закон. Административният съд не е спазил чл.235, ал.2 на ГПК, приемайки за установени обстоятелства, каквито не се съдържат в събраните по делото писмени доказателства. Правят впечатление доводите на ВАС за отмяна на решението на АССГ именно в частта, касаеща произнасянето във връзка с представения по делото доказателствен материал. Въпреки че в хода на производството са предоставени доказателства в подкрепа на всички изложени твърдения, ВАС отхвърля тези доказателства именно защото входящите номера не са поставени на съответните екземпляри от подадените заявления, което изключва възможността на заинтересованата страна да докаже в цялост съдържанието на заявленията и образуваните по тях преписки зад конкретните входящи номера. В този смисъл, в практиката на Административните съдилища се наблюдава оправдаване и толериране действията на държавната администрация да губи заявления, подадени от гражданина и след това да вменява в негова тежест да доказва какво е съдържанието на подаденото от него заявление. Произнасянето по подобни казуси има принципно значение, тъй като това би отворило широка врата за злоупотреби и груби небрежности от страна на администрацията. Случва се така, че достъпът на гражданите до ефективно правосъдие бива преграден, като напълно се елиминира възможността за доказване на правния интерес в спор срещу държавната администрация. След като гражданинът е лишен от възможността да се противопостави на утвърдените вече практики и да получи входящ номер върху екземпляр от заявлението или да бъде направено друг вид потвърждение на съдържанието му, на практика се явява оставен на произвола на администрацията. Практиката на Административните съдилища трябва категорично да бъде насочена в такава посока, че администрацията да НЕ може да се позовава на своето немарливo поведение, като по този начин да черпи права от неизправните си действия.

Мълчаливият отказ…

В случай, че успеем да преодолеем и тези спънки, следват и други, и то не по-малки проблеми до постигането на целта ни. Следващата бариера се явяват сроковете. Неизвестно защо, например, за издаване на данъчна оценка на недвижим имот е необходимо да се чака 7-14 дни, при условие, че издаването на такава би коствало минимални усилия от страна на държавния служител, което би облекчило значително тази процедура. Спорен момент е и въпросът – защо при липсата на изричен законов текст, валидността на удостоверението за наследници е 6 месеца. Най-големият проблем обаче, свързан със сроковете, е въпросът с произнасянето на административния орган. За съжаление, все по-често в практиката вече се наблюдава т.нар. „мълчалив отказ“. Пропускът на административния орган да постанови решение в рамките на посочения в закона срок се смята за мълчалив отказ да се издаде исканият акт. Това създава много затруднения на гражданите, които поради последвалата несигурност относно това кога е налице мълчалив отказ и поради недостатъчния срок, предвиден за подаване на жалба срещу мълчалив отказ, се оказват лишени от възможността да оспорят административните актове.

По отношение на въпроса кога започва да тече срокът за обжалване на мълчалив отказ, следва да се отбележи, че нормално това би трябвало да бъде моментът, в който е направена молбата за издаване на акта. Освен това, страната, която е направила такава молба, винаги има законен интерес от обжалването на мълчаливия отказ след изтичане на срока, дори ако тя не знае точните факти или обстоятелства, свързани с него. Всяко друго положение, при което срокът за обжалване изтича, преди гражданите да са имали възможността дори да научат за взетото административно решение, би било в противоречие с изискването за ефективен достъп до съд. За сравнение, съгласно холандското административно право, мълчаливият отказ не се смята за решение по същество. Следователно, не е необходимо жалбоподателят да привежда доводи по същество. Единственият въпрос при обжалването е дали административният орган е бил длъжен да постанови решение в определен срок. Ако съдът установи, че това е така, съответният орган трябва да постанови решение (независимо дали то е благоприятно или не за жалбоподателя), което, от своя страна, ще бъде предмет на обжалване. В голям брой от казусите непроизнасянето на административния орган в срок също остава безнаказано, тъй като броят на случаите, в които гражданите се възползват от правото си на обжалване на „мълчаливия отказ“, е твърде оскъден. За да бъдат преодолени тези пречки обаче, би трябвало по-скоро да бъде възприет принципът на „мълчаливото съгласие“ на административния орган, тъй като това би било приложимо в доста казуси, защитаващи правата на гражданите, които в законоустановените срокове са представили всички необходими документи, за да получат исканото от тях.

Заключение и възможни решения на проблемите.

Въпреки че в последните години се наблюдава значително развитие на административното правосъдие в България, много голям брой от преписките, които се препращат от административния орган на съда, остават без становища и дори в хода на самото производство административният орган НЕ взима никакво такова. В редица случаи административният орган предоставя на съда противоречащи си и дори диаметрално противоположни становища (например №6519/2014 г. на АССГ), които откровено шиканират процеса. За съжаление, не липсват и случаи, в които дори при очевидна основателност на жалбата, административният орган отказва да я признае за основателна или да сключи споразумение. Поради тези причини, вместо бързина и ефективност на административното правосъдие, огромна част от делата биват отлагани няколко пъти и дори целта на законодателя – бързина на административното съдопроизводство, се превръща само в пожелание.

Повечето от посочените порочни практики могат да бъдат изкоренени, но за съжаление, с всеки изминал ден изникват и много нови такива. По своята същност Административно процесуалният кодекс е един доста добре работещ закон, но следва да се има предвид, че той не може да се занимава с такива дребнавости. Би било добре обаче да бъде създаден и един подзаконов нормативен акт, който да уреди всички тези подробности, така че да възникне яснота във функциите на администрацията. Административните процедури могат да бъдат от значение и за определянето на граждански права или задължения или определянето на правно положение или обстоятелства, които имат пряк ефект върху упражняването или ползването на граждански права или върху обема на гражданските задължения.

Естеството на работата налага и значителното повишаване на компетентността на всички работещи служители, тъй като извършването на дейност, касаеща множество нормативни актове, изисква висока квалификация, както и солидни знания и умения.

Ако не бъдат предприети своевременни мерки за ограничаването на подобни порочни практики, това в действителност означава, че биват нарушавани основните права и свободи на българските граждани, като бива възпиран и техният достъп до ефективно административно правосъдие.

Автор: Лилия Петрова – студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“