Ограничения на правото на собственост по чл. 50-54 от ЗС в практиката на ВКС

I. Няколко уводни думи.

Правото на собственост е сред основните права на гражданите. Прогласено, гарантирано и защитено още в Конституцията на Република България – арг. чл. 17 от КРБ, чл. 18 от КРБ и чл. 19 от КРБ[1]. Въпреки че правото на собственост е абсолютно субективно вещно право, то като всяко абсолютно право познава ограничения. Тези ограничения са множество. Трудно е, а може би и ненужен би бил опитът, да се направи непременно класификация или систематизация на всички възможни хипотези. Нещо повече – напълно е възможно да бъде пропусната някоя хипотеза. Все пак можем да споменем някои от най-честите:
1. Като ограничение на правото на собственост може да се разгледа експроприацията – отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда – вж. чл. 101 от ЗС. Така expropriation cause d’utilité publique е регламентирана в art. 545 от Code Civil[2][3]. А в исторически план по сходен начин е изглеждала уредбата съгласно чл. 31 от ЗИСС[4]. Тук е необходимо да направим уточнението, че въпреки, че систематично експроприацията не се намира в част V „Ограничения на собствеността“ от ЗС, то историческото тълкуване на правната регламентация[5], води до извод, че последното може да бъде разгледано като ограничение на правото на собственост. Нещо повече, до същия извод би ни довело и тълкуването на чл. 17 от КРБ.
2. Разбира се, множество случай на ограничения на правото на собственост могат да бъдат разгледани в хипотезата на cause d’utilité publique. Ако направим исторически прочит на първообраза на настоящото ни законодателство, макар и през няколко рецепции – Code Civil, ще видим че съгласно art. 650[6] са предвидени ограничения на правото на собственост във връзка с пътища и улици, които преминават до плавателни реки (аналогично чл. 210 от ЗИСС[7]).
Тъй като целта на настоящото изложение не е да прави сравнителноправен анализ на френското и българското законодателство, редно е да отбележа, че в Code Civil са налице множество хипотези на ограничаване на правото на собственост в публичен интерес. Редно е обаче да се отбележи, че във Френския граждански кодекс тези ограничения са описани като сервитути. Въпреки постановката на правната доктрина, че последните са ограничения на правото на собственост, можем само да споменем текстовете на art. 644 – 645 CC; art. 654 CC (и при двата артикула – аналогично чл. 220[8] и чл. 221[9] от ЗИСС).

3. Отделно от горните две категории могат да бъдат формулирани различни ограничения на правото на собственост, които са свързани с т.нар. съседски права в тесен смисъл. Тоест, при упражняване на правомощията, които се съдържат в сложното субективно абсолютно право на собственост, да не се нарушава необичайно правната сфера на съседа, чрез което да му се причиняват вреди – арг. от art. 1382[10] и art. 1383[11] от Code Civil, аналогично вж. чл. 56 и чл. 57 от ЗЗД (отм.) и чл. 45 от ЗЗД. Всъщност това правило не е нищо друго, освен една реминисценция от cautio damni infecti – вж. art. 674 CC и чл. 136 и чл. 137 ЗИСС. В основата на тези реминисценция седи правилото, че никой не бива да извършва в собствената си земя работи, които са опасни или увреждат граничещия с него съседен поземлен имот. Ала това правило има положителен смисъл, то не би могло да се разбира, че не трябва да се извършват работи, които биха лишили съседа от полза, в противен случай би бил нарушен принципът qui iure suo utitur, nemini iniuriam facit[12].

4. Друг аспект на ограничаване правото на собственост в полза на съседа може да бъде и задължението за finium regondorum[13].

5. Като друго ограничение на правото на собственост може да се разгледа възможността за обща разделителна преграда между имотите на съседите. Макар в настоящото ни законодателство да не съществува така изрично записана възможност в ЗС, то исторически такава е съществувала в чл. 122 от ЗИСС[14] – аналогично art. 663 от Code Civil[15]. В този смисъл, макар днес да липсва изрично правило във вещния закон, интересен въпрос за дискусия би бил, дали ефектът не може да бъде постигнат в хипотезата на чл. 80 от ЗЗД.

6. От друга страна, като ограничение на правото на собственост би могъл да се разгледа и познатият режим от чл. 52 от ЗС. Този режим има своите антични основи. Намерил е отражение в Code civil – art. 671[16] и сл., аналогично чл. 142 [17] и сл. от ЗИСС.

7. Регламентираното отстояние между отделните сгради с оглед благоустройствени цели също може да разгледа като ограничение на правото на собственост – вж. напр. чл. 22, ал. 6 от ЗУТ[18]. Аналогично като такова може да се определи и ограничението на височината на сградите – арг. чл. 23 ЗУТ[19].

Накрая на тези уводни думи е необходимо да се спомене, че няма да се разглеждат други ограничения на правото на собственост (въпреки, че е възможно), които днес са регламентирани в специалните закони – ЗПътищата; ЗОЗЗ; ЗВ; ЗУТ и др. Това уточнение не влиза в противоречие с част от горните примери, които макар исторически да са били уредени в общите вещни закони, днес са уредени в специалното законодателство. Представянето им цели провокирането на мисъл у читателя по отношение на днешното законодателство – дали законодателните разрешения, които днес са приети, са най-добрите възможни и дали избягването на класическите постулати, винаги е най-добрият подход.

II. Практиката на ВКС по ограниченията на правото на собственост.

В тази част от изложението е посочена достъпната практика по ЗС, която е свързана с част V „Ограничения на собствеността“. От прочита на наличната практика прави впечатление, че множество от хипотезите, които са очертани в предишната точка липсват. Това навежда мисълта за няколко извода – или ВКС не е имал подобни казуси, или множество от хипотезите не се разглеждат като ограничения на собствеността, или съчетанието на предходните две с днешната нормативна уредба не е позволило извеждането на хипотезите.

1. Допуснато е касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК: „нарушението на нормите за отстояние, предвидени в чл. 31, ал. 1, т. 1 от ЗУТ и чл. 53, във вр. с чл. 50 от ЗС, съставляват ли нормативно определен предел до който не се пречи за упражняване правото на собственост и при нарушаването им в тежест на ищеца ли е да доказва, че се пречи да упражнява правото си на собственост.”. По поставения правен проблем е даден отговор в Решение № 40 от 31.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 296/2010 г., I г. о., ГК, в което е постановено, че: „Съгласно чл. 50 от ЗС собственикът на недвижим имот не може да извършва такива действия в своя имот, с които се създават пречки за използуването на съседния имот по-големи от обикновените. Нормативно установените строителните права и норми определят нормативно съдържанието на пречките по смисъла на чл. 50 ЗС. Нормата на чл. 53 от ЗС изрично препраща за ограниченията на собствеността с оглед благоустройствени и здравни цели към отделен закон. Процесния гараж е изграден при действието на ЗУТ. Така всяко нарушение на строителните правила и норми по определение на закона е вече пречка по смисъла на чл. 50 ЗС. Нормата на чл. 31, ал. 1, т. 1, а и чл. 35, ал. 1 от ЗУТ изрично предвижда, че нежилищните сгради не могат да отстоят на разстояние, по-малко от 3 м. от границата на УПИ. Това нормативно предвидено отстояние е установено в общ интерес, за да се предотврати прекомерна гъстота на застрояването, за да се осигури нормално осигуряване на светлина, огряване от слънцето и проветрение на имотите и сградите в тях Затова не е необходимо ищецът да доказва, че не спазването на нормативно установеното отстояние му пречи да упражнява правото си на собственост, а в тежест на ответника е да установи, че е строил в съответствие с благоустройствените норми и спазвайки забраната на чл. 50 от ЗС.”[20].

2. Селектирана е касационна жалба на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК поради противоречиво разрешаване на въпроса: „за допустимостта да се разгледа и уважи иска по чл. 109 ЗС без да се изследват онези действия на нарушителите, с който се препятства упражняване правото на собственост на общите части от собственика – ищец и необходимостта за еднаквото и точно прилагане нормите на закона предвид на многобройната съдебна практика: ТР 31/84 г. на ОСГК на ВС, Решение № 1506/93 г. гр. д. № 1364/1992 г. на ВКС- IV отд.; Решение № 411/99 г. по гр. д. № 2190/98 г. на ВКС- Vотд.; Решение № 1344/09 г. по гр. д. № 5868/2007 г. на ВКС-II отд.; Решение № 316/2005 г. по гр. д. № 2746/2003 г. на ВКС- IV отд., Решение № 51/09 г. по гр. д. № 4544/2007 г. на ВКС- III отд., Решение № 942/08 г. по гр. д. № 3426/2007 г. ВКС – I отд. и Решение № 1319/99 г. по гр. д. № 501/2008 г. на ВКС-IV отд.”.
С Решение № 57 от 26.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 907/2012 г., II г. о., ГК е даден следния отговор: „за да бъде уважен иска по чл. 109 ЗС /actio negatoria/, с който съдът дава търсената защита за нарушеното право на собственост от всяко неоснователно действие, което пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем, собственикът следва да установи кое е действието, което препятства упражняване правото на собственост, кой е автора на това действие и в какво се състои нарушението. Граматическото тълкуване на употребената глаголна форма, сочеща на резултат в „сегашно“ време, изисква установяване на действието и съществуването му в рамките на висящия процес, както и наличието на връзката между конкретното неоснователно действие на ответника и обема на препятстване упражняване правото на собственост на ищеца от тези действия, т. е. за да бъде ангажирана отговорността следва в резултат на неоснователното действие да има позитивно изразен резултат в смисъл на измерение на реално установено вредоносно поведение или на поддържане на такъв резултат от ответника. Както се приема още с ТР 31/84 г. ОСГК на ВС неоснователното действие следва да е такова, че да създава пречки за ползване на собствената вещ.
Actio negatoria разбирана в един по широк аспект е условие за защита срещу необосновани вмешателства, преки или косвени, който възпрепятстват собственика да използва напълно своята собственост и е израз на възможността при надлежно упражнено искане същите да бъдат отстранени, да се възстанови предишното състояние
В изложения смисъл развитата теза по Решение № 411/1999 г., че не може да се уважи негаторен иск, ако допуснатото нарушение не създава пречки на правото на собственост, както и тезата по Решение № 942/2008 г., че не всяко въздействие върху имота може да бъде предмет на петиторна защита, а само онова което е неоснователно, следва да се възприеме като правилна. „Неоснователното действие“ не зависи само от това дали има позитивна административно санкция или не, когато се касае до наличие на разрешителен режим за извършване на определение действия/ стоеж, реконструкция и др./, а от това дали действието пречи на нормалното ползване на имота, собственост на ищеца по иска по чл. 109 ЗС.
Не може да се приеме без резерви тезата по Решение № 1506/1993 г. че ако е извършен незаконен строеж, то това действие е неоснователно и е равнозначно на смущаващо правото на собственост действие. В свои решения съдилищата правилно приемат, че основателността на негаторния иск предполага неоснователни, а в някой хипотези и противоправни действия, които пречат за упражняване правото на собственост в пълен обем. Не може да се уважи иска по чл. 109 ЗС ако не е установено ответникът да пречи на упражняване правото на собственост. Възприетата теза по Решение № 1319/1999 г. касаещ хипотеза на узаконено преустройството на таван, само по себе си не е основание да се уважи иска по чл. 109 ЗС, е теза, подкрепяща становището, че в процеса следва да бъде установено връзката между неоснователно действие и създаденото състояние на пречене за упражняване правото на собственост.
Изложените съображения, съобразени с мотивите на Решение от 25.11.2010 г. на ЕС по правата на човека в С. по дело „М. и др. срещу България“, налагат един по-широк аспект при защитата на правото на собственост в контекста на чл. 8 от ЕКПЧОС „всеки има право на зачитане на неговия личен живот и… жилище“. Така в хипотезите съсобственост – когато се търси защита от съда на основание чл. 109 ЗС на общите части като принадлежност към жилището в етажна собственост, поведението на ответника- съсобственик следва да се цени в контекста на чл. 50 ЗС в смисъл, че собственикът на част от недвижим имот не може да извършва действия, които пречат повече от обичайния начин на използване на съсобствен имот, т. е. не се касае само до неоснователни действия, а и до такива действия, който надхвърлят обичайния обем неудобства за съсобственика. От гл. т. на собственика, установеното действие да е от естество /по характер и тежест/, че да налага намесата на съда. Преценката на последния да се извърши от гл. т. на интензивност, продължителност на неудобството, физическо и психическо въздействие.”.

3. Касаторът е инвокирал въпроси, което е обусловило селектирането на жалбата на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с оглед произнасянето по следните материалноправни въпроси: „1.) Подлежат ли на премахване по реда на чл. 109 ЗС дървета, които са разположени при спазване на предвидените в чл. 52 ЗС отстояния от съседния имот, но въпреки това създават опасност от неговото увреждане.
2.) Коя е релевантната височина на дървото при определяне на дължимото съгласно чл. 52 ЗС отстояние от имота на съседа – установената при разглеждане на делото или тази, до която достига съответният дървесен вид.”. По така поставените правни проблеми за развитие на правото и точното прилагане на закона е дадено разрешение в Решение № 60 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7375/2013 г., II г. о., ГК, което е в следния смисъл: „Правото на собственост се определя в правната доктрина като пълна власт върху вещта, при която титулярът може да иска от всички останали лица да се въздържат от въздействия върху собствената му вещ. Тази пълна власт на собственика обаче търпи ограничения, обусловени от необходимостта от зачитане и гарантиране упражняването и на чужди собственически права. В този именно смисъл общата разпоредба на чл. 50 ЗС не позволява на собственика на недвижим имот да извършва такива действия в своя имот, с които се създават пречки за използване на съседния имот, по-големи от обикновените. Преценката, дали е налице такова непозволено препятстване пред упражняване собственическите правомощия на съседа е конкретна за всеки отделен случай с оглед вида на съответните действия и състоянието на съседните имоти. Наред с това обаче законодателят е уредил в чл. 52 ЗС и точно определено по своето съдържание ограничение на собствеността, като е забранил да се посаждат дървета до имота на съседа на по-малко разстояние от 3 метра за високите дървета, 1,5 метра за средните и 1 метър за ниските. За разлика от общото ограничение на чл. 50 ЗС, това ограничение е в нормативно определени граници, чието нарушаване обуславя неоправдани пречки за използване на съседния имот, и следователно, когато отстоянието не е спазено, собственикът разполага с правно признатата възможност посредством иска по чл. 109 ЗС да постигне премахване на така създаденото противоправно състояние, без да е необходимо да доказва, дали и с какво посадените в съседния имот дървета пречат на спокойното упражняване на правата му. Вярно е обаче и обратното- когато дърветата са разположени при спазване на предвидените в чл. 52 ЗС отстояния, премахването им не може да се иска под предлог, че създават пречки за ползването на съседния имот, тъй като по силата на самия закон такива пречки не са налице, щом не е нарушено нормативно установеното разстояние между тези дървета и имота на съседа. Отговорът на поставения въпрос кореспондира с практиката на ВКС при действието на аналогичната на чл. 52 ЗС разпоредба на чл. 142 ЗИСС (отм.) – според Решение № 293 от 2.08.1941 г. на I г. о. исковата претенция за премахване на салкъмова гора в съседния имот подлежи на уважаване, не защото дърветата причиняват вреда на лозето на ищеца, а защото при засаждането им не е спазено предвиденото в чл. 142 ЗИСС отстояние.
В случай, че дърветата в съседния имот са разположени на нормативно установеното отстояние, но клоните им се разпростират над съседния имот, респ. корените им преминават в него, собственикът на последния разполага с изрично признатата му от чл. 52 ЗС възможност да поиска разрешение от кмета на общината, района или кметството да отсече тези клони и корени, тъй като същите навлизат в пространствените предели на правото му на собственост и той не е длъжен да ги търпи, макар и да не може да иска премахване на самите дървета.
По отношение на втория поставен по делото материалноправен въпрос, а именно коя е релевантната височина на дървото при определяне на дължимото съгласно чл. 52 ЗС отстояние от имота на съседа, настоящият състав намира, че по смисъла на закона това е височината, до която достига съответният дървесен вид. Този извод следва от самата формулировка на посочената разпоредба, която забранява „посаждане“ на дървета на разстояния, по-малки от нормативно установените, от съседния имот. Кои дървета за високи, средни и ниски е посочено в чл. 94, ал. 2 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони- високи дървета са тези с височина над 5,0 м, средни – с височина до 5,0 м и ниски – с височина до 2,5 м. Като се имат предвид така установените нормативни критерии за определяне на дърветата като високи, средни и ниски /включително по смисъла на чл. 52 ЗС/, очевидно е, че забраната за посаждането им на определено разстояние от имота на съседа има предвид височината на съответния дървесен вид, доколкото не се предполага и е житейски недостоверно към момента на засаждането дървото да е с височина над 5,0 м. Становището, че отстоянието от 3 м за високите дървета следва да бъде съобразено още при засаждането им с оглед вида на съответния дървесен вид, е застъпено и в цитираното по-горе Решение № 293 от 2.08.1941 г. на I г. о.”.

4. Пред ВКС е повдигнат следния правен въпрос: „следва ли ищецът по иск по чл. 109 ЗС да доказва по какъв начин са накърнени правата му, когато строителството е осъществено на регулационната линия.”. Основанието за допускане на касационно обжалване е по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с оглед разрешението по приложеното от касатора към касационната жалба Решение № 1291/16.11.1992 г. по гр. д. № 1038/92 г., IV г. о.
Разрешението на повдигнатия въпрос е дадено в Решение № 430 от 27.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 312/2010 г., II г. о., ГК, в което е възприето следното: „В решение № 1291/16.11.1992 г. по гр. д. № 1038/92 г., IV г. о. е прието, че самият факт на извършване на незаконно строителство на регулационната граница представлява нарушаване правото на собственост на съседа, което може и следва да бъде защитено с иск по чл. 109 ЗС, без да се доказва с какво и как това строителство ограничава правото на собственост. Правилна е практиката по решение № 1291/16.11.1992 г. по гр. д. № 1038/92 г., IV г. о. със следното уточнение: Интересът от исковата защита по чл. 109 от ЗС е налице винаги, когато трето лице извършва въздействия, надхвърлящи законните ограничения на собствеността. Осъществяването на незаконно строителство в собствен имот на регулационната линия със съседен урегулиран поземлен имот, нарушава създадените от благоустройствените закони ограничения, осигуряващи пълноценното осъществяване на правото на собственост на всеки имот и съставлява действие, което в нарушение на чл. 50 ЗС води до създаване на състояние, увреждащо съседния имот. Неспазването на изискуемите от благоустройствените норми отстояния също може да доведе до такова състояние. Претендираната защита обаче следва да съответства на нарушението, т. е. основателно е искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца. Наличието на това съответствие се преценява с оглед твърденията в исковата молба как действията на ответника или създаденото от него състояние накърняват правата на ищеца, като в тежест на ответника е да установи, че не е налице твърдяното накърняване. В този смисъл, когато чрез искът по чл. 109 ЗС се цели защита правото на собственост, накърнено чрез незаконно строителство на регулационната линия или на недопустимо от нея разстояние, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правата му на собственост, но следва да изложи твърдения в тази насока в исковата молба с оглед преценка дали твърдяното накърнение е пряко свързано с нарушеното от ответника ограничение в благоустройствена правна норма, дали отправеното искане съответства на нарушението и с оглед правото на защита на ответника, в чиято тежест е да установи, че липсва твърдяното от ищеца увреждане на правата му.”.

5. ВКС се е произнесал с решение по ГПК (отм.), тъй като: „За да отмени решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че към момента на закупуване от ищцата на жилището, към което принадлежи процесното избено помещение абонатната станция е съществувала, поради което е придобила имота с тежест, ограничаващ правото й на собственост, което е възникнало по реда на чл. 53 ЗС, а ответникът заема само едно от двете избени помещения – южното такова”. Във връзка с това в Решение № 1103 от 4.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2823/2007 г., III г. о., ГК е обсъдено, че: „Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция. Заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза е прието при отчитане изискването на чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.). Искът за ревандикация по чл. 108 ЗС предполага пълно и главно доказване по правилата на петиторната защита каквато е търсената. При посочените факти въззивният съд е направил правилен извод, че ищцата не е доказала наличието на трите кумулативно предвидени материални предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 ЗС.”.

6. В по-старата си практика ВС е имал възможност да разгледа въпросът за ограниченията на правото на собственост. С Решение № 1508 от 12.VII.1971 г. по гр. д. № 2815/70 г., I г. о., е постановено, че; „Собственикът на постройката (в случая апартамент) може да я продаде на трети лица при съответно приложение на чл. 33 ЗС (чл. 66 ЗС ). Тази разпоредба е приповторена в Правилника за държавните имоти – § 41. С решения на Министерския съвет могат да се възлагат задължения във връзка с притежаването или стопанисването на имота ( чл. 54 ЗС ). Този текст е в главата „Ограничение на собствеността“. Следователно Министерският съвет е овластен от закона да създава ограничения не само в ползуването и стопанисването на недвижими имоти, но и във връзка с притежаването им, т. е. и във връзка с разпореждането с правото на собственост или други вещни права при определени условия. Не се касае при това за задължения, които ликвидират собствеността, а до задълженията, които само я ограничават, наложени от социално-политически съображения и от изискванията гражданите да не злоупотребяват с правата си при създадена по-благоприятна обстановка. Такива именно ограничения са предвидени в § 7 от Правилника за приложение Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуалното жилищно строителство, утвърден с постановление на Министерския съвет от 12.VI.1954 г. Според тази норма получилите право на строеж върху държавна земя стават собственици на построените жилищни сгради и придобиват право на ползуване върху отстъпената земя. С разрешение на Изпълкома на народния съвет те могат да отчуждават тези сгради заедно с правото на ползуване от държавното място. Такава разпоредба намира място по-късно и в Инструкцията за прилагане на Правилника за държавните имоти, издадена от М-вото на финансите в ДВ, бр. 9/64 г. – § 50.
Неправилно окръжният съд е счел, че § 7 ППУПНИКЖС е в несъгласие със закона – чл. 66 и 33 ЗС , и като подзаконен нормативен акт не може да отменя закона. В същност разпоредбата е в съгласие със закона, защото се позовава на предвидената в закона норма ( чл. 54 ЗС ), която овластява Мин. съвет в определени случаи да създава ограниченията на собствеността. Тези ограничения от посочения характер, както вече се разбира, се отнасят само до жилища, построени на държавна земя, при отстъпено право за нов строеж на жилища, които при това са поставени и в по-благоприятен режим относно настаняване (по отменения ЗН), заплащане данъци и пр. Идеята на тези ограничителни разпоредби е да се пресече пътя на спекулиране с новопостроените жилища. Задачите на народните съвети е именно тази – да констатират от това гледище сключените сделки с поменатите жилища, построени на държавна земя. Ограничението не се състои само в това, както погрешно разбира П. окръжен съд, да се уведоми народния съвет с оглед правото на изкупуване по чл. 33 ЗС , а се изисква разрешение (съгласие) на адм. орган, без което сделката не може да бъде сключена и не може да бъде действителна. При липса на съгласие, както е и в настоящия случай, сделката, и да е сключена в нотариална форма, е недействителна като противна на закона съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД .”.

III. Някои изводи.

От скромния преглед на практиката на ВКС, може да се установи, че:
1. Хипотезите са разгледани казуистично, без да са направени генерални изводи, което най-вероятно е предопределено и от разгледаните правни спорове и инвокираните касационни върпоси.
2. Множество от класическите хипотези липсват изобщо в практически план.
3. Необходимо е българският законодател да обърне по-сериозно внимание на ограниченията на правото на собственост. За целта могат да послужат както класическите разрешения, така и чужди образци, върху които е изградено законодателството ни.
4. Дори скромният преглед на чужда съдебна практика показва, че последната е формирана по разпоредби на Code Civil, които не са променяни от влизането му в сила през 1804 г. Това не е попречило на Френския касационен съд да развие правните норми. От друга страна, някои от разпоредбите и разрешенията, дори при буквален прочит (без вземане предвид на френската съдебна практика), изглеждат много по-модерни и отговарящи на условията на живот, отколкото скромната и в някои отношения архаична уредба на ЗС.
5. С оглед на горното, не може да не се отбележи и недобрата систематизация на проблема в правната доктрина. Това обстоятелство също има своето значение при формирането на съдебната практика.

Автор: Васил Александров, юрист, хон. ас. по РЧП в ЮФ на СУ

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] „Nul ne peut être contraint de céder sa propriété, si ce n’est pour cause d’utilité publique, et moyennant une juste et préalable indemnité.“. В този смисъл в практика на френския касационен съд – Cass. ass. plen. n 1, p. 1; JCP 94, II, 22207, concl Jeol; RTD civ 1-er oct. 1985 : Bil. civ. I, n 243, p. 218. и др.
[2] Във връзка с това във Франция са били издадени множество особени закои – от 16.09.1807 г.; от 08.03.1810 г.; от 21.04.1810 г.; от 30.04.1831 г.; от 07.07.1833 г.; от 03.03.1841 г.; от 27.07.1870 г.
[3] Текстът на чл. 31 от ЗИСС гласи, че: „Никой не може да бъде принуден да отстъпи своята собственост или да позволи на другиго да се ползва от нея, освен за припозната и обявена по законен ред обществена полза и срещу заплащането на справедливо предварително обезщетение.
Правилата относително отчуждаване в обществена полза се определят от особен закон.“
За България подобен закон за отчуждаване на недвижими имоти за държавна и обществена полза, преди приемането, респ. действието на ЗИСС (обн. ДВ, бр. 29 от 7.02.1904 г., в сила от 01.09.1904 г.) – е приет на 28.02.1885 г.
[4] За повече вж. Zacharia-Crome, „Ръководство по гражданско право. Вещно право“ т. II, превод С. Ангелов, С., 1920, Печатница и книгоиздателство „Право“, с. 39 и сл, Обратно в съвременната правна теория този въпрос не е разгледан като ограничение на правото на собственост или поне това не е изрично заявено – вж. Боянов, Г., „Вещно право“, С., 2009, изд. Авалон, с. 372 – 383.
[5] „Celles établies pour l’utilité publique ou communale ont pour objet le marchepied le long des cours d’eau domaniaux, la construction ou réparation des chemins et autres ouvrages publics ou communaux.
Tout ce qui concerne cette espèce de servitude est déterminé par des lois ou des règlements particuliers“. Вж. и Zacharia-Crome, цит. съч., с. 42 – в този смисъл вж. и art. 652 от Code Civil.
[6] Разпоредбата е предвиждала, че: „Сервитутите, които се установяват в обществена полза, се отнасят до течението на водите, до пътя покрай плавателните или сплавните реки и каналим до построяването на пътища и до други обществени работи.
Всичко, което се отнася до този вид сервитути, се определя с особени закони или правилници.“
[7] „Собственикът, имотът на когото граничи с вода, която, без помощта на человеческа ръка, има естествено течение, но която макар и да е обществена по наредбите в главата за водите, не съставлява река или поток и върху която не съществуват права в полза на трети лица, може при преминаването й да си служи с нея за ваденето на своите земи или за експлоатация на своята промишленост, с условие обаче, да повърне останалото от нея в обикновеното й течение.
Този, през земята на когото преминава вода, може така също да се ползува от нея в разтоянието, което преминава там, но със задължение да я повърне, при излизането от неговата земя, в нейното обикновено течение.“
[8] „ Споровете, които възникват по установяването и упражняването на предвидените в този параграф сервитути, са подсъдни на мировия съдия, който, при разрешаването им, трябва да съгласува интересите на земеделието и промишлеността с дължимото уважение на собствеността.“
[9] „Tout fait quelconque de l’homme, qui cause à autrui un dommage, oblige celui par la faute duquel il est arrivé à le réparer.“
[10] „Chacun est responsable du dommage qu’il a causé non seulement par son fait, mais encore par sa négligence ou par son imprudence.“
[11] Пак там, с. 53.
[12] Ако представим това задължение в негативен аспект (особено в случай на сбъркани граници), бихме казали, че правоимащият в случая има не actio finium regondorum, а rei vindicatio, което обаче би се провело при облекчена доказателствена тежест, тъй като ответникът няма необезпокоявано владение. От тази гледна точка бихме могли да представим actio finium regondorum като частен случай на rei vindicatio – само по отношение на установителната част.
[13] Разпоредбата е предвиждала, че: „Всякой може да принуди своя съсед да вземе участие в разноските за построяване или поправяне на заградителни стени, които разделят техните къщи, дворове и градини, находящи се в градовете. Височината на тия стени се определя според правилниците за това, ако няма такива или съглашения, всяка заградителна или разделителна стена, която ще се построи в бъдеще на общи разноски, трябва да бъде висока най-малко два метра.
[14] Chacun peut contraindre son voisin, dans les villes et faubourgs, à contribuer aux constructions et réparations de la clôture faisant séparation de leurs maisons, cours et jardins assis ès dites villes et faubourgs : la hauteur de la clôture sera fixée suivant les règlements particuliers ou les usages constants et reconnus et, à défaut d’usages et de règlements, tout mur de séparation entre voisins, qui sera construit ou rétabli à l’avenir, doit avoir au moins trente-deux décimètres de hauteur, compris le chaperon, dans les villes de cinquante mille âmes et au-dessus, et vingt-six décimètres dans les autres.
[15] Il n’est permis d’avoir des arbres, arbrisseaux et arbustes près de la limite de la propriété voisine qu’à la distance prescrite par les règlements particuliers actuellement existants, ou par des usages constants et reconnus et, à défaut de règlements et usages, qu’à la distance de deux mètres de la ligne séparative des deux héritages pour les plantations dont la hauteur dépasse deux mètres, et à la distance d’un demi-mètre pour les autres plantations.
Les arbres, arbustes et arbrisseaux de toute espèce peuvent être plantés en espaliers, de chaque côté du mur séparatif, sans que l’on soit tenu d’observer aucune distance, mais ils ne pourront dépasser la crête du mur.
Si le mur n’est pas mitoyen, le propriétaire seul a le droit d’y appuyer les espaliers.
[16] „Не се позволява да се садят дървета къде границите на имота на съседа, освен като се оставят предписаните от местните правилници и обичаи разстояния. В отсъствието на местните правилници и обичаи пазят със следните разстояния:
1) три метра за високи дървета.
Считат се, по отношение на разстоянията, високи дървета тези, на които стволът цял или разделен на клонове се издига до една значителна височина, като орехите, кестените, дъбовете, боровете, платаните и други подобни
2) един метър и половен за не високи дървета.
За не високи дървета се считат дърветата, на които стволовете, издигнати до една незначителна височина, се разделят на клонове, като крушите, ябълките, черешите и въобще овощните дървета, които не са показани в п. 1.
3) Половин метър за лозите, за дръвчетата, живите плетове, както и за овощните дървета с нисък ствол и на които височината не надминава два и половина метра.
Определените по-горе разстояния не е нужно да се пазят, когато недвижимият имот е отделен от съседния с частна или обща стена, стига само растенията да се държат по такъв начин, щото не надминават височината на стената.“
[17] Тук не мога да не изтъкна, че сведения за първите подобни ограничения се намират още в Римското право – Дванадесетте таблици (в които има изрична разпоредба, която запретява построяването на обща стена между две сгради, като постановява между тях да се оставя разстояние). Предвиденото отстояние е било 5 стъпки, което се наричало ambitus (от ambio, което има значението на обиколна улица). В този смисъл D. 10. 1. 3. Вж. и Салседо Хименесе, М., К., „Ограничения върху правото на собственост за градоустройствени цели. Отговорност за вреди, причинена от рушащи се сгради“, В: „Римско и съвременно публично право. Сборник статии и доклади“, С., 2013, Унив. изд., с. 118 – 132.
[18] Пак там. вж. и D. 50, 10 (De operis publicis).
[19] В това решение на ВКС е установено, че приетото от въззивния съд е в противоречие с ТР № 31/06.02.1985 г. на ОСГК. Както и на Решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. II гр. о., Решение № 430/27.01.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г., Решение № 384/19.11.2010 г. по гр. д. № 575/2010 г. на II гр. о. на ВКС и Решение № 873/17.12.2010 г. по гр. д. № 175/2010 г. на I гр. о., постановени по чл. 290 от ГПК.
[20] В това решение на ВКС е установено, че приетото от въззивния съд е в противоречие с ТР № 31/06.02.1985 г. на ОСГК. Както и на Решение № 324/21.06.2010 г. по гр. д. № 1320/2009 г. II гр. о., Решение № 430/27.01.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г., Решение № 384/19.11.2010 г. по гр. д. № 575/2010 г. на II гр. о. на ВКС и Решение № 873/17.12.2010 г. по гр. д. № 175/2010 г. на I гр. о., постановени по чл. 290 от ГПК.