Тази статия е провокирана от един актуален дебат по въпроса с приложението на института на предсрочната изискуемост по отношение на договорите за потребителски кредит. През изминалата година по обсъждания проблем бе постановено Решение на ВКС (№ 99 от 01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г. по описа на I търговско отделение). Би следвало, с оглед на неговата задължителна сила спрямо долустоящите съдилища, то да реши по окончателен начин въпроса относно обема на дължимото от кредитополучателя след обявяване на кредита му за предсрочно изискуем. С настоящото се прави опит да се аргументира противното на възприетото в цитираното решение.
С определението по реда на чл. 288 ГПК ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като въпросът, за който е преценено, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, е формулиран по следния начин: при настъпила предсрочна изискуемост на главницата по договор за паричен заем или кредит, настъпва ли предсрочна изискуемост и на вземанията за възнаградителни лихви и такси[1], включени в непадежиралите и предсрочно изискуеми анюитетни вноски? В крайна сметка решаващият състав е отговорил положително, като е приел, че предсрочната изискуемост обхваща цялата сума, дължима от кредитополучателя, включително все още невъзникналите възнаградителни лихви.
Отговорът на така поставения въпрос е мотивиран с аргументите, че ако длъжникът бъде освободен от отговорност за лихвите за периода от настъпване на предсрочната изискуемост, то той би имал преимущество с каквото разполагал само в случаи на предсрочно погасяване на задължението. Доколкото Законът за потребителския кредит /ЗПК/ не уреждал изрично отношенията по обявяване на един кредит за предсрочно изискуем, приложими са чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, които не съдържат разпоредба намаляваща отговорността на длъжника в подобни случаи. Последиците от обявяването на кредита за предсрочно изискуем включват това, че е редно длъжникът да бъде осъден да изпълни във вида и размера, в който той би изпълнил и ако не беше настъпила предсрочната изискуемост и изпълнението му е било точно и добросъвестно.
Разгледаните мотиви придават на обявяването на един кредит за предсрочно изискуем санкционна функция, което безспорно е така предвид факта, че законът свързва настъпването на този юридически факт с неблагоприятни за длъжника последици, а именно – задължение за връщане на получената сума по кредита в цялост и веднага. Но именно по тази причина е неоснователно да се приеме, че санкцията за длъжниковото неизпълнение би могла да представлява възнаградителната лихва. Известно е[2], че възнаградителната лихва се различава от обезщетителната по своите функции, размер и приложение. Така, докато мораторната лихва по чл. 86 ЗЗД служи като сурогат на неизпълненото от длъжника и в този смисъл възниква като вземане при едно „ненормално” развитие на правоотношението, то възнаградителната лихва, както подсказва и името й, служи за „възнаграждение”, тоест за насрещна престация срещу получените средства и се дължи при обичайно развитие на правоотношението, за което е уговорена.
Ето защо не би могло да се твърди, че присъждането на възнаградителна лихва в случая на настъпване на предсрочна изискуемост е законосъобразно поради това, че кредиторът следва да получи същото, което би получил при нормално развитие на правоотношението. Самото обявяване на предсрочната изискуемост е нов юридически факт, който страните не са предвиждали или желали при сключването на договора, и неговото съществуване е оставено изцяло на преценката на кредитора, който може да упражни своето право едностранно и извънсъдебно. Ако желае, той би могъл да получи онова, което му се дължи при очакваното развитие на правоотношението, в случай че не се възползва от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем въпреки наличието на предпоставките за това.
В решението си ВКС прокарва едно съотношение между хипотезите на точно и на неточно изпълнение, което не държи сметка, че освен неточно изпълнение в обсъждания случай е налице отделен нов юридически факт, който преурежда отношенията между страните по посочен изрично в закона начин. Би могла да се проведе една макар и далечна аналогия с новацията, тъй като при нея отново е налице промяна в дълга, която чл. 107 ЗЗД свързва с установяване на ново правно положение. При него обезпеченията не се запазват освен при изрична уговорка. Логиката на закона е очевидна – при промяна на правоотношението по волята на поне една от страните се касае за нова хипотеза, спрямо която не биха могли да се черпят аргументи от досегашното правоотношение и поетите от длъжника задължения.
Но дори да се приеме, че е адекватно да се прави сравнение между различни хипотези тогава, когато от едностранната преценка на кредитора зависи коя измежду няколко да се сбъдне, то какво предполагаемо преимущество за длъжника има в това да дължи веднага задължения, които биха станали изискуеми включително след десетки години? Къде е привилегията на онзи, който не би могъл нито ден повече да използва един кредит, тъй като е задължен да го върне предсрочно, макар най-вероятно да е планирал неговата употреба в хоризонт от дълго време?
Твърди се също така, че при настъпило основание за предсрочна изискуемост, но неупражнено от кредитодателя право, той ще получи впоследствие както съответната вноска, така и възнаградителната лихва заедно с мораторна лихва за забава. Но това твърдение не държи сметка, че разликата в обема на дължимото в двете хипотези се налага от факта, че в хипотеза на неупражнено право за обявяване на предсрочната изискуемост падежите на всички останали задължения за вноски остават непроменени и не се дължат към момента, към който длъжникът ще плати освен вноска и възнаградителна лихва също така и обезщетение за неизпълнението (при това само за периода от неизпълнението до заплащането). В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК.
В действителност настъпването на предсрочната изискуемост представлява упражняване на право, при което отношенията не могат да се уреждат както в хипотеза на законосъобразно развитие. Изцяло по волята на кредитора е поставен изборът дали да упражни това потестативно право или не, като законът пренася правоотношението между кредитодател и кредитополучател на една нова плоскост. Ако се приеме, че на тази нова плоскост продължава да важи досега валидното правило (а именно – че при точно изпълнение се дължат и възникващите като следствие от точността лихви), то по аналогичен начин би могло например кредитор да получи едновременно реално изпълнение (доколкото същото е очакваното при добросъвестно изпълнение на насрещната страна) и в същото време да иска разваляне и връщане на даденото от него (доколкото насрещната страна не е изпълнила и кредиторът има право да развали).
Причината да не е допустима подобна кумулация е, че при развалянето е налице нов юридически факт (волеизявление), с който кредиторът се отказва от едно свое притезание (това по чл. 79 ЗЗД) в полза на такова по чл. 88, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, както и по чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Макар потестативното право по чл. 432 ТЗ, респ. чл. 71 ЗЗД да не е идентично с правото по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, то по същия начин представлява едностранен избор на кредитора при виновно неизпълнение, след който той губи една възможност, за да придобие основание за друга. При кумулиране на обезщетителна и възнаградителна лихва за защита на един и същи интерес би се стигнало до неоснователно обогатяване, както правилно се посочва и в задължителната практика на ВКС по реда на чл. 274, т. 3 ГПК, постановена в обратния смисъл по отношение на дисктурания тук проблем[3].
Нещо повече – възнаградителните лихви върху вноските по един кредит са акцесорни и периодични. Като такива тяхната изискуемост е поставена в зависимост от изтичането на даден срок и обуславящата дължимост на вноските по главницата на получения кредит. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. Веднъж бидейки предсрочно изискан обаче, полученият кредит по отношение на неговата главница се превръща в едно цялостно вземане на кредитора, което вече не се дължи разсрочено. От този момент няма как периодичното вземане за лихви да продължи да бъде периодично, но доколкото то съществува винаги само и единствено като периодично, липсва по-нататъшно основание за дължимостта му.
В този смисъл погрешно съдът се позовава на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, както и на обстоятелството, че предсрочната изискуемост не е изрично уредена в ЗПК. Всъщност разпоредбите на чл. 32, ал. 1 ЗПК, а така също и чл. 70, ал. 3 ЗЗД, макар и приложими за предсрочното погасяване на кредит, водят до единствено възможния извод, че вземането за лихви, независимо от точното изпълнение на длъжника, е поставено в зависимост от наличието на разсрочено главно вземане. И щом главното вземане не се дължи вече като разсрочено, а възнаградителните лихви са винаги едно периодично вземане, същите не биха могли да продължат да се дължат от кредитополучателя.
Неправилно в цитираното решение съдът твърди, че „упражняване на предоставено от договора право на предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения, както и не следва да се тълкува като отпадане на правото на кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на длъжника”. Разбира се, вярно е, че не се погасяват уговорените задължения, но как може да се погаси нещо, което все още не е възникнало? От друга страна, не само е незаконосъобразно, но и невъзможно да се иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало при добросъвестност на длъжника, тъй като законът ясно свързва настъпването на предсрочната изискуемост с трансформация на „вида и размера” на задължението, макар и само по отношение на главницата – то вече е едно цяло и с променен падеж. Поради упражненото от него самия право дори и да иска кредиторът не би могъл да получи вземането в същия „вид и размер”, заради което и подобен аргумент е неоснователен.
Освен това длъжникът няма да почерпи права от неправомерното си поведение и кредиторът ще бъде обезщетен, тъй като от момента на обявяването на кредита за предсрочно изискуем започва да се дължи мораторна лихва по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД или съответно неустойка, уговорена между страните. С други думи, не само че неизпълнението ще бъде винаги обезщетено, но това може да стане и в избран от страните размер, като включително е мислимо и уговарянето на неустойка в размер на оставащите непадежирали лихви.
В този случай се поставя въпросът дали пък длъжникът няма да е поставен в неравностойно положение, тъй като във всички случай той ще дължи една и съща глобална сума до момента на окончателното връщане на кредита, независимо от това в каква степен го е усвоил, както и независимо от реално претърпените от кредитодателя вреди. Като един предпазен механизъм в тази хипотеза длъжникът би могъл да прибегне до института на намаляване на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, респективно нищожност на неустойката поради екзорбитантност (чл. 26 ЗЗД). В случай че се окаже, че предсрочната изискуемост е настъпила на един ранен етап от връщането на кредита, то при предполагаемата липса на вреди за кредитодателя (който обикновено е банка, тоест ликвиден правен субект, и не се очаква да има спешна нужда от средствата по кредита), това би довело до уважаване на така наведеното възражение, без да се отрича възможността на кредитодателя да получи по-високо обезщетение от законово уреденото в чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Формално погледнато, законът също не говори в полза на извода за дължимост на непадежиралите вноски по кредита. В чл. 432 ТЗ е казано, че банката може да иска „предсрочно връщане на сумата по кредита”, тоест онова, което подлежи на връщане при настъпване на предсрочната изискуемост, е вече дадено, а не следва тепърва да се дава. Невъзникналите лихви няма как да се „върнат”, пък макар и предсрочно, защото те не са били дадени, а биха били „дадени” (и то отново в преносния смисъл на думата, тъй като длъжникът не „получава” средства под формата на лихви) само в хипотезата на настъпване на съответните за всяка от тях падежи.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК пък е казано, че в договора за потребителски кредит се посочва годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. С други думи, понятието „сума”, за което говори Търговският закон е ясно разграничено в специалния закон от всички останали разходи, включително и тези за възнаградителни лихви. По тази причина предсрочното връщане на сумата, визирано в ТЗ, касае единствено сумата на получения кредит, но не и акцесорните лихви.
От икономическа гледна точка изводът на ВКС изглежда също толкова неприемлив. Възнаградителната лихва по своя стопански характер следва да компенсира за невъзможността на кредитодателя да ползва заетите пари в хипотеза, в която той би могъл да ги ползва, но не го прави, тъй като те са на разположение на кредитополучателя. В случая на обявяване на кредита за предсрочно изискуем случаят е по-различен именно поради обстоятелството, че предсрочната изискуемост създава условия за незабавно връщане на заетите средства, а оттам – и тяхната употреба от заемодателя в момент по-ранен от очаквания при сключването на договора. Не е налице никаква невъзможност за ползване на средствата, която да обуславя компенсаторна цена за осуетеното ползване. Зад възнаградителната лихва в хипотеза на обявена предсрочна изискуемост не стои никакъв стопански оценим ресурс, който да трябва да бъде заплащан от другиго.
В същото време банковата дейност е високо рискова и банките притежават достатъчно инструменти за справяне с т.нар. „лоши кредити” – водещо място сред които заема привилегията им за издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на собствените им едностранно съставени частни документи (чл. 417, т. 2 ГПК), но така също и едностранната промяна на лихвените проценти, често при подчертано мъгляви критерии, и множество други. Ето защо допълнителна привилегия, създадена от дописване на закона, би могла единствено да увеличи неравенството между стопански по-силния и по-слабия субект, независимо дали по-силният представлява банка или друга кредитна институция, а подобно неравенство в крайна сметка ще рефлектира и върху интересите на самите кредитни институции, които все по-трудно биха откривали добросъвестни и платежоспособни длъжници.
Всичко изложено дотук води до извода, че при ново разглеждане на идентичен на разглеждания в Решение № 99 от 01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011 г. по описа на I търговско отделение на ВКС казус от друг състав на ВКС следва да бъде постановено решение, отричащо възможността на кредитодателите да претендират при предсрочна изискуемост невъзникналите лихви върху предсрочно изискуемите вноски. Впоследствие следва да бъде образувано тълкувателно дело, което да реши по задължителен за всички съдебни състави начин въпроса по така аргументирания начин.[4]
Автор: Анастас Пунев
[1] Въпросът с таксите няма да бъде обсъждан тук, доколкото той зависи от спецификата на дължимата такса – дали същата е за предсрочно погасяване на кредита, за обслужване или друга.
[2] Вж. например Илиева, Л. – Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. В: Търговско право, кн. 5/2000 г., а така също и съдебната практика – Решение № 111/27.10.2009 г. по т.д. № 296/2009 г. по описа на ВКС, I т.о.
[3] Определение № 974/07.12.2011 г. по ч. т. д. № 797/2010 г.
[4] В края на изложението искам да изкажа благодарности на съдия Красимир Машев, чиято непримирима позиция по въпроса ме вдъхнови да напиша статията.
Подобни статии
ПРЕДСРОЧНА ИЗИСКУЕМОСТ НА ВЗЕМАНЕТО ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ В ХИПОТЕЗАТА НА ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК
За правните последици на договор, сключен от мним представител и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)?
СЪДЕБНА ЗАЩИТА ПРИ НАСТЪПИЛ РИСК ПО ДОГОВОР ЗА ЗАСТРАХОВКА С ПРЕДМЕТ НЕИМУЩЕСТВЕНО БЛАГО НА ДЛЪЖНИКА ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ
СКЛЮЧВАНЕ НА ДОГОВОРИ ЗА КРЕДИТ ЗА НЕДВИЖИМИ ИМОТИ НА ПОТРЕБИТЕЛИ ПРИ ПРЕДВАРИТЕЛНО УСТАНОВЕНИ ОТ КРЕДИТОРА ОБЩИ УСЛОВИЯ
Искът по чл. 422 ГПК за вземане по договор за банков кредит и практиката на Върховния касационен съд
