1. Увод и терминологични уточнения
Заповедното производство, предвидено в Гражданско-процесуалния кодекс от 2008 год., представлява производство по защита на безспорни вземания, което има за цел да улесни и ускори процеса по удовлетворяването им. То коренно се различава от общия исков процес и дава особен вид защита на кредиторите. Предвидени са два вида заповедни производства – това по член 410 и по член 417 ГПК, което се различава от първото с оглед естеството на източника на вземането.
Заповедното производство по реда на чл.410 ГПК бива образувано, когато се касае за парично вземане до 25 000 лв. или заместими вещи, като в доста по-редки случаи може да се образува и въз основа на задължение за предаване на движими вещи. Заявителят по заповедното производство депозира в съответния Районен съд заявление, чрез което се цели спрямо него да се установи съществуването на вземането и че същото е изискуемо. Съдът проверява дали заявлението отговаря на изискванията на чл.410 ГПК и дали не е в противоречие със закона и добрите нрави. При условие, че заявлението е редовно, отговаря на изискванията и бъде уважено, съдът издава заповед за изпълнение, връчва се на длъжника, заедно с приложение за възражение и от момента на връчването за длъжника тече двуседмичен срок, в който същият може да възрази. В случай, че в посочения срок не бъде депозирано възражение, това на практика означава, че длъжникът не оспорва задължението си и следва въз основа на заповедта да бъде издаден изпълнителен лист в полза на заявителя. Ако обаче в законоустановения срок постъпи възражение, в хипотезите на чл.422 ГПК вр. с чл.415 ГПК се предвижда едномесечен срок от уведомлението, в който заявителят следва да депозира установителен иск, като в рамките на това новообразувано дело, ще трябва както заявителят, така и длъжникът да предоставят доказателства за съществуването, респективно НЕсъществуването на конкретното задължение, на което съответства вече издадената заповед за изпълнение.
С депозирането на установителния иск обаче за заявителя, респ. неговия пълномощник възниква и задължението да предостави доказателства, че е предявил иска в срок. В случай че това НЕ бъде направено в посочения срок, на основание чл.415(5) ГПК, следва Съдът да обезсили частично или изцяло заповедта, както и изпънителния лист. Освен че заповедният съд обезсилва заповедта и образуваното исково производство също се прекратява.
2. Противоречието…..
Макар съвсем пресните промени направени в Гражданско-процесуалния кодекс, разглеждайки и анализирайки обаче по-подробно и задълбочено неговите разпоредби в частта относно Заповедното производство, можем да открием едно, според мен сериозно противоречие, а именно между текстовете на чл.415(5) ГПК и чл. 7 (1) ГПК, чийто текст гласи следното: “Съдът служебно извършва необходимите процесуални действия от страните. Той съдейства на страните за поясняване на делото от фактическа и правна страна. “Очевидно обаче според законодателя цитираният текст НЕ намира приложение в сега действащия ГПК в частта относно Заповедното производство. От текста на чл. 7(1) ГПК следва, че Заповедният Съд сам може да осъществи необходимите процесуални дейстивия, които ясно да установят дали заявителят е спазил разпоредбата на чл. 422 ГПК, предявявайки установителен иск.
В актуалния текст на разпоредбата на чл.415 (5) откриваме и друго противоборство, а именно с текста на чл.155 ГПК – „Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е длъжен да съобщи на страните.” В този смисъл, уведомяването на заповедния съд за депозирането на искока молба по чл.422 ГПК е вътрешно съдебен административен акт, който НЕ следва да бъде задължителен за доказване от страна в процеса, особено в случаите, когато заповедното и исковото производство са подсъдни на един и същи съд, а доста често дори и на един и същи съдебен състав.
Абсолютно нелогична е преобладаващата практика в случаите, когато именно един и същи състав разглежда разглежда както заповедното, така и исковото производство да се налага въпреки, че исковата молба е депозирана в срока по чл.422, да бъдат масово обезсилвани заповеди за изпълнение поради непредставянето на доказателства за завеждането на установителен иск пред заповедния съд.
3. Съдебната практика…
Да разгледаме например конкретен казус от съдебната практика, а именно – Определение на Сливенски окръжен съд по ч.гр.д. №319/2016 год.
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, против Определение №897/25.04.2016г. по ч.гр.д.№319/2016г. по описа на СлРС, с което е обезсилена изцяло заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 №129/02.02.2016г. по ч.гр.д.№319/2016г. на СлРС по заявление подадено от заявителя против длъжника, поради непредставяне в срок на доказателство за предявен срещу подалия възражение длъжник иск.
Жалбоподателят чрез процесуалния си представител по пълномощие намира обжалваното разпореждане за неправилно. Посочва, че съобщението за постъпило от длъжника възражение е получено на 17.03.2016г., а на 13.04.2016г. по пощата е изпратил исковата молба, получена в съда на 18.04.2016г. В тази насока представя обратна разписка относно изпращането на исковата молба. Заявява, че в случая е приложима разпоредбата на чл.62, ал.2, изр.1 от ГПК относно спазване на срока с изпращането на съдебните книжа по пощата. В самата искова молба било посочено, че същата е адресирана по номера на делото по описа на СлРС и следователно съда е бил сезиран в срок. Моли се въззивният съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови друго, с което да остави в сила заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№319/2016г. на СлРС.
По делото не е подаден отговор на частната жалба от ответната страна.
Въз основа на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, СлРС по ч.гр.д.№31/2016г. е издал на заявителя заповед за изпълнение на парично задължение №129/02.02.2016г. против длъжника.
Въпреки че, видно от изложените факти и доказателства, представени от жалбоподателя, е ясно, че исковата молба е подадена в срок, жалбата е оставена без уважение като неоснователна, поради факта, че Съдът не е задължен служебно да извърши проверка дали в срока е депозирана искова молба с идентичен предмет с подаденото заявление за издадената заповед за изпълнение.
Настоящият казус ясно показва, че сегашният текст на ГПК представлява сериозна бариера пред заявителя именно в частта, в която на страна в процеса биват вменявани задължения, които трябва да бъдат упражнявани от съотвения Съд. Разпоредбата на ГПК по никакъв начин НЕ защитава интересите на заявителя ищец в производството. Дори напротив – дава възможност на ответната страна длъжник да оспори, впоследствие обезсили издадената заповед, без да разполага с валидни и обосновани правни аргументи, а само изтъквайки на исковия Съд, че НЕ е спазена процедурата по чл. 415 (5) ГПК. При едно такова направено възражение на ответната страна, исковият съд прекратява образуваното производство. Дори видно от горепосоченото Определение, ответникът даже НЕ е подал отговор на постъпилата частна жалба. И така на практика – не само че не плаща задълженията си, но без активно участие в процеса, получава съдебен акт в своя полза.
Би могло да се каже, че подобни действия от страна на Съда по такива дела го характеризират като пристрастен участник в спорове, които ПО ЗАКОН той е задължен да решава абсолютно безпристрастно.
Пристрастността се изразява в породеното убеждение, че вместо Съдът да представлява независимото правосъдие на страната, той се произнася изцяло в полза на длъжниците, макар че заявителите точно и добросъвестно са изпълнили своите задължения в срок.
За огромно съжаление, Съдът вместо да наложи чрез своите актове задължителното спазване на всички законови разпоредби, изпада в сериозно противоречие по отношение прилагането на Гражданския процесуален кодекс, застрашавайки основни права и свободи на гражданите- страни по един спор.
4. В заключение…
В заключение и въпреки съвсем скорошната редакция на някои текстове в ГПК, остават неразрешени някои въпроси относно това не трябва ли да бъде променен сегашният текст на чл.415 (5) ГПК и има ли съществено правно значение законовата практика, която изисква от заявителите ангажирането на доказателства за депозирания от тях установителен иск, макар че в повечето случаи заповедното и исковото производство биват разглеждани от един и същи Съд и един и същи съдебен състав? И в случай, че действително бъде констатирано противоречие с разпоредбите на чл. 7(1) и чл.155 ГПК, не би ли следвало да се постави въпросът за наличността на основания за търсене на отговорност на съдиите, които НЕ изпълняват своите служебни задължения, регламентирани в тези разпоредбите?
Считам, че в случай, че не бъде сериозно възприето и своевременно коригирано, едно такова откровено противоречие в действителност означава, че бива възпиран достъпът на българските граждани до ефективно гражданско правосъдие.
Разискването и разрешението на поставените в настоящата статия въпроси, обаче , явно тепърва предстои да бъде поставено на дневен ред….
Автор: Лилия Петрова-студент
специалност „Право” в ЮФ на СУ „Свети Климент Охридски”
Използвана помощна литература:
- http://against-toplofikatsiya.blogspot.bg/2012/04/4151.html
- http://www.court.sliven.net/uploads/0063eb16/31972016.htm
Подобни статии
ЗАСТРАХОВАНЕ ВЪВ ВРЪЗКА С ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ
Дискусионни въпроси във връзка с договора за банков кредит
Кратки бележки върху новото основание за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417, т. 8 ГПК
ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ ПРИ НАЛИЧИЕ НА АРБИТРАЖНА КЛАУЗА
Защита на длъжника при проведено изпълнение по обезсилена заповед за незабавно изпълнение
