НИЩОЖНИ НОТАРИАЛНИ УДОСТОВЕРЯВАНИЯ

І. Нотариалните производства като вид охранителни производства и способ за осъществяване на нотариални удостоверявания. Роля на нотариалните удостоверявания.

Съществуването на охранителните производства е свързано с необходимостта от съдействие на едно трето, независимо лице[1] (съдебно съдействие, респ. съдействие на нотариус) при правомерно упражняване на граждански права, което не е свързано със засягането на чужда правна сфера. Тази потребност се обезпечава с въведеното в чл. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), аналогично на чл. 2 ГПК (отм.) задължение на съда да се произнесе по всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права[2]. Нотариалните производства като вид охранителни производства са едностранни (развиват се единствено с участието на молителя и нотариуса), безспорни, насочени към издаването на охранителен акт на нотариуса, който ползва само молителя в производството, но нито поражда, нито разрешава правен спор[3]. Те не са свързани с правомощието да бъде дадена защита-санкция на накърнени граждански субективни материални права. Напротив, характерът на акта, с който производството завършва, е превантивен[4], тъй като цели да предотврати състоянието на правен спор, като изначално внесе яснота по отношение възникването и съдържанието на субективните материални граждански права[5]. Тъй като нотариалните производства по своята същност са охранителни, за тях са приложими нормите на чл. 530-541 ГПК, уреждащи общите положения за охранителните производства. В Глава 25 от ГПК – „Нотариални производства”, са уредени общи и особени правила (чл. 569 – 594 ГПК), като уредба се съдържа и в други нормативни актове – Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), КТК, ТЗ, ЗН и др.

Нотариалното производство представлява динамичен фактически състав, който включва в себе си процесуални действия, насочени към осъществяването на нотариално удостоверяване. Законът изчерпателно урежда кръга на органите и лицата, които могат да упражняват нотариални функции (арг. чл. 2, ал. 1 и 3 ЗННД във вр. чл. 81 ЗННД), както и видовете нотариални производства, съобразно кръга от юридически факти, които могат да бъдат предмет на нотариално удостоверяване (чл. 569, т. 1 – 8 ГПК[6]). Тези два принципа[7] – `numerus clausus` на органите и лицата, натоварени с упражняването на нотариални функции, и законоустановеност на фактите, които могат да бъдат предмет на нотариални удостоверявания, са въведени с оглед сигурността – тъй като нотариалните удостоверявания създават доказателства за факти, които се ползват с материална, обвързваща съда доказателствена сила и изключително висока доказателствена стойност. По тази причина, тъй като целта е изначално да бъде осуетен правен спор за граждански права – преди те изобщо да бъдат накърнени, е необходима сигурността, че такива доказателства ще могат да бъдат създавани от ограничен кръг субекти в предварително ясно очертан кръг хипотези.

На първо място, нотариалните удостоверявания се извършват от нарочни нотариални органи в пределите на тяхната компетентност. От разпоредбите на чл. 2, ал. 1 и 3 ЗННД във вр. чл. 81 ЗННД се извлича правилото, че нотариалните действия, предвидени в закона, се извършват от нотариус, който следва да ги извърши лично, а само в предвидените от закона случаи лице, което не е нотариус, може да изпълнява нотариални функции. Нотариусът е лицето, на което е предоставена нотариалната компетентност – субективното публично правомощие да удостоверява извършените пред него частноправни изявления[8]. Нотариусът разполага с обща нотариална компетентност (чл. 2, ал. 1 ЗННД), докато всички останали лица – помощник-нотариус (чл. 40 ЗННД), съдия по вписванията, органи на местната администрация, български дипломатически и консулски представители (чл. 81–84 ЗННД), капитани на търговски кораби, плаващи под български флаг (чл. 91 КТК), разполагат със специална и ограничена нотариална компетентност[9].  На второ място, нотариалните удостоверявания се извършват в писмена форма като условие за тяхната валидност, затова, за да се извърши нотариално удостоверяване, всякога следва да бъде съставен нотариален документ[10]. На трето място, нотариалните документи обективират изявление за знание, информационно изявление, а не волеизявления[11], тъй като нотариалните удостоверявания свидетелстват за факти, възприети или осъществени пред нотариалния орган, а по изключение – могат да удостоверяват и граждански права, в който случай нотариусът не възпроизвежда свои непосредствено придобити възприятия, а свои правни изводи[12]. По тази причина, ако обективираното в нотариалния документ не съответства на действителното правно положение, се поставя въпросът за истинността и неистинността на документа.

Нотариалните удостоверявания се обективират в предварително изготвени преди исковия процес писмени свидетелстващи документи. В Решение № 2566/10.11.1970 г. по гр. дело № 1814/1970 г. на І г.о. на ВКС се приема, че „не е допустимо използването на съдебно производство за оформяне на сделки, които следва да се извършват по друг ред”. Молбата да се издаде акт, ползващ молителя, без да засяга чужда правна сфера, по правило не може да предизвика състояние на правен спор. Нещо повече, уредбата в ГПК не позволява охранителните производства (вкл. и нотариалните като вид охранителни производства) да се развият като спорни. Аргумент се извлича от разпоредбата на чл. 536, ал. 1 ГПК, която предвижда специфични основания за спиране на производството – при наличието на висящо съдебно производство с предмет преюдициално правоотношение за издаване на искания акт или самото правоотношение, предмет на висящото производство, е предмет на установяване и в охранителното. Тоест, ако молителят в нотариалното производство е страна в исково производство с предмет същото право на собственост, нотариусът е длъжен да спре нотариалното производство, докато със сила на пресъдено нещо не бъде разрешен правният спор. Въпросът относно правото на собственост е преюдициален относно действителността на законната ипотека – ако тя е учредена върху имот, който към момента на вписването й не принадлежи на лицето, в чиято тежест тя се учредява, респ. чийто дълг се обезпечава с нея, тя е недействителна по аргумент и на основание чл. 170 от ЗЗД, като в този смисъл са и мотивите към Решение № 553 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1166/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. По въпроса е налице константна съдебна практика – така и Решение № 2893/28.11.1956 г. по гр. дело № 1352/1956 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, Решение № 1029/14.07.1999 г. по гр. дело № 337/1999 г. на V-то гр. отд. на ВКС, Решение № 983/22.10.2007 г. по гр. дело № 1025/2006 г. на І-во гр. отд. на ВКС, Решение № 98/15.03.2011 г. по гр. дело № 659/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като последното е постановено по реда на ГПК от 2007 г.

Ако трето на охранителното производство лице се противопоставя на молбата за издаване на охранителния акт, то отрича съществуването на правото на молителя и между тях се поражда спор относно действителното правно положение. В такъв случай нотариалното производство следва да бъде спряно до приключване на спора с влязъл в сила съдебен акт (арг. чл. 536, ал. 1, т. 2 ГПК). Ако в едномесечен срок от датата, на която третото лице се е противопоставило на молбата, молителят не инициира образуване на исково производство, нотариалното производство следва да бъде прекратено.

Следователно уредбата изключва възможността нотариалните удостоверявания да бъдат извършвани за целите на процеса, в който нотариалните документи ще бъдат представени и допуснати като доказателства – при наличието на висящо съдебно производство с предмет същото право на собственост, което е предмет и на нотариалното производство, законът предвижда спиране на последното и задължение на нотариуса да се съобрази с влезлия в сила съдебен акт.

От гореизложените характеристики на нотариалните удостоверявания безспорно се налага изводът, че по естеството си нотариалните документи – като издадени от нарочни нотариални органи в рамките на предоставената им от закона компетентност, в законоустановените форма и ред, представляват официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 ГПК с всички произтичащи от това последици. По силата на чл. 179, ал. 1 ГПК до доказване на противното съдът е длъжен да приеме, че информацията, която се съдържа в документа относно фактите, които нотариусът пряко е възприел, или относно действията, които самият той е извършил и е отразил информацията за тях в нотариалния документ, е достоверна – отговаря на действителното фактическо положение. В тази връзка по отношение доказателствената сила на констативните нотариални актове следва да се имат предвид постановките на ТР № 11/2012 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, че „Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.”. Възприетата в тълкувателното решение позиция съответства на разбирането, че след като нотариалният акт е издаден в хода на едно охранително по своята същност производство, той не се ползва със сила на пресъдено нещо и следва да ползва единствено молителя, но не и да създава неблагоприятни за трети лица правни последици – в т.ч. процесуални тежести. Тоест, при представянето на констативен нотариален акт за собственост като доказателство в хода на исков процес, насрещната страна не следва да провежда обратно доказване, за да опровергае съдържанието на акта.

Този извод се подкрепя от следните аргументи. Първо, материалната доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал.1 ГПК на констативния нотариален акт се простира по отношение на извършените пред или лично от нотариуса действия, т.е. по отношение на следните правно релевантни факти: че актът е издаден от съответния нотариус в посоченото в акта време и на посоченото място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Изводът за съществуването на правото на собственост представлява правен извод, основан на представените пред нотариуса писмени доказателства (респ. и свидетелски показания, когато констативният нотариален акт е издаден по реда на обстоятелствена проверка), извършен в хода на едностранно безспорно производство. Доколкото се касае до оспорване на право (правото на собственост), а не на документ, специалното правило за доказателствената тежест на 193, ал. 3 ГПК също не следва да намира приложение, като съдът се произнесе по съществуването или несъществуването на спорното право (в зависимост от вида на търсената защита) в крайния съдебен акт, съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 10 ГПК. На второ място, общото процесуално правило за разпределение на доказателствената тежест – всяка страна следва да докаже пълно и главно фактите, с настъпването на които свързва изгодни за себе си правни последици (чл. 154, ал. 1 ГПК), се „обръща” в хипотезата на чл. 154, ал. 2 ГПК. Наличието на законова презумпция размества доказателствената тежест, но законът не свързва съществуването на констативен нотариален акт за собственост с каквато и да било презумпция за верността на правния извод на нотариуса, която презумпция да създава процесуална (в случая доказателствена) тежест за страната, която го оспорва[13].

Друга последица на нотариалните удостоверявания е тяхното конститутивно действие – на нотариалния акт, което е и условие за валидност и елемент от фактическия състав на транслативната сделка. Въз основа на нотариален акт или договор с нотариално заверени подписи, може да се поиска и издаването на заповед за незабавно изпълнение[14]  на задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и за предаване на определени вещи (арг. чл. 417, т. 3 и т. 6 ГПК).

Нотариалните удостоверявания обезпечават онези нужди, породили необходимостта от форма на правните действия – те правят ненужен исковия процес, тъй като служат като превенция за възникването и развитието на правен спор, а когато не са успели да осъществят функцията по превенция, най-голямо значение придобива именно доказателствената им функция[15].

 II. Нищожни нотариални удостоверявания.

Основанията за нищожност на нотариалните удостоверявания са изрично уредени с императивната разпоредба на чл. 576 ГПК[16]. Макар в доктрината обичайно основанията да се систематизират в три отделни групи[17], при разглеждането им в настоящото изложение съм ги обособила в две – 1) основания за нищожност поради нарушаване пределите на нотариалната компетентност; 2) основания за нищожност поради допуснати процесуални нарушения в хода на нотариалното производство.

1. Основания за нищожност поради нарушаване пределите на нотариалната компетентност.

Тези основания ще бъдат разгледани в зависимост от степента на нарушаване на пределите на нотариалната компетентност – в зависимост от критерия дали нотариалното удостоверяване не може да бъде извършено от който и да е нотариус, тъй като изобщо не може да бъде предмет на нотариално производство, или не може да бъде извършено само от определено лице.

1.1. Нарушаване пределите на нотариалната компетентност въобще.

1.1.1. Към тази група основания могат да бъдат посочени нарушенията на чл. 569 ГПК и чл. 574 ГПК. На първо място, с оглед принципа за законоустановеност на фактите, които могат да бъдат предмет на нотариално удостоверяване (вж. бел. 7), предмет на нотариалното производство могат да бъдат само нотариални удостоверявания, за които това изрично е предвидено в закона. Считам, че именно с оглед принципното положение за законоустановеност на нотариалните удостоверявания е допустимо това основание за нищожност – нарушението на разпоредбата на чл. 574 ГПК, систематически да бъде разгледано тук. Чл. 569 ГПК урежда изчерпателно предметния обхват на нотариалните удостоверявания, като разпоредбата не следва да се тълкува разширително.

В този смисъл, в мотивите на Решение от 08.04.2004 г. по гр. д. № 2445/2002 г., ІV Б отд. на СГС, в сила от 13.11.2004 г. съдът е приел: „Нищожността на нотариалното удостоверяване е правна последица от тежък порок на извършеното удостоверяване. Доколкото функцията на нотариуса е да удостовери безсъмнено съдържанието на определени факти, на които той сам е станал свидетел (в процесната хипотеза – волеизявления на страните по правна сделка), водещите до нищожност пороци по своето естество са свързани или с най-съществените елементи от процедурата по извършване удостоверяването или с обстоятелства, касаещи самоличността или дееспособността на лицата (подч., мое), чиито волеизявления нотариусът е удостоверил – арг. от чл. 472 ГПК. Нотариалните удостоверявания са предназначени да укрепят сигурността на гражданския оборот и съдът намира, че посочването на основанията за нищожност на нотариалното удостоверявания в чл. 472 ГПК е не само изрично, но и изчерпателно т.е. цит. разпоредба не може да се тълкува разширително”.

Чл. 569, т. 8 ГПК предвижда, че нотариалното производство може да обхваща  „извършване на други нотариални действия, предвидени в закон” – напр. извършването на протест по чл. 501 ТЗ, отваряне на сейф с участието на нотариус (чл. 606а ТЗ) и др. От граматическото и логическото тълкуване на тази разпоредба могат да бъдат направени следните три извода. Първо, въвежда се принцип на законоустановеност на фактите, които могат да бъдат предмет на нотариално удостоверяване. Второ, чл. 569 ГПК не изчерпва кръга на допустимите нотариални удостоверявания. Трето, не всеки правно релевантен факт подлежи на нотариално удостоверяване, а само такъв, който не попада в обхвата на удостоверителната компетентност на друг орган[18]. Изводът е, че по тази причина нищожно ще е всяко нотариално удостоверяване на факт или право, за които законът не предвижда да са възможен предмет на нотариално производство и удостоверяването на които законът е възложил на орган, различен от нотариуса[19].

1.1.2. На второ място, нищожно е всяко нотариално удостоверяване, което е извършено при нарушение на нормата на чл. 574 ГПК – „не могат да се извършват нотариални действия относно противоречащи на закона или на добрите нрави сделки, документи или други действия”. Законът не е предоставил на нотариуса правомощието да удостоверява сделки, противоречащи на закона и добрите нрави (и това е разбираемо). Тук възниква следният въпрос. Противоречието със закона и с добрите нрави са основания за нищожност на сделката по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), като останалите основания за нищожност на сделките по чл. 26 ЗЗД не са обхванати от нормата на чл. 574 ГПК. След като основанията за нищожност на нотариалния акт – закрепени в императивни правни норми, не могат да се тълкуват разширително, а единствено стриктно, следва ли основанията за нищожност на сделките по чл. 26 ЗЗД, които не са изрично упоменати в разпоредбата на чл. 574 ГПК, също да водят до нищожност на нотариалното удостоверяване?

В доктрината се застъпва виждането, че преди да извърши нотариалното удостоверяване, нотариусът трябва да провери законосъобразността на удостоверяваното обстоятелство, като изхожда от съдържанието на изявлението, като чл. 574 ГПК важи не само когато се касае за порок, който прави сделката нищожна, а и за порок, който води до унищожаемост – напр. данни, че сделката се извършва под натиска на заплаха[20]. В цитираното мнение се застъпва, че отказът на нотариуса да извърши такова нотариално удостоверяване е средство да се осуети извършването на порочна правна сделка и по този начин той допринася за профилактиката на правния живот. Отказът на нотариуса да извърши нотариално удостоверяване подлежи на обжалване с частна жалба пред съответния окръжен съд[21], като производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК – арг. чл. 577 ГПК.

Следователно нотариусът ще може да откаже да изповяда сделка, за която той може да направи обоснована преценка за нейната нищожност и на други основания, стига да може да ги констатира служебно. Например, нотариусът може да откаже да извърши нотариално удостоверяване, ако предмет на прехвърлителна сделка е паркомясто[22], тъй като съдебната практика (вж. Решение № 53/05.05.2009г. на ВКС, І г.о. по гр.д. № 5871/2007г.) възприема, че паркомястото представлява необособена и несамостоятелна част от друг обект и не може да бъде самостоятелен обект на прехвърлителна сделка вън от самостоятелния обект в сградата, което е основание за нищожност на сделката поради невъзможен предмет. Противоречието със закона като основание за нищожност на сделката представлява несъобразяване с предписанията на императивни правни норми, а противоречието с добрите нрави – несъблюдаване на обществения морал, на общоприетите етични възгледи и правила за поведение, като общата формулировка на тези основания за нищожност на практика би могла да обхване почти всички останали основания за нищожност[23]. Посочените две основания за нищожност на сделките са изведени като основания за нищожност на нотариалните удостоверявания съгласно чл. 574 ГПК вр. чл. 576 ГПК, не само защото са максимално общо формулирани, но и поради техния обективен характер – нотариусът може непосредствено да направи преценка дали съответното нотариално действие противоречи на императивни правни норми или на общоприетите етични възгледи и правила за поведение. Той не би могъл служебно да прави предварителна проверка дали не са налице всички основания за нищожност на изповядваната пред него сделка, тъй като в определени хипотези – особено при заобикалянето на закона, привидните договори и т.н., е изключително трудно да бъде направена преценка налице ли е нищожност. Нещо повече, установяването на това обстоятелство налага провеждането на състезателно исково производство, като конкретният правен спор е извън предметната компетентност на нотариалните органи и следва да бъде отнесен към гражданските съдилища, на които той е подведомствен. Само гражданските съдилища са компетентни да дават търсената защита-санкция на накърнени материални граждански права.

1.1.2.1. Отделно се поставя въпросът какви са последиците за нотариалното удостоверяване при прогласяване на нищожността на правната сделка по съдебен ред. Когато сделката е обявена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 или 3 ЗЗД – поради противоречие със закона или с добрите нрави, след като тези основания са предвидени и като основания за нищожност на нотариалното удостоверяване (чл. 574 ГПК), то като необходима последица, предвидена от закона, издаденият нотариален акт следва да се отмени (арг. чл. 576 ГПК вр. чл. 574 ГПК вр. чл. 537 ГПК, съобразно общите правила за охранителните производства). В останалите случаи обаче – когато сделката е обявена за нищожна на някое от основанията извън тези по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД,  нотариалното удостоверяване ще бъде действително и законът не предвижда каква е неговата съдба. Съществуването му в правния мир би накърнило интересите на трети добросъвестни лица. Невинаги вписването на исковата молба (респ. отбелязването на последвалото съдебно решение) защитават в достатъчна степен техните интереси. Известно е, че с оглед натовареността на съдилищата могат да минат месеци от депозирането на исковата молба и нейното вписване, в който период поради наличието на надлежно нотариално удостоверяване не е невъзможно да бъде извършена сделка. Съгласно чл. 226, ал. 3 ГПК при прехвърляне на спорното право субективните предели на силата на пресъдено нещо на постановеното решение[24] ще засягат и приобретателя на спорното право, с изключение на предвидените хипотези – една от които е вписването на искова молба по чл. 114 от ЗС. Тоест, по аргумент на противното от чл. 226, ал. 3 ГПК, при невписване на исковата молба, постановеното решение няма да съставлява пресъдено нещо спрямо приобретателя на спорното право. Ако прехвърлянето се е осъществило след депозиране на исковата молба, но преди нейното вписване, приобретателят няма да бъде обвързан от СПН,  като ищецът ще следва да установи в нов процес срещу него нищожността на сделката на праводателя на това трето лице. Очевидно е, че това разрешение не брани в достатъчна степен нито интересите на действителния собственик, нито на третото лице, тъй като по-целесъобразно е всички тези действия, свързани с време и допълнителни разходи, да бъдат изобщо избегнати.

В мотивите на Решение № 281 от 29.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 130/2012 г., I г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, се приема: „Отказът от иск, предприет в условия на прехвърляне на спорното право, обвързва както прехвърлителя, така и новия носител на спорното материално право, дори ако той не е встъпил в процеса, не е бил привлечен и не е заместил праводателя си. Приобретателят няма да бъде обвързан от силата на присъдено нещо на отказа само в изрично предвидените изключения. Когато предмет на правния спор е правото на собственост върху недвижим имот и приобретателят е придобил имота преди вписване на исковата молба, той няма да бъде обвързан от последиците както на едно съдебно решение по спора, така и от отказа от иск.”

1.1.2.2. Отмяна на нотариалните актове в светлината на ТР № 3/2012 г.

На второ място, съгласно задължителната за съдилищата съдебна практика на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, но не и конститутивни – тези, удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот (ТР № 3/29.11.2012 г. по т.д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС). Дори застъпеното по-горе мнение по отношение на проблемите, което биха могли да възникнат, да не бъде възприето, неизяснен остава въпросът какви са последиците за нотариалното удостоверяване, извършено като конститутивен нотариален акт, обективиращ сделка, която в последствие е била обявена за нищожна на някое от основанията за нищожност извън тези по чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД, тъй като цитираното тълкувателно решение представлява задължителна за съдилищата практика, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Разрешението, дадено в цитираното тълкувателно решение, следва да бъде възприето с известни уточнения.

Първо, в тълкувателното решение е изследван въпросът по отношение отмяната на констативни и конститутивни нотариални актове единствено в хипотезата, в която праводателят не е собственик на съответния имот. Изяснено е, че тъй като транслативният ефект на сделката настъпва само дотолкова, доколкото праводателят е титуляр на вещното право, ако той не го притежава, няма да настъпи и вещнопрехвърлителното действие, съответно правата на трети лица няма да бъдат накърнени, но ще действа между страните по аргумент от чл. 21 ЗЗД. По тази причина невъзможността по съдебен ред да бъдат отменяни конститутивни нотариални актове ВКС обосновава с необходимостта нотариалният акт да продължи да съществува в обективната действителност, за да е спазена формата за действителност на сделката между страните, съответно – да е възможно да бъде реализирана отговорността за неизпълнение на задълженията по валидния договор. За защита интересите на третото лице, което претендира самостоятелни права върху предмета на сделката, остават действието на вписването на исковата молба, както и последвалото съдебно решение, постановено в исковото производство. В този смисъл споделям особеното мнение към решението, в което се уточнява, че с отмяната на нотариалния акт няма да се „заличи” сделката, обективирана в него, а единствено нотариалното удостоверяване, досежно правото на собственост, прехвърлено с нея, а облигаторното отношение между страните ще продължи да съществува и няма никаква пречка да бъде реализирана отговорността на неизправната страна.

Във всеки случай, независимо от правилността на разрешението, дадено в тълкувателното решение, следва да се има предвид, че то разглежда една-единствена хипотеза, а именно – отмяната на нотариален акт, когато праводателят не е титуляр на вещното право. Неоправдано е само въз основа на аргументите в тази отделна хипотеза да бъде изключена възможността за отмяна на конститутивни нотариални актове въобще.

Второ, на още по-силно основание – изхождайки именно от застъпените в тълкувателното решение аргументи да се запази формата на сделката като условие за нейната валидност, за да бъде реализирана отговорността за неизпълнение на валидния договор, не е ясно защо да не е допустима отмяната по съдебен ред на конститутивен нотариален акт, обективиращ и без това нищожна на друго основание сделка. Очевидно е, че в мотивите са съпоставени две различни блага – възможността за реализация на договорната отговорност на неизправната страна и защитата интересите на третите лица. След като договорът поначало е бил нищожен на собствено основание, което поначало изключва реализацията на договорната отговорност, неоправдано е изключена и възможността за защита интересите на третите лица.

            С оглед изложеното дотук, струва ми се, че постановките в ТР № 3/2012 г. следва да се тълкуват в контекста на хипотезата, разгледана в мотивите на тълкувателното решение, а не да се абсолютизират, като не съществува пречка, а напротив – по-целесъобразно е, в определени хипотези конститутивните нотариални актове да бъдат отменяни по съдебен ред, като с особена сила това важи за актовете, в които са обективирани нищожни сделки.

От изложеното дотук следва, че предмет на нотариално удостоверяване могат да бъдат факт или право, за които законът предвижда да са предмет на нотариално производство и за удостоверяването на които е възложил компетентност именно на нотариалните органи. При извършване на нотариалното удостоверяване нотариусът следва да следи за законосъобразността на сделката и по-специално – за съответствието й с императивните правила на закона и етичните норми за поведение. Нищожни ще са всички нотариални действия относно сделки, накърняващи закона и добрите нрави, както и всяко нотариално удостоверяване на факт или право, за които законът не предвижда да са възможен предмет на нотариално производство и удостоверяването на които законът е възложил на орган, различен от нотариуса.

1.2. Нарушаване пределите на компетентността на конкретното лице, извършило нотариалното удостоверяване.

Тази втора подгрупа основания за нищожност касае хипотези, при които сам по себе си законът допуска конкретен правно значим факт да бъде удостоверен по реда на нотариално производство, предоставил е това правомощие на нотариалния орган, но в конкретната хипотеза нотариалното действие е извършено от лице, което не имало правомощието да го стори (при пълна липса или при превишаване пределите на нотариалната компетентност).

1.2.1. Считам, че тук е мястото, към което може да бъде отнесено основанието за нищожност на нотариалното удостоверяване, когато то е извършено от лице, което не е разполагало с каквато и да е нотариална компетентност, макар това основание за нищожност да не е закрепено изрично в чл.  576 ГПК. Такава ще е и хипотезата на извършено нотариално удостоверяване от лице, загубило нотариалната си правоспособност (чл. 35 и сл. ЗННД).

В Решение 6-15-І (Сб. 1985, с. 50) се приема, че „Нищожни са нотариалните действия, извършени от нотариус, който не е оправомощен да ги извърши. В случая не са били налице условия за командироване съдия от друг съд. При това председателят на окръжния съд не може да командирова себе си да изпълнява нотариална работа. За него по силата на чл. 11, ал. 1 от Наредбата за служебните командировки и пр. Заповедта за командировката трябва да се подпише от ръководителя на висшестоящата организация, т.е. от министъра на правосъдието. Следователно в конкретния случай сделката е извършена от некомпетентно лице, което не е било оправомощено да извършва нотариални действия (подч., мое). Затова и нотариалното действие е нищожно и от него не са последвали желаните правни последици, собствеността върху имота не е преминала от праводателя върху приобретателя. Този акт не може да бъде зачетен”.

В Решение № 108 от 09.05.2014 г. по гр. д. № 7662/2013 г., г. к., І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието: „При действието на чл. 97 от Закона за устройството на съдилищата от 1976 г. Кметът на село към община, където няма районен съд, не е разполагал с особена (ограничена) компетентност да извършва нотариални удостоверявания на подписи на частни документи. Необосновима е и възможността за делегация на особената (ограничена) нотариална компетентност на орган, различен от секретаря на изпълнителния комитет на общинския народен съвет в община, където е нямало районен съд. Това е така, защото особената (ограничена) нотариална компетентност е учредена ex lege. Едва след изменението на чл. 97 ЗУС от 1976 г. с ДВ бр. 36/1979 г. Законодателят възлага и на кмета на населено място, където е нямало районен съд, компетентност да извършва нотариална заверка на подписите на частни документи.”.

1.2.2. Към тези хипотези могат да бъдат отнесени всички случаи, в които лице с ограничена нотариална компетентност (вж. бел. 7), е надхвърлило предоставената му от закона компетентност и е извършило такова нотариално удостоверяване, извършването на което излиза извън обхвата на предметната му компетентност. Материалната компетентност на лицата, които не са нотариуси, но имат правомощието да извършват някои нотариални функции, е очертана изрично – било то да се изведе по негативен път[25], било чрез изчерпателно изброяване на правомощията (вж. чл. 83 и 84 ЗННД, чл. 91 КТК), а чл. 81 ЗННД предвижда, че „когато в района няма нотариус, нотариалните действия се извършват от съдията по вписванията при районния съд. Когато има нотариус, съдията по вписванията извършва нотариалните действия само по наличните в архива на службата по вписванията документи и книжа, както и нотариалните действия при заместване на нотариус”. Следователно във всеки случай, в който помощник-нотариус е извършил действията, описани в чл. 40, ал. 1, т. 1-4 ЗННД, органи на местната администрация, дипломатически или консулски представители и капитан на кораб са извършили действията извън тези по чл. 83 ЗННД, съответно чл. 84 ЗННД и чл. 91 КТК, а съдия по вписванията е извършил нотариални действия в нарушение на чл. 82 ЗННД, тези лица са излезли извън рамките на предоставената им от закона компетентност и извършеното нотариално удостоверяване ще бъде нищожно.

1.2.3. Нищожни са и нотариалните удостоверявания, извършени от нотариус, който е нарушил пределите на своята местна компетентност (чл. 570, ал. 1 ГПК) или е извършил нотариалните действия извън своя район. (чл. 573, ал. 1 ГПК)  Общото правило, което може да бъде изведено от разпоредбите на чл. 570 ГПК и чл. 573, ал. 1 ГПК е, че нотариусът може да извършва всякакви нотариални действия и завещания, стига да са извършени в неговия район и да са спазени изискванията за местна компетентност. В Решение № 6 от 14.02.1985 г., І г.о. на ВКС се приема, че „Нищожни са нотариалните действия, извършени от нотариус, който не е оправомощен да ги извърши”. Компетентността на нотариуса е ограничена териториално според района, в който нотариусът действа. Чл. 570, ал. 1 ГПК предвижда, че нотариалните актове за прехвърляне на собственост или за учредяване на вещно право върху недвижим имот и за удостоверяване право на собственост върху имот се издават от нотариуса, в чийто район се намира имотът, а вписванията, отбелязванията и заличаванията за имот се извършват по разпореждане на съдията по вписванията от Службата по вписванията, в чийто район се намира имотът. Тази разпоредба се отнася само за случаите, когато нотариалният документ има форма на нотариален акт, респ. когато такъв се вписва в Службата по вписванията. Тъй като чл. 576 ГПК препраща изрично единствено към чл. 573, ал. 1 ГПК, извън обхвата на основанията за нищожност остава нарушението на чл. 573, ал. 2 ГПК – нарушение на изискването подлежащ на вписване нотариален акт да бъде издаден не само в конкретно населено място при спазване на изискванията за местна компетентност, но също така и в конкретен обект в това населено място – само в канцеларията на нотариуса и в работно време. В доктрината[26] са застъпени становища, че макар да не е предвидено като самостоятелно основание за нищожност, към което чл. 576 ГПК изрично да препраща, нарушението на изискването на чл. 573, ал. 2 ГПК би могло да доведе до нищожност, но не поради нарушаване на изискванията за местна компетентност, а на друго основание – неспазване на нотариалната форма, за което ще стане дума по-нататък в хода на изложението (вж. т. 2.1.5).

1.2.4. Последното основание за нищожност, което може да бъде отнесено към тази подгрупа, е несъобразяването с разпоредбата на чл. 575 ГПК – нотариусът не си е направил отвод, а са били налице предпоставките за това – страна в нотариалното производство или участващо в него лице е самият нотариус, неговият съпруг или лицето, с което живее във фактическо съпружеско съжителство, роднините му по възходяща и низходяща линия, по съребрена линия до четвърта степен, по сватовство до първа степен, а така също и лицата, спрямо които нотариусът е настойник, попечител, осиновен или осиновител или лице от приемно семейство, или в сделката или документа се е съдържало разпореждане в полза на някое от посочените лица. Отново се касае за хипотеза, при която нотариалното удостоверяване може да бъде предмет на законово установено нотариално производство и няма принципна забрана за неговото извършване. Забраната е конкретна – с оглед взаимоотношенията на конкретния нотариус с някоя от страните или някой от участниците в нотариалното производство, които взаимоотношения биха могли да породят основателно съмнение за безпристрастността[27] на нотариуса.

Например, в Решение № 508 от 02.04.2014 г. по т. д. № 8030/2012 г. на Софийски градски съд е прието следното: „Съдът счита, че ангажираният от ищеца документ – констативен протокол от 10.10.2012 г., съставен от упълномощеното лице Л. Г. и нотариално заверен от същото лице в качеството му на нотариус, не се ползва с материалната доказателствена сила, установена в чл. 179 от ГПК. Извършеното нотариално удостоверяване съдът намира за нищожно – по арг. от чл. 576 вр. чл. 575 от ГПК, тъй като нотариусът не може да удостоверява свои действия на събранието, извършени не в качеството му на нотариус, а на упълномощено от ищеца да вземе участие.”[28].

Разпоредба със сходно съдържание е и чл. 23 ЗННД – „нотариусът разглежда всички отправени до него искания за съдействие, освен ако е заинтересуван от извършване на поисканото действие или се намира със страната в особени отношения, които пораждат основателно съмнение в неговата безпристрастност”. Няма пречка обаче такива лица да бъдат свидетели в производство по издаване на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка.

В този смисъл е и Решение № 321 от 26.04.1993 г. по гр. д. № 470/92 г., I г. о. на ВС, в което се приема, че „Разпоредбата на чл. 471 ГПК обезпечава достоверността на нотариалното удостоверяване, както повелява нотариусът да се самоотстрани в случай, че като страна в извършеното от него нотариално производство участват самият той, неговият съпруг…. Следователно законът има предвид родствени отношения между нотариуса от една страна и участващите в нотариалните действия лица, както и между него и страната в нотариалното производство, а не отношения между страната в нотариалното производство и участващите в него лица (извън нотариалния орган). В конкретния случай страна в нотариалното производство е била наследодателката, а участващи в производството като свидетели, установяващи владението в давностен срок, са нейни роднини под четвърта степен по съребрена ления. За това издаденият нотариален акт не противоречи на закона и нотариалното действие не е нищожно по смисъла на чл. 472 ГПК.”

Нотариусът е органът, който разполага с възможно най-широка предметна компетентност, очертана от закона. Законът очертава и ограниченията на нотариалната компетентност – териториално до района, в който нотариуса действа, както и по местен признак, що се касае до сделки за прехвърляне на собственост или за учредяване на вещно право върху недвижим имот и удостоверяване право на собственост върху недвижим имот. Материалната компетентност е ограничена и когато страни или участници в нотариалното производство са близки лица на нотариуса. Нотариалните удостоверявания, извършени при надхвърляне пределите на уредената от закона предметна и местна компетентност, са нищожни.

Например, в ТР № 94 от 16.12.1987 г. по гр. д. № 71/1987 г., ОСГК се приема следното: „Предмет на нотариално документиране съгласно чл. 465 ГПК могат да бъдат: правни сделки с нотариални актове, удостоверяване на датата, съдържанието или подписите на частни документи, както на верността на преписите и извлеченията от документи или книжа, вписванията, отбелязванията и тяхното заличаване в случаите, предвидени от закона, нотариални покани, протести, удостоверявания за явяване или неявяване на лица пред нотариуса за извършване на действия пред него, както и регистриране и визиране на счетоводни книги, а така също и даване на справки по нотариалните книги и извършване на други нотариални действия, за които се говори в чл. 465 ГПК. Това съставлява негова материална или предметна компетентност. За определени действия обаче той следва да се съобразява с връзката между района на неговото действие и нотариалното удостоверяване (подч, мое). Това са случаите, при които се учредява право на собственост върху недвижими имоти, при правни сделки с нотариални актове за прехвърляне на собственост или учредяване на вещно право върху недвижим имот, при вписванията, заличаванията и отбелязванията относно недвижими имоти. Тази компетентност е така задължителна, че нейното нарушаване има за последица нищожността на нотариалното действие – чл. 472 ГПК (подч. мое)”.

2. Основания за нищожност поради допуснати процесуални нарушения в хода на нотариалното производство.

Втората група основания за нищожност на нотариалното удостоверяване обхваща такива недостатъци, които се отнасят до неизпълнение на изискуемите формални условия за извършване на нотариални удостоверявания. Посочената група обхваща няколко хипотези на нищожност на нотариален акт и допълнителни основания за нищожност на нотариално удостоверяване на подпис върху частен документ.

2.1. Допълнителни основания за нищожност на нотариален акт.

2.1.1. На първо място, такова основание за нищожност е нарушението на изискванията по чл. 578, ал. 4 ГПК за лично явяване на лицата или техните пълномощници, чиито изявления се съдържат в проекта, пред нотариуса, който, преди издаването на акта проверява самоличността, дееспособността и представителната власт на явилите се пред него лица. В чл. 578, ал. 4 ГПК е уредено единственото основание за нищожност във връзка с формата на нотариалния акт – неспазване на изискването за лично явяване на страните. Явяването лично пред нотариуса е необходимо, за да се убеди нотариусът, че изявленията действително са на съответните лица и че те са способни да направят съответните изявления[29].

Според мотивите на Решение № 223 от 14.05.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г., г. к., І г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, „Съгласно чл. 18 ЗЗД договорите за прехвърляне на право на собственост върху недвижими имоти трябва да бъдат извършени с нотариален акт. Лицата или техните пълномощници, чиито изявления се съдържат в проекта на нотариалния акт, трябва да се явят лично пред нотариуса, който, преди да извърши акта, проверява самоличността, дееспособността и представителната им власт. Когато при извършването на акта е нарушено изискването за личното явяване на участвуващите лица, нотариалното действие е нищожно. Това е така, защото нотариалните действия са формални действия и трябва да се извършват при спазване на съответната установена законна форма и ред. Извод за това дали участвуващите лица са се явили лично пред нотариуса следва да се формира при преценка на цялостното съдържание на нотариалния акт, а не от записаното в отделни негови части.”

2.1.2. На следващо място чл. 576 ГПК препраща към чл. 579 ГПК, нарушението на която разпоредба също е основание за нищожност на нотариалното удостоверяване. Предвидените основания за нищожност са най-общо нарушения на процедурата по издаване на нотариалния акт – нотариусът не е прочел на участващите лица съдържанието на проекта за нотариален акт, те не са изписали името и подписа си (респ. не са ги потвърдили, ако са били положени преди прочитането). Прочитането на проекта за нотариален акт, запитването на лицата дали са съгласни с прочетения текст и подписването му създават сигурност, че съдържанието на акта съответства на изразената от страните воля.

В Решение № 39 от 20.01.1999 г. по гр.д. № 841/98 г., V г.о. на ВКС е прието, че „неспазването на изискването за прочитането на проекта за нотариален акт прави нотариалният акт нищожен – чл. 472 ГПК. Според чл. 472 ГПК нищожно е нотариално удостоверяване, когато нотариалният орган при извършване на нотариално удостоверяване не се е съобразил с някое от изискванията за реда на нотариалното удостоверяване, предвидени от чл. 474, ал. 4, чл. 475 и сл. ГПК. Нищожното нотариално удостоверяване подобно на всеки нищожен акт, не поражда присъщите му правни последици. Когато е нищожен нотариален акт за сделка по чл. 18 ЗЗД, удостоверената сделка няма да породи правни последици – чл. 26, ал. 2 ЗЗД и нищожният акт няма да се ползува с доказателствена сила. Тази нищожност не може да бъде поправена.”

Неспазването на който и да е от трите елемента е самостоятелно основание за нищожност на нотариалното удостоверяване. Нищожно е нотариалното удостоверяване, ако са правени добавки, поправки или съкращения в акта, без изрична бележка за това, подписана както самия акт.

Разпоредбата, препращайки към нормата на чл. 189 ГПК, предвижда, че ако лицето е било неграмотно или е страдало от физическо увреждане, което не му е позволявало да се подпише, то следва да положи отпечатък от десния си палец. Така и в мотивите на Решение № 313 от 22.06.2011 г. по гр. д. № 1409/2010 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, се приема следното: „При недъг, който обуславя необходимост да се положи отпечатък от десен палец при изповядване на нотариална сделка същата е валидна. Нормата на чл. 475, ал. 2 ГПК (отм.) – чл. 579, ал. 2 ГПК, изисква когато някое от участващите в нотариалното производство лица не може да се подпише поради неграмотност, или недъгавост да се приложи чл. 189, ал. 1 ГПК. Този текст изисква документа да носи вместо подпис, отпечатък от десния палец. Ако не може да се постави отпечатък от десния палец, тогава следва да се посочи причината за това и от кой друг пръст е поставен отпечатък. При извършване на сделката, чиято нищожност се иска да се прогласи в исковата молба, нотариуса е отбелязал, че е положен отпечатък от десния палец. Полагането на десния палец е алтернатива на невъзможността да се положи подпис поради неграмотност, или недъгавост. Недъгавостта като понятие е по-стар термин на инвалидността и представлява синоним на тази дума. Тя включва всякакъв вид заболявания, които имат за последица някакъв вид недъг, т.е. Някакво трайно увреждане на здравето. Когато това увреждане е свързано с невъзможност да се положи подпис, като израз на волеизявление, законодателят е предвидил потвърждението на изразената воля да стане с отпечатък от десния палец. Това е свързано с уникалността на дактилоскопските линии, които правят всеки пръстов отпечатък строго индивидуален и представляват идентифициращ белег в много по-висока степен от идентифициращите белези на почерка и подписа.”

Не е необходимо документът да бъде приподписван от свидетели, с изключение на случаите, в които се касае за слепота като вид увреждане, в която хипотеза е необходимо документът да бъде приподписан от двама свидетели. Практиката на ВКС възприема, че слепотата също представлява такова увреждане, което налага лицето да положи отпечатък от десния си палец, вместо да се подпише – в този смисъл Решение № 313 от 22.06.2011 г. по гр. д. № 1409/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, Решение № 234 от 17.12.2013 г. по гр. д. № 4057/2013 г. на ІІ г.о., Решение № 316 от 23.01.2014 г. по гр. д. № 2371/2013 г. на ІІІ г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, и поради това – задължителни за първоинстанционните и въззивните съдилища. В мотивите на последното от посочените решения, се приема: „Както полагането на ръкописен подпис, така и полагането на пръстов отпечатък от палец в договора е съзнателно действие на страната, което извършено пред нотариус, засвидетелства безпорочно волеизявление за договорна обвързаност – доколкото не се установи факт за противното. Двата случая законът третира като писмена форма, поставя ги под общ правен режим при установяване на пороците на волеизявлението, или авторството му. Щом прехвърлителят сам, пред нотариуса, е положил отпечатък от своя десен палец в документа, този документ свидетелства за изразеното волеизявление във форма, която законът приравнява на писмена. Същото се отнася и до негови свидетелстващи изявления, свързани с договора. От казаното разрешение следва възможността за конвертиране на формално опороченият договор за покупко-продажба в предварителен договор с предмет същия имот, при същите условния, както са били уговорени, ако порокът се свежда до нарушаване на особените правила за форма на нотариалния акт поради неправилната преценка на нотариуса за необходимост от прилагане на чл. 527, ал. 2 ГПК.”

В ТР № 71 от 10.07.1970 г. по гр. д. № 56/1970 г. на ОСГК на ВС е прието, че слепите и когато са грамотни, могат да поставят върху частните документи вместо подпис отпечатък от десния им палец в присъствие на двама свидетели, защото слепотата е недъгавост по смисъла на чл. 475, ал. 2 ГПК (отм.) и „документът е доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от тези лица и изявленията, че имат задължителна доказателствена сила за съда”. В този смисъл е и Решение № 220 от 24.10.2014 г. по гр. д. № 505/2014 г., г. к., I г. о. на ВКС според което: „Безспорно е установено от събраните по делото доказателства, че към момента на извършване на упълномощителната сделка Ц. Х. е била със загубено зрение вследствие на друго заболяване, и този недъг обуславя приложението на специалната разпоредба на чл. 579, ал. 2 ГПК. Пълномощното е оформено с полагане на отпечатък от палеца на упълномощителката, което обстоятелство е удостоверено от нотариуса по предвидения в закона ред за нотариално удостоверяване на подпис. Удостоверителното изявление на нотариуса се ползва с посочената в чл. 179, ал. 1 ГПК доказателствена сила и задължава съда да приеме до доказване на противното, че подписът, в случая отпечатъкът от палец, е положен на посочената дата и място от посоченото лице (подч. мое).”

 2.1.3. Някое от участващите лица не знае български език и езикът, с който си служи, е непознат за нотариуса, а той не е назначил преводач в нарушение на чл. 582 ГПК. Изискването за назначаване на преводач, когато са налице условията за това, представлява гаранция за истинността на съдържащото се в нотариалния акт удостоверяване. Неспазването му прави нотариалното удостоверяване нищожно Разпоредбата предвижда две кумулативни предпоставки – 1) някое от участващите лица да не знае български език и 2) да си служи с език, който е непознат на нотариуса. Следователно не е достатъчно наличието единствено на първата предпоставка – лицето да не знае български език, за да бъде нищожно нотариалното удостоверяване на това основание, а е необходимо нотариусът също да не разбира използвания от лицето език, като това становище е застъпено и в Решение от 28.11.2002 г. по ВАД № 118/2001 на Арбитражния съд при БТПП.

2.1.4. По същите съображения – гарантиране истинността на съдържащото се в нотариалния акт удостоверяване, се предвиждат специални правила, когато участващото лице е глухо или глухонямо (чл. 583 ГПК), нарушението на които води до нищожност на нотариалното удостоверяване.

„Съгласно чл. 479, ал. 1 ГПК (отм.) глухият, ако е грамотен, трябва сам да прочете гласно документа и да обяви дали е съгласен със съдържанието му. В нотариалния акт следва да се впише обстоятелството, че поради глухота съответното лице е прочело лично и гласно акта и е заявило, че е съгласно с него, каквато е по същината си разпоредбата на ал. 4 от същия текст. Тези изисквания, поставени от закона при съставяне на акт от нотариуса с участие на глух, който е грамотен и може да прочете документа, имат за цел да се гарантира факта, че това лице е одобрило съдържанието на документа, че има валидно изразена воля от него за съгласие със същия. В случаите, когато лице с увреден слух, тежко чуващо, практически глухо, което чува като звук говорната реч, без да може да разграничи и диференцира отделните думи, участва в нотариално удостоверяване, процедурата по чл. 479, ал. 1 ГПК (отм.) се прилага тогава, когато нотариусът установи, че не се разбира с това лице, тъй като страданието ще му попречи да разбере съдържанието на документа, който подписва.” – Решение № 485 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 1404/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.

Когато участващото лице е грамотно, но е нямо, глухо или глухонямо, глухият трябва сам да прочете гласно документа и да обяви дали е съгласен със съдържанието му, а немият или глухонемият трябва след прочитането на документа да напише собственоръчно в него, че го е прочел и че е съгласен със съдържанието му. В нотариалния акт следва да се впише обстоятелството, че поради глухота съответното лице е прочело лично и гласно акта и е заявило, че е съгласно с него. Не е необходимо документът да бъде приподписван от двама свидетели (така и ТР № 61 от 03.05.1973 г. на ОСГК на ВС). Разпоредбата не намира приложение, когато участващото лице е с намален слух (в този смисъл и Решение № 8 от 23.02.1999 г. по гр. д. № 577/1998 г., ІІ г.о. на ВКС, според което „не е необходимо лицата с намален слух да потвърдят при извършване на нотариално действие, че са прочели съставения документи че са съгласни със съдържанието му”).

2.1.5. Нищожност поради нарушение на чл. 580, т. 1,  3, 4 и 6 ГПК. Хипотезата на нищожност се отнася до липса на елементи от съдържанието на нотариалния акт, предвидени в чл. 580 ГПК (с изключение на името на нотариуса и обозначение на документите, въз основа на които е извършена проверката на собствеността по чл. 586 ГПК). Нищожен е нотариален акт, който не съдържа точната дата и място на издаването му, пълното име и единен граждански номер на участващите в производството лица, както и номер, дата, място и орган на издаване на документа им за самоличност, съдържание на акта и подпис на нотариуса, както и подписи и пълни имена на страните.

В Решение № 42 от 10.02.2011 г. по гр. д. № 423/2010 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК, се приема, че „съгласно законовата регламентация достатъчно данни за самоличността на участника в нотариалното производство се съдържат в нотариалния акт само когато в него са описани пълното име, ЕГН, номерът, датата, мястото и органът на издаване на документа за самоличност. Пропускът да се опише който и да е от тези елементи опорочава изискването за форма на нотариалния акт. Съгласно императивна на чл. 576 ГПК нотариалното удостоверяване е нищожно.”

Допуснатата техническа грешка при изписване имената на някой от участващите или при индивидуализация на имота не е основание за нищожност на нотариалното удостоверяване.

 „Ако е удостоверено подписването на договора от страните по него и не се спори между страните, че те са се явили лично пред нотариуса, за да подпишат договора или да потвърдят вече положените подписи, то допусната грешка при нотариалното удостоверяване в имената на единия от тях, не води до нищожност на последното и съответно на договора поради липса на предписаната от закона форма.” – Решение № 143 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 504/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС.

В Решение № 223/14.05.2012 г. по гр. д. № 1186/2011 г., І г.о. на ВКС е прието, че „Неизписването на трите имена на пълномощника на прехвърлителите, при записани инициал «Д.» и фамилия Б., и неточното описание на недвижимия имот, предмет на сделката /парцел ХХ-549 от кв. 40, вместо парцел ХХІІ-549 от кв. 40, който всъщност са притежавали продавачите, и непосочването на населеното място, в което е имотът/, не са сред пороците, водещи до нищожност на нотариалното удостоверяване. Видно от удостоверение № 212 от 14.06.2010 г. на общината [населено място], касае се за грешка при обозначаване на имота, която може да бъде поправена по реда за поправка на окончателен нотариален акт, а и въпросът за идентичността на имотите е изяснен по делото.”

Съгласно чл. 580, т. 1 ГПК нотариалният акт трябва да съдържа годината, месеца, деня, а когато е необходимо (накл. мое) – и часа и мястото на издаването му. При логическо и систематическо тълкуване на чл. 580, т. 1 във вр. с чл. 576 ГПК се прави изводът, че когато е било необходимо нотариалният акт да съдържа часа и мястото на неговото издаване, а те не са посочени в него, това е основание за неговата нищожност. Поставят се следните въпроси: Кога възниква такава необходимост от посочване на часа и мястото на издаването на нотариалния акт? Какъв е обхватът на понятието „място”, употребено в чл. 580, т. 1 ГПК – достатъчно е да бъде посочено населеното място или е необходима по-конкретна спецификация? Тълкуването на чл. 580, т. 1 ГПК следва да се прави във връзка с чл. 573 ГПК, където са уредени времето и мястото на нотариалните удостоверявания. При систематическото тълкуване на чл. 580, т. 1 ГПК вр. чл. 570, ал. 1 ГПК вр. чл. 573, ал. 1 и 2 ГПК се прави извод, че мястото на издаване на нотариалния акт следва да е посочено в него, за да се установи спазени ли са изискванията за местна компетентност, а когато актът подлежи на вписване, следва да бъде посочено и конкретното място и час на издаването му, за да се установи, че е спазено изискването актът да е съставен в канцеларията на нотариуса в работно време (чл. 573, ал. 2 ГПК). Практически това изискване се поставя във връзка с проследяване поредността на вписванията в нотариалните регистри и Службата по вписванията, с оглед евентуална конкуренция на права на няколко приобретатели. Ако се приеме, че в тези случаи е налице визираната от чл. 580, т. 1 ГПК необходимост, то несъобразяването на изискванията на чл. 573, ал. 2 ГПК косвено би довело до нищожност на нотариалния акт на основание недостатък във формата – хипотезата на чл. 580, т. 1 ГПК. В този смисъл е застъпеното в доктрината от Георги Мулешков становище, което изцяло възприемам[30]. Очевидно е, че посочването на населеното място, в което нотариалният акт е съставен, е достатъчно, за да се установи спазени ли са изискванията за местна компетентност, но това далеч не означава автоматично действителност на нотариалното удостоверяване, тъй като то ще бъде нищожно на друго основание – неспазване на предвидената от закона форма, с уговорката, че се касае за акт, който подлежи на вписване. Това разбиране съответства на чл. 13, ал. 3 от ЗННД, който предвижда, че в района си на действие нотариусът може да има само една нотариална кантора. Обратно, ако случаят не се отнася до акт, който подлежи на вписване, за действителността на нотариалното удостоверяване е достатъчно посочването само на населеното място, в което то е извършено.

Така се приема и в мотивите към Решение № 103 от 06.06.2011 г. по гр. д. № 876/2010 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС: „Основателен е доводът на касаторите за неправилно приложение на закона с оглед извода на съда, че нотариалното удостоверяване на подписа на М. Х. И. в пълномощното от 9.09.2002 г. е нищожно, поради липса на задължителен реквизит – посочване на населеното място и точен адрес, където е извършено нотариалното действие. У. надпис, посочващ населеното място – [населено място] – на извършване на заверката на подписа е поставен на процесното пълномощно чрез щемпел, съобразно регламентираната в чл. 17 от Наредба № 32 за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори /ДВ бр. 12/1997 г./ възможност. Посочването на населеното място [населено място] е достатъчно, за да се установи, че действието е извършено в района на действие на нотариуса, а следователно нотариалното удостоверяване е валидно (подч. мое).”

2.2. Допълнителни основания за нищожност на нотариално удостоверяване на подпис върху частен документ.

При удостоверяване на подписа върху частен документ лицата, чиито подписи подлежат на удостоверяване, трябва да се явят лично пред нотариуса и пред него да подпишат документа или да потвърдят вече положените подписи. Когато документът ще се ползва за учредяване, променяне или прекратяване на права върху имот, лицата трябва пред нотариуса да изпишат пълното си име и положат подписа си, а ако подписът е вече положен, да изпишат пълното си име и потвърдят подписа. При удостоверяване на подпис върху частен документ се прилагат чл. 578, ал. 4 и 5, чл. 579, ал. 2 и чл. 582 – 585. Нарушението на някое от описаните изисквания, както и на нормите, към които чл. 589, ал. 2 ГПК и чл. 576 ГПК едновременно препращат – за лично явяване, за полагане на отпечатък от десния палец при невъзможност лицето да се подпише (поради неграмотност или физическо увреждане), за назначаване на преводач или тълковник, както и специалните изисквания при участие на глухонямо лице, са основания за нищожност на извършеното нотариално удостоверяване. Прилагат се и общите основания за нарушение на материалната и местна компетентност, както и противоречие на изявлението със закона и добрите нрави (чл. 574 ГПК).

Нотариалното удостоверяване на подпис доказва единствено, че частният документ изхожда от лицето, чийто подпис нотариусът е удостоверил и едновременно с това – че към деня на подписа частният документ е съществувал.[31] По тази причина всяко нотариално удостоверяване на подпис едновременно е и нотариално удостоверяване на датата, на която частният документ е подписан[32]. В тази хипотеза задължението на нотариуса е да извърши проверка на самоличността, дееспособността и представителната власт на лицето и да направи бележка в специалния регистър за удостоверяванията на подпис. Съгласно чл. 590 от ГПК удостоверяването на подпис върху частен документ става с надпис върху документа, като при това удостоверяване нотариусът също извършва проверка за законосъобразността на изявлението, съгласно чл. 574 ГПК. В този смисъл документът не придобива качеството на официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК, тъй като обвързващата материална доказателствена сила обхваща само обстоятелството, че частният документ изхожда от лицето, което го е подписало и че документът е съществувал към релевантната дата (вж. Решение № 57 от 08.04.2014 г. по гр. д. № 4451/2013 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК[33]). При извършена нотариална заверка на подписа в тази си част документът има качеството на официален и при оспорена истинност – в частност авторство на документа, тежестта на доказване е върху страната, която оспорва документа (арг. чл. 193, ал. 3, предл. 1 ГПК). Само по себе си обаче това не е основание за нищожност на нотариалното удостоверяване, тъй като неистинността не прави нотариалното удостоверяване нищожно[34].

Според Решение № 125 от 12.09.2012 г. по гр. д. № 1135/2011 г., г. к., ІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК „Целта на нотариалната заверка на подписа на пълномощно за сключване на договор в нотариална форма, е че именно лицето, което се е явило пред нотариуса е подписало частния документ. Нотариалното удостоверяване на подписа върху частен документ по същността си е заверка от нотариуса като длъжностно лице в предвидената от закона форма. В частта на пълномощното отнасяща се до извършване на нотариалното удостоверяване на подписа на посоченото в него като упълномощител физическо лице същото представлява официален документ. Така извършената нотариална заверка сочи, че при оспорена истинност – авторство на пълномощното тежестта на доказване на неистинността на документа е върху страната, която го оспорва – чл. 193, ал. 3, пр.1-во (подч. мое).”

ІII. Заключение.

Съществуването на нотариалните производства обезпечава необходимостта от съдействие на трето, независимо лице, при упражняването на субективни материални граждански права. Въведените принципи `numerus clausus` на органите и законоустановеност на предмета на нотариално удостоверяване създават гаранции за сигурност и законосъобразност на извършваните действия. По тази причина законът урежда изчерпателно хипотезите на нищожност на нотариалните удостоверявания – било поради нарушаване на предметната компетентност, било поради нарушение при извършване на процедурата, като нормите не могат да се тълкуват разширително. Нищожното нотариално удостоверяване не поражда правните си последици – конститутивно действие, доказателствена сила, правозасилващо действие. С оглед характеристиката на нотариалните документи на официални удостоверителни документи може да бъде поставян въпросът за тяхната истинност или неистинност. Сама по себе си неистинността не прави нотариалното удостоверяване нищожно.

Автор: Симона Кирилова

студент V курс в  ЮФ на СУ „Св. Климент Охридски

---

---

---

[1] Вж. Сталев, Ж., „Нотариалният акт”, Второ издание, С., 2004, изд. „Фенея”, стр. 12.

[2] Разпоредбата на чл. 2 ГПК систематично е първият текст в кодекса, който поставя въпроса относно правните гаранции за спазване на процесуалните норми от съда. Такава гаранция е преди всичко предвиденият инстанционен контрол на съдебните актове. Отказът на съда да разгледа молба или жалба до него подлежи на обжалване пред съответната по-горна инстанция. Тези вторични производства обезпечават косвено дължимата защита на накърненото субективно материално право. Въпреки това оптималното развитие на отношенията предполага гражданското производство да се изчерпи с първичната защита-санкция.

[3] Вж. Тенева, Л., „Актуални въпроси в нотариалната дейност или поглед от другата страна”, С., 2009, изд. „Сиела”, стр. 12.

[4] Вж. Сталев, Ж., О. Стамболиев, А. Мингова, В. Попова, Р. Иванова, „Българско гражданско процесуално право. Девето преработено и допълнено издание. Първо по новия ГПК”, С. 2012, изд. Сиела, стр. 1243.

[5] Вж. Сталев, Ж., цит. съч., стр. 11.

[6] Чл. 569 ГПК не изчерпва кръга на нотариалните производства (арг. чл. 569, т. 8 ГПК – „извършване на други нотариални действия, предвидени в закон”). Такива нотариални действия са например извършването на протест по чл. 501 ТЗ, отваряне на сейф с участието на нотариус (чл. 606а ТЗ) и др.

[7] По-подробно двата принципа са изведени от Матеева, Е., „Нотариалната компетентност като изрично възложено субективно правомощие на нотариалния орган.”, В: Годишник на департамент „Право” на НБУ, 2013 г., стр. 25 и сл.

[8] По-подробно вж. Матеева, Е., цит. съч., стр. 22; Сталев, Ж., цит. съч., стр. 17; стр. 89; Омарбалиев, Хр., „Ръководство по нотариални действия във връзка със собствеността”, изд. „Сиби”, стр. 70, където авторът дефинира нотариалната компетентност като „правото на нотариуса да удостоверява във формата на нотариален акт или друга предвидена в закона форма съществуването на определени факти и обстоятелства”, като са разграничени 1) материална компетентност, 2) местна компетентност и 3) пълна и ограничена компетентност.

[9] По-подробно вж. Матеева, Е., цит. съч., стр. 25-27.

[10] Вж. Сталев, Ж. и др., цит. съч., стр. 1252. Нотариален е този документ, който материализира нотариално удостоверяване.

[11] Пак там.

[12] Акт за собственост върху недвижим имот – чл. 587 ГПК. При констативните нотариални актове също се извършва проверка на правото на собственост на молителя по представените от него писмени доказателства (респ. по обстоятелствена проверка, ако молителят не разполага с такива). Макар на пръв поглед възпроизвеждането на правни изводи да напомня постановяването на съдебно решение в хода на исковия процес, нотариалното удостоверяване не се ползва със сила на пресъдено нещо (така и Сталев, Ж. и др., цит. съч., стр. 1253, Тенева, Л., цит. съч., стр. 20), а единствено с доказателствена сила. По тази причина няма пречка при евентуален отказ от страна на нотариуса молителят повторно да поиска извършване на същото нотариално удостоверяване (така и Тенева, Л., цит. съч., стр. 20).

[13] В този смисъл виж Попова, В. „Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК с обвързваща материална доказателствена сила.”, В: „Норма”, бр. 9 от 2012 г., стр. 78 – 90. По-подробно за доказателствената сила на нотариалните актове вж. Сталев, Ж., цит. съч., стр. 235 и сл.

[14] Тази допълнителна последица може да се обозначи като правозасилващо действие на нотариалното удостоверяване, тъй като „Тези правни последици… се свеждат в последен анализ към засилване на правните възможности на лицето, чиито права произтичат от удостоверената с нотариалния акт сделка или пък чието право на собственост е удостоверено с нот. акт.”, Сталев, Ж., цит. съч., стр. 272.

[15] В този смисъл и Сталев, Ж. и др., цит. съч., стр. 1252, Сталев, Ж., цит. съч., стр. 10.

[16] Нотариалното действие е нищожно, когато нотариусът не е имал право да го извърши (чл. 569, чл. 570, ал. 1, чл. 573, ал. 1, чл. 574 и 575), както и когато при неговото извършване са били нарушени чл. 578, ал. 4 (относно личното явяване на участващите лица), чл. 579, чл. 580, т. 1, 3, 4 и 6, чл. 582, 583 и чл. 589, ал. 2.

[17] В Сталев, Ж. и др., цит. съч., стр. 1272 основанията за нищожност на нотариалното удостоверяване са разделени на три големи групи – 1. Изхожда от лице, което няма качеството на нотариален орган или нотариалният орган е излязъл извън пределите на своята нотариална компетентност, като: а) е удостоверил факт, който изобщо не може да бъде удостоверяван; б) удостоверил е факт, който не е включен в пределите на неговата материална или местна компетенстност; в) извършил е нотариалното удостоверяване вън от своя нотариален район; 2. Нотариалният орган е следвало да не извършва нотариалното удостоверяване, тъй като а) е налице основание, налагащо да се отстрани от нотариалното удостоверяване (основание за отвот на нотариуса); б) защото удостовереното обстоятелство е противозаконно; 3. Когато нотариалният орган е нарушил някоя от останалите норми, към които препраща чл. 576 ГПК.

Омарбалиев, Хр., цит. съч., стр. 73 разграничава основанията за нищожност на нотариалното удостоверяване по чл. 472 ГПК от 1952 г., групирайки ги като 1) недостатъци, които се отнасят до правата и задълженията на нотариуса във връзка с неговата компетентност; 2) недостатъци, които произтичат от запретността на сделката; 3) недостатъци, които се отнасят до предписаната от закона форма и до неизпълнение на изискуемите условия за извършване на нотариални удостоверявания.

[18] По-подробно вж. Матеева, Е., Цит. съч., стр. 28.

[19] Пак там.

[20] Вж. Сталев, Ж., и др., цит. съч., стр. 1256.

[21] Самият нотариус пък е активно легитимиран да обжалва отказ на съдията по вписванията, постановен по негова молба (вж. т. 9 от ТР № 7/2012 г. по т. д. 7/2012 г. ОСГТК на ВКС).

[22] И изобщо всякакви сделки на разпореждане с обекти, които законът не третира като самостоятелни вещи.

[23] Виж Павлова, М. „Гражданско право. Обща част. Второ преработено и допълнено издание”, изд. Софи-Р, 2002 г., стр. 528 и сл.

[24] По-подробно за субективните предели на СПН на решението, постановено при прехвърляне на спорното право, вж. Сталев, Ж. „Сила на пресъдено нещо в гражданския процес”, С., 2007, изд. Сиела,, стр. 338 и сл.

[25] Напр. разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗННД, която предоставя на помощник-нотариуса да извършва всички нотариални действия, влизащи в обхвата на предметната компетентност на нотариуса, освен изрично изброените (актовете, с които се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват вещни права върху недвижими имоти; актовете, с които се признава правото на собственост или ограничени вещни права върху недвижими имоти; актовете за нотариално завещание и за отмяна на нотариално завещание; актовете, с които се учредяват или заличават ипотеки).

[26] Мулешков, Г. „Действителност на нотариалните актове, издадени извън канцеларията на нотариуса”, ИК „Труд и право”, достъпен онлайн.

[27] Самото задължение за безпристрастност на нотариуса е въведено в чл. 24 ЗННД – при изпълнение на служебните си функции нотариусът не може да взема страна.

[28] Макар в цитираното решение да не се покрива точно хипотезата на несъобразяване с чл. 575 ГПК, в достъпната практика не беше намерено друго решение по идентичен случай.

[29] Така и Сталев, Ж., и др., цит. съч., стр. 1260.

[30] В този смисъл Мулешков, Г., цит. съч., изразява следното становище: „С други думи, разпоредбата на чл. 573, ал. 2 ГПК не съществува изолирано и сама за себе. Нейното съществуване е оправдано при съобразяване и отчитане на тясната й връзка с чл. 580, т. 1 ГПК. Противното разбиране би означавало, че се обезсмисля не само императивността на чл. 573, ал. 2 ГПК, но дори и необходимостта от съществуването на този текст. Ето защо считам, че при неизпълнение на задължението на нотариуса по чл. 573, ал. 2 ГПК, не е спазена нотариалната форма, а нотариалното действие е нищожно на основание чл. 576 във връзка с чл. 580, т. 1 ГПК.”

[31] Вж. Сталев, Ж. и др., цит. съч., стр. 1269.

[32] Пак там.

[33] „Подписаното през 2003 г. пълномощно с нотариално заверен подпис не представлява официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, поради следното: Съгласно чл. 590 от ГПК удостоверяването на подпис върху частен документ става с надпис върху документа. Удостоверяването касае само обстоятелството, че лицето, на когото принадлежи подписа се е явило лично пред нотариуса, подписало се е под съответния документ пред нотариуса или пред него лично е потвърдил по-рано положения под документа подпис. В тази хипотеза задължението на нотариуса е да извърши проверка на самоличността, дееспособността и представителната власт на лицето и да направи бележка в специалния регистър за удостоверяванията на подпис. При удостоверяване на подпис върху частен документ – не се изисква препис от документа, не се удостоверява съдържанието му и документът не се подрежда в специална книга. С оглед така описаната процедура, уредена в чл. 589-590 от ГПК, при която нотариусът в качеството си на длъжностно лице не издава в кръга на службата си, по установени форма и ред документа /в случая пълномощното/, а само слага върху него надпис, с който установява единственото извършено пред него действие на полагане на подписа на явилото се лице, дава основание да се приеме, че пълномощното, което е с нотариална заверка само на подписа не е официален документ и не съставлява доказателство за съдържащото се в него изявление на автора-упълномощител. Съответно и извлечението от регистъра на нотариуса, където е вписано това удостоверяване, не съставлява доказателство за съдържащото се в пълномощното изявление на автора-упълномощител, защото съгласно чл. 590, ал. 2 от ГПК за извършеното удостоверяване на подпис върху частен документ, нотариусът прави само бележка в своя специален регистър.” – Решение № 57 от 08.04.2014 г. по гр. д. № 4451/2013 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.

[34] Така и Сталев, Ж., цит. съч., стр. 212, стр. 214.