Неучастието на частен обвинител и граждански ищец в наказателните производства по особените правила по НПК

I. Въведение

Настоящото изследване ще се концентрира върху един може би не много анализиран проблем в българската наказателно-процесуална литература, а именно неучастието на частен обвинител и граждански ищец в наказателните производства по особените правила[1], предвидени в част пета на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Това са производствата по глава двадесет и четвърта – бързо производство, глава двадесет и пета – незабавно производство, глава двадесет и осма – освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание, глава тридесета – особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от непълнолетни (при тези дела обаче е допустимо участието на граждански ищец). С други думи, в настоящата разработка ще бъдат разгледани само онези производства, в които е недопустимо участието на частен обвинител и граждански ищец, а не всички наказателни производства по особените правила на част пета от НПК. Изложението ще бъде структурирано в следната последователност: на първо място, ще бъде разгледана фигурата на пострадалия на досъдебната фаза; на второ място, ще бъде разгледана фигурата на гражданския ищец; на трето място, ще бъде разгледана фигурата на частния обвинител; на четвърто място, ще бъде направено кратко заключение.

В настоящото изследване няма да бъдат разгледани съкратеното съдебно следствие в производството пред първата инстанция[2] и решаването на делото със споразумение[3] (глави двадесет и седма и двадесет и девета от част пета), които са другите две „диференцирани процедури“, уредени в част пета на НПК „Особени правила“, тъй като при тях участието на частен обвинител и граждански ищец е допустимо.

II. Фигурата на пострадалия в наказателните производства по особените правила на част пета от НПК

По отношение на пострадалия нито едно от производствата по особените правила не предвижда някакви особености, поради което на основание респективно изричните разпоредби на чл. 361, чл. 367 НПК, а за последните две производства  – липсата на специални правила, следва да се приложат общите разпоредби за пострадалия.  Това е така, защото правилата на общия наказателен процес са винаги субсидиарно приложими към тези на особените правила.[4] Вярно е, че при бързото и незабавното производства има една особеност – пострадалият не се призовава при предявяването на разследването, но освен нея в процесуалното положение на пострадалия между производството по общия ред и особените правила на част пета разлика няма. Според дефиницията на чл. 74, ал. 1 НПК: „Пострадал е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението.” По въпроса за пострадалия много подробно и задълбочено е изложението на професор Маргарита Чинова в книгата ѝ „Досъдебното производство по НПК. Теория и практика”[5], поради което ще се постарая да не повтарям нейното изложение, а да наблегна само върху въпросите, които най-пряко засягат моето изследване. В теорията отдавна е установено, че пострадал може да бъде само физическо лице, което е претърпяло имуществени (загуби и пропуснати ползи, макар че по отношение на пропуснатите ползи има разминаване в съдебната практика) или неимуществени (болки и страдания) вреди, които са пряка и непосредствена последица именно от извършеното престъпление. Тъй като лицето е претърпяло такива вреди, то законодателят му предоставя множество права на досъдебната фаза, така че да може да участва пълноценно в нея. В правната теория се поддържа виждането, че „…пострадал на досъдебното производство е лицето, което може да се конституира в съдебната фаза като частен обвинител и/ или граждански ищец…“[6]

Правата на пострадалия са регламентирани в чл. 75, ал. 1 НПК.

На първо място, той има право да бъде уведомен за правата си в наказателното производство. Това включва и задължението на органа на досъдебното производство да му ги разясни, така че пострадалият действително да ги разбере, тъй като поради възрастта си, здравословното си състояние или други обективни причини може да има затруднения в този смисъл. Необходимо е да му бъдат разяснени тези права. Законодателят изрично посочва „в наказателното производство” без да сочи някоя конкретна негова фаза, от което следва, че на лицето трябва да бъдат съобщени и разяснени правата, които има и може да упражнява, и в двете фази, както и възможностите му да се конституира в едно или друго процесуално качество на съдебната фаза.

На второ място, пострадалият има право да получи защита за своята сигурност и тази на близките си. По отношение на това право проблеми няма. Лицето трябва да обоснове нуждата си от защита, т.е. да може с достатъчна степен на сигурност от твърденията му да се направи извод за наличието на заплаха за живота и здравето на лицето или на неговите близки. Законодателят използва думата „сигурност”, която е много обща и следва да се разглежда не само като включваща живота и здравето на лицето и неговите близки, но също така и материалните блага, от които зависят тези лица. Заплахата може да грози производствените сгради, машините, съоръженията, транспортните средства, земеделските насаждения, домашните животни и т.н. Затова сигурността трябва да се преценява спрямо всеки конкретен случай като „благата, чието увреждане може да има сериозни негативни последици за лицето и за неговите близки, които да застрашат съществуването или благополучието им”. Това право е от изключително значение за ефективното упражняване на правата на лицето както в досъдебната, така и в съдебната фази на процеса.

На трето място, пострадалият има правото да бъде информиран за хода на наказателното производство. Както професор Чинова посочва[7], това не означава пострадалият да бъде информиран за всяко действие, което се осъществява или предстои да бъде извършено на досъдебното производство, а само за онези най-важни действия на органите на досъдебното производство, които са от значение за движението на наказателното производство на този стадий. Образуването на делото следва да бъде сведено до знанието на пострадалия, защото от този момент нататък той може да упражнява правата си такива, каквито са изчерпателно посочени в НПК. Отказът да се образува досъдебно производство, предявяването на разследването, прекратяването, спирането, образуването на съдебно производство също са действия, свързани с хода на производството – те го придвижват от един етап на следващ такъв и пострадалият следва да бъде уведомяван за тях (чл. 213, ал. 1, чл. 227, ал. 3, чл. 243, ал. 3, чл. 244, ал. 3 и чл. 255, ал. 1 НПК).[8] Не е необходимо да се включва и привличането на обвиняем сред тези действия, тъй като с предявяването на разследването пострадалият научава както срещу кое лице се насочва държавната наказателна репресия, така също и на базата на какви доказателствени материали. С това действие той се запознава с материалите, на които ще може да разчита при доказването на обвинителната си теза или при установяването на вредите и причинноследствената връзка между тяхното настъпване и извършеното престъпно деяние в съдебната фаза. Важно е също така пострадалият да научи от кой момент може да търси реалната компенсация за своите вреди, т.е. от кой момент може да се конституира като частен обвинител или граждански ищец, поради което и уведомяването за образуване на съдебно производство следва да бъде извършено.

На четвърто място, пострадалият има право „да участва в производството съгласно установеното в този кодекс” (чл. 75, ал. 1, предл. 4 НПК), което означава, че НПК дава рамката, в която са допустими действията на пострадалия. Той не може в рамките на досъдебното производство да упражнява права, предоставени му в друг закон, защото процесуалната фигура на пострадал е уредена единствено в НПК, там са уредени и всички права (при това изчерпателно), с които пострадалият разполага на тази фаза от наказателния процес. Упражняването на права по други закони, към които НПК не препраща, е възможно, но няма да има правни последици за самото наказателно производство. Ограничение на участието му (включително на правото му да прави искания, бележки и възражения), регламентирано в разпоредбите, уреждащи бързото и незабавното производства, е предвидената в НПК забрана за призоваване на пострадалия при предявяване на разследването независимо дали е направил искане да бъде призован или не.[9]

На пето място, пострадалият има право „да прави искания, бележки и възражения” (чл. 75, ал. 1, предл. 5 НПК). Доказателствените искания, които пострадалият може да направи, подпомагат както изграждането на неговата теза и евентуалното му участие в съдебната фаза, така също и държавните органи, тъй като пострадалият е най-близко до престъплението и в най-висока степен може да допринесе за неговото разкриване. Въпросът е: дали, след като не може да участва като частен обвинител и граждански ищец в съдебната фаза, цялата му процесуална дейност ще бъде подчинена на подпомагане на прокурора, както и на събирането на доказателства за предявяването на евентуален бъдещ граждански иск пред гражданския съд? Това право на пострадалия е може би най-същественото от гледна точка на подготовката му да участва в съдебната фаза на процеса, а възможността за такова участие в процедурите по особените правила НПК му отрича.

На шесто място, законодателят прокламира правото на пострадалия „да обжалва актовете, които водят до прекратяване или спиране на наказателното производство“ (чл. 75, ал. 1, предл. 6 НПК). Държавните органи са длъжни да го уведомят за тези действия, изпращайки му препис от постановлението за прекратяване или за спиране на досъдебното производство (било на пострадалия, било на неговите наследници)(чл. 243, ал. 3 и чл. 244, ал. 3 НПК).[10] Това право е важно и за четирите производства по особените правила, при които макар че правата на пострадалия са силно ограничени или пренебрегнати в съдебната фаза, то поне му остават възможностите да търси компенсация пред гражданския съд на основание чл. 413 от НПК. Ако производството бъде прекратено незаконосъобразно, то и тази минимална гаранция за защита правата и законните интереси на пострадалия от престъплението би станала илюзорна. Спирането на производството, от своя страна, макар и да няма същите правни последици, води до отлагане във времето на евентуалното обезщетяване на претърпените вреди, което също се явява неудобство за пострадалия.

На седмо място, пострадалият има право на повереник. Това е лицето, което ще защитава правата и законните му интереси от негово име и за негова сметка. Повереникът не е обявен за самостоятелна страна от новия НПК за разлика от защитника (едно извънредно спорно решение, в което не може да се намери някаква житейска или юридическа логика), макар че за него са предвидени множество самостоятелни права (чл. 224, чл. 227, ал. 2, чл. 228, чл. 229, чл. 318, ал. 6 НПК), поради което някои автори приемат, че и повереникът е страна, въпреки че не е сред изброените в чл. 253 НПК.[11]

От казаното дотук за пострадалия и неговите права в досъдебното производство, разгледани през призмата на особените производства по НПК, можем да направим следните изводи: първо, пострадалият разполага със същите права в процедурите по особените правила, с които и в наказателното производство, което се осъществява по общия ред; второ, пострадалият в производствата по особените правила може да осъществява някои от правата си при определени условия, които не са приложими по отношение на упражняването на правата в наказателното производство по общия ред – такива са сроковете при бързото и незабавното производства, участието на лица с особено качество при някои действия по разследването по делата по глава тридесета; трето, процесуалната активност на пострадалия на досъдебната фаза при особените правила не е насочена към последващото му участие в съдебната фаза (само по глава тридесета може да се конституира като граждански ищец), а към евентуалното му участие в съдебен процес пред граждански съд или към подпомагане на дейността на прокурора; четвърто, в някои от производствата по особените правила пострадалият още от тяхното започване знае за ограничените си процесуални права в съдебната фаза, а за други (само едно е – по глава двадесет и осма) научава впоследствие.

III. Фигурата на гражданския ищец в наказателните производства по особените правила на част пета от НПК

Всъщност участието на граждански ищец в процедурите по особените правила по глави двадесет и четвърта, двадесет и пета и двадесет и осма е недопустимо, тъй като в тях се съдържат изрични забрани за това. Единствено в производството по глава тридесета такова участие е допустимо. Преди да преминем към изследването на причините за това, ще бъдат разгледани правата на гражданския ищец, както са общо очертани в НПК, за да може по-ясно да се разбере логиката на законодателя при уредбата на тези права, и по-точно липсата им, при особените производства.

Чл. 84, ал. 1 НПК дава определението за „граждански ищец” – това е лицето, което на досъдебното производство е имало качеството „пострадал” или неговите наследници, както и ощетеното юридическо лице. Важното е, както и при пострадалия, тези лица да са претърпели вреди (имуществени и неимуществени при физическите лица, а при юридическите – само имуществени), които са пряка и непосредствена последица от извършеното престъпление. С други думи, за разлика от уредбата при пострадалия, граждански ищец вече може да бъде не само физическо лице, но и юридическо лице. Фигурата на гражданския ищец се конституира само на съдебната фаза на процеса. Както и при пострадалия, участието на лицето не е задължително, а се определя от неговия интерес. Пострадалият се конституира като граждански ищец в съдебната фаза на процеса, за да претендира обезщетение, упражнявайки своите процесуални права, а не за да извършва дейност по повдигане и отстояване на обвинение.[12] Той действа по свое вътрешно убеждение, може да заема позиция различна от тази на прокурора, да обжалва присъдата в гражданската ѝ част, дори прокурорът да не е подал протест, може да сключва спогодба по гражданския си иск с обвиняемия, да го оттегли, в които случаи делото се прекратява по отношение на гражданския иск и продължава само по отношение на търсенето на наказателна отговорност.[13] Участието става въз основата на писмена или устна молба, която се подава най-късно да началото на съдебното следствие в първа инстанция (чл. 85, ал. 2 и 3 НПК). Съдържанието на молбата е уредено в разпоредбата на чл. 85, ал. 1 НПК. Още тук си струва да отбележим, че в съдържанието трябва да фигурира „престъплението, от което са причинени вредите”. При особеното производство по глава двадесет и осма, макар че обвиняемият се освобождава от наказателна отговорност с налагането на административно наказание, тъй като може да се приложи чл. 78а от Наказателния кодекс (НК), то престъпление все пак има (чл. 78а, ал. 1, б. „а”) и то може да бъде посочено в молбата. Само че според изричната разпоредба на чл. 78а, ал. 1, б. „в”, за да се осъществи освобождаването от наказателна отговорност с налагането на административно наказание, причинените от престъплението имуществени вреди следва да са възстановени. Въпросът е, че нищо не се споменава за неимуществените вреди, които трябва да бъдат търсени по общия ред. Могат да се направят следните изводи: първо, не се иска съгласието на лицето, което би имало правото да се конституира като граждански ищец при гледане на делото по общия ред, неговата воля е правно ирелевантна, ако са налице условията по чл. 78а НК; второ, единствено интересите на юридическото лице, претърпяло вреди от престъплението, са напълно защитени, защото то освен имуществени други вреди не може да претърпи; трето, за неимуществените вреди, последица от престъплението, увреденото физическо лице ще трябва да предяви иск пред гражданския съд, както впрочем това ще му се наложи и при производствата по глави двадесет и четвърта и двадесет и пета (само че там този иск ще обхваща всички вреди – и имуществени, и неимуществени); четвърто, специфичното при това производство е, че пострадалият участва в него без да знае, че с приключването на досъдебното производство за него няма да възникнат правата на частен обвинител или граждански ищец, т.е. създава се правна несигурност по отношение на участието му в наказателното производство. Тази правна несигурност се дължи на няколко обстоятелства. Основното е, че чл. 78а, ал. 1 НК поставя най-общо три изисквания, обособени в отделни букви. Въпреки че критерият по б. „б” е обективен и лесно може да бъде установен още в началото на досъдебното производство, то това не може да се каже за критериите по б. „а” и „в”. Правната квалификация на деянието може да се измени в хода на разследването, като в този случай ако е налице съществено изменение в обстоятелствената част на обвинението или обвиняемият следва да бъде привлечен за по-тежко престъпление, се извършва ново привличане на обвиняем. С други думи, не е задължително правната квалификация на деянието да остане една и съща през целия стадий на досъдебното производство. Тя може да се изменя, а с нея – и предварителното обвинение. По б. „в” нещата също не изглеждат много по-различно. Налице е отново неяснота, но този път по отношение на момента, в който имуществените вреди от престъплението ще бъдат възстановени – може дори в съдебната фаза на процеса. Това зависи от волята на обвиняемия, както и от материалното му състояние – две неизвестни величини, които следва да се прилагат във всеки конкретен случай. Съществува и още една – четвърта предпоставка, за да се приложи институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание и тя е процесуална. Тя изисква досъдебното производство за престъплението да е приключило и делото да е внесено в съда, защото така се създава достатъчна сигурност, че деецът изобщо е извършил престъпление и има място за освобождаване от наказателна отговорност.[14] Разбира се, обвинението от фактическа и правна страна в обвинителния акт трябва да съответства на формулираното в постановлението за привличане на обвиняем или протокола от първото действие по разследването срещу лицето. Въпреки тези неясноти, законодателят не оставя пострадалия докрай в неизвестност относно упражняването на едни или други права в съдебната фаза на процеса. В чл. 78а, ал. 6 НК са предвидени хипотези, при които институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание няма да намери приложение – „ако причиненото увреждане е тежка телесна повреда или смърт, или деецът е бил в пияно състояние, както и при множество престъпления.” В случай че някоя от тези предпоставки е налице, то делото ще се гледа по общия ред, ако не са налице предпоставките за гледането му по реда на някое от другите производства по особените правила, но при тях поне още от образуването им е ясен редът, по който ще се гледа делото, защото качеството им на  производства по особените правила е изначално – още от момента на образуването на досъдебното производство.

Чл. 87, ал. 1 НПК съдържа изчерпателно правата на гражданския ищец в съдебното производство.

На първо място, това е правото му „да участва в съдебното производство” (чл. 87, ал. 1, предл. 1 НПК). Това право кореспондира на правото на пострадалия „да участва в производството съгласно установеното в този кодекс”, което вече бе разгледано при пострадалия и за което препращам към предходната част на изложението. Единствената разлика тук е фазата на съдебното производство, в която се осъществява това участие и която предопределя различните права, които лицето може да упражнява.

На второ място, гражданският ищец може „да иска обезпечаване на гражданския иск” (чл. 87, ал. 1, предл. 2 НПК).  Това е изключително важно право на гражданския ищец, тъй като подсъдимият може да се разпореди с имуществото си до постановяването на присъдата или решението, както и до влизането им в сила. Точно тук можем да открием и накърняване на това право с особените правила, предвидени по НПК, с изключение на това по глава тридесета. При трите производства по особени правила, при които не се конституира фигурата на граждански ищец, правото да се иска обезпечаване на бъдещ иск не възниква за лицето, претърпяло вреди от престъплението. Следователно това имущество, което може да послужи за неговото обезщетяване при евентуално решение, с което се уважава гражданският му иск, може да не е налице към момента на постановяването на решението. Вярно е, че такъв иск за обезпечаване на бъдещ иск може да се предяви пред гражданския съд, а и той остава единственият компетентен да се произнесе по въпроса за обезщетяване на причинените вреди. Въпросът е обаче дали не е по-разумно да се спести време и да се гарантират в по-висока степен интересите на пострадалия от престъплението. Необходимо е време за подаване на иска пред гражданския съд, за разглеждането му, за произнасяне по основателността му и за налагането на обезпечителните мерки. Съдът, който е по-близо до делото, е наказателният съд. Той по-лесно и по-бързо ще може да реши тези въпроси. Всяко забавяне в допускането на обезпечаване на гражданския иск може да доведе до фатални последици за интересите на увреденото от престъплението лице. При бързото и незабавното производства се предполага, че ще приключат в разумен срок (те затова са и въведени), след който срок пострадалият от престъплението ще може да търси правата си пред гражданския съд, за който определенията и решенията на наказателния съд са задължителни (чл. 413, ал. 2 НПК). Само че кой е началният момент, от който би имало основание предявяването на иск за обезпечение на бъдещ иск пред гражданския съд – внасянето на обвинителния акт от прокурора в съда или насрочването на делото за разглеждане от съдията-докладчик? По-склонен съм да приема втория момент, тъй като съдията-докладчик отново извършва преценка след прокурора, дали са налице основанията за прекратяване или спиране на производството и само ако такива не са налице, предава обвиняемия на съд (примерно чл. 358, ал. 1 НПК). Чак от този момент нататък обвиняемият придобива качеството „подсъдим”. Освен това съдията-докладчик може да върне делото на прокурора при допуснато съществено процесуално нарушение, а и обвиняемият научава, че е станал подсъдим едва от връчването на препис от обвинителния акт, което става след като съдията-докладчик е разпоредил това действие на наблюдаващия прокурор (примерно чл. 358, ал. 2 НПК). Имайки предвид кратките срокове по бързото и незабавното производства, предявеният пред гражданския съд иск за обезпечаване на бъдещ иск може да бъде разгледан и чак след като наказателното производство е приключило, но и след като нищо не е останало за обезпечаване, тъй като имуществото вече е било отчуждено. Същото се отнася и за производството по глава двадесет и осма. Пострадалият е получил възстановяване на имуществените си вреди, но за неимуществените ще трябва да следва същия ред на гражданския процес и да подаде искова молба за обезпечаване на бъдещ иск пред гражданския съд. Пред пострадалите от престъплението лица и по трите производства по особените правила се поставят изискванията на чл. 391, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) било за убедителни писмени доказателства, било за гаранция „в определения от съда размер съгласно чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите“. Само че най-адекватната преценка за това дали има основание за обезпечаване на бъдещ иск може да направи наказателният съд, като тук трябва да споменем едно много съществено улеснение пред гражданския ищец в наказателното производство – доказването става по правилата на НПК, т.е. могат да се използват вече събраните и проверени в хода на наказателния процес доказателства и не е нужно да се представят такива доказателствени материали, каквито ГПК предвижда.[15] Освен това делото вече ще е при наказателния съд, когато тепърва увреденото лице ще подава искова молба за обезпечаване на бъдещ иск пред гражданския съд. Не е ясно и колко време ще отнеме сдобиването с убедителните писмени доказателства за пред гражданския съд, кога ще ги разгледа последният, кога ще се произнесе по исковата молба. Затова смятам, че това право на гражданския ищец, което в производствата по глави двадесет и четвърта, двадесет и пета и двадесет и осма бива отречено на пострадалия от досъдебната фаза, е ключово за успешното бъдещо обезщетяване на претърпените вреди. Кратките срокове на бързото и незабавното производства, както и задължителното обезщетяване на имуществените вреди при производството по глава двадесет и осма, не се явяват достатъчни гаранции срещу разпиляването на имуществото, което би послужило за обезвреда на лицето, ако то можеше да се конституира като граждански ищец. Тук решенията могат да бъдат две. Или в изброените производства по особените правила да се предвиди участието на граждански ищец с всичките му произтичащи от това права, или да се предвиди участието му с намален обем от права, но в които задължително да се включи правото да иска обезпечаване на гражданския иск. Сегашната уредба, съдържаща се в НПК, не гарантира интересите на пострадалото от престъплението лице.

На трето място, гражданският ищец има право „да се запознава с делото и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да прави искания, бележки и възражения и да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси” (чл. 87, ал. 1, предл. 3-5 НПК). Всички тези права са насочени към това гражданският ищец да успее да докаже пред съда претенцията си по основание и по размер. Основанието трябва да е престъпното посегателство, но гражданският ищец доказва връзката между това посегателство и претърпените вреди. Законодателят му предоставя възможността да представя доказателства и да взема активно участие в хода на производството на съдебната фаза на процеса с цел да установи връзката между вредите и престъплението, както и размера на вредите, които следва да бъдат обезщетени. И всичко това в рамките на наказателното производство, в чийто предходен стадий е участвал като пострадал и в който с дейността си е спомагал за събирането на доказателства в полза на своята теза. Но между края на досъдебната фаза на процеса и заключителния съдебен акт, същото това лице е принудено да бездейства: не може да представя доказателства, да прави възражения, искания и бележки, нито да обжалва актовете на съда, които накърняват неговите права и законни интереси. Това принудително бездействие във втората фаза на наказателния процес е необяснимо. Още повече че обвързващата сила на окончателния съдебен акт на наказателния съд по отношение на гражданския съд се простира само върху трите точки по чл. 413, ал. 2 НПК, а именно: „1. извършено ли е деянието; 2. виновен ли е деецът; 3. наказуемо ли е деянието.” И то този акт на наказателния съд трябва да е влязъл в сила, което още повече удължава периода на принудително бездействие. Освен това актът на наказателния съд не обвързва гражданския съд по двата въпроса от най-голямо значение за гражданския ищец – налице ли е предопределяща причинна връзка между престъплението и причинените вреди и какъв е размерът на вредите – две обстоятелства, които увреденото от престъплението лице тепърва ще трябва да доказва пред гражданския съд след като производствата по глави двадесет и четвърта, двадесет и пета и двадесет и осма са приключили с влезли в сила окончателни съдебни актове. Очевидно е разхищението на времето на пострадалото лице, натоварването му с воденето на още един процес, изискването да установява факти, които би могло да установи по-лесно в рамките на наказателното производство. Това би могло да се спести, ако се направят законодателни промени по един от следните начини: първо, да се премахне забраната за участие на граждански ищец в производствата по особените правила; второ, да се предвиди в тези производства съдът да се произнася по размера на вредите и причинната им връзка с престъпното деяние и това произнасяне да е задължително и за гражданския съд, т.е. да се измени разпоредбата на чл. 413, ал. 2 НПК като се добавят още две точки, обвързващи гражданския съд, като ако увреденото лице не е съгласно с определения от наказателния съд размер, да има право за надхвърлящата го претенция да води гражданско дело; трето, да се предвиди участието на граждански ищец в наказателното производство с ограничени, но достатъчни права за ефективното търсене и получаване на обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди.

Освен това не бива да забравяме и разпоредбата на чл. 86 НПК, която гласи: „Гражданският иск в съдебното производство може да бъде предявен както срещу подсъдимия, така и срещу други лица, които носят гражданска отговорност за вредите, причинени от престъплението.” С какво тогава трите точки на чл. 413, ал. 2 НПК помагат на лицето, пострадало от престъплението, да предяви иска си срещу едно трето лице, което носи гражданска отговорност за вредите, причинени от престъплението? В окончателния, влязъл в сила акт на съда по никое от производствата по особените правила изобщо не се съдържа информация за това лице, а дори да се съдържа, то тя не обвързва гражданския съд. С други думи, срещу делинквента ще трябва да се проведе пълно доказване в гражданския процес, за да се установи неговото участие, виновното му поведение, причинната връзка между това поведение и вредите, размера на вредите, т.е. действията, които следва да осъществи увреденото лице, за да получи обезщетение, стават дори още повече, отколкото ако са насочени срещу осъденото лице.

От изложеното дотук може да се направи следното обобщение: недоумение буди идеята на законодателя да отрече правото на увреденото от престъплението лице да участва в съдебната фаза като граждански ищец, с което му създава допълнителни трудности по предявяването и реалното получаване на обезщетение за тези вреди. Нещо повече, търсенето на това обезщетение може да стане и невъзможно или съществено да бъде ограничено, тъй като в наказателното производство гражданският ищец внася държавна такса върху уважения размер на иска, а при подаване на иска не се дължи такса. Друго е положението с иска пред гражданския съд, където в общия исков процес държавната такса се внася с подаването на исковата молба.[16] При бързото и незабавното производства, ако логиката е приключване на делото в разумен срок, с което се защитават правата на подсъдимия, то тази логика не издържа на елементарна критика. В сила е общото правило на чл. 88, ал. 2 НПК: „Разглеждането на гражданския иск не може да стане причина за отлагане на наказателното дело.” С други думи, след като при особените производства по глави двадесет и четвърта и двадесет и пета са предвидени срокове за разглеждане и решаване на делото, то в тези срокове трябва гражданският ищец да упражнява правата си, така че хем сроковете да бъдат спазени, хем правата му – упражнени. Заради бързината на процеса и решаването на делото в разумен срок да се застрашават или отявлено да се погазват правата на пострадалия от престъплението е недопустимо. Може би не е лоша идея да се помисли в посока на това, че гражданската отговорност е независима от наказателната. Ако с наказателната отговорност се засягат най-висшите нематериални блага на подсъдимия, то с гражданската отговорност се засяга само имуществената му сфера. Както предвижда чл. 301, ал. 3 НПК: „Когато е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, съдът се произнася по него с допълнителна присъда в срока за обжалването.“ С други думи, на нашия законодател не му е чужда идеята произнасянето по въпросите на наказателната отговорност и това по въпросите на гражданската да не се извършат едновременно. Може с присъдата подсъдимият да е признат за невиновен, но и за лице, носещо гражданска отговорност, а следователно дължащо обезщетение.[17] Изхождайки от това, може би може да се включи фигурата на граждански ищец, като произнасянето по гражданския иск в тези две производство да се регламентира като допустимо в определен срок след произнасянето по наказателната отговорност.

Не стои по-различно този въпрос и при производството по глава двадесет и осма, макар че там физическото лице, което е имало качеството „пострадал”, ще може да търси само обезщетение за неимуществени вреди. Произнасянето на наказателния съд по този въпрос би му спестило време, средства и усилия за водене на още едно производство пред гражданския съд. Икономията на време за наказателния съд в този случай, както и при другите две разгледани производства, води до същия резултат – утежняване на положението на пострадалия от престъплението. Затова, според мен, фигурата на гражданския ищец следва да може да се конституира в производствата по особените правила на НПК, при това с пълните права, които са предоставени на лицето по чл. 87, ал.1 НПК, като упражняването им и без това е поставено в сроковете, определени за съответните производства, както посочва чл. 88, ал. 2 НПК, които срокове дисциплинират страните да бъдат активни при защитата на своите права и законни интереси.

Вярно е, че сегашната уредба на неучастието на гражданския ищец в производствата по особените правила на НПК, не противоречи на международните ангажименти на страната ни, тъй като е предвиден алтернативен ред, по който могат да търсят обезщетение за вредите, настъпили вследствие осъществяването на престъплението. Такава е и практиката на ЕСПЧ.[18] Но ЕКЗПЧОС (в случая ни интересува разпоредбата на чл. 6, § 1) поставя само минимални стандарти, които националното законодателство винаги може да надхвърли, за да осигури повече права или по-надеждни гаранции за упражняването им на своите граждани. Считам, че това трябва да е и стремежът на българския законодател.

IV. Фигурата на частния обвинител в наказателните производства по особените правила на част пета от НПК

В съдебната фаза на наказателния процес пострадалият може да се конституира и като частен обвинител. Фигурата на частния обвинител, съществуваща само в тази втора фаза на процеса, е интересна със своята двойствена природа. Накратко положението на частния обвинител може да бъде обобщено по следния начин. Той е винаги акцесорна страна в наказателния процес, а главна такава е прокурорът, който повдига и поддържа обвинението. Частният обвинител не може да повдигне обвинението, тъй като по дела от общ характер това е изключително конституционно правомощие на прокурора. Частният обвинител освен това не може да поддържа различно от повдигнатото от прокурора обвинение – той, както и съдът, е обвързан от правната квалификация на деянието, която дава прокурорът. Макар и обвързан от правната квалификация, дадена от прокурора обаче, частният обвинител е признат от новия НПК за самостоятелна страна в процеса, преследваща свои интереси и имаща свои права, регламентирани в чл. 79 НПК. Той не е обвързан от позицията на прокурора, взема становище по фактическите и правните въпроси на делото по свое вътрешно убеждение, не е процесуално подчинен на прокурора и е автономен по отношение на него.[19] Нещо повече, частният обвинител може да поддържа обвинението и след като прокурорът заяви, че не го поддържа (чл. 78, ал. 2 НПК)! Това сочи на факта, че частният обвинител има самостоятелен интерес от поддържането на обвинението, различен от този на държавното обвинение. Да се твърди, че частният обвинител може само да подпомага прокурора и функциите му се свеждат само до обслужване на целите на държавното обвинение, е несъстоятелно. Предоставените на частния обвинител права са многобройни и показват, че той, макар и да не носи главната тежест на доказване (такава има държавното обвинение по дела от общ характер), може да представя доказателства и да взема пълноценно участие в процеса. Не само че без неговото участие понякога би било изключително трудно разкриването на обективната истина, тъй като това е лицето, претърпяло вреди от престъплението, а следователно то е и най-близко до самото престъпление, в най-голяма степен може да допринесе за изясняването на обстоятелствата по делото, чието доказване да доведе до установяване на фактите по същото, но и в рамките на една и съща правна квалификация може да се разминава в преценката си с тази на прокурора относно наказанието, което следва да бъде наложено.

Преди изясняването на процесуалните права на частния обвинител ще се спрем на фигурата му и правата, които защитава, защото по този начин най-добре може да се разбере правото му на участие в съдебната фаза на наказателното производство и защо е важно последното да не бъде ограничавано. Легалната дефиниция за „частен обвинител” се съдържа в чл. 76 НПК: „Пострадалият, претърпял имуществени или неимуществени вреди от престъпление, което се преследва по общия ред, има право да участва в съдебното производство като частен обвинител. След смъртта на лицето това право преминава върху неговите наследници.” От тази дефиниция можем да направим извода, че частен обвинител, за разлика от гражданския ищец, може да бъде само физическо лице, защото: на досъдебната фаза само такова лице има качеството „пострадал” (когато става дума за юридическо лице законодателят използва понятието „ощетено юридическо лице”); само за физическото лице може да настъпи смърт и има наследници, докато юридическото лице се прекратява и има правоприемници; само физическото лице може да претърпи неимуществени вреди, докато юридическите лица могат да претърпят само имуществени вреди. Изводът, че частен обвинител може да бъде само физическо лице, е безспорен.[20] Какъв обаче е правният му интерес да участва в съдебната фаза? Не става дума за имуществен интерес от обезщетяване на имуществените или неимуществени вреди, тъй като този интерес обуславя конституирането на фигурата на гражданския ищец. Следователно става дума за някакъв друг интерес, който можем да разкрием, изследвайки функцията му, която е функция по обвинението и която упражнява успоредно с прокурора. Следователно и целта, която преследва частният обвинител, трябва да се доближава до тази на прокурора – да бъде разкрит и осъден извършителят на престъплението, да бъде наказан за своето престъпление и да изтърпи така наложеното му наказание, ако няма основания за освобождаване от наказателна отговорност или от изтърпяване на наказанието. Но докато държавният обвинител преследва тази цел в обществен интерес, то частният обвинител я преследва в свой собствен личен интерес – в търсене на справедливост и на възмездяване на причиненото му зло. Или, както се изразява академик Павлов за гражданите, които се конституират като частни обвинители, чрез този институт те „се въвличат в борбата срещу престъпността, повишава се доверието им към държавните органи, които движат наказателното преследване, дава им се възможност да отреагират в полезна за правосъдието дейност своя естествен гняв срещу престъпника…”[21] Именно този „естествен гняв” срещу престъпника е стимулът за участие на пострадалия като частен обвинител, който стимул няма материални измерения, но това не го прави по-малко важен. Ако в разбиранията на едно лице, то е пострадало от престъпление, а извършителят „се е измъкнал”, казано разговорно, то доверието в държавните органи, в правовата държава като цяло би било силно разколебано. Вярно е, че държавното обвинение има за задача да не допусне това да се случи, но именно участието на частния обвинител е гаранция за осъществяването на тази задача, а и частният обвинител по разбираеми причини ще направи всичко по силите си, за да не бъде пропуснато нито едно отегчаващо вината на подсъдимия обстоятелство, с което може да допринесе и за налагането на по-справедлива присъда. Освен това без неговото участие налице ще е държавен орган, който събира доказателства и в полза на подсъдимия, и в полза на обвинението, а срещу него ще стоят подсъдимият и неговият защитник, които събират доказателства само в полза на защитната си теза. Затова е необходима фигурата на  частния обвинител – той е лично заинтересован и не е обвързан от събирането на доказателства и в полза на подсъдимия, както прокурорът.[22] Напротив, интересът на частния обвинител диктува той да представя доказателства, които отегчават вината на подсъдимия или го разобличават. Така прокурорът получава от всяка от страните доказателства в едната или в другата насока, а сам служебно събира доказателства и в двете насоки – обвинителната и оправдателната. Следователно, участието на частния обвинител в съдебната фаза на процеса се явява една от гаранциите за достигане на обективната истина (чл. 13 НПК), а също и за защита на основен принцип на наказателния процес, какъвто е принципът на състезателността (чл. 12 НПК). И още веднъж трябва да се подчертае, че макар и той, и прокурорът да осъществяват функция по обвинението, то частният обвинител преследва личен интерес от наказването на лицето, което именно на него е сторило конкретна злина (интерес от индивидуална справедливост), а прокурорът брани обществения интерес и справедливостта като цяло (интерес от обществена справедливост); частният обвинител по правило представя доказателства, които разобличават или утежняват положението на подсъдимия, а прокурорът събира доказателства за установяване на обективната истина; частният обвинител е длъжен да се съобразява с правната квалификация на деянието, дадена от прокурора, но не и с предложеното от него наказание – тук техните разбирания за справедливост могат да се разминават, а арбитър е съдът. И нека още веднъж припомним, че частният обвинител може да поддържа обвинението и след като прокурорът заяви, че не го поддържа. Дори „когато прокурорът например заяви в пледоарията си, че обвинението не се е потвърдило от данните по делото, и поиска постановяването на оправдателна присъда, частният обвинител има право да обоснове тъкмо противната теза, настоявайки за осъждането на подсъдимия.”[23]

Правата на частния обвинител са уредени в чл. 79 НПК.

На първо място, той може „да се запознае с делото и да прави необходимите извлечения” (чл. 79, предл. 1 НПК). По този начин частният обвинител може по всяко време да се осведомява за хода на делото, за приобщения доказателствен материал, да се сдобива с преписи и така да предприеме всички действия, които са необходими за изграждане на обвинителната си теза. Той и прокурорът могат да имат различно тълкуване на доказателствата, които са събрани по делото, което да обоснове различни версии. Макар и правната квалификация да остава една и съща, това може да има значение по отношение на отегчаващите и смекчаващите вината обстоятелства, което логично ще се отрази на наказанието. Следователно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 НПК, че частният обвинител поддържа в съда обвинението наред с прокурора, не означава, че законът изисква пълно съгласие между прокурор и частен обвинител. Обвинителният акт на прокурора задава само рамката, в която частният обвинител може свободно да изтъква смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Но и двамата се ползват от събраните по делото доказателствени материали – всеки, за да изгради своята теза пред съда. Затова и достъпът на частния обвинител до делото не следва да бъде ограничаван.

На второ място, частният обвинител има правото да представя доказателства (чл. 79, предл. 2 НПК). Това негово право допълва първото му, което вече беше разгледано. Той не само може да се ползва от събраните и проверени доказателства по делото по инициатива на някоя от останалите страни или служебно от съда, но може и да сочи и представя доказателствата, които според него в най-пълна степен биха обосновали обвинителната теза, която защитава. Освен това, ако тези доказателства не са събрани и проверени по реда и правилата на НПК, то те не могат да бъдат използвани от съда при постановяване на присъдата, т.е. те следва да бъдат приобщени към делото. Това могат да бъдат всякакви доказателства, стига да са събрани и проверени според разпоредбите на НПК. Ако частният обвинител не може да ги представи лично, то той може да поиска тяхното събиране от съда, който е длъжен да установи обективната истина и да провери всички относими и допустими доказателства, които ще допринесат за нейното изясняване. Затова правото на частния обвинител да представя и сочи доказателства е от изключително значение за възможността му да обоснове обвинителната си теза. Правото му да иска събирането на доказателства, които да обслужват неговата обвинителна теза е закрепено по-надолу в текста на чл. 79 НПК.

На трето място, частният обвинител може да участва в съдебното производство (чл. 79, предл. 3 НПК). Това означава, че участието му никога не е задължително в това му процесуално качество, също както и при гражданския ищец. Частният обвинител участва в съдебната фаза на процеса дотолкова, доколкото това налага неговият интерес. Той не може да бъде задължен да участва в това си качество. Същевременно това негово право може да се разгледа и от друг ъгъл. Ако частният обвинител реши да участва в съдебното производство, то никой не може да му откаже това участие. Никой не може да му забрани да участва освен в предвидените в НПК случаи, т.е. законодателят предварително е извършил тази преценка докъде се разпростират границите на това участие и никой държавен орган не може да възприема критерии, които не се съдържат в процесуалния закон. От това правило няма и не може да има изключения, тъй като би се посегнало на права на граждани, признати им със закон. Участието на частния обвинител в съдебното производство е гарантирано не само срещу забраната да бъде осъществено, но също и срещу ограничаването му в рамки, които не предписва законът.

На четвърто място, частният обвинител може „да прави искания, бележки и възражения и да обжалва актовете на съда, когато са накърнени неговите права и законни интереси”(чл. 79, предл. 4 НПК) Това право на частния обвинител очертава няколко отделни права: първо, да поиска събирането на доказателства, които още не са събрани, а и които не може да представи лично; второ, да прави възражения срещу исканията на защитника и подсъдимия за събирането на доказателства или за приобщаването на последните към делото; трето, да прави бележки по повод извършването на едни или други процесуални действия. По така направените искания, бележки и възражения се произнася съдът, който гледа делото (в досъдебната фаза се произнася прокурорът, но в съдебната функцията по ръководство и решаване на делото преминава върху съда). Частният обвинител има право и да обжалва всички актове на съда, с които се накърняват неговите права и законни интереси. Това е гаранция, че така предоставените му от процесуалния закон права ще бъдат по-добре гарантирани и той ще може да ги упражнява в пълен обем. Впрочем очевиден е стремежът на частния обвинител да бъдат предоставени всички необходими права, за да може да изгради, обоснове и поддържа обвинителната си теза наред и наравно с прокурора в съдебната фаза, така че пълноценно да осъществява функцията си по обвинението.

Макар обаче да са му предоставени многобройни процесуални права, когато делото се разглежда по общия ред, то при производствата по особените правила на част пета от НПК частният обвинител не просто има ограничени права, а което е по-лошото – такава фигура изобщо е недопустимо да се конституира! В следващите редове ще бъдат обсъдени четирите производства по особените правила, които са обект на настоящото изследване и смисълът на това решение, което са възприели.

На първо място, ще се спра на бързото и незабавното производства, които ще разгледам заедно, тъй като целта, която преследва с тях законодателят, е една и съща при уредбата на тези две наказателни процедури по особените правила на част пета от НПК. И в предпоставките по чл. 356, ал. 1 НПК, и в тези по чл. 362, ал. 1 НПК са предвидени хипотези, в които може не само да се стигне до извод за извършено престъпление, но и за самоличността на извършителя. При деянията, които се разглеждат по реда на особените правила на бързото и незабавното производства, не тежестта и обществената опасност на деянието е основополагащ критерий за този ред, а тяхната явност и очевидност.[24] С оглед на обстоятелствата, при които е образувано досъдебното производство, фактическата страна е до голяма степен изяснена и се очаква, че няма да е налице необходимост от продължителна досъдебна фаза, както и от множество действия по разследването. Накратко, очакването при тези две производства е, че ще приключат доста по-бързо от производствата, водени по общия ред, тъй като още при образуването си съдържат достатъчно данни за привличане на лицето като обвиняем и за доказването по безспорен начин на извършеното престъпление. Тази изясненост предполага и липсата на фактическа и правна сложност с оглед на обстоятелствата, които трябва да бъдат доказани. Чл. 357, ал. 2 и чл. 363, ал. 2 НПК предвиждат разглеждането на делата по общия ред, ако наблюдаващият прокурор сметне, че представляват фактическа и правна сложност. В съдебната фаза това, което отличава разглеждането на тези дела от това по общия ред, са най-вече сроковете – те са по-кратки, тъй като фактите, които следва да се установят, са по-малко на брой, делото е изяснено и няма необходимост от продължително съдебно следствие. Така делата, които са с по-малка фактическа и правна сложност, биха се решавали в разумни срокове, които съответстват на тази сложност. Тази идея на законодателя е разумна – сроковете да съответстват на фактическата и правната сложност на делата, като за дела с по-ниска сложност да се предвиждат по-облекчени процедури и особени правила. Неразбираема обаче остава забраната за участие на частния обвинител. Според Стефан Милев „Недопустимостта на гражданския иск и на участието на пострадалия като частен обвинител (чл. 359, ал. 2-3) не прегражда защитата му срещу причинените с престъплението вреди. При последващо предявяване на деликтен иск по реда на ГПК влязлата в сила наказателна присъда ще бъде задължителна за гражданския съд по въпросите, посочени в чл. 413, ал. 2 НПК…“[25] Макар че това е само донякъде вярно за гражданския ищец, то по никакъв начин не може да бъде счетено за приложимо по отношение на частния обвинител. По-горе в настоящата част от изложението вече бяха посочени интересите и целите на частния обвинител, беше направен извод, че те са различни от тези на държавния обвинител и че няма алтернативно производство, както е при гражданския ищец, в което тези интереси да получат адекватна защита. С други думи, пострадалият на досъдебната фаза, не може да защити свой легитимен интерес на съдебната фаза, защото законодателят е изключил процесуалната му дееспособност на този стадий на наказателния процес. Трябва да се отбележи и непоследователността в цитирания труд на Стефан Милев, който още в същия параграф, в който твърди, че не се преграждал пътят на защита на пострадалия, който не може да се конституира като частен обвинител и граждански ищец, признава, че „на практика, в съдебната фаза на бързото производство пострадалият може да участва само като свидетел и в това си качество чрез своите показания да допринесе за правилното изясняване на фактите по делото. Участието му няма да е като страна в процеса, поради което същият не разполага с правото да обжалва постановената присъда.“[26] А самият факт, че не може да обжалва присъдата при положение, че няма друг ред за защита на правата, които би имал като частен обвинител, дали не прегражда защитата му срещу причинените от престъплението вреди, които определят интереса му да участва именно като частен обвинител? Ако законодателят се беше ръководил от разбирането си, че участието на частния обвинител би удължило производството и би направило безсмислено разглеждането на делото по реда на особените производства – бързо и незабавно – то достатъчно щеше да бъде да се въведе разпоредба, сходна със съдържащата се в чл. 88, ал. 2 НПК за гражданския ищец, която да има следното съдържание: „Участието на частния обвинител не може да стане причина за отлагане на наказателното дело.” Струва ми се, че това съдържание на чл. 359, ал. 3 и чл. 365, ал. 4 НПК е по-правилното решение, защото при сегашната уредба правата на частния обвинител са изцяло пренебрегнати заради бързината на процеса. Няма отново да се спирам на правата на частния обвинител поотделно, нито на интересите и целите му, но ще отбележа, че заради бързина и процесуална икономия да се ограничават права на гражданите е немислимо в една правова държава. Поставя се и въпросът: как едно такова решение кореспондира с основен принцип на наказателния процес, какъвто е принципът, прогласен в чл. 15 НПК – право на защита – и по-специално в ал. 4 на същия? Как точно на пострадалия от престъплението се осигуряват необходимите процесуални средства за защита на неговите права и законни интереси, след като не може да се конституира като частен обвинител в съдебната фаза и усилията му на досъдебната фаза в тези две производства са изначално обречени да не му позволят лично да се възползва от техните резултати? Защитата на законните интереси, които пострадалият може да отстоява само конституирайки се като частен обвинител в съдебната фаза, няма как да се осъществи, защото същият този закон, който трябва да му предостави необходимите процесуални средства, в тези две производства му ги отнема. Някой може би ще каже, че в случая се противопоставят два принципа – правото на защита по чл. 15, ал. 4 НПК и разглеждането и решаването на делата в разумен срок по чл. 22, ал. 1 НПК, но това е невярно. Двата принципа не се противопоставят. Разглеждането и решаването в разумен срок не се препятства от участието на частния обвинител. Нещо повече, това участие освен, че е необходимо с оглед принципа по чл. 15, ал. 4 НПК е съвместимо и желано с оглед други основни принципи на наказателния процес, каквито са принципът на състезателност и разкриването на обективната истина – чл. 12 и чл. 13 НПК. С оглед принципа на състезателност в процеса, след като се гарантира участието на подсъдимия и неговия защитник, защо да не се позволи да участва и друг гражданин, който в наказателния процес защитава свои права и законни интереси, но осъществява противоположна функция – тази по обвинението? Именно той, движен от собствения си интерес, представя, сочи, обсъжда доказателствата, които разобличават или отегчават отговорността на подсъдимия. С това спомага за разкриването на обективната истина. А като страна в процеса (изрично му е признато процесуалното качество на страна в процеса, предоставени са му множество права), който би следвало да е състезателен, не виждам защо да не може да участва в това контрадикторно производство, защитавайки своите права и законни интереси, а с това ще спомогне и за разкриването на обективната истина, видно от чл. 107, ал. 2 НПК. Що се отнася до принципа на разглеждане и решаване на делата в разумен срок, то вече дадох отговор на въпроса какви изменения е достатъчно да се направят в съответните разпоредби на НПК, за да са в синхрон всички тези основни принципи, когато става дума за бързото и незабавното производства. Така и принципите ще бъдат спазени, и продължителността на наказателното производство ще бъде пропорционална на фактическата и правната сложност на случая, и правата на участниците ще бъдат гарантирани. Най-лесно е изначално да отречеш някому правата, но и най-несправедливо! Справедливото решение се корени в баланса между правата на гражданите и основните принципи на наказателния процес.

Вярно е, че с тези две производства се търси решаване на делата в „разумен срок”, каквото задължение е възложено на българския съд от чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Съгласно практиката на ЕСПЧ „разумността” на срока се преценява за всеки конкретен случай, а не абстрактно. Българският законодател е извел онези хипотези, при които срокът следва да бъде по-кратък с оглед изначалната изясненост в по-голяма или по-малка степен на делото от фактическа и правна страна, което не е нарушение на ЕКЗПЧОС. Освен това и по делата, разгледани по особените правила на глави двадесет и четвърта и двадесет и пета, също може да се прави преценка дали са приключили в разумен срок. С оглед тази преценка, интересите на лицето (обвиняемия) за бързо получаване на решение по обвинението му се съпоставят с изискванията за правилно проучване на делото и провеждане на производството. Критериите са три – фактическа и правна сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Разумният срок следва да се счита за нарушен само при наличие на закъснения, за които са отговорни държавни органи.[27] Претовареността на съдебната система поначало не е извинение, понеже договарящите държави имат общо задължение да организират правните си системи по такъв начин, че съдилищата да спазват изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС[28]. Това мотивира българския законодател да въведе тези две наказателни производства, които се гледат по особени правила. Все пак считам, че не е потърсен разумен баланс и приключването на делото в разумен срок е абсолютизирано, като с оглед гарантиране на това право на обвиняемия неправилно изцяло е изключено правото на участие на пострадалия в съдебната фаза като частен обвинител. Не смятам, че спорът трябва да опира до това кои права са по-важни – тези на извършителя, който е поставен „в състояние на несигурност относно своята съдба и със страха, притесненията и неудобствата от това”[29], или тези на пострадалия, който „да отреагира в полезна за правосъдието дейност своя естествен гняв срещу престъпника”[30]. Следва да бъде намерен разумен компромис между правата на всяка от страните, а не едната изначално да бъде лишена от правото си да участва.

На второ място, ще се спра на производството по глава двадесет и осма, озаглавена: „Освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание”. Според разпоредбата на чл. 375 НПК: „Когато прокурорът установи, че са налице основанията на чл. 78а от Наказателния кодекс, той внася делото в съответния първоинстанционен съд с мотивирано постановление, с което прави предложение за освобождаване на обвиняемия от наказателна отговорност с налагане на административно наказание.” Тези три основания вече бяха обсъдени в настоящото изложение и затова няма отново подробно да се спирам на тях. Но следва да се направят няколко бележки по този въпрос. Първо, по отношение на извършителя е установено, че е извършил престъпление, а не административно нарушение, макар и да му се налага административно наказание. От този момент обаче делото от такова от общ характер (НОХД) се трансформира в наказателно дело от административен характер (НАХД). Тук следва да се очертаят ясно последиците от тази трансформация. Много добро обобщение в тази насока прави професор Антон Гиргинов: „Освобождаването от наказателна отговорност е вид прекратяване на наказателната отговорност, а оттук и на всички наказателноправни последици на престъплението – щом деецът бъде освободен от наказателна отговорност, която е възможност за налагане на наказание с присъда, той неминуемо ще се освободи и от онова, което би последвало от неосъщественото му осъждане: самото наложено наказание и вторичните последици на осъждането на дееца (съдимостта).”[31] Също така следва да се има предвид, че с решението за освобождаване от наказателна отговорност не се заличава престъпният характер на извършеното от обвиняемия деяние. Законодателят само е предвидил възможност за по-лек режим на санкциониране на престъпните деяния.[32] С други думи, деянието е престъпление, но с оглед наличието на предпоставките по чл. 78а НК, се изменят наказателноправните последици от извършеното, като режимът на санкциониране не е предвиденият за конкретното извършено престъпление с всички предвидени последици, а по-лек – налагане на административно наказание „глоба”. Второ, възстановени са само имуществените вреди, а, както стана ясно, интересът на частния обвинител да се конституира и да участва като такъв в съдебната фаза на процеса не се основава на такива вреди, защото иначе би се конституирал като граждански ищец. Той има други интереси и преследва други цели – наказването на извършителя. От тази гледна точка, тъй като и при това особено производство следва да се наложи наказание, то следва да се помисли за някаква форма на участие на лицето, което би имало правото да се конституира като частен обвинител, ако делото се водеше по общия ред. Вярно е, че наказанието е административно в този случай, но то, макар и определено с предвидени минимум и максимум (от хиляда до пет хиляди лева), следва да бъде индивидуализирано от съда в окончателния му акт – решението. Считам, че под някаква форма следва да бъде допуснато участието на частен обвинител, който да пледира за един или друг размер на глобата, обосновавайки това свое предложение с доказателствата по делото, които друг субект е събрал и проверил или които самият той е представил или посочил. Така не би се обезсмислило активното му участието в досъдебната фаза на наказателния процес. Пострадалият от престъплението не е безразличен дали на подсъдимия ще му бъде наложена глоба в размер на хиляда или на пет хиляди лева. Затова предлагам следните изменения в НПК: чл. 376, ал. 2 да се измени, както следва: „Препис от постановлението се изпраща на обвиняемия, както и на пострадалия или неговите наследници, които могат в седемдневен срок от връчването му да дадат отговор, като изложат възраженията си и направят нови искания” – преследвайки своите цели, пострадалият от престъплението може да стане коректив на прокурора, който да следи дали наистина са налице предпоставките по чл. 78а НК и ако смята, че не са, защитавайки своите права в наказателния процес, да представи възражение пред съда; чл. 376, ал. 4 НПК или се премахва, или се изменя на „Участието на частния обвинител не може да стане причина за отлагане на наказателното дело”, за да има сходство с другите вече предложени изменения в глави двадесет и четвърта и двадесет и пета и за да се дисциплинира частният обвинител да упражнява правата си експедитивно, така че всички основни принципи на наказателния процес, за които стана дума, да бъдат в максимална степен приложени и в това наказателно производство по особени правила; чл. 378, ал. 1, изр. 1 НПК придобива следната редакция: „Съдът разглежда делото еднолично в открито съдебно заседание, за което се призовават прокурорът, обвиняемият и пострадалият”. Смятам, че предложените изменения в най-висока степен гарантират правата на пострадалия от престъплението и затова следва да бъдат оценени и обмислени от законодателя при евентуално бъдещо изменение на НПК. Същевременно те по никакъв начин не накърняват, което и да било право на обвиняемия (подсъдим на съдебната фаза), нито пък основен принцип на наказателния процес.

На трето място, ще бъде разгледано производството по глава тридесета, озаглавена: „Особени правила за разглеждане на дела за престъпления, извършени от непълнолетни”. Спецификата в това особено производство се определя от възрастта на обвиняемия на досъдебната фаза, респективно подсъдимия в съдебната фаза – това е лице на възраст между четиринадесет и осемнадесет години, което се предполага, че поради ненавършеното пълнолетие се характеризира с физически и психически особености, които го поставят в положение, изискващо различно от това към възрастните отношение. Предположението е, че това лице поради липсата на житейски опит, произтичащ от ниската му възраст, е по-податливо на влиянието на възрастните, по-трудно може само да вземе решения, по-малки са възможностите му да прецени критично последствията от едно или друго действие, както и по-слаба е способността му да контролира действията си. С други думи, за тези лица се предполага внушаемост, по-малка критичност към собствените им действия и техните последици, прибързаност и т.н. В Минималните стандартни правила на ООН за осъществяването на правосъдие по отношение на непълнолетни (Пекинските правила) тази възраст се определя като „този период от живота, в който той или тя са най-склонни към неправилно поведение”[33]. Проблемът пред едно такова разбиране е, че възрастта се приема като предопределящ фактор и всички непълнолетни се поставят под общ знаменател, с което се губи връзката с конкретиката на случая. Затова на различните лица в тази възрастова група по различен начин се отразяват факторите от обективната действителност – техните възприятия за тях, интерпретациите им като стимули и реакцията спрямо тях. Иначе казано, непълнолетните не са хомогенна група и всеки от тях може както да не разбира напълно свойството и значението на постъпките си и да има затруднения да ги контролира, така също и отлично да осъзнава какво извършва, защо го извършва, какви ще са последиците и да цели настъпването на престъпния резултат. Не само способностите за извършване на разнообразни престъпления варират у непълнолетните, но респективно по различен начин им се отразява и наказателният процес, воден срещу тях. По отношение на едни по-лесно би се постигнала индивидуалната превенция, а по отношение на други тя би била също толкова невъзможна, както при рецидивисти с десетина и повече присъди. Затова случаят на всеки конкретен непълнолетен трябва да се преценява сам по себе си, а възрастовият критерий не бива в никакъв случай да се приема от съдията безкритично. Само че в това отношение нашата страна е обвързана от международни актове, които поставят изисквания именно към категорията „непълнолетни”, без да провеждат вътрешна диференциация в рамките на тази група. Дори националното ни законодателство да предвиди такава, то за всеки непълнолетен режимът трябва при всяко положение да остане различен и по-благоприятен, отколкото за възрастен, обвинен в извършването на същото престъпление. Можем само като пример да направим съпоставката между разпоредбите на НК за освобождаване от отговорност на пълнолетен по чл. 78а НК и на непълнолетен по чл. 61 НК. За непълнолетните не са предвидени нито изисквания към вида на престъплението, нито към съдебното минало на дееца, нито към обезщетяването на имуществените вреди от престъплението (очевидно съдбата на непълнолетния деец се оказва по-важна от имуществените интереси на пострадалия, поради което тя не е поставена в зависимост от защитата им), нито към приключване на досъдебното производство.[34]

Същевременно законодателят е предвидил множество мерки, с които да се повлияе възпитателно на непълнолетните лица без да бъдат третирани със същата строгост, с която се третират пълнолетните лица: досъдебното производство се извършва от разследващи органи със специална подготовка (чл. 385 НПК)[35]; мерките за неотклонение са различни от предвидените в чл. 58 НПК (чл. 386, ал. 1 НПК)[36]; при необходимост в разпита на непълнолетния участва психолог или педагог (чл. 388 НПК)[37]; за предявяването на разследване се уведомяват родителите или попечителя (чл. 389, ал. 1 НПК)[38]; съдебните заседатели трябва да бъдат учители или възпитатели (чл. 390, ал. 2 НПК)[39]. Можем да обобщим, че законодателят цели превъзпитанието на непълнолетните лица, смятайки, че с оглед ниската им възраст това може да бъде по-лесно осъществено. Освен това, както е залегнало и в Пекинските правила, основна цел е и приключването на производството при минимален досег на непълнолетното лице с органите на властта. Примерно в Правилата е предвидена възможността още полицейските органи да осъществят преценката за всички обстоятелства по случая и делото да се прекрати на възможно най-ранен етап без да стига до съд.[40] Най-основният принцип, от който следва да се ръководи съдът при произнасянето си по въпросите, повдигнати за решаване с обвинителния акт, е този за благополучието на непълнолетния[41], а не за индивидуалната и генералната превенция, както би било при пълнолетните. Тук съдът решава, съобразявайки се с това как най-успешно ще протече реинтеграцията на непълнолетния в обществото.

Не е ясно обаче защо интересите на пострадалия трябва да бъдат пренебрегнати и да не може да се конституира като частен обвинител.[42] Навярно повлиян от разпоредбата на чл. 14.2 от Пекинските правила: „Съдебното производство трябва да отговаря на интересите на непълнолетния и да се осъществява в атмосферата на разбиране, което ще позволи на непълнолетния да участва в него и свободно да излага гледната си точка”[43] законодателят е преценил, че участието на частен обвинител ще препятства възможността за свободно участие на непълнолетния в съдебното производство. Вероятно опасявайки се от по-емоционална реакция на частния обвинител, законодателят изцяло е изключил участието му, като по този начин е отстранил евентуална опасност от нарушаване на разпоредбата на чл. 14.2 от Правилата. Считам, че това решение на законодателя е неправилно, защото заради една вероятна опасност, той изначално лишава от права на съдебната фаза на процеса една от страните. Според разпоредбата на чл. 387 НПК се събират данни за личността на непълнолетния[44], а от тях могат да се направят изводи за това как би му се отразило участието на частен обвинител. На следващо място, съдът е органът, който упражнява функцията по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза. Той може да назначи вещо лице психолог, психиатър или педагог, което да даде експертно заключение относно последиците от евентуалното участие на частен обвинител. А и не е лошо да се постави въпросът дали участието на пострадалия или на негов близък в процеса при условията на контрадикторност няма да има силен възпитателен ефект върху подсъдимия непълнолетен! С оглед гореизложеното предлагам изменението на чл. 392, ал. 4 НПК по следния начин: „Участието на частен обвинител по дела срещу непълнолетни се отказва от съда, разглеждащ делото, когато прецени, че това е недопустимо с оглед спецификите на конкретния случай.” Тази редакция държи сметка за интересите на пострадалия, на извършителя и на правосъдието, тъй като изисква съобразяване с конкретния случай, а не превръща критерия „възраст” в предопределящ. Освен това такова решение не противоречи на Пекинските правила, тъй като чл. 6.1 предвижда, че: „с оглед различните особени потребности на непълнолетните, а също и на многообразието от наличните мерки, следва да се предвиди съответен обем на дискреционни правомощия на всички етапи на съдебното производство и на различните нива на осъществяване на правосъдието по отношение на непълнолетните, в това число при разследването, разглеждането на делото в съда, постановяването на съдебното решение и осъществяването на контрола за изпълнение на съдебното решение”[45]. Считам, че участието на частен обвинител следва да бъде принципно допустимо, а по изключение, когато конкретният случай налага това, съдът да има „дискреционните правомощия” да отстрани от участие частния обвинител, когато това ще се отрази негативно на превъзпитанието и на реинтеграцията на подсъдимия.

Заключение

В настоящото изследване бяха разгледани четирите наказателни производства  по особените правила на глави двадесет и четвърта, двадесет и пета, двадесет и осма и тридесета от НПК. В тези производства е недопустимо участието на частен обвинител, а в три от тях – и на граждански ищец. Не е много ясна законодателната логика зад това решение. В разработката бе направен опит да се докаже, че това решение е неправилно, защото чрез него не просто се ограничава упражняването на някои права на гражданите, но последните отявлено биват лишени изцяло от такива в съдебната фаза на разгледаните производства по особените правила по НПК. Така в известна степен се обезсмисля упражняването на правата на пострадалия на досъдебната фаза, тъй като те се упражняват с цел подготовка участието на същото това лице в съдебната фаза на процеса, а това негово участие се изключва при особените правила. Разбира се, лицето може да бъде призовано и да участва като свидетел, но в това си качество то не защитава свои права и законни интереси, поради което това негово участие не е предмет на разглеждане. В разработката се правят предложения de lege ferenda за подобряване на сегашното законодателство, а изводите, които стоят зад тях могат най-общо да бъдат обобщени така: участието на граждански ищец и частен обвинител в особените производства трябва да се допусне във всички случаи в пълен обем освен когато характерът на самото производство изисква това участие да се съобрази с определени изисквания, но именно да се „съобрази” без да бъде изключвано само по себе си. Само едно такова решение би било справедливо и в него би се наблюдавал баланс между правата на пострадалият, правата на обвиняемия, основните принципи на наказателния процес и интересите на правосъдието.

Автор: Владислав Светославов Дацов – шести курс, задочно обучение „Право”, ЮФ на СУ

---

---

---

[1]Милев, Ст., Бързото производство по НПК, С. 2011 г., стр. 8

[2]Тълкувателно решение №1 от 6 април 2009 г. на ОСНК на ВКС

[3]Решение № 271 от 3 юни 2010 г. на ВКС, III н.о.

[4]Милев, Ст., Бързото производство по НПК, С. 2011 г., стр. 10

[5]Чинова, М., Досъдебното производство по НПК. Теория и практика, С. 2013г., стр. 124-137

[6]Чинова, М., Новите положения на досъдебното производство по НПК, С., 2007 г., стр. 49; обратно Милев, Ст., Бързото производство по НПК, С. 2011 г., стр. 73

[7] Чинова, М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика, С. 2013г., стр. 145-148

[8] Пак там. Стр. 146

[9] Милев, Ст., Бързото производство по НПК, С. 2011 г., стр. 71-73

[10]Чинова, М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика, С. 2013г., стр. 149

[11]Чинова, М. Досъдебното производство по НПК. Теория и практика, С. 2013г., стр. 164

[12] Манев, Н., Наказателно-процесуално право. Ръководство за студенти, С., 2009 г., стр. 170

[13] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 270

[14] Гиргинов, Ант., Наказателно право на Република България. Обща част, С., 2002 г., стр. 324

[15] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 266

[16] Манев, Н., Наказателно-процесуално право. Ръководство за студенти, С., 2009 г., стр. 171

[17] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 268

[18] Ernst and others v. Belgium, 33400/96, 15 юли 2003 г.

[19] Манев, Н., Наказателно-процесуално право. Ръководство за студенти, С., 2009 г., стр. 141-142; Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 202

[20] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 200

[21] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 198-199

[22] Така Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 205; обратно Манев, Н., Наказателно-процесуално право. Ръководство за студенти, С., 2009 г., стр. 142 (макар че авторът не сочи аргументи за становището си за разлика от академик Павлов)

[23] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 204

[24]Милев, Ст., Бързото производство по НПК, С. 2011 г., стр. 13

[25]Милев, Ст., Бързото производство по НПК, С. 2011 г., стр. 95-96

[26]Пак там. Стр. 96

[27] Вернило с/у Франция, 1991 г., Пиерацини с/у Италия, 1992 г.

[28] Де Кубер с/у Белгия, 1984 г., Добертeн с/у Франция, 1993 г., Франческо Ломбардо с/у Италия, 1992 г.

[29] Чинова, М., Досъдебното производство. Теория и практика, С., 2013 г., стр. 49

[30] Павлов, Ст., Наказателен процес на Република България (Обща част), С., 1996 г., стр. 198-199

[31] Гиргинов, Ант., Наказателно право на Република България. Обща част, С., 2002 г., стр. 320

[32] Тълкувателно решение № 3 от 20 ноември 2014 г. на ОСНК на ВКС

[33] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 1.2

[34] Гиргинов, Ант., Наказателно право на Република България. Обща част, С., 2002 г., стр. 324-326

[35] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 12.1

[36] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 18.1

[37] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 22.2

[38] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 15.2

[39] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 22.2

[40] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 11.2

[41] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 17.1 d

[42] Примерно в НПК (УПК) на Руската Федерация, в глава 50, чл. 420-432, посветена на производството срещу непълнолетни, забрана за участие на частен обвинител няма.

[43] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 14.2

[44] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 16.1

[45] Резолюция 40/33 на Общото събрание на ООН от 29 ноември 1985 г., Пекински правила, чл. 6.1