IT IS UNFORGIVABLE, EVEN IF THEY DO NOT KNOW
„Отче! Прости им, защото не знаят какво правят“ , Евангелие от Лука, 23:34
Всяко съдебно решение се постановява в името на народа. Малцина подозират, че обяснението на тази словесна хералдика има свое историческо основание в дълбините на социалната архитектоника, в изворите на съвременното гражданско правосъдие, а те са в Рим. Мястото на народа в актовете на правосъдието Цицерон извежда от незаменимото досега определение за народ, а то е: съвкупност от хора, обединени от съгласие относно правото, а право е онова, което е произлязло от извора на справедливостта. Оттук за легитимността на всеки съдебен акт е нужно той да е от името на народа. Векове по-късно Томас Джеферсън ще заяви: „Не може едно управление да е демократично, ако правораздаването е независимо от нацията“.
Единството и съгласието са мирото и благовещението за всяко успешно начинание, истинската сила на правото. Без съгласие, правосъдието не е възможно, за това то може да живее и е легитимно, само ако е от името на народа, а не от собственото име на съда или на съдията, защото правосъдието е акт на доверие: страните доверяват най–ценното – свободата и правата си на съда. Тези основания вече не се помнят и припознават от съда и гражданите, между които от години съществува разлом от отчуждение и недоверие.
Интуитивно, и сякаш да сближи неделимите, но отделящи се части в акта на правораздаване – хората и съда, при довършване на сградата на районния съд (Гражданско отделение) в София през 2015 година, тогавашният председател Методи Лалов, като израз на солидарност, покани обществото да участва със средства в оформяне на интериора на палатата. На апела безкористно откликнаха адвокати, нотариуси, съдия изпълнители, депутати, общественици, неправителствени организации. Дареното от над 100 хиляди лева бе използвано за нови гербове на Република България, бюст на професор Сталев, мисли на римски юристи – бащите на правото, инкрустирани в новите съдебни зали. Инициативата на председателя Методи Лалов бе естествена, необходима, в общ интерес и съгласие. Имената на част от дарителите бях записани в съдебните зали, а на всички, невидимо и скромно, под линия в сайта на съда.
На 13.12.2017 год., в 12,50 часа, СРС заличи, изтри и замете от сайта си имената на тези, които преди три години дариха средствата за новата сграда на съда през 2015 година. Като значима е оставена снимката, в раздел събития, на новия председател, встъпил в длъжност като съдия в СРС на 17.03 2016 година, по-малко от година преди да оглави СРС! След изличаването на имената на дарителите от сайта, от сградата бяха премахнати и част от римските сентенции. Нечия невидима ръка изтри и потъпка писания разум от съдебните зали. Така СРС остана само номер и адрес, градоустройствена единица с разрешение за ползване. Дата 13.12. 2017 година е черна сряда в летописа на българското правосъдие. От съдебната палата (Гражданско отделение на СРС) сякаш бяха свалени символите на съгласието и доверието, сградата вече може да приюти всеки и всичко. Обяснение няма, мотиви липсват. В медиите бе спуснато колебливото оправдание – даренията и дарителите създавали чувство на зависимост, сиреч нарушавало се основно изискването на съда да е независим. Това твърдение е заключено в ограничеността на собствената си немощ да разбира призванието и изискванията към съдията. Зависимостта не може да бъде евентуална. Няма независимост изобщо (последната е невъзможна), а такава, свързана само с изискването, функционирането на съда да е чрез подчинението му единствено на закона. Независимостта е опора, която обществото, чрез доверието си, дава на съда, за да стои изправен, а не поза и огледало на самия съд. Дарили са повече от 100 хиляди лева, защото са очаквали нещо неследващо се от съд, който може разглежда дела с интерес до 25 000 лева – чий разум не може да съзре халюцинацията?
Последните три години, двете сгради на Софийския районен съд (Гражданско и Наказателно отделение) бяха откривани само от министър -председателя (във втория случай, през 2017 година, отсъства председателят на ВКС, непоканен, и заменен от председателя на народното събрание, и министъра на правосъдието!?) При второто откриване през 2017 година съдии нямаше. Сградите на Районния съд бяха определяни от премиера като „гълъбарници“ и „символ на корупционни схеми“, преди Неговата намеса да ги направи съд. Министърката на правосъдието дори заяви: съдът има сграда по волята на правителството, благодарение лично на Борисов. А волята на изпълнителната власт, знаем, може да е капризна, днес дава, утре взема. Възмущава ли се чувството за независимост у новото ръководство от това, че е там в сградата и заличава имената на дарителите, благодарение само на правителството? Защо мерилото им за независимост е така разстроено пред правителството, и така изострено към дарителите – тези, действали с чисто сърце, с надежда и загриженост? Защо, след като дарения вече не се приемат и не се признават, ръководството не напусне възмутено подарената му от правителството сграда и на колективни съботници не разпореди на всички съдии -159 на брой, и на над 300 служители, да започнат лично градежа на нова, тяхна си сграда, нещо като първи съдебен вигвам на независимите съдии?
Позорът има и правно-технически аспект. Дарението, веднъж прието, не може да се развали поради отказ на надарения от полученото. Т.е., независимо от заличаването на имената на дарителите, подарените гербове на Република България са там, в съдебните зали, зад гърбовете на заличителите, всяко заседание, всеки ден. Само дарителят има право да отнеме подареното, защото по принцип даряването е акт доброволен, а всеки доброволен акт, според Сенека, е достоен и добродетелен. Заличаването на имената на дарителите от сайта на съда поради обвинението, че са искали да го направят зависим, е набедяване в опит за подкуп, опит за престъпление, без да е известна подкупената страна (сградата и залите очевидно не могат да се подкупят). Дарени са предимно гербове. Всъщност, възможен ли е подкуп и поставяне в зависимост чрез герба на Република България? Какво би станало, ако нашето законодателство предвиждаше възможност дарението да се разваля в случай, че надареният наклевети дарителя (разширена хипотеза чл.227, б. „б“ от ЗЗД). Мислимото развитие на подобно дело, иск, отговор, решение, разпореждащо отмяна на дарението, изпълнението му чрез сваляне на гербовете на Република България от съдебните зали – морален Армагедон за надарения съд.
Една от причините за сваляне на сентенции на римските юристи от съдебните зали е съдия М. Същият си е направил отвод, тъй като не се чувствал независим, и не можел да заседава в съдебна зала, в която се явява представител на адвокатско дружество, дарило средства за мисли на римски юристи, поставени в „неговата“ съдебна зала. Тези признания свидетелстват за едно – физиологическа неспособност за правораздаване. Задължение на съда е да изслушва страните и да гледа делото, т.е. писмените материали в преписката, а не да гледа и добива други впечатления в залата „си“. Както Марк Аврелий наставлява потомството, а и нас: „И говедата виждат, имат впечатления, и представи, но умът е водач към очевидните задължения“. Или, какъвто е разумът, такива са и делата, мотивите му. Всъщност, кой е съдия М., пасторът на съдийската независимост? Кратка справка от медиите ни представя следния образ: през 2009 година в сградата на районния съд е открита „стая за отдих“ – фолк клуб – „Мале, мале“; в стаята за релаксация на телевизионна антена било закачено червено дамско бельо (или прашки); същата година от съда изчезват монитори и канцеларски материали, каси. Временно председателстващ съда тогава е гуруто на съдебната независимост, същият съдия М. През 2017 година, съдия М. отстъпва тогата си на осъдения за педофилия бивш народен представител – Владимир Кузов, събитие, заснето, разпространено и видяно от гражданите. Съответстващи наказания от ВСС няма. Непредубеденият би се запитал – има ли непозната зависимост за този, иначе независим, магистрат?
Така е в България, а как е по света, за да усетим контраста, чрез който единствено може да различим правилното и грешното. Най-красивата публична сграда в Израел (безспорно модерна, населена колкото България страна) е тази на Върховния съд (според „Ню Йорк Таймс“, 13 август 1995 година). Средствата за проектирането и изграждането й са от дарение: „Забележителен акт на филантропия, една от тези необичайни приказки, в които бюрокрацията не успява да разруши добрите намерения; символ на вярата, че обществените сгради могат да бъдат и възхитителни, а не само контейнери за бюрократи.“ (Ню Йорк Таймс“, 13 август, 1995 година). Пред кабинета на председателя тържествено е поставена дарителска грамота. Въпросите за евентуална зависимост не тежат, защото Върховният съд на Израел изповядва пътя до истината и правото убедително, бихме казали, по мечтан за българите начин. Никой не поставя въпроси за зависимости. Често, всяко единодушно решение се мотивира отделно, от всеки един от тримата съдии в състава. Обосновката на решенията, освен с конкретна, дълга и изчерпателна полемика с доводите на всяка от страните, се обосновава с прецеденти от правото на Великобритания, САЩ, Канада, Франция и Италия. Всъщност, библиотеката на Върховния съд на Израел е една от най-впечатляващите архитектурни и обемни композиции на сградата. Библиотеката на нашия Върховен съд, съвместяваща се с адвокатската му стая, е само рафт, с по-малко книги, отколкото на посредствен студент по медицина. Районният съд в София (най–големият в страната) дори няма библиотека, няма и как да му се подари вече…
Връзката между дарение и зависимост не винаги е непременна и необходима. Независимостта не е бюрократичен аксесоар, а качество на личността. Заличаването на имената на дарителите не е нищо повече от ситуация, в която грешната представа за съд и независимост, побеждава истинския им смисъл. Отдавна, за мнозина, районният съд е вече само анонимно учреждение. Дела често не се насрочват, а се прекратяват, след което се връщат от горната инстанция с указание да се разгледат, и пак се прекратяват. За стотици страни вече Районен съд в София няма, съдебните решения се чакат години, дори след като спор вече няма. Така беше към 2015 година, така е и сега, т.е. заличаването на имената на дарителите е симптом за грешна посока, която институционализира порочен смисъл и предназначение на съдийската дейност като цяло, и на независимостта в частност. Кокетната представа за независимост не може да жертва легитимността, съгласието и доверието. Не можеш да изпъдиш участниците в процеса от съда, да заличиш дарителите, пък били те и адвокати. Последните, от името на страните, търсят справедливост, публично и открито, и не могат бъдат премахнати от фасадата на съда, тъй като заедно с доверителите си (гражданите) са единственото основание съдът да постановява решенията си. Затова независимостта е и задължение към тях – адвокатите и гражданите, но никога оправдание, за да им се откаже благородната и неанонимна съпричастност.
P.S. 1. Определение за отвод на 117-ти състав в посочения в настоящата статия смисъл е постановено по гр.д.№ 59539/2016 г. (сега – 84 състав) и по гр.д.№ 15191/2010 г. (сега – 83 състав)
P.S. 2. Използваме повода да поздравим новия председател на СРС с избора му от ВСС и встъпването му в длъжност. Както пишеше на сайта на ВСС, той е завършил полицейската академия в Симеоново и до 2010 е работил като инспектор в полицията. Академията в Симеоново е един непресъхващ извор на висши съдебни кадри ( председател на Върховен съд, Конституционен съдия, стотици съдии), една Магнаурска Школа за правосъдие, един Oxford, Harvard или ENA за съдебни командири. Това е така, защото там непрекъснато се цитират и спазват римски юридически сентенции. Затова в СРС не им трябват такива сентенции по стените – те просто ги знаят наизуст. Там се пее Gaudeamus, а не се тропа с ботуш. Как ще ги познаете симеоновските абсолвенти – ами по прическата, повечето са симпатични перчемлии. Няма друга европейска държава със съдебни командири от полицейска академия. Може би го заслужават, защото са под благодатното облъчване на съседния американски колеж? Представете си сюжет от българското риалити “Police Academy in Court”, сценарий за поне един Oscar в Холивуд. Ето откъде идва българският напредък в правосъдието пред Европейския съюз– има с какво да се гордеем в тези щастливи и горди председателски дни.
Разпореждане и протокол относно съдия Николай Маджаров
“Father, forgive them, for they do not know what they are doing”, Luke, 23:34
Each judgment is rendered In the Name of the People. Few suspect that the explanation of this verbal heraldry has its historic grounds in the depths of the social architectonics, in the sources of the contemporary civil justice, and they are in Rome. The place of the people in the judicial acts Cicero deducts from the irreplaceable so far definition of people and it is: an aggregate of human beings, united by an agreement with regard to law, and law is the thing that derives from the source of justice. Hence for the legitimacy of each judicial decision it is necessary for it to be In the Name of the People. Centuries later Thomas Jefferson will state: “A government cannot be democratic if the administration of justice is independent of the nation”.
The unity and agreement are the chrism and Annunciation of each successful undertaking, the true force of the law. Without agreement, justice is not possible, that is why it may live and is legitimate only if it is on behalf of the people and not on behalf of the court or the judge themselves, because justice is an act of trust: the parties confide to the court what is most valuable to them – their freedom and their rights. These grounds are no longer remembered and recognized by the court and the citizens. A fault of alienation and mistrust exists for years between them.
Intuitively, and as if in order to bring together the inseparable, but separating parts in the act of jurisdiction – the people and the court, when the building of the Regional Court (Civil Department) in Sofia was being finished in 2015, its then President Metodi Lalov, as an expression of solidarity, invited the public to participate with funds in the shaping of the interior of the court. Lawyers, Notaries public, bailiffs, deputies, social figures, non-governmental organizations selflessly responded to the appeal. The donated over 100 thousand leva were used for new Coats of Arms of the Republic of Bulgaria, a bust of professor Stalev, quotes by Roman jurists – the fathers of law, encrusted in the new courtrooms. The initiative of the President Metodi Lalov was natural, necessary, in the common interest and agreement. The names of part of the donors were inscribed in the courtrooms, and those of all of them, invisibly and modestly, as a footnote on the court’s website.
On the 13.12.2017, at 12,50 hours, the Sofia Regional Court (SRC) erased, deleted and swept away from its website the names of those, who three years ago donated funds for the new building of the court in 2015. As important the photograph is left, in the events section, of the new President, who took up his post as a judge in SRC on 17.03.2016, less than a year before standing at the head of SRC! After the erasure of the names of the donors from the website, a part of the Roman maxims were also removed from the building. Someone’s invisible hand erased and trampled underfoot the written reason from the courtrooms. Thus SRC remained only a number and an address, an urban planning unit with a permission to use. The date 13.12.2017 is a black Wednesday in the annals of Bulgarian justice. It is as if from the Courts of Justice (Civil Department of SRC) the symbols of agreement and trust were removed, the building can now shelter anyone and anything. There is no explanation, reasons are missing. The hesitant justification was transmitted in the media – the donations and donors were creating the feeling of dependence, that is to say what was mainly infringed is the requirement of the court to be independent. This statement limited by itself in the narrow-mindedness of one’s own inability to understand the vocation of the judge and the requirements for him/her. Dependence cannot be an eventual one. There is no independence in general (the latter is impossible), but one connected with the requirement for the functioning of the court to be through its being subject only to the law. Independence is a mainstay, which the public, through its trust, provides to the court in order for the latter to stand upright, and not a pose and a mirror of the court itself. People have donated 100 thousand leva, because they were expecting something not due by a court, which can examine cases with an interest up to 25 000 leva – whose reason cannot see the hallucination?
During the last three years, the two buildings of the Sofia Regional Court (Civil and Criminal departments) were inaugurated only by the Prime Minister (in the second case, in 2017, the Chairman of the Supreme Court of Cassation was absent, uninvited, and replaced by the Çhairperson of the National Assembly, and the Minister of Justice!?) During the second inauguration in 2017 there were no judges. The buildings of the Regional Court were defined as “dove-cots” and “a symbol of corruption schemes”, before His intervention made them a court of law. The Minister of Justice even stated: the court has a building by the will of the government, thanks personally to Borisov. And the will of the executive, as we know, may be a whimsical one, today it gives, tomorrow it takes away. Is the feeling of independence in the new leadership indignant at the fact that it is there in the building and is erasing the names of the donors, thanks only to the government? Why is their measure of independence so disrupted in front of the government and so keen towards the donors – those who acted open-heartedly, with hope and concern? Why, after donations are no longer being accepted and recognised, the leadership does not leave indignant the building, donated to it by the government, and on collective “Subbotniks” (Saturdays of volunteer unpaid work) does not order all judges – 159 in number, and over 300 employees, to begin in person the construction of a new, their own, building, something like a first judicial wigwam of the independent judges? The disgrace has a technical (legal) aspect as well. The donation, once accepted, cannot be revoked due to a waiver on behalf of the donee of what the latter has received. That is to say, regardless of the erasure of the names of the donors, the donated Coats of Arms of the Republic of Bulgaria are there, in the courtrooms, behind the backs of the erasers, every session, every day. Only the donor has the right to take away what is donated, because in principle donating is a voluntry act, and every voluntary act, according to Seneca, is worthy and virtuous. The erasure of the names of the donors from the court’s website due to the accusation that they wanted to make the court dependent, is charging with the commission of an attempt to bribe, an attempt to commit a crime, without the bribe-taker being known (the building and the courtrooms apparently cannot be bribed). What was donated is mostly Coats of Arms. In fact, is a bribe and making someone dependent possible through the Coat of Arms of The Republic of Bulgaria? What would happen if our legislation had provided for a possibility for the donation to be revoked in case the donee commits a defamation of the donor (a broad hypothesis Art. 227(b) of the Obligations and Contracts Act). The conceivable development of such a case, claim, rejoinder, decision, ordering a revocation of the donation, its implementation through removal of the Coats of Arms of the Republic of Bulgaria from the courtrooms – a moral Armageddon for the donee court.
One of the reasons for removing maxims by the Roman jurists from the courtrooms is judge M. The said person has recused himself due to him not feeling independent and not being capable to be in session in a courtroom, which is a representative of a law firm that donated funds for quotes by Roman jurists, placed in “his” courtroom. These confessions attest to a physiological inability to administer justice. An obligation of the court is to hear the parties and to deal with the case, i.e. the written materials in the file, and not to watch and get other impressions in “its” courtroom. As Marcus Aurelius admonishes posterity and us as well: “Cattle can see as well, they have impressions and notions, but the mind is a guide towards the obvious obligations”. Or, whatever the mind is, such are his acts, his motives. Actually, who is judge M., the minister of the judges’ independence? A short check-up in the media presents to us the following image: in 2009 in the building of the Regional Court a “restroom” – a Folk club – “Male, male”; in the room for relaxation red women’s lingerie (or a thong) was hung on the TV antenna; in the same year monitors and office supplies, boxes. The person temporarily presiding the court then was the guru of judicial independence, the same judge M. In 2017 judge M. gave up his court dress in favor of the convicted for pedophilia former member of parliament – Vladimir Kuzov, an event recorded, circulated and seen by the citizens. There are no adequate punishments imposed by the Supreme Judicial Council. An unprejudiced person would ask himself/herself – is there an unknown dependence for this, otherwise independent, magistrate?
That is how things are in Bulgaria, and how they are around the world, in order for us to feel the contrast, only through what is possible to discern right from wrong. The most beautiful public building in Israel (an undoubtedly modern country, populated as much as Bulgaria is) is the building of the Supreme Court (according to “the New York Times”, 13th of August, 1995). The funds for the design and the construction came from a donation: “A remarkable act of philanthropy, one of those unusual tales, in which bureaucracy cannot manage to destroy the good intentions; a symbol of the belief that public buildings may be delightful as well: not just containers for bureaucrats.” ( “the New York Times”, 13th of August, 1995). A certificate of donation was solemnly placed in front of the president’s office. The questions regarding an eventual dependence have no influence, because the Supreme Court of Israel follows the path to the truth and the law convincingly, we might say in a way that the Bulgarians dream of. No one raises questions with regard to dependences. Often each unanimous resolution is motivated separately, by each of the three judges in the panel. The justification of the decisions is substantiated not only with a concrete, long and comprehensive polemic with each of the parties’ argument, but also with precedents in the law of Great Britain, USA, Canada, France and Italy. In fact the library of the Supreme Court of Israel is one of the most impressive architectural spatial compositions of the building. The library of our Supreme Court, being simultaneously its attorney room is only a shelf with fewer books than those a mediocre medical student has. The Regional Court in Sofia (the largest in the country) does not even have a library, there is already no way of giving one as a present to it…
The connection between donation and dependence is not always indispensable and necessary. Independence is not a bureaucratic accessory, but a personal quality. The erasure of the names of the donors is nothing more than a situation, in which the erroneous view of court and independence wins a victory over their true meaning. It is long since for many the Regional Court is already just an anonymous institution. Hearings are often not being scheduled, but closed instead, after which they are returned by the higher instance with an instruction to be heard, and are closed once again. For hundreds of parties there is already no Regional Court in Sofia, the waiting for the court decisions spans years, even after there is no longer a dispute. That was the situation as of the year 2015, it is the same now, i.e. the erasure of the names of the donors is a symptom of a wrong direction, which institutionalizes a vicious meaning and function of the judicial activities as a whole, and of the independence in particular. The neat notion of independence cannot sacrifice the legitimacy, agreement and trust. You cannot expel the participants in the proceedings from the court, erase the donors, even if they are lawyers. The latter, on behalf of the parties, seek justice, publicly and openly, and cannot be obliterated from the court’s façade, because along with their clients (the citizens) they are the only reason for the court to deliver its judgments. Therefore the independence is also an obligation to them – the lawyers and the citizens, but never an excuse to deny them the noble and nonanonymous empathy.
P.S. We are taking this opportunity to congratulate the new President of the SRC with his election by the Supreme Judicial Council (SJC) and his entry into office. As it was written on the website of the SJC, he has graduated at the Police Academy in Simeonovo and has been working as a Police inspector up to 2010. The Academy in Simeonovo is a perennial spring of high-level judicial personnel (a President of a Supreme Court, a Constitutional Court judge, hundreds of judges), a University of the Palace Hall of Magnaura for justice, an Oxford, Harvard or ENA for judicial commanders. This is because Roman legal quotes are constantly being cited and adhered to there. That is why the people in SRC do not need such quotes on the walls – they simply know them by heart. There Gaudeamus is being sung, instead of stamping with a boot. How will you know the graduating students from Simeonovo – well by the hairstyle, most of them are pleasant-looking and have forelocks. There is no other European country with judicial commanders from a Police academy. Maybe they deserve it because they are subjected to the beneficial irradiation of the neighbouring American College? Imagine a plot from the Bulgarian reality television program “Police Academy in Court”, a scenario worth at least one Oscar in Hollywood. That is where the Bulgarian progress in the administration of justice in the presence of the European Union comes from – we have something to be proud of in these happy and proud days of Presidency.
Order and PROTOCOL, PRESIDING JUDGE: Nikolay Madjarov
Дарение от Адвокатско дружество „Бузева и партньори“
SALUS POPULI SUPREMA LEX ESTO
ДОБРОТО НА НАРОДА ДА БЪДЕ ВЪРХОВНИЯТ ЗАКОН
Дарение от Адвокатско дружество „Боянов и Ко“
LEX EST JUDICUM TUTISSIMUS DUCTOR
ЗАКОНЪТ Е НАЙ-СИГУРНИЯТ ВОДАЧ НА СЪДИИТЕ
Дарение от Адвокатско бюро Брайков
INDE DATAE LEGES NE FIRMIOR OMNIA POSSET
ЗАКОНИТЕ СА ДАДЕНИ, ЗА ДА НЕ МОЖЕ ПО-СИЛНИЯТ ВСИЧКО
Дарение от Андрей Делчев&Партньори/Евролекс България
CONSCIENTIA MILLE TESTES
СЪВЕСТТА Е РАВНА НА ХИЛЯДА СВИДЕТЕЛИ
Дарение от Адвокатско дружество „Симеонов и Дерменджиев“
IURA SUNT VIGILANTIBUS
ПРАВАТА СА ЗА БДЯЩИТЕ
Дарение от Адвокатско дружество “Доковска, Атанасов и съдружници“
SINE IRA ET STUDIO
БЕЗ ГНЯВ И ПРИСТРАСТИЕ
Дарение от Ленко Ленков
BONI JUDICIS LITES DIRIMERE EST
ДЪЛГ НА ДОБРИЯ СЪДИЯ Е ДА ПРЕДОТВРАТИ СПОРА
Дарение от Адвокатско съдружие „Спасов и Братанов“
ЕX FACTO JUS ORITUR
ОТ ФАКТА ПРОИЗТИЧА ПРАВОТО
Дарение от адв. Тодоров – Адв. д-во “Тодоров и Партньори“
PACTA SUNT SERVANDA
ДОГОВОРИТЕ ТРЯБВА ДА СЕ СПАЗВАТ
Дарение от Адвокатско дружество „Варадинов и партньори“
IBI POTEST VALERE POPULUS UBI LEGES VALENT
НАРОДЪТ Е СИЛЕН ТАМ, КЪДЕТО ДЕЙСТВАТ ЗАКОНИТЕ
