Непозволено увреждане, социално осигуряване, регрес

Tort Law, Social Security, Recourse

by

Prof. Dr. Polya Goleva

Резюме:

Непозоволеното увреждане е една от материите, които винаги са актуални в целия свят. Правото е длъжно да изработи правни средства и механизми както за предотвратяване, така и за обезщетяване (за покриване на вредите) от него. Обезщетителното право като важна област на правото не е е било често предмет на научно изследване в нашата страна. Теорията е вървяла след съдебната практика. Законодателството ни не е съобразено с развитието на науката. Затова в настоящата статия бих искала да разгледам съотношението между различните правни средства за обезщетяване на вредите, тяхното относително място в обезщетителната система и да изразя отрицателното си отношение към липсата на регресно право на социално- и здравноосигурителните институции към делинквента и неговия застраховател на гражданска отговорност.

Abstracts:

The Tort Law is one of the subjects, which are actual always in the world. The Law has the task to create measures and mechanisms to prevent and to compensate the caused damages. The compensation law as one of the important subjects that has been not very often object of scientific work in our country. The theory has followed the juridical practice. But our lawmaking system doesn’t pay any attention to the development of the science. This is the reason why I would like to research in the present article the correlation between the different measures for compensation the damages, their relative place in the system of compensation and to express my critical attitude to the lack of right of recourse in benefit of the social security system against the delinquent and his insurer against third parties risks.

От началото на 19 век са известни два основни механизма за обществено разпределение на вредите – разпределение на разноските за покриване на вредите на една от двете страни по правоотношението – увредител – увреден и прехвърляне на разноските върху трети лица, стоящи извън отношението – увредител – увреден.[1] Първият механизъм е известен под наименованието „деликтно правоотношение”, а вторият обхваща задължителното социално осигуряване, задължителното здравно осигуряване, обезщетяване на вредите (вследствие на телесни повреди или смърт или само вреди на вещи) от държавата, общината или от фондове, съставляващи специални юридически лица[2]. При втория механизъм е без значение, дали вредата е виновно причинена или не. При изплащане на парични помощи при бедствия[3] не се взема под внимание дали бедствието е резултат от непреодолима сила или от виновно извършено от конкретно лице непозволено увреждане[4]. Няма изрична уредба на въпроса, дали платената от държавата или общината парична сума се приспада от обезщетението на вредите, причинени от бедствие, което е резултат от виновно човешко поведение. Не е уреден и въпросът, дали държавата, респ. общината, имат регресно право срещу граждански отговорното лице, след като се установи, че то е причинило дизастера, увредил едно или повече лица. При липса на изрична уредба на регресното право се приема, че то не съществува. Така че вторият механизъм преследва няколко цели – първо, компенсиране на вредите, независимо от тяхната причина – дали е непреодолима сила или виновно поведение на друго лице и второ, не е нужно да се изследват причините за компенсирането на вредите.

В модерното, съвременно общество наред с посочените две обезщетителни средства – деликтна отговорност и обезщетяване на вредите от държавата, от фонд, от социално осигуряване, има и други механизми за разпределение на вредите. Най-доброто съчетание от различните средства за обезщетение на пострадали от деликт, получили увреждане на здравето, е комбинацията на деликтна отговорност и застраховане на гражданската отговорност на делинквента. Това е по-доброто съчетание в сравнение с разрешението, основано само на деликтна отговорност, само на социално осигуряване или само на застраховане. Освен това не трябва да се елеминира правото на регрес срещу виновния причинител на вредите, като се отрича правото на социалноосигурителната система, респ. на здравноосигурителната система на регресен иск срещу виновното лице в размерите, в които тя покрива вредите. Моделът на Нова Зеландия[5], обществото да понесе изцяло вредите, не е подходящ за Европа. Трябва да се намери разрешение, близко до европейските законови уредби – деликтна отговорност и социално, респ. здравно осигуряване. Освен това основната цел в рамките на Европейския съюз е правните уредби да се хармонизират[6] .

Сега у нас, подобно на повечето европейски законодателства, е възприета обезщетителна система, състояща се от четири елемента – социално, респ. здравно осигуряване, деликтна отговорност, в определени случаи – задължителна застраховка на деликтната отговорност и обезщетяване на вреди от държавата или общините. С други думи, у нас обезщетителната система се крепи на четири стълба, като с най-голямо предпочитание от пострадалите граждани се ползва последният стълб – помощ от държавата или общината.

Това положение датира още от социализма и макар да няма изрична правна норма, описваща четирите елемента на обезщетителната ни система, те следват от тълкуването на правото. В Кодекса за социално осигуряване[7] е уредено правото на обезщетение за временна нетрудоспособност и правото на пенсия за инвалидност, които може да настъпят при инцидентно увреждане на здравето, причинено от друго лице виновно и които се изплащат от Националния осигурителен институт (чрез неговите териториални поделения) в рамките на държавното обществено осигуряване. Съгласно чл. 2 от Кодекса, държавното обществено осигуряване предоставя обезщетения, помощи и пенсии при временна неработоспособност, временно намаляване на неработоспособността, инвалидност, смърт и други осигурителни събития. Лицата, които подлежат на държавно обществено осигуряване, се осигуряват във фондове. Пенсиите за социална инвалидност се изплащат от държавния бюджет. Доброволното пенсионно осигуряване също изплаща лични пенсии за инвалидност на лицата, които са сключили договор със съответното пенсионноосигурително дружество. С изключение на социалните пенсии, всички други обезщетения и пенсии за инвалидност се изплащат на пострадалите от непозволено увреждане лица поради това, че те и/или техните работодатели са плащали преди това социалноосигурителни вноски или пенсионноосигурителни вноски при доброволното пенсионно осигуряване. Всъщност както държавното обществено осигуряване, така и доброволното пенсионно осигуряване не се интересуват от причината за настъпилата временна нетрудоспособност или инвалидност в смисъл, че за тях е правно ирелевантно, дали те са причинени виновно от друго лице или не.

В Закона за здравното осигуряване[8] се предвижда правото на здравноосигуреното лице да получи медицинска помощ и медицински услуги, които се покриват от задължителното здравно осигуряване. Последното съгласно чл. 2, ал. 1 от закона предоставя пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). За да се ползват от задължителното здравно осигуряване лицата следва да заплащат здравноосигурителни вноски, като задължителните здравноосигурителни вноски се събират от Националната агенция за приходите.

Освен задължително здравно осигуряване, в нашата страна съществува и доброволно здравно осигуряване, при което здравните услуги от изпълнителите на медицинска помощ се предоставят въз основа на сключен застрахователен договор – чл. 3 от Закона за здравното осигуряване.

Задължително осигурените лица имат право да получат медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, право на спешна помощ и други услуги, предвидени в чл. 35 от цитирания закон.

Доброволното здравно осигуряване се намира в глава трета на закона и се основа на договор за медицинска застраховка по смисъла на глава 14, раздел 5-ти от Кодекса за застраховането.

Без съмнение справедливостта изисква в случай на телесна повреда жертвата да бъде компенсирана за разходите, които е направила с оглед възстановяване на здравето си и за страданията си, колкото се може по-бързо и пълно. В крайна сметка системата на държавното обществено осигуряване и на здравното осигуряване (задължително и доброволно) е най-подходящото средство за постигане на тази цел. Пострадалият, претърпял телесна повреда, увреждане на здравето, който е заплащал социалноосигурителни и здравноосигурителни вноски, има право да получи насрещната престация от НОИ и НЗОК на основание съществуващото осигурително отношение. Вредите, изразяващи се в невъзможността да получава трудови доходи заради влошеното си здраве, загубената или намалената си трудоспособност, се покриват от тези две институции, независимо от причината за увреждането му – независимо дали нетрудоспособността или нуждата от лечение се дължат на напреднала възраст, на влошено здравословно състояние или на травма, получена виновно или безвиновно от друго лице. Изключение е предвидено само при задължителното здравно осигуряване – средствата, заплатени от НЗОК за лечение на заболявания, предизвикани от умишлено увреждане на собственото здраве, се възстановяват на НЗОК заедно със законната лихва и разходите по възстановяване – чл. 111, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване. Районната здравноосигурителна каса може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 41 ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги – чл. 111, ал. 2 от същия закон.
Проблемите обаче възникват после. И те се свеждат в крайна сметка до два. Първо, покриват ли НОИ и НЗОК всички вреди и второ, имат ли НОИ и НЗОК право на регрес срещу третото лице, което виновно е причинило вредите на лекуваното и инвалидизирано временно или трайно лице.
Нова Зеландия, скандинавските държави (Швеция, Дания, Норвегия) и полското право[9] отричат регреса на социалното, а и на здравното осигуряване срещу делинквента, което се определя като неправилно и игнориращо превантивната и санкцонната функции на деликтната отговорност[10]. Както вече посочих, новозеландският модел възлага изцяло обезщетяването на обществото, а скандинавският модел, към който се присъединява и Полша, възлага изцяло обезщетяването на лица, претърпели телесна повреда, на соцалноосигурителната система, като игнорира регресния й иск срещу делинквента.[11] Те образуват едната от двете системи, които се наблюдават в съвременния свят. На практика това означава – изместване на деликтното право и заемане на неговото място от социалното осигуряване на принципа – всички за един. И второ, комбинация на правото на деликтно обезщетение с правото на социално и здравно осигуряване. Към втората система принадлежи и Р. България. Според Постановление Nr. 4 от 23.12.1968 г. по гр.д. Nr. 2/68 на Пленума на Върховния съд за обобщаване на практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане[12], при определяне на размера на имуществените вреди на увредения от непозволено увреждане работник или служител (разбирай здравно- и социално осигуреното) лице, състоящи се в това, че същият не може да работи, докато се намира в състояние на временна неработоспособност, следва да се изхожда от разликата между действително получаваното трудово възнаграждение към датата на увреждането и паричното обезщетение за временна неработоспособност (което той ще получи от задължителното социално осигуряване). Когато пострадалият от непозволено увреждане работник или служител е придобил право на пенсия за трайна неработоспособност при първа и втора група инвалидност, при определяне размера на имуществените вреди се изхожда от разликата между следващата се пенсия и действително получаваното трудово възнаграждение преди увреждането. Ако пострадалият с втора група инвалидност работи, взема се предвид и получаваното от него трудово възнаграждение. Ако увреденият работник или служител поради непозволено увреждане е придобил право на пенсия при трета група инвалидност, при определяне размера на имуществените вреди следва да се изхожда от разликата между размера на трудовото възнаграждение, което е получавал преди увреждането и пенсията, която има право да получи и размера на трудовото възнаграждение за работата, на която е могъл да постъпи съгласно указанията на ТЕЛК с оглед на конкретните обстоятелства на случая. В размера на трудовото възнаграждение се включват всички добавки, които имат постоянен характер. Ако пострадалият е имал и други доходи, извън трудовото възнаграждение, които имат постоянен характер, те също се включват в размера на имуществените вреди и за тях той може да търси обезщетение на общо основание (на основание чл. 45 и сл. от Закона за задълженията и договорите). Когато при причинена смърт са увредени близки на починалия, които са понесли имуществени вреди от неговата смърт, изразени в невъзможност да получават повече издръжка от него, те имат право да търсят обезщетение за тези вреди, ако не са компенсирани от пенсията, на която имат право (наследствена пенсия, платима от НОИ). Изобщо в цялото постановление е заложена идеята, че при определяне на правото на обезщетение, на което има право пострадалият от непозволено увреждане срещу делинквента, на основание чл. 51, ал. 1 ЗЗД, от него се приспадат обезщетението за временна нетрудоспособност или пенсията при трайна нетрудоспособност (сега неработоспособност)[13].

В р. 882 от 12.6.1984 г. по гр.д. 389/84, четвърто г.о.[14] бившият Върховен съд е постановил, че държавното обществено осигуряване няма право на регресен иск срещу делинквента или срещу застрахователя по реда на чл. 349, ал. 2 ЗЗД (отм.) за изплатеното обезщетение при временна нетрудоспособност или пенсия при трайна нетрудоспособност на пострадалото лице от непозволено увреждане, осигурено вследствие на вътрешните отношения, и по закона на чуждата държава не може да търси осигуровките (обезщетението при боледуване), защото е неприложим чуждият закон. Това решение е намерило място и в системата на Апис, то не е разкритикувано и на него все още се позовава съдебната практика. Оказва се, обаче, че ако пострадалото лице има право на обезщетение по закона на чужда държава и този закон урежда регресно право срещу делинквента или срещу неговия застраховател по гражданска отговорност и ако е приложимо чуждото материално право, искът му, предявен пред българския съд следва да бъде уважен, а регресното право – признато[15].

Социалното, респ. здравното осигуряване може да гарантира бързо плащане, макар и не в пълния размер на вредите. Държавата и общината могат да платят спешна и неотложна помощ, която да обезпечи съществуването на гражданите в случаите на непредвидими и непредотвратими събития. Този социален и институционален механизъм на обезщетяване на имуществени вреди от унищожаване на вещи или причиняване на смърт или телесна повреда следва да се запази. Когато причината за бедствието е непозволено увреждане, останалата част от вредите трябва да се компенсира от виновния причинител на вредите на основание чл. 45 и сл. ЗЗД. Ако той има застраховка „гражданска отговорност”, тази част от вредите, която се възлага на делинквента, се обезщетява от застрахователя му – глава 41 от Кодекса за застраховането. Ако няма такава застраховка и не става дума за задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите, обезщетението се възлага само на делинквента.
Тук обаче се поставя въпросът – може ли НОИ чрез териториалните си поделения и НЗОК чрез районните здравноосигурителни каси, може ли държавата чрез своите компетентни органи, както и общините да предявят регресен иск срещу виновния причинител на вредите, респ. неговия застраховател по застраховка „гражданска отговорност”?

Отговорите на този въпрос са различни в отделните държави. Както посочих, в Нова Зеландия, скандинавските държави и в Полша регресно право на социалното осигуряване, както и на специално създадените обезщетителни фондове срещу делинквента няма. С това се омаловажават и дори нихилизират превантивната и санкционната функции на деликтната отговорност. Чрез регресния иск би могла да се търси в крайна сметка отговорността на делинквента. А най-често отговорността на делинквента е застрахована и обезщетението на вредите, причинени на други лица, различни от застрахования делинквент, се поема от застрахователя. По този начин санкцията на виновния причинител на вредите е индиректна и се изразява само в заплащането на застрахователните премии. Какво обаче се оказва – застрахователят печели в рамките на системата, която изключва регресния иск на социалното, респ. здравното осигуряване срещу делинквента – от една страна застрахователят получава застрахователните премии от потенциалния делинквент, а от друга страна, при отсъствие на регресен иск, вредите се понасят от социалното и здравното осигуряване в голямата си част, т.е. той си спестява разноските по обезщетяване на вредите от причинената от застрахованото лице телесна повреда. Съгласно чл. 494, т. 9 от сега действащия Кодекс за застраховането, който следва традицията и на отменения кодекс, задължителната застраховка „гражданска отговорност” не покрива „възстановяване на плащания, извършени от системата на държавното социално или здравно осигуряване при или по повод смърт или телесно увреждане вследствие на застрахователно събитие”. Практиката показва, че отговорността на застрахователя при застраховка „гражданска отговорност” се ангажира само за претърпените неимуществени вреди при смърт или тежка и средна телесна повреда. Затова моделът, който ампутира регресния иск, е ефективен за застрахователя.

Новозеландският и скандинавският модел, за които говори Коциол, поставя в центъра обезщетяването на жертвата. Към него се присъединява и Полша. Вредата, покрита от социалното осигуряване, се приспада от деликтната отговорност и социалноосигурителната институция няма регресни права срещу делинквента, освен ако не е действал умишлено. Това означава, че в крайна сметка делинквентът се освобождава от отговорност благодарение на социалноосигурителната система. Българската обезщетителна система – делинквентът обезщетява само тези вреди, които не са покрити от здравното и социалното осигуряване също се присъединява към този модел. Регресен иск няма нито срещу делинквента, нито срещу неговия застраховател. Дори и в случаите на умишлено увреждане на друго лице, в Кодекса за социалното осигуряване не е предвиден такъв регресен иск срещу лицето, което умишлено и дори в резултат на престъпление, установено с влязла в сила присъда, е причинило тежка, средна или лека телесна повреда на друго лице. Държавното обществено осигуряване, допълнителното задължително социално осигуряване, доброволното пенсионно осигуряване нямат признат от кодекса регресен иск срещу причинителя на телесната повреда на осигуреното лице, за което НОИ или пенсионноосигурителното дружество плащат обезщетение за временна неработоспособност или пенсия за инвалидност.

Такова регресно право е уредено частично само в рамките на задължителното здравно осигуряване. Според чл. 111, ал. 1 от Закона за здравното осигуряване средствата, заплатени от НЗОК за лечение на заболявания, предизвикани от умишлено престъпление, както и от действия на трети лица, извършени в състояние на алкохолно пиянение или употреба на наркотици или упойващи вещества, се възстановяват на НЗОК от причинителя на телесната повреда заедно със законната лихва и разходите по възстановяване (може би се имат предвид съдебните разходи – бел. моя). Става дума за регресен иск, който е основателен, само ако се докаже, че има непозволено увреждане, съставляващо умишлено престъпление (установено с влязла в сила присъда – бел. моя), деяние, извършено под влияние на на алкохолно опиянение, употреба на наркотици или упойващи вещества, причинната връзка между деянието и телесната повреда на лицето, ползвало медицински услуги, покрити от НЗОК. Доказателствената тежест пада върху ищеца – районната здравносигурителна каса по местоизвършването на деянието. Вредите може да се докажат на базата на счетоводните книги на районната здравноосигурителна каса и на медицинския изпълнител, който е лекувал пострадалото лице. Извън тези, изчерпателно изброени в закона, хипотези НЗОК няма регресно право срещу делинквента. Такова право не е признато, освен това, на застрахователите, които извършват доброволно здравно осигуряване, в случай, че претърпелият телесна повреда е ползвал такова.

Оказва се, че деликтната отговорност е вторичен механизъм за обезщетяване на остатъчните вреди. Тя обхваща вредите, които не са обезщетени от институционална компенсаторна система. Получава се обаче една законова асиметрия. Ако социалното осигуряване поеме вредите от непозволеното увреждане, няма да може да иска тяхното възстановяване по пътя на регресния иск. Някой може да каже – за това са плащани социалноосигурителни вноски от пострадалия тогава, когато е бил работоспособен. Или с други думи, в добрите дни, преди да му е причинено увреждане от делинквента, той се е осигурявал за риска, състоящ се във внезапно получаване на телесна повреда. Той е трябвало да мисли и да бъде предвидлив за времето, когато някой умишлено или по небрежност ще го увреди и ще го направи за кратко време или завинаги инвалид. Осигурителната институция е получавала периодични плащания за да се подготви за евентуално обезпечаване на вредите за времето, когато той бъде увреден от друго лице. Затова няма основание да търси възстановяване на платеното обезщетение или пенсия. Да, няма, но от пострадалия. Защо да не претендира обаче от делинквента – в крайна сметка той не е плащал на социалното осигуряване за риска да увреди в бъдеще трето лице.

При застрахователя положението не е така. Ако трето лице виновно причини застрахователното събитие и увреди застрахованата вещ, в рамките на имущественото застраховане по глава 39 от Кодекса за застраховането застрахователят суброгира в правата на удовлетворения застрахован и може да търси чрез регресния си иск възстановяване на платеното застрахователно обезщетение – чл. 410 от Кодекса за застраховането. Тук механизмът е същият – застрахованият собственик на увредената вещ плаща предварително застрахователни премии, за да може при реализиране на риска застрахователят да го обезщети. В случай че вредите са резултат на непозволено увреждане обаче законодателят разрешава на застрахователя да предяви регресен иск, а не урежда такова регресно и суброгационно право в полза на държавното социално и държавното и доброволното здравно осигуряване. Някой може да възрази – но застрахователят има регресен иск само при имущественото застраховане, но не и при личното – при застраховките „живот” и „злополука”. Плащането на медицинските разноски обаче не е вид лично застраховане, защото то има обезщетителен характер и неговият обект са разноските по възстановяване на здравето на раненото от другого лице, а не неговият живот, телесна цялост и неприкосновеност. Затова смятам, че е напълно неоправдано изключването на регресното право във всички случаи на деликтна отговорност и ограничаването им само до една много тясна сфера.

Освен това, в началото на статията посочих случаи на бедствия, при които обезщетението под формата на неотложна и възстановителна помощ, се поемат изцяло от държавата и общините. В закона обаче не е уредена хипотезата, когато бедствието е причинено от трето лице противоправно и виновно, когато то е резултат на непозволено увреждане – напр. необезопасен водоем, изсичане на гори, подпалване на гора умишлено или по небрежност, обгазяване. Случаите на бедствия, предизвикани от човешко поведение, са много повече от бедствия, за които е виновна природата. Би следвало в тези случаи да се уреди в закона възможността държавата или общината да предяви регрес срещу делинквента – физическо или юридическо лице за направените разноски по спасяване на населението, по заплащане на парични помощи и т.н.

В покрепа на изразеното тук становище е и правната уредба на Австрия – държава, от чието законодателство ние черпим много правни разрешения. Според пар. 332 от Allgemeines Sozialversicherungsgesetz (Общ социалноосигурителен кодекс на Австрия) осигурителното дружество, което е заплатило разноските за лечение на лице, претърпяло телесна повреда в резултат на непозволено увреждане, има регресно вземане срещу деликвента, респ. неговия застраховател по застраховката „гражданска отговорност”. Към австрийската система следва да присъединим и германската, както и френската. В общи линии това е системата на социалното осигуряване и деликтната отговорност на причинителя на вредите, съчетани със задължителна или доброволна застраховка на гражданската отговорност и регресно право на социалното осигуряване срещу делинквента, респ. неговия застраховател.[16]

Според решение на Съда на ЕС, постановено по дело С-347/2008 г. по преидюциално запитване (Vorarlberger Gebietskrankenkasse/WGV-Schwаbische Allgemeine Versicherungs AG) осигурителят встъпва в правата на пострадалия, на когото е покрил вредите и тогава, когато пострадалият има право на обезщетение за вредата, претърпяна в резултат на застрахователно събитие по силата на друг закон, т.е. по силата на закон на друга държава.

Това означава, че ако една държава, каквито са Австрия и Германия, предвижда законна суброгация на социално осигурителната институция в правата на пострадалото лице, което е обезщетено от тях (получило е пенсия или са покрити разноските за лечението му), тя има регресно право срещу българския делинквент или българския застраховател на неговата гражданска отговорност.

В момента в Европейския съюз има две различни системи на уредба на регресното право на социалното осигуряване срещу лицето, което е извършило непозволено увреждане, респ. неговия застраховател. Според цитираното по-горе решение, което е задължително за българския съд по силата на чл. 628 ГПК, винаги, когато встъпил в правата на увреденото лице осигурител предяви иск срещу делинквент или застраховател пред български съд, за който е приложимо правото на друга държава, която урежда регресното и суброгационно право, искът следва да бъде уважен, макар че ако за увреденото лице е приложимо българското право, то социалната институция няма да има регрес за платеното от нея на пострадалото лице. В този смисъл е и решение от от 15.02.2016 по гр. д. 47556/2014 на СРС[17], в което съдът се позовава и на друг аналогичен случаи на решение на Съда на ЕС, при който регресът е предявен от Германската здравна каса на служителите срещу датско застрахователно дружество. (Дания е държава, която също не признава регресното право на социалното осигуряване). Тук ще се огранича само да посоча диспозитива на решение на Съда на ЕС по дело С-428/1992

«1. Ако дадено лице получава обезщетения съгласно законодателството на една държава-членка за увреждане, настъпило на територията на друга държава-членка, всички права на институцията, която отговаря за обезщетенията спрямо трети страни, които са длъжни да изплатят компенсация за увреждането, се уреждат от следните правила:

а) Когато съгласно прилаганото от нея законодателство институцията, която отговаря за обезщетенията, встъпва в правата на получателя спрямо трета страна, това встъпване в права се признава от всяка държава-членка.

б) Когато посочената институция има преки права спрямо третата страна, тези права се признават от всяка държава-членка.»

И още нещо, на практика ние често сме свидетели, как при едно непозволено увреждане се причиняват вреди и на държавно и общинско имущество – напр. виновният водач на моторно превозно средство причинява вреди не само на друго (други) МПС-та, но и на пътя (разлива се бензин или друг опасен химикал), разрушава се мост, мантинела. И никой не покрива тези вреди – те остават в тежест на държавата и общината. А те са вреди на трети лица и застрахователят на гражданската отговорност на виновния водач е длъжен да ги обезщети. Ето затова говорим за правна асиметрия, която е майката на прословутата несправедливост, която гнети народа ни години наред. Време е да се отстрани тази съществена празнота в законодателството ни и да се предвиди регресно право срещу причинителя на непозволено увреждане, независимо дали то е извършено умишлено или не, независимо дали съставлява престъпление или не.
Какъв е изводът?

У нас вредите, причинени от непозволено увреждане, се обезщетяват от социалните компенсаторни институции – социалното и здравното осигуряване и само тези, които не са покрити от тях, се възлагат в тежест на делинквента по силата на неговата деликтна отговорност. Няма регрес в полза на държавните институции. Когато обаче непозволеното увреждане засегне застрахована вещ, застрахователят, след като плати (и доколкото плати) обезщетение на вредите, придобива регресно право срещу делинквента. Логично обяснение за законовата асиметрия няма. Възможно е причината да е лобиска. Няма обаче обективно оправдание за законовата привилегия.

Традиционната обезщетителна система, състояща се от социално осигуряване и деликтно право, следва да остане, като с първия механизъм – социалното осигуряване се постига първата цел – бързо обезщетяване на увреденото лице, без да се изследва причината на вредата. В същото време това обезщетение е лимитирано и не води до пълно отстраняване на вредата. От друга страна, de lege ferenda трябва да се уреди законово възможност за регресен иск на социално осигурителната система срещу лицето, което противоправно и виновно е причинило вредите. Така ще се реализира другата цел – превенция и санкциониране на виновните причинители на вреди.

Автор: Проф. д-р Поля Голева

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Brueggemeier, G. Gesellschaftliche Schadenserteilung und Deliktsrecht. In: Archiv fuer die civilistische Praxis, 1982, Tuebingen, s. 385-453. А още по-рано, в старото римско право е важала максимата casum sentit dominus, според която рискът следва собственика и всеки, който е претърпял вреда, следва да си я носи сам. Според някои автори тази максима важи и днес – вж. Koziol, H. Compensation for Personal Injury: Comparatives incentives. In: Journal for European Tort Law. 2017, 1, p. 42. Днес обаче авторът счита, че законодателството на всяка държава се опитва да свали от раменете носенето на всеки риск от увреденото лице. Всяка вреда следва да бъде компенсирана.

[2] Вж. чл. 33, ал. 1, т. 4 и чл. 55 от Закона за защита при бедствия (Държавен вестник, бр. 102 от 2006 г.: Всяко физическо лице при бедствие има право на неотложна и възстановителна помош, предоставяна при условия и по ред, определени с Правилника по чл. 54, ал. 6 от закона.

Неотложната помощ се организира, осигурява и предоставя от кметовете на общините и включва:изхранване и временно настаняване на пострадалите (засегнатите) лица и животни; раздаване на облекло и битово имущество на пострадалите (засегнатите) лица;предприемане на други необходими мерки.

Възстановителната помощ се предоставя на физически лица при необходимост от основен ремонт на жилищата им, засегнати от бедствие, ако лицата отговарят на критерии, определени в правилника по чл. 54, ал. 6, наличието на които се установява въз основа на анкета, извършена от органите на Агенцията за социално подпомагане. Възстановителната помощ не може да превишава стойността на данъчната оценка на жилището. Тя се предоставя за частичното възстановяване и/или частичната замяна на конструктивни елементи на строежа, както и за строително-монтажни работи, с които първоначално изпълнени, но увредени конструкции и конструктивни елементи, се заменят с други видове или се извършват нови видове работи, с които се възстановява експлоатационната им годност, след издаване на разрешение за строеж; за премахване на строежи, за които е издадена заповед от кмета на общината съгласно чл. 195, ал. 6 ЗУТ, които поради природно явление с геоложки или хидрометеорологичен произход са станали опасни за здравето и живота на гражданите, негодни са за използване, застрашени са от самосрутване и не могат да се поправят или заздравят.

По Закона за защита при бедствия парична или натурална помощ се предоставя от държавата или общината. В чл. 26, ал. 1 ПОДМКВПМС е предвидено, че междуведомствената комисия по закона взема решение за предоставяне на възстановителна помощ на физически лица за подпомагане възстановяването на жилища, засегнати от бедствие, а според ал. 2 право на такава помощ имат собствениците на законно построени и единствени жилища или лицата, които имат учредено вещно право на ползване на тези жилища. Съгласно чл. 29, ал. 1 от същия правилник възстановителната помощ се предоставя чрез кметовете на общини за закупуване на строителни материали, за извършване на строителни услуги или за подпомагане по предложен от общината начин. Предоставената за всеки обект помощ се определя в зависимост от претърпените вреди в размер, осигуряващ минимално необходимите битови условия на лицата – вж. и р. 11571 от 2.10.2014 г. на ВАС по адм.д. 4837/2014 г., Шесто о.; р. 8558 от 23.06.2014 г. на ВАС по адм.д. 4985/2014 г., Шесто о.; р.5996 от 7.05.2014 г. на ВАС по адм.д. 2511/2014 г., Шесто о.; 11528 от 1.10.2014 г. на ВАС по адм.д. 4986/2014 г., Шесто о. и др., публикувани в Апис.

По чл. 557 от Кодекса за застраховането, в сила от 1.1.2006 г., на увредените лица от Гаранционния фонд по чл. 518 от същия кодекс се изплащат обезщетения за имуществени и неимуществени вреди вследствие на смърт или телесни увреждания, причинени на територията на Република България от моторно превозно средство, което е напуснало местопроизшествието и не е било установено (идентифицирано), т.е. делинквентът е останал неизвестен или той е известен, но не е имал задължителна застраховка «гражданска отговорност» на автомобилистите или са били налице други причини, поради които пострадалото лице не е могло да упражни претенцията си срещу застрахователя на делинквента.

[3] На практика българското правителство само през юли 2017 г. е отпуснало над седем милиона лева за отсраняване на последици от бедствия и изплащане на неотложна и възстановителна помош – вж. Публикацията в в-к Телеграф от 3.8.2017 г.

[4] А би следвало правната уредба да отчита причината. Защото напоследък зачистиха бедствия, предизвикани от умишлени или крайно недобросъвестни действия или бездействия на физически лица или на държавни органи (които впрочем също така се състоят от физически лица). Не бива и обществото, и правото като регулатор на човешкото поведение да остават безразлични към пожар, предизвикан от запалено стърнище, наводнение с материални щети и човешки жертви, резултат от безогледна противоправна експлоатация на природните ресурси. Необходимо е да се търси конкретния причинител, а не безхаберно да се отминава въпроса за отговорността на конкретните лица.

[5] Според Новозеландския модел пострадалите от деликт и най-вече от пътнотранспортни злополуки, не влизат в отношения с причинителите на вредите, а получават обезщетение на причинените им вреди директно от държавата чрез специално обособени за това фондове. Без значение е кой е причинил вредите и дали той е виновен или не.

[6] Така Koziol, H. Compensation for Personal Injury: Comparative Incentives . Journal of European Tort Law, 2017, Nr. 1, p. 46-47. В рамките на Европейския съюз европейска група по деликтно право е изготвила обширен изследователски проект – „Принципите на европейското право“. Те бяха изготвени въз основа на няколко сравнителни проучвания върху най-фундаменталните въпроси на деликтната отговорност и правото на обезщетение. Принципите включват и предложение за всеобхватна система за деликтна отговорност за бъдеще време, макар и задължително да е свързана със съществуващите режими. Те са предназначени да стимулират обсъждането както между академичните среди, така и между практикуващите юристи и биха могли да послужат като насоки за националните законодателства, като по този начин насърчават постепенното хармонизиране. Вж. Principles of European Tort Law. Springer Verlag, Wien, 2005.

[7] Държавен вестник бр. 110 от 1999 г., в сила от 1.1.2000 г.

[8] Държавен вестник бр. 70 от 1998 г.

[9] Изброяването не е изчерпателно, защото не разполагам с данни за всички правни системи в света, но тук целта е да се разгледа съотношението между социалното осигуряване и деликтната отговорност.

[10] Вж. Koziol. Op. Cit., p. 46.

[11] Koziol. Op. Cit., p. 46-47.

[12] Постановлението е публиквано в сб. Постановления и тълкувателни решения по граждански дела (1953-2009), Фенея, София, 2009, с. 113 и сл. (Постановлението още е в сила, не е отменено и се прилага в практиката на съдилищата).

[13] В постановлението на Пленума на Върховния съд се посочва само обезщетението за временна нетрудоспособност и пенсията при трайна неработоспособност и не се споменава нищо за медицинските разноски или по-точно се посочва, че ако са направени от пострадалия такива разноски, те се прибавят към подлежащите на обезщетяване вреди, но следва да се има предвид, че към момента на постановлението – 1968 г. здравеопазването беше безплатно, не се плащаха здравноосигурителни вноски и не съществуваше задължително здравно осигуряване. Затова сега ние следва да отчетем обстоятелството, че здравеопазването ни е платено и медицинските разноски се поемат от НЗОК само на основание съществуващо възмездно здравноосигурително отношение.

[14] Решението е публикувано в «Съдебна практика на ВС на НРБ – гражданска колегия», 1984 г. София, «Наука и изкуство», 1985 г.

[15] На този въпрос ще се спра по-нататк в изложението. Решението от 1984 г. се оказва остаряло и не отговарящо на действащата сега правна уредба в България. Това положение е изрично признато и в решение на СРС, което също така ще бъде цитирано по-долу.

[16] Така Koziol. Op. Cit. p. 42-43.

[17] Вж. http://exlege.info/%D0%A1%D0%A0%D0%A1/%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5/322722