Порочно или не, неоснователното обогатяване винаги бива асоциирано с идеите за справедливост [1], а самата концепцията за естествената справедливост се сочи като основа на неоснователното обогатяване, позната още на римското право и формулирана в прословутия фрагмент на класическия римски юрист от II век Pomponius „nam hoc natura aequum est neminem cum alterius detrimento et iniuria fieri locupletiorem “[2]. Не би било пресилено да кажем, че именно върху формулата, дадена от Pomponius, се изгражда цялото съвременно право на неоснователно обогатяване[3] , макар и тази формулировка да не представлява правило с пряко приложение. Текстовете на D. 50, 17, 206 и D.12.6.14 са толкова общи, че би било неудържимо да се твърди, че същите са служили като основание за възникване на отговорност за неоснователно обогатяване [4] в римското право. Постепенно обаче с появата на все по-нови случаи на волни и неволни имуществени размествания се поставя въпросът дали определени изрично регламентирани случаи на неоснователно обогатяване могат да бъдат генерализирани и от тях да бъде изведено съществуването на една обща претенция. От тук се обяснява и защо в исторически план усилията не са насочени към извеждане на общо правило за забрана на неоснователното обогатяване с пряк регулативен потенциал, чиято формулировка обаче да не е твърде обща, така че да се превърне в разрушител на една стройно изградена нормативна система от вече съществуващи правила за имуществено уравнение. Това навярно е и една от основните причини българският законодател при регламентация института на неоснователното обогатяване със ЗЗД от 1952 г. да поема по двойствения път на уредбата както на отделни кондикции (чл. 55 – 58 ЗЗД), с които се регламентира даването и получаването на нещо без основание, така и на генерална клауза за неоснователно обогатяване, обективирана в чл. 59 ЗЗД с наименованието „неоснователно обогатяване за чужда сметка[5] “. В цивилистичната доктрина цитираното правило се разглежда като една допълнителна и субсидиарна претенция за имуществено уравнение[6] чрез едно единно общо вземане въз основа на единен общ фактически състав [7], което възниква само когато липсва друго средство за защита (по арг. от чл. 59, ал.2ЗЗД). В литературата [8] традиционно се приема, че вземането с правно основание чл. 59 ЗЗД възниква при наличието на следните предпоставки: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2) обедняване на това лице, свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването; и 5) липса на друг иск (вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият да се защити[9] . От тук и в исковия процес в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването [10]. Видно от самата формулировка на текста на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а така и от изведените предпоставки за уважаване на иска, личи връзката с концепцията за aequitas, а така и с моралните и етични оправдания за съществуване на един общ принцип на недопустимост на неоснователното обогатяване. Същевременно, именно тази обусловеността на общата претенция за неоснователно обогатяване от идеите на справедливостта, сякаш я поставя в „ничия земя“, между договорното, деликтното и вещното право, бидейки силно уязвима на влияния от тези области[11] . Това обаче едва ли е достатъчно, за да обясни трудностите, които приложението на чл. 59 ЗЗД продължава да създава в юриспруденцията, като доказателство, че създаването на общи правила издава не винаги оправданата вяра в способността на човешкия разум да създаде краен на брой правила, с които да бъдат регулирани всички
I.Форми на обедняване и обогатяване, съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД
Формите, чрез които се реализира обогатяването по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД, могат да са свързани с увеличаване актива на имуществото на едно лице чрез придобиване на реални имуществени ползи за сметка на друго лице или обогатяване, чрез намаляване на пасива или спестяване на имуществени разходи, които е следвало да бъдат направени, но са направени от обеднилото се лице. За сравнение, за обедняване говорим, когато е налице ефективно намаляване имуществото / намаляване на актива/ на ищеца, увеличаване на пасива или пропускане на сигурно увеличаване на имуществото, чрез придобиване на нова имуществена облага, като тази имуществена облага е реализирана от друго лице.
Обогатяване чрез спестяване на разходи?
Сред така посочените форми на обедняване и обогатяване като че най-спорни са сигурният пропуск да бъде увеличено имуществото, а така и обогатяването под форма на спестени разходи. В тази връзка в Решение № 97 от 01.08.2014 г. по гр. д. № 1250/2011 г. на Върховен касационен съд е прието, че фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен и когато обогатяването на получателя се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице. Тази позиция се застъпва и в по-старата съдебна практика, като според ППВС № 1/28.05.1979 г. обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, какъвто е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Важно да се отбележи, че при хипотезата на спестяване отстрана на обогатилото се лице на някои разходи, то спестяването на разходи води до обогатяване само в случай, че разходите са били необходими и ответникът по иска по чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, и то без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В съдебната практика се приема, че необходимостта от извършване на разходи от посочения вид може да е нормативно или договорно обусловено, както правилно е посочено в Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, а в някои по-редки случаи, значение могат да имат и специалните качества или потребности на обогатения[12] . Че е от значение дали осъществяващият фактическо господство се е ползвал от имота и е спестил по този начин разход, който би претърпял, се доказва от мотивите в Решение № 398 от 06.08.2014 Г. по гр. д. № 1933/2013г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС. В цитирания съдебен акт решаващият състав е приел, че когато лицето, срещу което е предявен иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, е извършило разпоредителни сделки с недвижимите имоти, предмет на исковата претенция, преди периода от време, за който се претендира обезщетение за ползване без правно основание, то е невъзможно последният да се е обогатил неоснователно, ползвайки чуждия имот и спестявайки разходи. Тези обосновани изводи съдът подкрепя с разсъждения, че по делото не е установено ответникът да е ползвал и фактически процесните недвижими имоти и по този начин да се е обогатил, спестявайки разходи, които в противен случай би претърпял, тъй като, разпореждайки се с тях, той се е лишил от фактическата власт и следователно едва ли е би могъл да е спестил разходи за наема на равноценен имот, от какъвто не е имал нужда.
Обогатяване и ползване на чуждо имущество
Една от най-често разглежданите хипотези за приложение на правилото на чл. 59,ал. 1 ЗЗД са случаите, в които са осъществени фактическа власт и ползване от страна на лице, чието основание за ползване и служене с чуждо благо или не е възникнало валидно, или в последствие е отпаднало с обратна сила. В практиката се приема, че ако се установи, че ответникът ползва имота без правно основание, то отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползване на същия имот, като обедняването на собственика е в същия размер – пазарния наем за процесния имот, който последният би получил за спорния период. Допълнително се обосновава, че когато се касае до имот, който има стопанско предназначение и е собственост на правен субект, който има качеството на търговец, собственикът би могъл да реализира доходи от него, като го използва в търговската си дейност или го предоставя на трети лица за осъществяване на извършвана от тях търговска дейност. Тези аргументи са доразвити в Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, където е изяснено, че когато едно лице ползва чужд имот, без да има правно основание за това ползване, той лишава собственика от възможността да ползва имота си, било лично, било чрез трето лице, като извлича доходи от него[13] . За успешното реализиране на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е от значение начинът на ползване, респ. неизползването на вещта, нито дали чрез същата са генерирани приходи от ответника – държател, а е достатъчно тя да се намира без правно основание във фактическата му власт, с което е създадена реална възможност за спестяване наема, който би плащал за нейното ползване (Решение № 88 от 28.08.2017 г. по т. д. № 834 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение.). Това е позицията на решаващия състав и в Определение № 232 от 07.03.2016 г. по гр. д. № 454 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. Според цитирания съдебен акт, ако ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи, съобразно неговото счетоводство, то това е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД. До този категоричен извод съдебната практика стига, приемайки за безспорно, че правото на собственика да получи обезщетение за ползите, от които е бил лишен, не може да бъде поставено в зависимост от волята на лицето, което държи без основание негова вещ, дали да реализира, или не доходи от нея.( Решение № 204 от 05.09.2013 г. по търг. д. № 1158 / 2010 г. на Върховен касационен съд). Това допускане не е съвсем коректно, доколкото преимуществено в цитираните актове не се изследва дали става дума за спестяване на разходи, които биха били понесени в действителност от „обогатилия“ се ответника. Нещо повече, приема се, че е налице и обедняване на собственика само защото последният бил лишен от едно сигурно увеличаване на неговия актив чрез ползване на собствената си вещ и извличане на полезните и свойства, без да се преценява конкретно дали претендиращият вземане от неоснователно обогатяване е имал намерени въобще да ползва вещта.
Неоснователно обогатяване, когато чужди вещи се държат в чужд имот?
Ползването на вещта от несобственик може да се осъществява по различен начин, като обстоятелството дали той получава добиви от вещта, включително и наем, е без значение за иска по чл. 59 ЗЗД, чрез който не се търси връщане на добивите, включително и на гражданските плодове, получени вместо собственика (чл. 93 ЗС), а обезщетение за неоснователно обедняване на собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от неговата вещ. Дали обаче подобно обогатяване е налице, когато чужди вещи се държат в чужд имот, респективно кой е отговорен спрямо собственика на имота за неоснователното му обедняване – собственика на вещите или ползващият ги наемател. Този въпрос е разрешен с Решение № 409 от 20.06.2012 г. по гр. д. № 1411/2010 г. на Върховен касационен съд, където се приема, че всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като е изяснено, че фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца /държател/ или чрез трето лице. Според решаващия състав в случаите, когато в чужд имот се поставят вещи, с което се пречи на ползването му, отговорен пред собственик на имота е правният субект, който лично или чрез трето лице неоснователно ги е поставил там (без значение дали е и собственик на вещите), съответно онзи, който поддържа това състояние.
Обогатяване и дадено с оглед на бъдещи намерения
Интересен е въпросът дали даденото с оглед бъдещи намерения следва да се търси от обеднилия се с иск по чл.59 ЗЗД или с иск по чл.55 ЗЗД. В отговор на поставения въпрос настоящият състав на ВКС, IV г.о. намира, че бъдещите намерения за осъществяване на някаква дейност не представляват каквото и да е основание по смисъла на чл.55 ЗЗД. Същите не са юридически факти, въз основа на които да се създаде правоотношение, от което да възникне неоснователно обогатяване. Поради това неосъществяването на бъдещи намерения може да доведе до неоснователно обогатяване само и единствено в хипотезата чл.59 ЗЗД при преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, било пряко, било опосредено.
Обогатяване на ретинента с признато право на задържане върху недвижим имот?
С Решение № 393/2013 от 24.07.2014 г. по гр. д. № 86/2013 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение е взето становище по няколко материалноправни въпроса, а именно: 1) дали лицето с право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения има задължение да обезщети собственика за ползите, от които го е лишило за времето на държане на имота, 2) респективно от кой момент правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е основание за отхвърляне на иска на собственика на задържания имот по чл.59, ал.1 ЗЗД срещу ретинента – от момента на признаване на правото на задържане с влязло в сила съдебно решение или от момента на упражняването му чрез възражение в съдебното производство по ревандикационния иск на собственика и 3) дали признанието на ретинента, че охранява задържания имот и обстоятелството, че той упражнява фактическата власт върху него, доказват ли сами по себе си, че той ползва този имот, че извлича полезните му свойства за себе си. По същество така формулирани и трите поставени въпроса се свеждат до дължимостта на обезщетение на основание чл.59 ЗЗД за лишаване от ползването на имот, когато то е упражнено при наличие на признато от съда право на задържане. За да бъде отговорено на тези въпроси, следва да се държи сметка, че признатото от съда право на задържане на подобрителя на имота, докато собственикът му заплати стойността на подобренията, представлява мярка, обезпечаваща събирането на тая стойност[14] . Правото не включва в себе си ползването на имота и прибирането на доходите от него. Задържането като вид обезпечение дава право на осъществяване на фактическа власт върху имота, осуетяващо принудителното му предаване на собственика. И доколкото правото на задържане съществува в правния мир за направилия възражението от момента на признаването му с влязло в сила решение на съда, то от този момент започва неговото действие. До влизане в сила на решение, с което е признато право на задържане, направилият възражението за това не може да се позовава на него. Приложено към хипотезата на чл. 59 ЗЗД, това означава, че обезщетение по чл.59 ЗЗД се дължи независимо от обстоятелството кога е направено възражението за установяване правото на задържане, до признаването му с влязло в сила решение. Известни колебания в правилността на подобно съждение би могло да внесе обстоятелството, че всъщност, неплащайки стойността на вземането, по повод на което се осъществява задържането, собственикът сам се е поставил в невъзможност да ползва вещта си.
Обедняване и сигурният пропуск да бъде увеличено имуществото
В съдебната практика е широко застъпено вече споменатото виждане, според което, когато собственик на имот е лишен от неговото ползване ( тъй като същият се държи и ползва от друго лице несобственик), то обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота. Същевременно, в голяма част от съдебните решения под никаква форма не се възлага в тежест на ищеца да докаже тази „сигурност“ (сигурен пропуск) в увеличаване на неговия актив, чийто именно пропуск съставлява обедняване. Така в Решение № 262 ОТ 22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., г. к., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 131 от 27.10.2009 г. по т.д.№ 268/2009 г., І т.о. на ВКС е прието, че собственикът е обеднял, защото е лишен от ползване на собственото си имущество, без да се изследва дали такъв доход последният би събрал, или би могъл да събере. Не се отчита, че установяването на пропуска да бъде увеличен активът като форма на обедняване се основава на предположение за състоянието, в което имуществото на обеднилия би се намирало, ако не бе налице неоснователното ползване от страна на друго обогатило се лице. И тъй като пропускът следва да е реален, а не хипотетичен, то това предположение за сигурно увеличаване на актива, въведено като твърдения за обедняване от страна на ищеца по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, трябва винаги да се изгражда на доказана реална възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Сигурна възможност за увеличаване на имуществото ще е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна.
II.Връзка между обедняването и обогатяването
С ППВС № 1/28.05.1979 г. бе прието, че обедняването и обогатяването могат да са последица на един факт или на повече факти, поради което по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт, или от обща група факти. Това е оправдано, доколкото необходимо изискване за уважаване на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, е връзката между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника от един или от няколко общи факта[15] . В практиката на ВКС е изяснено, че при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.
Отпадане на общия факт, от който произтичат обедняването и обогатяване?
Безспорно, този общ факт следва да е налице винаги когато се извършва преценка за наличие на неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД. От тук и правилно с Решение № 190 от 12.12.2017 г. по т. д. № 512 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. се приема, че поведение, променящо или изключващо този общ факт, има пряко отношение към преценката за съществуване на неоснователно обогатяване въобще. Така, когато ползвателят на чуждото благо е преустановил ползването, а също така и в случая, когато същият не разполага с достъп до имота, поканен да преустанови ползването, е изразил готовност да го стори и е предприел действия по преустановяването му, то такъв общ факт не е налице. Идентично е положението, когато този, който твърди, че е обеднял, препятства освобождаването на собственият си имот и по този начин изключва общия факт на ползването без основание, като го променя във факт, неотносим към неоснователното обогатяване- неправомерното задържане на чуждата вещ, което по начало е факт, от който не може да бъде изведено нито обогатяването на ответника, нито обедняването на ищеца. Според решаващия състав, постановил цитираното Решение № 190 от 12.12.2017 г. по т. д. № 512 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър, в тези хипотеза е променен общият факт на ползването без основание. Следователно, липсата на установен юридически факт, установяващ едни от елементите от фактическия състав на иска по чл.59 ЗЗД, води до извод, че в разглеждания случай не е налице неоснователно обогатяване.
III.Активна легитимация при претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
В доктрината се приема, че участници в правоотношението, възникнало от неоснователно обогатяване, са обеднелият и обогатилият се за чужда сметка. Яснотата на така дадената формулировка обаче е подвеждаща, т.к в практиката възникват редица случаи, в които се поставя особено остро въпросът, кой е обогатен и за чия сметка е настъпило обогатяването, особено когато става дума за липсата на прякост на преминаване на имуществените блага. Тези и други специфики на непрестационната кондикция, регламентирана с чл. 59 ЗЗД, доведе до противоречиво разрешаване на въпроса легитимирана ли е материалноправно жилищностроителната кооперация да претендира обезщетение по чл. 59 ЗЗД за лишаването ѝ от възможността да ползва свой собствен имот, който е разпределен на член на кооперацията. С Тълкувателно решение № 5 от 24.06.2016 г. по тълк. д. № 5 / 2014 г. на Върховен касационен съд, ОСГК бе прието, че ЖСК като собственик има право да ползва сградата и отделните обекти в нея и да ги ревандикира от всяко трето лице, което ги ползва без основание, преди да се извърши разпределението, и съответно на това има право и на обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за лишаване от ползването. Когато обаче трето лице заема без основание вече разпределен на член-кооператор обект, то материалното право да претендира имуществено изравняване с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД принадлежи именно на член-кооператора като бъдещ собственик на имота, а не на ЖСК.
Значение на правото на собственост за активната материална легитимация на ищеца по чл. 59,ал. 1 ЗЗД
В трайната практика на ВКС се приема, че задължителна предпоставка за уважаването на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползване на имот без правно основание е да бъде установено, че през периода, за който се претендира обезщетението, ищецът е бил собственик на имота. Така според Решение № 156 от 08.04.2011 г. по гр. д. № 23 / 2011 г. на Върховен касационен съд за спора по чл. 59 ЗЗД е без всякакво значение дали дадени лица са придобили право на собственост след периода, за който са осъдени да заплатят обезщетение. За изхода от спора би могло да има значение единствено придобиването на право на собственост по време и преди изтичането на периода от време, за който се твърди, че са ползвали имот без основание, за което се претендира обезщетение от тях. По тази причина и в Решение № 70 от 31.05.2017 г. по гр. д. № 60037 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение се настоява, че наемателят не е материалноправно легитимиран по предявения иск за неоснователно обогатяване във връзка с ползването на нает имот, тъй като с договора за наем не се прехвърлят вещни права, а именно принадлежността на вещното право на ползване определя лицето, което се обеднява от неоснователното лишаване от ползването на вещта.
В съответствие с така постановеното са и решаващите мотиви на съда в Решение № 179 от 18.05.2011 г. по т. д. № 13 / 2010 г. на Върховен касационен съд, според което уважаването на иск за заплащане на обезщетение за ползването на определена вещ по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД предпоставя кумулативното наличие на няколко предпоставки: ищецът да е собственик на вещта; вещта да се ползва от ответника; липса на правно основание за ползването на вещта, настъпило в резултат от ползването обедняване на ищеца и обогатяване на ответника. При преценката на тези предпоставки следва да бъдат съобразени всички специални нормативни изисквания или ограничения, когато обектът на ползването е вещ, по отношение собствеността и/или ползването на която такива съществуват. Важно е да се отбележи, че силата на пресъдено нещо на решението по такъв иск се формира обаче само по отношение дължимостта на обезщетението, но не и по въпроса за собствеността на имота. Затова изводът в решението, че ищецът е собственик на имота, не е обвързващ за съда, разглеждащ иск за обезщетение за ползване на същия имот през друг период, и той дължи произнасяне по него, съобразно събраните по делото доказателства. ( така Решение № 22 от 27.02.2018 г. по т. д. № 3136 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение).
Относно възможността да се уважи иск по чл. 59 ЗЗД за присъждане на обезщетение за ползата, от която е лишен собственикът на движима вещ, която е погинала
Собственикът единствено разполага с правомощията на владение, ползване и разпореждане с вещта и ако е лишен от фактическата власт без годно правно основание за това, то за същия съществува пречка да осъществява в пълен обем притежаваното вещно право [16]. Какво става, когато се окаже, че вещта не съществува?
В практиката се приема, че дали конкретен обект на правото на собственост съществува към определен момент е въпрос на фактическо установяване по делото и доколкото при заявен иск на основания чл. 59 ЗЗД в тежест на ищецът е да докаже факта на ползване на собствената му вещ от ответника. Следователно, именно за собственика съществува задължение да докаже, че вещта съществува за процесния исков период и то във вид, годен да бъде ползвана според предназначението и. В тази връзка с Решение Nо 704 от 18.01.2010 година по гр.д. № 2328/2008 година на ВКС- II отд. се изтъква, че в подобни хипотези доказването може да е презумптивно, но ако лицето, което не е върнало доброволно вещта, поддържа, че същата е погинала и не съществува, то доказването на твърдения факт е в негова тежест, а не в тежест на собственика на вещта.
Ползване на застроен имот при различни собственици на земята и на постройката?
Според Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение в случаите, когато ползване без правно основание се осъществява върху застроен имот, за който собственикът на терена и на сградата са различни лица, то обезщетението за ползването на сградата и необходимата за ползването й по силата на чл. 64 от ЗС част от терена се дължи на собственика на постройката, а обезщетението за ползването на останалата част от терена се дължи на собственика на имота.
Неоснователно обогатяване на пълномощник
В практиката си ВКС е имал възможност по повод на субектите на претенцията по чл. 59 ЗЗД да се произнесе по въпроса, когато едно лице действа като пълномощник на друго и с извършените като пълномощник действия бъде осъществен фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, носи ли и то наред с упълномощителя „отговорност“ за неоснователно обогатяване [17]. Приема се, че когато едно лице действа като пълномощник на друго и с извършените като пълномощник действия бъде осъществен фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, то не носи отговорност за обезщетяване в хипотезата на неоснователно обогатяване.
IV. Определяне на размера на вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД задължението на длъжника спрямо кредитора е за по-малкото между обогатяването и обедняването, като се дължи обезщетение до размера на обедняването. По този повод в Решение № 190 от 12.12.2017 г. по т. д. № 512 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение се казва, че неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да върне само онова, с което се е обогатил, и то само до размера на обедняването, като е дължима по-малката от двете стойности при разлика между тях. Възниква въпросът, може ли страните да променят размера на това задължение. С Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение е прието, че в тази си част разпоредбата не е такава от публичен интерес, а е в интерес и на двете страни в правоотношението, доколкото, от една страна, гарантира кредитора, че има вземане срещу длъжника, а от друга страна, защитава длъжника чрез определяне на максимален размер на задължението му, който може да бъде търсен по исков ред. От правилото на чл. 59 от ЗЗД не може да бъде изведена забрана за страните в правоотношението по споразумение помежду си да определят размера на обезщетението по друг начин. При това размерът на обезщетението за реализираното неоснователно обогатяване е само между страните по правоотношението и не засяга третите, неучастващи в него лица. Затова и по отношение на него не е налице предвиденото в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС изключение, даващо възможност на въззивния съд служебно да извършва проверка на правилността на определения от първоинстанционния съд размер на обезщетението, без наведени във въззивната жалба доводи в тази насока [18].
По иск по чл. 59 ЗЗД може ли съдът да определи по своя преценка, на основание чл. 162 пр.1 ГПК размера на претендираните от ищеца разходи за подобрения
Този въпрос е дискутиран в Решение № 107 от 08.10.2015 г. по т. д. № 2226 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. Според решаващия състав при иск с правно основание чл. 59 ЗЗД се дължи връщане на онова, с което ответникът се е обогатил до размер на обедняването, и в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване (извършените разходи) и обогатяването на ответника (увеличената стойност на имота), като не може да се приложи правилото на чл. 162, пр. 1 ГПК. До този извод се е стигнало, тъй като е установено, че в рамките на първоинстанционното производство не е изслушана експертиза за установяване увеличена ли е стойността на имота с извършените от ищеца подобрения и обзавеждане и каква е стойността на това увеличение, а изслушаните експертизи са за направените разходи. По-късно въззивният съд е нарушил задължението си служебно да допусне експертиза, съгласно задължителните указания в т.10 на ТР №1/04.01.2001 г. по гр.д.№1/2000 г. на ОСГК на ВКС, които не са загубили значение и при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008 г., съгласно които допускането на експертиза в хипотезата на чл. 130 ГПК (отм.), сега чл. 162 ГПК, може да стане и служебно от съда, който да формулира задачата на експертизата. Тоест въззивният съд е следвало да констатира, че не е изслушана експертиза по посочената задача и да назначи експертиза, като с оглед обстоятелството, че при иск с правно основание чл. 59 ЗЗД се дължи връщане на онова, с което ответникът се е обогатил до размер на обедняването, и че в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване (извършените разходи) и обогатяването на ответника (увеличената стойност на имота), не може да се приложи чл. 162 пр. 1 ГПК. Разпоредбата е неприложима и поради това, че по делото са събрани доказателства за установяване размера на иска – в този смисъл е постановеното от ВКС на основание чл. 290 ГПК Р.№64/04.04.2011 г. по гр.д.№1748/2009 г. на ІV г.о., в което е прието, че когато при съвкупния анализ на събраните доказателства може да се направи обоснован извод за доказване размера на иска, то съдът не разполага със свободата за преценка относно размера му; размерът на претенцията следва да се определи след обсъждане на всички допустими и относими доказателства и само ако такива няма, съдът може да го определи по своя преценка.
Изчисляване размера на парично обезщетение по чл. 59,ал. 1 ЗЗД при ползване на чужд имот
В практиката на ВКС се приема, че паричното обезщетение по чл. 59 ЗЗД от лице, неоснователно ползващо чужд имот, възниква ежедневно. Неговият размер е определяем на база средномесечния пазарен наем на имоти със същото местоположение, вид, функционална характеристика, установен с помощта на вещо лице [19].
Размер на вземането по чл. 59 ЗЗД при ползване на общински имот
Изключения спрямо субекти или вид собственост не могат да се обосноват. В практиката се приема, че за определяне на размера на дължимото по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е без значение, че обеднилият се е община и че вещта е частна общинска собственост. Обосновава се също така, че наличието на одобрена наредба от Общинския съвет, с определен размер на наем на общинско имущество, не означава, че за исковия период от време би се намерил наемател, който да я плаща, а единствен обективен критерий за определяне размера на паричното обедняване на собственика остава пазарът – търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния. Цената на уговорения между страните наем, независимо от субектите и от вида на собствеността, е от значение в друга хипотеза – чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Това приема решаващият състав, постановил Решение № 293 от 30.09.2015 г. по гр. д. № 119 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
Значение на състоянието на имота за определяне на размера на дължимото обезщетение
Когато собственик е лишен от възможността да извлича съответни на правата му ползи от недвижим имот поради действията на владеещия без основание, конкретното състояние на имота е от значение за изравняването на неоснователното имуществено разместване, заявено с иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Така според Решение № 1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на І-во гр. отд. на ВКС размерът на обезщетението следва да се определи на база на наема за процесния обект, с оглед неговото предназначение и ползването му като магазин и местоположението му.
Обезщетение по чл. 59 ЗЗД за ползване на сграда, която не е въведена в експлоатация?
Във връзка с размера на дължимото по чл. 59 ЗЗД може да се постави въпросът дали този размер е обусловен от законността на осъщественото ползване и по-конкретно, ако е жилище или друга сграда, която не е въведена в експлоатация по установения ред. По този въпрос Решение № 213 от 29.06.2012 г. по гражд. д. № 1240/2011 г., ГК, ІІІ г. о. на ВКС застава на позицията, че собственикът е легитимиран да претендира на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за пропуснати ползи от лице, ползващо без основание отделен обект и преди въвеждане на имота в експлоатация. Сочи се още, че защитата на правото на собственост от посегателства, включително защитата на правата, произтичащи от собствеността, както е при иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случаите на отнето без основание ползване, не е обусловена от заснемането, респ. нанасянето на спорния имот в кадастраната карта[20] .
Фактическото ползване на имота или неговото предназначение са определящи при формиране размера на дължимото по чл. 59,ал. 1 ЗЗД.
В решение № 1133/01.11.2008 г. по гр. дело № 4401/2007 г. на І-во гр. отд. на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г., е възприето принципното разрешение, че релевантно за размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД е фактическото ползване на имота през процесния период, а не статутът му при закупуването. Малко по различна е позицията на решаващия състав, постановил Решение № 1311/18.06.2015 г., постановено по гр. дело № 2186/2014 г. на Софийския апелативен съд [21]. Съдът е определил размера на процесното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, дължимо от ищеца, като е приел, че релевантна за определяне размера на това обезщетение за ползването на процесния имот, е средната месечна наемна пазарна цена, определена от вещите лица по изслушаната в първоинстанцинното производство съдебно-техническа експертиза, в която размерът на обезщетението е съобразен с естеството и предназначението на имота, както и с предназначението, за което същият е използван фактически от ответника. Следва да се отбележи, че в случаи като процесния, стойността на разноските, които биха били нужни за възстановяване на ползвания терен – в случая за бъдещите необходими разходи за рекултивация на терена вследствие замърсяването му от ползването му като сметище, не е част от дължимото по чл. 59 ЗЗД обезщетение. Подобни разноски биха могли да се търсят по реда на чл. 45 ЗЗД , респективно на чл. 49 ЗЗД, т.к представляват вреди като последица от противоправно поведение. Това е така, защото фактическо господство, което дава основание за прилагане на иска по чл. 59 ЗЗД, не следва да може да се определи като неправомерно, тъй като в противен случай ще е налице основание за ангажиране деликтната отговорност на осъществяващия фактическото господство. Отчасти подвеждаща е и употребата на понятието обезщетение, което се използва, за да бъде определено правото по чл. 59,ал. 1 ЗЗД. Всъщност претенцията за неоснователно обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД не представлява имуществена санкция за нарушено договорно задължение или за непозволено увреждане и не е форма на гражданска отговорност за вреди [22]. От тук едно подобно смесване между гражданската отговорност и „отговорността“ за неоснователно обогатяване се наблюдава и в прилагане правилото на чл. 83 ЗЗД при определяне размера на вземането по чл. 59,а л. 1 ЗЗД
Възможно ли е намаляване на дължимото обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД на основание чл. чл.83 ЗЗД
В Решение № 190 от 12.12.2017 г. по т. д. № 512 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение ВКС правилно се приема, че като източник на задължения неоснователното обогатяване поражда конкретни правоотношения, имащи извъндоговорен, облигационноправен характер, като субективният състав на това правоотношение включва лицето, което е дало нещо без основание, и този, който е получил облагата. Съдържанието на правоотношението обхваща правото на обеднелия да иска връщане на неоснователно даденото и задължение на обогатилия се да върне неоснователно получената облага. Или субективният и обективен обхват на правоотношението изключва приложението на правилата на договорната отговорност, която се поражда от друг фактически състав, рекспективно самото облигационно отношение има различно съдържание, обусловено от източника му – договора между страните. С оглед изложеното, правилото на чл.83 ЗЗД, чието систематично място законодателят поставя във връзка с неизпълнението на договорно поето задължение, не следва да бъде приложимо спрямо института на неоснователното обогатяване, което, както бе изяснено, има различен източник и различно правно съдържание, и съответно различна, и специална правна уредба[23].
V. Възникване, изискуемост и мораторна лихва при вземане по чл. 59 ЗЗД
Момент на възникване на вземането по чл. 59 ЗЗД
При общия фактически състав по чл. 59 ЗЗД от деня на получаване на престацията (деня, в който обогатяването достигне правната сфера на обогатилия се) вземането за неоснователно обогатяване възниква и едновременно с това става изискуемо, защото неоснователността на преминаването на блага от имуществото на едно лице в патримониума на друго съществува още при самото преминаване, а не настъпва в един последващ момент [24]. Така, когато неоснователното обогатяване е последица от ползване на чужди имуществени блага, се приема, че вземането за обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква от деня на имущественото разместване, а основание за пораждане на вземането е невъзможността на собственика лично да ползва имота си като основно правомощие на правото на собственост, респ. да извлича граждански плодове от него (Решение № 73 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3034 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение). От тук да се приеме, че за изискуемостта на вземане за обезщетение за ползване на недвижимия имот следва да бъде отправена писмена покана до длъжника, не би било неудържимо[25] .
Изискуемост и лихва за забава в случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД
Следва да се разграничат хипотезите, при които вземането на кредитора срещу неоснователно обогатилия се е станало изискуемо, от случаите, при които възниква правото да се търси лихва за забава върху обезщетението, което се дължи от неоснователно обогатилия се по чл.59, ал.1 ЗЗД. Като всяко друго парично вземане, при неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за ползването на чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател ще дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата ( чл.86, ал.1 ЗЗД). В тази връзка с Решение № 394 от 27.11.2015 г. по гр. д. № 3034 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение правилно се приема, че в хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване на благата и не е обвързано със срок, поради което, съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторни лихви при общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква от деня на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на кредитора.
При неизпълнение на парични задължения законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, а изключението е предвидено изрично в закона – при задълженията от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана ( чл.84, ал.3 ЗЗД). Следователно, забавата на длъжника настъпва с изискуемостта на вземането ( чл.114, ал.1 ЗЗД) само в изрично предвидените от закона случаи, поради което неоснователно обогатилият се при общия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД не изпада в забава със самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Задължението за заплащане на мораторни лихви е дължимо от деня на забавата, която при липсата на определен ден за изпълнение настъпва в зависимост от това дали длъжникът е поканен да изпълни, според чл.84, ал.2 ЗЗД. Без значение е дали срокът за изпълнение на задължението е резултат на договаряне между страните, или е посочен в закона – ако задължението не е изпълнено в рамките на срока, длъжникът изпада в забава, т.е. определеният срок и в двата случая има значението на покана за изпълнение на задължението за обезщетение. Когато кредиторът не е поканил длъжника да изпълни своето задължение преди завеждане на делото, исковата молба има значението на покана, след която длъжникът изпада в забава. (така Определение № 443 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 905 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение)
Погасителна давност и вземането по чл. 59, ал. 1 ЗЗД
В сега действащата уредба не съществуват специални разпоредби относно давностните срокове за предявяване на претенции по реда на правилата за неоснователно обогатяване. Това дава основание в съдебната практика и доктрина единодушно да се приема, че давностният срок, в рамките на който се погасява вземането по чл. 59 ЗЗД, е петгодишен. Така например в Решение № 229 от 10.11.2014 г. по гр. д. № 2796 / 2014 г. се казва, че претенцията по чл.59 от ЗЗД не е претенция за обезщетение от неизпълнен договор, нито претенция за периодични плащания, а за заплащане на едно общо обезщетение за неоснователно обогатяване, поради което тази претенция се погасява с общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД, а не с 3-годишната давност по чл.111, б.“б“ или б.“в“ от ЗЗД. Този извод не би могъл да бъде разколебан от обстоятелството, че в случаите на ползване на чужди блага вземането по чл. 59 ЗЗД се съизмерява с месечния пазарен наем за ползвания без основание недвижим имот и се дължи за всеки ден от установяване на ползването до предаването на имота.Това категорично не придава на вземането правната характеристика на наем или на периодичен платеж по см. на чл.111, б.“в“ от ЗЗД, както твърди ответникът, и не се погасява с изтичане на срока по чл.111, б.“в“ от ЗЗД, а на този по чл.110 от ЗЗД – пет години от датата на възникване на вземането /аргумент от чл.114, ал.1 от ЗЗД/[26].
При фактическия състав на чл. 59, ал. 1 ЗЗД началото на петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД се свързва с деня на получаване на престацията от неоснователно обогатилото се лице, тъй като неоснователността на преминаването на блага от имуществото на обеднелия в имуществото на обогатилия се съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. Това разбиране се застъпва още с Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1 / 79 г., Пленум на ВС.
Автор: Ирина Богданова
[1]Някои автори свързват идеята за недопустимост на неоснователното обогатяване с Аристотел и неговата Nicomachean Ethics, V, 9, 1130b–1131a. Виж Hanoch Dagan,‘ The Distributive Foundation of Corrective Justice’,(1999) 98 Michigan LR 138.
[2]Pomponius в D. 50, 17, 206: “Iure naturae aequum est neminem cum alterius detrimento et iniuria fieri locupletiorem”; D.12.6.14: “Nam hoc natura aequum est neminem cum alterius detrimento fieri locupletiorem”..
[3]Виж Adolf Berger, Encyclopaedic Dictionary of Roman Law (American Philosophical Society 1953) 405 [Digest 12.6.14, 50.17.206], така и Reinhard Zimmermann, ‘Unjustified Enrichment: The Modern Civilian Approach’ (1995) 15(3) OJLS 403, 403. Според някои автори този принцип рамкира цялото облигационно право въобще. В този смисъл André Tunc, Traité Théorique et Pratique de la Responsabilité Civil Délictuelle et Contractuelle (6th edn, Éditions Montchrestien 1965) vol 1, 17. Виж така и Jan Smits, ‘A European Law on Unjustified Enrichment? A Critical View of the Law of Restitution in the
[4]Така вж. Zimmermann, R. The law of Obligations. Roman Foundations of the Civilian Tradition. Juta & Co Ltd., 1992, p. 852.
[5]Вж. Василев, Л., Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Наука и изкуство, С., 1958 г., с. 569, Калайджиев, А., Облигационно право, Шесто изд. Сиби., С., 2014 г.,с.57, Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване според българското облигационно право, Издателство на БАН София, 1978 г., с .74.
[6]Така Василев, Л. Облигационно право. Ч. 2. С., Наука и изкуство, 1954. 416 с. 2. прераб. и доп. изд., със загл.: Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. 1958. 608 с. ( с. 596 – 597) Василев, с.595, Отделни видове облигационни отношения
[7]Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване. Гражданскоправни аспекти, Фенея, 2011 г.Трето преработено и допълнено издание, с. 142
[8]Василев, Л., Облигационно право. Отделни видове облигационни отношения. Наука и изкуство, С., 1958 г., с . 595- 600, Големинов, Ч., Неоснователно обогатяване според българското право. София 1978 г. с. 83-138, Диков, Л., Курс по гражданско право. Облигационно право. Обща част. Том ІІІ. Фототипно издание. Ун. издателство „Св. Кл. Охридски”, С. 2015 г., с.542 – 546.
[9]Така Големинов, Ч. Неоснователно обогатяване според българското облигационно право, Издателство на БАН София, 1978 г., с .76,
[10]Решение № 67 от 05.04.2016 г. по гр. д. № 4147 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение
[11]CHRISTIAN JOERGES, “Bereicherungsrecht als Wirtschaftsrecht, Eine Untersuchung zur Entwicklung von Leistungs- und Eingriffskondiktion”, Die Aktiengesellschaft 1976, pp281 et seq, at p282.
[12]Определение № 443 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 905 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
[13]В същия смисъл е и становището, застъпено в решение № 55/28.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, също постановено по реда на чл. 290 от ГПК
[14]Така и . решение № 335/28.07.2010 г. по гр.д. № 660/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о.
[15]Определение № 29 от 08.01.2016 г. по гр. д. № 4768 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.
[16]Решение N 82 от 16. 03. 2011 година по гр.д. Nо 688/2011 година на ВКС-I отд.
[17]Поставеният въпрос е разгледан в Решение № 259 от 22.10.2014 г. по гр. д. № 1870/2014 г. на Върховен касационен съд.
[18]Така Решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение
[19] Решение № 251 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 366/2009 г. на Върховен касационен съд
[20]В този смисъл ВКС е постановил задължителна за въззивните съдилища практика, обективирана в редица решения: решение № 835 от 06.01.2011 г. по гр. д № 1578/2009 на І г.о, решение № 42 от 17.07.2012 г. по гр. д № 1590/2010 г. на І г.о, реш. № 250 от 2011 г. по гр. д № 180/2011 на ІІ г.о, реш. № 429 от 28.10.2011 г. гр. д № 579/2010 на ІV г.о, реш. № 132 от 30.05-2013 г. по гр. д № 325/2012 г. на ІІ г.о, определение 100 от 2012 по ч. гр. д № 92/2012 г. на І г.о и опр. № 336 от 2013 г. по ч. гр. д № 2015/2013 г. на ІІІ г.о ВКС.
[21]Решението е влязло в сила като недопуснато до касационно обжалване с определение № 232 от 07.03.2016 г. по гр. д. № 454 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение
[22]Решение № 222 от 07.03.2002 г. по гр. д. №579/2001 г., IV г. о. на ВКС
[23]Виж Решение № 64 /11. по т.д.№558/2010г. на ВКС, І т.о. и решение №96 /16г. по гр.д. №5405/15г. на ВКС, ІІІг.о.
[24] Определение № 29 от 08.01.2016 г. по гр. д. № 4768 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение
[25]Така и РЕШЕНИЕ № 298 ОТ 14.12.2011 Г. ПО ГР. Д. № 1502/2010 г.., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС.
[26]И в Определение № 1146 от 19.08.2009 г. по гр. д. № 463 / 2009 г. на Върховен касационен съд се казва, че вземането, произтичащо от неоснователно обогатяване поради ползване на чужда вещ, се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.
Подобни статии
Искът за менителнично неоснователно обогатяване в практиката на ВКС
Преглед на съдебната практика по приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД
Безусловната банкова гаранция, твърдението за неоснователно усвояване на сумата по гаранцията и искът по чл. 59 ЗЗД
Бележки върху „сигурния пропуск за увеличаване на актива“ и „спестения разход“ като релевантни форми на обедняване и обогатяване при иска по чл. 59 ЗЗД
Преглед на практиката по менителнично неоснователно обогатяване
