НЕОБХОДИМО ЛИ Е РЕШЕНИЕ НА ОС НА ООД КАТО УСЛОВИЕ ЗА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ НА ДЕЙСТВИЯ НА УПРАВИТЕЛЯ ПО ВКЛЮЧВАНЕТО НА ДРУЖЕСТВОТО КАТО УЧАСТНИК В ДРУГО ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО ПО ЧЛ.137, АЛ. 1, Т. 6 ТЗ?

Въпросите, свързани с компетентността на общото събрание на съдружниците в Дружество с ограничена отговорност и обвързващата им сила спрямо управителя на същото през годините, са се решавали спорно от съдилищата от една страна, и от авторите в теорията – от друга. Безспорно е установен фактът, че органите на ООД – управител и общо събрание, са във взаимна функционална и йерархична зависимост[1]. Общото събрание е върховен и волеобразуващ орган – в неговите изключителни правомощия е да избира и назначава управител, както и да контролира неговата дейност и да го освобождава от длъжността му. Всъщност именно когато сключва договор с управителя, общото събрание представлява дружеството, като извън този случай същото не разполага с представителна власт. Тази власт е предоставена на управителя. Той, по своята същност, е органен представител на дружеството, като той организира и ръководи дейността на дружеството в съответствие със закона и решенията на общото събрание. Така разгледано, става ясно, че общото събрание е волеобразуващ орган, чиято законосъобразно формирана воля обвързва управителя да извършва действия само и единствено съобразно нея, когато представлява дружеството. Това разкъсване на процеса на формиране и изразяване на воля, обаче, застрашава в голяма степен интересите на третите добросъвестни лица, с които управителят на дружеството сключва договори. На първо място, непредставянето на решение на ОС не винаги е будело съмнения у третите лица относно валидността на изразената от управителя воля и те, въз основа на убедеността си в правомощията му, сключват съответните сделки с него. На следващо място сроковете за оспорване на решенията на ОС, посочени в чл. 74 ТЗ – 14 дни от узнаване и 3 месеца от приемане на решението, биха поставили сделките, обвързани с тях, в състояние на висяща недействителност, както действията на мнимия пълномощник по ЗЗД. А всъщност управителят не е пълномощник, той е едноличен органен представител, вписан в Търговския регистър, което вписване само по себе си е факт с конститутивно действие и доказателство за неговата представителна власт, съгласно принципа на доверие в Търговския регистър.Така през 2013 година ОСГТК на ВКС постанови Тълкувателно решение № 3 от 15.11.2013 г. [2], което регулира спорно решавания въпрос в съдебната практика по начин, който защитава предимно интересите на третите лица повече, отколкото интересите на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност. Това решение на въпроса относно действията на управител, включващи действия на разпореждане с недвижими имоти на ООД, без да е налице решение на общото събрание, ограничи отговорността за евентуални причинени вреди на управителя само до вътрешните отношения с общото събрание, като изключи решението като елемент от фактическия състав на сделката. Това решение, макар и критикувано, представлява една правна защита, една гаранция за сигурността и стабилността на търговския оборот и като такава, се поставя за разглеждане въпросът, до каква степен разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ се различава от другите точки: т. 1 – т. 6, т. 8 и т. 9 и кое дава основанието на ОСГТК на ВКС да я разграничи от тях, както и дали могат същите съждения да се приложат и при чл. 137, ал. 1, т. 6, хипотеза 3 – при включване на дружеството с ограничена отговорност като съдружник в друго търговско дружество.
За да изясним тези въпроси, на първо място следва да разгледаме мотивите в ТР № 3 от 2013 г. на ОСГТК. Придобиването и отчуждаването на недвижими имоти и вещни права върху тях почти винаги са свързани с едно не малко по размер отчуждаване на активи от имуществото на дружеството. Тези сделки на разпореждане са с едни трети лица за дружеството, които по време на сключване на договора не са длъжни да проверяват наличието на решение на ОС – управителят, като едноличен органен представител на дружеството, има представителната власт да сключва такъв вид сделки и вписаното обстоятелство, че към момента на сключване на сделката той е управител, следва да е достатъчно, за да е налице валидна воля пред третите лица. Самото формиране на волята за отчуждаването или придобиването на недвижими имоти и вещни права върху тях, обаче, е от компетентността на общото събрание, и дали имаме законосъобразно формирана валидна воля е въпрос на вътрешни отношения между общото събрание и управител, т. е. не би могло да се противопостави на третите добросъвестни лица. Когато говорим за действия на управителя за включване на ООД като съдружник в друго търговско дружество, редно е да разгледаме участието на юридическо лице в търговско дружество отделно за персоналните, и отделно за капиталовите дружества.
При персоналните дружества съдружниците са солидарно и неограничено отговорни, което изисква пълно доверие между тях, поради големия риск, на който се излагат. Затова и е изключително важно за всеки неограничено отговорен съдружник кои са останалите съдружници в събирателно дружество или комплементари в Командитно дружество, за да знае той в каква степен ще отговаря за задълженията на същото. Едно дружество с ограничена отговорност, съдружник в персонално дружество, би отговаряло с цялото си имущество за задълженията на същото, както и недействителността на участието му би могло да накърни интересите на останалите съдружници, които са се сдружили именно с него. При капиталово дружество, членството е свързано с внасянето на една парична или непарична вноска в капитала на дружеството, която сама по себе си е акт на имуществено разпореждане с активите на дружеството с ограничена отговорност от страна на управителя. И в двата случая въпросното дружество с ограничена отговорност влиза в правоотношения с останалите съдружници и като съдружник в търговско дружество, отговаря пред третите лица, имащи вземания към същото. Много вероятно би било дори третите лица да искат да се обвържат със съответното дружество именно поради членството на съответното ООД в него. Затова и недействителността на участието му в търговското дружество би могло да доведе до значителни неблагоприятни последици както за третите лица, така и за самите съдружници. От тази гледна точка сигурността на търговския оборот би била поставена в опасност при различни хипотези. Една от тях би била дори да се стигне до договаряне с несъществуващо дружество – ако е учредено ново дружество, – и липсата на решение на ОС за участие в учредяването му доведе до отпадане на съответния съдружник и сведе броя на съдружниците под изискуемия в закона минимум, което да повлече недействителност на самото дружество по чл. 70, ал. 1, т. 7[3].
От друга страна, някои автори споделят разбирането, че участие на дружество с ограничена отговорност в друго дружество е свързано най-вече с нови инвестиции и развиване на дейността му[4]. И тъй като това е въпрос от компетентността на управителя, волеобразуващият процес по този въпрос въобще не следва да е от изключителната компетентност на общото събрание. Мнението може да бъде споделено, но не напълно. Доводите на несъгласието ми са, че участието в друго дружество може да бъде една твърде рискова инвестиция, включително да бъде извършена във вреда на дружеството с ограничена отговорност. Затова не следва да се отнема това правомощие от компетентността на общото събрание. Друг, обаче, е въпросът дали липсата на такова решение следва да влече недействителност на участието със себе си. Следвайки разсъжденията на ТР № 3 от 2013 г., според мен отговорът на този въпрос е отрицателен. Както отчуждаването и придобиването на недвижими имоти и вещни права върху тях, така и членството в друго дружество може да застраши сигурността и бързината на търговския оборот и да засегне интересите на третите добросъвестни лица, следователно недействителността на участието като последица би се оказала неприемливо решение на въпроса.
Тъй като за създаването на българския Търговски закон е използван предимно немския Handelsgesetzbuch[5], би следвало да разгледаме немското законодателство като пример за регулиране на тези въпроси. В § 46 на GmbHG[6], който се явява специален по отношение на Handelsgesetzbuch и урежда правилата относно дружествата с ограничена отговорност, е разгледана компетентността на общото събрание на ООД. В нито една от осемте точки не е посочено общото събрание като компетентен орган за решаване на въпроси, свързани с участието на дружеството с ограничена отговорност в друго търговско дружество. Въз основа на систематичното тълкуване на разпоредбата с § 45 GmbHG, в който е упоменато, че компетенциите и начините на взимане на решения се определят в дружествения договор, доколкото не противоречат на императивните правила на закона, следва да приемем, че решението за включване на ООД в друго дружество би могло да бъде възложено както на ОС, така и на управителя, от което правим извод, че не е в кръга на изключителната компетентност на общото събрание на ООД.
От изложеното дотук следва да приемем, че докато чл. 137, ал. 1-5, т. 8 и т. 9 ТЗ ТЗ са поставени в изключителната компетентност на общото събрание, без да засягат въобще или поне не пряко интересите на трети лица, то т. 6, (3 хипотеза) и т. 7 биха могли да ги поставят в реална опасност и следва, по аналогия с изложените в мотивите на ТР №3 от 2013 г. аргументи и съображения относно валидността на сделки, сключени от управител на ООД по отчуждаване и придобиване на недвижими имоти и вещни права, същите правила да се прилагат и по отношение на участието на дружеството с ограничена отговорност в друго търговско дружество. В интерес на третите лица е действията на управителя, да бъдат въприети като обвързващи за дружеството с ограничена отговорност, като управителят би следвало да отговаря само във вътрешните отношения за евентуално причинени вреди на дружеството. Ако ВКС намира, че по отношение на недвижимите имоти, които традиционно се уреждат от законодателя като най-ценната част от търговското, а и от гражданското имущество, следва да се приложи това разбиране, тогава няма основание същото разбиране да не се приложи и по отношения на участията в други дружества.

Автор: Яна Василева Антонова, IV курс Юридически Факултет

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Проф. д-р Герджиков, Огнян. Коментар на Търговски закон, Книга II: чл.113 – чл.157. София, Софи – Р, 2000 г.
[2] Тълкувателно решение № 3 от 2013 г. по т. д. № 3/ 2013 г. по описа на ОСТГК на ВКС
[3] Проф. д-р Герджиков, Огнян. Коментар на Търговски закон, Книга I: чл.1 – чл. 112. Второ основно преработено издание. София, Софи – Р, 2007г.
[4] Проф. дюн Калайджиев, Ангел. Търговски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност. Първо издание., Сиби, 2014 г.
[5] Handelsgesetzbuch – Търговски Закон в Германия, в сила от 10.05.1897 г.
[6] Gesetz betreffend die Gesellschaften mit beschränkter Haftung – превод на български – Закон за Дружество с ограничена отговорност, в сила от 20.04.1892 г.