НАРЪЧНИК НА ЗАБЛУДИТЕ ЗА КАСАЦИОННОТО ОБЖАЛВАНЕ

Няма да е пресилено да се каже, че провелата се в началото на октомври в Народното събрание конференция по случай десет години от приемането на ГПК се превърна в травматично изживяване. Още повече, че точката на кипене настъпи, докато се разглеждаше материята на касационното обжалване – привидно маргинален в своята елитарност въпрос, но явно тъкмо поради това подбудител на дълбоко заровени трепети. В действителност схващането, че уредбата на касационното производство няма отношение към тревогите на „обикновения човек“, е правилно само в най-буквален смисъл и с разширяването на хоризонта се отдалечава стремително от истината. То прилича на популярния апел, че е погрешно отново и отново да се ремонтира центърът на София, а никой да не прави нищо за крайните квартали. В последна сметка, дори и онези хорица, които не искат друго освен местният районен съд да им допусне и извърши делбата, са загрижени за лицето на гражданското правосъдие, защото и за тях е ясно, че авторитетът на системата се гради от горе надолу – ако не защото касационното производство се провежда пред „върховен“ съд (а плочките в Съдебната палата са важни за пред чужденците, колкото и плочките в НДК), то защото над него няма никого освен Бог. А когато няма Бог, всичко е възможно – именно заради това напрежението от всеки ход на ВКС оттеква много отвъд професионалната гилдия. Въпреки срамежливостта на тази гилдия да го заяви ясно, народният усет отдавна е уловил есенцията – правото е винаги политика. Нежеланието на самия ВКС да го признае създава много от противоречията, заради които в един момент юбилеят на ГПК 2008 г. се превърна изненадващо, но категорично в зов за неговата отмяна.

Една десетгодишнина на цял нов концептуален модел, обгърнат с българо-европейски очаквания, би трябвало да е повод предимно за равносметки. Но зад булото на статистическите данни остава скрит най-важният извод: какво всъщност могат върховните съдии и какво – не, и как са се променили техните правомощия спрямо отменената касационна уредба. Какви са тези хора – конституционни довереници на повелята за уеднаквена съдебна практика или магистрати от кариерата? Адресати на стриктни процесуални норми или последна преграда пред несправедливостта? Читатели или писатели?… И въобще, дали „или“ е точният съюз или не? Преди да се разрешат тези въпроси по един честен начин (тоест чрез анализ как стоят нещата, а не как трябва да стоят или как изглежда пожелателното тълкуване на закона), цифрите за броя допуснати касационни жалби или отменени въззивни решения ще продължат да бъдат ползвани по предназначение според тезата на ползващия ги.

От една страна, върховните съдии се ползват със закрила срещу множество тежести и противодействия, които иначе биха се прилагали спрямо тях – те могат спокойно да постановяват недопустими решения, както и решения, противоречащи на Конституцията, без да има механизъм за защита. А дори и приложеният от тях закон да се окаже противоконституционен в един по-късен момент, това също не би повлияло на актовете им. Нито пък би имало значение, ако са влезли в противоречие с малко по-късно постановено и от самите тях тълкувателно решение, включително ако са се подписали под него в точно обратния смисъл на мнението, въз основа на което са отсъдили по-рано. И всичко това без да се отваря дума за самите тълкувателни решения и тяхната, меко казано, спорна природа (само един екскурс: какво ще стане, ако законодателят по изключение вземе, че прочете чл.51 ЗНА и, прилагайки го, влезе в противоречие с тълкувателно решение?!).

Тези процесуални детайли обаче са семпъл фон на психологическата нагласа, която ВКС е създал в съзнанието на хората – и тук трябва да се подчертае, че става дума за всякакви хора с най-различен профил. Той е едновременно всемогъщ и окастрен; знае най-много, но го прилага, когато си реши, обвързан е от закона, но какво от това – нали не сме забравили, че над него няма никого. Привидно парадоксално, но не съвсем, е обстоятелството, че слабостта на ВКС – това, че той може да вижда злините на света и въпреки това да е безпомощен пред тях – го прави още по-силен. Защото от него зависи кога ще бъде слаб и никой никога не може да бъде сигурен дали това е системен проблем или симулация, дали наистина върховните съдии са безсилни или искат да изглеждат такива. Просто защото „и ти си прав“, по смисъла на онзи стар виц.

И тук идва обратната перспектива – че върховният ни съд, колкото и уместно да е упрекван в безотчетност и произвол, е до голяма степен оставен на произвола по законодателен път. Доколкото може да се тълкува законодателното намерение десет години по-късно, то е имало за цел ВКС да изпълнява конституционните си задължения. Интересно обаче как точно законодателят си е представял връзката между ограничаването на броя на делата, стигащи до касация, и уеднаквяването на съдебната практика. Изглежда, че тази връзка е вулгарно-битова: по-малко дела, повече време за елитарни занимания като уеднаквяване. Но ако наистина е толкова просто, има и други, по-категорични начини за въвеждане на същата идея: например нови щатни бройки за върховни съдии, респективно съдебни помощници. Или дори по-реалистично: вдигане на имуществения праг за необжалваемост. Макар да звучи грубо, убеден съм, че за страните, които уж са в центъра на гражданския процес, би било по-полезно от началото да знаят кое дело подлежи на двуинстанционно разглеждане и кое – евентуално на триинстанционно, ако ще и в първата категория да попадат повече дела. Ако не друго, това знание би спестило напразно очакване, а и помага за поне елементарно стратегическо планиране: дали искът да се предявява като частичен и на каква стойност, струва ли си да се бърза с предявяването, кога може да се очаква финално решение и други напълно легитимни въпроси, налагащи някаква, ако ще и „грешна“, предвидимост на закона.

Оплакването за липсващата трета инстанция може понякога да звучи като атавизъм на практикували по отменения ГПК или като вопъл на изгубилата страна, но онова, което така и не бе широко разбрано за тези десет години, е, че хората не страдат, задето няма кой да ги чуе на три инстанции, а защото нещо, наподобяващо трета инстанция, им протяга ръка и те не знаят дали да му повярват или ако протегнат своята ръка в отговор, онази насреща няма да се дръпне. Това, разбира се, не оправдава тезата, че правото на касационно обжалване е едва ли не конституционно закрепено – сякаш има модел, в който инстанционността сама по себе си е способна да ограничи грешките, или пък съдиите от ВКС, доскорошни въззивни, не се качват на последното стъпало с идентични умения, знания и предразсъдъци, каквито са имали и на предпоследното. А и винаги ще има една последна инстанция, която може в конкретния случай да се окаже най-лоша (или достатъчна за корумпиране, както биха казали някои), така че да обърне изхода на делото. Нещо повече – изглежда, че съществува и мнение, според което само да се махне или редактира по решителен начин чл. 280 ГПК, и ВКС ще се превърне отново в съд по фактите. Нека е ясно, че такъв резултат не се предвижда – ВКС съвсем спокойно може да е редовна инстанция изцяло по приложението на закона и това да не води до концептуални противоречия. Всичко това обаче не прави неоснователни критиките, че вместо две или три (разликата между тези два модела рядко би довела до възмущение, поне след десет години прилагане) съществуват две и половина инстанции.

Всъщност част от дискусията за върховните съдии изисква да отвърнем поглед от тях и да се запитаме друго: какво се случва в главата на въззивните им колеги, когато са изправени пред постановяване на решение по дело, което подлежи на касационно обжалване, и пред такова, което не подлежи, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Някои базови познания по психология и преглед на съдебната практика ще покажат, че е много вероятно в първия случай реакцията на въззивния състав да бъде – пишем, каквото пишем, и ако сбъркаме, ВКС да му мисли, те нали затова са ВКС; а във втория – пишем и носим цялата отговорност. Е, само че в този първи случай ВКС ще даде да се разбере, че въпросът за въпроса, обусловил изхода на делото, не е зададен достатъчно добре, и така отговорността няма да се носи от никого. Дали тогава не е по-добре максимално много дела да се решават окончателно от въззивния съд? Забележително е, че за разширяването на втората алинея на чл. 280 ГПК се водят по-малко спорове, отколкото за прилагането на първата, а и тъкмо ВКС ще има още повече време да уеднаквява практиката, както намери за добре. Това впрочем ще има и едно друго предимство – въззивните съдилища отново ще започнат да пишат мотиви. Защото в момента детайлното мотивиране или иначе казано спазването на чл. 236 ГПК (за чл. 121, ал. 4 КРБ спомня ли си някой?) е своего рода „набутване“ – колкото повече произнасяне, толкова повече „въззивни решения, с които съдът се е произнесъл“ по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. А без произнасяне – само неправилност или най-много необоснованост, но все едно, тези били основания за отмяна, а не за допускане до касационно обжалване. На практика, едно въззивно решение, изготвено без грам мотиви, е бетонирано – ако въззивният съд не се е произнесъл изобщо, значи никога няма да попаднем в хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК. Дали пък сравнението на дължината на въззивните решения преди и сега и при обжалваемост или необжалваемост пред ВКС не е истински релевантната статистика за успеха на новия ГПК?

Но пък, като се говори за уеднаквяване, нека не се подценява и обратният ефект: ограничаването на броя на делата, стигащи до ВКС, със сигурност пречи на един много осезаем вид уеднаквяване, защото поне 28 окръжни съдилища, ако не и 5 апелативни, имат шанс да се превърнат в окончателни съдници – причина за появата на все по-силно регионална и направо феодализирана съдебна практика. Как се бори ВКС с това – като анализира повече собствената си противоречива съдебна практика, а не обръща внимание на едностранната (вътре в съдебния район), но противоречива (между районите) съдебна практика, тоест като правосъдието се лишава от един-единствен съд, който да има последната дума. Това може да се реализира успешно само ако съществува достатъчно доверие към окръжните съдилища – когато то липсва, конституционните претенции на ВКС са ненавременни. Все пак хората разбират чл. 124 КРБ като това да знаят дали идентични уволнения в два съседни района ще бъдат еднакво отменени или потвърдени и колкото и уеднаквен да си мисли, че е ВКС вътре в своята практика по въпроса, той не може да стои и да наблюдава спокойно парцелирането на юрисдикции вътре в страната. Всевъзможните сборници с практика на ВКС са безспорно полезни, но кога ще видят бял свят и сборници със софийска, варненска или старозагорска практика?

И изобщо има нещо гнило в това да се говори за модели на касационно обжалване и конституционни функции на ВКС, а да не се забелязва слонът в стаята, а именно – върховните съдии четат (или поне се очаква да го правят) цялото дело, поставено пред тях, за да преценят… дали да го четат отново, но с други очи. Както и по-малкият, но не по-розов слон: че съдиите са твърде несвободни, ако констатират проблем още при първото четене, и това, ако не друго, ги поставя в деликатна ситуация от морална гледна точка.

Наистина ли някой мисли, че уеднаквяване на практиката значи да се затваря очи пред грешно прилагане на императивна норма, крещящи процесуални нарушения или необоснованост, особено когато срещу тях е било възразено? И да, това очевидно е проблем на закона, а не на правоприлагането, защото чл. 280, ал. 1 ГПК е на няколко сантиметра разстояние от чл. 281 ГПК. Що за шизофрения изисква да се напише придобилото гражданственост и тъжни усмивки изречение „същото има отношение към правилността на решението, а не към основанията за допускане до касационно обжалване“? В този смисъл обаче и някой друг освен законодателя носи отговорност, че звучи толкова невъзможно едното основание да се припокрива с другото – например защото тълкуването на фактите или закона, довело до превратния извод, е довело до превратния извод, въз основа на тълкуването на фактите или закона. И защото едва ли е необходимо съдът да казва „аз вярвам, че съгласно закона черното е бяло“, за да се приеме, че се е „произнесъл по въпрос“, когато е осъдил собственика на нещо бяло да го предаде на кредитор, претендиращ нещо черно. Най-могъщата присъда за цялата тази „динамичност“ на динамичния фактически състав са всички онези решения, в които се допуска касационно обжалване по точно определен въпрос, отговаря му се по начин, който би потвърдил въззивното решение, но след това решението се отменя по някаква друга причина, нямаща нищо общо с въпроса, по който е допуснато обжалването. Ако се приеме за правилна, тази практика разбива на пух и прах цялата идея с „предварителната“ и „следварителната“ проверка на въззивното решение, защото след като рамките на касационното обжалване са толкова силно зависими от обуславящия въпрос, посочен в определението по чл. 288 ГПК, откъде накъде в решението се появяват и други примеси? Те какво общо имат с конституционното положение на ВКС? Ако обаче се отнеме тази възможност на ВКС, това ще бъде недвусмислено задължаване на върховния ни съд да потвърждава изрично неправилността (тук дори не става дума за някаква абстрактна неправилност, а за неправилност според разбирането на същия състав, който я потвърждава!), при това в тази хипотеза срещу изконсумирана пълна такса за касационно обжалване.

Извън хватката с „гледай въпроса за допускане, мисли за крайния акт“ обаче нищо не изглежда да пречи на други състави на ВКС, щом проявят желание, да се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 3, така че като супергерой да кацнат в последния момент и да натупат лошите (единствено с такъв апломб може да се говори адекватно за съдържанието и прилагането на тази точка). Само че в по-общ план избирателната справедливост е по-лоша и от несправедливостта – защото второто, въпреки всичко изписано, си остава един имагинерен конструкт, който никой не е виждал, докато първото е един телесен вариант на несправедливост: избирателната справедливост е не перфиден, а експлицитен и дори изрично уреден произвол. Защо закон и тълкувателно решение се занимават да дефинират т. 3 стриктно позитивистки, ако целта ѝ е да коригира ужасите, които не са били добре овъпросени, респективно въпрос има, но отговорът се намира другаде? За тези хипотези дефиниции няма открити и такива трябва да бъдат принципно отречени, тъкмо защото разпоредбата действа по подобие на празнините в правото като прозорец за съдийската дискреция – от съдията зависи колко светлина ще пропусне през него. Но това звучи толкова екзотично, че е позволено „само в изрично предвидените случаи“ (явно като такъв се разбира чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Но поне за някои скандални работи и без цялата уредба на касационното производство ВКС би могъл да се позове или на Конституция, или на международни актове от по-висок ранг – тогава защо му е чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК? И така отново се връщаме на изходната точка – какво изобщо е позволено и непозволено на върховните съдии, защото очевидно нито законът, нито тяхното иначе активно ангажирано общо събрание им предписват по еднозначен начин как да реагират на еднозначно порочни въззивни решения – активистки или пасивно. Доста странен феномен, след като иначе са склонни да дефинират дори понятия като развитие на правото.

В същото време, макар кръглата маса за законодателни промени да е отворена, систематичният подход към въпроса липсва. Касационното обжалване не е остров, затворен в себе си, то е по-скоро Колхида, която може би не съществува, но тихо, да не чуе екипажът. Как например да се говори за достъп до касационно обжалване, без да се спомене достъпът до правосъдие въобще, в светлината на държавните такси? Въпросите са точно толкова свързани, колкото и дискусията за индивидуалната конституционна жалба спрямо функциите и вида на касационното производство – но въпреки това, видно и от дискусиите, и от текущите законопроекти, тази обвързаност се подценява, даже обратното – щедро се сипят аналогии за другите касационни производства на другите държави, без тези аналогии да са наистина изчерпателни и да засегнат всички възможни аспекти на достъпа до правосъдие. И докато се търси „аналогичният“ аналог в неадекватно неаналогични правни системи (ясно е, че този тип сравнителноправни аргументи е най-лесен, защото не изисква друго освен проста справка в интернет), се игнорира едно много по-важно сравнение: в момента се води паралелна дискусия за касационното производство по АПК, където куриозно наблюдаваме как се достига до различни становища с идентични аргументи (например онова, което в гражданското производство би се критикувало като причина за задръстване на съда, се представя в административното като гаранция, че ВАС няма да откаже правосъдие), може би защото погрешно се мисли, че разликите между двата процеса са драстично повече и по-важни от приликите.

Но системният подход изисква и обсъждането на организационни въпроси с още по-ярък политически характер. Колко например да бъдат върховните съдии? Ако очакваме от тях нещо извънсистемно или героично, защо бяха ограничени външните конкурси? А колко да бъдат съдилищата? Нима техният брой не влияе на разбирането за това колко достъпно е правосъдието, та чак до последното ниво на достъп? А какво е отношението на самите върховни съдии към касационното производство такова, каквото е в момента? Защото по тази тема се чува малко от единици от тях, но за сметка на това противоречиво (и навярно задължително, нали източникът е ВКС). Ако обаче самите касационни съдии не са доволни от касационното производство (и кой, ако не те, има по-голямо право да изразява недоволство), как да се очаква да го прилагат „справедливо“?

Нещо повече – противоречието на различните принципи (и процесуални, и не само) се разрешава чрез изчисляване на конкретни работещи съотношения, а не с възстановка на Кавказкия тебеширен кръг, при която някои адвокати винаги ще тропат с крак за принципа на служебното начало, а някои съдии – за принципа на диспозитивното начало, само защото и на двете страни не им се работи. Или пък едната страна ще иска делото да се реши в разумен срок, а другата – да се извърши „всестранно изследване на доказателствата“, навярно заради различната им увереност в тезата, която защитават. Така и достъпът до правосъдие не е абсолютна стойност, той е дроб, образувана от сложно уравнение, в което задължително влизат неговите противотежести – включително и средната продължителност на едно дело, и възможностите за попълването му на по-късен етап, и незадължителната адвокатска защита и много други. Ето защо да се говори за лесен или труден достъп до касационно обжалване въз основа на данни за допуснати касационни жалби или отменени въззивни решения е занимание със съмнителна полза – в тези данни няма и думичка за това колко въззивни решения биха били отменени, ако нямаше 6 % възпираща държавна такса преди това или ако, да речем, въззивният съд разполагаше с по-големи служебни правомощия.

Именно защото за десет години така и не се разбра как работи механизмът със „селективната касация“ (не е случайно, че като синоними се използват „селективна“ и „факултативна“, а значенията на тези думи са напълно различни), се надигат и все повече и по-авторитетни гласове за отмяната на цялото касационно производство в този му вид. Сред тях навярно се срещат анархисти или носталгици по ГПК 1952 г., както и хора, имащи користен интерес от контрареволюцията. Но дори да е така това не отменя тяхното разумно съображение – че когато едно добро намерение не работи добре, то вече не е добро намерение. Или с други думи – искахме предвидимост, а повече от всякога предвидимост липсва, значи страничните цели, постигнати с новото касационно производство (например разтоварването на върховните съдии от „джантите и одрасканата броня“), са незначителни на фона на провала в по-голямата цел.

Интересно е, че това мнение е практически съвместимо със здравия разум и историческата логика, съгласно които селективният модел е безалтернативен. То, разбира се, няма как да бъде подкрепено, най-малкото защото е наивно да се смята, че предвидимостта на правосъдието е функция на няколко текста в ГПК – в този смисъл тя няма как да се „върне“ с отмяната на чл. 280 и следващите, а дори и с цялостната отмяна на този ГПК. Защитниците на въпросното мнение не могат да предложат никаква сериозна алтернатива, макар и в хипотетичните твърдения да има различни нива на спекулативност. Не може да се повярва, че точно ВКС, а не съдилищата под него, са най-големият проблем на системата – в крайна сметка ВКС по-трудно от преди може да обърне развоя на делото, значи дори да му се приписва вина тя няма как да е относително по-висока спрямо тази на съдиите под него. Още повече, че селективността е един от малкото начини за ефективна преграда пред кверулантската природа на българина и за известна дисциплинираност на останалите съдилища. И въпреки това настояването на тази безалтернативност няма да роди нищо друго освен по-силно, включително ирационално, желание за отмяната ѝ, тъй като то дава сигнал, че каквото и да става, сега е по-добре от преди, значи посоката няма да се сменя, а такова твърдение става все по-трудно защитимо. (Дори и покачването на градуса на емоциите във всички беседи на тема ГПК през последните десет години е показателен.)

Като стана дума за предвидимост обаче, за нея също се застъпват прекалено пристрастни или едностранни мнения, а науката продължава да мълчи, макар че точно в този дебат тя може да обедини позициите и да направи разликата със своите собствени подходи. Разбираемо е (без това непременно да е причината) как един съдия, който преди е решавал повече дела, твърди, че предвидимостта сега е по-висока, тъй като гледа по-отгоре на практиката. Или за адвокат, който е свикнал да работи успешно с реституционно законодателство по отменения ГПК, да свързва дори несъзнателно финала на реституцията с новия процесуален закон, макар между двете да няма връзка. Всички тези форми на bias, които би следвало да са основания за отвод в един съдебен процес, явно не се възприемат като проблем в законодателния. Но липсват и изследвания (не само тясно специализирани, а например правна социология или психология) на ефектите на увеличените материални интереси, предмет на спор, както и на промяната на фактори като правосъзнание и доверие в правосъдието, на увеличения брой съдии или неравномерната съдебна карта – въпреки че всичко това е незаобиколимо при анализа на предвидимостта. Без хладна аналитичност дискурсът опасно завива към твърдението, че „по времето на ГПК 1952 г. беше по-добре / по-зле“, а това е отявлен нормативен фетишизъм, вглеждане в правото като инструмент, без да се отчита, че инструментът работи със и за хората.

А въобще кой говори тези твърдения за преди и сега? Някакви хора в лично качество? Някакви хора от името на други хора? Хора, работили и по двата вида уредба? Дори и това не е ясно и не се пита, което оставя усещането, че „и ти си прав“, но в различно качество – експертният и личният поглед се смесват невидимо. Възможно е например обществото, каквото и да се включва в него, да е напълно съгласно ВКС да подбира делата си наистина факултативно и според тегобите или очакванията на мнозинството му – това, което му се струва важно, да го решава, другото да го оставя. Ако съществува подобен разговор, той лесно би отговорил на много въпроси – например дали следва да се приключи с тази мъка субективното усещане на някои върховни съдии да се облича в псевдообективни критерии, или, ако суверенът не дава такъв мандат, те да спрат да мислят, че разполагат с него.

И без разговори и експертиза обаче е видно, че предвидимост при бълване на тълкувателни решения няма как да се постигне. И че системата на тълкувателните решения сама по себе си, независимо от тяхната същност per se, може и да не е правилното средство за уеднаквяване на практика, а напротив. Тук не може мимоходом да не се споменат тълкувателните проблеми, родени от тълкувателните решения за тълкувателните решения – това, че ВКС е задължен да ражда противоречива задължителна практика (ТР 2/2010), която след това обвързва долустоящите съдилища, но не и самия ВКС, и като резултат те се чудят какво да правят при две противоречиви задължителни решения (ТР 8/2013). Резултатите от тези красиви идеи, приложени върху конкретни живи хора, са следните: абсолютно законен произвол на съдилищата под ВКС (защото те винаги ще са прави и затова могат да правят каквото си искат), а в черното му огледало – всмукваща обвързаност, стигаща до доброволен отказ от вътрешно убеждение („има решение по 290 ГПК, значи страните да не се занимават с правни аргументи“), създаване на нови институти като „по-стара“ и „по-нова“ съдебна практика по въпроса (може би от положителни подбуди на страната да се спести една държавна такса и за касационно производство, след като срещу 30 лева може да разбере, че има едно решение в нейна полза и осем решения против, но това сякаш не може да се изведе от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и образуване на тълкувателни решения след многобройни решения на състави на ВКС в противоречив смисъл – кой впрочем ще поеме отговорността за последното? Едва ли ще бъде съдът, който неведнъж изисква от онези, които му се жалят, да му предоставят копия от собствените му решения.

Може би все пак е хубаво касационният съд да е недостъпен. Със сигурност това е много по-желателно, отколкото циничното настояване, че той е достъпен, но просто някои не са се научили да задават въпроси. И именно тази политика на цинизъм, при която всичко е възможно – и да бъдете допуснати, и да не бъдете, е проблем както на законодателя, така и на самия ВКС. На законодателя – защото предвижда достатъчно сламки в посока на най-различни противоречиви функции на съда, а на ВКС – защото не взима ясно становище по това двусмислие, а „просто прилага закона“, сякаш такова нещо съществува. По някакъв перверзен начин отговорността на двете власти е толкова неразличима, че те се възползват по перфектен начин от това, за да бягат от нея. И именно твърдението, че всички са виновни и затова никой не е, е най-голямата от всички заблуди. Тази обаче, за разлика от повечето други, описани по-горе, е напълно умишлена.

Автор: Анастас Пунев