НАЛИЦЕ ЛИ Е ПРАВЕН ИНТЕРЕС ЗА СЪДРУЖНИК В ООД ОТ ПРЕДЯВЯВАНЕ НА УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ НИЩОЖНОСТ НА ДОГОВОР ЗА ИПОТЕКА, СКЛЮЧЕН ОТ ДРУЖЕСТВОТО?

Настоящата статия е писана преди публикуването в правния сайт „Грамада“ на  материала „Крахът на чл.280 от ГПК като инкубатор на „съдебни латифундии“, или интересът от предявяване на иска като „факт с правно значение“ в практиката на АС – Пловдив“ (без посочен автор) и преди постановяване на повторното решение на Апелативен съд – Пловдив № 1211 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1293/2011 г., (което на свой ред също е отменено с Решение № 18 от 22.07.2014 г. по т.дело № 25/2013 г. на II Т.О. на ВКС). Поради което тя не третира въпросите по съществото на спора, поставени при касирането на Решение № 1211 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1293/2011 г. на Апелативен съд – Пловдив, респективно – последващото развитие на делото. Тя има за предмет на обсъждане единствено мотивите и аргументите на решаващия състав в Решение по т. д. № 17/2011 г., ВКС, ТК, І-во отд., които цитираната публикация „Крахът на чл.280 от ГПК като инкубатор на „съдебни латифундии“, или интересът от предявяване на иска като „факт с правно значение“ в практиката на АС – Пловдив“ изрично заявява, че няма да разглежда. В този смисъл, тази публикация не отчита последното развитие на производството при повторното връщане на делото пред ПАС и с неудобството, че представлява теоретичен анализ по повод конкретно решение на ВКС (вече влязло в законова сила), не взема и страна в принципния спор за „стриктното“ и за „справедливото“ широко тълкуване и прилагане на закона. Статията „Налице ли е правен интерес за съдружник в ООД от предявяване на установителен иск за прогласяване нищожност на договор за ипотека, сключен от дружеството?“ към момента на написването си е имала само  ограничената задача да противопостави аргументи срещу правилността на Решение по т. д. № 17/2011 г., ВКС, ТК, І-во т. о. и да даде повод за чисто научна дискусия. Именно с тази цел предоставям настоящата статия за публикуване в правния сайт „Грамада“.

Използвам случая, във връзка с тази първа моя публикация в него,  да поздравя младия и амбициозен екип на „Грамада“ за точните му попадения при подбора на немалка част  от публикациите в сайта досега и да му пожелая подобни интелектуални успехи и за в бъдеще.

С уважение: Проф. д-р Иван Русчев

Като предпоставка за допустимост на установителния иск, разпоредбата на чл. 124, ал. 1 ГПК изрично подчертава изискването за интерес от установяването, макар че интересът от търсената с иска защита е процесуална предпоставка за всички искове. Приема се, че законът възприема този подход, т.к. само чрез изискването за интерес от установяването могат да се обособят от множеството граждански правоотношения онези, които се нуждаят от съдебно установяване, като същевременно се очертае и кръгът от лица, легитимирани да търсят подобен род защита.

За да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право, като всяка от двете форми на правен спор поражда нуждата от защита чрез такъв иск, защото се смущава нормалното упражняване на правата на ищеца. Дори когато ответникът признава иска, с това интересът от предявения установителен иск не отпада, защото за ищеца е решаващо извънсъдебното оспорване (Решение № 43-90-ІІ г.о. на ВКС, Бюл. VIII, 27; Решение № 2101-95-IV г.о. на ВКС). Такъв според доктрината, е случаят, когато се оспорва собствеността (Р. 796-67-І г.о. ВКС) или границата на владян от ищеца имот (Р. 1950-68-I г.о. ВКС). Такъв е също и случаят, когато нищожна или относително недействителна сделка смущава правното положение на ищеца. Как стоят нещата обаче, когато трето лице оспорва и твърди недействителността на сделка, по която не е страна и по която не претендира самостоятелни права.

Израз на този проблем е следният, нерядко срещан казус:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 предложение 2-ро от ЗЗД и чл. 26, ал. 2 предложение 2-ро от ЗЗД, с които се иска обявяване недействителността на договор за учредяване на ипотека, който дружество с ограничена отговорност е сключило като трето лице, обезпечаващо чужд дълг. Исковете са предявени от физическо лице в качеството му на съдружник, притежаващ 50 % от капитала на въпросното ООД – ипотекарен длъжник. Ищецът мотивира правния си интерес от завеждане на иска със сочено от него накърняване на членствените му права като съдружник в дружеството – намаляване на размера на печалбата му съобразно притежавания от него дял и по-конкретно, претендира нарушено право да получи дял от печалбата на дружеството за съответната финансова година, който да съответства на притежавания от него дял от капитала. Навежда допълнителни аргументи за неизгодност на сделката, която квалифицира като увреждаща дружеството. С решението си първоинстанционният съд е уважил исковата претенция, като е прогласил нищожността на договора за учредяване на договорна ипотека. Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, като е прекратил производството по делото поради недопустимост на предявените искове заради липса на правен интерес у ищеца за предявяването им. С решението си състав на ВКС е приел, че е налице правен интерес от така предявените искове, вследствие на което е отменил въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд.

Струва ми се обаче, че така постановеното ВКС решение за наличието на правен интерес, не е съвсем правилно и безспорно, по следните съображения:

1. От една страна, в случая липсва спор относно накърнено право на ищеца по установителния иск, т.к. същият не притежава самостоятелни права върху обектите на договорната ипотеката, респективно за него липсва правен интерес да претендира нищожност на разпоредителни сделки, извършени от дружеството с дружественото имущество. В Решение № 11/19.01.1979г. по гр. дело № 782/1978 г., ІІІ г.о. на ВС изрично се приема, че интерес да искат прогласяване на нищожност на сделка с недвижим имот (какъвто е процесният случай), имат само страните по нея. Третото-неучастващо в сделката лице, каквото се явява съдружникът в ООД, няма правен интерес да иска обявяване на нейната нищожност, при условие, че той няма и не претендира самостоятелни права от същата. Подобна защита е адекватна, когато става дума за “смущение” на субективното материално право, което налага внасяне на яснота в гражданските отношения. Съдебната практика приема, че правен интерес за водене на установителен иск е налице при “вероятност да бъде нарушено конкретно субективно право” (вж. Решение № 416-1962-I г. о. на ВС); когато правото е поставено в “сериозна опасност” (вж. Решение № 753-1985-I г. о. на ВС); при “смущаване нормалното упражняване на правото на ищеца” (вж. Определение № 17-2009-IV г.о. на ВКС), каквито права ищецът в описания казус не притежава.

С още по-голяма сила важи казаното, когато лицето има правна възможност да защити своите права по друг ред – с осъдителен иск (така изрично Решение № 409-71-Ш г.о. ВС, Сб. 205; а. р. № 39-84 ВДА, XIII 27; Решение № 552-85-ІІІ г.о. ВС, Бюл., X, 39; Решение № 1019-96-IV г.о. ВКС, Сб. 101; Опр. 595-03-V г.о., ВКС, Бюл. 03 VI, 23), т.к. ищецът, с оглед на наведените твърдения, разполага с правната възможност да води осъдителни искове по реда на чл. 71 или 145 от ТЗ, с които да защити членствените си права и имуществени интереси.Това е така и защото чрез тези искове ще се разреши със сила на пресъдено нещо гражданският спор, но едновременно с това ще се постигнат и присъщите им защитни цели. Спрямо тези права, които могат да бъдат предмет на другите искове, установителният иск е субсидиарна форма за защита (758- 75 ВДА, IX 30; 1812-95-IV, Сб.128, МАД 9-97, БЗ 97-XI, с. 94). Тя влиза в действие, когато те са недопустими.

Допълнителен аргумент в тази насока е и фактът, че искът е предявен от физическо лице в качеството му на съдружник в дружеството- ипотекарен длъжник и не е страна по сделката, чиято нищожност се иска. Това налага разбирането, че правен интерес от прогласяване нищожността на  процесния договор за ипотека, сключен между дружеството и ипотекарния кредитор, би имало само дружеството – ипотекарен длъжник,  но не и съдружник в дружеството, какъвто е ищецът. Друг е въпросът, че в конкретния случай съдружникът е имал и качеството на втори управител на ООД и в този смисъл е имал възможността  да атакува ипотечния договор от името на дружеството-ипотекарен длъжник. (Вж. в този смисъл Решение № 892/20.10.2005 г. на ВКС по т. д. № 167/2005 г., II т.о.).

Обратно на това разбиране и при условията на крайно непоследователна аргументация, в Решение № 133 от  22.11.2011  по т. д. № 17/11 г., І т.о. ВКС е прието, от една страна, че макар и ищецът да не притежавал самостоятелни права върху имотите, обект на сделката, това не му отричало правния интерес от иск по чл. 124, ал.1 ГПК. От друга страна се сочи категорично, че установителният иск трябва да съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него, а такъв интерес имат не само субектите на спорното правоотношение, а всички трети лица, чужди на правоотношението, чиито права се засягат от съществуването или несъществуването на спорното право. Противоречието е видно – съдът достига до грешен извод, макар и  изхождайки от вярното разбиране, че една от особеностите на установителния иск се състои в това, че с него се ползват и лица, които не са субекти на правоотношението, предмет на иска, без да имат при това качеството на процесуални субституенти, но при абсолютната необходимост установяването да се налага поради накърнени техни права и интереси.

2. Неудържими са мотивите на решаващият орган, в които той приема,  че не е нужно интересът да е непосредствен, достатъчен е евентуален интерес. Считам, че това разбиране е напълно погрешно, т.к  правният интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителните искове, следва да бъде конкретен, а не хипотетичен, с оглед настъпването на бъдещо несигурно събитие, на каквото в случая се е позовал касаторът – прекратяване на дружеството и получаване на ликвидационен дял. Това че едно лице е съдружник в търговско дружество, не го легитимира да иска прогласяване нищожността на сделка с имущества от капитала на това дружество.

Нещо повече, в разглежданото решение правният интерес е обоснован по недопустим начин –  с обстоятелството, че договорната ипотека накърнявала  имуществени права на физическото лице като съдружник, притежаващ 50% от капитала на дружеството. Едва ли може правният интерес от завеждане на  иска да се мотивира със соченото накърняване на членствените права, изразяващо се в намаляване на размера на евентуална бъдеща печалба на съдружника  съобразно притежавания от него дял. Считам, че атакуваната сделка  не рефлектира върху посочената от ищеца правна сфера, обратно на приетотото в коментираното Решение № 133 от  22.11.2011  по т. д. № 17/2011 г., І т.о. ВКС. Съдружникът в ООД не притежава самостоятелни права върху имотите обект на сделката, т.к същите са собственост на дружеството, което е отделен правен субект от своите съдружници. При идентична фактическа обстановка е постановено Определение № 342 от 20.07.2007 г. на ВКС по ч. търг. д. № 272/2007 г., II т.о., ТК, с което подобно искане е квалифицирано като недопустимо. Неоснователно е да се приеме, че с ипотеката се стига до  намаляване на дружествения дял от имуществото на дружеството, респ. на ликвидационния дял на съдружника при евентуално прекратяване на членствените му правоотношения.

3. Несъстоятелни са и аргументите, почерпени от хипотетичното накърняване на правото на дивидент, т.к. правото на дивидент подобно на ликвидационния дял възниква при определени условия, които нямат връзка и не зависят от сключената ипотека. Правото на иск като субективно право и като средство за правна защита на субективните права в гражданския процес, е предоставено само на онзи правен субект, който реално, ефективно може да постигне удовлетворително осъществяване на индивидуални права, признати от правната норма. Недопустим е, както е в процесния случай, иск за защита на субективно право, пораждането на което е предполагаемо и е в зависимост от бъдещи несигурни събития, респективно се основава на правно очакване. В повечето случаи от защита се нуждае съществуващо субективно материално право.

Следва да се има предвид, че право, което все още не е възникнало, не може да бъде предмет на искова защита. Пример за подобни хипотези намираме във връзка с реституционните производства по ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Преди да приключи окончателно процедурата по възстановяване на земеделските и горските имоти, липсва защитим обект на собственост, тъй като кооперирането на земите и одържавяването на горите е довело до премахване на реалните им граници и лишаване от съдържание на правото на собственост (вж. Определение № 23-2010-I г.о. на ВКС). Недопустим е иск за установяване право на собственост, когато то не е възстановено по надлежния ред чрез акт на съответния специализиран административен орган, имащ конститутивно действие (вж. Определение № 17-2009-IV г.о. на ВКС). В Определение № 43-2009-IV г.о. на ВКС също е прието, че щом ищците не могат да се позоват на решение, с което им е възстановена собствеността по ЗСПЗЗ, предявеният от тях установителен иск е недопустим, защото решението по него няма как да се отрази върху правната им сфера.

Предвид гореизложеното считам, че е погрешно разбирането на ВКС в цит. Решение № 133 от  22.11.2011  по т. д. № 17/11 г., І т.о ВКС, а именно че т.к. икономическият смисъл от участието в ООД бил получаването на дивидент и т.к. учредяването на договорна ипотека върху имоти на дружеството би рефлектирало и върху имуществените права на съдружниците (се отразявало на правото им на участие в разпределение на печалбата /право на дивидент/, както и на правото им на ликвидационен дял при евентуално прекратяване на дружеството), то следвало да се приеме, че за съдружника в ООД бил налице правен интерес от предявяване на установителните искове.

В Решение № 133 от  22.11.2011  по т. д. № 17/11 г., І т.о. ВКС правният интерес от предявените установителни искове се обосновава с една евентуална, бъдеща възможност за пораждане на права, които биха могли да бъдат накърнени.  Като приема, че е нарушено правото на съдружник в ООД  да получи  дял от печалбата на дружеството, решаващият състав не отчита, че тази печалба се формира едва след като приходите на дружеството (в случай, че надхвърлят разходите), бъдат декларирани и обложени с данък и е налице остатък от парични средства, подлежащи на разпределение, т.е. печалба. В случая обаче финансовата  година не само, че не е приключила, но и няма представени доказателства – баланс, финансов отчет, данъчна декларация или друг документ за реализирана, макар и само счетоводна печалба от дружеството.

Изглежда, че ищецът по недопустим начин търси защита на права, които все още не съществуват и в този смисъл искът отново е недопустим, тъй като липсва интерес от неговото завеждане, дори ако се абстрахираме от останалите пороци и липса на основания за завеждането му. Правният интерес да се води искът отсъства, тъй като не е налице печалба, която следва да бъде разпределена и съответно не е налице право да се получи конкретна, цифрово изразена част от печалбата на дружеството от страна на съдружника ищец. Просто няма конкретно, измеримо с цифри материално право да се получи парична сума от печалбата на дружеството, което да бъде защитено. Защитата на абстрактни, неконкретизирани и неопределени количествено материални права, със средствата на процесуалната принуда, е недопустима.

Отделно от това, в коментираното Решение на ВКС неправилно е прието, че  твърдяното накърняване на права, като част от сложното членствено правоотношение, може да бъде поставено в причнинна връзка с извършената от дружеството сделка. Ипотечният договор, респективно разпоредителните действия с имуществото на дружеството, не могат да бъдат категоризирани като увреждащи, т.к. дори в крайна сметка да е така, увреждането засяга самото дружество, а не пряко и неговите ограничено отговорни съдружници. Спекулативната цел, която обосновава участието в дружество, не може да даде на всеки съдружник основание да атакува струващите му се неизгодни сделки на дружеството. Това допускане, за съжаление видимо пречупено през едно недотам юридическо разбиране за справедливост, се съдържа мотивите на съда в Решение № 133 от  22.11.2011  по т. д. № 17/11 г., І т.о. ВКС. За подобни увреждащи действия следва да се търси отговорност на управителните органи, но не и да се прогласява  нищожност, основана на неизгодността на сделката и намаляването на дружественото имущество, респ. – на стойността на дружествения дял.

Договорът за ипотека, подобно на другите обезпечения, познати на облигационното – залог, поръчителство, не спадат към престационните договори, чрез които пряко се намалява имуществото на обезпечаващия. С тях само се поема едно задължение за обезпечаване, реализирането на което чрез принудително изпълнение върху заложените или ипотекирани имоти, зависи и от друг фактор – неизпълнение на поето задължение от страна на главния длъжник.

Нещо повече, реферирането към накърнени членствени права, предполага  търсене на защита не с искове по чл. 26, ал.1 и ал.2 ЗЗД, а по сепциалния ред, предвиден в чл. 71 ТЗ, по който иск обаче, пасивно легитимирано е самото дружество. А безспорно процесният случай не е такъв. Ако в действителност е накърнено правото на съдружника да участва в управлението на дружеството, респективно произтичащи от членството  имуществени права, то едва ли релевираните пороци във вътрешните отношения съдружник – дружество могат да  доведат до нищожност във външните отношения на дружеството с трето лица.

4. Неприемливо и немотивирано е разбирането, че такава сделка не е в интерес на дружеството и по- конкретно- че търговското дружество, давайки съгласието си за учредяване на договорната ипотека за чужд дълг върху собствените си имоти, излагало на риск имуществото на дружеството, тъй като при неизпълнение на задълженията по договора за кредит кредиторът би пристъпил към принудително изпълнение и при подобна хипотеза не би могло да се счита, че в дружеството ще постъпи паричната равностойност на ипотекираното имущество. Напротив, резултатът би бил в ущърб на дружеството.

Същите твърдения визират правен  интерес, който неоснователно е обусловен от хипотетични, потенциални, абстрактно възприети възможности. Те по никакъв начин не могат да обосноват наличието на правен интерес, който е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на предявените установителни искове за прокламиране на нищожност на договорната ипотека.

Възприетото  от решаващия орган разбиране, че с ипотечния договор се създават условия да бъдат претърпени вреди в бъдеще, поради хипотетичната възможност ипотекираните имоти да бъдат изнесени на публична продан заради чуждия дълг, е атакуемо и с други аргументи.

На първо място, с ипотечния договор не се поема чужд дълг, нито се всъпва в такъв, т.к  по отношение на ипотечния длъжник не може да се търси изпълнение на обезпечения с ипотеката дълг.Учредено е  реално обезпечение, при което ипотекарният кредитор получава правото да се удовлетвори по предпочитане от обектите на ипотечния договор. А това, само по себе си не води до намаляване имуществото на дружеството. Не отговаря на установеното по делото, че атакуваната от съдружника договорна ипотека увеличавала пасива на дружеството и предвид всичко това следвало да се счита, че е сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал.1 ЗЗД. Не всяка сделка, която чисто счетоводно се отразява в пасива, означава по необходимост загуба за дружеството, особено когато се касае до система от взаимно свързани сделки. Не може да се приеме, че дейността на дружеството предполага единствено увеличаване на активите и натрупване на имущество, без за тази цел по необходимост, с оглед на стопанските рискове, да се обременява имущество или същото да се продава за натрупване на оборотни средства за инвестиции и разрастване.

Вярно е, че по начало предоставянето на имущество на търговското дружество за обезпечаване на чужд дълг, е потенциално опасна операция, но отговорност за това би могло да се търси от управителя на ООД, който я е сключил, а не да се атакува самата сделка от лице без пряк (правен) интерес.

Освен това, що се отнася до квалификацията, доколко една сделка е в интерес на дружеството, това зависи от множество фактори с чисто житейски и икономически произход. В разглеждания случай по отношение на ипотекираните имоти е налице предварителен договр за покупко- продажба с уговорена цена, която надхвърля стойността на обектите на прехвърляне и би довел до обогатяване на дружеството. Ако съдружникът е считал, че са увредени интересите на дружеството, то е следвало да предяви срещу управителя actio pro socio  на основание чл.145 ТЗ  във връзка с чл. 236, ал. 4 ТЗ. В този случай е било нужно той да се легитимира не в лично качество, а като представител на дружеството, в която хипотеза би бил налице правен интерес.

Неоснователни са по същество и наведените съображения за бъдещи вреди от неизпълнение на задължението от кредитополучателя, породено от неоправдано разместване на имуществени права, от което дружеството щяло да претърпи нежелана загуба. Твърдяното разместване на имуществени права няма как да бъде постигнато посредством непрестационен акт, какъвто е по своята същност ипотеката. В този смисъл, не могат да бъдат споделени и аргументите на решаващия състав, че колкото и хипотетични /т. е. вероятни/ да са неблагоприятните последици, същите придобиват в конкретния случай реално изражение, поради особеността на случая, а именно  обезпечаването на чужд  дълг, а не обезпечаване на задължение за връщане на кредит /отпуснат на дружеството/ за нужди на самото дружество чрез визираното обезпечение /договорна ипотека/.

Твърдените бъдещи вреди не могат да възникнат по простата причина, че дори в хипотезата, в която трето лице, обезпечило чужд дълг, претърпи принудително изпълнение, същото се суброгира в правата на удовлетворения кредитор, обосноваващо и правото му на регресна претенция до размера на полученото от кредитора (арг. от чл. 155, ал. 2 ЗЗД). Така се изключва възможността от настъпване на твърдяните от касатора бъдещи вреди, с което и  се заличават последиците от неоснователно обогатяване.

Автор: Проф. д-р Иван Русчев

Подобни статии

За правните последици на договор, сключен от мним представител и на договор, сключен при увреждане на представлявания (чл. 40 и чл. 42 ЗЗД)? ВЪПРОСИ НА ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ В ХИПОТЕЗАТА НА СЪДЕБЕН ПРОЦЕС ПО УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422 ГПК Иск на комитента срещу комисионера по чл. 355 ТЗ. Комисионен договор (І Част) ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ, СВЪРЗАНИ С ОБЯВЯВАНЕТО НА ПРЕДВАРИТЕЛНИЯ ДОГОВОР ЗА ОКОНЧАТЕЛЕН ПО ИСК НА ПРОДАВАЧА ПРЕДСРОЧНА ИЗИСКУЕМОСТ НА ВЗЕМАНЕТО ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ В ХИПОТЕЗАТА НА ПРЕДЯВЕН ИСК ПО ЧЛ. 422, АЛ. 1 ГПК