Казват, че справедливостта е (или трябва да бъде) естествено присъща на всяко правно решение. В някои често повтарящи се житейски ситуации обаче се налага да си зададем въпроса „коя справедливост“? Този въпрос стои особено остро, когато едно сякаш справедливо нормативно решение влиза в конфликт с други правни положения, които понякога се приемат за аксиоматични. Още повече, когато се налага в „борба“ да влязат няколко правни принципа.
Пред подобна дилема се изправя съдебната практика в случаите на кражби на електрическа енергия. Самият феномен „кражба на енергии“ съдържа в себе си достатъчен правен парадокс (енергиите са приравнени на движими вещи по силата на законодателната фикция на чл. 110, ал. 2 ЗС), но поражда и редица други правни проблеми. Те са най-вече свързани с доказването. И докато някои са важни най-вече от гледна точка на опазването на правовия ред (виж особения престъпен състав на чл. 216а НК), икономически най-значимият проблем си остава липсата на възможност за доказване на точния размер на претърпените вреди.
Разбира се, за пълна невъзможност за доказване трудно може да става дума – технологично е възможно да се използват паралелни измервателни уреди или уреди за техническо отчитане, които замерват преминалата на друго място в електрическата мрежа енергия (подобно на сградните водомери и т.н.) Всичко това обаче би довело до сериозни разходи за поддръжка на измервателни уреди и риск от загуби по трасето (по право всеки измерителен уред е и консуматор).
Именно този феномен при отчитане на потребената електроенергия създава очевиден конфликт между правни принципи. От една страна е очевидно, че консумираната електроенергия трябва да бъде платена – това правило отразява принципа в облигационното право, че неоснователно обогатяване трябва да се избягва. От друга страна, процесуалното право предвижда, че страните трябва да докажат фактите, от които черпят благоприятни последици (чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК 1952 г., а сега – чл. 154, ал. 1 ГПК). Според българската процесуална теория, това доказване трябва да бъде и пълно – т.е. фактите трябва да се докажат безсъмнено.
В случая с използването на електрическа енергия пълното и безспорно доказване на неоснователно обогатяване (в икономическия смисъл на понятието) би трябвало да включва доказване на количеството неправомерно използвана електроенергия, както и факта, че тази енергия е била използвана именно от лицето, което се твърди, че е извършило кражба на ток. И двата факта не оставят трайни материални следи и много трудно подлежат на доказване.
При това особено положение конфликтът между правните принципи би трябвало да се търси не на плоскостта на абсолютизирането им, а на плоскостта на баланса, подчинен на определена цел. Разбира се, тази цел трябва да бъде защитена с легитимни и правнодопустими средства. Именно въпросът за намирането на такива средства стои в основата на проблематиката на тази статия, която в известен смисъл има и „исторически“ привкус. Нейната цел е да проследи режима за начисляване на потребена, но неотчетена електрическа енергия, и да се опита да предложи приемлив и справедлив път за разрешаване на спорове в тези случаи.
ИСТОРИЧЕСКИ НАБЛЮДЕНИЯ
Поради описаните по-горе конфликти в исторически план българското енергийно право (чл. 49 от Наредбата за присъединяване към преносната и разпределителните електрически мрежи на производители и потребители, обн. ДВ бр. 40 от 2000 г., отм. през 2004 г., наричана накратко Наредба за присъединяване от 2000 г.) е възприело друг подход – при неточно измерване, на потребителите на енергия просто се е налагало с правна норма изплащане на „прогнозно“ количество енергия, които те са били в състояние евентуално да използват. При установена намеса в средствата за търговско отчитане тези „прогнози“ обаче са били силно изкривени в ущърб на потребителя (вж. чл. 49, ал. 4, т. 3 от Наредбата), с идеята, че те ще се прилагат основно в случаи на кражба на електрическа енергия. Така този силно завишен размер на „корекционното плащане“ придобива характера на особен вид юридическа санкция (плащане в увеличен размер), без да има основание за това. Поради това институтът придобива функциите на законова неустойка[1]. Такива неустойки имат няколко основни характеристики: притежават и наказателната функция (поради силно завишения размер), липсва задължение за кредитора да докаже реално вредите си (в случая – количеството неправилно отчетно електричество), и са определени в нормативен акт (макар и в наредбата да имаме определяем размер на неустойката, изчисляването става по математическа формула, която не зависи от изчисляването на действително претърпените вреди). От друга страна, фактическият състав, от който „корекционното плащане“ възниква, не покрива един от основните белези на неустоечното плащане – че то се дължи на неизпълнение по договора. Налагането на „корекционни плащания“ по Наредбата за присъединяване от 2000 г. не изисква по никакъв начин да се докаже (виновно) поведение на лицето, което дължи плащането. Вероятно поради този силно „наказателен“ характер, който се проявява без основание за търсене на договорна отговорност, законодателят е решил да отмени тези правила.
Трайната практика на Върховния касационен съд (ВКС) оттук нататък се е ориентирала към единственото възможно решение: доколкото процесуалният закон (вж. по-горе) предвижда задължение за пълно и главно доказване на фактите, от които страните черпят благоприятни последици, електроснабдителното предприятие[2] би следвало да докаже целия фактически състав, от който черпи вземането си. Последното (като породено от договор за покупко-продажба) по необходимост възниква при проявлението на следните предпоставки: (1) наличие на договорна връзка, и (2) реално потребление на електрическата енергия (3) в определено количество (престацията по договора). Тук следва да се отбележи, че потреблението на електрическа енергия е законово условие за изискуемостта на вземането, доколкото в случая на снабдяване с електрическа енергия ще се касае за особен вид „периодични“ доставки[3]. „Периодичността“ по смисъла на чл. 208, ал. 1 ЗЗД[4] в случая може да бъде конструирана от обстоятелството, че електроенергия се доставя само когато потребителят реално включи консуматор в електрическата мрежа – т.е. потребителят чрез фактически действия „изисква“ да му се достави електроенергия в определено количество. Диспозитивното законово правило при електроразпределителните дружества обикновено е дерогирано чрез общите им условия, които предвиждат отложено (обикновено ежемесечно) плащане на консумираната електроенергия, отчетена чрез съответните средства за търговско измерване, но то може да послужи като аргумент за конструиране на правилото, че потребителят не дължи плащане за неконсумирана енергия[5].
Тъй като посочените по-горе три предпоставки са положителни факти, доказването им е в тежест на ищеца по делото. При липса на доказателства за точното измерване на електрическата енергия през периода на кражбата, след отмяната на Наредбата за присъединяване от 2000 г. съдът няма основание да уважи иска на дружеството за вземането за неправомерно използвана електрическа енергия.
Опитвайки се да възстановят загубите от неправомерно използване на електрическа енергия, енергоснабдителните дружества все пак издаваха корекционни сметки, като въведоха процедура за корекция и съответни формули в собствените си общи условия. Практиката на ВКС обаче почти единодушно определя подобни клаузи за неравноправни спрямо потребителите, и оттук – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 6 и 18. Становището, аргументирано например в Решение № 189 от 11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г., II т.о., и Решение № 26/04.04.2011 г. по т. д. № 427/2010 г., ІІ т.о. изхожда от идеята, че потребителят няма как да възрази на едностранната корекция на сметките си за електрическа енергия и се оказва принуден да докаже реалното си потребление, а това изисква специфични технически познания и апаратура. Поради това се прие, че такава клауза, ако не намира опора в нормативен акт, представлява влошаване на положението на потребителя в разрез с изискванията за добросъвестност при определяне на размера на дължимата престация.
По-късно нормативната уредба отново беше изменена, като с чл. 45 от Правилата за измерване на количеството електрическа енергия (ПИКЕЕ – 2007 г.; обн. ДВ, бр. 38 от 2007 г.), който беше „узаконен“[6] при действието на новата редакция на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ (ред. от ДВ, бр. 54/2012 г.) се предвиди възможност електроснабдителното дружество да определи в договорите си с потребителите процедура за корекции. Това законодателно решение, по което ВКС не се е произнесъл (поради твърде краткото време от приемане на уредбата), според повечето[7] съдилища не променя незаконосъобразността на начисляването на сметки за минал период чрез едностранна корекция. Поне две апелативни съдилища са приели, че препращането в чл. 45 ПИКЕЕ – 2007 г. не може да „преодолее“ правилата на чл. 143 ЗЗП, тъй като корекционната процедура продължава да се урежда в общите условия на енергоснабдителните дружества – Решение № 2434/29.12.2014 г. по в.т.д. № 3281/2014 г. на Апелативен съд – София, и Решение № 107/25.04.2014 г. по в.т.д. № 55/2014 г. на Апелативен съд – Варна. Същите доводи се споделят и в практиката на повечето окръжни съдилища[8]. Все още няма решение на ВКС, постановено по реда на чл. 289 ГПК, което да даде по-трайно решение на посочения въпрос.
Като реакция на посочената линия в съдебната практика обаче беше възприета още една нормативна промяна. В ДВ, бр. 98/2013 г. са обнародвани нови Правила за отчитане и измерване на количеството електрическа енергия (ПИКЕЕ, в сила от 16.11.2013 г.), които уреждат подробна процедура за начисляване на потребена, но неотчетена електрическа енергия, както и формула за начисляването . Правилата са приети на основание чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ (ред. от 2012 г.), който позволява ДКЕВР да приеме правила за „установяване случаите на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия“.
За разлика от предишните случаи на нормативно (или договорна) предвидена корекция на задълженията за използвана електрическа енергия, новият ред (чл. 47 – 51 ПИКЕЕ) предвижда по-точни измерители, които служат за основа за извършване на корекциите, както и редица мерки за защита на потребителите. Те включват (1) ограничение на срока, в който могат да се извършват корекции на задълженията (не повече от 90 дена от установяване на неточно измерване); (2) възможност за двустранна корекция (по силата на чл. 42 ПИКЕЕ всяка от страните по договора може да поиска проверка на измервателните уреди[9]), и (3) процедура, гарантираща независимост при проверките за отклонение в измервателните средства.
ПРАВЕН АНАЛИЗ НА ТЕКУЩАТА УРЕДБА
Въпреки тези гаранции обаче, съдебната практика по въпросите за едностранните корекции остава противоречива, като различните съдилища или прилагат, или отказват да приложат описания режим. Въпросът е достигнал до ВКС (Определение № 99/12.02.2015 г. по т. д. № 1650/2014 г. на I т.о.), но все още няма решение на върховната съдебна инстанция.
Становищата, застъпвани в съдебната практика, с изключение на неаргументираните[10], са четири:
– че новата уредба е неприложима като постановена при липса на законова делегация;
– че новата уредба въвежда обективна, безвиновна отговорност на потребителя, която е (а) обусловена от специални правила, изключващи общите, или (б) е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен (ЗЗД);
– че новата уредба създава правило за разпределение на риска от неправилно измерване на електрическа енергия и цели да предотврати неоснователно обогатяване, и
– че новата уредба представлява законова фикция, която определя размера на задължението по съществуващо договорно правоотношение.
На първо място би следвало да се обсъдят доводите за невалидност на новата уредба поради липса на законова делегация. Както беше посочено по-горе, законът за енергетиката постановява, че ДКЕВР има правото с подзаконов нормативен акт (ПИКЕЕ) да определи начините за установяване на неправилно измерена енергия. Според някои съдебни състави това „установяване“ не може да включва налагането на задължения – вж. Решение № 135 от 25.03.2015г. по в. гр. д. № 76/2015 г. на ОС – Хасково. Според мен този възглед не намира опора от гледна точка на формалната логика и целта на законодателната промяна. Установяването на неправилно измерена електрическа енергия няма друга правна цел освен създаването на задължение или доказването на възникнало задължение, по същия начин, както установителният иск е немислим без правен интерес – никое електроснабдително дружество не се нуждае от специална законова норма, за да подмени средствата си за отчитане при установени грешки (другата мислима цел на установяването на неправилно отчитане). Доколкото в изброените по-горе предпоставки на фактическия състав, от който възниква вземането на дружеството, единствената, която няма как да се „установи“ за минал период от време е количеството потребена електроенергия, то следва да се приеме, че именно това законодателят цели да „установи“ чрез една уредена в подзаконов акт процедура.
Прави впечатление и формулировката на нормата от чл. 48 ПИКЕЕ, която показва, че установяването на неотчетената електроенергия се извършава чрез използване на наличните данни, които се коригират с установената грешка на измервателното средство (електромера). Т.е. посочената формула цели наистина да установи по максимално близък до действителността начин потреблението, което няма как да бъде отчетено реално и напълно. Така тя създава баланс между интереса на електроснабдителното предприятие (за пълно заплащане на използваната електроенергия) и потребителя (за възможно най-точно доказване на потреблението му). Този баланс, базиран на принципа за отчитане на обективно наличните факти, ограничаване на възможностите за корекция във времето без цялостното им премахване, и процедурните гаранции означава, че посочената уредба може да се приеме за справедлива и съответстваща на посочените в началото правни принципи (забрана за неоснователно обогатяване и установяване на истината по делата).
Тези аргументи, извлечени от езиковото и телеологичното тълкуване на законовата и подзаконовата уредба, следва да се приемат за достатъчно убедителни, за да докажат валидността й.
Констатацията обаче не отговаря на един по-важен въпрос – ако посочената правна уредба е формално валидна, съвместима ли е тя с останалите (принципни) правни правила? Отговорът на този въпрос изисква изясняване на характера на института, уреден в чл. 47 – 48 ПИКЕЕ.
Инстинктивната реакция на всеки юрист е при „разнищването“ на правило, свързано с договорна отговорност, да се обръща към общата й регламентация. Последната включва една неминуема предпоставка – вината (чл. 81, ал. 1 ЗЗД). Странно е, че не се намират съдебни решения, които да конструират вина при т.нар. „обратно начисляване“ на потребена електроенергия, предвид, че общи условия за доставка на електроенергия на поне едно електроснабдително предприятие включват задължение на потребителя да не използва електрическа енергия, която не се отчита[11]. Когато такова задължение е изрично предвидено, ако потребителят се усъмни в размера на месечното си задължение (което би могло да бъде например много по-високо или по-ниско от обичайното при относително еднакво месечно потребление), би трябвало да поиска проверка на средството за измерване. Ако не направи това, може да се приеме, че той не е положил дължимата грижа да остави потребяваната от него електрическа енергия да се отчита правилно, и така да се конструира вината му за нарушаване на договора. При тази конструкция „корекцията“ на сметката би се оказала една законова неустойка, предвидена в ПИКЕЕ – тя е условно задължение, възникващо при виновно неизпълнение (чрез бездействие) на първичното договорно задължение за оставяне електрическата енергия да се отчита, което е определено (или поне определяемо) в нормативен акт, независимо от размера на реално настъпилите за кредитора вреди.
За радост нито една известна ми съдебна инстанция не е използвала тази конструкция. Тя няма житейска логика, доколкото конструираното задължение за следене на сметките не отчита факта, че понякога потреблението се мени и потребителят няма как да разбере това (напр. при голям празник се очаква по-голямо потребление на електричество, но с колко точно), а някои потребители пък съвсем не следят ежемесечно сметките си за ток (например защото ги плащат чрез директен дебит от банковата си сметка или са натоварили друго лице с това). Такова задължение, следователно, би било непропорционално тежко. Още повече – то няма как да се конструира при другите две големи електроснабдителни предприятия в България, които не предвиждат задължение за отчитане в общите си условия.
Някои съдилища обаче приемат, че наличието на доказано въздействие върху техническите средства за измерване на електроенергия, е доказателство за неправомерно действие на потребителя. Това според мен е неправилна квалификация на фактите, тъй като в решенията не са дават никакви мотиви относно доказването на авторството на неправомерното въздействие. В съответствие с цитираното Решение на ВКС № 189 от 11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г., II т.о., този факт подлежи на пълно и главно доказване на общо основание. Въпреки това се откриват въззивни решения, в които извод за вина се прави само въз основа на установената намеса в измервателните уреди – напр. Решение № 1592/10.11.2014 г. по в. гр. д. № 2190/2014 г. на ОС-Варна; Решение № 506/10.10.2014 г. по в. гр. д. № 735/2014 г. на ОС – Русе.
При невъзможност за конструиране на виновна отговорност остава възможността договорната отговорност да бъде безвиновна. Много съдебни състави приемат такава квалификация, като приемат, че ПИКЕЕ всъщност урежда договорна отговорност на потребителите, която възниква само по силата на един факт – установената липса на измерващо средство или неточно измерване. Оттук нататък обаче съдилищата следват два пътя. Някои състави приемат, че правилото на ПИКЕЕ дерогира правомерно общия режим по ЗЗД, защото е създадено по силата на особена делегация – напр. Решение № 65/17.02.2015 г. по в. гр. д. № 798/2014 г. на ОС – Враца. Други състави пък се позовават на задължението си за позоваване на нормативния акт от по-висока степен (чл. 15, ал. 3 ЗНА), като прилагат висша критика – според тях ПИКЕЕ не следва да се прилагат, доколкото установяват безвиновна отговорност в противоречие със законовия режим по чл. 81 и сл. ЗЗД. Тъй като според тези състави обективната отговорност е изключение, то трябва да бъде уредено в нормативен акт с еднакъв ранг спрямо този, които урежда правилото – т.е. обективна отговорност трябва да бъде обоснована в закон. Тази аргументация е изложена например в Решение от 27.01.2015 г. по в. гр. д. № 1945/2014 г. на ОС – Бургас; Решение № 296/14.10.2014 г. по в. гр. д. № 653/2014 г. на ОС – Велико Търново; Решение № 136/ 25.03.2015 г. по в. гр. д. № 76/2015 г. на ОС – Хасково; Решение № 3964/28.10.2014 г. по гр. д. № 11327/2014 Г. на РС – Пловдив (потвърдено от въззивната инстанция на 23.12.2014 г.), Решение от 18.02.2015 г. по гр. д. № 52455/2014 г. на СРС, 44. състав, и Решение № 136/25.03.2015 г. по в. гр. д. № 76/2015 г. на ОС – Хасково.
Търсейки изход от това противоречие с общия режим на договорната отговорност, някои съдилища приемат, че квалификацията на корекционния механизъм по чл. 47 и сл. ПИКЕЕ трябва да се търси другаде. Доколкото посоченият режим търси да прекрати едно положение на неоснователно обогатяване, някои състави приемат, че се отнася именно за специална кондикционна хипотеза, свързана с разпределението на риска (например Решение № 510/30.09.2014 г. по гр. д. № 1142/2014 г. на РС – Дупница, влязло в сила)[12]. Този подход се базира правилно на института на неоснователното обогатяване, но не обяснява напълно последиците от прилагането на корекционния механизъм. По-конкретно съдебните състави никъде не определят в какво се състои риска, който правилото на чл. 47 и сл. ПИКЕЕ цели да избегне. Понятието „риск“ обозначава възможността да настъпи неблагоприятно за дадено лице събитие, за настъпването на което няма виновен (т.е. рискът е възможността да настъпи невъзможност за изпълнение)[13]. При договорите за доставка на електроенергия риск от настъпване на пълна невъзможност на престацията се проявява много рядко. В случая, по-скоро рискът е от невъзможност за правилно измерване на престацията, което е един изцяло доказателствен проблем, а не проблем на осъществимостта на престацията (именно с последното се свърза най-често понятието „риск“). Поради това обяснението, че институтът на „коригирането на сметките“ се отнася до правило за разпределение на риска, е трудно обяснимо с оглед на установеното значение на понятието в частното право.
Разбирането, че уредената в чл. 47 и сл. ПИКЕЕ процедура представлява способ за определяне на дължимата престация по договора, е най-точно и като че ли повечето състави, които са съгласни да прилагат тази процедура, мълчаливо препращат към него. В много случаи това става без мотиви относно правната природа на прилагания институт[14]. В други пък се приема, че става въпрос за фикционна хипотеза (напр. Решение № 1414/20.10.2014 г. по в. гр. д. 1415/2014 г. на ОС – Варна). Това становище не е приемливо аргументирано, доколкото фикцията представлява правен похват, при който по силата на правна норма на един юридически факт, който се е случил, се придават последиците на друг, който не се е случил[15]. В редица особени мнения в решения на Хасковския окръжен съд пък се мотивира становището, че ПИКЕЕ определят режим за определяне на дължимата престация (вж. вместо всички Решение № 112/13.03.2015 г. по в. гр. д. № 2/2015 г. на ОС – Хасково), което ми се струва най-точната квалификация на режима по чл. 47 и сл. ПИКЕЕ.
Каква е разликата с описаните по-рано становища? На първо място, разликите с юридическата отговорност са в правопораждащия фактически състав – отговорността е едно вторично правоотношение, което се поражда от неизпълнението на определено правно задължение[16]. В случая на „корекционната процедура“ по чл. 47 и сл. ПИКЕЕ няма нарушено правно задължение (вж. горе). Напротив, процедурата цели да установи (както беше посочено) обема на едно правно задължение, възникнало по силата на договорна връзка между потребителя и електроснабдителното предприятие. Т.е., правилата създават не фикция (установяват енергия, която няма как да е потребена), а една необорима презумпция – определят потребление, което е възможно да е възникнало наистина, въз основа на обективно налични данни, без това предположение да е възможно да бъде оборено[17]. Тази презумпция се отнася до количеството на потребената енергия, т.е. уточняват дължимата престация. Разликата с начина за определяне на риска пък се крие именно в понятието „риск“ – рискът е опасността от възникване на неблагоприятно събитие, което е обективно. Неправилното измерване на потребена електрическа енергия пък не е неблагоприятно събитие – това е случай на грешка (отклонение) в измерването (която може да е породена от случайността, от страните по договора или от трето лице), която подлежи на поправяне. Именно това целят и правилата на чл. 47 и сл. ПИКЕЕ – поправяне на възникнали грешки.
Така режимът за корекция на установените задължения по чл. 47 и сл. ПИКЕЕ представлява нормативно установяване на съдържанието на сделката – така и Решение № 1510/30.10.2014 г. по в. гр. д. № 1482/2014 г. на ОС – Варна. Става въпрос за т.нар. „естествено съдържание“ на сделката (naturalia negotii), което се определя изцяло от обективното право и обвързва страните независимо от волята им[18].
ИЗИСКВАНИЯ ПРИ ПРИЛАГАНЕ НА ПРОЦЕДУРАТА
При установените констатации за принципната приложимост и характера на института „корекция на измерванията на потребена електрическа енергия“ по чл. 47 и сл. ПИКЕЕ обаче прави впечатление, че често съдебната практика констатира неправилно прилагане на режима. Най-често електроснабдителните предприятия просто не изпълняват някои изисквания, поставени от Правилата. Най-често липсват подписи на двама свидетели в протоколите, или пък протоколът не е съставен в присъствие на полицейски служител, когато нормативната уредба изисква такова[19].
Други нарушения се срещат при осъществяване на фактическия състав на особения ред за изменение, предвиден в чл. 48, ал. 2 ПИКЕЕ. Тази хипотеза включва проявление на следните факти: (1) физическа намеса в средството за техническо измерване(електромера), (2) установена в присъствието на полицейски служител, (3) в присъствието на потребителя или двама свидетели, които не са служители на електроснабдителното предприятие, (4) която води до изменение в точността на средството за измерване. При наличието на описаните факти, за електроснабдителното предприятие възниква правото да извърши корекция на задължението за потребена електроенергия за не повече от 90 дена преди проверката по реда на чл. 47, ал. 1 ПИКЕЕ, т.е. като коригира наличното измерване с процента на установената грешка в измерването, а ако няма наличен измерител, по определена формула на база дебелината на свързващия проводник[20].
Тук проблемите са свързани не с осъществяването на проверката при спазване на нормативните изисквания, а в неправилното възприемане на последиците й от страна на представителите на енергоснабдителните предприятия. Проблемът се корени в тълкуването на текста на чл. 48, ал. 2 ПИКЕЕ – буквалното му четене предполага, че при наличие на намеса в измервателния уред и установяване на това обстоятелство от полицейски служител, корекция се извършва по формулата, определена в ал. 1. Проблемът е, че един от елементите на тази формула е грешката в измерването на електромера, изчислена като клас (т.е. в проценти). Това изчисление обаче не може да се извърши „с просто око“, а става чрез използване на технически похвати. Обикновено за целта служителите на електроразпределителните предприятия използват уреди, които носят със себе си при проверката.
Този начин на установяване следва обаче да покрива стандартите на ГПК, тъй като дори законовата делегация на чл. 83, ал. 1, т. 6 ЗЕ да овластява ДКЕВР да определя начина за установяване на неточно измерено електричество, тя не може да преодолее принципа на чл. 121, ал. 2 от Конституцията, който определя, че в делата пред съдилищата се „осигурява установяването на истината“. Истината може да бъде установена само от лица, които имат необходимите познания да я възприемат.
Полицейските служители, от друга страна, са овластени от разпоредбата на чл. 48, ал. 2 ПИКЕЕ да контролират установяването на намеса в измерителната апаратура. Установяването на този факт изисква просто визуално убеждение за намеса в електрическа верига. То не изисква особени познания, които са свързани с определена професия. Измерването на техническа грешка в апарат, измерващ преминалия през него електрически ток, обаче, изисква значително повече познания. Същите не се включват в длъжностната характеристика на полицейски служител. Поради това специалистите-метролози подлежат на специално лицензиране (вж. чл. 46 и сл. от Закона за измерванията). Описаните по-горе констатации водят до извода, че полицейските служители не са квалифицирани да установяват грешката на средство за измерване на електрическа енергия.
Във връзка с направения извод следва да се припомни, че разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК обявява за обвързващи съда доказателствени средства единствено официалните свидетелстващи документи. Според същата разпоредба официален е такъв документ, който е „издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред“ и отразява изявленията пред длъжностното лице и „извършените от него и пред него действия“. Техническото измерване не се извършва пред полицейския служител, тъй като той няма квалификацията да установи начина на извършването му и би могъл да бъде заблуден. Поради това и протоколът, издаден по реда на чл. 48, ал. 2 ПИКЕЕ не представлява обвързващо съда доказателствено средство относно неточността на електромера.
Тази неточност, следователно, може да бъде установена само чрез метрологична експертиза, извършена в съдебното производство. Всеки друг извод би противоречал на принципа за установяване на истината (чл. 121, ал. 2 КонстРБ) и задължението на държавата да защитава интереса на потребителя (чл. 19, ал. 2 in fine КонстРБ и § 1 ЗЗП).
Различни съдебни решения постановяват и допълнителни изисквания към експертизата – същата трябва да установи наличието на неточно отчитане и влиянието на монтираните допълнителни вериги или устройства в рамките на средството за измерване[21], както и да опише за кои измервателни средства се отнася (чрез посочване на сериен номер и място на монтаж в протокола)[22].
Тези изисквания съответстват на факта, че се отнася за процедура за едностранно измерване на консумирана електроенергия, което означава, че трябва да се спазват стриктно предписаните изисквания, за да не се наруши балансът на интереси, залегнал в нормативното решение.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
В заключение следва да се посочи, че българското право най-сетне, след дълго прекъсване, предвиди реална възможност за разрешаване на случаите на кражби на ток със средствата на гражданското право. Не би следвало съдът да не прилага тази възможност, тъй като нормотворецът за пръв път урежда процедура, която балансира интересите на всички участващи страни и осигурява справедливост и максимално установяване на истината в хода на проверките. Тази процедура предотвратява произвола, като въвежда множество изисквания. Би следвало енергоснабдителните предприятия да се съобразят с тези изисквания и да обучат служителите си правилно да прилагат закона. Това ще осигури възможност едновременно за запазване на техните интереси (по-малко съдебни решения в техен ущърб) и тези на потребителите (няма да се начисляват прекалено високи „корекционни плащания“), като ще върне справедливостта в енергийните доставки.
Автор: Андрей Георгиев,
магистър по право
[1] Дефиниция на законовата неустойка може да бъде конструирана по Калайджиев, Анг. Облигацционно право. Обща част. Пето издание. С., „Сиби“, 2010, с. 462 и 465. Законовата неустойка може да се определи като условно задължение, което се налага на длъжника за неизпълнение по договора, определено е в абсолютен или отнапред определяем размер и възниква по силата на нормативен акт. По въпроса вж. и Матеева-Стоянова, Ек. Неустойката в условията на преход към пазарна икономика, „Търговско право, бр.1/1992 г., с. 26 – 35. Вж. и Таков, Кр. Към въпроса за намаляването на неустойката. В: Сборник в чест на проф. Живко Сталев. С., „Сиби“, 2005, стр. 432.
[2] Терминът е правно неточен, но верен с оглед на ежедневния език – б.а.
[3] При договора за покупко-продажба вземането за цената възниква веднага (арг. от чл. 200, ал. 1 във връзка с чл. 69 ЗЗД), но става изискуемо едва след предаване на дължимата от продавача вещ (чл. 200, ал. 2 ЗЗД и чл. 208, ал. 1 ЗЗД). Така и Кожухаров, Ал. Облигационно право. Част II – Отделни видове облигационни отношения. Нова ред., проф. Петко Попов. С., Университетско издателство, 2002, с. 109 – 110.
[4] В случаите на доставка на електрическа енергия на крайни потребители не се прилагат правилата на търговските продажби, а общият режим по ЗЗД (чл. 318, ал. 2 ТЗ). Продажбите между търговци не се засягат в случая, доколкото там проблемът за кражбите на ток не стои така рязко.
[5] Какъвто извод би могъл да се направи при буквално тълкавуне на закона (чл. 200, ал. 1 във връзка с чл. 69 ЗЗД).
[6] Преди приемането на новата редакция на чл. 83 ЗЕ (в сила от 17.07.2012 г.) липсваше законова делегация, която да позволи на ДКЕВР да определя реда за коригиране на сметки.
[7] Съществуват и съдебни актове, приемащи обратното становище – напр. Решение № 120/09.05.2014 г. по в. т. д. № 11/2014 г. на Апелативен съд – Варна.
[8] Вж. напр. Решение № 1952/24.10.2014 г. по в. гр. д. № 1957/2014 г. на ОС-Пловдив; Решение от 12.11.2014 г. по в. гр. д. № 1240/2014 г. на ОС – Бургас (в сила); Решение № 226/12.02.2015 г. по в. гр. д. № 2665/2014 г. на ОС – Варна; Решение № 335/04.11.2014 г. по в. гр. д. № 611/2014 г. на ОС – Велико Търново; Решение № 403/10.10.2014 г. по в. гр. д. № 458/2014 г. на ОС – Враца; Решение № 134/14.04.2014 г. по в. гр. д. № 45/2014 г. на ОС – Добрич; Решение № 465/31.10.2014 г. по в. гр. д. № 635/2014 г. на ОС – Хасково; Решение № 229/02.10.2014 г. по в. гр. д. № 301/2014 г. на ОС – Ямбол; Решение № 376/09.10.2014 г. по в. гр. д. № 590/2014 г. на ОС – Сливен.
[9] Същото право на потребителя е установено и в новия чл. 38ж ЗЕ, в сила от 06.03.2015 г.
[10] Съществуват множество съдебни актове, (които няма да бъдат цитирани тук) вкл. на окръжни съдилища като въззивна инстанция, които просто преписват мотивите на решенията на ВКС, постановени при старите текстове на закона, ли пък прогласяват „правилото“, че доставчикът на електрическа енергия „няма право“ да извършва едностранна корекция на сметките.
[11] Вж. чл. 15, т. 5 от Общите на договорите за използване на електроразпределителните мрежи на „ЧЕЗ Разпределение България” АД (http://www.cez.bg/bg/zakonova-ramka/obshti-usloviya/chez-razpredelenie-balgariya-ad.html),
[12] Разсъждения в подобен смисъл, но по-неясни се съдържат и в Решение от 10.07.2014 г. по в. гр. д. № 514/2014 г. на ОС – Велико Търново.
[13] По този въпрос вж. Апостолов, Ив. Облигационно право. Част първа: Общо учение за облигацията. Фототипно издание. С., Изд. на БАН, 1990, с . 262 и сл.
[14] Решение от 21.10.2014 г. по в. гр. д. № 340/2014 г. на ОС – Габрово; Решение № 353/24.10.2014 г. по в. гр. д. № 591/2014 г. на ОС –Добрич; Решение № 298/12.12.2014 г. по в. гр. д. № 592/2014 г. на ОС – Сливен; Решение № 1420/21.10.2014 г. по в. гр. д. 1647/2014 г. на ОС – Варна
[15] Вж. Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С., Софи-Р, 2002, с. 119. В случая направеното измерване е възможно да съответства на реланото потребление.
[16] Кожухаров, Ал. Облигационно право. Част I – Общо учение за облигационното отношение. Нова ред., проф. Петко Попов. С., Университетско издателство, 2002, с. 316.
[17] За презумпциите вж. Павлова, М. Цит. съч., с. 118 – 119.
[18] Пак там, с. 488.
[19] Вж. напр. Решение № 298/12.12.2014 г. по в. гр. д. № 592/2014 г. на ОС – Сливен; Решение № 1420/21.10.2014 г. по в. гр. д. 1647/2014 г. на ОС – Варна; Решение № 1361/ 14.10.2014 г. по в. гр. д. № 2070/2014 г. на ОС – Варна; Решение № 318/29.10.2014 г. по в. гр. д. № 629/2014 г. на ОС – Велико Търново; Решение от 10.07.2014 г. по в. гр. д. № 514/2014 г. на ОС – Велико Търново.
[20] Тук следва да се посочи, че втората възможност може да се приложи само и единствено ако липсва обективен измерител (т.е. когато такъв не може да бъде установен по никакъв начин). При наличие на грешно измерване случаят очевидно не е такъв.
[21] Решение № 950/ 23.06.2014 г. по в. гр. д. № 1032/2014 г. на ОС – Варна и Решение № 1420/ 21.10.2014 г. по в. гр. д. № 1647/2014 г. на ОС – Варна.
[22] Решение от 10.07.2014 г. по в. гр. д. № 514/2014 г. на ОС – Велико Търново
Подобни статии
Право на едностранна корекция от крайните снабдители на сметките на крайните клиенти за доставена електрическа енергия при неизмерена, неправилно и/или неточно измерена електрическа енергия
За разпростирането на ипотечното право върху поземлен имот върху сградите, построени в него
Критичен поглед върху някои съдебни решения по прилагането на ЗИДЗОЗ, обнародван в ДВ бр. № 105 от 30.12.2016г. Част 1
Критичен поглед върху някои съдебни решения по прилагането на ЗИДЗОЗ обнародван в ДВ бр. № 105 от 30.12.2016г. – част 2
КОНТРОЛ ВЪРХУ ПРИЛАГАНЕТО НА ПРАВОТО НА ЕС ОТ НАЦИОНАЛНИТЕ ВЛАСТИ – ОСНОВНИ ПРИНЦИПИ
