По повод важни решения на Върховния касационен съд
- Предстоящо тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС
На основание чл. 129, ал. 1 от Закона за съдебната власт Председателят на Върховния касационен съд е разпоредил въз основа на Определение Nr. 413 от 26.11.2015 г. по гр.д. Nr. 3762/2015 на IV г.о. Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия да постанови тълкувателно решение по следния материалноправен въпрос:
„Относно правото на пострадалия за обезщетение от делинквента над изплатеното обезщетение от застрахователя въз основа на постигнато споразумение, в което увреденият е приел, че е напълно обезщетен за съответната вреда”.
- Съдебната практика, обобщена в Определение №. 413 от 26.11.2015 г. по гр.д. №. 3762/2015 – IV – ОСГТК
Практиката на ВКС по горепоставения въпрос е противоречива. Обособени са две противоположни решения.
Според първото, намерило израз в р. 478 от 22.07,2010 по гр.д. 943/2009, 4-то г.о.; р. 425 от 13.01.2012 г. по гр.д. 39/2011, трето г.о. и р. 306 от 07.06.2011 г. по гр.д. 1556/2009 4-то г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, в р. 204 от 04.07.2011 по гр.д. 220/2010 г., четвърто г.о., р. 1104 от 03.12.2012 г. по т.д. 1104/2009, второ т.о. е прието, че с изплащане на застрахователното обезщетение настъпилите за ищеца – пострадалото лице вреди са удовлетворени изцяло, а новонастъпили вреди или такива от друг вид не са предмет на предявената претенция, поради което е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
3. Аргументи и обосновка:
Когато застрахователят е удовлетворил изцяло пострадалият, последният няма основание да търси повторно обезщетение и от прекия причинител, защото и застрахованият, и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществения риск. Отговорността на застрахователя произтича от застрахователното отношение, но е функционално свързано с деликтното. Когато пострадалият е сключил споразумение със застрахователя за изплащане на вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, той няма основание да търси обезщетение за същите вреди отново по съдебен ред от причинителя на вредите поради това, че неточно е определил вредите в споразумението. Неудовлетворени са останали само вреди, които не са били предмет на споразумението (ексцес, последващи разходи за лечение и др.); когато споразумението е сключено при пороци, водещи до неговата недействителност, както и когато споразумението е било ограничено от лимита на сключената застраховка, която не покрива вредите. Тогава отговорността на делинквента може да бъде ангажирана за разликата до действително претърпените вреди.
Според второто становище, обективирано в р. 25 от 17.03.2011 по т.д. 411/2010, второ т.о. и р. 147 от 22.01.2014 по т.д. 333/2012, първо т.о., също постановени по реда на чл. 290 ГПК, пострадалият от непозволено увреждане има право да претендира обезщетение на неимуществени вреди от делинквента и ако е постигнал спогодба по чл. 365, ал. 1 ЗЗД със застрахователя на гражданска отговорност на делинквента и е получил плащане до договорено крайно и окончателно обезщетение. Изявлението на пострадалия, че със споразумението се считат обезщетени всички вреди от увреждането би могло да се тълкува като отстъпка по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, но същото е обвързващо само в отношенията между застрахователя и пострадалия. Споразумението, имащо характер на договор, поражда действие само между страните, но не и срещу делинквента, защото той не е участвал в него. Признатите в договора факти, обстоятелства и права, както и отказът от права, могат да се противопоставят на страната, направила признанието, но от съдоговорителя, спрямо когото признанието е заявено. Законодателят придава правно значение на извънсъдебното признание при признаване на вземането, а не на фактическия състав, от който то е възникнало, поради което изявленията на пострадалия относно фактите могат да му се противопоставят само от застрахователя, а в отношенията между делинквента и пострадалия споразумението в частта на изявленията няма действие.
- Основателност и неоснователност на становищата
4.А. И при двете разрешения основателни са следните правни положения:
При застраховката „гражданска отговорност” и застрахованият, и застрахователят имат спрямо увредения еднакво по съдържание задължение за репариране на вреди от осъществения риск. Между застрахователя и третото увредено лице възниква законово правоотношение, по силата на което увреденият има право да иска директно, пряко от застрахователя да обезщети причинените му от застрахования имуществени и неимуществени вреди. Между застрахования и третото увредено лице възниква деликтно правоотношение от непозволено увреждане. И двете правоотношения възникват от един и същи юридически факт – деликтът е застрахователното събитие, т.е. налице е идентичност на застрахователното събитие и непозволеното увреждане. Еднакво е и правото на третото увредено лице – то има и срещу застрахователя правото, което има и срещу делинквента – да иска пълно обезщетение на имуществените и неумуществените вреди на основание чл. 51 и чл. 52 ЗЗД и на основание чл. 226 от Кодекса за застраховане (отм.) и чл. 432 от сега действащия КЗ. Вярно е, че отговорността на застрахователя е функционално свързана с деликтната отговорност на неговия застрахован.
Изтъкнатото положение винаги се е приемало в застрахователната практика и не е предизвиквало противоречиви тълкувания. Такова е и становището на теорията, още от времето на действието на застрахователноправната уредба по ЗЗД.
Правилно се приема в първото становище, че когато пострадалият е сключил споразумение със застрахователя за изплащане на вредите от застрахователното събитие, той има право да търси от делинквента тези вреди, които са останали неудовлетворени от споразумението. А това са вреди, които не са били предмет на споразумението (ексцес, последващи разходи за лечение и др.); вреди, които са останали неудовлетворени поради това, че споразумението е сключено при пороци, водещи до неговата недействителност, както и когато споразумението е било ограничено от лимита на сключената застраховка, която не покрива вредите. Тогава отговорността на делинквента може да бъде ангажирана за разликата до действително претърпените вреди.
И в тази част от съдебната практика няма противоречие, включително и в рамките на обсъждания материалноправен въпрос. Всичко изложено по-горе следва да се приеме като разумно, обосновано и съответстващо на законовата уредба.
4.Б. Противоречието и оценката на двете становища на ВКС
Противоречието между двете становища се изразява в един пункт – дали споразумението между застрахователя и третото увредено лице прекратява както прякото право на третото лице срещу застрахователя, така и деликтното право на пострадалия срещу делинквента.
Смятам, че не е основателно мнението, изразено в първата група съдебни решения, че когато пострадалият е сключил споразумение със застрахователя за изплащане на вредите от застрахователното събитие, изрично заявявайки, че платената сума ги покрива изцяло, той няма основание да търси обезщетение за същите вреди отново по съдебен ред от причинителя на вредите поради това, че неточно е определил вредите в споразумението. Споразумението представлява по правната си същност спогодба по смисъла на чл. 365 и сл. ЗЗД, а спогодбата е договор, с който страните по него прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отсъпки. Нормално и обичайно е един дълъг и скъпо струващ спор за обезщетение на вреди, основан на прякото право на увреденото лице срещу застрахователя по чл. 226 КЗ (отм.), чл. 432 от сега действащия КЗ, да приключи със взаимни отстъпки, защото застрахователят отказва да плати застрахователното обезщетение, тъй като счита че не го дължи или го дължи в по-малък размер, докато третото лице претендира по-голям размер на обезщетението, да завърши с взаимни отстъпки на двете насрещни страни. Сключва се един материалноправен договор, а последният според чл. 21, ал. 1 ЗЗД поражда действие само между страните, а спрямо трети лица – само в предвидените в закона случаи. Няма закон, който да предвижда, че спогодбата между застрахователя и третото увредено лице поражда действие и за застрахования. В Кодекса за застраховането – чл. 228 (отм), чл.434, ал. 1 от сега действащия е уредена само спогодбата между увредения и застрахования, като е предвидено, че тя има действие за застрахователя, ако я одобри. Следователно, дори в застрахователното право се признава общият принцип на договорното право, че спогодбата не може да има действие за лице, което не е участвало в нейното сключване и което не е изразило изрично съгласието си с нея. За съжаление КЗ, който „мисли” само за едната страна по застрахователното отношение, е „забравил” да уреди и другата хипотеза – когато спогодбата е сключена между застрахователя и третото увредено лице, обвързва ли тя застрахования и не се ли изисква и тук неговото съгласие. Липсва следователно правна реципрочност. И поради липса на изрична правна разпоредба, ще приложим общото правило на чл. 21, ал. 1 ЗЗД, като отговорът ще бъде отрицателен. Спогодбата между застрахователя и третото лице не поражда действие за делинквента. Вярно е, че има връзка между деликтното и застрахователното отношение – едно и също вредоносно събитие, едни и същи вреди, едно и също пострадало лице. Вярно е, че отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования делинквент. Но ако е вярно това правно положение, не е вярно обратното – отговорността на делинквента не е функционално обусловена от отговорността на застрахователя. Нито те са идентични, нещо, което иска да ни втълпи първото становище. Защото отговорността на делинквента е първична, а отговорността на застрахователя е вторична и е обусловена от нея. Застрахователят може да плати на третото лице, независимо, че застрахованият делинквент смята, че не носи гражданска отговорност. Той може да смята, че няма изобщо гражданска отговорност и не е извършил деликт. Не може да отнемаме на застрахования възможността да се защити срещу деликтния иск на третото лице, което, след като е сключило споразумение със застрахователя, решава, че част от претендираното обезщетение е останала извън споразумението, част от вредите са останали необезщетени, поради което има право да иска тяхното покриване от делинквента на основание непозволеното увреждане. Възможно е и обратното положение – делинквентът да е причинил по-големи вреди, отколкото са установени и договорени в спогодбата между застрахователя и третото лице. В крайна сметка третото лице не е длъжно да иска от застрахователя пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди. Той може да разпредели обезщетението на вредите между застрахователя и делинквента, може дори да иска обезщетение само от последния. Това е негово право. По собствена преценка той може да упражни или само деликния, или само прекия си иск. Затова, изключването на възможността на увредения да предяви и деликтен иск, независимо от постигнатото споразумение със застрахователя, го лишава от пълно обезщетение на всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица на непозволеното увреждане. Ако делинквентът бъде осъден (след като привлече и застрахователя в деликтния процес), той може да предяви иск на основание чл. 229 КЗ (отм.), чл. 435 от сега действащия КЗ, при положение че удовлетвори за претендираната част, за която е осъден, пострадалото трето лице. Така ще бъдат постигнати всички резултати на застраховката „гражданска отговорност”. Първо, пострадалият ще получи пълно обезщетение на всички вреди, както изисква чл. 51 и чл. 52 ЗЗД. Второ, застрахователят ще отговаря за всички вреди, за които отговаря застрахования – чл. 223, ал. 1-4 КЗ (отм.), чл. 429 от сега действащия КЗ. Трето, застрахованият ще има право да получи застрахователно обезщетение за това, за което е удовлетворил увреденото лице – чл. 229 КЗ (отм.), чл. 435. от сега действащия КЗ.
Ако се приеме първото становище на ВКС и се откаже правото на третото увредено лице да претендира за разликата между пълния размер на вредите и платеното застрахователно обезщетение, което той е успял да издейства чрез спогодба със застрахователя, ще се накърни правото на пълно обезщетение на пострадалия. Ако се откаже правото на застрахования да търси от застрахователя това, с което е обезщетил третото лице, че се наруши неговото застрахователно право, което изртично му признава законът.
Смятам, че първото становище ограничава правата и на увредените, и на застрахованите лица. Това е едно разрешение единствено в интерес на застрахователя, а нали това не е целта на застрахователноправната уредба. Тя трябва да защитава интересите на ползвателите на застрахователни услуги, както изрично обещава чл. 2, ал. 1, т. 1 от новия Кодекс за застраховането.
Автор: ПРОФ. Д-Р ПОЛЯ ГОЛЕВА
Подобни статии
Към въпроса за давността при иск на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увредения
Схема със специална цел за алтернативно прехвърляне на застрахователен риск според новия Кодекс за застраховането
ПРОБЛЕМЪТ С ПОГАСИТЕЛНАТА ДАВНОСТ ПРИ ЕКСЦЕС И ПРЕКИЯ ИСК НА ТРЕТОТО УВРЕДЕНО ЛИЦЕ СПРЯМО ЗАСТРАХОВАТЕЛЯ
Иск на комитента срещу комисионера по чл. 355 ТЗ (ІІ Част)
За правото, което възниква, когато няма друг иск, с който обеднелият може да се защити
