Многократното застраховане и съзастраховането

Новият Кодекс за застраховането за първи път уреди многократното застраховане – чл. 391- чл. 393 и даде една по-подробна и изчерпателна уредба на съзастраховането – чл. 134-140 и чл. 376-377. Това са два от модерните институти на застрахователното право, които досега не бяха регламентирани или бяха предмет на една твърде фрагментарна и разпокъсана правна уредба. Съвременното развитие на нашето право изисква обаче то да отговаря на новите моменти в обществените отношения, да ги отразява и да им дава адекватна и справедлива регламентация и това изискване се е опитал да удовлетвори новият Кодекс за застрраховането (КЗ).

В същото време следва да се отбележи, че и двата института – на многократното застраховане и на съзастраховането бяха познати у нас и се прилагаха, включително и в съдебната практика, преди приемането на Кодекса за застраховането от 2016 г. В тази връзка най-напред бих искала да представя едно решение на ВКС относно многократното застраховане, прието по реда на чл. 290 ГПК, а след това ще си позволя да анализирам правните признаци на двете понятия и да изтъкна техните общи и различни черти. За първи път в българската застрахователноправна теория се прави опит да се разкрие съдържанието на многократното застраховане и съзастраховането и тези две понятия да се съпоставят и да се разграничат.

Р. 100 от 5.08.2013 г. на ВКС по т.д. 1007/2012 г., Първо т.о., ТК, постановено по реда на чл. 290 ГПК:
Решението е постановено при условията на Кодекса за застраховането от 2006 г. (отменен).

Кратка фактическа и правна обстановка:

САС отменя решение на СГС в частта за отхвърляне на предявен от застрахования иск срещу застрахователя за заплащане на сумата от 5200,94 лв, представляваща платени законни лихви, а застрахователят е осъден да плати на застрахования на основание чл. 229 КЗ (отм.) 5200,94 лв., представляващи платени законни лихви върху обезщетението за периода от уведомлението до деня, в който застрахованият е обезщетил пострадалото трето лице на основание чл. 45 и сл. ЗЗД, заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане.

Поставените въпроси, по които ВКС допуска касационно обжалване са: „ПРИ НАЛИЧИЕ НА ДВА ЗАСТРАХОВАТЕЛНИ ДОГОВОРА ПО ЗАДЪЛЖИТЕЛНА ЗГО НА АВТОМОБИЛИСТИТЕ ЗА ЕДНО И СЪЩО МПС, ПРИ ЕДНАКВИ РИСКОВЕ, ДЕЙСТВИТЕЛЕН ЛИ Е СКЛЮЧЕНИЯТ ПО-КЪСНО ЗАСТРАХОВАТЕЛЕН ДОГОВОР, СЪОТВЕТНО НАЛИЦЕ ЛИ Е ОСНОВАНИЕ ЗА АНГАЖИРАНЕ НА ОТГОВОРНОСТТА И НА ДВАМАТА ЗАСТРАХОВАТЕЛИ И В КАКВА ПРОПОРЦИЯ?“

САС е приел, че застрахованият по две задължителни застраховки „гражданска отговорност“ във връзка с едно и също МПС (двойно застраховане) има право на основание чл. 229 КЗ да иска заплащане на застрахователното обезщетение, тъй като е удовлетворил пострадалия въз основа на влязлата в сила срещу него осъдителна присъда. Но тъй като застрахованият не е изпълнил задължението си по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.) – задължението да уведоми единия застраховател, това освобождава застрахователя – предпочитан ответник от задължението да възстанови на застрахования платената от последния на увреденото лице лихва за забава от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелството по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.). САС е счел за неоснователно възражението на втория застраховател (касатор) за недействителност на основание чл. 195, ал. 1 КЗ (отм.) на сключения с него договор поради липса на застрахователен интерес.
Следователно отговорът на САС е че вторият застрахователен договор е действителен. Аргумент: Преценката дали е налице застрахователен интерес трябва да се прави с оглед конкретния вид на застраховка, като при договора за застраховка «гражданска отговорност» (ЗГО) е възможно причинените с деянието вреди да останат необезщетени от първия застраховател, ако размерът им надхвърля застрахователната сума, от което следва, че при втори договор по задължителното ЗГО по отношение на едно и също МПС е налице необходимост от защита срещу последиците от застрахователното събитие не само за пострадалото лице, но и за самия застрахован, доколкото е налице необходимост от обезпечаване на неговата лична отговорност спрямо увредените. Това обаче означава наличие на застрахователен интерес. Доколкото евентуалният ответник (вторият застраховател) е уведомен от застрахования за обстоятелствата по чл. 224, ал. 1 КЗ (отм.), спрямо него, след отхвърляне на иска срещу предпочитания ответник, е приет за основателен искът по чл. 229 КЗ (отм.) за част от заплатената на увреденото лице законна лихва за забава.

ВКС потвърждава становището на САС. Да, вторият договор е действителен.
Аргументи: ЗГО е вид имуществена застраховка, която се отличава от другите по това, че при нея застрахован е не активът, а пасивът на имуществото на застрахованото лице. Застрахователният интерес е правоотношението, в което застрахованият се намира спрямо конкретното имуществено благо, а при ЗГО това е правоотношението относно вещи или дейност, пораждащи риск от увреждане на трети лица.
При ЗГО обект на застраховане е гражданската отговорност на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Поради това при ЗГО размерът на евентуалните бъдещи вреди е предварително неопределяем. При нея липсва застрахователна стойност, на базата на която да се определи застрахователната сума, така че тя да гарантира пълното покриване на потенциалните вреди.
Липсата на предварителна установеност какъв би бил конкретният вид и размер на възможните вреди води до наличието на застрахователен интерес от сключването на втора ЗГО за един и същи предмет, риск и период, тъй като застрахователната сума може да не покрие пълния размер на настъпилите вреди. Така се постига и деверсификация на риска от неплатежоспособност на застрахователите над гарантирания по КЗ размер.
При ЗГО съзастраховането не води до нарушаване на забраната за обезщетяване на една и съща вреда два или повече пъти, тъй като застрахователят дължи плащане, само ако вредата не е покрита от друг застраховател. Затова е допустим втори застрахователен договор и същият не се явява нищожен.
Но не намира приложение чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) за пропорционално спрямо уговорената застрахователна сума разпределение на отговорността на застрахователите. База за разпределение на отговорността между застрахователите по чл. 208, ал. 3 КЗ (отм.) е действителната стойност на застрахованото имущество, каквато не е налице при ЗГО, тъй като предварително не е определяем видът и размерът на действителните вреди, които могат да настъпят.

Решението по принцип е правилно, но поради липса на добра правна уредба в отменения Кодекс за застраховането ВКС не е формулирал правната същност на възникналите правоотношения и се е затруднил да отговори на въпроса, как се разпределя отговорността между повечето застрахователи при наличието на два договора за застраховане от един и същи вид на едно и също благо срещу едни и същи рискове и за един и същи период от време. Под въпрос е също така дали следва да квалифицираме процесното правоотношение като съзастраховане или като многократно застраховане.

Съзастраховане

В сега действащия Кодекс за застраховането, в сила от 1.1.2016 г., са уредени и съзастраховането, и многократното застраховане, което налага да ги анализираме и да посочим ясната граница между тях.

Съзастраховането има разпокъсана правна уредба, намиращи се в различни части на КЗ.

Чл. 134 се отнася до съзастраховането в Европейския съюз. То е допустимо, само ако са изпълнени следните предпоставки:
а) касае се до рискове по раздел втори на Приложение 1 към кодекса;
б) рискът е голям;
в)сключва се един застрахователен договор между застрахования и един застраховател, наречен водещ застраховател;
в) дължи се една застрахователна премия;
г) договорът е сключен за един и същи период;
д) в застраховането участват двама или повече застрахователи;
е) отговорността между тях се разпределя на части;
ж) има един водещ застраховател;
з)рискът се намира в различни държави – членки.
Определението има значение за техническите резерви на застрахователите, които участват в съзастраховането, за които се прилагат правилата на държавата по произхода. Значение има и за статистическата отчетност, за обмена на информация между комисиите за финансов контрол от държавите – членки и за сътрудничеството между тях. Тези разпоредби имат по-скоро дескриптивен характер и не определят правните белези на съзастраховането, поради което няма смисъл да се спирам на тях. Тук от значение за застрахованото лице е само чл. 138 КЗ, според който при ликвидация или несъстоятелност на един от съзастрахователите, припадащата му се част от отговорността при настъпване на застрахователното събитие не се поема от останалите съзастрахователи, независимо от държавата на ползвателя на застрахователни услуги.

Отделно от гореизложеното, в чл. 376 и чл. 377 КЗ е регламентирано отново съзастраховането от ракурса на договора със застрахования.

Основните постановки по него са следните:
а)един застраховащ сключва един застрахователен договор с един от съзастрахователите или с водещ застраховател;
б)участват повече от един застраховател;
в) застраховано е едно и също имуществено или не имуществено благо;
г) за един и същи период;
д) срещу едни и същи рискове;
е) застраховащият, застрахованият и третото лице се намират в договорно отношение с водещия застраховател;

ж) застрахователното обезщетение се дължи от водещия застраховател;

з) платената от водещия застраховател сума се разпределя между съзастрахователите в съотношението, в което те са се договорили.
и) между съзастрахователите е сключен съзастрахователен договор. В него се посочва кой ще бъде водещият застраховател; съотношението между съзастрахователите по отношение на отговорността; разпределението на застрахователната премия между тях; взаимоотношенията между съзастрахователите при ликвидация на щетата.
Изводът, който може да се направи от несистематизираната правна уредба, е, че съзастраховането представлява застрахователен договор, сключен между един застраховащ и водещ застраховател, който от свое име и от името на другите участващи в носенето на риска застрахователи и за тяхна сметка застрахова едно имуществено или неимуществено благо срещу едни и същи рискове, за един и същи период от време. Застраховащият плаща една застрахователна премия и има право при настъпване на събитието да иска застрахователното обезщетение или сума от водещия застраховател. Между съзастрахователите платената сума се разпределя според уговореното в сключения между тях съзастрахователен договор. В него се определя каква част от риска поема всеки съзастраховател и какви са приложимите застрахователни условия в отношенията със застраховащия, задачите на всеки при ликвидацията на щетата. Съзастрахователният договор наподобява много на договора за гражданско дружество.

Многократно застраховане

Правната му уредба се съдържа в чл. 391 – чл. 393 КЗ. Неговите белези са:
а) застраховащият сключва отделни застрахователни договори;
б) с повече от един застраховател;
в) за един и същ застрахователен интерес;
г) срещу едни и същи рискове;
д) за един и същи период;
е)за един и същи обект;
ж) застрахователите са отделни и независими един от друг, т.е. отделните застрахователи не са свързани със съзастрахователен договор;
з) застрахованият има задължение да уведоми останалите застрахователи за наличието на сключен договор;
и)сборът от застрахователните суми надвишава застрахователната стойност на предмета на застраховката или размера на причинените вреди.

При определяне на застрахователното обезщетение се прилагат две правила:
Първо, общата сума, която се заплаща на правоимащото лице, не може да бъде по-голяма от стойността на настъпилите вреди;
Второ, всеки застраховател отговаря в такова съотношение, в каквото се намира застрахователната му сума към общата застрахователна сума по всички застраховки.
При ЗГО третото увредено лице може да предяви претенцията си към всеки от застрахователите, а помежду те отговарят, т.е. разпределят обезщетението, в такова съотношение, в каквото се намират застрахователните им суми или неговата застрахователна сума се намира спрямо общата застрахователна сума по всички застраховки.
Всеки застраховател, срещу когото е предявена претенцията, трябва да уведоми другите застрахователи, които са му известни. Същото задължение има и този застраховател, който е извършил вече плащането.
Ако застрахователните договори са сключени със застрахователи от различни държави, застрахователят, който е платил, може да иска от останалите застрахователи да му възстановят платената сума, само когато се докаже, че и той би имал задължение за възстановявване съгласно приложимото към него право.
Ако се докаже, че застрахованият е сключил повече от един договори с цел да се обогати неоснователно, договорите са нищожни, а застрахователите задържат премиите, дължими до момента, в който те са научили за обстоятелствата, на които се основава нищожността.
При настъпване на застрахователното събитие застрахованият уведомява всички застрахователи и е длъжен да изпълнява техните предписания за предотвратяване и ограничаване на вредите, причинени от застрахователното събитие. Ако те си противоречат, той действа по своя преценка и уведомява всеки застраховател за предприетите действия – чл. 395, ал. 1 КЗ.
Следователно, застраховащият/застрахованият нямат интерес да направят многократно застраховане. Те няма да получат два пъти една и съща сума за едни и същи вреди. Затова кодексът дава възможност при сключване на два или повече застрахователни договори застраховащият да прекрати по взаимно съгласие единия договор или да намали застрахователната сума, за да редуцира и задължението си за плащане на застрахователната премия. Особено това е важно при имущественото застраховане, при което застрахователното обезщетение не може да надхвърли стойността на действително претърпените от застрахования вреди. Затова ако първият договор е покрил цялата застрахователна стойност на предмета на застраховането, няма необходимост от втори и трети договор и всяко усилие на застрахования да сключи нов договор би могло да се разглежда като усилие, насочено към неоснователно обогатяване.

Общото и различното между съзастраховането и многократното застраховане?

Общото между съзастраховането и многократното застраховане е, че едно физическо или юридическо лице застрахова един и същи обект срещу еднакви рискове и за един и същи период от време при повече от един застраховател. Сборът от застрахователните суми може да надхвърли действителния размер на претърпяните или причинените от застрахования вреди. Въпреки това той има право на едно застрахователно обезщетение и не е допустимо кумулиране на застрахователните суми по всички сключени договори.

Първата разлика между съзастраховането и многократното застраховане е, че при първото има един застрахователен договор и свързани помежду си с договор съзастрахователи, докато при второто се сключват няколко застрахователни договора с различни застрахователи, които не са обвързани помежду си с договорни отношения.

Втората разлика е, че при съзастраховането застрахованият има претенция само срещу водещия застраховател, а при многократното застраховане – срещу всеки един от застрахователите.

Третата разлика е, че при многократното застраховане сборът от застрахователните суми може да надвишава действителната застрахователна стойност или действително претърпените вреди.

Но и при съзастраховането, и при многократното застраховане трябва да се спазва принципът, че застрахованият не може да получи по-голямо застрахователно обезщетение от стойността на вредите, които е претърпял. Същото се отнася и до третото лице при застраховането „гражданска отговорност”, което разполага с пряк иск срещу застрахователя/лите. Ако един застраховател при двойното застраховане, какъвто е случая, описан в съдебното решение, обезщети застрахования или третото лице при ЗГО, той има право да иска възстановяване на тази част от обезщетението, която се следва на другия застраховател съобразно съотношението между застрахователните суми по всеки от договорите към сбора от застрахователните суми по всички застраховки. Такава идея е залегнала в чл. 392, ал. 1 от сега действащия КЗ. При ЗГО третото лице, а при неговото удовлетворяване – застрахованият може да насочи претенцията си срещу всеки един от застрахователите или една част от претенцията – срещу единия застраховател, а друга – срещу друг застраховател. Помежду си застрахователите отговарят пропорционално – отново чл. 392, ал. 2 КЗ. За да се разпредели отговорността застрахователите са длъжни, а и заинтересовани да уведомят останалите застрахователи, които са им известни – чл. 392, ал. 3 КЗ.

5. Извод

Многократното застраховане и съзастраховането са два различни института, които са допустими в нашето право и не правят застрахователните договори, сключени след първия договор нищожни поради липса на застрахователен интерес. Новата правна уредба показва резултат, който се отличава от досегашната съдебна практика, макар че крайното решение, до което стига и съдебната практика, и нормативната концепция е едно и също.

Автор : Проф. д-р Поля Голева