Предмет на настоящия анализ е правозащитният проблем, произтичащ от липсата на законово изискване за вписване в имотния регистър на исковите молби за установяване на произход.
Провокирана съм да опиша проявленията му от следния конкретен казус:
На 26.05.2017 г. П.Б. придобива, по силата на договор за покупко-продажба, апартамент. П.Б. купува имота от лице, което с удостоверение за наследници се легитимира като единствен наследник на брат си, на чието име апартаментът е вписан в имотния регистър. Според „удостоверението за тежести“, с което се снабдява П.Б. преди да сключи сделката, за последните 10 години за имота „няма вписвания, отбелязвания и заличавания“. След като купува апартамента, П.Б. се нанася да живее в него заедно със съпругата и малолетните си деца.
С извършените от П.Б. действия (изискване на удостоверение за наследници, за да се увери, че придобива имота от законов наследник на вписания в имотния регистър собственик и снабдяване с удостоверение за тежести от съответната Служба по вписванията) в практиката се изчерпват разумните стъпки, които добросъвестният купувач може да предприеме, преди да се увери, че даден имот е „чист“ и реши да го купи.
Подлежащите на вписване в имотния регистър искови молби или актове, свързани директно или индиректно със спорове за правото на собственост върху даден имот, са изброени в чл. 4 от Правилника за вписванията, в чл.112 и в чл.114 от Закона за собствеността (ЗС). Независимо от факта, че последиците от установяване на произход от дадено лице често са свързани със засягане на вещни права на трети лица, исковите молби за установяване на произход не са сред визираните в чл.112 и в чл.114 от ЗС актове, подлежащи на вписване.
Този законодателен пропуск има крайно неблагоприятни последици за П.Б.
Повече от две години след като купува апартамент, на 25.06.2019 г., П.Б. узнава, че срещу него е предявен ревандикационен иск за имота, придобит на 26.05.2017 г. Ревандикационният иск е предявен от лице, което, въз основа на решение за произход, в сила на 28.03.2019 г., се легитимира като единствен наследник (дъщеря) на вписания в имотния регистър собственик. Оказва се, че към датата, на която П.Б. е придобил имота, е било налице висящо дело за произход срещу праводателката му от биологичната дъщеря на брат й. Поради липсата на изискване за вписване на исковата молба за установяване на произход и поради липса на указания от страна на съда, разглеждащ делото за произход, за вписване на исковата молба, П.Б. разбира за водения срещу праводателя му процес за произход от предявения срещу него иск за собственост от третото лице-наследник по произход.
Защитната теза на П.Б. в процеса по ревандикация е, че той е добросъвестно лице, което към датата на придобиване на имота обективно не е можело да знае за наличие на висящ процес за установяване на произход срещу праводателя му. П.Б. се позовава на факта, че е придобил имота и вписал нотариалния си акт за собственост преди постановяване на решението за произход и преди вписването на искова молба срещу него от наследника по произход.
П.Б. се позовава и конкретно на концепцията за т.нар. оповестително-защитно действие на вписването, обективирана в чл.113 от ЗС: „Актовете по предходния член до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, които по-рано са придобили от същия собственик и вписали вещни права върху недвижимия имот.“
С Определение от 19.04.2021 г. по гр.д. № 275 от 2021 г. ВКС, Второ гражданско отделение[1] допуска касационно обжалване на въззивното решение, с което ревандикационния иск срещу П.Б. е отхвърлен, по следния въпрос: „Приложимо ли е правилото на чл.113 ЗС при разрешаване на спор за собственост между наследник по закон, придобил право на наследяване въз основа на влязло в сила решение за установяване на произход от наследодателя и приобретател на имота от лице, което се е легитимирало като наследник преди установяването на произхода.“ С Решение от 04.11.2021 г. по гр.д. № 275 от 2021 г. ВКС[2] уважава предявения срещу П.Б. ревандикационен иск със следните решаващи мотиви:
„Правилото на чл.113 ЗС, според което актовете по чл.112 ЗС до вписването им не могат да се противопоставят на трети лица, не е приложимо при разрешаване на спор за собственост между наследник по закон, придобил право на наследяване въз основа на влязло в сила решение за установяване на произход от наследодателя и приобретател на имота от лице, което се е легитимирало като наследник преди установяването напроизхода. Горното разрешение съответства на даденото в решение № 698/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2009 г. на първо г. о. и решение № 206/25.07.2012 г. по гр. д. № 238/2012 г. на второ г. о. и изцяло се възприема от настоящия съдебен състав. В цитираните съдебни актове е прието, че правилото е неприложимо както в отношенията между наследник по закон и наследник по завещание, така и в отношенията между наследник по завещание и трето лице, придобило права с транслативен акт, сключен с наследника по закон. В тези случаи вписването на обявеното завещание е без значение. В първия от тях няма конкуренция между актове, подлежащи на вписване, тъй като придобиванията на недвижими имоти по наследство не подлежат на вписване, съгласно изричната разпоредба на чл.5, б.“в” от Правилника за вписванията, а във втория случай праводателят не е един и същ.“
Описаният казус ясно илюстрира, че законодателният пропуск, свързан с липсата на нормативно изискване исковите молби за установяване на произход да бъдат вписани в имотния регистър има драматични и несъвместими с принципа на правната сигурност последици. Това се наблюдава ясно, когато добросъвестни лица придобият право на собственост от лице, което се легитимира като наследник на посочен в имотния регистър собственик на имота, но, към момента на придобиване на същия имот, се води дело за установяване на произход от починалия собственик и впоследствие бъде установено, че наследник на вписания в регистъра собственик, респективно собственик на имота, е друго лице, а не е техният праводател.
В тези случаи липсва механизъм, по който добросъвестно лице, което иска да купи даден имот, независимо от дължимата грижа, която полага, може да узнае, че е налице висящо дело за установяване на произход от посочения в имотния регистър собственик и че има опасност правата му впоследствие да бъдат ефективно оспорени и отречени. Проблемът се задълбочава от възприетия от ВКС подход, според който, когато с влязло в сила решение за произход бъде установено, че наследник на вписания в регистъра собственик не е праводателят на добросъвестния купувач, последният не може да се ползва от оповестително-защитната функция на вписването на сключената от него сделка. За ВКС са ирелевантни добросъвестността на лицето, придобило имота преди влизане в сила на решението за установяване на произход; фактът, че то е придобило имота и е вписало нотариалния си акт преди решението за установяване на произход да влезе в сила и преди новоустановеният наследник по произход да предяви ревандикационен иск срещу него.
*Липсата на изискване за вписване на искови молби за произход и възприетият в практиката на ВКС подход през призмата на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС, Конвенцията) и стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по този член.
Според чл.1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС:
„Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.“
Доколкото в случая анализът е фокусиран върху намесата в правото на притежание, приложим е чл.1 от Протокол № 1 и правните стандарти, обективирани в практиката на ЕСПЧ във връзка със защита на правото на „притежание“ по смисъла на Конвенцията.
Задължението за зачитане на правото на собственост съгласно чл. 1 от Протокол № 1 включва както „негативни“, така и „позитивни“ задължения на държавата.
Докато „негативните задължения“ обичайно означават въздържане на държавата от намеса в притежанията, „позитивните задължения“ изискват от държавата да предприеме ефикасни мерки за защита на правото на собственост (Broniowski v. Poland [GC], § 143; Sovtransavto Holding v. Ukraine, § 96; Keegan v. Ireland, § 49; Kroon and Others v. theNetherlands, § 31; Ališić and Others v. Bosnia and Herzegovina, Croatia, Serbia, Sloveniaand the Former Yugoslav Republic of Macedonia [GC], § 100; Likvidējamā p/s Selga andVasiļevska v. Latvia (dec.), §§ 94-113).[3]
„Позитивните мерки за защита“, на които се позовава ЕСПЧ, се прилагат не само при държавна намеса в притежанията, но и когато намесата е от страна на частни лица. Мерките могат да имат превантивен или компенсаторен характер, като Съдът акцентира в практиката си върху необходимостта от предотвратяване на предвидими нарушения на КЗПЧОС като тези, произтичащи от лоши закони и от законови празноти. Компенсаторното средство е адекватно само когато поради спецификата на нарушението, ситуацията преди допускането му не може да бъде реално възстановена. От тази перспектива несъменено най-ефикасна защита за лицата в положението на П.Б. би била промяна в Закона за собствеността, предвиждаща вписване в имотния регистър на исковите молби за установяване на произход.
В този смисъл ЕСПЧ е установил, че дори в хоризонтални отношения между частноправни субекти може да има съображения от обществен интерес, които да налагат някои задължения на държавата. Следователно определени мерки, необходими за защита на правото на собственост, може да се изискват дори в случаи, включващи съдебни спорове между физически или юридически лица (Sovtransavto Holding v. Ukraine, § 96; Saraç and Others v. Turkey,§72; Kanevska v. Ukraine (dec.), § 45).[4]
По-конкретно, когато намеса в правото на мирно ползване на притежанията е извършена от частно лице, за държавата възниква позитивно задължение да гарантира във вътрешното си законодателство, че тези притежания са подобаващо защитени от закона и че на титулярите им са предоставени адекватни средства за защита.
Според ЕСПЧ типичното ефикасно вътрешноправно средство за защита са съдебни процедури, които предлагат необходимите процесуални гаранции и следователно дават възможност на националните съдилища да разглеждат ефективно и справедливо всички спорове между частни лица. Ето защо сериозните недостатъци при разглеждането на такива спорове могат да доведат до нарушение на чл.1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
*Относно неизпълнението на задължението на националните власти да осигурят надеждни превантивни мерки за защита на правото на собственост.
В случая, поради недостатъка на националната правна уредба, изразяващ се в липса на изискване за вписване на искови молби за установяване на произход, държавата не е изпълнила позитивното си задължение по чл.1 от Протокол № 1 и не е предприела необходимите превантивни мерки за защита на правото на собственост на добросъвестни купувачи на недвижими имоти.
Несъмнено релевантен към обсъждания проблем е подходът, възприет от ЕСПЧ по делото „Gladysheva v. Russia”, жалба № 7097/10 г. В него ЕСПЧ отбелязва на първо място, че държавата има позитивно задължение да определи условията и процедурата за прехвърляне на собственост и следи за спазването на тези изисквания. Не следва трети добросъвестни лица да носят риска да им бъде отнета собствеността поради дефекти, които не следва да бъдат допуснати в предвидената процедура по придобиване на имота. Последиците от такива грешки следва да бъдат понесени от държавата, а не да се поправят за сметка на засегнатите добросъвестни лица.
* Правозащитният проблем, произтичащ от нарушаване на правото на П.Б. на неприкосновеност на жилището му по смисъла на чл. 8 от КЗПЧОС Според чл.8 от КЗПЧОС: „1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията. 2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
Понятието „жилище” по смисъла на чл. 8 от Конвенцията е автономно понятие, което не зависи от класификацията по вътрешното законодателство (Chiragov and Others v. Armenia [GC], § 206). Затова отговорът на въпроса дали дадено място за живеене представлява „жилище”, което попада под закрилата на чл. 8, § 1 зависи от наличието на достатъчни и непрекъснати връзки с конкретно място (Winterstein and Others v. France, § 141; Prokopovich v. Russia, § 36; McKay-Kopecka v. Poland (dec.).[5] В тази връзка, за да бъде даден имот определен като „жилище“ по смислъа на чл.8 от Конвенцията, не е нужно той да е единствено такова.
Както посочихме, в разглеждания казус, след като на 26.05.2017 г. ПБ купува апартамент, той заживява в него заедно със съпругата и с двете си малолетни деца. Следователно, в случая несъмнено е налице „жилище“ по смисъла на чл.8 от Конвенцията.
С Решението на ВКС от 04.11.2021 г. е уважен предявеният срещу П.Б. ревандикационен иск и той е осъден да предаде владението върху имота на ищцата. Според практиката на ЕСПЧ наличието на съдебен акт, въз основа на който дадено лице може да претърпи евикция, независимо от това дали тя е осъществена, е достатъчно основание, за да се приеме, че е налице „намеса“ в правото на лицето на неприкосновеност на жилището му. (виж § 91 от Gladysheva v. Russia; Stanková v.Slovakia, no. 7205/02, 9 October 2007; McCann v. the United Kingdom, no. 19009/04, 13 May 2008; and Ćosić v. Croatia, no. 28261/06, 15 January 2009) Доколкото в случая е категорично, че Решението на ВКС от 04.11.2021 г. води до намеса в правото на П.Б. и на членовете на семейството му на неприкосновеност на жилището, за да бъде извършена преценка дали тази намеса е допустима според стандартите на ЕСПЧ по чл.8, е необходимо да бъде даден отговор на следните три въпроса: 1) дали намесата е законосъобразна; 2) дали преследва легитимна цел и 3) дали е „необходима в едно демократично общество“.
Наличието на съдебно решение, с което е прието за установено, че друго лице е собственик на процесния имот, прави евикцията законосъобразна според стандартите на ЕСПЧ. Поради факта, че чрез осъществяването ù е защитено правото на собственост на трети физически лица, ЕСПЧ приема по сходни казуси, че намесата преследва легитимна цел.
Затова основополагащите въпроси в случаи като настоящия са дали намесата в правото на неприкосновеност на жилището на П.Б. е „необходима в едно демократично общество“ и дали е пропорционална на преследваната цел. Тези въпроси следва да бъдат изследвани от националните съдилища в процеса по ревандикация. В подкрепа на тази теза са стандартите, установени в §94 и §95 от Решението на ЕСПЧ от 06.03.2012 г. по цитираното по горе дело Gladysheva v. Russia. Според тях националният съд е длъжен да извърши детайлен анализ на пропорционалността на намесата в правото на засегнатото лице по чл.8 от Конвенцията, като вземе предвид конкретните специфични обстоятелства по всяко дело, независимо от това дали противопоставените интереси са такива на друг частноправен субект или на държавата. Липсата на такъв анализ е самостоятелно основание за характеризиране на намесата в правото на неприкосновеност на жилището като диспропорционална.
В случая, в мотивите към Решението на ВКС от 04.11.2021 г., с което е уважен предявеният срещу П.Б. ревандикационен иск и той е осъден да предаде владението върху имота на ищцата, дори не е споменат фактът, че процесният имот е жилище, още по-малко е анализиран въпросът за пропорционалността на намесата в правото му по чл. 8 от Конвенцията.
*Относно ефикасността на вътрешноправните средства, с които П.Б. разполага
В разглеждания казус П.Б. разполага с право на иск срещу праводателката му на основание чл. 191 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), с който да ангажира отговорността й за претърпяната евикция. Въпреки високите теоретични шансове за успех и за осъдително решение в полза на П.Б., често срещаните в практиката по такива дела пречки, свързани с невъзможността на установяване на местонахождението на ответника и с липсата на каквото и да било имущество, от което П.Б. да може да се удовлетвори при спечелване на делото, компрометират ефикасността на това средство за защита.
*Относното ефикасните оздравителни мерки
Без законодателна намеса обсъденият порок на националната правна уредба може да бъде преодолян чрез прилагането на „оздравителни“ мерки от националните съдилища, разглеждащи спорове за собственост между добросъвестния приобретател на даден имот и лицето, което, въз основа на постановено post factum решение за установяване на произход, се легитимира като собственик на имота.
За да предоставят ефективно и справедливо разглеждане на спора за правото на собственост, те следва да извършат детайлен анализ на пропорционалността на намесата в правото на собственост на добросъвестния приобретател на имота в контекста на явната обективна невъзможност той да узнае за заведения, към датата на купуване на имота, процес срещу праводателя му. В случаите, когато предмет на спора е жилище националните съдилища дължат анализ и на съразмерността и необходимостта на намесата в правата на засегнатите лица по чл.8 от Конвенцията.
Те следва да разглеждат тези спорове през призмата на принципите на правната сигурност и на защита на трети добросъвестни лица, придобили права върху даден имот преди вписване на искови молби, с които правата им се оспорват. Този принцип е в пълен синхрон с принципа на правната сигурност в гражданския оборот и е обективиран в редица разпоредби както на Закона за собствеността (ЗС) (чл.112, чл.113 и чл.114 от ЗС), така и на Закона за задълженията и договорите (чл. 17, ал.2 от ЗЗД-относно правата на трети лица, придобити преди вписване на искова молба за установяване на симулативността на дадена сделка; чл. 33, ал.2 от ЗЗД-относно правата на трети лица, придобити преди вписване на искова молба за установяване на унищожаемостта на дадена сделка; чл.88, ал.2 от ЗЗД-относно правата на трети лица, придобити преди вписване на исковата молба за развалянето на даден договор и чл.135, ал.1, изр.3 от ЗЗД-относно правата на трети лица, придобити преди вписване на искова молба за обявяване на относителна недействителност на дадена сделка)
Само чрез законодателна промяна и чрез визираните оздравителни мерки може да бъде преодоляна липсата на законово изискване за вписване на искови молби за установяване на произход и да бъдат предоставени ефикасни средства за защита на трети добросъвестни лица, придобили право на собственост върху даден имот преди влизане в сила на решение за произход в полза на лице, различно от праводателя им, засягащо придобивното им основание.
Съдът в Страсбург вече е сезиран с казуса на П.Б. Ако българският законодател и националните съдилища, както обичайно се случва, сами не предприемат ефективни мерки за преодоляването на правозащитния проблем, отноео ще се налага международна юрисдикция да ни помага за решаването дори на такива „частни“ случаи.
Автор: адв. Милена Докова-Костадинова
[1]http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-delo&id=EF7B4486142B952EC22586B9003C3841
[2]http://www.vks.bg/pregled-akt?type=ot-delo&id=44B5A33F1C2E29E0C22587830030B364
[3] Guide on Article 1 of Protocol 1 to the European Convention on Human Rights, updated 31.08.2021, pg. 37, para. 188
[4] Guide on Article 1 of Protocol 1 to the European Convention on Human Rights, updated 31.08.2021, pg. 40, para. 203
[5] Guide on Article 8 of the European Convention on Human Rights, updated 31.08.2020, pg. 97, para. 391