Към въпроса за давността при иск на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за застрахователно обезщетение, когато е удовлетворил увредения

1. Въведение

Проблемите на давността винаги са от съществено значение както в конкретно съдебно производство, така и в общотеоретичен план. В следващите редове е направен опит за изясняване на момента, от който започва да тече давността при иска на застрахования срещу застрахователя по „гражданска отговорност“ за плащане на застрахователното обезщетение, когато е удовлетворил увреденото лице. Правното основание на този иск при действието на отменения Кодекс за застраховането[1] се намираше в разпоредбата на чл. 229 КЗ (отм.). Понастоящем при действието на новия Кодекс за застраховането[2] правното основание на такъв иск е в разпоредбата на чл. 435 КЗ.

В хода на изложението ще бъдат разгледани някои допълнителни въпроси, които са от значение, за да бъде даден принципен отговор на проблема, който е предмет на статията. Нещо повече, изясняването на допълнителните въпроси е от значение и за да може да се разбере правилно защо в практиката са застъпени определени становища.

2. Предварителни въпроси

В тази част от изложението ще бъдат разгледани някои допълнителни въпроси. Те са свързани с това дали искът по чл. 229 КЗ (отм.), респ. чл. 435 КЗ има характера на регресен иск. След това трябва да бъде даден отговор и на въпроса за момента, от който започва да тече давността при регресния иск.

2.1. Регресен ли е искът по чл. 229 КЗ (отм.) – чл. 435 КЗ?

Отговорът на така поставения въпрос е отрицателен. Въпреки, че има определена прилика между иска по чл. 229 КЗ (отм.), респ. чл. 435 КЗ и регресните искове, то в случая не може да става въпрос за същински регрес[3].

Регресни са само онези искове, които са регламентирани в позитивната уредба като такива. Обстоятелството, че изразът „регресен иск“ се ползва, включително в съдебни решения, когато не се касае за същински регресен иск, е въпрос на прецизност на изказа, а не разкрива правната характеристика на иска като регресен.

При по-внимателно вглеждане може да се установи, че правилата на чл. 229 КЗ (отм.) и чл. 435 КЗ се основават на забраната за неоснователно обогатяване[4], тъй като в противен случай се обезсмисля както самата застраховка – в частност платената застрахователна премия, така и възможността за пряк иск срещу застрахователя от увреденото лице, тъй като ако искът му бъде уважен, то би се получило плащане в двоен размер – веднъж от застрахования и втори път от застрахователя.

Формален аргумент може да се черпи и от заглавието на самата разпоредба – „право на застрахования“, което само по себе си с оглед систематичното тълкуване на текстовете на закона, индицира извод, че се касае за иск, който не е регресен – вж. напр. чл. 274 КЗ (отм.); чл. 433 КЗ, в които изрично се посочват регресни искове. Аргумент в подкрепа на тази теза може да се черпи и от историческото развитие на уредбата, доколкото чл. 409 ТЗ (отм.) има идентично заглавие и съдържание. В тази връзка е редно да се акцентира и върху още един формален аргумент, който се черпи от буквалния прочит на закона в частност правилото на чл. 378, ал. 5 КЗ ab initio – „Регресните и суброгационни искове и исковете на причинителя на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки „Гражданска отговорност“…“ – самият законодател ни дава ориентир, че се касае за различни претенции. Очевидно е, че законът визира три вида искове, които имат различни материални предпоставки и са различни и по правната си характеристика.

Трябва да се отбележи, че принципът при реализирането на регресните права е, че при упражняването им страната е ограничена в рамките на правата и възможностите, които е имал и с които разполага самият застрахован или застраховател срещу причинителя на вредите[5]. При претенцията по чл. 229 КЗ (отм.), респ. чл. 435 КЗ трудно бихме могли да си представим подобна конструкция. Логиката там е обратната – делинквентът плаща на увредения, с което пълно или частично се реализира гражданската му отговорност. Именно поради наличието на риск от възникването на тази отговорност той е платил застрахователната премия на застрахователя, за да носи той рискът, респ. застрахованият да е спокоен, че имущественият му патримониум ще е защитен, доколкото застрахователят ще следва да плати – арг. чл. 133 ЗЗД и чл. 429, ал. 1 КЗ. Тоест, не се касае за никакви възможности за реализиране на права спрямо едно трето лице. Тук е мястото да се отбележи и още едно принципно положение при застраховката „гражданска отговорност“, което е изяснено още в т. 15 ППВС № 7/77 г. – застрахователят има право на регресен иск срещу застрахования със застраховката „Гражданска отговорност“ само когато последният умишлено е увредил третото лице и неговите вещи, а при задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на водачите на моторни превозни средства, застрахователят има основание да предявява регресни искове срещу тях и в случаите, когато вредите са били причинени при управляването на моторното превозно средство в момента на застрахователното събитие след консумация на алкохол или друго опиатно средство. Това са случаите, описани в чл. 274 КЗ (отм.) и чл. 433 КЗ. Следователно регресните претенции са изключение, а не правило. Това е и причината, когато се касае за реализиране на регресни права, те да се регламентирани изрично в закона като такива, както е и понастоящем.

С оглед на казаното дотук трябва да направим извод, че не е прецизно за претенцията по чл. 435 КЗ, респ. чл. 229 КЗ (отм.) да се говори като за регресен иск или ако се ползва този израз, е необходимо да се направи уточнението, че не става въпрос за същинска регресна претенция.

2.2. От кой момент започва да тече давността за регресната претенция?

Разглеждането на този въпрос е от значение, защото както вече беше изяснено, в случая не се касае за регресна претенция по чл. 435 КЗ. Това веднага поражда въпроса за момента, от който започва да тече погасителната давност при регресните искове и дали той е различен от момента, в който започва да тече погасителната давност за застрахования и неговата претенция срещу застрахователя, когато той е платил на увреденото лице.

При действието на отменения Кодекс за застраховането в съдебната практика се беше оформило становището, че началният момент, от който тече тази давност по отношение на ищеца по суброгационния иск по чл. 407 (отм.) ТЗ, съответно чл. 213 КЗ (отм.) е датата на плащането от негова страна на застрахованото лице по имуществената застраховка, а не от датата на настъпване на щетата и срокът е петгодишен, съгласно чл. 110 ЗЗД[6]. Така установената съдебна практика е продължение на застъпеното в т. 14 от ППВС № 7/77 г., че „давностният срок засяга само правото на иск и доколкото той се основава на застрахователното правоотношение. Този срок и началният момент, от който започва да тече погасителният давностен срок, не се отнасят до регресните суброгационни искове, които застрахователят може да предявява. Защото основанието на последните не е застрахователното правоотношение, а фактът на изплащането на сумите на правоимащите лица по силата на застраховката и даденото от закона право на регрес. За регресните искове важи общата давност по чл. 110 и сл. ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица.“. Тези пестеливи мотиви могат да бъдат обяснени, като пояснението е следното – в чл. 213 КЗ (отм.), съответно в чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) – чл. 410 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата или срещу неговия застраховател, обезпечил деликтната или договорната отговорност на виновното лице. В хипотеза на общата суброгация по чл. 74 от ЗЗД, за суброгиралия се кредитор се пораждат два вида искове. Единият иск е от самата суброгация – т. нар. суброгаторен иск, а другият е на друго правно основание, което в правната доктрина се нарича регресен иск[7]. Регресният иск е границата на отговорността на длъжника по суброгаторния иск. За разлика от разпоредбата на чл. 74 от ЗЗД, където суброгиращият се плаща чужд дълг с правен интерес, поради което се пораждат тези два вида искове, при правилото на чл. 213 КЗ (отм.) – чл. 410 КЗ, застрахователят плаща свое задължение, поради което не се поражда суброгаторен иск, а само и единствено регресен. Тъй като условията за предявяване на регресното плащане са свързани с изпълнение на договорните задължения на застрахователя, за него по регресния иск, за разлика от общата суброгация, започва да тече давност от момента на встъпването в правата на удовлетворения застрахован. Но застрахователят предявява своя собствен регресен иск, а не прекия иск на претърпялото вреди лице (т. нар. суброгаторен иск)[8].

Този извод за началния момент на давността, който съдебната практика трайно и еднопосочно провежда, беше забелязан от законодателя, който го обективира в действащия Кодекс за застраховането[9] – арг. чл. 378, ал. 5 КЗ, където е записано, че регресните и суброгационни искове и исковете на причинителя на вредата по чл. 435 срещу застрахователя по застраховки „Гражданска отговорност“ по т. 10 – 13, раздел II, буква „А“ от приложение № 1 се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка или от страна на причинителя на вредата. Застрахователят по имуществената застраховка на увреденото трето лице и причинителят на вредата по изречение първо имат право на законната лихва върху претендираната сума, считано от поканата за плащане към застрахователя при застраховки „Гражданска отговорност“ по т. 10 – 13, раздел II, буква „А“ от приложение № 1.

3. Проблемът за началния момент, в който започва да тече погасителната давност за претенцията по чл. 229 КЗ (отм.) и чл. 435 КЗ.

При буквалния прочит на правилото на чл. 378, ал. 5 КЗ е нормално да си зададем въпроса дали изобщо възниква някакъв проблем, тъй като законът е пределно ясен за началния момент на погасителната давност – 5 години, считано от плащане от страна на причинителя на вредата.

Въпреки това считам, че проблем е налице, тъй като както вече беше изяснено, искът по чл. 435 КЗ не е същински регресен иск. Това е трябвало да бъде забелязано от законодателя, след като самият той признава това в чл. 378, ал. 5 КЗ. Трябвало е обаче да се прояви и определена законодателна прозорливост, защото въпросът за давността при регресните искове не може да се регламентира по идентичен начин с исковете, които не са регресни. Това се обуславя най-малко от правната конструкция на отношенията, при който възникват регресни претенции.

При действието на чл. 229 КЗ (отм.) в съдебната практика беше залегнал – според мен правилно, изводът, че началният момент на погасителната давност за този иск е не моментът на плащането от застрахования делинквент на увреденото лице, а моментът на настъпване на застрахователното събитие. Аргументът за това е, че отговорността на застрахователя е договорна и застрахованият черпи правата си от сключения договор за застраховка „гражданска отговорност“ за разлика от неговата отговорност на делинквент към увредения за причинените му вреди, която е на деликтно основание, като за разлика от общата разпоредба на чл. 114 ЗЗД, при застраховките законодателят не свързва началото на давностния срок с изискуемостта на вземането, а със застрахователното събитие[10]. Тоест, за погасителната давност на исковете срещу застрахователя е без значение датата, на която застрахованият по застраховка „гражданска отговорност“ делинквент е обезщетил пострадалото при ПТП трето лице. Това е нормално, защото при иска по чл. 229 КЗ (отм.), респ. чл. 435 КЗ застрахованият черпи правата си срещу застрахователя от сключения между тях застрахователен договор за разлика от иска по чл. 213 КЗ (отм.) – чл. 410 КЗ, който законът е предоставил на застрахователя в защита на неговите регресни и суброгационни права за възстановяване на платеното от него обезщетение срещу причинителя на вредите или неговия застраховател. Тоест, давността за иска по чл. 229 КЗ (отм.) започваше да тече от момента на застрахователното събитие, а не от момента на плащане от застрахования делинквент на увреденото лице[11].

Въпреки дадената аргументация и наличието на множество практика (вж. бел № 11), то очевидно ще трябва както т. 14 от ППВС № 7/77, така и наличната практика независимо дали е по реда на чл. 290 ГПК, да бъде обявена за загубила значение, тъй като поддържането на тази теза ще бъде contra legem.

Къде обаче е действителният проблем? Считам, че той се крие в § 31 ПЗРКЗ. В тази разпоредба е предвидено, че за давността, която е започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат чл. 378, ал. 1 – 6 и 8 и чл. 379. При буквалния прочит на разпоредбата се достига до извод, че сме изправени пред разпоредба, която придава обратно действие на правилата на действащия КЗ.

С оглед на това се поставя въпросът, дали обратното действие променя и въпросът за изискуемостта на задължението, респ. момента от който започва да тече погасителната давност – с оглед разпоредбата на чл. 378, ал. 5 КЗ? Намирам, че отговорът на така поставения въпрос е отрицателен. Въпреки наличието на обратно действие на КЗ, по отношение на погасителната давност, която е започнала да тече при действието на КЗ (отм.), тези правила не се отнасят и не преуреждат изискуемостта на претенцията, респ. момента, от който за същата е започнала да тече давността. Формален аргумент за това схващане може да се черпи при граматическото тълкуване на самия § 31 ПЗРКЗ, където е предвидено, че за давността, която е започнала да тече при действието на отменения Кодекс за застраховането, се прилагат правилата на действащия КЗ. Тоест, самият закон изключва от обхвата си момента, от който започва да тече давността.

На следващо място трябва да се отбележи, че възприемането на противното схващане на практика води до липса на всякаква логика в правната конструкция, защото ще трябва да се приеме, че КЗ ще преуреди момента, от който е започнала да тече давността – от застрахователното събитие, както е при КЗ (отм.), като го премести към момента на плащането, а когато такова липсва, ще се стигне дотам, че всъщност давност изобщо не тече към момента на влизане в сила на действащия КЗ, защото последният изрично е определил момента, в който погасителната давност започва да тече – 5 години, считано от плащане от страна на причинителя на вредата. Това би поставило много сериозни въпроси, във връзка с това какво се случва по отношение на така или иначе изтеклия давностен срок – дали се спира или се прекъсва давността, или пък как и дали трябва да бъде зачетен. Отговорите на тези въпроси, биха могли да доведат до несправедливи резултати – напр. застрахователят е бил сигурен, че давността изтича и изведнъж се оказва, че делинквентът плаща на петата година и позовавайки се на § 31 ПЗРКЗ да твърди, че давността е започнала да тече от плащането. Този пример е достатъчен да илюстрираме, че така би се достигнало до удължаването на давността, а общият принцип в давността е, че съкращаването и удължаването трябва да бъдат предмет на конкретна правна норма, т.е. трябва да са изрично уредени в закона, защото правилата за давността имат изключителен характер и не могат да са предмет на разширително тълкуване или прилагане по аналогия, или да са предмет на съглашение между страните – арг. чл. 113 ЗЗД. Тоест, ако волята на законодателят беше да преуреди, като удължи давността, то е трябвало това да бъде изрично записано в КЗ. Редно е да се отбележи и още една нелогичност, до която ще се достигне в дадения пример – ако приемем, че § 31 ПЗРКЗ преурежда и момента, в който давността е започнала да тече при иска по чл. 229 КЗ (отм.), то с оглед характеристиката на обратното действие ще трябва да кажем, че се касае за същинско обратно действие, но тогава ще сме изправени пред въпроса, дали изобщо някога давност е започвала да тече, за да удовлетворим изискването на § 31 ПЗРКЗ, че той се прилага за давността, която е започнала да тече при действието на КЗ (отм.).

Струва ми се, че трябва да бъде споменат и още един аргумент в подкрепа на тезата, че § 31 ПЗРКЗ, макар и да предвижда обратно действие, не преурежда момента, в който е започнала да тече давността за иска по чл. 229 КЗ (отм.) – аргументът е, че когато разглеждаме § 31 ПЗРКЗ, то това трябва да става систематически, заедно с разпоредбата на § 22 ПЗРКЗ, в който е предвидено, че за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс[12]. От систематичното тълкуване на двата текста се извежда действителната законодателна воля, която в случая можем да кажем, че не е прецизно изразена. Формулировката на § 31 ПЗРКЗ би била по-прецизна, ако в нея присъстваше изразът „съответно“, защото така новите правила биха се приложили, доколкото са съвместими с правилата на КЗ (отм.), особено като се има предвид, че част от разпоредбите на чл. 378 и чл. 379 КЗ уреждат отношения, които в отменения кодекс не са били изрично регламентирани, а са били предмет на обсъждане в съдебната практика, която очевидно е имала друго схващане, а друга част са били регламентирани по различен начин. Ако посочените разпоредби на ПЗР на КЗ не се тълкуват систематично, може да се достигне до положение, че въпреки приложението на КЗ (отм.) за заварените договори – арг. § 22 ПЗРКЗ, с оглед приложението на новите правила за давността, биха се обезсмислили част от предявените вече искове – напр. възражението за давност на застрахователя по иск по чл. 229 КЗ (отм.), защото ще трябва да се приеме, че давността е започнала да тече от плащането. Напротив, за давността, която е започнала да тече и е изтекла при КЗ (отм.) не може да намери приложение § 31 ПЗРКЗ – независимо дали изтичането на давността е било факт към момента на влизане в сила на действащия КЗ или към момента на подаване на исковата молба[13].

4. Заключение

Изводът от горното изложение е, че § 31 ПЗРКЗ регламентира обратно действие на правилата за погасителната давност на действащия КЗ спрямо давностните срокове, които са започнали да текат при действието на отменения КЗ. Тези нови правила обаче би трябвало да се прилагат съответно, само доколкото не променят материалните предпоставки на погасителната давност. Новите правила не преуреждат момента, в който е започнала да тече давността по претенцията на застрахования срещу застрахователя по иск по чл. 229 КЗ (отм.) – от момента на застрахователното събитие, за което важи и съдебната практика, формирана при действието на КЗ (отм.), но понастоящем загубила значението си, поради наличието на разпоредбата на чл. 378, ал. 5 КЗ, която изрично определя, че давността за иска по чл. 435 КЗ е 5-годишна, считано от момента на плащането от страна на причинителя на вредата.

Автор: Васил Александров

Редакционният екип си запазва правото да не публикува мнения, противоречащи на морала и етиката.

Всеки има право на отговор!

R.S.V.P.

[1] Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г., доп., бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г., изм., бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г., бр. 33 от 21.04.2006 г., изм. и доп., бр. 34 от 25.04.2006 г., в сила от 1.01.2008 г., изм., бр. 54 от 4.07.2006 г., бр. 59 от 21.07.2006 г., в сила от деня на влизане в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз – 1.01.2007 г., (*) бр. 80 от 3.10.2006 г., в сила от 3.10.2006 г., бр. 82 от 10.10.2006 г., бр. 105 от 22.12.2006 г., в сила от 1.01.2007 г., изм. и доп., бр. 48 от 15.06.2007 г., (**) изм., бр. 53 от 30.06.2007 г., в сила от 30.06.2007 г., изм. и доп., бр. 97 от 23.11.2007 г., доп., бр. 100 от 30.11.2007 г., в сила от 20.12.2007 г., изм., бр. 109 от 20.12.2007 г., в сила от 1.01.2008 г., бр. 67 от 29.07.2008 г., бр. 69 от 5.08.2008 г., изм. и доп., бр. 24 от 31.03.2009 г., в сила от 31.03.2009 г., доп., бр. 41 от 2.06.2009 г., в сила от 1.07.2009 г., бр. 19 от 9.03.2010 г., изм. и доп., бр. 41 от 1.06.2010 г., бр. 43 от 8.06.2010 г., изм., бр. 86 от 2.11.2010 г., в сила от 1.01.2011 г., бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от 1.07.2011 г., доп., бр. 51 от 5.07.2011 г., изм., бр. 60 от 5.08.2011 г., в сила от 5.08.2011 г., изм. и доп., бр. 77 от 4.10.2011 г., бр. 21 от 13.03.2012 г., бр. 60 от 7.08.2012 г., в сила от 7.08.2012 г., изм., бр. 77 от 9.10.2012 г., в сила от 9.10.2012 г., изм. и доп., бр. 20 от 28.02.2013 г., бр. 70 от 9.08.2013 г., бр. 109 от 20.12.2013 г., в сила от 20.12.2013 г., доп., бр. 94 от 4.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г., изм., бр. 95 от 8.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г., отм., бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г.

[2] Обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 1.01.2016 г., доп., бр. 62 от 9.08.2016 г., в сила от 9.08.2016 г., изм. и доп., бр. 95 от 29.11.2016 г., доп., бр. 103 от 27.12.2016 г., бр. 8 от 24.01.2017 г.

[3] В този смисъл, че се касае за едно право, което не е регресно (макар и не изрично казано) вж. Герджиков, О. Търговско сделки. Четвърто преработено и допълнено издание., С.: 2015, ИК „Труд и право“, 261-262

[4] Решение № 22 от 4.08.2 014 г. на ВКС по т. д. № 1727/2013 г., I т. о., ТК.

[5] Решение №136/22.07.2016 по дело №3308/2014 на ВКС, ТК, I т.о. и т. 15 от ППВС № 7/77 г.

[6] Виж например – Решение № 147 от 12.11.2014 г. по т. д. № 3708/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.; Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 173/30.10.2009 г. по т.д. № 455/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.; Решение № 212 от 24.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 447/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 131 от 7.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 806/2010 г., I т. о., ТК и др.

[7] Кожухаров, Ал. Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение. (Нова редакция и допълнения от Петко Попов), С.: 2002, Юриспрес Унив. изд. „Св. Климент Охридски:, 246-251; Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част., С.: 2016, Сиби, с. 320; Голева, П. Облигационно право., С.: 2015, Нова звезда, с. 216.

[8] В този смисъл, че се касае за същинско регресно право вж. Решение № 53 от 16.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 356/2008 г., I т. о., ТК

[9] Трябва да се отбележи, че доста принципни положения, които бяха застъпени в съдебната практика или пък бяха творение на същата, са залегнали в новия КЗ. Това има положителен ефект, доколкото в целостта си наличната съдебна практика ще може да обслужва отношенията и при новата уредба. Разбира се, има въпроси, по които тепърва ще се формира практика, доколкото трябва да мине и известен период от време, за да може едно дело чисто технологично да достигне до разглеждане от ВКС. Тук трябва да се отчете и действието на § 22 ПЗРКЗ във връзка, с който текст множество дела продължават да се разглеждат по отменения КЗ.

[10] Тази принципна разлика се провежда и от действащия КЗ, като в разпоредбата на чл. 378, ал. 1 КЗ изрично е предвидено, че правата и задълженията по застрахователния договор във връзка със застрахователното обезщетение се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие.

[11] Вж. напр. Решение № 144 от 26.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 532/2008 г., II т. о., ТК; Решение № 3742 от 31.X.1983 г. по гр. д. № 2288/83 г., I г. о.; т. 14 ППВС № 7/77 г.

[12] Тук е уместно да се спомене и обстоятелството, че давността е материалноправен институт, за което формален аргумент може да се черпи от § 7 Преходни правила ЗЗД, респ. § 4 ЗС във вр. чл. 14 ЗНА. Достатъчно е да се спомене, че очевидно от прочита на тези две разпоредби, предходният законодател е бил доста по-мъдър и предпазлив с обраното действие на закона.

[13] В този смисъл Решение № 718 от 21.11.2016 г. на РС – Хасково по гр. д. № 795/2016 г.