Критичен преглед на Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС

1. Постановка на проблема.

Договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане намира широко приложение в гражданския оборот като способ за придобиване на право на собственост, от една страна, и като средство за задоволяване на потребността от грижи и издръжка, от друга страна. Типологията на този ненаименован договор се опира на съдебната практика и доктрината, които извличат неговите безспорни юридически характеристики, но същевременно повдигат и безброй спорни въпроси. Липсата на изрична правна уредба и особеното съдържание на договора поставят на дневен ред множество юридически предизвикателства, в борбата с които ВС и ВКС демонстрират своя нормотворчески потенциал. В стремежа си да постановят справедливо решение по конкретен казус върховните съдии се опитват да формулират общозадължителни правила, оставяйки на заден план факта, че проблемите, които възникват по повод този ненаименован договор, трудно биха могли да намерят универсално разрешение. Така се ражда и Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС.

Конфликтният характер на договора за издръжка и гледане с множество длъжници и спецификата на задълженията по него поставиха пред ВКС въпроса, ако недвижим имот е прехвърлен на две лица срещу задължение за издръжка и гледане, което се изпълнява само от единия длъжник, може ли кредиторът да развали договора с другия длъжник поради неизпълнение. Дълги години практиката даваше различни отговори на поставения въпрос, вследствие на което бяха формирани две разноположни становища в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. постави край на противоречивата практика по въпроса. Мнозинството от съдии в ОСГК на ВКС прие, че „ако недвижим имот е прехвърлен на две лица срещу задължение за издръжка и гледане, което се изпълнява само от единия длъжник, като на кредитора се предоставят грижи и издръжка в пълния уговорен обем, неизпълнението от другия длъжник не може да доведе до разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД нито изцяло, нито само по отношение на неизпълнилия длъжник, тъй като намират приложение правилата за солидарните задължения“. Тази задължителна по смисъла на чл. 130 ЗСВ постановка се опира на следните аргументи:

1) „Дължимата престация по своя характер е неделима и поради това задължението на множеството длъжници по алеаторния договор е също неделимо съгласно чл. 128, ал. 1 ЗЗД“;

2) „Хипотезата на неделимост на задължение, поето от няколко длъжници, не е изрично уредена в закона, поради което за регламентиране отношенията на кредитора с множеството длъжници и на длъжниците помежду им следва да се приложи съответно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ЗЗД (бел. м. – разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ЗЗД не се прилага съответно, а съдържа съответно препращаща норма) и правилата на чл. 122 и чл. 123 ЗЗД“;

3) „Той (бел. м. – кредиторът) е сключил договора за да получи договорения резултат, поради което за него е без значение кой лично и пряко от длъжниците го е осъществил“;

4) „Удовлетвореният кредитор няма никакви права спрямо вече освободените длъжници, а отношенията между изпълнилия и неизпълнилите длъжници ще се уредят съобразно разпоредбата на чл. 127 ЗЗД“.

Внимание заслужават обаче и аргументите на част от върховните съдии, подписали решението с особено мнение в полза на противното решение, което до приемане на тълкувателното решение намираше подкрепа в практиката на ВС и ВКС. Така с Решение № 99 от 30.VI.1986 г. по гр. д. № 65/86 г., ОСГК Върховният съд приема, че „когато две лица са поели задължение да гледат и издържат трето срещу прехвърлен им имот, договорът може да бъде развален по отношение на единия приобретател, ако само другият изпълнява поетото задължение“. Тази идея намира приемственост и в по-новата съдебна практика – съгласно Решение № 241 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2009 г., III г. о., ГК. „непредоставянето на необходимите грижи и издръжка от едно от съзадължените лица, независимо, че същите се предоставят от другото задължено лице, представлява неизпълнение на договора и същият може да бъде развален по отношение на неизправния длъжник“. Целта на настоящата разработка е да подкрепи това становище, като подложи на критичен преглед аргументите, на които се опира изводът на мнозинството в Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. по тълк. д. № 6/2011 г., ОСГК на ВКС.

2. Неделимо ли е задължението за издръжка и гледане, поето от множество длъжници?

Материята за делимите и неделимите задължения от векове се е считала и продължава да се счита и сега за най-тъмната част от гражданското право; тя е неговият лабиринт[1]. Дюмулен отбелязва, че „никога не е имало, и сега още няма, в правното море по-бурна, по-дълбока и по-опасна от материята за делимите и неделимите задължения“[2]. А крайното решение  на мнозинството почива именно на базата на неделимостта и свързаните с нея правни последици[3], заимствани от материята на солидарността.

В Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. ВКС приема, че „неделимостта на задължението за издръжка и гледане се основава на неговото естество – престацията не може да бъде изпълнена на части, а само изцяло“, т.е. мнозинството от върховни съдии счита, че задължението за издръжка и гледане е a priori неделимо[4]. Съгласно чл. 128, ал. 1 ЗЗД задължението е неделимо, когато това, което се дължи, е неделимо по своята природа или поради намерението на договарящите. Съгласно чл. 107 ЗЗД (отм.) „задължението е неделимо, когато то има за предмет една вещ или едно действие, което не може да се дели на части. Така също неделимо е задължението, когато има за предмет една вещ или едно действие, което, макар и да е делимо по своето ествество, е престанало да бъде такова предвид на начина, по който договарящите страни са гледали на него. Всяко друго задължение е делимо“. Tези разпоредби възпроизвеждат общото начало – ако друго не следва от естеството на престацията или от волята на договарящите, отношенията между страните при множество на длъжниците или на кредиторите се уреждат от принципа на разделността[5]. Делимосттта е правилото, а неделимостта е изключението[6]. Неделимостта е само една възможност, но не е присъща, изначална и неотменима характеристика на задължението за издръжка и гледане, каквато съдебната практика му придава. Договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане е рожба на договорната автономия – съдържанието му се определя не от закона или от съдебната практика, а от волята на страните. По силата на свободата на договаряне престацията може да бъде уговорена като делима или неделима, като заместима или незаместима. Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г. съвсем точно изтъква, че този „ненаименуван облигационен договор с вещноправно действие намира широко приложение при разнообразни субективни участия, разновидности на естеството и обема на престациите и правата на страните“. Задължението за издръжка и гледане може да бъде неделимо[7] по волята на страните, но то не е неделимо по природата си[8]. Касае се за делимо по естеството си задължение[9]. Абсолютно възможно е престацията да бъде разделена и изпълнена на части – напр. длъжникът А. да поеме издръжката, а длъжникът Б. – гледането; А. да се грижи за хигиената, Б. да осигурява храна, а В. – лекарства и медицинска помощ и пр[10].

Квалификацията на задължението за издръжка и гледане като неделимо не е съобразена със свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД) и с действителната обща воля на страните (чл. 20 ЗЗД), а именно те са определящи за съдържанието на всеки ненаименован договор. Значението на намерението на договарящите е подчертано с Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г., ОСГК на ВС: „Когато задълженията за издръжка и гледане са поети към повече от едно лице и когато не е било уговорено разграничение на задълженията към всяко едно от тях по вид и обем, очевидно е, че волята на съдоговорителите и намерението на прехвърлителя(ите) са били приобретателят(ите) да изпълнява едновременно и неделимо задълженията по издръжката и грижите по отношение на всички правоимащи, а последните – да ги получат общо, да се ползват едновременно и неразграничено от тях. Затова в тези случаи задължението на приобретателя е неделимо. Неделимостта произтича и се основава на намерението на договарящите – чл. 128, ал. 1 ЗЗД.“ Според това становище при множество кредитори престацията е неделима само ако не е била уговорена като делима, а не защото това следва от естеството й – т.е. неделимостта е била уговорена мълчаливо. По-новата съдебна практика[11] отчита значението на волята на страните при договор с няколко кредитори от противоположния ракурс: „Страните могат да уговорят неделимост на задължението и за кредиторите съгласно чл. 129, ал. 1 ЗЗД, но това може да стане само изрично в договора, тъй като от естеството (природата) на задължението не следва неделимост за кредиторите, каквито и да са отношенията между тях, още повече тези отношения може да бъдат променени“. Съгласно този подход задължението за издръжка и гледане, поето спрямо множество кредитори, може да се уговори като неделимо само изрично, но не и мълчаливо. Макар и погледнат от различна гледна точка, изводът е, че неделимостта е функция от намерението на страните, а то не подлежи на унификация нито от закона, нито от съдебната практика. Решение № 631 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 2365/2008 г., г.к., ІV г.о. на ВКС съвсем правилно посочва, че „кога и доколко задължението за издръжка и гледане, поето по отношение на повече от един кредитор, е неделимо е въпрос на преценка на намерението на договарящите по всеки конкретен договор“. Липсва основание тези разсъждения да не намерят приложение и в хипотезата на множество длъжници. Задължението за издръжка и гледане не следва да се определя изначално като неделимо, а да се квалифицира като такова след внимателно изследване на намерението на договарящите.

Неделимостта на задължението следва да бъде изведена от съдържанието на договора за всеки конкретен случай, а не да се въздига в неотменима и присъща характеристика на договора за издръжка и гледане с повече от един длъжник. За да се определи дали поетото задължение е делимо или неделимо, волята на страните по всеки договор трябва да бъде тълкувана съгласно критериите, заложени в чл. 20 ЗЗД. Страните са тези, които определят вида на престацията, а съдът следва да се ръководи от тяхната воля[12]. Неслучайно в доктрината се отбелязва, че „(…) понеже материята е тъмна, случва се, че съдилищата допущат необмислено неделими задължения. Царува едно голямо смешение и ние сме длъжни да съветваме нашите млади читатели да се не доверяват на решенията, в които срещат тази дума“[13].

3. Съответно приложение ли намират правилата на солидарността по отношение на задължението за издръжка и гледане?

Ако задължението за издръжка и гледане, поето от множество длъжници, е уговорено като делимо, правилата за солидарността не биха могли да намерят приложение и изводът на върховните съдии губи опора. В хипотезата на делимост неизпълнението от страна на един от длъжниците попада под ударите на чл. 66 ЗЗД, а спасителната за неизправния длъжник разпоредба на чл. 123 ЗЗД се оказва неприложима.

Въпросът за приложението на нормите от материята на солидарността стои на дневен ред, ако задължението е неделимо поради намерението на договарящите. При уредбата на неделимите задължения, която е доста пестелива (чл. 128-129 ЗЗД), е разгледана хипотезата на неделимост при множество кредитори – предметът на неделимото задължение трябва да се предаде на всички кредитори общо, а съдебната практика[14] приема, че неизпълнението на неделимото задължение спрямо един от кредиторите е основание за разваляне на договора, макар и останалите кредитори да получават грижи и издръжка в пълен обем. Относно хипотезата на неделимост при множество длъжници ЗЗД мълчи. Аналогията на закона, приложима при подобна празнота в правото, би позволила да се приеме, че  предметът на неделимото задължение трябва да се предаде от всички длъжници общо[15]. Въз основа на това бихме стигнали до огледалния извод, а именно, че ако задължението за издръжка и гледане е поето от множество длъжници като неделимо, неизпълнението от страна на един от тях е основание за разваляне на договора, макар и да е налице изпълнение от страна на останалите длъжници. Ал. 2 на чл. 129 ЗЗД обаче постановявя, че за всичко останало извън скромната уредба на неделимите задължения се прилагат съответно правилата относно солидарните задължения. Именно тази разпоредба дава правна почва за аргументацията на мнозинството от върховни съдии: „В закона няма разпоредба, която да постановява, че когато длъжниците са повече, всички длъжници общо трябва да предадат предмета на задължението или че всеки длъжник отделно от другите трябва сам да предаде предмета на задължението. Обратното – чл. 129, ал. 2 ЗЗД разпорежда, че за всичко останало спрямо неделимите задължения се прилагат правилата относно солидарните задължения“[16].

И при неделимостта, и при солидарността няколко длъжници дължат една и съща престация на кредитора. Близостта между двете явления предпоставя субсидиарното прилагане на режима на солидарността към този на неделимостта. За разлика от солидарността обаче при неделимостта има само едно правоотношение с неделим предмет. Това налага уреждането на неделимостта с правила, каквито солидарността не познава[17]. Същевременно особеностите на неделимото задължение за издръжка и гледане налагат и селектирано приложение на правилата от материята на солидарността. Тази специфика е отчетена от законодателя, предвидил съответно препращане, но не и от върховните съдии, които прилагат режима на солидарността без каквото и да е съобразяване с особеностите на изследваното задължение. Възприетият от мнозинството подход на пряко препращане намира основателна критика в особеното мнение към тълкувателното решение: „Задължението за гледане и издръжка, което е поето да се изпълнява от повече от едно лице, макар и неделимо, не следва да се отъждествява във всяко отношение със солидарните задължения. Отъждествяването на неделимите задължения със солидарните задължения и прякото прилагане на правилата относно изпълнението на солидарните задължения е в противоречие с нормата на закона, доколкото разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ЗЗД предвижда съответно прилагане на правилата относно солидарните задължения към неделимите такива. Това предполага задължително съобразяване със спецификата и целта на ненаименования договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка“. Затова изводът на мнозинството от съдии от ОСГК на ВКС е в противоречие със закона, доколкото не е приложена правилно разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ЗЗД, която изисква съответно препращане, продиктувано от особеностите на неделимостта.

4. Без значение ли е за кредитора кой от длъжниците изпълнява лично и пряко неделимото задължение за издръжка и гледане?

В мотивите на Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. върховните съдии правят един резюмиран преглед на учението за пасивната солидарност и (след като прилагат пряко правилата му) приемат, че  „вътрешните отношения между длъжниците и споразуменията помежду им относно това, как следва да се постигне крайният резултат, нямат значение за кредитора“. В процеса на аргументация на приетото решение върховните съдии многократно се опират на идеята за безразличието на кредитора относно участието на длъжниците в изпълнението. „Вътрешната свобода в отношенията между длъжниците е извън преценката на кредитора, ако се установи, че крайният резултат е осигурен и цялостното задължение – морално и материално е изпълнено“ – продължават върховните съдии без обаче да пояснят как се изпълнява чуждо (на неизправния длъжник) морално задължение. В решението се поддържа, че „приемайки задължението да бъде изпълнявано от няколко лица, кредиторът по същество изисква от длъжниците пълно и точно да престират, но не едновременно и заедно“. Това е превратно тълкуване на волята на кредитора, на когото всъщност биват отнети облагите от сключването на договор с множество длъжници. Оказва се, че задължението за издръжка и гледане, поето от неколцина, може да бъде изпълнявано само от един и то независимо от кредиторовото намерение длъжниците да престират заедно. „При задоволен кредиторски интерес – точното изпълнение да покрива крайния резултат – без значение от кой от длъжниците е изпълнено, е налице пълно и цялостно изпълнение, защото кредиторът извън това няма какво повече да получи в съдържанието на своя интерес“ – считат върховните съдии без обаче да съобразят неимуществения интерес на кредитора задължението да бъде изпълнено лично от длъжника (чл. 73 ЗЗД), т.е. от всички съдлъжници.

Само пълното познаване на икономическата и нематериалната страна на съдържанието на задължението за издръжка и гледане позволяват на практика вярната преценка за неговото изпълнение[18]. Интересът на кредитора по този договор не се изчерпва само с имуществено съдържание, а има свои характерни неимуществени измерения, които върховните съдии не отчитат. Този пропуск е отбелязан в особеното мнение към тълкувателното решение: „посоченото разбиране не държи сметка, че договорът за гледане и издръжка по принцип е обусловен от личността на страните между които се сключва, от техните индивидуални качества и характерни особености, в който смисъл е ТР № 30/17.06.1981 г., ВС, ОСГК“. По-новата съдебна практика[19] също поставя акцент върху личностния елемент, който е характерен за този ненаименован договор: “Поетото с алеаторен договор задължение за гледане е такова за незаместима[20] престация. Поради това, за да се постигне целеният от договарящите резултат, престацията следва да бъде извършвана лично от длъжника“.  Затова и кредиторът има основание и право да очаква и изисква прякото изпълнение на задълженията от страна на всеки един от длъжниците, които са поели незаместимо задължение за издръжка и гледане[21].

Изпълнението трябва да е съобразно с правилата на добросъвестността и на морала – чл. 63, ал. 1 ЗЗД[22]. Последното изискване на закона е от особено съществено значение при договорите за прехвърляне на вещни права срещу задължение за издръжка и гледане[23]. Освен с типичното за повечето договори материално съдържание престацията при този договор е наситена с нравствено-етични и социално-битови елементи, които са оставени на заден план в тълкувателното решение [24]. Задължението за полагане на грижи преставлява едно особено задължение за facere, което се свързва с проява на уважение, доверие, загриженост, заинтересованост от личното и здравословното състояние на кредитора. Без подобни прояви задължението за полагане на грижи би било изпразнено от съдържание. Затова и естеството на престацията изисква да се вземат предвид личните и родствените отношения между съдоговорителите, като се има предвид, че със сключването на договора полагането на грижите престава да бъде просто нравствен дълг и придобива облигационни измерения.

С оглед изложеното дотук неприемливо изглежда разбирането, че за кредитора не е от значение дали всички съдлъжници изпълняват незаместимото задължение за гледане и издръжка, дали го осъществяват заедно и кой в каква степен съдейства за постигането на облигационния резултат. При неизпълнение от страна на едно или повече от съзадължените лица, поели неделимо и незаместимо задължение за издръжка и гледане, не може да се приеме, че интересът на кредитора е удовлетворен.

5. Освобождава ли всички съдлъжници по договора за издръжка и гледане изпълнението, осъществено от един съдлъжник?

Като подвежда задължението за издръжка и гледане под общ знаменател със солидарните задължения, ВКС приема, че изпълнението, осъществено от един длъжник, освобождава всички съдлъжници, както гласи чл. 123 ЗЗД. Това звучи абсолютно логично в светлината на заместимите престации с еднократно изпълнение, но естеството на задължението за издръжка и гледане налага то да се изпълнява системно и непрекъснато, т.е. крайният резултат следва да се осъществява ежедневно[25]. Освобождаване от задължението настъпва едва със смъртта на кредитора.

Според върховните съдии кредиторът, получил точно изпълнение от един от множеството длъжници, се счита за удовлетворен. Така ВКС приема, че изпълнението от страна на един длъжник освобождава останалите съдлъжници от последиците на собственото им неизпълнение. Не е редно недобросъвестният длъжник да се счита за изправен за сметка на изпълнението от страна на добросъвестния  – „това не е оправдано за договорите, с които се прехвърля право на собственост или друго вещно право срещу задължение за издръжка и гледане“[26].

Според мнозинството от върховни съдии „удовлетвореният“ кредитор, получил изпълнение от страна на един от множеството длъжници, няма никакви права спрямо останалите, тъй като те са „освободени“. Неизпълнението е приравнено на изпълнение. Така Тълкувателно решение № 6 от 15.05.2012 г. лишава кредитора от потестативното му право да развали договора по отношение на неизправния, но счетен за изправен съдлъжник. За неизпълняващия длъжник това представлява своеобразен стимул към недобросъвестно поведение, тъй като той е „освободен“ от последиците на неизпълнението. С отпадането на опасността кредиторът да упражни правото по чл. 87, ал. 3 ЗЗД се игнорира принципът, че договорите се сключват, за да се изпълняват. Възприетият подход създава реална възможност за облагодетелстване на недобросъвестния длъжник, а интересите на изпълняващите съдлъжници и на кредитора остават на заден план, заедно с принципа, че „никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение“.

Според възприетото от мнозинството становище отношенията между изпълнилия и неизпълнилия длъжник се уреждат съгласно чл. 127 ЗЗД, т.е. това, което е престирано на кредитора, следва да се понесе от тях по равно. Регресът обаче едва ли ще може да компенсира адекватно усърдието на изправния длъжник, който е поел задължението за издръжка и гледане с идеята, че ще го изпълнява не сам, а съвместно с останалите съзадължени лица. Положените за прехвърлителя грижи, отделеното време, преживените емоции, набавянето на издръжката, неудобствата и въобще положените усилия трудно биха могли да намерят парична равностойност. „Характерът на престираното в много от случаите не може да бъде съизмерен в пари и паричното обезщетяване не е подходящ еквивалент на натуралната престация“ – основателно отбелязват част от съдиите в особеното мнение към тълкувателното решение[27]. Оказва се, че решението на мнозинството влече неблагоприятни последици не само за кредитора, но и за изправния длъжник, който трудно би получил справедливо парично обезщетение.

6. Заключение.

С оглед на гореизложените аргументи споделям особеното мнение на част от върховните съдии, че възприетото от мнозинството решение е неиздържано от правна и от морална гледна точка, тъй като не са взети предвид особеностите на ненаименования договор за издръжка и гледане, в резултат от което са изведени неточни теоретични формулировки и по същество е дадено едно несправедливо и незаконосъобразно решение на поставения проблем.

[1] Вж. Тончев, Д. Коментар върху Закона за задълженията и договорите. За делимите и неделимите задължения. Член 107 ЗЗД, сп. Търговско право, 2000, бр. 5, с. 69.

[2] Пак там.

[3] Пак так, с. 70: „Целта на тази доктрина за делимостта или неделимостта на задълженията и ползата от нея е да научим да различаваме кога дълговете могат могат да бъдат изплатени или изисквани на части.“

[4] Пак там: “…ако в задължението имаме само един длъжник и само един кредитор, безполезно е да се говори за делимо или неделимо задължение, понеже това различие няма никаква практическа цел“.

[5] Вж. Апостолов, И. Облигационно право. Част първа. Общо учение за облигацията, Фототипно издание, С.: БАН, 1990 г., с. 448.

[6] Вж. Тончев, Д. Коментар…, с. 76.

[7] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право. Обща част, С.: Сиби, 2013, с. 591.

[8] Вж. Траницов, Хр. Договор за гледане и издръжка, П.: Анима, 1999, с. 51.

[9] Пак там, с. 52.

[10] Пак там, с. 56.: „Няма пречка в договора страните да уговорят делимост на съдържанието – да се уговори само гледане или само издръжка, като се стига до разделност на отделните елементи. Във всички случаи делимостта следва да бъде изрично договорена и конкретизирана относно отделните елементи от задължението за гледане и издръжка“.

[11] Вж. Решение № 82 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г., г.к., ІV г. о. на ВКС; Определение № 1039 от  09.08.2013 г. по гр. д.  №1917/2013 г., г..к., ІV г.о. на ВКС;

[12] Вж. Решение № 99 от 30.VI.1986 г. по гр. д. № 65/86 г., ОСГК – „Основателно задължението на съзадължените за грижите лица е квалифицирано с решението като неделимо. Този негов характер произтича от същността на създаденото правоотношение и от изрично изразената воля в нотариалния договор.“; Решение № 315 от 1992 г. на I г.о. на ВС – „Уговорката за неделимостта може да бъде изразена както изрично, така и мълчаливо“; Решение №1128 от 1982 г . на  I г.о. на ВС –  „Ако страните не обособят действията по задължението за гледане, те мълчаливо уговарят неделимост на престацията“; Решение № 675 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 972/2009 г., IV г. о., ГК (на което впрочем се позовават върховните съдии в мотивите на обсъжданото тълкувателно решение): „В нарушение на чл. 129, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че поетото от ответниците задължение е неделимо“; Решение № 631 от 13.07.2009 г. по гр. д. № 2365/2008 г., г.к., ІV г.о. ВКС: „Изводът на съда за неделимост на поетото задължение за издръжка и гледане (…) е неправилен“.

[13] Цит. Тончев, Д. Коментар…, с. 75.

[14] Налице е противоречива съдебна практика по въпроса, дали в тази хипотеза договорът подлежи на разваляне изцяло или само в съответната част. Според Решение № 82 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г., г.к., ІV г. о. на ВКС и Определение № 1039 от  09.08.2013 г. по гр. д.  №1917/2013 г., г..к., ІV г.о. на ВКС „Когато собствеността на имот е прехвърлена срещу задължението за издръжка и гледане на две лица, ако в нотариалния акт не е уговорено изрично друго, половината от прехвърленото е за издръжката и гледането на едното, а другата половина за издръжката и гледането на второто лице и неизпълнението по отношение на единия от кредиторите е основание за разваляне на договора за половината от прехвърленото“. В друг смисъл са т. 2 от Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г., ОСГК на ВС: „Правоимащият прехвърлител при неизпълнение на задължението по отношение само на някое от лицата, на които се дължи издръжка и гледане, може да иска развалянето на договора изцяло, ако има интерес от това.“; Решение № 113 от 18.02.2009 г. по гр. д. № 214/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС: „Съдебна практика е категорична, че задължението дължимо на двамата кредитори, е единно и неделимо, поради което, неизпълнението спрямо единия от кредиторите е основание за разваляне на договора изцяло“.

[15] “При неделимите задължения кредиторът има основание и право да очаква и изисква прякото изпълнение на задълженията от страна на всеки един от длъжниците“ – Решение № 99/30.06.1986 г. по гр. д. № 65/86 г., ВС, ОСГК и Определение № 150 от 10.06.2011 г.по гр.д. № 1504/2010 г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС, с което се констатира противоречивата практика и се предлага на Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС да постанови тълкувателно решение по въпроса.

[16] Така и Решение № 675 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 972/2009 г., IV г. о., ГК.

[17] Вж. Калайджиев, А. Облигационно право…, с. 576; На различията между неделимостта и солидарността се спира и проф. Апостолов – Облигационно право…, с. 450-454.

[18] Така Траницов, Хр. Договор за гледане…, с. 50.

[19] Вж. Решение № 21 от 14.08.2012 г. по гр. д. № 16/2011 г., г. к., ІV г. о. на ВКС; Определение № 1130 от 10.10.2014 г. по гр.д. №3504/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС;

[20] Както бе отбелязано в хода на изложението, с оглед свободата на договаряне престацията може да бъде уговорена и като заместима.

[21] В този смисъл вж. Решение № 99/30.06.1986 г. по гр. д. № 65/86 г., ВС, ОСГК и Определение № 150 от 10.06.2011 г.по гр.д. № 1504/2010 г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС.

[22] В този смисъл вж. Решение № 241 от 17.05.2010 г. по гр. д. № 1476/2009 г. на ВКС, III г. о. и Определение № 150 от 10.06.2011 г.по гр.д. № 1504/2010 г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС,  в които се приема, че „кредиторът може да иска разваляне на сключения договор с неизправния длъжник дори и по морални съображения – несъобразяване с добрите нрави и добросъвестността. Така се отчитат нравствено-етичните и социално-битови изисквания, с които са наситени договорите за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане – ТР 96/66 г., и обусловеността им и от личността на страните – ТР № 30/81 г“.

[23] Вж. Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г.

[24] Акцент върху нематериалната страна на задължението за издръжка и гледане се поставя в по-старата съдебна практика – Тълкувателно решение № 96 от 28.06.1966 и Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г. В решенията на съвременния ВС нравствено-етичната страна на договора като че ли остава на заден план. Така в Решение № 82 от 05.04.2011 г. по гр.д. № 1313/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС се приема, че „не може да се предполага и поемането на задължение за осигуряването на емоционална близост, топлина и уют. Ако такова задължение е поето изрично, съдът следва да вземе предвид, че изпълнението му е невъзможно без съдействието на кредитора, а когато преценява последиците от неизпълнението му, съдът следва да отчете значението и относителната тежест на това задължение в сравнение с останалите задължения по договора“.

[25] В този смисъл вж. Решение № 633 от 01.07.2002 г. на ВКС по гр. д. № 944/2001 г. и Решение № 1024 от 26.11.1997 г. по гр. д. № 1404/97 г. на ВКС; Решение № 241 от 17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1476/2009 г., III г. о., ГК: „Когато задължението за издръжка и гледане е поето от две съзадължени лица, неговото изпълнение се дължи и от двамата длъжници във всеки един момент“.

[26] Така Решение № 99 от 30.VI.1986 г. по гр. д. № 65/86 г., ОСГК на ВС и  Определение № 150 от 10.06.2011 г.по гр.д. № 1504/2010 г., г.к., ІІІ г.о. на ВКС.

[27] Решение № 24 от 18.03.2009 г. на ВКС по гр. д. №5287/2007 г., IV г. о., ГК  дава едно сполучливо обяснение на особеното неимуществено задължение на длъжниците да търпят поведението на кредитора: ”Същността на договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане изисква преди всичко от длъжниците да се приспособяват към кредитора. Заедно с това, те трябва да търпят последиците и на физическите и на психическите болезнени прояви, които могат да се проявят с течение на времето у отчуждителя. Алеаторността на облигационното правоотношение прави неизвестно при сключването на сделката, както неговата продължителност, така и промяната с течение на времето на нуждите на прехвърлителите, включително и тяхното физическо, психическо и емоционално състояние. Приобретателите по такъв вид договор трябва да са наясно с възможните проявления, които затрудняват общия живот и дори могат да го направят неприятен“. Не е ясно обаче каква експертиза следва да бъде назначена, за да се отговори на въпроса, каква парично обезщетение следва да заплати неизправния длъжник на този, който търпи неприятните последици, които старостта оставя върху кредитора.

Подобни статии

НЯКОИ НАБРОСКИ ПО ПОВОД ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ ПО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 5/2015 НА ОСГК НА ВКС, ПОСТАНОВЕНО НА 18 МАЙ 2017 ГОДИНА Проблемите свързани с придобивната давност и упражняването на правата на длъжника по чл. 134 ЗЗД, в светлината на Тълкувателно решение № 4/ 2012 г., ОСГК на ВКС В очакване на Тълкувателно решение по Тълкувателно дело № 5/2014 г. по описа на ОСГТК на ВКС КРИТИЧЕН АНАЛИЗ НА ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 2011 Г. НА ГРАЖДАНСКАТА КОЛЕГИЯ НА ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД ПРЕГЛЕД НА ДВЕ ПРОТИВОРЕЧИВИ РЕШЕНИЯ НА ВКС. НЯКОИ БЕЛЕЖКИ ОТНОСНО ТЪЛКУВАТЕЛНО ДЕЛО № 3/2016 г. НА ОСГК НА ВКС